Хауърд Лъвкрафт
Къщата (3)

III.

След тази пространна хроника, изпъстрена с множество дати и събития, не е трудно човек да си представи какво силно впечатление ми оказа семейната история на рода Харис. През цялото време, докато събирах гореизложените сведения, не можех да се отърся от натрапчивото усещане за нечие неведомо зло присъствие, свързано не толкова с фамилията, колкото с къщата. Подозренията ми се потвърждаваха и от многобройните допълнителни свидетелства, събирани усърдно от чичо ми, сред които се открояваха шушукани между слугите предания, вестникарски изрезки, копия от смъртни актове, издадени от тогавашните лекари, и всякакви подобни неща. Едва ли бих могъл да приложа целия този материал в настоящото си изложение, понеже Елиху Уипъл бе страстен и неуморим колекционер на всичко старинно, ето защо ще се спра само на най-важните — и потвърдени от няколко източника — моменти.

Въпреки голямото текучество при обслужващия персонал, повечето прислужници единодушно приписваха злотворното влияние в сградата на влажното, потънало в плесен и мухъл мазе. Някои от тях — и особено Ан Уайт — дори категорично отказвали да използват кухнята в сутерена и лично аз се натъкнах на минимум три легенди за причудливи, наподобяващи хора или демони очертания, които приемали корените на дърветата и налепите от плесен в мазето. Тези свидетелства ме заинтригуваха дълбоко, защото и аз самият бях съзирал нещо подобно със собствените си очи в детството ми; за съжаление, всяко от тези предания беше затъмнено от множество наслоения, без съмнение дошли от баналните и клиширани истории за призраци, циркулиращи сред необразованата част на населението.

Ан Уайт с дейните ексетърски суеверия разпространявала най-невероятната и в същото време — най-последователната — версия. Според нея под къщата бил погребан вампир — мъртвец, чието тяло не се разлагало и който се хранел с кръвта или диханието на живите хора; именно той изпращал всяка нощ своите хищни сенки или призраци да изсмукват силите на обитателите на прокълнатия имот. За да се унищожи такова изчадие, трябвало — поне според всезнаещите бабички — то да се ексхумира и сърцето му да бъде изгорено или пронизано с кол. Именно упоритата настойчивост, с която прислужницата настоявала да бъдат взети тези мерки и да се разкопае землистия под на мазето, преляла чашата и довела до последвалото й уволнение.

Фантастичните й небивалици намерили плодородна почва сред простолюдието, за което, без съмнение, спомогнал и фактът, че къщата била издигната на мястото на някогашно гробище. Това обаче не беше толкова интересно за мен, колкото обстоятелството, че съзирах връзка между версията на Ан Уайт и оплакванията на слугата Смит, напуснал по свое собствено желание дълго преди идването на ексетърската прислужница. Той неведнъж се жалвал, че нощем нещо сякаш „изсмуквало дъха му“. Горката вдовица Руби Харис бе бълнувала за някакво полуневидимо същество с остри зъби и зловещ взор, а години по-късно — през 1804-та — доктор Чад Хонкинс издал смъртни актове на четири жертви на върлуващата епидемия от треска в града и бил озадачен от необяснимия недостиг на кръв в организмите на покойниците.

Колкото и скептичен и лишен от предразсъдъци да бях, не можех да отрека странното усещане, с което ме оставиха вестникарските изрезки, отнасящи се до два смъртни случая в сградата, разделени от достатъчно голям интервал от време. Едната беше от „Провидънс Газет“ (броят от 12 април 1815 година), а другата — от „Дейли Транскрипт & Кроникъл“ (от 27 октомври 1845 година). И в двете ставаше дума за едно и също ужасно обстоятелство, чиято повторяемост бе знаменателна — умиращ човек (през 1815-а — знатна възрастна госпожа, на име Станфорд, а през 1845-а — гимназиален учител на средна възраст, на име Елизър Дърфи) с изцъклен поглед се опитвал да захапе за гърлото лекуващия го лекар. Още по-фрапиращо бе обвитото в тайнственост събитие, сложило край на отдаването на къщата под наем: поредица от смъртни случаи в резултат на малокръвие, всеки от които предшествал прогресиращо душевно заболяване, при което пациентът посягал на живота на близките си, опитвайки се да разкъса със зъби шията или китката им.

Това се случило през 1861 година, когато чичо ми тепърва започвал лекарската си практика. Преди да замине за фронта, той чул доста подробности за тази зловеща серия от по-възрастните си колеги. Онова, което не подлежи на никакво обяснение, е, че всички жертви били необразовани и прости хора (никой друг вече не проявявал интерес към зловонната сграда), а в същото време бълвали ругатни и проклятия на перфектен френски — език, от който нямали и най-бегла представа, понеже никога не го били изучавали през живота си. Нещо подобно се наблюдавало и близо век по-рано с клетата Руби Харис и точно това съвпадение направило такова впечатление на Елиху Уипъл, че той започнал да колекционира всевъзможни факти и истории за страшната къща. Фантазията му не отиваше толкова далеч като моята, интересът му бе интерес на истински учен — дълбок и аналитичен — и той се радваше, че и аз споделях увлечението му, защото имаше с кого да води дълги разговори на тема, предизвикваща само снизходителен присмех у повечето хора.

Междувременно аз бях започнал да се отнасям към всичко това с изключителна сериозност и скоро пристъпих не само към проверка на свидетелствата на очевидците, но и към колекционирането на нови данни, с които да обогатя впечатляващия архив на Елиху Уипъл. Неведнъж разговарях със стария Арчър Харис — тогавашният собственик на имота, който почина през 1916 година — и получих от него и неомъжената му сестра Алис потвърждение на всички дати от семейната хроника, старателно събрани от чичо ми. Обаче щом ги попитах какво отношение би могла да има сградата към Франция или френския език, и двамата ми признаха искреното си недоумение, макар че впоследствие госпожица Харис се сети за нещо, което можело да хвърли светлина върху загадката. Нейният дядо — старият морски вълк Дюти Харис, надживял своя паднал в бой син Уелкъм с две години — й бил споделял, че навремето чул от гувернантката си Мария Робинс за някакво извънредно странно обстоятелство, съпътстващо кончината на старата Мърси Декстър (на която прислужницата била свидетелка), ала не си спомнял нищичко. Това бе всичко, което успях да узная от внучката. Тя и брат й почти не се интересуваха от имението, за разлика от сина на Арчър — Карингтън — с когото беседвах след експеримента си.

След като изкопчих от семейство Харис цялата информация, с която разполагаха, се нахвърлих още по-ожесточено върху старинните градски летописи и документи. Целта ми беше да се сдобия с изчерпателни сведения за мястото, където бе построена къщата — като се започне от 1636 година, когато тук са дошли първите заселници^[1], или даже още по-назад в миналото, ако успеех да открия някаква древна легенда на индианците от племето нарагансет^[2]. Оказа се, че парцелът бил част от обширен поземлен имот, принадлежал на някой си Джон Трокмортън и впоследствие нееднократно раздробяван на по-малки участъци. Проследих съдбата на прилежащата покрай Бек Стрийт ивица и първоначално открих, че според хорската мълва там се разполагало семейното гробище на Трокмортън, ала след по-задълбочени проучвания установих, че всички гробове отдавна били преместени на Северното гробище, набиращо се на Поутъксет Уест Роуд.

После изведнъж се натъкнах на едно друго свидетелство, което не фигурираше в основния масив от документи и лесно можеше да бъде пропуснато. То особено силно ме заинтригува, понеже по забележителен начин се съгласуваше с някои от най-неясните аспекти на проблема. Това бе договорът, сключен през 1697 година и предоставящ под аренда въпросния поземлен участък на някой си Етиен Руле и неговата съпруга. Френската следа най-накрая се бе появила… заедно с нещо ужасяващо, което засенчваше всичко, узнато от мен за мистериозната сграда до този момент, и аз трескаво пристъпих към проучването на плана на парцела, изготвен още преди нивелирането и изправянето на Бек Стрийт между 1747 и 1758 година. Веднага намерих онова, което дирех, а именно — че на същото място, където сега се издигаше страшната къща, Руле и жена му си направили семейно гробище зад тогавашната си едноетажна къщичка с мансарда. Колкото и да търсех, така и не открих какъвто и да е документ, в който да се споменава за преместване на тленните останки, а след като посетих няколко престижни библиотеки, сред които и тази на Историческото дружество на Род Айлънд, се сдобих с такива чудовищни, макар и забулени в тайнственост сведения, че незабавно пристъпих към обследване на мазето на старинната постройка.

Руле дошли тук през 1696 година от Ийст Гринуич. Те били хугеноти^[3] от Код, Западна Франция, и се сблъскали с немалко затруднения, докато градската управа им позволи да се заселят в Провидънс. Обществената неприязън ги съпътствала още в Ийст Гринуич, където пристигнали през 1686-а след отмяната на Нантския едикт. Според слуховете тази неприязън излизала извън рамките на обичайните национални и расови предразсъдъци и нямала отношение дори към споровете за подялбата на земята, въвлякла мнозина френски преселници в конфликт с англичаните. Обаче пламенният протестантизъм на семейство Руле и окаяното им състояние след прогонването им от Ийст Гринуич предизвикали съчувствието на тукашните жители и те ги приели в Провидънс. Етиен Руле, който вместо със земеделие обичал да се занимава с четене на непонятни книги и рисуване на непонятни изображения (сред които се откроявали странни съчетания от линии и причудливи геометрични фигури), започнал работа като писар в пристанищния склад на Пардън Тилингаст в южния край на Таун Стрийт. Близо половин век по-късно — тоест след смъртта на стария Руле — в Провидънс избухнали някакви безредици, след което вече нямало ни вест, ни кост от френското семейство.

Този инцидент се врязал в паметта на местните жители като ярък епизод в спокойния и тих живот на пристанищния град. Най-вероятно безредиците били провокирани от особеното, невписващо се в общоприетите норми поведение на сина на Етиен — Пол Руле. Той бил неприятен, вечно намръщен младеж и въпреки че Провидънс никога не се поддал на вещерската истерия, характерна за съседните пуритански поселища, според хорската мълва молитвите на Руле-младши нито били изричани в точното време, нито пък били отправяни към точния адресат. Казах си, че навярно именно този слух е залегнал в основата на мъглявата легенда, известна на прислужницата Мария Робинс. Какво отношение обаче имаше това към сквернословията на безупречен френски, бълвани от Руби Харис и другите обитатели на страшната къща?

Зачудих се дали запознатите с тези предания са знаели за зловещата им връзка с нещо друго, а именно — за страховития Жак Руле^[4] от Код, осъден на смърт през 1598 година, но впоследствие помилван и затворен в лудница… Той бил открит в гората, целият в кръв и късове човешка плът, малко след като два вълка разкъсали и убили малко момче. Според очевидците единият от хищниците избягал невредим от вледеняващата кръвта сцена. Звучи като приказка, която бабите обичат да разказват вечер на непослушните си внучета, нали? Но ако името на персонажа и мястото на действието бяха нещо повече от случайно съвпадение? След кратък размисъл стигнах до извода, че жителите на Провидънс едва ли са били наясно с нея, защото в противен случай щяха да предприемат доста по-драстични мерки. Възможно ли бе нещо друго да е довело до безредиците, заличили френското семейство от лицето на земята?

Започнах да посещавам сградата на Бенефит Стрийт все по-често и по-често, обследвайки нездравата растителност в градината, стените на зданието и всеки сантиметър от землистия под на мазето. Карингтън Харис откликна на молбата ми и ми даде ключ за неизползваната врата, водеща от сутерена направо на улицата; направих го, защото исках да имам директен достъп до външния свят, вместо да минавам по старото неосветено каменно стълбище и коридора на първия етаж, извеждащ до парадния вход. Именно там, в мазето, където зловредното влияние беше най-силно, аз прекарах безброй следобедни часове, надзъртайки във всяко ъгълче, ала усилията ми така и не бяха възнаградени от някакви нови находки.

Най-накрая, по съвет на чичо ми, реших да направя оглед и след залез-слънце. Една бурна нощ лъчът на фенерчето ми тъкмо обхождаше необичайните петна върху покрития с плесен землист под и уродливите, озарени от мъртвешки бледото сияние гъби, когато ми се стори, че съзирам очертанията на изгърбен силует сред белезникавите налепи. Това беше същата фигура, която бях видял и като малко момче. Този път обаче контурите й бяха поразително ясни и отчетливи и докато я гледах, аз отново забелязах надигащото се над земята мержелеещо се изпарение, което ме беше ужасило в онзи дъждовен ден преди толкова много години.

Приличаше на слабо фосфоресциращ облак жълтеникави пари или призрачна мъгла, който бавно се кълбеше и приемаше различни смразяващи форми, докато не се източи и изчезна в черната паст на студеното огнище, оставяйки скверно зловоние подире си. Бях потресен от видяното, а натрупаната до този момент информация за страшната къща още повече засилваше ужаса ми. Въпреки това се зарекох да не напусна поста си и продължих да наблюдавам, неспособен да се отърся от усещането, че кошмарното неведомо присъствие също се взира хищно в мен. Щом разказах за преживяването си на чичо ми, той бе силно впечатлен и след няколко часа на напрегнат размисъл взе ясно определено и радикално решение. Двамата щяхме да направим всичко възможно, за да проучим — и ако е по силите ни, да унищожим — ужаса, обсебил този дом.