Хауърд Лъвкрафт
Къщата (5)

V.

Когато заспах на походното легло, бях обърнат с гръб към чичо ми и в момента на внезапното си пробуждане съзрях само вратата към улицата, едното прозорче и малка част от пода и тавана. Всичко това се запечата в съзнанието ми с неестествена яркост, която нямаше как да се обясни със сиянието на противните гъби или на процеждащото се през двете прозорчета мъждукане на уличния фенер. Съдейки по сянката, която хвърляхме аз и леглото, източникът на странната жълтеникава светлина без съмнение се намираше някъде зад мен. В ушите ми продължаваше да кънти ужасяващият вик, а обонянието ми бе омерзено от скверното зловоние, изпълнило помещението. Веднага осъзнах, че се случва нещо необичайно, ето защо побързах да се обърна, за да се възползвам от оръжията, които бяхме оставили насочени към огнището. Докато се обръщах, се боях какво ли щях да видя, понеже разбудилият ме вик по всяка вероятност бе нададен от чичо ми, а аз все още не знаех срещу каква опасност предстоеше да се изправим.

Онова, което се разкри пред очите ми, надмина и най-страшните ми опасения. Съществуват ужаси на ужасите и това бе едно от онези средоточия на вселенския кошмар, които природата стоварва само върху малцина злочести и прокълнати окаяници. От осеяния с фосфоресциращи гъби землист под извираше парообразно, болезнено жълто мъртвешко сияние, зад което смътно различавах огнището; тези нечестиви изпарения клокочеха и се кълбяха, образувайки гигантски силует с размитите очертания на получовек-получудовище. Цялата фигура сякаш се състоеше от очи — зли, хищни, вълчи очи — а сбръчканата й насекомовидна глава се източваше в тънка струйка, която се виеше във въздуха и изчезваше в черните недра на огнището. И въпреки че бях съзрял всичко това със собствения си взор, едва впоследствие успях да възстановя в паметта си дяволските й контури. По онова време зловещият силует представляваше за мен само един кълбящ се, безформен облак от фосфоресциращи миазми, който обгръщаше и преобразяваше до състояние на омерзителна пластичност някакъв друг обект, погълнал цялото ми внимание. Този обект беше скъпият ми чичо, доктор Елиху Уипъл; той ме наблюдаваше с неописуема, свръхестествена злоба, докато чертите на лицето му почерняваха и се разплуваха по отвратителен начин, а хищно протегнатите му към мен ръце завършваха с неестествено дълги и закривени нокти, с които се стремеше да ме разкъса в неистовата свирепост на връхлетелия ни ужас.

Само дисциплината ми ме спаси да не изгубя разсъдъка си. Неведнъж се бях подготвял психологически за подобен критичен момент и сега тези тренировки ми се отплатиха. Давайки си сметка, че кълбящото се пред мен зло не е от онази субстанция, на която би могло да се въздейства с огън или химични вещества, аз грабнах модифицираната круксова тръба и изпратих към неизмеримо светотатствената сцена най-силното от ефирните излъчвания, които човек е изтръгвал някога от токовете и флуидите на естеството. Всичко потъна в синкава мъгла, разнесоха се отвратително съскане и грохот и противното жълтеникаво сияние помръкна. Миг по-късно обаче разбрах, че това помръкване е било само временно оптично явление и лъчите на апарата ми не са оказали никакво въздействие върху чудовищната твар.

После, в самия разгар на това демонично зрелище, върху мен се стовари нова порция ужас, която ме накара да закрещя и да се хвърля, препъвайки се и залитайки, към незаключената врата, деляща ме от спасителния покой на тихата и безопасна улица. Трябва да призная, че в този момент изобщо не мислех за неназовимите изчадия, които пусках в нашия свят, нито пък си давах сметка за всички аспекти на последствията от лекомисления ми експеримент. Какво всъщност се случи ли? Сред отровната смесица от жълтеникави и синкави изпарения видях как външният вид на Елиху Уипъл претърпява злокобни изменения — чичо ми сякаш започна да се разтапя, като в хода на този ужасяващ процес върху изпаряващото му се лице се разиграваше такава потресаваща смяна на идентичности, каквато дори най-безумното въображение не би могло да си представи. Той беше едновременно и демон, и тълпа, и гробница, и погребална процесия… На призрачната светлина разплутият му желеподобен лик придобиваше десетки, стотици, хиляди образи — познати и непознати.

Съзрях фамилните черти на рода Харис — на мъже и жени, на възрастни и деца — както и тези на много други хора. Разпознах клетата Руби Харис, чиято изящна миниатюра бях съзирал в един от тукашните музеи, както и изпития лик на стопилата се на стари години Мърси Декстър, каквато я помнех от портрета в дома на Карингтън Харис. Накрая в близост до землистия под, където бе започнала да се образува странна локвичка от зеленикава слуз, пред погледа ми се зареди главозамайваща смесица от чертите на прислужниците и малките деца и на мен ми се стори, че всички тези лица сякаш се бореха помежду си, мъчейки се да се съгласуват в облик, напомнящ добродушната физиономия на моя чичо. Утешавам се с мисълта, че тогава все още не е бил мъртъв и просто се е опитвал да се сбогува с мен. А когато му прошепнах „Сбогом!“, преди да се втурна навън към обятията на нощта, една тънка струйка пара сякаш ме последва през отворената врата чак до окъпаната от дъжда Бенефит Стрийт.

Останалото помня съвсем смътно. Не само на среднощната улица, но и в целия свят нямаше и една-единствена душа, на която бих посмял да разкажа за случилото се. Без никаква цел и посока, аз тичах на юг и като минах покрай Колидж Хил и библиотеката, се спуснах по Хопкинс Стрийт, прекосих моста и се озовах в деловата част на града с високите й здания, сред които най-сетне се почувствах в безопасност; струваше ми се, че те ме защитават, както всички плодове на съвременната цивилизация защитават света от зловредното въздействие на древността с нейните мрачни чудеса и тайнства. Небето над източния хоризонт започна бавно да изсветлява, откроявайки пред взора ми древния хълм със старинните му покриви, където ме зовеше моят дълг. Моят дълг, който бях оставил неизпълнен и от който най-позорно бях избягал. След кратък и нелек размисъл аз въздъхнах тежко и се отправих натам — подгизнал до кости, без чадър или шапка, заслепен от засилващата се утринна светлина — и не след дълго прекрачих прага на страшната къща на Бенефит Стрийт. Бях оставил вратата на мазето широко отворена и я заварих в същото положение — за почуда на ранобудните минувачи, които не смеех нито да погледна в очите, нито да заговоря.

От зеленикавата слуз нямаше и следа — явно се бе просмукала в порите на землистия под. Гигантският прегърбен силует пред огнището също бе изчезнал. Плъзнах погледа си по походното легло, двата стола, апаратурата ни и жълтата сламена шапка на чичо ми. Чувствах се замаян и трябваше сериозно да напрегна паметта си, за да си припомня какво всъщност се бе случило в съня ми и какво — в действителност. Малко по малко спомените ми започнаха да се завръщат и скоро вече знаех със сигурност, че наяве съм преживял доста по-страшни неща, отколкото насън. Приседнах и се опитах да осмисля целия този кошмар в контекста на логиката и здравия разум, за да намеря начин да го унищожа — стига, естествено, да беше истински. Както изглеждаше, чудовищното присъствие в къщата не беше нито от материално, нито от ефирно, нито от някакво друго познато на човечеството естество. Какво всъщност би могло да бъде? Възможно ли бе да се бяхме сблъскали с някаква незнайна еманация… вампирски изпарения, подобни на онези, които според суеверното простолюдие от Ексетър се таят в гробищните недра и нощем се стелят сред надгробията? Ами ако това беше ключът?

Отново огледах внимателно онзи участък от пода пред огнището, където плесента приемаше такива необичайни форми. Десет минути по-късно в главата ми узря решението; без да губя и секунда повече, аз грабнах шапката си и се втурнах към дома си. Там се изкъпах, закусих и поръчах по телефона кирка, лопата, армейски противогаз и шест грамадни стъкленици сярна киселина; всичко това трябваше да бъде доставено на следващата сутрин пред вратата на сутерена на къщата на Бенефит Стрийт. После се опитах да заспя, обаче не успях и в крайна сметка прекарах нощта в четене и съчиняване на безсмислени стихчета, за да прогоня мрачните си мисли.

Започнах да копая точно в единайсет преди пладне на следващия ден. Времето беше ясно и слънчево, за което бях неизмеримо благодарен. Все още бях съвсем сам и колкото и да се страхувах от онова, което търсех, не смеех да разкажа на никого за случилото се. Разбира се, впоследствие споделих истината пред Карингтън Харис, ала го направих само защото се налагаше, а и той самият беше чул достатъчно небивалици за прокълнатата къща от старите хора, ето защо бе по-склонен да ми повярва, отколкото да отхвърли историята ми с лека ръка. Докато загребвах с лопатата черната зловонна пръст и разсичах на парчета уродливите белезникави гъби (от които тутакси започваше да струи лепкава жълтеникава гной), аз потръпвах от нетърпение и страх. Кой можеше да каже какво ли щях да открия там, сред непрогледния мрак на дълбините? Земните недра често пазят тайни, които не ни е съдено да знаем, а аз бях на път да разбуля една от тях.

Ръцете ми забележимо трепереха, но аз упорито продължавах да копая и не след дълго вече стоях насред широка около два метра яма, изрината от собствените ми ръце. Колкото по-дълбоко прониквах, толкова по-осезаема ставаше противната смрад и аз не се съмнявах, че няма да успея да избегна срещата с дяволското изчадие, чиито еманации са били проклятие за този дом в продължение на повече от век и половина.

От друга страна, нямах търпение да узная какъв е обликът му, от каква субстанция се състои и колко голямо е станало след поглъщането на толкова много жизнена сила. Усещайки, че развръзката е близо, аз изпълзях от ямата, заравних пръстта по краищата й и разположих големите бутилки с киселина от двете й страни, за да мога в случай на необходимост бързо да ги излея в отверстието. После отново се залових за работа и вече не изхвърлях влажната пръст, където ми попадне, а само на незаетите от стъклениците места. Работата вървеше бавно, а отвратителните миазми, бълвани от земните недра под краката ми, станаха толкова нетърпими и задушливи, че се наложи да си сложа противогаза.

Безпокойството и тревогата ми нарастваха и аз едва запазвах присъствие на духа. Усещах, че се намирам съвсем близо до неведомата твар. Ненадейно лопатата ми се удари в нещо не толкова твърдо като черната земя. Инстинктивно потреперих и понечих да се измъкна от изкопа, чийто ръб вече стигаше до брадичката ми. Обаче се овладях, стиснах зъби и разрових внимателно влажната почва под светлината на фенерчето ми. Показа се някаква гладка и лъскава повърхност, наподобяваща рибешка кожа. Не знам защо, но в съзнанието ми веднага изникна странната асоциация с полуразложено, съсирено желе. След като разчистих още малко пръст, пред погледа ми се разкри обширна област с що-годе цилиндрична форма; нещо като огромен синкавобял кюнец, прегънат на две, чийто диаметър в най-широката му част достигаше шейсет сантиметра. Още няколко движения с лопатата и аз излетях като куршум от ямата, тласкан от неистовия импулс да се отдръпна колкото се може по-далеч от тази мерзост. Без да се замислям, подхващах една след друга грамадните бутилки с киселина, накланях ги и изливах съдържанието им в изкопа с трескава бързина — върху онази страшна, неназовима аномалия, чийто исполински лакът току-що бях съзрял.

Заслепяващият вихър от зеленикавожълти изпарения, който изригна като гейзер от черните дълбини, никога няма да изчезне от паметта ми. И до днес жителите на околността си спомнят за „жълтия ден“, когато над река Провидънс — там, където се изхвърляха фабричните отпадъци — се издигнал огромен скверен облак от отвратителна жълтеникава пара, ала само аз знам колко грешат по отношение на източника на тези изпарения. Разказват още и за някакъв чудовищен рев, проехтял по същото време я от някой повреден водопровод, я от подземния газопровод… обаче нямам никакво намерение да разсейвам заблудата им. Думите не са в състояние да опишат пелия този ужас и все още нямам рационално обяснение как така останах жив. След изпразването на четвъртата бутилка с киселина бях изгубил съзнание, навярно защото злотворните изпарения бяха започнали да проникват през противогаза ми, но щом дойдох на себе си, видях, че от ямата вече не се издигат отровни миазми.

За всеки случай излях в изкопа и последните две стъкленици. Липсата на каквато и да е видима промяна в обстановката ме наведе на мисълта, че спокойно мога да се заема със запълването на ямата. Работих чак до среднощ, но се чувствах напълно спокоен и нищо не ме безпокоеше. Ужасът окончателно бе напуснал къщата. Влагата в мазето вече не излъчваше предишното зловоние, а гнусните фосфоресциращи гъби бяха изсъхнали, превръщайки се в безобиден мръсносив прашец, посипал пода като пепел. Един от най-невъобразимите кошмари, връхлитали крехкия ни триизмерен свят, бе изчезнал навеки, и ако съществуваше такова място като Ад, то той със сигурност бе приел в лоното си скверната душа на омерзителното изчадие. Когато и последната порция пръст бе върната на мястото й, аз захвърлих лопатата и пролях първата от многобройните си сълзи в памет на скъпия ми чичо.

Следващата пролет в градината пред къщата не поникна никаква съмнителна растителност. Нямаше и следа от високата, неестествено бледа трева и уродливите като нощен кошмар плевели. Малко по-късно Карингтън Харис обяви, че дава сградата под наем и веднага се намериха кандидати. Както и преди, това място все още е обвеяно в пленителна тайнственост за мен, ала сега в тази тайнственост няма нищо страховито или злокобно. Чувството на облекчение, което в момента изпитвам, навярно ще бъде заменено от носталгична тъга, когато някой ден съборят къщата и издигнат на нейно място лъскав еснафски магазин или многоетажно жилищно здание. Старите дървета в градината, които всички смятаха за безплодни, се окичиха с малки сладки ябълки, а миналата година птиците за първи път от незапомнени времена свиха гнезда сред причудливите им клони.