Вал Макдърмид
Пътят на скелета (7)

5.

Маги Блейк отиде да спусне тежките завеси на прозореца на дневната си. Когато видя пълната луна, спря за миг и се загледа над посребрените покриви към „замечтаните кулички“^[1] на централен Оксфорд. Колежът „Сейнт Сколастика“ беше достатъчно отдалечен, за да не бъде заобиколен от суматохата на капаните за туристи в сърцето на града, и все пак от своя апартамент на третия етаж на „Магнусон Хол“ тя можеше да гледа над блесналите каменни плочи, изпъстрени тук-там с петната на комините, през празното пространство на университетските паркове към колежа „Кебъл“, музея „Пит Ривърс“ и още по-нататък, към назъбените стени, кулите и каменните фасади на различни колежи и университетски сгради. Тя беше един от малкото преподаватели в колежа, които все още живееха на неговата територия, и беше благодарна за тази привилегия. Тя й оставяше свободни доходи, благодарение на които Маги можеше да пътува за удоволствие, не само до местата, наложени от спонсорираната й научна работа. Освен това обичаше гледката от тази стая, в която четеше и пишеше, и разговаряше с малцината аспиранти, на които беше научен ръководител.

И тъй като изминалият ден бе изпълнен със спомени, тя си спомни първия път, когато доведе Митя в жилището си. И двамата бяха изтощени от войната, страдаха от недоспиване и телата ги боляха от двудневното пътуване в багажника на един камион, който ги бе оставил близо до Банбъри Роуд в малките часове. Колежът бе притихнал, само в няколко от стаите на студентите се виждаше светлина. Докато Маги се опитваше да пъхне ключа си в ключалката на входната врата на „Магнусон Хол“, тишината бе нарушена от истеричното крякане на патица, и Митя се изкиска.

— Някой вечеря — каза той тихо.

Изкачиха се бавно по стъпалата. Маги още помнеше как презрамките на раницата се забиваха болезнено в раменете й и как трепереха мускулите на бедрата й, докато се изкачваше по последните стъпала.

И после се озоваха в нейната дневна, а лунната светлина огряваше панорамата, разкриваща се през прозореца. Митя тръсна сака си като чувал, пълен с камъни, и се насочи към прозорците, като че ли някой го влачеше натам с трактор. Опря чело на стъклото и изпъшка.

— Помниш ли времето, когато Дубровник беше също толкова красив?

Тя смъкна каишките на раницата си, прекоси стаята и го обви с ръце, надничайки над рамото му, за да види част от гледката, която й беше липсвала.

— Помня. Когато го видях за първи път през нощта, си казах, че е като излязъл от приказка. Крепостните стени. Мрежата на уличките. Масивният силует на катедралата, напомнящ на ковчеже, пълно със съкровища. Водата в пристанището, която сияеше на лунната светлина. Отразените лъчи от прожекторите на укреплението „Свети Иван“, като колони под водата.

— А сега всичко това е превърнато в отломки. Руини — той изправи рамене и я придърпа към себе си, притискайки здраво ръка към гърба й. — Не мога да разбера защо хората от моя народ така и не порастват. Вие, англичаните…

Тя го смушка с лакът в ребрата.

— Аз съм шотландка, не забравяй.

Той поклати нетърпеливо глава.

— Виждаш ли, че и вие можете да бъдете не по-добри от нас — в тона му се долавяше снизхождение, но и умора. — Добре де. Те, англичаните, също са се били в гражданска война. Но са я надживели. Вече няма привърженици на краля и привърженици на Кромуел, които все още да се ненавиждат и избиват един друг. Те, англичаните, са имали и своите войни на розите, но хората от Йоркшър и Ланкашър не се бият по улиците.

— Освен, струва ми се, след футболни мачове.

Маги не можеше да овладее желанието си да се шегува; мисълта, че е отново в Оксфорд, я изпълваше с дълбока радост, също както някой кладенец се изпълва с вода след дълга суша.

— Говоря сериозно.

— Знам. Но е късно и аз съм повече от уморена. Имам уиски. Да си вземем ли по една чаша в леглото?

Този път той се разсмя.

— Знаеш точно как да постъпиш, че човек да се почувства по-добре.

Бяха си взели бутилката в леглото, но не успяха да стигнат по-далеч от първата чаша. Забравеното съчетание от топлина, удобство и липса на страх ги хвърли бързо в обятията на съня, и дори желанието, което постоянно тлееше между двамата, не можа да им попречи да заспят.

Тази нощ бе началото на нова фаза в отношенията им. Като всички останали фази, и тази беше сложна, бурна и прекрасна. Нито един от плановете, които Маги бе имала някога за живота си, не бе включвал човек като Митя. Но пък и не бяха включвали работа в тайни университети по време на граждански войни.

Маги остави завесите разтворени и седна на бюрото си, умишлено поставено под ъгъл от четиридесет и пет градуса спрямо прозореца, за да трябва да извърне глава, за да види изцяло гледката. Време беше да си ляга. Беше изминал един дълъг и напрегнат ден, нежеланото парти премина в нежелана вечеря за двайсет души, и тя изпитваше физическа умора. И все пак умът й продължаваше да работи, да скача неспокойно от един на друг от хората, които бе видяла, и постоянно се връщаше към онзи, който не бе дошъл.

Без да се замисли, тя плъзна пръсти по клавиатурата и събуди своя „мак“. Може би това бе просто работа на изпитото вино, но дали не бе време да се вслуша в настоятелния глас от дълбините на мозъка й, който все й напомняше, че трябва да напише нещо за времето, което бе прекарала на Балканите?

Разбира се, тя бе направила необходимото в професионално отношение. Нейният „Археологически поглед към геополитиката на Балканите“ се бе превърнал в стандартен наръчник за региона. А редактираният от нея сборник с анализи на медийното отразяване на конфликта беше привлякъл вниманието на неспециализираните радио — и телевизионни предавания, както и на печатната преса. Маги бе писала за последиците от обсадата на Дубровник. Но никога не бе описвала какво бе да я преживееш. Никога не бе разказвала как се бе озовала там, нито пък за заплетения път, който бе я отвел в Косово, при кланетата и изнасилванията в лагерите.

Първо се боеше да разкаже тази история, защото спомените бяха още прекалено пресни. Искаше й се да се отдалечи малко от тези травматични събития, за да може да ги види в техния контекст. После се въздържаше, защото в един такъв разказ навсякъде би трябвало да присъства Митя, а по това време тя живееше с него в Оксфорд. Знаеше, че той няма да одобри, нито пък да се съгласи с всичко, което тя имаше да каже за годините, през които бе сновала между живота си в Оксфорд и живота си във военна зона. И Маги не искаше да сее неразбирателство между него и себе си. А накрая тя продължи да мълчи, защото той си бе отишъл и не й се искаше да се откаже от надеждата, че може да се върне.

Струваше й се прекалено рисковано да публикува неща, които нямаше да му бъде приятно да чете.

Но годините си минаваха и от Митя не пристигаше никаква вест. Нито дори честитка за рождения й ден или картичка за Коледа. Нищо, което да отчита какво са били някога един за друг. Просто мълчание. Мълчание, по-дълбоко от всяко друго, което бе срещала на Балканите.

— Тук нищо не мълчи — бе й казал той веднъж. — Всичко говори, стига да знаеш как да слушаш.

Е, това мълчание не говореше, това поне бе сигурно. И вече нямаше основателна причина Маги да си държи езика зад зъбите. Дори да решеше да не публикува нищо, писането черно на бяло щеше да й достави удовлетворение. Това беше шанс да се върне към миналото и може би да открие друга гледна точка, една нова истина.

Въпреки че не знаеше края на историята.