Джим Харисън
Човекът, който се отказа от своето име (4)

Глава 4

Светът е жесток с глупаците, мислеше си Нордстром в четири сутринта в ъглов апартамент на седмия етаж на хотел „Карлайл“ в Ню Йорк Сити. Пийваше бърбън без особено удоволствие. Донякъде очакваше телефонът да звънне, но не му се искаше да поеме инициативата сам. Няма как да изпревариш реалността. Беше си представял този ден другояче, в което нямаше нищо лошо, стига човек да е сам и да контролира всичко. Пълен контрол постигаш само в тоалетната, помисли си Нордстром и се засмя. Извън тоалетната няма как да мине без изненади и не всички те са приятни. От някои ти остава усещане за празнота в стомаха, сякаш неочаквано си се откъснал от земното кълбо и летиш с гръб нагоре. Нещо, което и бездруго щеше неизбежно да се случи. Сега му се искаше да се обади Лора, но знаеше, че няма да го направи. Нямаше да й се обади и той. Соня, Филип и Лора го бяха оставили преди малко с такси. Имаше една бездна, за която почти беше забравил между онова, което сърцето му желаеше, и онова, което вероятно щеше да се случи в часовете, отделящи го от съня.

Първата изненада беше въобще да види Лора. Никой не го беше предупредил, но пък и той не си беше направил труда да попита. И ето, тя седеше до него, долетяла от Париж. Не я беше виждал от близо четири години. По време на изкуствените баналности около церемонията по дипломирането и на приема след това Нордстром си мислеше, че зад гърба на човек обикновено се случва цял един свят и затова трябва да си винаги нащрек. Лора изглеждаше много добре, макар да му се стори, че това е само повърхностно впечатление, защото не го почувства дълбоко в стомаха си.

Когато дипломирането приключи, взеха такси от „Йонкърс“ до „Пиер“, където бяха отседнали Филип и Соня заедно с Лора и откъдето всички щяха да потеглят на другия ден. Разговаряха и тогава Нордстром предприе погрешен ход, подтикван от вродената си сантименталност. В джоба на лененото му спортно сако бяха скътани на сигурно място петнайсет хиляди долара в стодоларови банкноти — за БМВ-то, което бе обещал преди седем години на Соня в кабинета си в Лос Анжелис. Беше направил проучване и го посъветваха, че е по-добре колата да бъде купена в Мюнхен вместо във Флоренция (наименование, което Филип вече го произнасяше „Фиренци“), като за целта Соня трябваше да хване необходимия полет. Жестът вцепени цялата стая, а той се почувства много непохватен и старомоден — да речем като Сид, собственика на деликатесния магазин, на когото в един затрогващ момент бе завещал целия си гардероб, защото искаше да пътува само с лек багаж. В следващия момент всички му се нахвърлиха и на него му се прииска да потъне в земята. Филип каза, че скъпата кола можела да стане повод за насилие, предвид размириците в италианската политика. Лора изтъкна, че никой вече не се вълнува от коли. А Соня му обърна внимание, че и без това вече е раздал всичко и във Флоренция нямало да им трябва кола.

Нордстром се оттегли в тоалетната, но и там не можа да се успокои. Беше не толкова огорчен, колкото объркан от онова, което му беше останало като семейно чувство. Когато излезе от тоалетната, Соня и Лора го прегърнаха и внезапно го обзе шокиращ сексуален порив и към двете. Утре те щяха да изчезнат и това бе влечение, породено от смъртта. Филип развали този магически момент, като направи снимка на „очарователното“ семейство.

Следващата изненада дойде в ресторанта. Келнерката танцьорка, с която така бленуваше да се запознае, при срещата им се държа с някаква свирепа студенина и сега, настанена в далечния край между сефарада и Лора, тя оглеждаше масата с демонстративна надменност, въпреки че надали бе по-възрастна от дипломантите и придружителите им. Беше светска жена с изпити левантински черти и дори да притежаваше някаква топлота, тя бе добре прикрита. Нордстром остана доволен от менюто (патица галантен, миди, приготвени на пара с бяло вино, печен костур с копър, обезкостено и пълнено агнешко бутче), но компанията се държеше лекомислено и пиеше твърде много, за да обърне подобаващото внимание на храната. Всички имаха планове. Вълнуваха се почти толкова, колкото и Нордстром от това, че нямаше планове. Неприятният елемент от вечерта беше, че благодарение на голямата уста на Филип всички гости знаеха, че Нордстром е раздал парите си и заминава на дълго пътешествие. Всъщност, помисли си той, те имаха по-голяма яснота за бъдещето му, защото той изобщо не беше сигурен за пътешествието си (заминаването предстоеше след три дни), макар билетите да бяха прибрани в кожена папка в хотела му. Но не друго, а именно фактът, че бе раздал парите си, беше причината да гледат на него като на налудничав монах, тръгнал на поклонение. Почувства се отвратен. Повечето ги познаваше от миналото лято в Марбълхед, но забеляза, че сега коренно се е променил в техните очи. Момичето до него предположи, че заминава за Индия и изрази разочарование от маршрута му. Преди ги смяташе за начетени, добре осведомени млади хора и доста крайно леви, било то само заради модата, но сега в много по-голяма степен от него те принадлежаха на средната класа. Спомни си колко малко радикали от шейсетте бяха извършили нещо толкова безразсъдно, като например да не си плащат данъците, така че впоследствие да попаднат в затвора заради убежденията си. Всичко беше лъжа и измама и повечето от тях сега вероятно притежаваха бутици. В това имаше нещо забавно, макар да не беше ясно точно какво. „Всички, както обикновено, само се занасят — помисли си той. — Ако си бях у дома, а дома ми вече го няма, сега щях да танцувам.“ Беше започнал да си мисли, че въпросът е в това да танцуваш непрекъснато в ума си, когато дъщеря му, седнала до него, усети унинието му, стисна му ръката, целуна го по ухото и каза: „Моля те, идвай ни на гости“. Той почувства силната й загриженост и утвърдително кимна.

Компанията видимо оредя. Той забеляза, че Лора и келнерката танцьорка, на име Сара, час по час отскачаха до тоалетната — за да смъркат кокаин, както предполагаше. Доста двойки тръгнаха на дискотека и купонът, общо взето, се сплоти, но все още му липсваше алкохолната непринуденост и задушевност. Седяха в едно сепаре и сефарадът помоли сервитьора да затвори преградата. Филип запали джойнт и го пусна да обикаля. Още една двойка си тръгна и сега останаха само Лора, Сара, сефарадът, Филип, Соня, близката приятелка на Соня, която отчаяно искаше Нордстром да замине за Катманду, и Нордстром. Настроението се оживи, когато сефарадът започна да разказва забавни истории, при това толкова артистично, че Нордстром се скъса от смях и забрави за себе си. Забеляза, че Лора плъзва поглед към него и после му посочва с очи през рамо към тоалетните.

Нордстром се отправи към тоалетната, застана пред огледалото и взе да гримасничи без причина. Естествено, вътре имаше кабинка, което означаваше, че пак контролира всичко. Щом седнеш на чинията, помисли си той, това те прави господар на съмнително кралство с територия два на три метра, но само ако заключиш вратата, а в случая това беше невъзможно, защото ключалката на кабината беше счупена. Май беше по-добре да се откаже от идеята за кралството, преди да се е издънила. Огледалото показваше мъж, значително по-силен, отколкото самият той се чувстваше. Джо-Джо Кучешкото лице^[1], Лий Марвин^[2]… — всяко име вършеше работа. Кучетата ходят на вечеря, без да ги викат. Всеки знае, че като те повикат, то е за нещо неприятно. Преди едно дърво да бъде отсечено, горският го бележи, за да го последват лакеите с моторните резачки, а белегът трябва да се тълкува като име на дървото. Нордстром се хилеше, докато си мислеше за имената, когато влязоха Лора и Сара. Ама че времена. Жени в мъжката тоалетна. Какво ли още ни чака? — помисли си той. Сара изсипа линийка кокаин над китката си и му я предложи.

— Честно казано, повече ми се чука.

Сара подигравателно разшири очи и погледна към Лора, в чиито очи имаше пламъчета. После се разсмя.

— Чух, че съвсем си откачил — каза Сара.

— Мислех, че не харесваш богати бизнесмени.

— Те определено имат предимства пред бедните бизнесмени.

Тя поднесе ръка под носа на Нордстром. Той изсмърка кокаина, както си представяше, че би го направило пощръкляло прасе или закоравял наркоман. Лора се засмя, облегната на писоара.

— Никой не откликна на първото ми предложение — каза Нордстром.

Двете жени се спогледаха и това го заинтригува — те очевидно приемаха казаното от него на сериозно. Всъщност той просто се опитваше да задържи контрола над страната си, предприемайки настъпление.

— Да хвърляме жребий. — Сара извади монета от чантата си.

— Добре. — Лора се приближи и го целуна по бузата. — Разбира се, това за мен е прелюбодейство, но има смекчаващи вината обстоятелства. Аз казвам ези.

Нордстром плъзна ръка по задника на Лора и усети как полукълбата й леко се свиха както навремето. Когато монетата полетя във въздуха, нахълта Филип.

— Какво става тук? — попита той с пиянска похотливост.

Дамите изскочиха навън, а Нордстром се зачуди какво ли е най-тежкото наказание за удушаване на бъдещ зет. Монетата се удари в стената и издрънча, но той излезе, без да погледне надолу. От кокаина се чувстваше като затворен в хладилник.

На масата дамите го погледнаха и се разсмяха. Нордстром бавно докара най-убийствения си поглед, който едно време прилагаше ползотворно върху противниците си в бизнеса. Те замълчаха напрегнато, но той упорстваше, докато всички на масата се разтревожиха. Беше спечелил рунда, колкото и дребнаво да бе това, но кой знае защо, за него беше важно. Филип се върна на масата, мърморейки, че е намерил четвърт долар. Преградата рязко се отвори и лицето на сефарада се вкамени. Вътре надникна висок чернокож мъж, елегантно облечен в сив костюм на тънко райе. Зад него над рамото му надничаше италианец, като изваден от филмите за гангстери психопати. Високият чернокож мъж заобиколи масата и стисна болезнено Сара за китката. После тръгна и я повлече като ходеща кукла, а болката от извитата ръка беше разкривила лицето й.

— Вижте… — каза Нордстром, надигайки се от стола си.

— Я не се бъркай, пич — сопна се негърът.

Нордстром халоса здраво мъжа ниско по бузата, онзи се завъртя и изтърва китката на момичето. Коленете му се огънаха и той се стовари по задник на пода, но сетне бързо се изправи, все още зашеметен. Лора и Соня се разпищяха, Нордстром се обърна и видя италианеца непосредствено до него, насочил дулото на пистолет към корема му. Чернокожият разтърка челюстта си и се вторачи в Нордстром.

— Ти ще умреш — каза той с усмивка.

Двама сервитьори и управителят, дочули виковете, дотичаха със закъснение. Повече нямаше смисъл да рискува.

— Просто семеен скандал — каза Нордстром.

Негърът заедно с момичето се провряха покрай сервитьорите. Италианецът ги последва, а управителят вдигна рамене.

 

 

В хотела Нордстром мислеше за това събитие като за последната неприятна изненада за деня. Но пък и смъртната заплаха си беше нещо стряскащо по един запомнящ се начин. Трябваше да се справи някак с това. Ако живееш на открито, ако се отдалечиш твърде много от входната си врата, няма как да не ти се случи нещо. Той нахвърля няколко плана за извънредни ситуации, както ги наричаха в петролния бизнес. След като заслужено удари онзи мъж, му бяха нужни цял един час, бутилка от литър и половина „Дом Рюинар“ и два от джойнтовете на Филип, докато успокои последните останали гости. Сефарадът, обезумял, настоя за съвещание в тоалетната и там продължи да повтаря: „Боже мой, казах ли ви аз!“ Но нехайната самоувереност на Нордстром успокои дори и него. Той просто беше възмутен от неканеното нахлуване на може би последното му семейно събиране.

В хотелския апартамент пред него имаше няколко възможности, макар и поразмити от комбинацията на вино и кокаин, а и от усещането за задника на Лора върху лявата му длан, подобно на някаква електрическа стигма. Може би след повече от двайсет години хормоналния хаос на любовта си беше отишъл заедно с буцата в гърлото и празнотата под гръдната кост, но радостната чувственост, макар и вече помръкнала, все още съществуваше по непонятни за никого причини. Първата възможност беше да се обади на началника на охраната в бившата си фирма, някогашен шеф от ФБР в Лос Анжелис. Съветът му щеше да бъде безпристрастно компетентен и приятелски. Докато се съмнеше, онези двамата можеше вече да са в затвора. Нордстром я отхвърли, защото човекът никак не му беше симпатичен. В него имаше нещо мазно и крайно нечистоплътно и не искаше да му бъде задължен. Втората възможност беше малко по-разумна и Нордстром щеше да проведе необходимия разговор, ако Лора и Соня не трябваше да отпътуват по обяд на следващия ден. Това беше бившият телохранител и момче за всичко на един собственик на петролна компания от Тексас. Понякога си разменяше готварски рецепти с този човек, който живееше близо до Корпус Кристи и развъждаше коне за езда. Бяха ходили заедно на лов за пъдпъдъци, прекарвайки чудесно, и Нордстром го беше канил на гости с жена му, когато идваха в Лос Анжелис. Мъжът беше от Дел Рио, с телосложение на защитник от футболния отбор на Тексаския университет. Понастоящем издържаше семейството си със своите „специални услуги“, както евфемистично ги наричаше. Беше интелигентен и събираше издания на Дикенс и Текери. На Нордстром изобщо не му пречеше, че този човек понякога се изявяваше като висш арбитър в случаи на изнудване, които никога не попадаха във вестниците, а друг път като убиец. От друга страна, заплахата, колкото и пряка да беше, не изглеждаше достатъчно сериозна. После иззвъня телефонът.

— Скъпи, събудих ли те?

— Не, четях. Носът ми е още буден.

— Просто се тревожех за теб. Обади се онова момиче, Сара. Искаше да те предупредя да внимаваш. Онзи мъж е много опасен…

— Вече го проверих. Дребен пласьор на дрога — излъга Нордстром.

— Много си умен, мили! Както и да е, казах й как да се свърже с теб…

— Това не е било много умно — пресече я той. — Тя е омъжена за него. Но няма значение. Наспи се.

— Извинявай. Боже мой! — Последва дълга пауза. — Искаш ли да дойда?

— Искам, разбира се, но съм достатъчно благоразумен да не отварям вратата. Днес изглеждаше чудесно.

— Ти също. Звучи малко безумно, но бях навита да го направим в ресторанта.

— И аз, обаче не стана. Довиждане, скъпа.

— Довиждане. И да внимаваш.

Нордстром се потисна малко от своята решимост да не позволи на Лора да дойде при него. Семейството му изчезваше с реактивен самолет. Внезапно му хрумна, че би могъл да си върне Лора, ако поиска. По време на вечерята Соня подхвърли явно подшушнат намек, че майка й е нещастна. След като си тръгнаха от ресторанта, Лора трескаво го заразпитва за плановете му. По едно време таксито спря, за да може Филип да повърне в канавката. Той не носеше на пиене и беше прекалил с виното. Нордстром обяви, че вероятно ще върне билетите за пътешествието и ще постъпи за няколко месеца в готварско училище, а после ще си намери работа в някой ресторант край океана. Виното, кокаинът и скоростта го бяха въодушевили — щеше да готви край океана и щеше да си купи лодка и да лови риба през свободното си време, само още не беше решил дали да бъде Атлантическият океан, Тихият океан или Карибско море. По-скоро Карибско море, нали вече си беше купил ризите. Лора и Соня разпалено го прекъснаха и предложиха те да му купят ресторанта, понеже вече си беше раздал парите, но той каза: „Не, не искам да държа ресторант, искам само да готвя в ресторант.“ Това като че ли ги огорчи, но с нищо не можеше да им помогне.

После му позвъни Сара и каза, че макар да е пет часът сутринта, се налага да му обясни някои неща. Той отговори, че ще я чака на другия ден в един часа за обяд в „Мелън“. Тя като че ли се изненада, но се съгласи. Беше почти сигурен, че го смятат за лапнишаран и му готвят клопка. Знаеше, че въпреки впечатлението, което прави, притежава определено предимство — преценяваше правилно хората, защото не се подвеждаше по предубеждения. Сара, мъжът й и италианският главорез вилнееха из Ню Йорк като буйни пауни. Хората най-често се провалят фатално от алчност, защото не разбират, че тази игра, макар и заплетена, си има ограничения. Нордстром го беше научил в петролния бизнес, ако не и преди това. Все така неспособен да заспи, той изпи една студена бира и писа в дневника си.

15 юни 1978 г.: Нов, интересен проблем. Заплашиха ме със смърт. Възприех го главно като обида и ще трябва да се погрижа за това. Иначе щях просто да замина, тъй като без съмнение нищо не ме задържа тук. Но не това е важното. Хората така безобразно се унижават, като позволяват да ги мачкат тъпаци — все едно дали е правителството, или хилядите породи престъпници. Учуден съм, че за пръв път отказах на Лора, но пък животът е въпрос на тънки и твърди граници. Тази вечер си спомних как ловяхме с майка ми синьохрили риби и костури и как аз трябваше да слагам стръвта, защото тя не понасяше червените и земните червеи, а също и да свалям рибата от въдицата. Иначе тя можеше да корми риби, птици и зайци. А като ходихме за къпини и видяхме онази мечка, тя каза: „Скрий се зад мен“, а аз й отвърнах: „Майко, на шестнайсет години съм и съм по-едър от теб“. Трябва утре да й се обадя, може да ида да я видя, и нея, и Хенри, а после наесен да замина на юг. Мила мамо, аз я закърших. Хенри сигурно щеше да изчака да се стъмни и да ги застреля. Никой от младежите не смееше да го дразни, дори и когато беше пиян като талпа. Съмнявам се дали готварското училище действително ми е нужно, макар да не ме бива много в някои сосове и десерти. Това произволно насилие наранява душата. Ето, бях организирал чудесна вечеря за дъщеря си. Вдругиден можех да хвана самолета за Рио, но заплахата сега ще ме следва навсякъде като зъбобол. Разбира се, тя не се ограничава само до Ню Йорк Сити. На татковото погребение чух как на онзи грамаден пияница, резача, дето живее в бараката край дъскорезницата, му писнало от лая на съседското куче и една нощ откъснал главата на животното с голи ръце и пребил с трупа стопанина му до припадък. Излежал трийсет дни и се преместил в Дълът. Сега Лора можеше да е тук и да говори за безпричинното насилие. Каква удивителна любовница беше тя, вероятно още е. Веднъж прочетохме една съвременна книга за секса, но не открихме в нея нищо, което вече да не сме правили. Липсват ми моите танци. Колко сме крехки биологически. Изкарваме четирийсет и три години, а после някой забива в нас нож или куршум трийсет и осми калибър и лека нощ. Сещам се за онази злополука по време на лов на елени, когато бях на шестнайсет. Двама фабрични работници от Милуоки край езерото Уелс. Единият застрелял другия — помислил го за елен. Аз се случих наблизо и носех чантата на лекаря. Казах на онези от линейката, че няма нужда от кислороден апарат, но те все пак го взеха, потегляйки към гората. Беше куршум калибър 30.06 — влязъл под колана, ударил се в бедрената кост, отклонил се нагоре, изхвърчал под плешката, като пробил дупка колкото ябълка. Въздухът беше студен, раната миришеше, а очите му бяха отворени. Представям си как Соня се разхожда из „Уфици“ с бележник в ръка, задълбочена и прелестна. Коя беше онази река във Флоренция? Трябва да поспя. Зазорява се, а трябва да съм във форма.

 

 

Сутринта Нордстром се обръсна със своя прав бръснач, като го наточи на мекия си кожен колан, както го беше учил баща му. Той твърдеше, че само така можеш да се избръснеш гладко. Поръча си кана с кафе за три долара и докато го пиеше, подаде глава през прозореца да вкуси топлината на предобеда. Далече долу мъж с мръсна бяла престилка пушеше цигара на уличката. Готвачът би трябвало да пуши, гледайки океана, помисли си той. Облече си зашеметяваща хавайска риза (със сърфист на фона на залеза) и торбести памучни панталони. В единия си кларк затъкна бръснача — щеше да му пречи да ходи, но при нужда можеше да свърши работа.

Нарочно пристигна в ресторанта половин час по-рано. Забеляза италианеца в кола, паркирала по-надолу на улицата, и даде на сервитьора десетарка, за да му отнесе бележка, на която пишеше: „Привет! Бъди внимателен!“ Сара изглеждаше красива, когато влезе, и много глави се извърнаха след нея. Седнаха близо до ъгловия прозорец и той забеляза, че главорезът си е тръгнал. Разговаряха за танци, Нордстром изяде двоен стек тартар за сила, а тя човъркаше някаква салата. Започнала да танцува на десет години, учила при Андре Еглевски^[3], който починал съвсем неотдавна. Надяваше се през юли и август да бъде на фестивала „Джейкъбс Пилоу“. Била дъщеря на професор по право от Нюйоркския университет. Омъжила се за Слатс преди три години. Той бил интересен мъж, макар и малко непредвидим. Нордстром си помисли, че до този момент тя с нищо не е показала, че е човешко същество. Беше като снимка или огледален образ. Каза, че трябвало да разговаря с него на четири очи и може би в хотелска стая щяло да е по-удобно, отколкото в ресторант.

Извървяха шестте или седемте преки до хотела, а Нордстром накуцваше заради бръснача в обувката си. Ню Йорк много му допадаше и реши, ако нещата се поуталожат, именно тук да се запише в готварско училище, след като прескочи до Уисконсин. Даже противният въздух тук беше приятен и предизвикваше някакво пристрастяване — тази смес от озон и кислород, миризмите от ресторантите и отдушниците на метрото, докато се любуваш на бюста на Балзак от Роден, с натежал от обилния обед стомах, и на най-поразителните жени на света горе в Ийст Сайд. Ако не можеш да живееш в гората заради някакво безпокойство, тук бе подходящото място. В предградията навсякъде цари убийствено вцепенение. Няма нищо живо и всички дървета изглеждат изкуствени. Отби се в един магазин, за да купи нормандско козе сирене; беше увито в слама и миризмата му се процеждаше през пакета. Нетърпението й го забавляваше и той можеше съвсем точно да предвиди какво ще се случи: тя щеше да го съблазни и след това, разигравайки тревога, щеше да се опита да го изнудва. Не я биваше като актриса. Беше му леко и весело на душата въпреки бръснача и се съмняваше, че нещо лошо ще се случи, преди да се мръкне.

Точно така и стана. В стаята тя смръкна кока, Нордстром отказа. Тя се държеше като момиченце, пусна радиото и показа няколко танцови движения. Свали всичко от себе си, остана само по бельо и заприпка наоколо. Разправяше колко много харесва Лора и Соня и че съжалява за онази ужасна история. Любиха се и за около половин час тя заряза некадърната си актьорска игра и просто мълчаливо правеше любов. Докато тя беше в банята, Нордстром извади с носна кърпа от чантата й трийсет и два калибровия пистолет и го пъхна под дюшека, като си подсвиркваше старата кръчмарска песен „Сърце на моето сърце“. Когато приключи с тоалета си, тя излезе с угрижен фасон и смръкна още две линии кокаин.

— Не зная дали мога да ти помогна…

— За какво да ми помогнеш? Съмнявам се дали мога пак да го вдигна. Ти си като бясна вятърна мелница. Боже мой! — Той се прозя силно.

— Да те защитя от Слатс. Много е ядосан. Всъщност досега няма такъв, който да го е ударил и да е оживял.

— Дори и неговото мамче ли? Никога ли не са го наплясквали? На бас, че и ти си го правила понякога.

— Дръж се сериозно. Снощи той можеше да те пречука, обаче аз му казах: „Слатс, недей, той без да иска…“ Но повече не ми е по силите. — Сара започваше да губи търпение.

— Обаче аз исках. Той скапа вечерята по случай дипломирането на дъщеря ми. Ще ми се да получа извинение. Кажи му го. Той няма никакви обноски…

— Явно нищо не си разбрал, глупако! Ако не бях аз, вече да си мъртъв. Молих му се дълго и най-накрая той каза сутринта, че е склонен да приеме десет бона, за да не те убие. Това е окончателно предложение. Имаш време до утре в полунощ. И недей да бягаш. Той ще те намери. Има връзки навсякъде.

— Кажи му, че и аз му предлагам същото.

— Какви ги дрънкаш? — изфуча тя.

— Няма да го убия до утре вечерта. Така сме квит. Никой никого няма да убива. На никого не му се налага да ходи до банката. Всеки си задържа парите.

Тя си тръгна вбесена, след като му записа един номер и изрази надежда, че той ще се вразуми. Нордстром спря радиото и се замисли над думите й. Всъщност никога не се беше чувствал по-наясно със себе си. Беше определил мястото си в света — точно тук насред Ню Йорк, докато в същия момент семейството му чезнеше високо в небето над Атлантика. Майка му и най-добрият приятел на баща му Хенри бяха в Северен Уисконсин. Беше обядвал и беше правил любов. Следваха дрямка, от каквато имаше належаща нужда, разходка и късна вечеря. Кино, може би. Но в същото време го глождеше мисълта за миналогодишния му разговор със сефарада за Сара и за нарасналото му любопитство след предупреждението. Чудеше се дали да отиде на летището, или просто да вземе кола под наем, или пък да се обади в Корпус Кристи, прехвърляйки разсеяно възможностите в ума си. После взе окончателно решение, обади се на рецепцията и уреди да добавят към наетия от него апартамент и стаята, която беше в съседство със спалнята му. След това загрижен се обади сефарадът и додаде, че имал втори братовчед в Бруклин — психопат, който можел да бъде от полза. Нордстром го увери, че всичко е „цветя и рози“ и ако има проблеми, ще му се обади. Дойде пиколото с новия ключ и Нордстром се приготви да подремне. Отхвърли мисълта, че цялата история е достатъчно тъпа и опитът за изнудване твърде непохватен, въпреки заплахата, та да си струва да ги взема насериозно. По-късно вечерта всичко щеше да стане ясно; ако нямаше никакво раздвижване, щеше да забрави за цялата история.

Седем часа по-късно Нордстром седеше на стол в новата си стая и четеше списание „Одабън“. Преди това набързо изчете цялата книга на Емил Чоран „Наръчник по разложение“, която му беше оставил Филип. Чоран мигом стана любимият му автор и възнамеряваше да претършува града за други негови книги. Беше разположил оръжията си из стаята: бръснача на перваза под широко отворения прозорец, пистолета на Сара, все така увит в носна кърпа (отпечатъците по-късно можеше да бъдат от полза) и на масата пред него бутилка вино, загърната в мокра хавлиена кърпа, вместо тояга. Осъзнаваше пълната абсурдност на онова, което вършеше. Не можеше да сдържи усмивката си въпреки очевидната опасност, но пък после си помисли, че може би като аматьор има известно предимство — концентрацията му беше пълна, защото беше загубил или раздал всичко на земята. Той влезе в апартамента през незаключената двойна врата, мина покрай прозореца, гледащ към улицата, и угаси лампите. Ако някой наблюдаваше сега прозореца, можеше да реши, че си ляга. По пода беше наредил празни кутии от бира с пъхнати в тях лъжици — детинска система за ранно предупреждение. Взе дневника си, мина от спалнята в новата стая и остави междинната врата открехната. Съмняваше се дали някой неканен гост би устоял на примамката на новата стая. Потисна желанието си да пийне.

18 юни 1978 г.: Днес на обяд момичетата заминаха с Филип за Европа. Седя тук и чакам човека на Слатс, вероятно италианеца, да дойде и да продължи със заплахите, предполагам придружени с лек побой заради наглия ми отговор на изнудването. Каква изненада го чака, при условие че успея! Утре ще проуча за готварски училища и за книги от Чоран. Харесаха ми разделите със заглавия: „Наглостта на молитвата“, „Престъпления от храброст и страх“, „Насмешката на новия живот“, „Несъпротива срещу нощта“ и „С пренебрежение към времето“. Въпреки че Филип е пълен задник, трябва да му изпратя благодарствено писмо. Искам пържени синьохрили риби. Да пийна нещо. Хубава жена. Какво ли прави Чоран в ежедневието си, пишейки от тази бездна на отчаянието? Нахално е да го попитам чрез писмо, макар да подозирам, че е относително щастлив, след като успява да изкара всичко това от себе си, както се казва. Аз не съм жесток човек и насилието не ме интересува. Медиите постоянно придават романтична окраска на тези безсмислици. Никога не съм прочел нищо вярно за някой, когото познавам. Светът е произволен. Ако се вгледате в лицата на хората, ще видите напрежението от съпротивата срещу този принцип. Първото предупреждение за мен трябва да е шумът от въжето на асансьора, освен ако той не се качи по стълбите. Но онази врата е заключена отвътре. От ключалките полза няма, освен срещу най-нескопосаните бандити. Де да беше с мен онази белгийска овчарка, дето я блъсна кола край плажа. Ужасно е да гледаш такова куче в града. Сефарадът говореше за някакъв испански ресторант, където готвели първокласни задушени калмари. Утре вечер, може би. Бях забравил, че имам у себе си толкова много пари, докато не платих сметката в „Мелън“, и се почувствах като глупак. Сара има действително прекрасно оформена катеричка. Чудо на проницателния дизайн, амин. Сетих се, че можех да се обадя на стария си приятел от Агенцията за борба с наркотиците, щяха веднага да спипат Слатс. Но кой знае защо, мразя да гледам как затварят хора. И беше добре да се науча да се оправям сам в този нов живот, който така старателно си избрах. Вече е полунощ.

Нордстром стана от масата и огледа бавно разположението на оръжията си. Обут с долнище на пижама, той изтанцува една малка джига и шафъл пред огледалото и угаси лампите. Ако всичко минеше добре, щеше да си наеме стая или малък апартамент и радио, за да започне пак да танцува. Беше предплатил апартамента за цяла седмица — при цена над двеста долара на ден — с идеята, че може да се наложи да приема гости, но сега беше наясно, че трябва да икономисва. Прогони всички мисли от главата си, за да може целият да се превърне в слух, докато седи тук. Нарочно беше оставил часовника си в спалнята — в ситуация като тази времето имаше друг ход и един часовник само щеше да го разсейва.

Беше му интересно, че в тъмнината, макар да бе блокирал всякаква мисъл, в ума му продължаваха лениво да се реят картини. Откри, че ако не се концентрира върху тези мисловни образи, колкото и пленителни да бяха, те изчезваха. Идваха от ляво надясно: Соня в детската люлка, гръмотевична буря над езерото и жерав, летящ над металната повърхност на водата, майка му бере диви ягоди, катастрофа на магистралата за Сан Диего, танци в Бруклин, аспержи в Марбълхед, смущаваща жена, която никога през живота си не беше виждал. Погледът му се спря върху ивицата светлина, надничаща над съседната сграда. Тя се превърна в луната, почти пълна, и разцъфналият й ореол огря стаята и краката му на пода. Една бирена кутия се катурна заедно с лъжицата. Той стана и притисна голия си гръб до касата на вратата. Бъдещето идваше със скорост от пет вдишвания в минута и сърцето му сякаш се беше качило в гърлото. Под шнурчето на пижамата си усещаше лек сърбеж. После вратата се отвори и мъжът влезе с три бавни крачки, сетне се спря, поизвърна се и направи още три крачки. Нордстром използва стената за опорна точка, хвърли се през стаята и сграбчи мъжа в гръб. Две дълги тежки крачки и той бързо го изблъска през прозореца още преди да започне да се съпротивлява. Мъжът едва успя да се залови за миг за прозоречната рамка в опит да се спаси. Първите няколко етажа той падаше мълчаливо, а после се чу вик, който постепенно утихна в далечината и секна, щом тялото му се стовари върху кофите за боклук. На Нордстром му хрумна странната мисъл, че сякаш е хвърлил грамадна котва на голяма дълбочина, където, кой знае защо, няма вода. Изхвърли пистолета на Сара през прозореца и с носната кърпа избърса запотеното си лице. Луната, ясна и приветлива, огряваше лицето и гърдите му. Гостите често забравяха, че и над Ню Йорк грее луна.

Сутринта тъкмо беше излязъл от банята и пиеше кафето си, разговаряйки с майка си, когато дойдоха детективите. Той ги пусна да влязат и бързо привърши с разговора; през ноември тя възнамеряваше да ходи на Хаваите с братовчедка си Айда. Надяваха се да видят как Джак Лорд се снима в „Хавай 5-0“. Единият детектив прие да изпие чаша кафе, а другият гледаше през прозореца. И на двамата им беше много досадно. Не, Нордстром не бил чул нищо. Спял дълбоко. Много се бил почерпил. Дъщеря му завършила „Сара Лорънс“ осма по успех във випуска си. Защо му е допълнителната стая? Мислел, че бившата му съпруга и дъщеря му може да останат още един ден. Отиде до прозореца и погледна надолу с тях. Лоша работа! Някакъв клетник. Самоубийство.

Може би, но не и гост на хотела, нито образцов гражданин. Всъщност бил бандит и те се опитвали да разберат какво е търсил в квартала. Утрото беше горещо и Нордстром им предложи бира, но те учтиво отказаха. Много етажи имали да обиколят. Благодариха.

Детективите тъкмо бяха излезли от стаята, когато Сара звънна в отговор на снощното му обаждане на Слатс, преди да си легне. Нордстром беше много сериозен. Покойникът бил направил пълни самопризнания, преди да се хвърли от скръб през прозореца. Може и да не бил преброил етажите в асансьора. Кой знае. Настоя тя и Слатс да обядват с него в японския ресторант на „Уолдорф“. Там можели да се разберат. После Нордстром си уговори вечеря със сефарада с идеята, че може да го насочи към някое добро готварско училище.

Честно казано, изпитваше смесени чувства по повод на стореното, но като че ли не беше имал и избор. В крайна сметка тези престъпници можеха да заплашат и семейството му. И той вътрешно бе подготвен, че нощта можеше да се развие и другояче. Но не беше дреболия да запокитиш друго същество във вечността. Много рядко на земята се ражда човек, който да е толкова лош, че да заслужава смъртта. Той се облече и претършува всички книжарници в квартала за книги на Е. М. Чоран и най-сетне ги намери в новооткритата книжарница „Книги и компания“ близо до музея „Уитни“.

Когато пристигна в „Уолдорф“, Сара и Слатс вече седяха там; без съмнение бяха дошли по-рано, за да проучат обстановката. Една ярко гримирана гейша тъкмо настани Нордстром, когато до масата му се спря стар червендалест колега от петролната индустрия. Нордстром представи сътрапезниците си, но разговорът унило заглъхна, когато той с готовност призна, че с нищо не се занимава, но мисли да се запише в готварско училище. Слатс беше елегантен в синия си летен кадифен костюм от „Хаспел“. Индустриалецът си тръгна и дойдоха напитките.

— Сега си убиец — изцъка многозначително Слатс, а Сара кимна.

— Точно така — изтананика зловещо Нордстром. Искаше да ги притесни. — В момента под покривката държа пистолет 44-ти калибър, насочен към топките ти, и мисля да ти гръмна задника при самозащита. — Очите на Слатс се разшириха тревожно и невярващо. Нордстром намигна налудничаво на Сара и кресна „бум!“. Няколко глави се извърнаха стреснато, а Сара си обърна чашата. Една гейша притича. — Просто разказвах виц, който завършва с „бум“ — обясни Нордстром на цялото заведение. — Искам три порции сашими и едни големи калмари темпура. И донесете на човека още едно питие. — Гейшата се поклони.

— Ти не си в ред, мамка ти! — възкликна Слатс.

— Точно така. Имам нужда от цялото ви внимание.

— Човече, яката си загазил — кимна Слатс.

— Да, ти… — подхвана напевно и Сара, но забеляза безумния поглед на Нордстром и си замълча. Той се втренчи и в двамата, килнал странно глава.

— Стига сте ме баламосвали или ще изтръгна нечий гръклян! Дивотиите, които мога да понеса, си имат предел. Пратихте оня кретен макаронаджията в стаята ми и аз доказах, че той не може да лети, ама изобщо! Сега разполагам с признанията му…

— Този човек никога не би пропял! — прекъсна го Слатс. Чак сега бе започнал напълно да вдява какво става на масата.

— Ти така си мислиш, копеле. — Нордстром се наслаждаваше на чистотата на актьорското си изпълнение, безпрецедентно досега в живота му. — През шейсет и седма водих разпити като агент на специалните сили в Дананг! Понякога ги хвърляхме от хеликоптерите, друг път ги душах. Тънки вратлета имаха. — Нордстром завъртя ръце, все едно души някого. — С приятеля ти видях зор. Зашеметих го и когато се свести, не искаше да се държи любезно, та омотах една мокра хавлиена кърпа и му я набутах в устата да не хапе. После бръкнах вътре с четири пръста, дръпнах и му изкъртих предните зъби. Признанието му, заедно с един златен зъб, се намира в сейф на банката „Чейз Манхатън“. — Нордстром бе забелязал златния зъб на италианеца в ресторанта. — После изхвърлих тоя педал през прозореца. А след това ти се обадих и си легнах.

Сашимито пристигна и Нордстром ги посъветва да си слагат много пестеливо от горчицата с хрян. Слатс го гледаше, чувствайки, че е попаднал в клопка. Всичко беше тръгнало зле от самото начало и планът му явно беше претърпял провал.

— Това е сурова риба, нали?

Нордстром кимна. Слатс колебливо опита, рибата му хареса и започна бързо да яде.

— Може да се каже, че сме приключили наравно. Мамка му, бях платил на Берто един бон. И сега някой детектив се разхожда с моите пари. Имаш ли нужда от някаква дрога? — Слатс махна на сервитьорката и посочи мястото пред себе си. — Още едно.

— Не, благодаря, не мисля. Но мога да купя малко за някой приятел. — Донесоха темпурата и Нордстром сервира.

— Аз нагъвам тука тия простотии, а баща ми загина на Иво Джима — засмя се Слатс. — Ти и пет стотарки да хвърлиш, все ти е тая. А на мен пред очите ми е оня детектив как черпи старата си женица с омари с моите пари.

— Да ти кажа, съжалявам, че те ударих. Обикновено не съм така прибързан, но бях взел кока в тоалетната и забравих, че сте женени.

Сара обясни, че това било само постановка и всъщност не били женени. Богаташите й съчувствали, че с нея се държат зле, и й давали пари, за да я изтръгнат от лапите на Слатс. С Нордстром нещата ескалирали, защото били убедени, че е простодушен и глупав. Слатс прояви любопитство за маршрута на пътешествието му, за което Нордстром беше забравил. Мисълта за пътуването внезапно извика в ума му спомена за снимки в „Нешънъл Джиографик“ на енергични мъже, които стрижат овце по далечни места на света. Поговориха си още половин час и Сара му препоръча едно готварско училище на „Уейвърли плейс“ — като се върне. Слатс настоя да плати сметката. Нордстром отброи в скута си хиляда и петстотин долара от парите за БМВ-то на Соня. Сара му подпъхна пликче кока под масата.

— Добавих хилядарката заради онова, което загуби с Берто. Исках да сме на чисто. И сега всички сме квит, освен Берто.

Излязоха от ресторанта в коридора, който водеше към вестибюла на „Уолдорф“. Слатс потупа Нордстром по рамото.

— Не си го слагай на сърце. Той беше скапаняк.

 

 

В полунощ Нордстром седеше в мрака на хотелската си стая, взираше се в луната и си мислеше за езера с лилии. Соня го беше убеждавала да посети Музея на модерното изкуство и да види огромните картини на езера с лилии на Моне и след обяда той отиде и цял час ги съзерцава, напълно откъснат от всичко. Сега на лунна светлина всички езера с лилии на Северен Уисконсин се въртяха пред очите му. Понякога покрити с масленожълти цветчета, друг път — с големи бели цветове, излъчващи силно призрачно ухание, което той двайсет и пет години по-късно долавяше в хотелска стая. Не знаеше дали на сутринта ще поеме на своето пътешествие или ще замине за няколко седмици в Уисконсин. Под лилиите се спотайваха костури и той плуваше под тях и гледаше нагоре, и листата приличаха на зелени островчета във въздуха, пречупващ светлинните лъчи. Кокаина даде на сефарада, докато вечеряха. Сефарадът си отдъхна, но в същото време се стъписа, когато Нордстром заяви, че Слатс и Сара били „приятни хора“. Със сефарада беше една невротична англичанка със съвършен задник. Тя искаше да извика за Нордстром една своя приятелка, но той отказа. Наистина беше много уморен. Да диша на леглото на лунна светлина, за момента му се струваше напълно достатъчно. Първо вдишваш, след това издишваш и така нататък. Лесно е, ако се стараеш да запазиш спокойствие.