Стивън Кинг
Възкресяване (3)

III
Произшествието. Разказът на майка ми. Страшната проповед. Сбогуване

В един топъл ден през октомври 1965 Патриша Джейкъбс настани Мори Марката на предната седалка на плимута, сватбен подарък от родителите й, и потегли към Гейтс Фолс на пазар — или „на бакалия“, както по онова време биха казали янките.

На пет километра от пасторската къща фермерът Джордж Бартън — заклет ерген, известен в града като Джордж Самотника — изкара пред дома си своя пикап „Форд F-100“, към който беше прикачил машина за вадене на картофи. Възнамеряваше да стигне по шосе №9 до нивата си, намираща се на около два километра от дома му. Заради прикачената машина шофираше с шестнайсетина километра в час и за да не пречи на колите, пътуващи на юг, караше плътно до банкета. Джордж Самотника беше съобразителен човек, добър фермер и съсед, член на училищното и на църковното настоятелство. Освен това беше и „пепилептик“, както съобщаваше почти с гордост, но бързаше да добави, че хапчетата, предписани му от доктор Рено, контролират пристъпите „почти напълно“. Може и да беше така, но през този ден той получи пристъп, докато шофираше.

— Май не е трябвало да кара кола — каза по-късно доктор Рено. — Но как да забраниш на фермер да шофира? А Джордж е сам, няма ни жена, ни пораснали деца, които да му вършат работата. Отнемеш ли му правото да кара, все едно му казваш да обяви фермата за продан.

Малко след като Патси и Мори потеглиха към супермаркета в Гейтс Фолс, госпожа Адел Паркър, пътуваща надолу по Сироа Хил, взе остър и коварен завой, където през годините бяха ставали много катастрофи. Караше бавно, затова успя да спре — в последния момент — на сантиметри от жената, която вървеше на зигзаг по средата на платното и с едната си ръка притискаше до гърдите си вързоп, подгизнал от кръв. Жената беше Патси Джейкъбс и другата й ръка беше отрязана до лакътя. По лицето й шуртеше кръв. Парче от скалпа й беше провиснало над рамото й, лекият есенен ветрец развяваше окървавените й къдрици. Дясното й око се беше залепило на страната й. Красивото й лице беше неузнаваемо, съсипано в един миг. Да, красотата е деликатна.

— Помогнете на бебчето ми! — изхлипа Патси, когато госпожа Паркър слезе от стария си студебейкър. Зад окървавената жена с подгизналия вързоп гореше белведерето, обърнато на покрива си. В него беше забита смачканата предница на пикапа на Самотния Джордж. Фермерът се беше привел над волана. Преобърната машина за вадене на картофи препречваше шосето. — Помогнете на бебчето ми! — Патси се опита да подаде вързопа. Адел видя, че увитото дете не е бебе, а момченце, чието лице липсваше, закри с длани очите си и запищя. След малко се осмели отново да погледне — жената беше паднала на колене, сякаш да каже молитва.

Друг пикап се появи иззад завоя и за малко не се удари в студебейкъра. Караше го Фърналд Деуит, който беше обещал на Джордж да помогне с ваденето на картофи. Той скочи от колата, изтича при госпожа Паркър и погледна жената, коленичила на пътя. После се втурна към двете смачкани коли.

— Какво правиш? — извика Адел. — Помогни й! Помогни на жената!

Фърналд, който беше служил като морски пехотинец в Тихоокеанската война и беше виждал ужасни гледки, не се спря, само извика:

— И тя, и детето са пътници. Но за Джордж може би има надежда.

И не сгреши. Патси издъхна още преди да дойде линейката от Касъл Рок, а самотникът Джордж Бартън доживя почти до деветдесет. Но никога повече не седна зад волана на автомобил.

Ще си кажете: „Откъде знаеш тези подробности, Джейми Мортън? Тогава си бил само на девет.“

Така е, но ги знам.

* * *

През 1976, когато мама още беше сравнително млада, й откриха рак на яйчниците. По това време бях второкурсник в Университета на Мейн, но прекъснах втория семестър, за да бъда с нея в последните й дни. Макар че ние, децата на Мортънови, вече не бяхме деца (Кон работеше в обсерваторията на връх Мауна Кеа на Хаваите и изследваше неутронните звезди), всички се върнахме у дома, за да се грижим за мама и да подкрепяме татко, който беше толкова съкрушен, че беше станал безполезен — ходеше от стая в стая или с часове бродеше из гората.

Мама категорично заяви, че иска да прекара последните си дни у дома, и ние се редувахме да я храним, да й даваме лекарствата или да седим до нея. Беше станала кожа и кости и заради болките беше на морфин. Странно нещо е морфинът. Разрушава бариери, дори прословутата сдържаност на янките. През един февруарски следобед, около седмица преди мама да си отиде, беше мой ред да седя при нея. Навън бушуваше снежна буря и беше кучешки студ, северният вятър свистеше в стрехите и разтърсваше къщата, но в стаята беше топло. Дори горещо. Както вече казах, баща ми търгуваше с течни горива и след онази стряскаща година в средата на шейсетте, когато едва не фалира, работата му потръгна и дори спести някой и друг долар.

— Махни тези одеяла, Терънс — простена мама. — Защо си ги натрупал върху мен? Заврях.

— Аз съм Джейми, мамо. Тери е в гаража с татко. — Отметнах единственото одеяло и зърнах нещо ужасно — под отвратително розовата й нощница сякаш нямаше нищо. Косата й (напълно побеляла още преди да заболее от рак) беше изтъняла и почти окапала. Устните й, разтегнати в болезнена гримаса, оголваха венците и зъбите й изглеждаха прекалено големи, почти конски. Само очите й бяха същите: все още младежки и сякаш питащи: „Какво става с мен.“

— Джейми. Казах Джейми. Ще ми дадеш ли хапче? Днес болката е ужасна. Никога не съм била в такава дупка.

— След петнайсет минути, мамо. — Всъщност трябваше да е след два часа, но не мислех, че вече има значение. Клеър веднъж предложи да й дадем всичките хапчета наведнъж, което шокира Анди. Само той още се придържаше към доста строгото ни религиозно възпитание.

— Нима искаш да я пратиш в ада? — сопна се.

— Ако ние й ги дадем, няма да отиде в ада — възрази Клеър. И според мен имаше право. — Нищичко няма да усети. — После добави любима фраза на мама, от която сърцето ми се сви: — Не я ли виждаш, че е като тресната с мокър парцал, не знае на кой свят е.

— Да не си посмяла! — отсече Анди.

— Няма да го направя — въздъхна тя. Тогава беше на около трийсет години и красотата й беше разцъфнала. Може би защото най-сетне беше влюбена. Каква горчива ирония! — Не ми стиска. Смелостта ми стига само колкото да я оставя да страда.

— Когато отиде в рая, от страданието й ще остане само сянка — каза Анди, сякаш това решаваше въпроса.

Предполагам, че за него беше така.

* * *

Вятърът отново нададе вой, стъклата на единствения прозорец в стаята задрънчаха и мама промълви:

— Толкова съм измършавяла… Бях красива младоженка, всички ми го казваха, а сега съм като чироз. — Устните й се разтегнаха в клоунска гримаса на тъга и болка.

Предстояха ми още три часа до леглото й, преди Тери да ме смени. Може би след малко щеше да заспи, но още беше будна и аз отчаяно се мъчех да я разсея, за да не мисли как тялото й се самоизяжда. Готов бях да се хвана за каквато и да било тема като за сламка. По една случайност заговорих за Чарлс Джейкъбс. Попитах я дали има представа къде е отишъл, след като напусна Харлоу.

— Ох, каква трагедия преживя — въздъхна тя. — Случи се ужасно нещо с жена му и със синчето му.

— Да, знам.

Умиращата ми майка ме погледна презрително и отново забелязах колко замъглени са очите й от морфина.

— Не, не знаеш. Не разбираш. Беше ужасно, защото никой не беше виновен. Дори Джордж Бартън нямаше вина — просто беше получил поредния пристъп.

И тя ми разказа онова, което ви преразказах. Научила го от Адел Паркър, която споделила, че докато е жива, ще помни кошмарната гледка.

— Аз пък няма да забравя как изпищя в „Пийбоди“. Не предполагах, че подобен звук може да излезе от човешко гърло.

* * *

Дорийн Деуит, жената на Фърналд, се обадила на мама и й съобщила новината. Неслучайно позвънила първо на нея.

— Налага се ти да кажеш на пастора какво се е случило — заявила.

Майка ми ужасено възкликнала:

— О, не! Няма да мога!

— Налага се — търпеливо повторила Дорийн. — Такива новини не се съобщават по телефона, а вие сте му най-близките съседи, ако не броим онази кукумявка Майра Харингтън.

Морфинът явно беше заличил сдържаността на мама и тя продължи да разказва:

— Събрах цялата си смелост и тръгнах, но на вратата стомахът ми ме сви. Върнах се и на бегом отидох до клозета.

После се спуснала по хълма, прекосила шосе №9 и стигнала до пасторската къща. Помислих си, че сигурно е бил най-дългият път в живота й, макар че тя не ми го каза. Почукала на вратата. Преподобният не отворил веднага, но явно бил у дома, защото радиото било включено.

— Не ме е чул, пък и как ли да ме чуе, като кокалчетата на пръстите ми едва докоснаха вратата? — промълви тя, взирайки се в тавана. Втория път почукала по-силно. Той отворил и я погледнал през комарника. Държал дебела книга и дори след толкова време мама помнеше заглавието: „Протони и неутрони: тайният свят на електричеството“.

— Здравей, Лора — казал. — Добре ли си? Пребледняла си. Влизай, влизай.

Тя влязла. Джейкъбс попитал какво се е случило.

— Случи се ужасна злополука — промълвила мама.

Пасторът загрижено я изгледал:

— Дик или някое от децата? Искаш ли да дойда? Седни, Лора, изглеждаш тъй, сякаш ще припаднеш.

— Моите деца са добре. Пппострадали са… — заекнала тя. — Патси. И Мммори.

Той внимателно оставил на масата дебелата книга. Сигурно тогава майка ми е видяла заглавието и не се учудвам, че го е запомнила. В подобни моменти всичко ти се запечатва в паметта. Знам го от опит. Ще ми се да не го знаех.

— Тежко ли са ранени? — И добавил, без да дочака отговор: — В „Сейнт Стивън“ ли са? Сигурно, тя е най-близо. Може ли да взема вашата кола?

„Сейнт Стивън“ беше болницата в Касъл Рок, но, разбира се, те били закарани на друго място.

— Чарлс, подготви се за много лоша новина.

Той я хванал за раменете — леко, без да й причинява болка, но очите му пламтели. Привел се към нея и попитал:

— Тежко ли са ранени, Лора?

Майка ми се разплакала:

— Мъртви са, Чарлс! Ужасно съжалявам.

Джейкъбс безпомощно отпуснал ръце.

— Не е вярно! — отсякъл. Тонът му бил на човек, който констатира елементарен факт.

— Не съобразих да дойда с колата — промърморила майка. — Но… не бях на себе си.

— Не е вярно! — повторил Джейкъбс. Обърнал се и притиснал чело до стената. — Не! — Блъснал главата си в стената толкова, че картината, изобразяваща Исус с агънце в ръцете, се разлюляла. — Не! — При второто блъсване картината се откачила и паднала.

Майка ми го хванала над лакътя. Ръката му била мека и отпусната.

— Чарлс, недей така. Недей, миличък — му казала, сякаш бил едно от нейните деца, а не зрял мъж.

— Не! — Той пак ударил чело в стената. — Не! — И после пак. — Не!

Този път майка ми го хванала с две ръце и го дръпнала от стената.

— Престани! Престани веднага!

Той я погледнал като зашеметен. През челото му минавала яркочервена резка.

— Този поглед! — ми каза тя години по-късно на смъртния си одър. — Беше непоносимо, но трябваше да издържа. Започнеш ли нещо такова, трябва да го довършиш.

— Ще те заведа у дома — предложила му. — Ще ти дам от уискито на Дик, защото трябва да пийнеш нещо, а знам, че в тази къща няма алкохол…

Пасторът се изсмял. Смехът му бил смразяващ.

— … и след това ще те закарам с колата до Гейтс Фолс. Те са в „Пийбоди“.

— В „Пийбоди“ ли?

Мама изчакала Джейкъбс да възприеме казаното. Знаел не по-зле от нея какво означава „Пийбоди“. Вече бил отслужил там много погребални церемонии.

— Невъзможно е Патси да е мъртва — промърморил той с търпелив, поучителен тон. — Днес е сряда. А сряда е ден за спагети „Принц“^[1] — така казва Мори.

— Ела с мен, Чарлс. — Тя го хванала за ръката и насила го издърпала до вратата, после го извела навън под разкошното есенно слънце. Само преди часове той се бил събудил до жена си и бил закусил със сина си. Водили били съвсем обикновен разговор за неща от ежедневието. Никога не знаем какво ще ни сполети. Всеки ден може да ни е последният, не знаем какво ни е подготвила съдбата.

Когато прекосявали шосе №9 — окъпано в слънце, пусто както почти винаги, — той като куче наклонил глава по посока на сирените, които се чували откъм Сироа Хил. На хоризонта се издигала струйка дим. Джейкъбс погледнал мама:

— И Мори ли? Сигурна ли си?

— Хайде, Чарли. — („За пръв и последен път го нарекох Чарли“ — ми каза, докато седях до леглото й.) — Да не стоим по средата на шосето.

* * *

Потеглили със стария ни форд към Гейтс Фолс, но минали през Касъл Рок. Този маршрут е с трийсетина километра по-дълъг, обаче майка ми вече била превъзмогнала първоначалния шок и разсъждавала по-трезво. Преценила, че трябва да избегне мястото на произшествието, ако ще заради това да мине през Северния полюс.

Стигнали до Гранд Стрийт, където се намира погребалният дом „Пийбоди“. Сивата катафалка — марка „Кадилак“ — била вече на алеята към входа, а на улицата били паркирани няколко коли. Сред тях бил старият буик на Реджи Келтън. До него мама с облекчение видяла пикапа с надпис „ТЕЧНИ ГОРИВА «Мортън»“.

Господин Келтън и баща ми излезли от погребалното бюро тъкмо когато тя повела по алеята преподобния Джейкъбс, който сега бил кротък и послушен като дете. Зяпал дърветата, сякаш да прецени след колко време всички листа ще се обагрят с разкошните цветове на есента.

Татко го прегърнал, но Джейкъбс не реагирал. Продължил да стърчи с отпуснати ръце и да гледа дърветата.

— Чарли, много съжалявам за загубата ти — избоботил Келтън. — Всички сме потресени.

Съпроводили го в траурната зала, изпълнена със сладникав мирис на цветя. От тонколоните на тавана звучала музика, изпълнявана на орган — тиха като шепот и някак си зловеща. Майра Харингтън — или Ми-Мо^[2], както я наричаха всички в Уест Харлоу — вече била там, сигурно защото била подслушала разговора между Дорийн и майка ми по общия телефон. Подслушването беше нейно хоби.

Надигнала се от канапето във фоайето и притиснала преподобния Джейкъбс до мощната си гръд.

— Сладката ти хубава женичка и миличкото ти момченце! — изхленчила пискливо. Нашите се спогледали и се намръщили. — Поне вече са в рая! Това е единствената утеха! Спасени са от кръвта на Агнеца и са седнали за вечни времена в Божия скут! — По страните й се стичали сълзи и набраздявали гъстия слой розова пудра.

Отначало преподобният Джейкъбс я оставил да го прегръща и да се лигави. След минутка-две обаче я отблъснал, („Вече мислех, че няма да го пусне, докато не го задуши с грамадните си цици“ — ми каза мама в предсмъртната си изповед.) Отблъснал я не грубо, но твърдо. Обърнал се към Келтън и баща ми и казал:

— Отивам да ги видя.

— Още не, Чарли — възпротивил се господин Келтън. — Почакай малко. Не влизай, преди господин Пийбоди да ги приведе в приличен ви…

Джейкъбс прекосил фоайето, където някаква старица в махагонов ковчег чакала последната си публична изява. Продължил по коридора към помещението в дъното. Знаел пътя.

Татко и господин Келтън се втурнали след него. Майка ми седнала, Ми-Мо се настанила срещу нея. Очите й проблясвали под облака от бяла коса. По това време беше над осемдесет и когато не й гостуваше някой от многобройните й внуци и правнуци, животът й се осмисляше само от хорските трагедии и скандали.

— Как го прие? — попитала Ми-Мо с театрален шепот. — Коленичихте ли с него за молитва?

— Остави ме, Майра. Капнала съм от умора. Искам да поседя със затворени очи и да си почина.

Но не могла, защото в този миг от помещението, в което подготвят мъртъвците, се разнесъл писък.

— Като вятъра, който вие сега отвън, Джейми — каза ми мама, — но сто пъти по-зловещ. — Тя най-сетне престана да се взира в тавана. По-добре да не ме беше поглеждала, защото зад светлината в очите й забелязах мрака на смъртта. — Първо проехтя вой като от сирени. После стана още по-ужасно. „Къде му е лицето? — изкрещя Джейкъбс. — Къде е лицето на моето момченце?“

* * *

Кой ще отслужи опелото? Въпрос (подобен на Кой подстригва бръснаря?), който не ми даваше покой. После ми разказаха за погребението, но аз не присъствах. Майка ми постанови, че ще отидат само тя, татко, Клеър и Кон. Другите щели да се разстроят (сигурно си мислеше за вледеняващите писъци от подготвителната стая в погребалния дом). С Тери останахме вкъщи, а на Анди възложиха да ни наглежда. Не бях във възторг, защото понякога той ставаше голям гадняр, особено когато нашите не бяха наблизо. Странно, че праволинеен християнин като него изпитва удоволствие да ни „прави иглички“ (извивайки ръцете ни) или да ни „бие чимбери“ — толкова силни, че виждахме звезди посред бял ден.

Но през онази събота, когато беше двойното погребение на Патси и Мори, нямаше иглички и чимбери. Анди обяви, че ако нашите закъснеят, ще ни направи макарони със сирене за вечеря, и ни нареди дотогава да мълчим и да гледаме телевизия. После се качи в стаята си и повече не се появи. Макар да беше властен и сприхав на моменти, той като всички нас се беше привързал към Мори и, разбира се, беше влюбен в Патси — пак както всички нас (с изключение на Кон, който не си падаше много по момичета нито тогава, нито по-нататък в живота си). Може би отиде да се моли — „Влез в скришната си стая и като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец“, ни съветваше апостол Матей^[3], — а може би просто искаше да остане сам и да се опита да проумее случилото се. Тази двойна смърт не сломи вярата му в Бога. Остана твърд и непоколебим християнин до края на живота си, но вероятно случилото се го изкара от релси. Моята вяра също не се разколеба от смъртта на Патси и на Мори. Сломи я Страшната проповед.

Преподобният Дейвид Томас от Конгрегационистката църква в Гейтс Фолс опя мъртвите и хората не се учудиха, защото, както казваше татко, „между конгрегационистите и методистите няма грам разлика“.

Недоумение обаче породи решението на Джейкъбс да повери на Стивън Гивънс траурната церемония на гробището „Уилоу Гроув“. Гивънс беше пасторът (той не използваше титлата „преподобен“) на църквата „Сило“, чиито последователи фанатично вярваха в идеите на Франк Уестън Сандфорд^[4] — проповедник, който пророкува Второто пришествие, поучава родителите да бият с камшик децата си за дребни прегрешения („Вие сте възпитателите на Христос“ — ги съветва той) и настоява за трийсет и шест часов пост без храна и вода… дори за бебетата.

Сектата „Сило“ се промени значително след смъртта на Сандфорд (днес не е много по-различна от другите протестантски групи), но през 1965 за нея се носеха какви ли не слухове, подклаждани от странното облекло на членовете й и убеждението им, че краят на света ще настъпи скоро, може би след седмица. Оказа се обаче, че техният Стивън Гивънс и нашият Чарлс Джейкъбс са приятели и от години се срещат на кафе в Касъл Рок. След Страшната проповед някои хора от града твърдяха, че преподобният Джейкъбс е заразен от идеите на сектата „Сило“. Може и да е било така, но според нашите (също според Кон и Клеър, на които имах повече доверие) надгробното слово на Гивънс било сдържано, утешително и подобаващо.

— Нито веднъж не спомена за края на света — каза Клеър. Помня колко красива беше тази вечер с тъмносинята си рокля (най-близката до траурна, която имаше в гардероба си) и с тънките найлонови чорапи. Помня също, че почти не хапна на вечеря — само подмяташе с вилицата храната, докато всичко в чинията й се превърна в безформена маса.

— Кой пасаж от Библията прочете? — попита Анди.

— Първото послание към коринтяните — отвърна мама. — Как виждаме само мътно отражение в огледало и така нататък.

— Добър избор — дълбокомислено заключи големият ми брат.

— А той как беше? — попитах. — Как беше преподобният Джейкъбс?

— Беше… притихнал — колебливо отговори тя. — Вероятно размишляваше.

— Размишляваше ли? Как не! — Клеър отмести чинията си. — Беше вцепенен от мъка. Не помръдна, когато пастор Гивънс му каза първи да хвърли пръст в гроба и да повтаря след него славословието, а продължи да седи на сгъваемия стол с ръце, отпуснати между коленете, и с наведена глава. — Тя се разплака. — Прилича ми на ужасен сън, на кошмар.

— Но накрая все пак хвърли пръст, нали? — Татко я прегърна през раменете. — Хвърли по шепа пръст и в двата гроба. Нали, Клеъри-Чери?

— Да — изхлипа тя и се разрида по-силно. — Но чак след като онзи от „Сило“ го хвана за ръцете и го накара да стане.

Кон не продумваше. Огледах се и едва сега забелязах, че не е до масата. Видях го в задния двор до бряста, на който беше окачена люлката от автомобилна гума. Беше прегърнал дървото и подпрял глава на ствола, а раменете му се тресяха.

Помня, че за разлика от Клеър той си беше изял вечерята. Омете всичко в чинията и поиска допълнително.

* * *

За следващите три недели настоятелите бяха поканили проповедници от други църкви, но пастор Гивънс не беше сред тях. Предполагам, че не е бил поканен въпреки „сдържаното, утешително и подобаващо“ надгробно слово. Освен с вродената сдържаност и възпитание янките се отличават със странните си схващания по отношение на религията и расата. След три години, когато вече учех в гимназията в Гейтс Фолс, чух един учител с възмущение и с недоумение да споделя с друг:

— Защо, за бога, някой би застрелял онзи Кинг^[5]?! Е, да, беше чернилка, но не беше лош човек.

Вследствие на злополуката занятията на Братството на младите методисти бяха прекратени. Мисля, че всички бяха доволни — дори Анди, когото наричаха „Цар на библейските упражнения“. Нито пасторът, нито ние можехме да си представим да се съберем отново. Щеше да е мъчително да видим къта с играчките, където Клеър и другите момичета забавляваха Мори (и себе си). И кой щеше да ни акомпанира на хармониума, докато пеем? Предполагам, че в Харлоу можеше да се намери друг пианист, но Чарлс Джейкъбс не беше в състояние да го търси, пък и нямаше да бъде същото без Патси, чиято руса коса се развяваше, докато тя кимаше в такт, изпълнявайки жизнерадостни химни като „Маршируваме към Сион“. Сега русата й коса беше под земята и гниеше върху копринената възглавничка в ковчега.

През един мрачен ноемврийски следобед с Тери рисувахме със спрей пуйки и рогове на изобилието по стъклата на прозорците, телефонът иззвъня веднъж по-дълго и после по-кратко: сигнал, че някой иска да се свърже с нас. Мама вдигна, каза две-три думи, затвори и се усмихна:

— Беше преподобният Джейкъбс. В неделя ще води службата и ще изнесе проповед по случай Деня на благодарността. Колко хубаво, нали?

* * *

След години (бях вече гимназист) попитах Клеър, която учеше в Мейнския университет и си беше дошла за ваканцията, защо никой не го спря. Бяхме в задния двор до бряста и полюшвахме старата автомобилна гума. Сестра ми не попита за кого говоря — беше ясно. Онази неделна проповед беше оставила белег върху всички ни.

— Може би защото изглеждаше напълно уравновесен. Говореше нормално и разумно. Когато хората започнаха да осъзнават смисъла на думите му, беше твърде късно.

Може би, но помня, че Реджи Келтън и Рой Истърбрук го прекъснаха към края, а самият аз още отначало усетих, че нещо не е наред, защото след пасажите от Библията той не произнесе обичайното „Да е благословено Божието слово“. Преди не пропускаше да го каже — дори в деня, в който ми показа как малкият електрически Исус ходи по Езерото на мира.

Библейският текст в деня на Страшната проповед беше от тринайсета глава на Първото послание към коринтяните — същия пасаж, който пастор Гивънс бил прочел над двата гроба — голям и малък — в „Уилоу Гроув“: „Защото и знанието, и пророчествата ни са само частични. А когато дойде съвършенството, това, което е частично, ще се прекрати. Когато бях дете, говорех по детски, мислех по детски и разсъждавах по детски. Но сега, когато съм вече мъж, съм оставил детинското. Сега виждаме мътно отражение в огледало, но когато дойде съвършенството, ще видим лице в лице. Сега знанието ми е частично, но тогава то ще е пълно, така както Бог ме познава напълно.“^[6]

Джейкъбс затвори тежката Библия на амвона — не шумно, но всички чухме глухия звук. Методистката църква в Уест Харлоу беше претъпкана, обаче цареше мъртвешка тишина, никой дори не се покашляше. Помня, че се молех пасторът да издържи до края и да не се разридае.

Майра Харингтън седеше на първия ред и макар да беше с гръб към мен, сякаш виждах как очите й, почти скрити сред жълтеникавите торбички, проблясват с алчно любопитство. Нашето семейство беше на обичайното си място на третата редица. Мама изглеждаше спокойна, но забелязах, че ръцете й с белите ръкавици са се вкопчили в Библията в скута й толкова силно, че меките корици са се извили. Клеър беше изгризала червилото си. Мълчанието между края на библейския текст и началото на онова, което бе запомнено в Харлоу като Страшната проповед, надали продължи повече от пет секунди, но ми се стори, че измина цяла вечност. Пасторът бе свел глава над дебелата Библия със златен кант. Когато най-сетне вдигна поглед и богомолците видяха спокойното му, невъзмутимо лице, всички въздъхнаха от облекчение.

— Преживях трудни и мъчителни дни — подхвана той. — Едва ли е необходимо да ви го казвам. Ние сме малко, сплотено общество и всички се познаваме. Опитахте се да ми помогнете и вечно ще съм ви признателен за съпричастието. Изказвам специална благодарност на Лора Мортън за деликатността и загрижеността, с които ми съобщи трагичната вест.

Кимна към мама. Тя също кимна, усмихна се и избърса сълзите си.

— Прекарах повечето време от злополуката до днес в четене и размишление. Бих искал да добавя „И в молитви“, но макар че много пъти коленичих, не чувствах божието присъствие, затова само четох и размишлявах.

Всички мълчаха и се взираха в него.

— Отидох в библиотеката в Гейтс Фолс да прегледам „Ню Йорк Таймс“, но имаха в архива само „Уикли Ентърпрайз“ и ме насочиха към Касъл Рок, където съхранявали на микрофилм годишници на „Ню Йорк Таймс“. „Търсете и ще намерите“ — казва апостол Матей^[7]. Колко прав е бил!

Няколко души се засмяха, но смехът им веднага секна.

— Всеки ден ходех в библиотеката, преглеждах микрофилмите, докато ме заболеше глава, и днес ще споделя с вас някои факти, които открих. — Извади от джоба на черното си сако няколко картончета със записки. — През юни миналата година град Мей в Оклахома на три пъти е връхлетян от торнадо. Материалните щети са много, но човешки жертви няма. Жителите на града се събират в местната баптистка църква, за да пеят хвалебствени химни и да отправят благодарствени молитви към Бог. Докато са там, връхлита четвърто, чудовищно торнадо — пета степен по скалата на Фуджита — и разрушава църквата. Загиват четирийсет и един човека. Трийсет са тежко ранени, включително деца, които остават без ръце и крака.

Той сложи картончето под другите и погледна следващото:

— Някои от вас може би си спомнят този случай. През август миналата година един човек с двамата му сина излизат с гребна лодка в езерото Уинипесоки. С тях е и кучето им. То пада от лодката и двете момчета се хвърлят да го спасяват, обаче започват да се давят. Когато бащата вижда, че синовете му са в опасност, също скача във водата и лодката се преобръща. Тримата загиват, а кучето доплува до брега.

Погледна богомолците и дори се поусмихна — сякаш слънцето надникна иззад облаците през мрачен януарски ден.

— Опитах се да разбера какво се е случило после с животното — продължи. — Питах се дали жената, изгубила съпруга си и двамата си синове, го е задържала, или е поискала да бъде умъртвено, обаче не намерих информация.

Крадешком погледнах братята си и сестра си. Тери и Кон изглеждаха озадачени, Анди беше пребледнял от ужас, от гняв или и от двете. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Клеър беззвучно плачеше.

Следващо картонче.

— Октомври миналата година. Крайбрежието около град Уилмингтън, Северна Каролина, е връхлетяно от ураган. В дневния център към църквата загиват седемнайсет души, включително шест деца. Седмото е обявено за изчезнало. След седмица намират трупа му на едно дърво.

Още едно картонче.

— Тази история е за семейство мисионери в някогашното Белгийско Конго, днес Заир, ако не греша. Петима души, които раздават на бедните храна, лекарства и проповядват Божието слово. Намират ги убити. В статията не се споменават подробности — знаете, в „Ню Йорк Таймс“ поместват само удобни факти, — но се намеква, че убийците може да са били канибали.

Джейкъбс чу неодобрителния ропот, подхванат от Реджи Келтън, и вдигна ръка като за благословия.

— Вероятно е ненужно да разказвам и други случаи — за пожари, наводнения, земетресения, бунтове, убийства, — макар че бих могъл. Светът тръпне от страх и ужас. Мен обаче тези истории донякъде ме утешават, защото доказват, че не съм сам в страданието си. Но утехата е минимална, защото смъртта на тези хора също като гибелта на моите близки, изглежда толкова жестока и безпричинна. Казват ни, че Исус Христос се възнася с тялото Си на небето, но твърде често ние, смъртните, оставаме тук, на земята, пред грозна купчина обезобразена плът и ни терзае един и същ въпрос, отекващ като ехо: „Защо? Защо? Защо?“

Чел съм Библията през целия си живот — отначало на скута на мама, после в Братството на младите методисти, след това в богословското училище — и ви уверявам, приятели, че никъде в Светото писание няма отговор на този въпрос. Бегло го засяга само пасажът от Посланието до коринтяните, който ви прочетох. В него апостол Павел все едно ни казва: „Няма смисъл да питате, братя, защото така или иначе няма да разберете какво ви се казва.“ Когато Йов пита самия Господ Бог, получава още по-рязък отговор: „Где беше ти, когато полагах основите на земята?“^[8]

Което на езика на младежите от нашата енория означава: „Разкарай се, глупако.“

Този път никой не се засмя.

Джейкъбс огледа присъстващите. Леко се усмихваше, светлината от витража очертаваше сини и червени ромбчета по лявата му страна.

— Би трябвало религията да е нашата утеха в трудни мигове. Господ е „нашият жезъл и нашата тояга“, се казва в един псалм^[9]. Той ще е с нас и ще ни подкрепя, когато неизбежно тръгнем „по долината на смъртната сянка“. Друг псалм ни уверява, че „Бог е нам прибежище и сила“^[10], макар че хората, загинали в църквата в Оклахома, може би щяха да възразят… ако имаха уста. А бащата и двамата му сина, които се удавят, за да спасят живота на домашния си любимец? Имали ли са възможност да попитат Господ защо се случва това? Как ли им е отговорил? „Ще ви кажа след малко, момчета“ — това ли им е промълвил, докато водата е изпълвала белите им дробове и смъртта е помрачавала съзнанието им?

Нека изясним какво иска да каже апостол Павел, когато говори за „мътно отражение в огледало“: че трябва да приемем всичко само на вяра. Ако вярата ни е силна, ще отидем на небето и там ще ни се открие истината. Сякаш животът е като виц, чийто край ще научим в рая и чак тогава ще го разберем.

В църквата се чуваше тих женски плач и по-отчетлив мъжки ропот на неодобрение. Но до този момент никой не беше излязъл, нито беше поискал пасторът да слезе от амвона, защото проповедта му граничи с богохулство. Изумлението все още беше твърде силно.

— След като се уморих да търся данни за невинни хора, сполетени от безсмислена и безпричинна, често мъчителна смърт, насочих поглед към различните направления на християнството. Боже мой, приятели, представа си нямате колко са много! Каква кула от доктрини! Католици, методисти и баптисти — консервативни и либерални; Епископална църква, Англиканска църква, Източноправославна църква, Ориенталска православна църква; лютерани, презвитерианци, унитарианци, Свидетели на Йехова, адвентисти от седмия ден, квакери и шейкъри; апокалиптиците от сектата „Сило“ — да не ги пропуснем — и още петдесетина други.

Струва ми се, че религията е нещо като комунална телефонна линия в Харлоу. Всеки иска да се свържи с Божието царство — представете си колко е претоварена линията в неделя сутрин! И знаете ли кое ме удивява? Че всяка църква, посветена на Христовото учение, смята, че само тя има директна връзка с Всевишния. Да не говорим за онези, които не споменах — мюсюлмани, евреи, теософи, будисти и онези, които боготворят Америка със същия плам, с който германците боготворяха Хитлер в продължение на едно кошмарно десетилетие!

В този момент хората започнаха да напускат. Първо се изнизаха само неколцина от задните редове — с наведени глави и с приведени рамене (като напляскани по задниците). Последваха ги още и още. Преподобният Джейкъбс сякаш не забелязваше какво се случва.

— Някои от тези секти и деноминации са миролюбиви, но най-големите — и най-успешните — са изградени върху костите, кръвта и воплите на други, които са имали нахалството да не приемат тяхното виждане за Бог. Римляните хвърляли християните за храна на лъвовете; християните разчленявали онези, които смятали за еретици, магьосници и вещици; Хитлер е принесъл милиони евреи в жертва на фалшивия си бог на расовата чистота. Милиони са били изгаряни, разстрелвани, обесвани, разпъвани, отравяни, екзекутирани на електрическия стол и разкъсвани от кучета… в името на Бога.

Майка ми ридаеше, но аз не я поглеждах. Не можех. Бях като парализиран. От ужас, естествено. Та нали бях само на девет. Но изпитвах и див, неосъзнат възторг от това, че най-сетне някой казва истината — гола и неукрасена. Надявах се пасторът да млъкне, същевременно се молех да продължи и желанието ми се изпълни.

— Христос ни учи да обръщаме и другата буза и да обичаме враговете си. На думи приемаме идеята, но когато ни ударят, си отмъщаваме с двойна сила. Христос изгонва търговците от храма, ала всички знаем, че те не остават задълго навън. Ако сте участвали в църковна игра на бинго или сте чували по радиото пастор да проси подаяния, знаете за какво говоря. Исаия пророкува, че ще дойде ден, когато ще изковем мечовете си на плугове^[11], но в нашата мрачна ера ние ги превърнахме в атомни бомби и в междуконтинентални балистични ракети.

Реджи Келтън се изправи. Лицето му беше пламнало… за разлика от мъртвешкибледото лице на Анди.

— Седнете, преподобни. Не сте на себе си.

Джейкъбс сякаш не го чу и продължи пламенната си реч:

— И какво получаваме за нашата вяра? В замяна на кръвта и на даровете, които сме принесли на тази или на онази църква през изминалите векове? Уверението, че в края на пътя ни чака Царството небесно и че когато отидем там, всичко ще ни бъде обяснено и ще възкликнем: „А, да! Сега разбирам!“ Това е голямата награда. От ранно детство ни го набиват в главите: раят, раят, раят! Там ще видим нашите загинали деца, скъпите ни майки ще ни вземат в обятията си! Това е морковът. А тоягата, с която ни налагат, е адът, адът, адът! Преизподнята на вечното проклятие и мъченията. Заплашваме децата на възрастта на непрежалимия ми син, че ще горят във вечен огън, ако откраднат един бонбон, или излъжат къде са си намокрили обувките.

Няма доказателства, че в задгробния живот ни очаква или адът, или раят. Липсват научни данни. Предлага ни се само голословно уверение, съчетано с безумното ни желание да вярваме, че всичко това има някакъв смисъл. Но докато стоях в задната стая на погребалната агенция „Пийбоди“ и гледах обезобразените останки на сина си, който искаше да отиде в Дисниленд много повече, отколкото да се озове в рая, ме осени прозрение. Религията е богословският еквивалент на застрахователна измама: редовно си даваш вноските, а когато трябва да получиш премията, за която си плащал с такава — простете за небогоугодния каламбур — религиозна вяра, откриваш, че компанията, прибирала парите ти, в действителност не съществува.

Рой Истърбрук се изправи сред бързо опустяващата църква. Този небръснат, тромав здравеняк живееше във фургон в парка до железопътната линия в източния район на града. Обикновено идваше на църква само на Коледа, но днес беше направил изключение.

— Преп’добни — избоботи. — Чух, че в жабката на колата ти са намерили шише с пиячка. А Мерт Пийбоди рече, че като се надвесил да работи по трупа, жена ти миришела на бъчва. Ей ти на причина за смъртта й. Ей ти смисъл. Не ти стиска да приемеш божията воля, а? Хубаво, но остави другите на мира. — Той се обърна и с тежки стъпки тръгна към вратата.

Джейкъбс беше като ударен от гръм. Беше се вкопчил в амвона, лицето му беше пребледняло, очите му искряха и толкова силно стискаше устни, че устата му я нямаше.

В този момент се изправи и баща ми:

— Чарлс, достатъчно!

Преподобният Джейкъбс тръсна глава, сякаш да проясни мислите си.

— Да — промълви. — Прав си, Дик. Така или иначе казаното от мен няма да промени нищо.

Само че грешеше. Промени напълно живота на едно момченце.

Той направи крачка назад, огледа се, сякаш се питаше къде се намира, после отново застана до амвона, въпреки че в църквата бяхме само ние от семейство Мортън, църковните настоятели и Ми-Мо, която, закотвена на първия ред, любопитно се кокореше.

— Само още нещо. Идваме от неизвестността и отиваме в неизвестността. Може би там има нещо, но съм сигурен, че то не е Бог, както го разбира която и да е религия. Противоречивите брътвежи на различните изповедания го потвърждават. Те взаимно се отричат и оставят празнина. Ако търсите истината, ако търсите сила, по-велика от човека, обърнете взор към мълнията — милиони волтове в един разряд, сто хиляди ампера и петдесет хиляди градуса по Фаренхайт.^[12]

Да, в това има висша сила. А тук, в тази сграда? Не. Вярвайте в каквото искате, но ще ви кажа нещо: зад мътното огледало на апостол Павел има само една лъжа.

Слезе от амвона и излезе през страничната врата. Ние, Мортънови, седяхме в безмълвен ступор, в какъвто хората сигурно изпадат след бомбена експлозия.

* * *

Щом се върнахме вкъщи, мама отиде в спалнята, помоли да не я безпокоим и затвори вратата. Остана там през целия ден. Клеър приготви някаква вечеря и ние се нахранихме почти без да продумаме. По едно време Анди започна да рецитира някакъв пасаж от Библията, който напълно опровергаваше казаното от преподобния Джейкъбс, но татко му се сопна да си затваря устата. Като го видя как е пъхнал ръце в джобовете си, брат ми млъкна.

След вечеря татко отиде в гаража да човърка нещо по „Ракета на колела — 2“. За разлика от друг път Тери — верният му помощник, почти послушник — не го последва, затова отидох аз… макар и неохотно.

— Татко? Може ли да те попитам нещо?

Той лежеше под колата и държеше лампа. Отвън стърчаха само краката му и аз видях, че е обул работен панталон.

— Можеш, Джейми, стига да не е за тази ужасна история сутринта. Защото ако е, и на теб ще кажа да си затваряш устата. Тази вечер не ми се говори за това. И утре е ден. Налага се да подадем молба до Методистката конференция на Нова Англия да го отстранят, а те ще отнесат въпроса до епископ Матюс в Бостън. Шибана история. И слушай, ако ме издадеш на майка си, че съм казал тази дума, свят ще ти се завие.

Не знаех дали въпросът ми е за Страшната проповед, или не е. Знаех само, че трябва да го задам.

— Вярно ли е това, което каза господин Истърбрук? Тя пила ли е?

Светлината под колата престана да се движи. Татко се измъкна изпод колата и ме погледна. Изплаших се, че ще ми се скара, но той не беше ядосан, а тъжен.

— Шушукаше се из града, а сега, след като този кретен Истърбрук го изтърси на всеослушание, слухът сигурно ще се разпространи веднага. Но чуй ме, Джейми: това е без значение. Джордж Бартън получил епилептичен пристъп и навлязъл в отсрещното платно, а тя излизала с колата от завой без видимост и белята станала. Все едно дали е била трезва или с размътена от алкохола глава. Дори Марио Андрети^[13] не би могъл да избегне сблъсъка. За едно пасторът е прав: хората винаги търсят причина за сполетелите ги нещастия. Но понякога причина няма. — Той вдигна свободната си ръка, омазана с грес, и заканително размаха пръст: — И запомни! Останалото, което чу в църквата, беше безсмисленото дърдорене на полудял от мъка човек.

* * *

В сряда преди Деня на благодарността ни разпуснаха на обяд, но аз бях обещал на госпожа Моран да остана да почистя черните дъски и да подредя опърпаните книжки в скромната ни библиотека. Съобщих го на мама, а тя само разсеяно махна с ръка и заръча да се прибера за вечеря. Тъкмо пъхаше във фурната тава с пуйка, но знаех, че не е за нас — беше твърде малка за седмина.

Оказа се, че Кати Палмър (първа натегачка) също е останала, за да се подмаже на учителката, и свършихме всичко само за половин час. Хрумна ми да отида у Ал или у Били да си играем на войници или на нещо друго, но знаех, че ще заговорят за Страшната проповед и за това как госпожа Джейкъбс е убила и себе си, и Мори, защото е била пияна до козирката — слух, който наистина доби достоверността на факт. Не ми се слушаха подобни обвинения, затова тръгнах обратно към къщи. Денят беше необичайно топъл за сезона, прозорците ни бяха отворени и чух мама и сестра ми да се карат.

— Защо не ми разрешаваш да дойда с теб? — кресна Клеър. — Нека види, че поне някои хора в този тъп град още са на негова страна!

— Защото с баща ти сме на мнение, че вие, децата, трябва да стоите по-далеч от него — отговори мама. Бяха в кухнята, аз стоях под прозореца.

— Не съм дете, майко! Аз съм на седемнайсет години!

— Извинявай, но на тази възраст още си дете. Не е редно една девойка да го посещава. Повярвай, знам какво говоря.

— Ами ако отидеш ти, няма ли да плъзнат клюки? Ми-Мо ще те види и за двайсет минути ще разпространи новината по телефона. Щом ти отиваш, ще те придружа.

— Казах не и точка по въпроса!

— Той върна гласа на Кон! — избухна Клеър. — Как може да сте толкова неблагодарни?!

Мама дълго мълча, после промълви:

— Тъкмо затова отивам да го видя. Не за да му занеса храна за утрешния празник, а за да му покажа, че сме му признателни въпреки ужасните неща, които наговори онзи ден.

— Много добре знаеш защо ги каза! Изгуби жена си и сина си! Не е на себе си! Като луд е!

— Знам. — Сега мама говореше по-тихо, а Клеър се разплака и трябваше да се напрягам, за да ги чувам. — Но смъртта на близките му не е оправдание! Нямаше право да наговори такива безобразия. Премина границата. Отиде твърде далеч. Другата седмица си заминава и постъпва разумно. Ако знаеш, че ще те изгонят, по-добре да си тръгнеш доброволно. За да запазиш поне малко самоуважение.

— Уволнен е от настоятелите, предполагам — процеди Клеър с почти презрителна насмешка. — Което означава, че и татко го е отстранил.

— Баща ти нямаше друг избор. Когато пораснеш и вече наистина не си дете, може би ще го разбереш и ще проявиш съчувствие. На Дик сърцето му се къса.

— Добре, върви тогава — каза Клеър. — Да видим дали няколко парчета пуешки гърди с картофи ще компенсират гадното отношение към него. Бас държа, че няма даже да ги опита.

— Клеър… Клеъри-Чери… — подхвана мама.

— Не ме наричай така! — кресна Клеър. Чух как затрополи нагоре по стълбището. „Ще се цупи, ще поплаче в стаята си — помислих си, — после ще й мине. Както преди две години, когато мама отсече, че момиче на петнайсет години не може да отиде на автокино с Дони Кантуел“.

Реших да се помотая още малко в задния двор, докато мама тръгне към дома на пастора. Седнах на люлката от автомобилна гума, без да се крия, но и без да се набивам на очи. След десет минути чух, че входната врата се хлопна. Надникнах иззад къщата и изпратих с поглед мама, която крачеше по пътя с тавичка в ръце. Фолиото върху тавичката проблясваше на слънцето. Влязох в къщата и се качих при сестра ми. Почуках на вратата й, на която се кипреше голям плакат на Боб Дилън.

— Клеър?

— Махай се! — кресна тя. — Не искам да говоря с теб! — Грамофонът дънеше на макс парче на „Ярдбърдс“^[14].

Мама се върна след около час — доста повече, отколкото е необходимо да оставиш тавичка с храна. С Тери бяхме в дневната, гледахме телевизия и се боричкахме за най-доброто място на вехтия диван (по средата, където пружините не ти се врязват в задника), но мама не ни обърна внимание. Кон беше в стаята си и дрънкаше на китарата, която бе получил за рождения си ден. И пееше.

* * *

В неделя след Деня на благодарността службата отново се водеше от Дейвид Томас от конгрегационистите в Гейтс Фолс. Църквата отново беше претъпкана може би защото хората любопитстваха дали преподобният Джейкъбс ще се появи и ще започне пак да богохулства. Но той не дойде. Иначе сто на сто щяха да го накарат да млъкне, а може би дори щяха насила да го изведат. Янките се отнасят много сериозно към религията.

На следващия ден, понеделник, изминах на бегом четиристотинте метра от училището до вкъщи. Хрумнало ми беше нещо, затова бързах да се прибера, преди да е дошъл училищният автобус. Щом се появи и Кон слезе, веднага го сграбчих за ръката и го заведох в задния двор.

— Каква муха ти е влязла в главата? — сопна се той.

— Искам да ме придружиш до дома на пастора. Преподобният ще си замине скоро, може би още утре. Трябва да му кажем, че още го обичаме.

Кон се отдръпна от мен и изтупа тениската си, сякаш се боеше да не съм му лепнал въшки.

— Луд ли си? Не искам да го виждам. Каза, че няма бог.

— Но ти върна гласа с електрическия уред, нали?

Брат ми вдигна рамене:

— Щях да проговоря и без него. Доктор Рено каза, че гласът ми ще се възстанови.

— Да, до седмица-две. Каза го през февруари, а през април ти още не можеше да говориш. Два месеца по-късно.

— Какво от това? Просто стана по-бавно.

Не повярвах на ушите си.

— Шубе такова! — възкликнах.

— Кажи го пак и ще ти шибна един!

— Няма ли поне да му благодариш?

Той стисна устни и се вгледа в мен. Лицето му пламна.

— Не бива да го виждаме. Мама и татко забраниха. Той е луд и сигурно е пиянде като жена си.

Онемях. Просълзих се, но не от тъга, а от гняв.

— Освен това — добави той — трябва да донеса дърва за печката, преди татко да се е прибрал. Иначе ще ми се кара. Затова млъкни и престани да ми досаждаш, Джейми.

И ме заряза на двора. Брат ми, който стана един от най-видните световни астрономи (през 2011 откри четвъртата планета-двойник на Земята, на която може да съществува живот), ме заряза на двора. И никога повече не спомена Чарлс Джейкъбс.

* * *

На следващия ден, вторник, пак се затичах по шосе №9 веднага щом ни пуснаха от училище. Но не тичах към къщи.

В алеята пред дома на пастора стоеше нова кола. Би трябвало да кажа „друга“, а не нова — автомобилът беше „Форд Феърлейн“, модел 1958 с ръждясали прагове и с пукнатина на предното стъкло. Багажникът беше отворен. Надникнах и видях два куфара, а до тях обемист електронен апарат, който преподобният ни беше демонстрирал на една от сбирките в четвъртък: наричаше се осцилоскоп. Джейкъбс беше в работилницата си в бараката и отвътре се чуваше тракане.

Докато стоях до новата му кола на старо, пред очите ми изникна белведерето, което се беше превърнало в купчина обгорял метал; без малко щях да се обърна и да хукна към къщи. Ако го бях направил, доколко ли животът ми щеше да е различен? Дали щях да пиша тези редове сега? Няма начин да се разбере, нали? Свети апостол Павел е много прав за мътното огледало. Гледаме в него цял живот и не виждаме само собственото си отражение.

Не избягах, а събрах смелост и тръгнах към бараката. Джейкъбс подреждаше разни електрически устройства в дървена каса от портокали, като за уплътняване използваше намачкана опаковъчна хартия. Отначало не ме видя. Беше по джинси и семпла бяла риза. Пасторската яка я нямаше. Децата не са много наблюдателни по отношение на промените във възрастните, но макар да бях само на девет, забелязах, че преподобният е отслабнал. На лицето му се бяха появили бръчки, които изчезнаха, щом ме видя и се усмихна. Усмивката му беше толкова тъжна, че сякаш в сърцето ми се заби стрела.

Затичах се към него, без да мисля. Той разпери ръце, вдигна ме и ме целуна по страната:

— Джейми! Ти си Алфа и Омега!

— А?

— „Откровение“, първа глава, осми стих: „Аз съм Алфата и Омегата, Началото и Краят.“ Ти си първото хлапе, с което се запознах в Харлоу, и ще си последното, дошло да ме изпрати… Много, много съм щастлив, че дойде!

Разплаках се. Не исках, но не можах да се сдържа.

— Съжалявам, преподобни. Съжалявам за всичко. Бяхте прав в църквата: наистина не е честно.

Той ме целуна и по другата страна и ме пусна на земята.

— Не казах точно това, но си схванал основната идея. Само че не го приемай насериозно. Не бях на себе си. Майка ти ме разбира. Каза ми го, когато ми донесе вкусна празнична вечеря за Деня на благодарността. Пожела ми всичко хубаво.

Като чух това, се почувствах малко по-добре.

— И ми даде добър съвет — добави той. — Да замина далеч от Харлоу и да започна на чисто. Каза, че може да преоткрия вярата си на някое ново място. Надали, но за заминаването беше права.

— Няма да ви видя повече. Никога.

— Не казвай „никога“, Джейми. Пътищата на хората постоянно се пресичат, понякога на най-неочаквани места. — Извади носна кърпа от задния си джоб и избърса сълзите ми. — Обаче каквото и да се случи, няма да те забравя. Дано и ти се сещаш за мен от време на време.

— Да, сър. — Спомних си нещо и добавих: — Гаранция-Франция.

Той се върна при работната си маса, вече почти празна (факт, от който ми стана още по-тъжно), и прибра в дървената каса последните джаджи — няколко големи квадратни батерии, които наричаше „сухи елементи“. Затвори капака и омота с въже касата.

— Кони също искаше да дойде и да ви благодари, обаче има… мммм… има тренировка по футбол. Или нещо такова.

— Няма за какво да ми благодари. Съмнявам се, че съм му помогнал.

Изумих се:

— Как така!? Вие му върнахте гласа! Излекувахте го с вашата джаджа!

— А, да. Моят уред. — Той завърза на възел въжето и го стегна здраво. Ръкавите му бяха навити до лактите и за пръв път забелязах, че има страхотни мускули. — Електрическият нерв-стимулатор.

— Трябва да го продадете, преподобни! Ще забогатеете!

Той се облакъти на дървената каса, с ръка подпря брадичката си и ме погледна:

— Мислиш ли?

— Да!

— Много се съмнявам. Също както се съмнявам, че моят ЕНС е допринесъл за оздравяването на брат ти. Знаеш ли, аз го сглобих в същия ден, в който го изпробвах върху брат ти. — Той се засмя. — Сложих му мъничко моторче, японско производство, от Робота Роско, играчката на Мори.

— Наистина ли?

— Да. Идеята за нервна стимулация е вярна, сигурен съм, но прототипи, направени надве-натри, без експериментални данни, които да потвърдят точността на всяка стъпка от процеса, рядко проработват. Все пак вярвах, че има шанс да постигна резултат, защото не се съмнявах в диагнозата на доктор Рено. Беше просто разтегнат нерв, нищо повече.

— Но…

Той вдигна касата. Мускулите му се напрегнаха, вените му се издуха.

— Хайде, синко. Ела да ме изпратиш.

Последвах го до колата. Той остави товара си до задния калник, огледа багажника и заяви, че се налага да премести куфарите на задната седалка.

— Можеш ли да вземеш малкия, Джейми? Не е тежък. Тръгнеш ли на дълъг път, не вземай много багаж.

— Къде отивате?

— Нямам представа. Ще разбера, когато пристигна. Стига тази таратайка да не се разпадне по пътя. Харчи толкова много, че ще пресуши нефта на Тексас.

Преместихме куфарите на задната седалка на форда. Преподобният Джейкъбс повдигна с пъшкане касата и я сложи в багажника. Затвори капака, облегна се на него и пак ме погледна:

— Имаш прекрасно семейство, Джейми. Прекрасни родители, които разбират децата си. Ако ги помоля да опишат всеки от вас, сигурно ще кажат, че Клеър е грижовна като майка, Анди е командаджия…

— Познахте!

Той се ухили:

— Във всяко семейство има по един, момчето ми. Ще кажат също, че Тери е техничарят, а ти — мечтателят в семейството. А какво ли биха казали за Кон?

— Той е ученият. Или може би поппевецът, откакто има китара.

— Може би, но се басирам, че това няма да е първото, което ще им хрумне. Заглеждал ли си се в ноктите на Кон?

Засмях се:

— Все ги гризе! Веднъж татко каза, че ще му даде един долар, ако престане поне за седмица, но той не можа!

— Кон е нервакът в семейството ви, Джейми. Така биха го определили вашите, ако са искрени. Нервакът, който ще получи язва, преди да стане на четирийсет. Когато са го ударили с щеката по гръкляна и е загубил гласа си, се е изплашил, че може завинаги да онемее.

— Доктор Рено каза…

— Рено е добър лекар. Добросъвестен и точен. Дойде незабавно, когато Мори се разболя от шарка, и после пак, когато Патси… имаше женски проблем. Погрижи се за тях като истински професионалист. Но му липсва увереността, която вдъхват най-добрите лекари. Не умее да успокои пациента с нещо от рода на „Нищо работа, ще се оправиш за нула време“.

— Но той каза тъкмо това!

— Да, но Конрад не му е повярвал, защото Рено не е убедителен. Умее да лекува тялото, но не и разума. А половината от лечението става там, в главата. Дори повече. Кон си е помислил: „Докторът ме лъже, за да свикна с мисълта, че ще остана ням. По-късно ще ми каже истината.“ Така е устроен брат ти, Джейми. Изтъкан е от нерви, живее в страх, а в подобни случаи разумът на хората се обръща срещу тях.

— Днес не пожела да дойде с мен — изтърсих. — Излъгах ви, че е на тренировка.

— Така ли? — Джейкъбс не изглеждаше изненадан.

— Да. Помолих го, но се изплаши.

— Не му се сърди. Изплашените хора живеят в свой ад. Може да се каже, че самите те неволно си го създават. Точно както Кон създаде своята немота. Така са устроени, затова трябва да проявяваме към тях съчувствие и състрадание. — Обърна се към къщата, която вече изглеждаше изоставена, и въздъхна. После пак ме погледна: — Не е изключено моят уред да е помогнал — на теория би трябвало да действа, — но не ми се вярва, Джейми. Мисля, че подлъгах брат ти. Поех КОНтрол над съзнанието на КОН — извини ме за каламбура. Научих този трик в семинарията, само че там го наричат „подклаждане на вярата“. Открай време съм умел в този номер, което ме изпълва и със задоволство, и със срам. Казах на брат ти да очаква чудо, пуснах тока и включих прехваления уред. Щом видях как устните на Кон потръпнаха и как примигна, разбрах, че съм успял.

— Страхотен номер! — извиках.

— Да, наистина. И доста гаден.

— А?

— Няма значение. Важното е да не споделиш тази тайна с него. Едва ли ще изгуби пак гласа си, но не е изключено. — Той си погледна часовника. — Виж, наумил съм си да стигна в Портсмут до вечерта и нямам време за повече раздумки. Ти също трябва да се прибираш. А посещението ти тук ще си остане друга тайна помежду ни, нали?

— Да.

— Нали не си минал покрай къщата на Ми-Мо?

Забелих очи, сякаш питах защо ми задава толкова тъп въпрос, и той отново се засмя. Зарадвах се, че го разсмях… въпреки всичко.

— Минах напряко през нивата на Марстелър.

— Умник си ми ти.

Не исках да си тръгвам, нито той да си замине.

— Може ли да ви попитам още нещо?

— Добре, но по-бързо.

— Когато изнасяхте онази… ъъъ… — Не исках да използвам думата „проповед“, звучеше ми злокобно. — … онова слово в църквата, казахте, че температурата на мълнията е петдесет хиляди градуса. Вярно ли е?

Лицето му се озари с онази светлина, която пламваше само когато се заговореше за електричеството. „Неговото хоби“ — щеше да каже Клеър. „Манията му“ — щеше да я нарече баща ми.

— Абсолютно вярно! Мълниите — може би наред със земетресенията и приливите — са най-мощната сила в природата. По-мощна от торнадото и много по-мощна от урагана. Виждал ли си как мълния пада върху нещо?

— Не. — Поклатих глава. — Виждал съм мълнии само в небето.

— Красиво е. Красиво и страшно. — Погледна нагоре, сякаш търсеше светкавица, но през този ден небето беше синьо, само тук-там се виждаха облачета, напомнящи кълбенца дим, които бавно се движеха на югозапад. — Ако искаш да видиш мълния отблизо… знаеш къде е „Лонгмедоу“, нали?

Разбира се, че знаех. На половината път към комплекса „Козя планина“ беше общественият парк „Лонгмедоу“, поддържан от щатската управа. Оттам се разкриваше страхотна гледка на изток. През ясните дни се виждаше Мейнската пустиня недалеч от Фрийпорт. Понякога дори Атлантическият океан. Всеки август ние от Братството на младите методисти си устройвахме там пикник.

— Ако продължиш нагоре — продължи Джейкъбс, — ще стигнеш до будката на охраната на курортния комплекс…

— И няма да те пуснат, освен ако не си член на клуба или гост — допълних.

— Така е. Класовата система в действие. Но малко преди да стигнеш къщичката на охраната, вляво ще видиш черен път. Всеки може да го ползва, защото е държавна собственост. След пет километра пътят свършва до наблюдателница, наречена Върха в небето. Не съм ви водил там, защото е опасно — гол гранитен скат, а под него — урва, дълбока шестстотин метра. Няма ограда, само табела с надпис, предупреждаващ да не приближаваш до ръба. В най-високата част на наблюдателницата, забит в скалата, се издига шестметров железен стълб. Нямам представа кой и защо го е поставил, но е там от много, много време. Би трябвало да е ръждясал, обаче не е. Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Защото много пъти го е удряла мълния. Върха в небето е особено място. То привлича мълниите и този стълб е фокусната точка.

Джейкъбс замислено се загледа в склоновете на Козя планина. Не беше много висока, особено в сравнение със Скалистите планини (или дори с Белите планини на Ню Хемпшир), но се извисяваше над хълмовете на Западен Мейн.

— Там гръмотевиците са по-силни, Джейми, и небето е по-близо. Като гледаш прииждащите буреносни облаци, се чувстваш малък, нищожен… а когато те терзаят тревоги и съмнения, не е чак толкова лошо да се чувстваш нищожен и незабележим. Разбираш, че ще падне мълния — подсказва ти го напрежението във въздуха, започваш да се задушаваш… Изпитваш чувството, че… не знам как да го опиша… че нещо гори, но без пламък. Косата ти настръхва, тежест притиска гърдите ти. Тръпки пробягват по тялото ти, все едно те полазват безчет мравки. Чакаш. Ето я светкавицата, но не е последвана от гръм, а от пукот — сякаш се пречупва покрит със сняг клон, само че звукът е сто пъти по-силен. Настъпва затишие… после чуваш щракване, като че ли някой дръпва грамаден шалтер. Гърмът отеква и проблясва втора мълния. Примижаваш, иначе ще те заслепи и няма да видиш как железният стълб от черен става лилаво-бял, а след това огненочервен като подкова в огнище на ковачница.

— Иха! — възкликнах.

Той примигна и дойде на себе си. Ритна гумата на новата си стара кола и промърмори:

— Извинявай, момчето ми. Понякога се увличам.

— Страхотно е.

— О, много повече от страхотно. Отиди там някой път, когато поотраснеш, и сам ще видиш. Но внимавай. Мълниите са натрошили гранита, образувал се е сипей и ако се подхлъзнеш, няма да можеш да се спреш. А сега, Джейми, наистина е време да потеглям.

— Не искам да си тръгвате. — Пак ми се доплака, но този път се сдържах.

— Трогваш ме, благодаря ти, но знаеш как е, не всички желания са осъществими. — Той разпери ръце. — Прегърни ме за сбогом.

Прегърнах го и дълбоко си поех въздух, сякаш така щях да запомня аромата на сапуна и тоника за коса „Виталис“, който използваше и татко. А отскоро и Анди.

— Ти беше моят любимец — прошепна ми. — Обаче и това запази в тайна.

Кимнах. Не виждах смисъл да му кажа, че Клеър вече знае.

— Оставил съм нещо за теб в сутерена — добави. — Стига да го искаш. Ключът е под изтривалката. — Пусна ме, целуна ме по челото и отвори вратата на колата. — Тази бракма е пълна скръб, братле — изрече с провлечения акцент на янки, което ме разсмя, колкото и тъжно да ми беше. — Но да се надяваме, че ще стигна здрав и читав закъдето съм тръгнал.

— Обичам ви — прошепнах.

— Аз също те обичам. Моля те, не плачи, Джейми. Сърцето ми и без това е разбито, няма да издържа.

Не се разплаках, докато Джейкъбс не потегли. Стоях и гледах как излиза от алеята на заден ход. Проследих с поглед автомобила, докато не изчезна. После се прибрах у нас. По онова време още имахме ръчна помпа в задния двор и преди да вляза вкъщи, си наплисках лицето с леденостудена вода. Не исках мама да види, че съм плакал, и да започне да ме разпитва.

* * *

Дамите от Женското дружество имаха задачата да изчистят пасторската къща и да я подготвят за новия свещеник, като заличат всички следи от злощастното семейство Джейкъбс, но татко каза, че не е спешно. Тромавата бюрократична машина на Методистката епархия на Нова Англия работеше бавно и щяхме да извадим късмет, ако ни пратеха нов пастор до лятото.

— Оставете къщата така известно време — каза той и жените на драго сърце се подчиниха. Захванаха се с основно чистене чак след Коледа. (Празничната проповед, по традиция изнасяна от миряни, беше поверена на Анди и нашите щяха да се пръснат от гордост.) Пасторската къща остана празна, никой не стъпваше там. В училище се говореше, че е обитавана от духове.

Само един се осмели да прекрачи прага й и това бях аз. Отидох там един неделен следобед, като пак минах напряко през царевичната нива на Дорънс Марстелър, за да се изплъзна от зоркото око на Ми-Мо Харингтън. Намерих ключа под изтривалката и влязох. Беше доста страшно. Преди се подигравах на онези, които говореха за духове, но сега си представих, че ако се обърна, ще видя Патси и Мори Марката, хванати за ръце, с изцъклени очи и с прогнила плът.

„Я се стегни — казах си. — Те или са на друго място, или в едно голямо черно нищо, както каза преподобният Джейкъбс. Не бой се, глупчо!“

Обаче не можех да се заставя да не се боя, както не можех да си заповядам да не се тъпча с хотдог, за да не ме заболи стомахът. Все пак не избягах. Исках да видя какво ми е оставил Джейкъбс. Трябваше да го видя. Затова пристъпих към вратата, на която все още имаше плакат (Исус хванал за ръцете две деца, които приличаха на Дик и Джейн от буквара ми за първи клас) и надпис ОСТАВЕТЕ ДЕЧИЦАТА ДА ДОЙДАТ ПРИ МЕНЕ^[15].

Светнах лампата и слязох по стълбите. Столовете бяха сгънати и опрени на стената, капакът на хармониума беше затворен. Масичката в Къта с играчките, преди отрупана с плочки домино, книжки за оцветяване и пастели, беше празна. Но Езерото на мира си беше на предишното място, както и дървената кутийка с електрическия Исус. Това беше подаръкът от Джейкъбс. Бях много разочарован. Все пак отворих кутийката и извадих електрическия Исус. Поставих го на релсата на ръба на езерото и посегнах под робата му, за да го включа. В този миг ме обхвана такава силна ярост, каквато не бях изпитвал в краткия си живот. Случи се внезапно, както светкавиците падат върху онзи стълб на Върха в небето, който преподобният Джейкъбс ми описа. Замахнах и запратих фигурката в отсрещната стена.

— Не си истински! — извиках. — Не си истински! Било е само фокус, лъжа и измама! Проклет да си, Исусе! Проклет да си, Исусе! Проклет да си, проклет да си, проклет да си, Исусе!

Втурнах се нагоре по стълбата, сълзите ме заслепяваха.

* * *

Така и не изпратиха друг пастор. Неколцина местни свещеници се опитаха да водят службите, но богомолците престанаха да идват и през последната ми година в гимназията църквата вече беше заключена. Беше ми все едно. Вярата ми се беше изчерпала. Нямам представа какво е станало с Езерото на мира и с електрическия Исус. След много години, когато отново се озовах в сутерена, където навремето се провеждаха сбирките на Братството на младите методисти, помещението беше празно. Празно като небето.