Стивън Кинг
Възкресяване (2)

II
Три години. Гласът на Конрад. Чудото

Уволниха преподобния Джейкъбс заради проповедта, която изнесе в неделя, 21 ноември 1965. Лесно уточних датата в интернет, защото имах ориентир: беше точно седмица преди Деня на благодарността. Седем дни по-късно той напусна нашия живот. Напусна го сам — Патси и Морис, наричан от хлапетата от църковното училище Мори Лепката, вече ги нямаше. Нямаше я и колата „Плимут Белведере“, автоматик с бутон.

Спомените ми за трите години между деня, в който за първи път видях Езерото на мира, до деня на Потресаващата проповед, са учудващо ясни, макар че преди да подхвана този разказ, щях да ви кажа, че почти съм забравил случката. Та и кой ли си спомня подробности от живота си между шестата и деветата си година? Писането е прекрасно, но и ужасно занимание. То отприщва извори от спомени, които са били затлачени.

Възнамерявах да изложа събитията накратко, но ми се струва, че мога да напиша цял роман, и то обемист, за онези години и за онзи свят, толкова различен от настоящия. Спомням си как мама гладеше по комбинезон и изглеждаше неземно красива под светлината на утринното слънце. Помня провисналите си, мръснозелени бански гащета и как се къпехме с братята ми в езерото Харис. Лъжехме се един друг, че на дъното има кравешки лайна, а то беше покрито с тиня (вероятно с тиня). Помня сънливите следобеди в малкото училище, когато седях върху зимните палта, натрупани на пейката в Къта по правопис, и се мъчех да накарам горкия малоумник Дики Озгуд да напише правилно „жираф“. Почти го чувам как заеква: „Зъ-зъ-защо да го пъ-пъ-пиша, като нъ-нъ-никога не съм въ-въ-виждал жираф?“

Помня плетеницата от черни пътища, пресичащи града ни; помня как в мразовитите априлски дни играех на топчета в училищния двор през междучасията. Помня как вятърът свистеше в боровите клони, докато лежах и чаках сънят да ме споходи, след като бях казал молитвата си. Сякаш виждам как татко излиза от гаража с нахлупената си шапка с надпис „ТЕЧНИ ГОРИВА «Мортън»“: държи гаечен ключ и от кокалчетата на пръстите му, изцапани с грес, струи кръв. Помня шоуто на Кен Маккензи: пускаше от серийките за Попай Моряка, но понякога бях принуден да отстъпя телевизора на Клеър и нейните приятелки, които умираха да гледат „Американ бандстанд“^[1] и да обсъждат тоалетите на участничките. Помня залези, червени като кръвта по пръстите на баща ми. От тези спомени се разтрепервам.

Имам още хиляди спомени (повечето са хубави), но не съм седнал с розови очила пред компютъра, за да подсмърчам с носталгия по миналото. Избирателната памет е сред най-големите недостатъци на хората на възраст и е доста дразнеща. Не всичко беше хубаво. Живеехме на село и по онова време животът там беше труден. Предполагам, че още е така.

Ръката на приятеля ми Ал Ноулс попадна в сортировачката за картофи и той остана без три пръста, преди господин Ноулс да изключи проклетата машина. Бях там и помня как конвейерът се обля в кръв. Помня как пищеше Ал.

Баща ми (заедно със своя верен, но нефелен помощник Тери) стегна „Ракетата на колела“ — божичко, как ръмжеше и трещеше, когато той форсираше мотора! Татко я пребоядиса, изрисува отстрани номер 19 и я даде на Дуейн Робишо да се състезава на ралито в Касъл Рок. Още на първата обиколка кретенът се преобърна и смачка колата. Самият той се отърва без драскотина.

— Педалът за газта блокира — обяви, хилейки се като ненормален, само дето не каза „газта“, а „гъза“, при което баща ми му отвърна, че единственият гъз е бил зад волана.

— Чавка ли ти е изпила ума, че да дадеш толкова ценно нещо на някой от фамилия Робишо? Това да ти е за урок — сопна му се мама, а той така тикна ръце в джобовете си, че чак ластикът на гащите му се показа. Може би се страхуваше ръцете му да не му се изплъзнат и да й посегне.

Лени Макинтош, синът на пощальона, остана без око, когато се наведе да провери защо пиратката, която беше сложил в празната консервена кутия, още не е гръмнала.

Брат ми Конрад си загуби гласа.

Да, не всичките ми спомени са хубави.

* * *

За първата проповед на преподобния Джейкъбс в църквата се бяха събрали много повече хора, отколкото по времето, когато шишкавият, белокос, добродушен господин Латур изнасяше своите добронамерени, но неразбираеми проповеди, а в Деня на майката (или в Неделята на майката, както я наричаше той) задължително се просълзяваше. (Тези подробности ми разказа след години мама — аз почти не помня господин Латур). Присъстваха не само двайсетина души като при Латур, а поне четири пъти повече. Помня как гласовете им се извисяваха при Славословието:

— Слава Теб, Царю небесний, за благата, слава Теб от всички твари на земята.

Като ги слушах, тръпки ме побиваха. Госпожа Джейкъбс не пестеше сили на хармониума и русата й коса, привързана със семпла черна панделка, блестеше с всички цветове на дъгата от светлината, проникваща през прозореца със стъклопис.

Тръгнахме обратно към къщи en famille, официалните ни неделни обувки вдигаха облачета прах; понеже бях зад гърба на нашите, чух как мама изрази своето одобрение.

— Опасявах се, че като е такъв младок, ще ни дръпне лекция я за човешките права, я за отмяна на военната повинност или нещо подобно — каза с облекчение. — Обаче чухме чудесна проповед с пасажи от Библията. Предполагам, че хората ще се завърнат в църквата, не мислиш ли?

— За известно време — промърмори татко.

— Ах, ти, петролният магнат! Великият скептик! — шеговито го смъмри тя и го щипна по ръката.

Всъщност и двамата се оказаха прави. Посещаемостта не спадна до нивото при господин Латур (едва дванайсетина души през зимния период, сгушени един до друг, за да се топлят, защото в мразовитата църква имаше само една печка на дърва), но броят падна на шейсет, после на петдесет и накрая на четирийсет, където се задържа, потрепвайки като стрелка на барометър в променлив летен ден. Никой не обвиняваше за този отлив господин Джейкъбс, чийто проповеди бяха винаги ясни, приятни и подкрепени с текстове от Библията (и никога не засягаха смущаващи въпроси като атомните бомби или протестните Маршове на свободата). Хората бяха престанали да ходят на църква — това беше причината.

— В днешно време почти всички се отдръпнаха от Бога — каза майка ми веднъж, когато в църквата имаше само шепа хора. — Но ще дойде ден горчиво да съжаляват.

* * *

През тези три години Братството на младите методисти също претърпя скромен ренесанс. В епохата Латур на заниманията на вечерното училище рядко присъстваха повече от дузина деца, като четири от тях носеха фамилното име Мортън: Клеър, Анди, Кон и Тери. Тогава бях твърде малък, за да ходя на тези занимания, затова Анди понякога ми биеше чимбери и ме наричаше щастливото овчарче. Веднъж попитах Тери какво са правили навремето в това училище, той сви рамене и с досада отговори:

— Пеехме, четяхме от Библията, обещахме никога да не пием алкохол и да не пушим цигари. Пасторът ни учеше да обичаме майките си. Каза ни, че котколиците ще отидат в ада, защото боготворят идоли, и че евреите обичат парите. И ако някой ни разказва мръсни вицове, да си представим, че Исус слуша.

При пастор Джейкъбс обаче на занятията идваха почти четирийсет деца на възраст между шест и седемнайсет, така че се наложи настоятелите да купят още сгъваеми столове. Причината за повишения интерес не беше механичният Исус, ходещ по водата — номерът бързо омръзна на другите, даже и на мен. Не вярвам да са повлияли и фотосите от Светите земи, които Джейкъбс беше закачил на стените.

Запалиха ни неговата младост и ентусиазъм. Да, имаше проповеди, но също игри и занимания на открито, защото (както той изтъкваше редовно) Исус е проповядвал най-вече на открито, което означаваше, че християнството е нещо повече от ходене на църква. Пак четяхме Библията, обаче по време на игра — например на музикални столове — и често някой падаше на пода, докато търсеше Второзаконие, глава 14, стих 9 или Тимотей 2:12. Голям смях падаше. Освен това в задния двор имаше бейзболно игрище, което пасторът оформи с помощта на Кон и Анди. Единия четвъртък момчетата играехме бейзбол и момичетата ни окуражаваха; следващия път момичетата играеха софтбол, а ние (надявайки се някои да са забравили, че ще играят софтбол, и да са с поли) ги окуражавахме.

Интересът на преподобния Джейкъбс към електричеството намираше приложение в неговите „беседи с младежта“. Един четвъртък се обади у нас и заръча Анди да отиде с пуловер на заниманията. Вечерта го помоли да излезе пред класа. Искал да демонстрира върху него бремето на греховете.

— Макар да съм сигурен, Андрю, че нямаш грехове — добави.

Брат ми смутено се усмихна и не продума.

— Не искам да ви плаша, деца, а да ви убедя — продължи Джейкъбс. — Някои пастори вярват в сплашването, но аз не съм от тях.

(От опит знаех, че хората казват тъкмо това, преди да ти смразят кръвчицата от страх.)

Той наду няколко балона и ни каза да си представим, че всеки тежи десет килограма. Вдигна първия:

— Този е лъжата. — Силно го потърка в ризата си и го допря до пуловера на Анди — балонът се закрепи, сякаш беше залепен. — Този е кражбата. — И залепи втория балон до другия. — А този е гневът.

Не съм съвсем сигурен, но мисля, че залепи седем балона на пуловера на Анди (ръчно плетен, с избродирани елени) — по един за всеки смъртен грях.

— Сега Анди носи седемдесет килограма грехове — добави Джейкъбс. — Тежък товар! Но кой избавя човечеството от греховете?

— Исус! — чинно отвърнахме в хор.

— Точно така. А сега вижте какво се случва, като помолите Исус за опрощение.

Извади игла и спука балоните един подир друг, включително онзи, който се беше отделил и се наложи да бъде залепен отново. Мисля, че на всички пукането на балони им хареса много повече от номера със статичното електричество.

Най-впечатляващата демонстрация, свързана с електрическия ток, беше изобретението му, наречено „Стълбата на Джейкъбс“. Представляваше метална кутия с размерите на сандъчето, приютило моята армия. От кутията стърчаха две жици, подобни на пръчките на стайните телевизионни антени. Щом пасторът включеше уреда в контакта (приспособлението работеше на ток от мрежата, а не на батерии) и щракнеше ключето, по двете жици като змии пропълзяваха ослепителни искри. На върха проблясваха най-ярко и изчезваха. Понякога Джейкъбс поръсваше жиците с някаква пудра и пълзящите искри се обагряха в различни цветове, при което момичетата удивено ахваха.

Този трик също илюстрираше някакъв религиозен принцип (поне според Джейкъбс), но да пукна, ако си спомням какъв. Дали не беше нещо за Светата Троица? Когато „Стълбата на Джейкъбс“ с разноцветните електрически искри, съскащи като разгневен котарак, не беше пред очите ни, тези екзотични идеи избледняваха и отшумяваха като мимолетна треска.

Една от тези лекции обаче се е запечатала в паметта ми. Джейкъбс седеше срещу нас на стол, който беше обърнал така, че да ни гледа през облегалката. Жена му беше на стола пред хармониума, смирено беше свела глава, ръцете й бяха скръстени на скута. Може би се молеше. А може би беше отегчена като повечето присъстващи. На този етап електричеството и божественото му великолепие беше започнало да писва на младите методисти.

— Деца, науката казва, че електричеството е резултат от движението на заредени атомни частици, наречени електрони. Потокът електрони представлява електрически ток, чието напрежение зависи от скоростта, с която се движат електроните. Науката е хубаво нещо, но е ограничена. Винаги стигаме до точка, в която познанията се изчерпват. Какво точно представляват електроните? Заредени атомни частици според учените. Дотук добре, но какво представляват атомите? — Приведе се над облегалката на стола и впери в нас сините си очи (които приличаха на електрически). — Никой не знае! И тъкмо тук се намесва религията. Електричеството е една от дверите на Бога към безкрайността.

— Да беше докарал електрически стол и да беше изпържил няколко бели мишки — изсумтя веднъж Били Пакет след Благословението. — Това щеше да е интересно.

Въпреки честите (и все по-досадни) лекции за „светото“ електричество повечето от нас с нетърпение очакваха вечерното училище. В случаите, когато не се отплесваше по хобито си, преподобният Джейкъбс изнасяше духовити и дори забавни лекции с поуки, извлечени от Светото писание. Говореше за ежедневните проблеми, с които се сблъсквахме в реалния живот — от грубиянското поведение до изкушението да препишеш отговорите от някого, когато не си подготвен за теста. Участвахме в игрите с удоволствие, слушахме повечето от беседите му с удоволствие и пеехме с удоволствие, защото госпожа Джейкъбс беше добра пианистка.

Тя изпълняваше не само химни. В една незабравима вечер ни изсвири три песни на „Бийтълс“ и ние припявахме „От мен за теб“, „Тя те обича“ и „Искам да ти държа ръката“^[2].

Майка ми твърдеше, че Патси Джейкъбс е седемдесет пъти по-добра пианистка от господин Латур, и когато младата жена на пастора поиска разрешение да изразходва част от събраните приходи за акордьор от Портланд, църковното настоятелство единодушно се съгласи.

— Но без „Бийтълс“, ако обичате — предупреди я господин Келтън. Беше служил най-дълго като настоятел на Методистката църква в Харлоу. — Децата могат да слушат такива песни по радиото. Предпочитаме да се придържате към по… ъ-ъ… по-християнски мелодии.

Госпожа Джейкъбс смирено сведе очи и прошепна, че е съгласна.

* * *

Имаше и още нещо: Чарлс и Патси Джейкъбс притежаваха сексапил. Вече споменах, че Клеър и приятелките й се влюбиха до уши в него, а не след дълго момчетата хлътнаха по нея, защото беше красива — русокоса, с мека гладка кожа и с плътни устни. Бадемовидните й очи бяха зелени и Кони твърдеше, че е магьосница, защото всеки път, когато го погледнела, краката му се подкосявали. С тази си външност Патси Джейкъбс неминуемо щеше да стане жертва на одумки, ако не използваше само едва забележимо червило, което изглеждаше съвсем благопристойно, но тя беше само на двайсет и три и повече не й беше необходимо. Младостта беше нейният грим.

Роклите, които обличаше в неделя, бяха дълги до коляното или до прасеца, макар че по онова време женските поли започваха драстично да се скъсяват. За вечерното училище носеше скромни блузи и панталони (според мама — от веригата за облекла „Шип енд Шор“). Въпреки това майките и бабите от паството я наблюдаваха изкъсо, защото като гледаха тялото й под благопристойните дрехи, приятелите на братята ми забелваха очи и се преструваха, че са се опарили от котлон, който някой е забравил да изключи. В четвъртъците за софтбол тя играеше с момичетата и веднъж чух брат ми Анди (сигурно е бил на около четиринайсет) да казва, че да я гледаш как тича между базите само по себе си е религиозно преживяване.

За да свири и да участва в спортните състезания в четвъртък вечер, тя трябваше да води със себе си и малкия си син Мори. Беше кротко, послушно дете. Всички го обичаха. Доколкото си спомням, харесваше го даже Били Пакет — този млад бъдещ атеист. Малкият почти никога не плачеше. Дори да паднеше и да си ожулеше коленете, само се разхленчваше, но ако някое от по-големите момичета го гушнеше, млъкваше веднага. Като излизахме на двора, вървеше по петите на момчетата, а пък ако не можеше да следва темпото им, се лепваше като марка за каките, които се грижеха за него по време на уроците или го полюшваха в такт с музиката през песнопенията. Та оттам и прозвището му — Мори Марката.

Клеър беше най-привързана към него. Имам ясен спомен — сигурно съставен от много насложени спомени, насложени един върху друг — как двамата седят в Къта с играчките: Мори се е разположил на детското си столче, Клеър стои на колене до него и му помага да оцвети рисунка или да направи змия от плочките на доминото.

— Като се омъжа, искам да си имам четири момчета като него — каза веднъж на мама. Мисля, че беше на около седемнайсет и скоро щеше да завърши вечерното училище.

— Ами, добре. Само дано твоите са по-красиви от Мори, Клеъри-Чери.

Беше малко злобно, но и вярно. Въпреки че Чарлс Джейкъбс беше хубав мъж, а Патси Джейкъбс — красавица, Мори Марката беше, меко казано, грозноват. Лицето му беше кръгло като чиния и ми напомняше за Чарли Браун^[3] Косата му имаше някакъв неопределен цвят. Въпреки че очите на баща му бяха сини, а на майка му — омайващо зелени, неговите бяха банално кафяви. И все пак момичетата го обичаха така, сякаш беше първото от децата, които щяха да родят през идното десетилетие, а момчетата се отнасяха с него като с по-малък брат. Мори Марката беше нашият талисман.

Един четвъртък през февруари с братята ми и сестра ми се върнахме от вечерното училище със зачервени страни, пеейки с пълно гърло „Аз съм Хенри Осми“. Бяхме се спускали с шейни зад пасторската къща (преподобният Джейкъбс беше инсталирал електрически лампи по протежение на пистата). Най-щастливи бяха Анди и Кон, защото бяха взели нашия тобоган и се бяха спускали с Мори, настанен на възглавница отпред като фигура на носа на кораб. Мори изобщо не се изплашил.

— Май тези сбирки ви харесват, а? — подхвърли татко. Стори ми се поучуден.

— Да! — извиках. — Днес четохме много пасажи от Библията, после се пързаляхме с шейните! И госпожа Джейкъбс се спускаше с нас, само че падаше постоянно!

Засмях се, той също се засмя, после попита:

— Все пак научавате ли нещо, Джейми?

— Волята на човека трябва да е продължение на волята на Бога — изрецитирах аз урока от тазвечерната лекция. — И още, ако свържеш с жица положителния и отрицателния полюс на батерия, се получава късо съединение.

— Вярно е. Затова трябва да внимаваш много, когато палиш автомобил, като свързваш жиците на късо. Не разбирам обаче каква е християнската поука.

— Ясна е като бял ден: не можеш да поправиш сторената злина, ако самият ти постъпиш лошо.

— О… — Той взе последния брой на списанието „Коли и шофьори“, на корицата на което имаше страхотен ягуар XK-E — Чувал ли си поговорката „Пътят към ада е постлан с добри намерения“? — Позамисли се и добави: — И е осветен с електрически лампи.

Прихна, аз също се засмях, макар че не разбрах шегата. Ако беше шега де.

* * *

Анди и Кон бяха приятели с братята Фъргюсън — Норм и Хал. Викахме им „пришълци“, тоест хора, идващи в града като туристи. Живееха в Бостън и приятелството с тях беше ограничено до летните ваканции. Семейството им имаше вила на езерото Лукаут само на километър и половина от нашата къща. Момчетата се бяха запознали с моите братя на църковно мероприятие, наречено Лятно библейско училище.

Семейство Фъргюсън имаха членска карта за курортния комплекс „Козя планина“ и понякога вземаха с колата си Кон и Анди, за да поплуват и да обядват в „клуба“. Кон и Анди твърдяха, че басейнът в комплекса е хиляда пъти по-хубав от езерото Харис. С Тери хич не се впечатлявахме от възторжените им разкази — местният гьол ни харесваше, там идваха и приятелите ни, — но Клеър се пръскаше от завист. Искаше да види как живеят богаташите.

— Живеят като нас, момичето ми — каза й майка. — Който смята, че богатите са по-различни, греши.

Клеър, която прокарваше току-що изпрани дрехи през изстисквачката на старата ни пералня, се нацупи:

— Много се съмнявам.

— Анди каза, че момичетата на басейна носели бански от две части — намесих се.

Мама изсумтя:

— Ами, нищо не им пречи да се къпят по сутиен и гащи!

— И аз искам такъв бански — изтърси Клеър. Седемнайсетгодишните момичета са специалистки по дразнене на родителското тяло.

Мама заканително размаха пръст, от който капеше сапунена пяна.

— Така забременяват момичетата, госпожичке!

Клеър отигра топката брилянтно:

— Тогава не бива да пускаш Кон и Анди там. Може да забременят момиче.

— Затваряй си устата! — сопна се майка и завъртя очи към мен. — Малките чуват всичко и попиват като сюнгер.

Сякаш не знаех какво значи „да забремениш момиче“: секс. Момчето ляга върху момичето и двамата мърдат насам-натам, докато им стане хубаво. Тогава от пишката на момчето излиза мистериозна течност, наричана от някои „бяло сладко“. Влиза в корема на момичета и след девет месеца е време за памперси и за бебешка количка.

Въпреки опитите на сестра ми да подлее вода на Кон и Анди, през лятото нашите им разрешаваха да ходят в курортния комплекс един-два пъти седмично. А през февруари 1965, когато семейство Фъргюсън дойдоха за зимната ваканция и поканиха братята ми да покарат ски с тях, родителите ми ги пуснаха без колебание. Старите издраскани ски на братята ми поеха към Козя планина наред с лъскавите нови ски на Фъргюсън, прикрепени на покрива на комбито им.

Кон се върна леко пострадал — на шията му, точно на гръкляна, се виждаше яркочервена резка.

— Сигурно си се отклонил от пистата и си налетял на някой нисък клон — предположи татко, когато се върна за вечеря и видя резката.

Кон, който беше добър скиор, се обиди и негодуващо възкликна:

— Как ти хрумна, татко? С Норм карахме един до друг и летяхме като дяволи…

Мама заплашително насочи към него вилицата си.

— Извинявай, мамо, летяхме като стрели. Норм попадна на бабуна и загуби равновесие. Разпери си ръцете ей-така… — Кон показа как и замалко не събори чашата си с мляко. — … и щеката му ме удари по гръкляна. Заболя ме адск… заболя ме много, но вече съм наред.

Само че не беше. На следващия ден червената резка беше избледняла до синя ивица, подобна на герданче, но гласът на Кон беше предрезгавял. До вечерта той можеше да говори само шепнешком. След два дена онемя.

* * *

Хиперекстензия на шията, причинила разтягане на ларингеален нерв — такава беше диагнозата на доктор Рено. Виждал бил такива случаи и гарантирал, че до седмица, най-много две, Конрад щял да проговори, а до края на март щял да се възстанови напълно. Нямало нищо тревожно. И нямаше наистина, но за лекаря. Неговият глас си беше наред. Но не и гласът на брат ми. Април се изтъркаля, а Кон все още общуваше с жестове или с бележки. Настояваше да ходи на училище, въпреки че другите момчета го вземаха на подбив, особено откакто разреши проблема с участието в клас (поне донякъде), като написа „ДА“ на едната си длан и „НЕ“ на другата. Имаше и по-конкретни съобщения, написани с големи главни букви върху картони. Едно от тях, което съучениците му намираха за най-комично, беше „МОЖЕ ЛИ ДА ОТИДА ДО ТОАЛЕТНАТА?“

Кон сякаш приемаше добродушно подигравките, защото знаеше, че иначе ще станат по-жестоки. Но една вечер влязох в стаята, която делеше с Тери, и го заварих беззвучно да ридае, проснат на леглото си. Приближих се и го попитах какво му е. Тъп въпрос, разбира се, но нали в подобна ситуация трябва кажеш нещо, а аз можех да го изрека, защото не аз бях ударен по гръкляна от Щеката на съдбата.

— Махай се! — беззвучно произнесе Кон. Страните му и челото му, осеяно с новопоявили се младежки пъпки, пламтяха. Клепачите му бяха подути. — Махай се, махай се! — Последва изречение, което ме потресе: — Разкарай се, шибано копеле!

През тази пролет в косата на мама се появиха първите бели нишки. Един следобед, когато татко се прибра вкъщи, изглеждайки по-уморен от обикновено, тя му каза, че трябва да заведат Кон при специалист в Портланд.

— Чакахме достатъчно — добави. — Пет пари не давам какво разправя старият изкуфелник Джордж Рено — знам какво е станало, ти също знаеш. Самоувереното, нахакано богаташче е разкъсало гласните струни на момчето ни.

Татко уморено се тръсна на стол до масата. И двамата не забелязаха, че съм в помещението до входната врата, където си оставяхме обувките и връхните дрехи, и се преструвам, че си завързвам кецовете, но всъщност надавах ухо за разговора им.

— Не можем да си го позволим, Лора — промърмори той.

— Обаче си позволи да купиш „Хайръм Ойл“ в Гейтс Фолс! — изсъска тя; за пръв път я чувах да говори подигравателно и заядливо.

Баща ми се взираше в масата, макар че върху нея нямаше нищо освен мушамената покривка на червени и бели карета.

— Тъкмо затова не можем да си позволим. На ръба сме, Лора. Знаеш каква беше зимата.

Всички знаехме: беше топла. Ако доходите на семейството ти зависят от продажбите на горива за отопление, следиш термометъра между Деня на благодарността и Великден, като се надяваш червената чертичка да се задържи по-ниско.

Мама стоеше до мивката, ръцете й бяха потопени в сапунената пяна и тя блъскаше чиниите, като че ли искаше да ги счупи, а не да ги измие.

— Трябваше да притежаваш фирмата, нали?! — продължи да съска. Стана ми гадно от тона й. Тя сякаш предизвикваше татко, стремеше се да го извади от релси. — Кой като теб, а? Великият петролен магнат!

— Купих я преди злополуката с Кон — тихо промълви татко, без да откъсва поглед от масата. Пак беше пъхнал ръце дълбоко в джобове си. — През август. Двамата с теб прочетохме в „Алманах на стария фермер“, че зимата ще е снежна и студена — най-студената от Втората световна война насам, — и решихме да се възползваме. Ти направи изчисленията със сметачната си машинка.

Мама затрака още по-силно с чиниите.

— Вземи заем!

— Бих могъл, но Лора… чуй ме… — Той най-сетне вдигна поглед. — Май ще се наложи да вземем заем, за да изкараме до другата зима.

— Той ти е син!

— Знам, по дяволите! — изкрещя татко. Изплаших се, сигурно и мама се стресна, защото този път чиниите не издрънчаха, а се счупиха. Тя вдигна ръце, от едната струеше кръв. Показа му я също както немият ми брат показваше в клас картончета с „ДА“ или „НЕ“ и се сопна:

— Виж какво направи с твоя ина… — Едва сега забеляза, че седя върху купчината нарязани дърва в складовото помещение, и зяпам в кухнята.

— Марш навън! Бягай да си играеш! — извика ми.

— Лора, не си го изкарвай на Джей…

— Махай се! — отново извика тя. Така щеше да ми кресне Кон, ако не си беше загубил гласа. — Бог мрази шпионите!

И се разрида. Аз също се разплаках и избягах. Тичешком слязох по Методисткия хълм и прекосих шосето, без да се огледам. Нямах намерение да отида при пастора — бях толкова разстроен, че и през ум не ми минаваше да се посъветвам с него. Ако Патси Джейкъбс не беше на двора и не проверяваше дали са поникнали засетите през есента цветя, може би щях да продължа да тичам, докато припадна. Обаче тя беше навън и ме извика. Първият ми порив беше да продължа да тичам, но както вече споменах, бях възпитано момче и дори когато бях разстроен, запазвах добрите си обноски. Ето защо се спрях.

Тя дойде до мястото, където стоях — задъхан, с наведена глава.

— Какво се е случило, Джейми?

Не отговорих. Тя повдигна с пръст брадичката ми. Видях Мори, който седеше на площадката пред входната врата, заобиколен с играчки, и любопитно ме наблюдаваше.

— Джейми, какво е станало?

Освен че ни бяха възпитали да сме вежливи, нашите ни бяха научили да не говорим за семейните проблеми. Янките си държаха езиците зад зъбите. Обаче сърдечността на Патси ме размекна, затова й разказах всичко: за отчаянието на Кон (чиято дълбочина родителите ми не осъзнаваха напълно, въпреки че бяха искрено загрижени за него); за страха на майка ми, че гласните му струни са разкъсани и може да остане ням за цял живот; за настояването й да го прегледа специалист и за отказа на татко поради липса на пари. И най-вече за скандала помежду им. Премълчах за чуждия глас, с който по едно време проговори мама, но само защото не знаех как да го опиша.

Тя спокойно ме изслуша и когато най-сетне свърших, каза:

— Ела в бараката. Налага се да поговориш с Чарли.

* * *

След като белведерето зае полагаемото му се място в гаража, Джейкъбс пренесе работилницата си в бараката в задния двор. Заварихме го да човърка някакъв телевизор без екран.

— Щом сглобя този хубавец — каза ми, като ме прегърна през раменете и извади носна кърпа от задния си джоб, — ще хващам станции от Маями, Чикаго и Лос Анджелис. Избърши си очите, Джейми. Обърни внимание и на носа си.

Подчиних се, без да откъсвам поглед от безокия телевизор.

— Наистина ли ще хващате програми от Чикаго и от Лос Анджелис?

— Не, пошегувах се. Опитвам се да вградя усилвател на сигнала, за да гледаме и друго освен Канал 8.

— Ние хващаме и шести, и тринайсети — отбелязах. — Ама шести е със снежинки.

— Вие имате антена на покрива. А семейство Джейкъбс — само вътрешна.

— Защо не си купите друга? В „Уестърн Ауто“ в Касъл Рок продават всякакви.

Той се усмихна:

— Чудесна идея! На събранието за четиримесечието ще обявя пред църковните настоятели, че искам да похарча за телевизионна антена част от даренията, та Мори да гледа анимационни филмчета, а ние с госпожата — ситуационни комедии. Зарежи антената, Джейми, и кажи какво те е разстроило.

Огледах се за госпожа Джейкъбс с надеждата, че ще ми спести необходимостта да разказвам всичко втори път, но тя безшумно беше излязла. Пасторът ме хвана за раменете и ме заведе до една дървена стойки. Повдигнах се на пръсти и седнах върху нея.

— Заради Кон ли е?

Естествено, че щеше да познае — тази пролет всяко занимание на вечерното училище завършваше с молитва за възстановяването на гласа на Кон. Отправяхме молитви за всички от Братството на младите методисти, сполетени от беда (най-често счупен крайник, макар че Боби Ъндърууд пострада от изгаряне, а на Кери Даути й обръснаха главата и я измиха с оцет, след като майка й с ужас откри, че косата й гъмжи от въшки). Но нито преподобният Джейкъбс, нито съпругата му имаха представа колко силно страда Кон и как страданието му заразява цялото семейство като бацил.

— Татко купи „Хайръм Ойл“ миналото лято — избърборих. Яд ме беше, че се изпуснах — само малките деца бъбрят каквото им падне, — но не можех да се удържа. — Каза, че цената е изгодна, само че зимата беше топла и цената на горивото за отопление падна на петнайсет цента за галон, затова сега не могат да заведат Кон при специалист, а пък ако бяхте чули с какъв глас говори мама, нямаше да я познаете, а татко понякога пъха ръце дълбоко в джобовете си, защото… — Тук се сетих за пословичната сдържаност на янките и добавих: — … и аз не знам защо.

Пасторът отново ми подаде кърпата си. Докато се бършех, той взе от работната си маса някаква метална кутия, от която стърчаха жици, все едно бяха щръкнали кичури от зле подстригана коса:

— Виж какъв усилвател изобретих. Като го свържа, ще прокарам кабел през прозореца до стряхата. И ще го закача на… това. — Посочи някакво ръждясало гребло, подпряно на стената със зъбците нагоре. — Уникалната антена „Джейкъбс“.

— Ще проработи ли?

— Не знам. Мисля, че ще стане. Но и да не проработи, според мен дните на телевизионните антени са преброени. След десетина години сигналите ще се предават по телефонни кабели или чрез сателити и ще хващаме много повече от три канала. Да, звучи като научна фантастика, но технологията вече съществува.

Отново се отнесе нанякъде и аз си казах: „Забрави Кон“ Сега обаче знам, че не е било така. Само ми даде време да се успокоя, а на себе си — време да помисли.

— Отначало хората ще бъдат удивени, а после ще приемат това за даденост. Ще казват „Да, имаме кабелна телевизия“ или „Имаме сателитна телевизия“, но ще грешат. Всичко е дар от електричеството, което сега е толкова разпространено, че не ни прави впечатление. Чувал си за „слона в стаята“, нали? Фразата означава факт, който е прекалено видим, за да бъде пренебрегнат. Но хората са склонни да не забележат даже слон, ако е бил прекалено дълго пред очите им.

— Освен когато им се наложи да почистят акото му — отбелязах.

Той гръмко се засмя. И аз се засмях, въпреки че очите ми бяха още подути от плач.

Той отиде до прозореца, сключи ръце зад гърба си и се загледа навън. Дълго време стоя така, без да продума. После се обърна и каза:

— Искам довечера да доведеш Кон тук. Ще го направиш ли?

— Ами… добре — измънках неохотно. Предполагах, че пак иска да се молим, което, разбира се, нямаше да навреди, но вече бяхме казали милион молитви за здравето на Кон, а нямаше ефект.

* * *

Нашите не възразиха да отидем в къщата на пастора (наложи се да питам всеки поотделно, защото тази вечер почти не си говореха). Наложи се обаче да убеждавам Кони, може би защото аз самият не бях напълно убеден. Не се отказах само защото бях обещал на преподобния Джейкъбс. Обърнах се за помощ към Клеър. Тя вярваше в силата на молитвата много повече от мен, а и имаше влияние върху нас. Може би защото беше единственото момиче в семейството. С изключение на Анди, с когото бяха най-близки по години, нито един от нас не можеше да й устои, когато ококореше хубавите си очи и ни помолеше за нещо.

По-късно вечерта три сенки, удължени от светлината на пълната луна, прекосиха шосе №9. Кон, навършил наскоро тринайсет години, слаб и строен, тъмнокос, облечен с наследеното от Анди яке от кариран вълнен плат, вдигна пред очите ни бележника, който винаги носеше със себе си. Беше писал в движение, затова големите печатни букви бяха разкривени: „ТОВА Е ТЪПО!“

— Може би — промърмори Клеър, — но ще ни черпят курабийки. Госпожа Джейкъбс винаги има курабийки.

Като ни видя, Мори — вече петгодишен, готов за лягане, нагласен с пижама — се втурна към Кон, се хвърли на шията му и попита:

— Още ли не можеш да говориш?

Брат ми поклати глава.

— Татко ми ще те оправи — заяви Мори. — Работил е през целия следобед. — След това протегна ръце към сестра ми. — Гушни ме, Клеър, вземи ме, Клеъри-Чери, и ще получиш целувка.

Тя се засмя и го пое от Кон.

Преподобният Джейкъбс беше в бараката, облечен с избелели дънки и с пуловер. В ъгъла имаше електрическа печка, но въпреки че реотаните й бяха нажежени до червено, в работилницата беше студено. Предполагам, че погълнат от множеството си проекти, пасторът не беше помислил за друго отопление. Безокият телевизор временно беше покрит с платнище.

Джейкъбс прегърна Клеър и я целуна по страната, после се здрависа с Кон, който му посочи бележника си. На нова страница беше написано с печатни букви: „ПАК МОЛИТВИ, А?“

Беше малко невъзпитано, явно и Клеър си помисли същото, защото се намръщи, но Джейкъбс само се усмихна.

— Може да стигнем до молитви, но първо ще опитам нещо друго. — Обърна се към мен: — Бог на кого помага, Джейми?

— На който си помага сам.

— Много вярно, макар и с граматична грешка. — Отиде до тезгяха и взе нещо, което беше или дебел платнен колан, или най-тясното електрическо одеяло на света. Отстрани висеше шнур, свързан с пластмасова кутийка с плъзгащ се превключвател. Джейкъбс застана пред Кон и заобяснява:

— Това е един проект, с който се занимавам от време на време през последната година. Нарича се „Електрически нерв стимулатор“.

— Вие ли сте го изобретили? — полюбопитствах.

— Не точно. Идеята да се използва електричество за облекчаване на болка и стимулиране на мускулите е много, много стара. Шейсет години преди раждането на Христос един римски лекар на име Скрибоний Ларг открил, че болките в стъпалото и в крака се облекчават, ако болният стъпи върху електрическа змиорка.

— Измисляте си! — укори го Клеър през смях. Кон не се смееше, а като омагьосан се взираше в платнения колан.

— Не. Този уред е на същия принцип, само че работи на малки батерии — те са мое изобретение. В Мейн трудно се намират електрически змиорки, а още по-трудно е да ги навиеш около нечий врат. А точно това възнамерявам да направя с този самоделен ЕНС. Защото доктор Рено може би е прав — да допуснем, че гласните ти струни не са разкъсани, Кон. Може би е нужно да ги раздвижим чрез пускане на електрически ток. Готов съм да опитаме, но решението е твое. Какво ще кажеш?

Кон кимна. В погледа му зърнах нещо, което не бях виждал отдавна — надежда.

— Как така не сте ни показвали този стимулатор на вечерното училище? — почти обвиняващо попита Клеър.

Джейкъбс сякаш се изненада и се посмути:

— Явно не съм намерил повод да го свържа с някой от Библейските уроци. Преди днешното посещение на Джейми мислех да изпробвам уреда върху Ал Ноулс. Знаете какво го сполетя.

Ние кимнахме. Да, пръстите на Ал, които бяха откъснати от сортировачката за картофи.

— Той все още чувства липсващите пръсти и твърди, че го болят. Освен това има увредени нерви и почти не може да движи ръката си. Както казах, от години знам, че електрическият ток може да помогне при такива състояния. А сега май ти ще си опитното зайче, Кон.

— Излиза, че да имате под ръка този уред, е просто късмет? — попита Клеър. Не схващах защо е толкова важно, но очевидно беше. Поне за нея.

Джейкъбс укорително я погледна:

— Случайност и късмет са думи, с които хората, чиято вяра не достига, описват Божията воля, Клеър.

Тя се изчерви и наведе глава. Кон написа нещо и показа бележника си на Джейкъбс: „ЩЕ БОЛИ ЛИ?“

— Надали. Токът е много слаб. Пробвах го върху ръката си. Навих колана като маншон за мерене на кръвно и усетих само леко изтръпване като при раздвижване на схванат мускул. Ако те заболи, вдигни ръце и веднага ще изключа тока. Сега ще поставя колана на врата ти. Ще прилепне плътно, но няма да те стяга. Ще дишаш нормално. Катарамите са пластмасови. При подобен уред не можем да използваме метал.

Нави колана около шията на Кон, все едно беше дълъг зимен шал. Брат ми се кокореше от страх, но когато Джейкъбс го попита дали е готов, той кимна. Клеър стисна ръката ми по-силно. Пръстите й бяха ледени. Очаквах да последва молитва и пасторът да поиска Божията помощ. В известен смисъл той го направи. Наведе се над Кон, погледна го право в очите и му каза:

— Очаквай чудо. — Кон кимна и с усилие преглътна: видях как коланът на гърлото му се повдигна и се спусна. — Така. Започваме. — Преподобният Джейкъбс приплъзна превключвателя и нещо забръмча. Главата на Кон се отметна назад. Устата му се изкриви първо на едната страна, после на другата. Пръстите му затрепериха, ръцете му се загърчиха. — Боли ли? — попита пасторът. Показалецът му стоеше върху превключвателя, готов да го изключи. — Ако боли, протегни ръце напред.

Кон поклати глава. После промълви дрезгаво, сякаш устата му беше пълна с чакъл:

— Не… боли. Топло.

С Клеър изумено се спогледахме и си разменихме една и съща мисъл като по телепатия: „Наистина ли проговори?“ Сега сестра ми беше впила пръсти в ръката ми, но не усещах болката. Отново погледнахме Джейкъбс, който усмихнато посъветва Кон:

— Не се опитвай да говориш. Засега недей. Устройството ще работи две минути — засичам по часовника си. Ако те заболи, протегни ръце и веднага ще изключа тока.

Кон не протегна ръце, въпреки че пръстите му се движеха нагоре-надолу, сякаш свиреше на невидимо пиано. Няколко пъти горната му устна конвулсивно се повдигна и зъбите му се оголиха, мускулите около очите му потръпваха. По едно време изрече със същия стържещ, дрезгав глас:

— Пак… мога… да говоря!

— Тихо! — строго каза Джейкъбс. Беше в готовност да изключи тока, очите му следяха секундарника на часовника. След минута, която ми се стори цяла вечност, той натисна превключвателя и бръмченето спря. Разхлаби катарамите и издърпа колана над главата на брат ми. Кон веднага посегна към шията си. Кожата му беше малко зачервена, но надали беше от електрическия ток, а от колана.

— А сега, младежо, искам да кажеш: „Кучето ми въшки има и се дръгне по килима.“ Но ако гърлото те заболи, веднага спри.

— Кучето ми въшки има — изрече Кон със странния си стържещ глас. — И се дръгне по килима. — И добави: — Искам да се изхрача.

— Заболя ли те?

— Не, обаче трябва да се изхрача.

Клеър отвори вратата на бараката. Кон се наведе навън, прокашля се (от гърлото му излезе неприятен звук като от ръждясали панти) и изхвърли храчка, която ми се стори голяма почти колкото валчестата дръжка на вратата. Обърна се към нас и с ръка замасажира гърлото си.

— Кучето ми бълхи има… — Все още не звучеше като себе си, но гласът му беше по-човешки, а думите — по-ясни. Очите му се наляха със сълзи, които се стекоха по лицето му. — … и се дръгне по килима.

— Достатъчно засега — каза Джейкъбс. — Ще отидем в къщата и ще изпиеш чаша вода. Голяма чаша. Трябва да пиеш много вода. Тази нощ и утре. Докато гласът ти зазвучи нормално. Запомни ли?

— Да.

— Когато се прибереш у вас, ще поздравиш вашите, после ще се качиш в стаята си, ще коленичиш и ще благодариш на Бога, че ти върна гласа. Ще го направиш ли?

Кон закима. Вече не плачеше, а ридаеше. С Клеър също ронехме сълзи. Само очите на пастора бяха сухи. Мисля, че беше твърде изумен, за да се разплаче.

Само Патси не беше изненадана. Щом влязохме, потупа Кон по рамото:

— Юнак си ти!

Мори прегърна брат ми, който също го прегърна, но толкова силно, че очите на малкия щяха да изскочат. Патси наля чаша вода от чешмата в кухнята и Кон я изпи на един дъх, после благодари. Гласът му звучеше почти нормално.

— Няма за какво, Кон. Сега е време Мори да си ляга, а вие да се прибирате вкъщи. — Хвана за ръка момченцето, поведе го нагоре по стълбите и без да се обърне, добави: — Вашите ще се зарадват.

„Зарадват“ беше меко казано.

* * *

Бяха в дневната, гледаха „Човекът от Вирджиния“^[4] и все още не си говореха. Дори в огромната си радост и вълнение почувствах студенината помежду им. Анди и Тери трополяха на горния етаж и както обикновено се джавкаха за нещо. Мама плетеше и тъкмо се беше навела, за да размотае преждата в кошчето до нея, когато Кон каза:

— Здравей, мамо. Здравей, татко.

Баща ми зяпна и се втренчи в него. Мама се вцепени и забрави да извади ръка от кошчето. Бавно, много бавно вдигна поглед и прошепна:

— Какво…

— Здравей — повтори Кон.

Тя изпищя, скочи, преобръщайки кошчето с преждите, и сграбчи Кон за раменете, както понякога ни сграбчваше като малки, за да ни сгълчи за някаква беля. Тази вечер нямаше гълчене. Мама притисна Кон в обятията си и се разплака. Чух как Тери и Анди тичат надолу по стълбището, за да видят какво става.

— Кажи още нещо, момчето ми! Кажи още нещо, за да се уверя, че не сънувам!

— Днес не бива да гово… — понечи Клеър да обясни, но Кон я прекъсна. Защото вече можеше да я прекъсне.

— Обичам те, мамо — каза. — Обичам те, татко.

Татко се приближи до Кон и разгледа внимателно шията му, но там не се виждаше нищо: червената резка беше избледняла.

— Да благодарим на Бога! — възкликна той. — Да благодарим на Бога, синко.

Клеър и аз се спогледахме и отново се разбрахме без думи: преподобният Джейкъбс също заслужаваше благодарност.

Обяснихме, че засега Кон не бива да говори и трябва да пие много вода. Анди веднага отиде в кухнята и се върна с грамаданската сувенирна чаша за кафе на татко (с канадското знаме и с надпис „ЕДИН ИМПЕРСКИ ГАЛОН КОФЕИН“^[5]), пълна с вода. Докато Кон пиеше, ние с Клеър се редувахме да разказваме за „чудото“, а той се намеси няколко пъти, описвайки игличките, които е почувствал при включването на колана. Всеки път Клеър го смъмряше и му напомняше, че не бива да говори.

— Не е за вярване — повтаряше мама, без да откъсва очи от Кон. Няколко пъти го притегли съм себе си и го прегърна, сякаш се страхуваше, че може да му пораснат криле като на ангел и да отлети.

— Ако църквата не плащаше за отоплението на преподобния Джейкъбс — каза татко, когато свършихме с разказа си, — нямаше да му позволя да даде и долар от джоба си за гориво.

— Ще измислим как да му се отблагодарим — разсеяно промърмори мама. — Сега обаче ще празнуваме. Тери, извади от фризера сладоледа, който пазехме за рождения ден на Клеър. Ще се отрази добре на гърлото на Кон. С Анди вземете от големите купички, защото ще го изядем целия. Нали не възразяваш, Клеър?

Тя поклати глава:

— Имаме по-хубав повод от рожден ден.

— Ще отскоча до тоалетната — промърмори Кони. — След толкова вода, нали се сещате… А после ще се помоля. Така заръча пасторът. Нали ще ме изчакате?

Качи се на горния етаж, Анди и Тери отидоха в кухнята да сложат в големите купички сладоледа „Неаполитан“ (наричахме го „вани-шоко-яг“… странно как човек си спомня такива подробности). Нашите отново седнаха и невиждащо се втренчиха в телевизионния екран. Видях как мама колебливо протегна ръка към татко и той я хвана, без да погледне встрани, сякаш знаеше, че е там. Почувствах се щастлив и изпитах неописуемо облекчение.

Някой стисна моята длан. Беше Клеър. Преведе ме през кухнята, където Анди и Тери спореха за големината на порциите, и ме вкара в помещението до входната врата, където оставяхме обувките и връхните дрехи. Беше се ококорила, очите й блестяха.

— Видя ли го? — попита. Всъщност не попита — тонът й беше твърде заповеднически.

— Кого?

— Преподобния Джейкъбс, глупчо! Видя ли го, когато го запитах защо никога не ни е показвал този електрически колан на вечерното училище?

— Ами… да…

— Каза, че е работил по него цяла година, но ако беше вярно, щеше да ни се похвали. Винаги се перчи с изобретенията си!

Спомних си, че пасторът изглеждаше изненадан и смутен, сякаш Клеър го беше уловила в лъжа (много пъти съм усещал, че изглеждам по същия начин, когато мен хванат да лъжа), но…

— Искаш да кажеш, че ни е преметнал, така ли?

Тя кимна:

— Точно така! Ами жена му? Тя знаеше истината! Да ти кажа ли какво си мисля? Мисля, че се е захванал с колана днес, след твоето посещение. Може би е имал някаква идея — идеите за електрически изобретения сигурно подскачат като пуканки в главата му, — но до днес не я беше осъществил.

— Стига, Клеър, не вярвам, че…

Тя все още стискаше дланта ми и я дръпна силно и нетърпеливо, сякаш бях затънал в тиня и се опитваше да ме измъкне.

— Не забеляза ли какво имаше на кухненската им маса? Празни чиния и чаша плюс чисти прибори! Пропуснал е вечерята, за да работи. Работил е като змей — видя ли му ръцете? Бяха зачервени, на пръстите му имаше пришки.

— Дал си е толкова труд заради Кон ли?

— Не, не мисля — каза тя и ме погледна право в очите.

— Клеър! Джейми! — провикна се мама. — Елате да ядете сладолед!

Сестра ми дори не погледна към кухнята.

— Джейкъбс се запозна първо с теб. Ти си му любимец. Направил го е заради теб, Джейми. Само за теб.

Отиде в кухнята, аз останах като зашеметен до натрупаните дърва. Ако беше останала, докато се окопитя, може би щях да споделя своето прозрение: преподобният Джейкъбс беше смаян колкото нас.

Не беше очаквал да успее.