Силвия Плат
Стъкленият похлупак (17)

17

— Ти днес си истинска щастливка.

Младата сестра вдигна подноса от закуската и ме остави, загърната в бялото одеяло като пътник, който седи на корабната палуба, за да подиша морски въздух.

— Защо да съм щастливка?

— Ами не знам дали трябва да ти кажа, но днес ще те местят в „Белсайс“. — Сестрата ме загледа с очакване.

— „Белсайс“? Не мога да отида там.

— Защо?

— Не съм готова. Не съм достатъчно здрава.

— Напротив, съвсем си здрава. Щяха ли да те местят, ако не беше здрава?

След като тя излезе, аз се опитах да разгадая този нов ход на доктор Нолан. Какво се стараеше да докаже? Аз не се бях променила. Нищо не се бе променило. А „Белсайс“ бе отделението за най-възстановените. От него хората се връщаха направо на работа, в училище или по домовете си.

Джоун беше за „Белсайс“. Джоун с нейните книги по физика, с нейните голф клубове, ракети за бадминтон и задъхан глас. Джоун, която представляваше разделителната пропаст между мен и почти оздравелите. Откак тя напусна „Каплан“, аз последвах възхода й по стълбицата на заведенията за душевноболни.

Джоун имаше право на разходки, Джоун имаше право да ходи на покупки, Джоун имаше право да излиза из града. Тези вести за Джоун се трупаха на малка горчива буца в сърцето ми, макар да ги посрещах с привидна радост. Джоун бе сияйният двойник на моето предишно аз, нарочно създаден, за да ме преследва и измъчва.

Сигурно, докато стигнех до „Белсайс“, Джоун щеше вече да е на свобода.

Дано поне в „Белсайс“ забравя шоковата терапия. В „Каплан“ много от жените ходеха на шокови процедури. Веднага познавахме кои са били в шоковото, защото не закусваха с нас. Правеха им шоковете, докато ние закусвахме по стаите си, а после, кротки и изтощени, те идваха в хола, водени като прохождащи дечица от сестрите, и там им даваха да закусят.

Всяко утро, щом чуех сестрата да тропне с подноса по вратата, аз се изпълвах с безгранично облекчение, защото разбирах, че за днешния ден съм избягнала опасността. Недоумявах откъде доктор Нолан знае, че по време на шока болният заспива, когато на нея не са й го прилагали. Откъде знае, че болният не се прави на заспал, а през цялото време усеща в себе си непоносимия тътен и сините волтови дъги?

 

 

Звуци на пиано долетяха от дъното на коридора.

По време на вечерята стоях смирено, заслушана в разговорите на жените от Белсайс. Те всички бяха модно облечени, старателно гримирани, а някои бяха дори омъжени. Едни бяха ходили из града по покупки, други се връщаха от гостуване при близки и на вечерята непрекъснато си подхвърляха шеги и закачки, свързани с тези посещения.

— Ще звънна на Джек — заговори една жена на име Диди, — но се боя, че няма да си е вкъщи. Разбира се, знам точно къде да му позвъня, ако искам да го намеря. Там ще е с положителност.

Дребничката, жива блондинка на масата ми се засмя.

— Днес аз почти доведох доктор Лоринг, докъдето исках. — Сините й опулени очи се ококориха като на кукла. — Не бих имала нищо против да заменя стария Пърси за някой нов модел.

В отсрещния край на стаята седеше Джоун и поглъщаше с вълчи апетит своя колбас с печени домати. Тя се чувстваше съвсем добре сред тези жени, а към мен се отнасяше хладно, дори с леко презрение, като с по-нискостояща далечна позната.

Легнах си веднага след вечеря, но тогава чух звуците на пианото и си представих как Джоун, Диди и Лубел, блондинката, както и останалите клюкарстват и се смеят по мой адрес. Сигурно споделяха колко е отвратително да има сред тях такива като мен, когато истинското ми място е в „Уаймарк“.

Реших да сложа край на гадните им разговори.

Повлякох небрежно одеялото си като шлейф и тръгнах по посока на светлината и веселата глъчка.

До края на вечерта слушах как Диди дрънка на рояла някакви свои песнички, а останалите играеха бридж или си бърбореха също както в спалните помещения на колежа, само че възрастта на жените тук надхвърляше с десетина години студентската.

Една от тях — едра, висока, с прошарени коси и гръмлив дебел глас, казваше се мисис Савидж — е учила във „Васар“. Личеше си веднага, че е дама от висшето общество, защото говореше само за дебютантки. Май че имаше две или три дъщери, които тази година щели да са дебютантки, а тя им провалила дебютантския бал, като постъпила в приюта за душевноболни.

Диди свиреше една своя песен, наречена „Млекарят“, и всички твърдяха, че трябва да я публикува — щяла да стане много популярна. Отначало издрънкваше кратък мотив, който представляваше как малкото пони бавно удря с копитца в земята, сетне се разливаше нов мотив — млекарят си подсвиркваше, а после двата се преплитаха в един.

— Тази песен е много хубава — намесих се с непринуден тон.

Джоун се бе облегнала върху пианото и разлистваше последния брой на някакво модно списание, а Диди й се усмихваше, сякаш двете криеха някаква обща тайна.

— О, Естър — заговори Джоун и задържа броя в ръцете си, — нима това си ти?

Диди престана да свири.

— Дай да погледна.

Тя грабна списанието, загледа се в страницата, която Джоун й посочи, сетне отново погледна в мен.

— О, не е — каза Диди. — Не е тя положително. — Пак погледна към списанието и после към мен: — В никакъв случай!

— Ами, това си ти, Естър, нали? — повтори Джоун.

Лубел и мисис Савидж се понесоха към нас и давайки вид, знам за какво става дума, аз също се придвижих към пианото.

В списанието имаше снимка на момиче във вечерна рокля от пухкава бяла материя, без презрамки, устните му разтегнати докрай в усмивка, а около него цяла група момчета. Момичето държеше чаша с прозрачно питие и сякаш бе приковало поглед към нещо зад мен, малко вляво от рамото ми. Усетих във врата си лек дъх. Извърнах се.

Нощната сестра се бе приближила незабелязано и безшумно на меките си каучукови подметки.

— Без майтап — каза тя, — наистина ли си ти?

— Не, не съм аз. Джоун греши. Друго момиче е.

— О, кажи, че си ти! — извика Диди.

Но аз се направих, че не я чувам, и й обърнах гръб.

Лубел помоли сестрата да остане като четвърти играч на бридж и аз притеглих стола си да гледам, макар че си нямах понятие от бридж: в колежа не ми остана време да се науча, както си позволяваха това богатите момичета.

Зяпах в безизразните лица на попове, валета и дами и слушах как сестрата разказваше за трудния си живот.

— Вие, момичета, не знаете какво значи да работиш на две места — говореше тя. — Нощно време съм при вас…

Лубел се изкикоти:

— О, ние сме кротички. Най-добричките от всички, нали знаете?

— Вие наистина сте добри. — Сестрата почерпи всички с пакетче ментова дъвка и обели станиола от една розова дъвка за себе си. — Вие сте добри, само че ония откачалки от държавната болница ме съсипват от умора.

— И в двете клиники ли работите? — запитах с внезапен интерес.

— Казвам ви — сестрата ме погледна остро и веднага познах, че според нея нямам работа в „Белсайс“, — там не бихте издържали и един миг, лейди Джейн.

Стори ми се странно сестрата да ме нарича лейди Джейн, след като прекрасно знаеше истинското ми име.

— Защо? — продължавах да разпитвам.

— О, там не е така хубаво, както при вас. Тук е истински извънградски клуб. А ония там нямат нищичко. Нито трудова терапия, нито разходки…

— Защо да нямат разходки?

— Няма достатъчно пер-со-нал. — Сестрата спечели взятката и Лубел изпъшка. — Повярвайте ми, дами, когато събера достатъчно банкноти да си купя кола, напускам!

— И от тук ли ще напуснете? — полюбопитства Джоун.

— Естествено. Отсега нататък само на частно. Ако имам настроение…

Но аз бях престанала да слушам.

Реших, че сестрата е била инструктирана да ми подскаже моята алтернатива. Или трябваше да се възстановя, или щях да пропадам все повече и повече като изгаряща, а после изгоряла звезда от „Белсайс“ в „Каплан“, в „Уаймарк“ и накрая — след като доктор Нолан и мисис Гини се откажат от мен — ще стигна в държавната болница до нас.

Обвих се в одеялото и блъснах назад стола си.

— Студено ли ти е? — грубо попита сестрата.

— Да — отвърнах и тръгнах към коридора. — Вкочанясала съм от студ.

 

 

Събудих се топла и ведра в белия си пашкул. Сноп светлина от бледото зимно слънце блестеше ослепително в огледалото, в чашите на бюрото, в металните топки на вратата. През коридора долитаха ранните шумове от кухнята, където прислужниците приготвяха подносите със закуска.

Чух как сестрата почука на съседната врата, последната в коридора. Избоботи съненият глас на мисис Савидж и сестрата влезе със звънтящия поднос. Помислих си с лека тръпка на доволство за димящата синя порцеланова кана с кафето, синята порцеланова чаша и плътната синя порцеланова каничка за сметана с маргаритки по нея.

Бях започнала да се примирявам.

Щом ще пропадам, нека поне се отдам на малките удоволствия, докато мога да им се наслаждавам.

Сестрата почука на вратата ми и без да дочака отговор, влезе.

Беше нова сестра — те непрекъснато се сменяха, — с изпито, червеникаво лице, червена коса и едри лунички, които обсипваха кокалестия й нос. Не знам защо, но като видях тая сестра, сърцето ми се сви и чак когато прекоси стаята, за да дръпне зелените транспаранти, разбрах причината — в ръцете си не носеше поднос.

Зинах, за да попитам за закуската си, но веднага притихнах. Сестрата трябва да ме е сбъркала. С новите сестри това често се случва. Положително на някоя болна в „Белсайс“, която не познавам, й правят шокова терапия и съвсем допустимо сестрата ме е сбъркала с нея.

Изчаках я, докато завърши своя кръг из стаята, изопвайки, потупвайки, оправяйки бельото, а в коридора взе подноса за Лубел и се отправи към съседната стая.

Тогава нахлузих чехлите си, наметнах одеялото, защото утрото бе ведро, но много студено, и бързо се запътих към кухнята. Прислужница в розова престилка пълнеше от голям олющен чайник на печката наредените в редица сини порцеланови кафени канички.

Погледнах с любов към редицата чакащи подноси — белите книжни салфетки, сгънати в пръхкави, равни триъгълници, притиснати под сребърната вилица, белеещите се куполи на сварените яйца в сините чашки, грапавите стъклени чинийки с портокалов конфитюр. Трябва само да се пресегна, да поискам подноса си и светът за мен ще стане пак съвсем нормален.

— Станала е грешка. — Аз се надвесих над тезгяха и заговорих с тих, поверителен глас: — Новата сестра забрави да ми донесе подноса със закуската.

Насилих се да се усмихна весело, да покажа, че не се сърдя.

— Как се казвате?

— Грийнуд. Естър Грийнуд.

— Грийнуд, Грийнуд, Грийнуд. — Показалецът й, на който имаше брадавица, се хлъзна по списъка на пациентите в „Белсайс“, забоден с кабарче на стената. — Грийнуд днес няма закуска.

Стиснах перваза на тезгяха с две ръце.

— Трябва да има някаква грешка. Сигурна ли сте, че е Грийнуд?

— Сигурна — отсече решително прислужницата и в тоя миг влезе сестрата.

Тя хвърли въпросителен поглед от мен към прислужницата.

— Мис Грийнуд си иска подноса със закуската — поясни прислужницата, като отбягваше очите ми.

— О — усмихна ми се сестрата, — вие ще си получите подноса по-късно тази сутрин. Вие…

Не я дочаках да довърши. Закрачих машинално из коридора, не към моята стая, защото оттам щяха да ме отведат, а към нишата, много по-неприветлива от тази в „Каплан“, но все пак в тих ъгъл на коридора, където Джоун, Лубел, Диди и мисис Савидж нямаше да дойдат.

Свих се в най-отдалечения край на нишата и се завих през глава с одеялото. Не бях поразена толкова от шоковата терапия, а от наглото коварство на доктор Нолан. Аз харесвах доктор Нолан, аз я обичах, бях й гласувала безрезервно доверието си, бях й разказала всичко и тя ми бе обещала честно, че ще ме предупреди отдалече, ако трябва да ми прилагат шокови процедури.

Разбира се, ако ми беше казала снощи, щях да лежа будна цяла нощ, обзета от страх и лоши мисли, но до призори щях да се поуспокоя и подготвя. Щях да мина по коридора между двете сестри, покрай Диди и Лубел, покрай мисис Савидж и Джоун с достойнство, като човек, който хладнокръвно отива на екзекуция.

Сестрата се наклони над мен и ме извика по име.

Аз се дръпнах и се сгърчих още повече. Сестрата изчезна. Знаех, че ще се върне след минутка с двама грамадни яки санитари и те ще ме понесат, аз ще крещя и ритам, а останалите пациентки, стълпени в хола, ще се хилят злобно.

Доктор Нолан ме обгърна с ръка и ме притисна като майка.

— Вие обещахте да ми кажете! — разкрещях се срещу нея изпод обърканото одеяло.

— Но аз ти казвам — отвърна доктор Нолан. — Дойдох нарочно рано, за да ти кажа и сама да те отведа.

Загледах я през подпухналите си клепачи.

— А защо не ми казахте снощи?

— Мислех, че няма да мигнеш. Ако знаех…

— Вие обещахте да ми кажете…

— Слушай, Естър — поде доктор Нолан. — Аз ще дойда с теб. Ще бъда там през цялото време и всичко ще стане така, както ти бях обещала. Ще бъда до теб, когато се разбудиш, и пак аз ще те отведа обратно в стаята.

Погледнах я. Стори ми се много разтревожена.

Помълчах, после казах:

— Обещайте ми, че ще бъдете при мен.

— Обещавам…

Доктор Нолан извади бяла кърпичка и избърса лицето ми. После ме подхвана под ръка като стара приятелка, помогна ми да се изправя и тръгнахме по коридора. Одеялото се омотаваше в краката ми, затова го оставих да падне, но доктор Нолан се направи, че не забелязва. Минах покрай Джоун, която излизаше в тоя миг от стаята си, и й хвърлих многозначителна презрителна усмивка, а тя се шмугна вътре и изчака да отминем.

Доктор Нолан отключи една врата в дъното на коридора и ме поведе по някакви стъпала надолу към загадъчните подземни коридори, където сложна плетеница от тунели и проходи свързваше сградите на болницата.

Стените лъщяха, облицовани с бели клозетни плочки, и голи крушки висяха от черния таван. Носилки и колички стояха подпрени тук-там върху съскащите и гъргорещи тръби, които пълзяха и се разклоняваха по лъскавите стени в сложна нервна система. Бях увиснала върху ръката на доктор Нолан с цялата си тежест и от време на време тя ме притискаше окуражително.

Най-после стигнахме една зелена врата, на която пишеше с черни букви „Електротерапия“. Отдръпнах се, доктор Нолан почака. После казах:

— Хайде, всичко да се свършва! — И влязохме.

В чакалнята — освен нас с доктор Нолан — се намираха един блед пациент с вехт винен халат и придружаващата го сестра.

— Искаш ли да поседнеш? — Доктор Нолан посочи към дървена пейка. Краката ми бяха натежали като олово и сметнах, че ще бъде ужасно трудно да се повдигна после, когато дойдат хората от шоковото.

— Предпочитам да стоя.

Най-накрая една висока, зловеща жена с бяла престилка влезе от вътрешната врата. Мислех, че ще вкара мъжа с вълнения халат, защото той беше пръв, затова се стреснах, когато тя пристъпи към мен.

— Добро утро, доктор Нолан — каза жената и сложи ръка на рамото ми. — Това ли е Естър?

— Да, мис Хюи. Естър, това е мис Хюи, тя ще бъде много внимателна с теб. Разказала съм й всичко.

Имах чувството, че жената е висока над два метра. Тя приветливо се наклони към мен и забелязах, че лицето й, с два изхвръкнали напред зъба по средата, някога е било надупчено от гнойни пъпки. Напомняше ми карта на лунната повърхност с всичките й кратери.

— Мисля, че можем веднага да започнем, Естър — каза мис Хюи. — Мистър Андерсън не би имал нищо против да почака, нали, мистър Андерсън?

Болният не продума и така, обгърната от мис Хюи през рамо и последвана от доктор Нолан, аз влязох в кабинета.

Примижах, защото гледката ме ужасяваше, и през тесните отвори на очите видях високото легло с белите изопнати чаршафи, машината отзад и човека с маска на лицето зад машината — не можеше да се познае дали е мъж или жена, — както и други хора с маски от двете страни на леглото.

Мис Хюи ми помогна да се кача и да легна по гръб.

— Говорете ми — помолих аз.

Мис Хюи заговори с тих, успокояващ глас, втривайки някакъв мехлем на слепоочията ми, после прикачи малките електрически бутончета от двете страни на главата ми.

— Всичко ще мине чудесно, нищо няма да почувстваш, само лапни… — Тя постави нещо на езика ми, аз го лапнах в уплаха и тъмната река на мрака ме изличи, сякаш бях тебеширена чертичка върху черна дъска.