Силвия Плат
Стъкленият похлупак (10)

10

Лицето в огледалото напомняше болен индианец.

Пуснах пудриерата в чантичката и се загледах през прозореца на влака. Тресавищата и далечните парцели на Кънектикът профучаваха край мен, разпокъсани фрагменти без всякаква връзка помежду си, като грамадно сметище.

Какъв гювеч е тоя свят!

Огледах непознатата си пола и блуза.

Полата бе зелена, със силен набор и гъмжащи по нея дребнички черни, бели и електриковосини фигурки, тя стърчеше като абажур. Бялата блузка на дупчици имаше по раменете къдрички вместо ръкави, увиснали като крилцата на новоизлюпено ангелче.

Бях забравила да си оставя дрехи за път от тези, които пуснах да летят над Ню Йорк, затова Бетси ми даде своя пола и блуза срещу моята хавлия с метличините.

Изпитото ми отражение, белите крилца, кестенявата конска опашка и всичко останало препускаше като призрак след пейзажа.

— Малката краварка — казах аз на глас.

Жената срещу мен вдигна очи от списанието.

Не пожелах в последния момент да измия двете диагонални резки засъхнала кръв, които браздяха бузите ми. Изглеждаха трогателни, дори драматично вълнуващи и реших да ги оставя като спомен от мъртъв любовник, докато се изличат от само себе си.

Разбира се, ако се усмихнех или раздвижех силно лицето си, кръвта щеше моментално да се излющи, затова не позволявах ни мускул да трепне на лицето ми, и ако се наложеше да проговоря, процеждах думите през зъби, без да помръдвам устни.

Наистина не разбирах защо хората трябваше да зяпат в мен.

Толкова други хора имат далеч по-странен вид.

По багажника над главата ми препускаше сивият ми куфар, празен, с изключение на „Тридесетте най-добри разказа за годината“, бяла калъфка за слънчеви очила и двайсетина броя авокадо, подарък от Дорийн на раздяла.

Авокадото не беше още узряло и можеше добре да се запази, но щом повдигнех, свалях или понасях куфара си, то се втурваше от единия край към другия със специфичен кух тътен.

— Спирка сто дваесе и осъм! — изгърмя кондукторът.

Облагороденият пущинак от борови, кленови и дъбови дървета се поклати още веднъж, спря и се заби в рамката на прозореца като лоша картина. Куфарът ми громолеше и се блъскаше, докато се изнизвах по тесния коридор.

Излязох от купето с климатична инсталация, стъпих на гаровия перон и усетих как ме облъхна родният дъх на градските покрайнини. Той носеше уханието на пръскачки за ливади и многоместни автомобили фургони, на ракети за тенис, на кучета и бебета.

Летният покой обгръщаше с ласкавата си ръка всичко като смърт.

Майка ми чакаше до бледосивия „Шевролет“.

— Ау, миличка, какво е станало с лицето ти?

— Порязах се — отговорих лаконично и се вмъкнах на задната седалка след куфара си. Не ми се искаше мама да ме зяпа изпитателно по целия път до вкъщи.

Тапицерията ми се стори хлъзгава и чиста.

Майка ми седна зад волана, хвърли няколко писма в скута ми и ми обърна гръб.

Моторът изръмжа и заработи.

— Най-добре е да ти съобщя направо — заговори тя и в напрегнато скованата й шия прочетох лошата вест, — не си приета в оня писателски курс.

Гърдите ми останаха без въздух.

През целия юни този писателски курс се мяркаше пред погледа ми като ясен, спасителен мост над еднообразния поток на лятото. Изведнъж видях как този мост се разклаща и сгромолясва и как някаква фигура в бяла блузка и зелена поличка полита стремглаво към бездната под краката й.

Устните ми се изкривиха в кисела гримаса.

Очаквах го.

Смъкнах се ниско надолу, носът ми се изравни с рамката на прозореца и зазяпах къщите на бостънските предградия, които се плъзгаха край нас. Когато взеха да стават по-познати, хлътнах още по-ниско.

За мен бе много важно никой да не ме познае.

Сивият тапициран покрив над главата ми бе същински покрив на затворническа кола, а еднаквите, бели, бляскави, облицовани с дъски къщи и малките дворчета помежду им с добре поддържана зеленина се нижеха пред очите ми като пречка след пречка на просторен, но изключващ всякаква възможност за бягство кафез.

Никога преди не бях прекарвала лятото в града.

 

 

Остро, сопраново изскърцване на колела се вряза в слуха ми. Слънцето, което се прокрадваше през транспарантите, изпълваше спалнята с бледожълта светлина. Нямах представа колко време съм спала, но усещах силна тръпка на изтощение.

Леглото до мен беше празно и неоправено.

Бях чула как майка ми стана в седем, облече се набързо и се измъкна на пръсти от стаята. После бръмченето на сокоизстисквачката за портокали долетя от долния етаж и ароматът на кафе и бекон проникна изпод вратата. Сетне шурна водата в умивалника и зазвънтяха чинии, докато майка ми ги изсушаваше и нареждаше в бюфета.

След това входната врата се отвори и затвори. Подир нея вратата на колата се отвори и затвори, моторът забоботи, чу се и хрущене по настилката от чакъл и после всичко заглъхна в далечината.

Майка ми преподаваше стенография и машинопис на много момичета от градския колеж и щеше да се прибере чак късно следобед.

Колелата отново изскърцаха. Сякаш някой разхождаше бебе в количка точно под моите прозорци.

Изхлузих се от леглото, стъпих върху килимчето и тихичко, на четири крака, запълзях да видя кой беше.

Нашата къща бе малка, облицована с бели дъски и разположена сред неголяма зелена морава, точно на ъгъла на две тихи и спокойни крайни улички, и въпреки младите кленови дървета, засадени като ограда около дома ни, всеки, който минаваше по тротоара, можеше да надникне в прозорците на втория етаж и да види какво става вътре.

Това бях успяла да разбера от нашата съседка, една злобарка на име мисис Окъндън.

Мисис Окъндън, пенсионирана медицинска сестра, омъжила се за своя трети съпруг — първите двама се бяха споминали при странни обстоятелства, — прекарваше неизброими часове в надничане иззад колосаните бели пердета на къщата си.

Два пъти се беше обадила на майка ми — веднъж да докладва, че съм стояла с часове пред къщи точно под лампата и съм се целувала с някакво момче в син „Плимут“, а втория път — да ни посъветва да спускаме транспарантите в стаята, тъй като, разхождайки шотландския си териер, случайно ме била видяла разголена, като се готвя да си лягам.

С грамадно любопитство повдигнах глава до нивото на перваза.

Една жена — надали имаше метър и петдесет — с гротескно издут корем буташе стара черна бебешка количка. Две-три дечурлига на различна възраст, всички бледички, с омърляни личица и голи мръсни коленца, се въртяха около полите й.

Ведра, почти набожна усмивка озаряваше лицето на жената. Отметнала блажено глава — която приличаше на врабчово яйце, закрепено върху яйце на патица, — тя се усмихваше към слънцето.

Добре познавах тази жена.

Това бе Додо Конуей.

Додо Конуей беше католичка, завърши колежа „Барнард“ и после се омъжи за архитект, който беше ходил в Колумбия и също бе католик. Имаха голяма, разпиляна къща нагоре от нас по улицата, скрита зад плътна стена от високи борове и заобиколена от скутери, велосипеди на три колела, количка за кукли, пожарни автомобилчета, бейзболни бухалки, мрежи за бадминтон, вратички за крикет, клетки за полски гризачи и малки кокер шпаньоли — всички възможни джунджурии, съпътстващи едно детство в предградията.

Додо ме интересуваше неудържимо.

Къщата й не приличаше на никоя друга в квартала по размери (беше много по-голяма) и по цвят (вторият етаж бе облицован с тъмнокафяви дъски, а първият — със сивкава мазилка, украсена със сиви и лилави камъни, големи колкото топки за голф), а грамадните борове напълно я скриваха от поглед; това се приемаше за саможивост в нашия квартал, където повечето от дворните морави бяха общи със съседа и с него ни отделяха приветливи, високи само метър плетове.

Додо беше отгледала шестте си деца (и несъмнено щеше да отгледа и седмото) с оризови бисквити, сандвичи с фъстъчено масло, ванилов сладолед и огромно количество мляко. Получаваше го с известно намаление от местния млекар.

Всички обичаха Додо, макар че набъбващото й семейство бе предмет на приказки в махалата. По-възрастните хора като майка ми имаха по две, по-младите и по-заможните семейства — по четири, а единствена Додо чакаше седмо чедо. Дори шест деца се смятаха за прекомерно много, но, разбира се, всеки отчиташе, че Додо е католичка.

Наблюдавах как Додо бута най-малкото Конуейче нагоре-надолу по улицата. Сякаш го вършеше заради мен.

Децата ме отвращаваха.

Една дъска на пода изскърца и аз се смъкнах надолу точно в мига, когато лицето на Додо Конуей, водено от инстинкт или от някаква свръхестествена слухова дарба, се извърна върху късата ос на своя врат.

Усетих как погледът й прониза белите дъсчени стени и тапетите на рози и ме откри, клекнала зад сребристите ребра на радиатора.

Мушнах се обратно в леглото и издърпах чаршафа над лицето си. Но дори това не ми помогна да избягам от светлината, затова зарових глава под мрачината на възглавницата и си представих, че е нощ. Не виждах смисъла да ставам.

Бях изгубила надежда.

След малко чух, че звъни телефонът в коридора на долния етаж. Запуших ушите си с възглавницата и останах така пет минути. После изрових главата си от дупката, в която се бях скрила. Звънът бе престанал.

И почти в същия миг се чу отново.

Проклинайки било приятеля, било роднината или непознатия, надушил завръщането ми вкъщи, зашляпах боса по стълбите за долния етаж. Черният апарат на масичката в коридора разпръскваше неуморимо истеричните си нотки като гневна птица.

Вдигнах слушалката.

— Ало? — попитах с приглушен, преправен глас.

— Здравей, Естър, какво става с теб, да нямаш ларингит?

Беше старата ми приятелка Джоди, звънеше от Кеймбридж.

През това лято Джоди работеше в „Кооп“ и през обедните почивки караше курсове по социология. Тя и още две момичета от моя колеж наели от четирима студенти прависти от Харвардския университет голям апартамент и аз възнамерявах да се прехвърля при тях, когато започнеше моят писателски курс.

Джоди искаше да разбере кога да ме чакат.

— Няма да идвам — отвърнах. — Не съм приета.

Последва кратка пауза.

— Оня е глупак — каза Джоди. — Не може да оцени едно добро съчинение, като го прочете.

— И аз така мисля. — Гласът ми звучеше някак чужд и кух в собствените ми уши.

— Ела въпреки всичко. Запиши някой друг курс.

През главата ми се стрелна мисълта да започна да изучавам немски или психопатология. В края на краищата бях си спестила почти цялата заплата от Ню Йорк и можех да си го позволя.

Но кухият глас рече:

— По-добре ме смятайте отписана.

— Добре — подхвана Джоди, — има едно момиче, което искаше да дойде при нас, ако някоя отпадне…

— Чудесно. Поканете я!

В мига, в който затворих телефона, съжалих, задето не бях казала, че ще отида. Една сутрин само да слушам скърцането на количката на Додо Конуей и ще се побъркам. Затова реших никога да не оставам в къщата на майка ми повече от седмица.

Дощя ми се да вдигна слушалката.

Ръката ми се изпъна няколко сантиметра, после се отдръпна и отпусна като саката. Направих повторно усилие, но тя отново отказа, сякаш докосваше стъклена преграда.

Замъкнах се в трапезарията.

Видях подпрени върху масата едно дълго делово писмо от летния семинар и едно тъничко синьо писмо върху бланка на Йейлския университет, адресирано до мен с ясния почерк на Бъди Уилард.

Разпорих с ножа писмото от летния семинар.

В него се казваше, че след като не съм приета в писателския курс, мога да избера някакъв друг курс, само че трябва да се обадя в канцеларията още тази сутрин, иначе ще бъде късно да се запиша, курсовете са почти запълнени.

Набрах номера и чух как мъртвешкият глас ги уведоми, че мис Естър Грийнуд се отказва от всички възможности да посещава летния семинар.

Чак тогава разтворих писмото на Бъди Уилард.

Бъди пишеше, че вероятно се е влюбил в някаква медицинска сестра, също болна от туберкулоза, но майка му наела виличка в Адирондакските планини за целия юли и ако евентуално го посетя заедно с нея, той ще може да провери дали чувството му към сестрата не е обикновено увлечение.

Грабнах молив и зачеркнах писмото му. После обърнах листа от другата страна и написах, че съм сгодена за един симултанен преводач, че не искам никога повече да видя Бъди Уилард, защото иначе децата ми ще имат баща лицемер.

Напъхах отново писмото в плика, залепих го със скоч и го адресирах на обратния адрес до Бъди, без да поставям нова марка. Мислех, че посланието струваше цели три цента.

Тогава реших, че ще оползотворя лятото си, като започна да пиша роман.

Така щях да подредя доста хора.

Влязох в кухнята, чукнах едно сурово яйце в чаена чаша със сурова кайма, разбърках сместа и я изядох. После седнах на масичката за карти на заслонената проветрива пътека между къщата и гаража.

Огромен, увиснал до земята декоративен портокалов храст скриваше улицата от очите ми, стените на къщата и на гаража ме засланяха отстрани, а брезичките и чимшировият плет ме бранеха от мисис Окъндън откъм гърба.

Измъкнах триста и петдесет листа хартия от едно топче, скрито под купчина стари филцови шапки, четки за дрехи и вълнени шалове сред запасите на майка ми в шкафа в коридора.

Върнах се на масичката, поставих първия девствен лист в старата си портативна пишеща машина и завъртях валяка да го поеме.

С някакво друго, далечно съзнание се наблюдавах как седя на завет, обградена от две бели дъсчени стени, декоративен портокалов храст, няколко брезички и чимширен плет, миниатюрна като кукличка в кукленската си къща.

Сърцето ми се изпълни с нежност. Моята героиня щях да бъда самата аз, обаче предрешена. Ще я нарека Илейн. Да, Илейн. Преброих на пръсти буквите. Те бяха пет, както и в Естър. Това ми се стори щастливо предзнаменование.

„Илейн седеше, надянала старата жълта нощница на майка си, и очакваше нещо да се случи. Беше жарко юлско утро и капчици пот пъплеха една след друга по гърба й като буболечки.“

Отпуснах гръб на стола и прочетох написаното.

Стори ми се доста живо и се почувствах особено горда от сравнението „капчици пот като буболечки“ въпреки мъглявото чувство, че съм го чела някъде преди много, много време.

Останах така почти час, мъчейки се да измисля какво да пиша по-нататък, а в съзнанието ми босоногата кукла в старата жълта нощница на майка си седеше и също зяпаше в пространството.

— Хей, миличка, няма ли да се облечеш?

Майка ми никога не ме караше насила да свърша нещо. Обикновено нежно ме увещаваше, както един интелигентен зрял човек съветва друг.

— Вече е почти три следобед.

— Пиша роман — отвърнах аз. — Нямам време да се преобличам.

Легнах на пейката навън и притворих очи. Чух как майка ми премести машината и хартията от масата и постави сребърните прибори за вечеря, но не помръднах.

„Леността се просмукваше като меласа в крайниците на Илейн. Сигурно така се чувства човек, когато е болен от малария, мислеше си тя.“

Все пак ще съм щастлива, ако мога да пиша по една страница на ден.

И тогава проумях къде е бедата ми.

Липсваше ми опит.

Как бих могла да пиша за живота, когато досега не бях имала нито любовна връзка, нито бебе, нито пък бях виждала как умира човек? Познавах едно момиче, спечелило награда за разказ, в който описваше своите приключения сред пигмеите в Африка. Как бих могла да се меря с хора с подобни преживявания?

Към края на вечерята майка ми вече бе успяла да ме убеди, че вечерно време трябва да уча стенография. Така с един куршум щях да улуча два заека — хем да пиша роман, хем да усвоя нещо практично. А също щях да спестя доста пари.

Още същата вечер майка ми изрови от мазето една стара черна дъска и я нагласи на завета. Застана пред дъската и взе да изписва ситни заврънкулки с бял тебешир, а аз седях на стола и я наблюдавах.

В началото се изпълних с надежда.

Помислих си, че ще науча стенографията за нула време и когато луничавата дама от канцеларията на стипендиантите ме попита защо не съм работила да изкарам пари през юли и август, както бе редно, ако си на стипендия, щях да й отговоря, че съм следвала безплатен курс по стенография, за да мога да се издържам след завършване на колежа.

Бедата беше там, че винаги когато се опитвах да си представя как работя някъде и стенографирам бързо ред след ред, изведнъж мозъкът ми се изпразваше. Чувствах, че не ми се върши никаква работа, в която се използва стенография. И както седях и наблюдавах, белите тебеширени заврънкулки започнаха да се замъгляват и станаха безсмислени и ненужни.

Казах на майка си, че имам нетърпимо главоболие, и си легнах.

След час вратата леко се открехна и тя на пръсти влезе в спалнята. Чувах шумоленето на дрехите й, като се събличаше. Мушна се в леглото. След малко дишането й стана бавно и равномерно.

Дрезгавата светлина от уличните лампи, която се процеждаше през плътно спуснатите транспаранти, ми помагаше да различа ролките в навитите й коси, заблещукали по главата й като множество къси пики.

Реших да отложа писането на романа, докато посетя Европа и си намеря любовник, и никога да не науча нито една сигла по стенография. Ако въобще не зная стенография, никога няма да стане нужда да я ползвам.

Мислех си лятото да изчета „Бдение над Финеган“ и да започна темата си за колежа.

Така до края на септември, когато започваше учебната година, щях да съм доста напреднала и да се радвам на повече свобода през последния срок, вместо да зубря непрекъснато, без грим и с провесени коси, на диета от кафе и бензедрин, както правят повечето абитуриентки, докато привършат темите си.

После реших, че мога да напусна колежа за една година и постъпя като ученичка при някой грънчар.

Или да се отправя към Германия и да работя там като сервитьорка, докато овладея добре езика.

Разни планове един след друг започваха да се блъскат в главата ми като бесни зайци.

Виждах годините на живота си като телефонни стълбове, проточени край дълъг път и свързани с жици. Преброих един, два, три… деветнайсет телефонни стълба, а после жиците се устремяваха далеч в пространството и колкото и да се напрягах, не можех да видя нито един стълб след деветнайсетия.

Изведнъж стаята плувна в синева и се зачудих къде ли е изчезнала нощта. От забулен в мъглявина пън майка ми се превърна в спяща жена на средна възраст, леко разтворила уста, и от гърлото й се изтръгваше хъркащ звук. Този досаден звук ме дразнеше и дори за миг си помислих, че единственият начин да го спра, е да сграбча тази тръба от кожа и мускули, откъдето идеше хъркането, и да я стисна в ръцете си, докато затихне…

Преструвах се на заспала, когато майка ми стана и излезе за училище, но дори затворените ми клепачи не спираха светлината. Те изпречваха пред взора ми своята сурова, червена завеса от мънички капилярчета, която приличаше на рана. Промуших се между матрака и тапицираната рамка на леглото и оставих матрака да ме затисне отгоре като надгробна плоча. Тук отдолу се чувствах на тъмно и спокойно като в същински гроб, само матракът плоча не беше достатъчно тежък.

Трябваше ми още цял тон тежест, за да мога да заспя.

„… река тече край Ева и Адам, от острата извивка на брега до меката дъга на залива, носи ни в comodius vicus^[1] в затворен кръг до Хоут Касъл и околностите…“

Дебелата книга правеше неприятна дупка в стомаха ми.

„… река тече край Ева и Адам…“

Малката буква в началото според мен означаваше, че всъщност нищо ново на този свят не започва с главна буква, а просто е продължение на всичко, което е било преди. Ева и Адам бе Адам и Ева естествено, но можеше да означава и нещо друго.

Например кръчма в Дъблин.

Очите ми потънаха в море от букви, обградило дългата дума в средата на страницата:

„Бабабадалгхарагхтакамминарроннконнброннтоннер-Рон-уоннтхуннтроваррхоунаунскаунтоохоохоорденент-хурнук!“

Преброих буквите. Бяха точно сто. Реших, че това трябва да е нещо знаменателно.

Защо трябваше да има сто букви?

Колебливо опитах да произнеса думата на глас.

Звучеше като тежък дървен предмет, който пада по стълбище, бум, бум, бум, стъпало по стъпало. Приповдигнах книгата и оставих страниците да се развеят пред очите ми бавно като ветрило. Думи, смътно познати, но странно разкривени, като лица в криво огледало, минаваха пред погледа ми, без да оставят следа върху стъклено гладката повърхност на моето съзнание.

Присвих очи към страницата.

Буквите се превръщаха в бодлива тел и в овнешки рога. Гледах ги как се разделят една от друга, как се люлеят глупаво напред-назад. После изведнъж се свързаха във фантастични, непреводими съчетания като арабски или китайски.

Реших да зарежа темата си.

Реших да зарежа идеята да се боря за диплома с отличие и да завърша с обикновена диплома по английска филология. Отидох да видя какви са изискванията за обикновен абитуриент в моя колеж.

Изискванията бяха страшно много и аз не отговарях и на половината от тях. Едно от условията бе курс по литературата на осемнайсети век. Ненавиждах самата мисъл за този век с всичките му нафукани мъже, които пишат стегнати къси куплети, мъртво предани на разума. Така че и това щях да пропусна. В курса за отлична диплома това е позволено, там си много по-свободен. Толкова бях независима, че посветих повечето от времето си на Дилан Томас.

Една моя приятелка, също от курса за отличие, никога не бе успяла да прочете и ред от Шекспир. Но затова пък беше истински специалист по „Четирите квартета“.

Разбрах колко невъзможно и колко неудобно би било да се прехвърля от моята свободна програма на обучение към някаква по-стриктна. После прочетох изискванията за абитуриентите по английска филология в градския колеж, където преподаваше майка ми.

Те бяха още по-страшни.

Трябваше да знаеш староанглийски и история на английския език и доста голяма част от всичко, писано от „Беоулф“ до наши дни.

Това ме изуми. Досега бях гледала снизходително на колежа на майка ми, тъй като беше смесен и пълен с хора, които не бяха успели да получат стипендии за големите колежи в източните щати.

Сега разбрах, че и най-тъпият ученик в този колеж знае повече от мен. Разбрах, че дори през портите не биха ме пропуснали, камо ли да ми дадат такава голяма стипендия, каквато получавах в моя колеж.

Реших, че е най-разумно да поработя една година и добре да обмисля положението си. Може би тайно ще изуча осемнайсетия век.

Но не знаех стенография, тогава какво щях да правя?

Можех да стана сервитьорка или машинописка.

Но мисълта и за двете възможности ми беше непоносима.

 

 

— Казваш, че искаш още сънотворни хапчета?

— Да.

— Но онези, които ти дадох миналата седмица, са много силни.

— Те вече не ми действат.

Големите тъмни очи на Тереза ме гледаха загрижено. Чувах гласчетата на трите й деца под прозорците на лекарския кабинет. Леля Либи се бе омъжила за италианец и Тереза бе нейна зълва и наш домашен лекар.

Харесвах Тереза. Тя имаше тънък интуитивен подход. Може би защото е италианка, мислех си аз.

Последва кратко мълчание.

— Какво всъщност чувстваш? — попита Тереза.

— Не мога да спя. Не мога да чета. — Опитвах се да говоря сдържано, спокойно, но заспалото човече взе да се надига в гърлото ми и да ме задушава. Обърнах ръце с дланите нагоре.

— Според мен — Тереза откъсна бял лист от бележника с рецептите и написа някакво име и адрес — най-добре е да се посъветваш с един доктор, когото познавам. Той би могъл повече да ти помогне.

Взрях се в написаното, но не можах да го разчета.

— Доктор Гордън — каза Тереза. — Той е психиатър.