Лайза Клейпас
Момичето с кафявите очи (9)

9.

Осъзнавайки, че ме е разбрал погрешно, запелтечих:

— Не, н-нямах предвид това…

— Ще ти се реванширам. — Обхвана лицето ми с длани и погали с палци страните ми. Устата му докосна моята с еротична нежност, която ме накара да затая дъх. — Нека прекарам още една нощ с теб. Можем да говорим за всичко. За всичко. Ще се погрижа да ти е много хубаво, скъпа… има толкова начини… Единственото, което трябва да направиш, е да дойдеш с мен в леглото, а аз ще се погрижа за теб…

Опитах се да обясня, че е схванал всичко погрешно, но когато отворих уста, Джо ме зацелува отново и отново, като шепнеше обещания за удоволствието, което ще ми даде, нещата, които ще направи за мен. Беше толкова разкаян, толкова решителен… и за свой срам се улових, че е адски секси да съм хваната в прегръдката на едър, възбуден мъж, който не спира да се извинява и да ме целува. Постепенно започна да ми се струва, че не се налага чак толкова да се дърпам. Устата му плячкосваше моята, копринена и алчна, пресушавайки силата ми. Безумната химия между нас не само беше добра, тя бе необходима, сякаш имах нужда от него, за да дишам, сякаш тялото ми щеше да спре да функционира, ако престанех да го докосвам.

Той притисна хълбоците ми към своите, агресивната твърдост потърси мястото на копнежа и болката. Извих се и задишах накъсано. Спомняйки си как е било, начина, по който ме беше изпълнил, усетих да ме залива дезориентираща топлина, и единственото, което исках, бе да се отпусна на пода с него и да му се отдам още там. Посрещнах нашествието на езика му, разтворих се за него и в гърлото му отекна стон. Ръката му се плъзна към гърдите ми.

Смътно осъзнавайки, че ситуацията заплашва да излезе от контрол, започнах да се боря и да го блъскам, докато ръцете му се разхлабиха. Освободих се, задъхана. Точно когато се пресегна отново към мен, вдигнах ръка, пръстите ми трепереха.

— Почакай. Почакай. — Дишах, сякаш съм пробягала десетки километри. Джо също. Отидох до едно голямо тапицирано кресло и седнах на страничната му облегалка. Краката ми бяха омекнали. Всичките ми нерви пищяха от възмущение.

— Не мисля, че можем да говорим без буферна зона. Моля те, само… стой там и ми позволи да кажа няколко неща, става ли?

Като пъхна ръце в джобовете си, Джо кимна. След това започна да крачи бавно.

— Само за да съм ясна — казах аз, а лицето ми пулсираше от горещина, — бях повече от задоволена онази нощ. Ти си страхотен в леглото, сигурна съм, че много жени са ти го казвали. Но аз искам обикновен мъж, някой, за когото мога да бъда сигурна, а ти… ти не си такъв мъж.

Той спря да крачи. Изгледа ме объркано.

Облизах пресъхналите си устни и се опитах да мисля, пренебрегвайки оглушителния пулс в ушите си.

— Разбираш ли, то е като… преди много години майка ми искаше за рождения си ден чанта „Шанел“. Тя залепи върху хладилника снимка на чантата и не спираше да говори за нея. Доведеният ми баща й я купи. Тя я държеше най-отгоре на рафта в гардероба си в специална предпазна опаковка. Но никога не я носеше. Няколко години по-късно я попитах защо тази чанта си стои вечно в гардероба и никога не излиза с нея. Тя отвърна, че била прекалено красива за всеки ден. Прекалено модерна. Не искаше да я носи, за да не я повреди или изгуби, и освен това тя не пасваше на никоя от дрехите й. Не пасваше и на нея самата. — Млъкнах. — Разбираш ли какво се опитвам да кажа?

Джо поклати глава с раздразнение.

— Ти си чантата „Шанел“ — казах аз.

Той се намръщи още повече.

— Да оставим метафорите, Ейвъри. Особено тези, в които съм в някакъв проклет гардероб.

— Да, но разбираш какво…

— Искам реална причина за това, че не желаеш да излизаш с мен. Нещо, което мога да разбера. Като например, че не харесваш как мириша, или пък смяташ, че съм негодник.

Погледнах надолу към дамаската на стола, прокарах пръсти по геометричните шарки.

— Харесва ми как миришеш — казах аз, — и изобщо не си негодник. Но… си играч.

Последва безкрайно дълга тишина, преди да чуя изненадания му отговор.

— Аз?!

Вдигнах глава. Не бях очаквала да го видя толкова изумен.

— Откъде ти хрумна тази идея? — попита той.

— Бях с теб, Джо. И лично видях сваляческите ти способности. Разговорът, танцуването, умението ти да го изиграеш така, че да се чувствам комфортно с теб. А когато отидохме в леглото, ти удобно беше приготвил презерватив на нощното шкафче, така че да няма пауза в действието. Очевидно си предвидил всяка стъпка по-рано.

Той ми хвърли обиден поглед, червенината сгъсти тена му до нюанс на палисандрово дърво.

— Ядосала си се, защото съм имал презерватив? Предпочитала си да го направим без?

— Не! Просто всичко беше толкова… толкова отработено.

Гласът му беше тих, но язвителен:

— Има разлика между това да си опитен и да си играч. Не си водя отчет за бройките. И нямам рутина. А това, че съм си сложил портфейла на нощното шкафче, не ме прави шибан Казанова.

— Бил си с много жени — настоях аз.

— Какво разбираш под „много“? Съществува ли число, което не би трябвало да прехвърлям?

Бодната от презрителната нотка, попитах:

— До преди миналата седмица спал ли си с жена още на първата ви среща?

— Веднъж. В колежа. Бяхме се разбрали предварително. Защо това има значение?

— Опитвам се да изтъкна, че за теб сексът не означава същото, което означава за мен. Това беше единствената ми една нощ със случаен секс, да не споменавам, че е първият път, в който съм спала с някого след Брайън. С теб никога не сме излизали на среща. Може да не гледаш на себе си като на играч, но в сравнение с…

— С Брайън? — Той ме погледна внимателно.

Съжалявайки, че съм си изпуснала езика, произнесох отсечено:

— Годеникът ми. Бях сгодена и скъсахме. Не е важно. Исках да кажа…

— Кога се случи?

— Няма значение. — Стегнах се, когато Джо започна да ме приближава.

— Кога? — настоя той.

— Преди известно време. — Станах от креслото и отстъпих назад. — Джо, буферната зона…

— Кога за последен път си спала с него? С някого? — Той стигна до мен име задържа за ръцете, когато се дръпнах назад. Блъснах се в рафтовете за книги, притисната от едрата му фигура.

— Да вървим — казах едва-едва. Погледът ми отскачаше, когато се опитах да гледам другаде, само не и директно в него. — Моля те.

Джо беше безмилостен.

— Една година? — Пауза. — Две? — Когато продължих да мълча, той ме погали по ръцете, дланите му ме накараха да настръхна. Гласът му стана нежен. — Повече от две години ли?

Никога не се бях чувствала по-уязвима или унижена. Прекалено много от миналото ми беше разкрито, заедно с лавината от съмнения в себе си и наивността. Когато клюмнах, цялата зачервена, хрумна ми, че може би съм го преценила съвсем различно, отколкото би го направила една по-уверена в емоционално отношение жена.

Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към вратата, отчаяно ми се искаше да изляза.

— Трябва да се връщаме на партито…

Джо ме дръпна към себе си. Опитах се да се измъкна, но ръцете му се стегнаха около мен.

— Сега разбирам — чух го да казва след миг. Макар да ми се искаше да попитам какво точно си мисли, че е разбрал, можех единствено да стоя в транс. Мина една минута, после още една. Понечих да кажа нещо, но той ми изшътка. Притисната здраво към неговия повдигащ се и смъкващ се гръден кош, потопена в топлината на тялото му, почувствах, че се отпускам.

Бях изпълнена от горчиво-сладкото предчувствие, че това е последният път, в който ме държи. След това щяхме да се разделим. Да оставим спомена за онази нощ зад нас завинаги. Но аз щях да помня тази прегръдка, защото тя бе най-хубавото, най-сигурното, най-топлото чувство, което бях изпитвала някога в живота си.

— Спахме заедно прекалено скоро — каза той. — Грешката е моя.

— Не, не беше…

— Беше. Мога да кажа, че ти липсваше опит, но беше склонна и… по дяволите, беше ми прекалено хубаво, за да спра. Не съм се опитвал да се възползвам от теб. Аз…

— Не се извинявай, че си правил секс с мен!

— Спокойно. — Джо ме погали по косата. — Не съжалявам, че се е случило. А само, че се е случило прекалено скоро за теб, за да се чувстваш комфортно. — Той наведе глава и целуна меката кожа до ухото ми, карайки ме да потръпна. — Не беше случайно — прошепна той. — Не и за мен. Но не бих стигнал толкова далеч, ако знаех, че това ще те уплаши.

— Не ме е уплашило — казах аз, раздразнена от намека, че се държа като някоя ужасена девственица.

— Мисля, че е. — Ръката му отиде на тила ми и разтърка нежно малките мускулчета, превръщайки болката в удоволствие. Едва се сдържах да не се извия и да не измъркам като котка.

Опитах се да събера още негодувание.

— И какво те кара да мислиш, че нямам достатъчно опит? Нещо погрешно ли съм направила? Разочаровах ли те? Да не би да съм…

— Да — каза Джо, — беше адски голямо разочарование, когато станах толкова твърд, че започнаха да ми се привиждат звезди. Беше толкова неприятно преживяване да те преследвам оттогава насам. — Той закова ръце от двете ми страни, подпирайки се на книжните рафтове.

— Сега всичко свърши — успях да произнеса. — Мисля, че трябва да го отбележим като един спонтанен момент… — Гласът ми секна, когато той се наведе напред и ме целуна по тила.

— Не може да свърши, при положение, че дори не е започвало — каза той срещу кожата ми. — Ще ти кажа какво ще стане, кафявооко момиче: ще вдигаш телефона, когато ти звъня. Ще ми позволиш да излизам с теб и ще си говорим. Има толкова много неща, които не знаем един за друг. — Той намери пулса ми и устните му се спряха върху необуздания ритъм. Ще я караме бавно. Ще те опозная. Ти ще ме опознаеш. А после всичко зависи от теб.

— Прекалено късно е — казах между две накъсани вдишвания. — Това, че спахме заедно, разруши тази част с опознаването.

— Не я е разрушило. Само малко я усложни.

Съгласях ли се да изляза с него отново, значи си търсех страданието. Просех си го.

— Джо, не мисля…

— Никакви решения в момента — каза той, вдигайки глава. — Ще говорим по-късно. Засега… — Той протегна ръка. — Да се върнем при другите и да вечеряме. Искам да ти докажа, че знам как да се държа с теб. — Горещият му поглед се плъзна по мен. — Но, кълна се, Ейвъри Крослин… ти никак не ме улесняваш.

* * *

Вечерята беше разточително меню от шест блюда, в дъното на залата свиреха пиано и цигулка. Шатрата беше декорирана в черно и бяло, с бели орхидеи фаленопсис в центъра, и всичко това създаваше идеална обстановка за търг на изкуство. Седяхме с Джо на маса за десет души заедно с Джак, Ела и още неколцина подбрани приятели.

Джо беше в приятно, непринудено настроение, от време на време небрежно отпускаше ръка на облегалката на стола ми. Групата беше бъбрива и забавна, общуваха с лекотата на хора, които го правят често и знаят точно как да водят гладък разговор. Когато братята Травис си разменяха саркастични забележки и доброжелателни остроти, беше очевидно, че искрено се радват на компанията си.

Джо разказа за последното си пътуване, което бе предприел, за да снима за едно тексаско списание „нещата, които човек трябва да направи, преди да умре“, показвайки дейности и места, които никой тексасец не бива да пропусне в живота си, между които да танцува в „Били Боб“^[1] във Форт Уърт, да яде пилешки пържени стекове, залети с бяло грейви на частна вечеря в Сан Антонио, и да посети гроба на Бъди Холи^[2] в Лъбък. Ела обяви, че не обича бяло грейви върху пилешките си стекове, при което Джак прикри устата си.

— Яде ги сухи — призна той, сякаш това беше богохулство.

— Не са сухи — възрази Ела, — пържени са. И ако ме питаш, напуканият и дълбоко изпържен стек, удавен в кафяво грейви, е най-лошото…

Джак леко притисна пръсти към устата й.

— Не на обществено място — смъмри я той. Когато усети, че се усмихва, бързо дръпна ръка и я целуна.

— Ядох пържен пилешки стек на закуска — съобщи Джо. — С две пържени яйца отстрани.

Джак го изгледа одобрително.

— Ей това е истински мъж — каза той на Ела.

— Това е кардиоваскуларна трагедия, която може да се случи всеки момент — отвърна дръзко тя, карайки съпруга си да се усмихне.

По-късно, когато двете с Ела вървяхме заедно към тоалетните, отбелязах:

— На тази маса няма недостиг на тестостерон.

Ела се усмихна.

— Така са отраснали. По-големият брат, Гейдж, е същият. Но не се притеснявай: въпреки всичките си мускули и бушуване, мъжете Травис са доста просветени. — След което добави с печална усмивка: — По тексаските стандарти.

— Значи Джак помага в домакинството и смяната на памперси?

— О, абсолютно! Но има определени мъжки правила като отваряне на вратата, държане на стола, които никога не се променят. И тъй като Джо очевидно се интересува от теб, ще ти кажа още сега: не си давай труд да се опитваш да си поделите сметката, когато излезете. Той по-скоро ще си направи харакири с ножа за пилешки стек.

— Не знам дали ще излезем — отвърнах предпазливо. — Може би ще е по-добре да не излизаме.

— Надявам се да го направите. Джо е страхотен мъж.

— Може ли да се каже, че е играч? — попитах. — Разбивач на сърца?

— Не бих се изразила по този начин. — След кратка пауза Ела каза честно: — Жените харесват Джо и Джо харесва жените, така че… имаше една-две, които искаха по-голяма обвързаност, отколкото той желаеше да даде. Да си го кажем направо, много жени биха го отмъкнали веднага само заради фамилията Травис.

— Не съм от тях.

— Сигурна съм, че това е една от причините да те харесва. — Спряхме до една стоманена скулптура отвън, направена от дебели плочи и висока почти петнайсет стъпки, ръбовете й бяха извити и оформени в органични линии. Ела понижи глас: — Травис се държат доста нормално. Те искат да са част от реалния живот, да го преживяват както всички други, което практически е невъзможно на тяхното ниво. А най-много от всичко искат да бъдат третирани като обикновени хора.

— Ела… те не са обикновени хора. Не ме интересува колко пържени пилешки стекове ядат, те просто не са. Парите, името, външният вид… нищо в тях не е обикновено, независимо колко се преструват.

— Не се преструват — каза Ела замислено, — по-скоро е… ценност, според която искат да живеят. Опитвайки се да изтрият разликата между себе си и другите хора. Държат егото си под контрол и се мъчат да са честни със себе си. — Тя сви рамене и се усмихна. — Предполагам, че заслужават уважение заради усилията… не мислиш ли?