Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Травис (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brown-Eyed Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Момичето с кафявите очи

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ИК „Ергон“, София, 2015

История

  1. — Добавяне

1.

Като опитен сватбен агент бях подготвена за почти всякакви извънредни ситуации, които могат да възникнат в големия ден.

С изключение на свързаните със скорпиони. Това ми се случваше за пръв път.

Издаде го характерното движение, зловещо пробягване напред-назад по покрития с плочки двор около басейна.

Според мен няма по-отвратително изглеждаща твар от един скорпион. Обикновено отровата не може да те убие, но в първите няколко минути след ухапването ти се иска да е така.

Първото правило за справяне с извънредната ситуация е: Не се паникьосвай. Но тъй като скорпионът тръгна към мен с алчните си нокти и извита нагоре опашка, аз бързо забравих правило номер едно и нададох вик. Започнах да ровя трескаво из чантата си, голяма пазарска торба, толкова тежка, че ако я сложех на пасажерската седалка, колата щеше да сигнализира, че трябва да я закопчея с колан. Ръката ми напипваше кърпички, химикалки, лепенки, минерална вода, продукти за стилизиране на коса, дезодорант, лосион, лак за нокти и гримове, пинсети, комплект с игли за шиене, лепило, слушалки за мобилния телефон, таблетки против кашлица, шоколад, всевъзможни лекарства, ластичета за коса, препарат против петна, ролка марля, топлийки, двойно залепваща лента и памучни тампони.

Най-тежкото нещо, което можах да намеря, беше пулверизатор с лепило, който хвърлих по скорпиона. Пулверизаторът падна невредим върху плочките, а скорпионът се ядоса, готов да отбранява територията си. Извадих един флакон със спрей за коса и замахнах с предпазлива решителност.

— Така няма да се получи — чух някой да казва с нисък, развеселен глас. — Освен ако не се опитвате да му придадете по-голям обем и блясък.

Сепната, вдигнах очи и видях един непознат, който вървеше към мен, висок, чернокос мъж, облечен в дънки, ботуши и тениска, толкова изтъняла от пране, че почти се беше свършила.

— Аз ще се погрижа — каза той.

Отстъпих няколко крачки и пъхнах флакона обратно в торбата си.

— Аз… помислих си, че спреят за коса може да го задуши.

— Не. Скорпионът може да задържа дъх в продължение на цяла седмица.

— Сериозно ли?

— Да, мадам.

Той смачка скорпиона под ботуша си, като накрая разтърка пета върху него. Не съществува нещо, което един тексасец да прави така старателно, както убиването на скорпион или паленето на цигара. След като изрита хитиновата обвивка в една близка цветна леха, той се обърна и ме изгледа с дълъг, замислен поглед. Чисто мъжката преценка увеличи още повече вълнението ми. Хванах се, че се взирам в очи с цвят на черна меласа. Той беше забележителен мъж, с дръзки черти, силен прав нос и решителна брадичка. Наболата по лицето му брада беше достатъчно гъста, за да свали боя от автомобил. Той беше с едра кост и жилав, мускулите на ръцете и гърдите му бяха очертани като дялани камъни под износения плат на тениската. Непочтително изглеждащ мъж, може би дори малко опасен.

От онези, които те карат да забравиш да дишаш.

Ботушите и разръфаните ръбове на дънките му бяха изцапани с кал, която вече беше засъхнала и се ронеше. Трябва да беше вървял покрай реката, през четирите хиляди акра на ранчото „Стардъст“. В това облекло нямаше начин да е от гостите на сватбата, повечето от които притежаваха девет-десет цифрени състояния.

Когато погледът му мина по мен, знаех точно какво вижда: жена, наближаваща трийсетте, с червена коса и слънчеви очила с големи рамки. „Вечно на 51“, беше описала по-малката ми сестра София стандартния ми външен вид с горнища тип потник и широки панталони с ластичен колан. Ако гледката бе отблъскваща за мъже, то толкова по-добре. Нямах намерение да привличам никого.

— Скорпионите не би трябвало да излизат на дневна светлина — казах аз несигурно.

— Имахме ранна и суха пролет. Скорпионите търсят влага. Плувният басейн ги привлича. — Непознатият говореше с ленив, спокоен маниер, сякаш всяка дума беше вряла часове наред на бавен огън.

Откъсвайки поглед от моя, той се наведе да вдигне спрея. Когато ми го подаде, пръстите ни се докоснаха за миг и аз усетих леко бодване под долните ребра. Долових аромата му, на бял сапун и на прах, и на сладки диви треви.

— По-добре да ги смените с други — посочи той отворените ми на пръстите обувки. — Имате ли ботуши? Или маратонки?

— Боя се, че не — отвърнах. — Ще се наложи да поема риска. — Забелязах фотоапарата, който той бе оставил на една от масите в двора, „Никон“ с висококачествени лещи, чийто метален корпус бе обточен с червено. — Професионален фотограф ли сте?

— Да, мадам.

Трябва да беше някой от допълнителните фотографи, наети от Джордж Ганц, сватбения фотограф. Подадох ръка.

— Аз съм Ейвъри Крослин — казах с дружелюбен, но делови тон. — Сватбеният координатор.

Той хвана ръката ми, ръкостискането беше топло и твърдо, и изпитах шок от удоволствието при контакта.

— Джо Травис. — Погледът му продължаваше да не изпуска моя и по някаква причина той продължи ръкостискането малко по-дълго, отколкото бе необходимо. Необяснима топлина се надигна по лицето ми в бърза вълна. Изпитах облекчение, когато той най-после ме пусна.

— Джордж даде ли ви копие от графика и списък със снимките? — попитах аз, като се опитвах да звуча професионално.

Въпросът беше последван от равнодушен поглед.

— Не се тревожете — казах, — имаме допълнителни копия. Идете в главната къща и попитайте за помощника ми, Стивън. Сигурно е в кухнята с кетъринга. — Бръкнах в чантата си за визитна картичка. — Ако имате някакви проблеми, ето номера на мобилния ми телефон.

Той взе визитката ми.

— Благодаря. Но всъщност не съм…

— Ще започнем да настаняваме гостите в шест и половина — обявих аз отсечено. — Церемонията ще започне в седем и ще завърши с пускане на гълъб в седем и половина. Ще искаме да снимате булката и младоженеца преди залез, който е в 7:41.

— И той ли е по разписание? — В очите му проблесна подигравка.

— Изгледах го предупредително.

— Предполагам, че трябва да си придадете по-спретнат вид, преди гостите да са станали и да са излезли тази сутрин.

Бръкнах в чантата си за наличната самобръсначка.

— Ето, вземете тази. Попитайте Стивън къде можете да се избръснете и…

— По-спокойно, скъпа. Имам си собствена самобръсначка. — Той се усмихна леко. — Винаги ли говорите толкова бързо?

Намръщих се и пъхнах самобръсначката обратно в чантата си.

— Чака ме много работа. Предполагам, че вас също.

— Не работя при Джордж. Журналист на свободна практика съм. Никакви сватби.

— Тогава за какво сте тук? — попитах.

— Гост съм. Приятел на младоженеца.

Смаяна, аз го изгледах с разширени очи. Отвратителната пълзяща топлина от смущение ме заля от глава до пети.

— Съжалявам. Когато видях фотоапарата ви, помислих…

— Нищо не е станало.

Нямаше нищо, което да мразя повече от това да изглеждам глупаво, нищо. Компетентният вид е съществен за изграждането на клиентела… особено за клиентела от висшата класа, към каквато се целех. Но сега, в деня на най-голямата, най-скъпа сватба, която аз и студиото ми бяхме организирали, този мъж щеше да каже на богатите си приятели за това как съм го сбъркала с помощник-фотограф. Щеше да има подхилвания зад гърба ми. Злобни шеги. Презрение.

Изпитвайки желание за колкото е възможно повече дистанция между нас, аз промърморих:

— А сега, ако ме извините… — Обърнах се и закрачих с възможно най-голямата скорост, като едва се сдържах да не хукна.

— Хей! — чух Джо да казва и след миг ме настигна с няколко големи крачки. Беше взел фотоапарата и прехвърли ремъка му през рамо. — Почакайте. Не е нужно да се плашите.

— Не се плаша — казах аз и забързах към един покрит с варовикови плочки павилион с дървен покрив. — Заета съм.

Той с лекота изравни стъпките си с моите.

— Почакайте за минута. Да започнем наново.

— Господин Травис — започнах аз и се заковах на място, когато осъзнах кой точно е той. — Боже произнесох немощно и затворих очи за миг. — Вие сте от тези Травис, нали?

Джо застана срещу мен и ме погледна въпросително.

— Зависи какво разбирате под „тези“.

— Пари от петрол, частни самолети, яхти, имения… Тези.

— Нямам имение. Имам една развалина в Шести район.

— И все пак сте един от тях — настоях. — Баща ви е Чърчил Травис, нали?

Беше.

Спомних си — прекалено късно, — че шест месеца по-рано патриархът на семейство Травис се беше споминал от внезапен сърдечен удар. Медиите бяха отразили широко погребението, описвайки живота и постиженията му в подробности. Чърчил беше придобил огромното си състояние с рискови инвестиции, повечето от които свързани с енергетиката. Той беше широко известен през осемдесетте и деветдесетте години, чест гост на телевизионните бизнес и финансови шоута. Той — и наследниците му — бяха еквивалент на тексаски кралски особи.

— Аз… съжалявам за загубата ви — произнесох смутено.

— Благодаря.

Настъпи неловка тишина. Можех да усетя как погледът му минава по мен, осезаем като топъл слънчев лъч.

— Вижте, господин Травис…

— Джо.

— Джо — повторих. — Повече от заета съм. Тази сватба е нещо сложно. В момента уреждам декорите на площадката за церемонията, украсата на осемте хиляди квадратни фута шатра за приема, официална вечеря и танци с оркестър на живо за четиристотин гости и късно нощно парти. Така че се извинявам за недоразумението, но…

— Не е нужно да се извинявате — каза той спокойно. — Трябваше да го спомена още в началото, но не можах да се вредя да кажа и дума от вас. — В ъгълчетата на устата му заигра весела усмивка. — Което означава, че или аз трябва да забързам, или вие да позабавите.

Макар и напрегната, не се сдържах и се усмихнах.

— Няма нужда името Травис да ви кара да се чувствате неудобно — продължи той. — Повярвайте, нито един, който познава семейството ни, не се впечатлява от нас ни най-малко. — Той изследва изражението ми за момент. — Накъде сте тръгнали сега?

— Към павилиона — отвърнах, кимайки към покритата дървена постройка зад басейна.

— Позволете да ви придружа дотам. — Видял колебанието ми, добави: — В случай, че се натъкнете на друг скорпион. Или на някой друг злосторник. Тарантула, гущер… ще ви проправям път.

Помислих си с крива усмивка, че мъжът можеше да очарова дори гърмяща змия.

— Не е чак толкова опасно тук.

— Имате нужда от мен — произнесе той убедено, вземайки фотоапарата си от масата.

Тръгнахме заедно към мястото на церемонията, като минахме под листака на един вечнозелен дъб по пътя.

Бялата коприна на шатрата за приема в далечината стоеше върху обширното пространство на изумруденозелената ливада като огромен облак, кацнал долу да си почине. Да не говорим за това колко безценна вода е била използвана за поддържането на този великолепен тревен оазис, разгънат само преди няколко дена. А всяко нежно зелено стръкче щеше да бъде стъпкано утре.

„Стардъст“ беше четири акра действащо ранчо с главна къща, къщи за гости и различни постройки, хамбар и двор за езда. Моето студио за организиране на събития бе уредило наемането на частния имот, докато собствениците са на двуседмичен круиз. Те се бяха съгласили при условие, че имотът им ще бъде възстановен в същия вид, в който е бил преди сватбата.

— Откога се занимавате с това? — попита Джо.

— С организиране на сватби ли? Двете със сестра ми София започнахме бизнеса преди три години. Преди това работех като дизайнер на булчински рокли в Ню Йорк.

— Сигурно ви бива, щом сте били наети за сватбата на Слоун Кендрик. Джуди и Рой биха се спрели само на най-доброто.

Семейство Кендрик притежаваха верига заложни къщи от Лъбък до Галвстоун. Рой Кендрик, бивш състезател по родео, с лице като боров чеп, се беше изръсил с милион за сватбата на единствената си дъщеря. Ако аз и екипът ми се справехме както трябва, няма нужда да казвам колко високопоставени клиенти можехме да съберем.

— Благодаря — отвърнах. — Добър екип сме. Сестра ми е много изобретателна.

— А вие?

— Аз се грижа за бизнес страната на нещата. Освен това съм главният координатор. От мен зависи всеки детайл да е перфектен.

Стигнахме до павилиона, където трима нехранимайковци от компанията за вещи под наем подреждаха облечените в бяло столове. Бъркайки в чантата си, напипах металната рулетка. С няколко умели дръпвания я разпънах през пространството между шнуровете, които трябваше да очертаят линията на столовете.

— Редицата трябва да е шест стъпки широка — извиках на мъжете. — Преместете шнура, ако обичате.

— Че тя е шест стъпки — провикна се в отговор един.

— Пет стъпки и десет инча.

Мъжът ми хвърли страдалчески поглед.

— Чак толкова точно ли трябва да е?

— Шест стъпки — настоях аз и сгънах шумно рулетката.

Обърнах лице към него.

— Винаги работя.

— Винаги? — повдигна той вежди скептично.

— Сигурна съм, че ще забавя темпото, когато бизнесът укрепне. Но засега… — Свих рамене. — Изглежда не мога да наблъскам всичко в един ден. Имейли, телефонни разговори, трябва да се правят планове, да се сключват споразумения.

— Всеки се нуждае от някакво хоби.

— Какво е вашето?

— Обичам да ходя на риболов, когато имам възможност. На лов, в зависимост от сезона. От време на време правя снимки с благотворителна цел.

— Какъв вид благотворителност?

— Защита на местните животни. Една хубава снимка на уеб сайта може да помогне за осиновяването на някое куче. — Джо направи пауза. — Може би някога бихте искали…

— Съжалявам, извинете ме. — Бях чула звънене някъде от безкрайните лабиринти на чантата ми, повтарящи петте тона от „И ето булката пристига“. Когато извадих телефона, видях, че ме търси сестра ми.

— Обаждах се на дресьора на гълъби, но не отговаря — каза София, когато й вдигнах. — Той така и не каза кой контейнер трябва да отворим.

— Остави ли му съобщение? — попитах.

— Пет на брой. Какво ще стане, ако нещо се е объркало? Ами ако е болен?

— Не е болен — уверих я аз.

— Може да се е заразил от птичи грип от гълъбите си.

— Неговите птици не са гълъби, те са бели гугутки. А белите гугутки са резистентни на птичи грип.

— Сигурна ли си?

— Потърси го отново след няколко часа — казах аз утешително. — Още е седем часа. Човекът може да не се е събудил.

— Ами ако не се появи?

— Ще се появи — настоях. — Прекалено рано е, за да се паникьосваш, София.

— Кога ми е позволено да се паникьосам?

— Не ти позволено — отвърнах. — Само аз имам право да се паникьосвам. Обади ми се, ако не успееш да се свържеш с него до десет.

— Добре.

Пъхнах телефона в чантата си и хвърлих на Джо изпитателен поглед.

— Канехте се да кажете нещо за закрила на животните?

Той отвърна на погледа ми. Беше закачил палци на джобовете на панталона си, отпуснал тежестта си на единия крак в поза едновременно самоуверена и отпусната. Никога не бях виждала нещо по-секси в живота си.

— Мога да ви взема с мен — каза той — следващия път, когато мина оттук. — Не бих имал нищо против да споделя хобито си, докато вие си намерите свое.

Не бързах да отговоря. Мислите ми се бяха пръснали като перушина от малки пиленца в зоологическа градина. Имах чувството, че той ме кани да отида някъде с него. Почти като… на среща.

— Благодаря — отвърнах най-сетне, — но графикът ми е запълнен.

— Нека ви изведа някой път — настоя той. — Можем да излезем да пийнем нещо или пък на вечеря.

Рядко губех дар слово, но този път единственото, което можех да правя, е да стоя в неловката тишина.

— Ето как ще стане. — Гласът му се беше понижил, тонът му беше увещателен и мек. — Ще ви откарам до Фредериксбърг някоя сутрин, докато е още прохладно, и ще поемем на път. — Ще спрем да си купим кафе и кифлички. — Ще ви заведа до една ливада, толкова пълна с метличини, че ще се закълнете, че половината небе е паднало над Тексас. Ще си намерим сенчесто дърво и ще гледаме изгрева. Как ви звучи?

Звучеше ми като ден за друга жена, някоя, която е свикнала да бъде ухажвана от красиви мъже. За миг си позволих да си го представя, излегната с него в една спокойна утрин на синя поляна. Бях на ръба да се съглася с всичко, което ми предложеше. Но не можех да си позволя да поема такъв риск, не сега, всъщност — никога. Мъж като Джо Травис несъмнено бе разбил толкова много сърца, че моето нямаше да означава нищо за него.

— Не съм свободна — избъбрих аз.

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Сгодена?

— Не.

— Живеете с някого?

Аз поклатих глава.

Джо остана мълчалив няколко секунди, гледаше ме сякаш бях загадка, която трябваше да бъде разгадана.

— Ще се видим по-късно — произнесе той накрая. — А междувременно… ще разбера как да изтръгна „да“ от вас.