Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (5)

Пета глава

Не бяха изминали и пет минути, откакто бяхме потеглили отново, когато Джейк каза:

— Може би трябва да поговорим за снощи.

— Така ли? — промърморих и хванах здраво с две ръце волана. — Налага ли се?

— Нека просто си кажем каквото мислим.

— По-добре не.

— Просто искам да ти кажа, че няма да настоявам за изпълнението на онзи облог.

Това вече привлече вниманието ми.

— Така ли?

— Така. Облогът се отменя.

— Страхотно! — възкликнах, макар и с необяснимо разочарование. — Хубаво.

— Да, страхотно — кимна той. — Разбрахме се.

Значи така. Разбрахме се.

От този момент нататък говорихме на следните теми: понички, евтините романчета, най-хубавите купони за рожден ден, които някога сме имали, скрити таланти, НЛО, пътуване във времето, дали политиката още от самото начало привлича задници, или просто превръща нормалните хора в задници, страни, които бихме искали да посетим, как дишат китовете, когато спят насред океана, детските страхове, как да си приготвим енчиладас, котки или кучета, глобалното затопляне.

А ето темите, по които не говорихме: виното, което изпихме, обяснението на Джейк и целувката, която почти си дадохме.

В началото си мислех, че не говорим за нея именно защото значи много. Но с напредването на деня Джейк ми разказа всичко за романса между баща му, който дошъл от Шотландия, и майка му, която била от Тексас, всичко за любимите си книги („Властелинът на пръстените“ и „Самотният гълъб“) и всичко за дисертацията си върху шокиращо палавите писма на Натаниел Хоторн до съпругата му София (която била толкова засрамена, че изрязвала цели пасажи с ножицата си). Докато слушах всичко това, не можех да не се запитам дали онази неосъществена целувка не е била важна само за мен. Може би и той дълбоко в себе си мислеше същото, а външно просто се преструваше. А може би за неговото поколение целувката не значи чак толкова много, колкото за моето.

Не че някога сме се целували, де!

Но той искаше. Или най-малкото останах с впечатлението, че иска. От друга страна, възможно е аз да съм искала. И точно в това беше проблемът — защото бях тръгнала на това пътешествие, за да се превърна в по-добра версия на себе си, а всъщност станах по-лоша. Потокът на съзнанието, представляващ поемата на моя живот, който възнамерявах да превърна в нещо средно между хайку за природата и филм с Чък Норис, беше сведен до наивното: „Той ме харесва, така ли? Господи, боже мой!“. Само за двайсет и четири часа. А не такава беше целта на това пътуване. Когато Дънкан за първи път ми беше споменал за този курс по оцеляване, аз планирах пътуване до Париж. И се бях отказала от Париж, моля ви се, само заради мъдростта на природата! Но сега не бях нито в Париж, нито сред природата. Бях се върнала в прогимназията.

Колкото повече напредвахме към крайната си спирка, толкова повече си давах сметка, че се налага да си наложа поносимост към него. Започвайки още от този момент. Затова не само щях да забравя облога — щях окончателно да го изтрия от съзнанието си! Бях тръгнала по този път за по-висша цел, а не за подобни глупости! Бях преминала през твърде голям ад през последната година, за да се задоволя с някакво половинчато възкресение. Това ми напомни за вечерта, когато бях изритала Майк от дома ни. През въпросния ден бях ходила на преглед за бременност, но вместо да се върна с цяла купчина снимки от видеозона, които да подредя по хладилника, бях получила новината, че започвам спонтанен аборт. Както се изрази сестрата, тялото ми било решило „да се затвори за производство“, а докторът ме изпрати вкъщи с предупреждението, че през идната седмица ми предстоят много болки, поради което било добре да намеря някого, който да ми носи чай и бутилки с гореща вода. Този някой, разбира се, би трябвало да бъде Майк, който от своя страна би трябвало да бъде с мен на прегледа. Който щеше да бъде с мен, стига да не беше забравил.

По-късно научих, че през онзи фатален ден той първо обърнал няколко за обяд в бизнес клуба, следобед се разнасял из офиса леко пиян, а след това се запътил „да разтовари“ с неколцина колеги. Разтоварването преминало във вечерен запой и така той се беше прибрал у дома много след като бях заспала. Спомням си, че онзи следобед ми бе преминал като в мъгла. Не знам как бях успяла да стигна с колата до дома. А през нощта, сякаш чакало разрешението на доктора, тялото ми започна истинското помятане.

На сутринта бях вцепенена от болка. Събудих Майк, за да му кажа какво се беше случило, и обявих, че съм се отказала повече да се боря за нашия брак. Направих всичко това за не повече от десет минути, при това без сълзи, без тъга, без съжаление. Те щяха да дойдат по-късно. Майк беше твърде съкрушен — или може би с твърде тежък махмурлук — за да спори. Беше забил очи в пода и само кимаше. След като наистина се разделихме, аз се изненадах на силата на увереността си, че постъпих съвсем правилно, като го изритах. Осъзнах, че нещата между нас са били зле от толкова дълго време, че след като той напусна дома ни, изобщо не ми мина през ум да го моля да се връща. С изключение на няколкото телефонни разговора и чисто логистични срещи Майк също не направи сериозен опит да се връща при мен. Но това изобщо не означава, че след това не се чувствах празна и изгубена. Бях точно такава, при това в значителна степен. Ала от онзи тъжен ден насам винаги ми е било пределно ясно, че колкото и лоши да бяха нещата без Майк, със сигурност с него щяха да бъдат още по-лоши.

Ето така премина последната година за мен — като люлеене на махало между паниката и колебанията, които съпътстват всеки отказ от настоящия ти живот, и необятното, вцепеняващо, разтърсващо усещане за шок, което запълва пространството между два маха. Сигурна съм, че от време на време е имало и мигове на облекчение, но когато се върна мислено към изминалата година, си представям следната картина — аз, сама, под флуоресцентните лампи на супермаркета, наоколо се носи тиха музика, жужене на човешки гласове, бутам количка с раздрънкани колелца, пълна със супа на „Кембъл“. Моят тъжен опит за тъпчене с утешителна храна.

Но вече бях приключила с флуоресцентните лампи и тихата музика. Годината се беше проточила твърде много, но най-сетне беше приключила. И аз бях готова да изненадам самата себе си, по дяволите! Бях готова за нещо разтърсващо! Бях готова да преживея нещо трансцендентално! А Джейк и неговите устни, независимо от това колко сочни изглеждаха, не се числяха към тази категория. И аз, като същински зрял човек, какъвто бях, не желаех да мисля повече за него.

Докато не спряхме да пренощуваме.

Джейк настоя да носи и двата ни сака. Когато влязохме в мотелската стая, той ги пусна на пода с трясък, обърна се към мен, кръстоса ръце пред гърди и съсипа всичко.

— Помниш ли, когато ти казах, че облогът се отменя? — каза.

— Да.

— Е, пак е актуален.

— Не можеш да връщаш облог!

— О, мога!

Сложих ръце на кръста, заемайки най-авторитетната си поза, и отсякох:

— Но това не беше дори истински облог! Ти ме натъпка с вино и спагети „Болонезе“!

— Не съм натъпквал никого. Ти сама го направи, милейди!

— Няма значение! Важното е, че бях пияна!

— Надали. Най-много да беше леко подпийнала.

— Джейк — изрекох, давайки си съвсем ясна сметка, че след като една почти целувка може да ме извади толкова от равновесие, както беше станало днес, една истинска целувка щеше буквално да ме потопи. — Идеята не е никак добра!

— Не съм съгласен.

— Идеята е ужасна, смехотворна и абсурдна!

— Защо?

— Защо ли? Защото ти си най-добрият приятел на малкия ми брат! Защото дори не те познавам! Защото сме поели към средата на нищото. И защото си наполовина по-млад от мен!

— С две трети.

— Както ще да е!

— Дотук не чух нито една основателна причина.

— Джейк — опитах пак и макар да бях сигурна, че лъжа, завърших: — Просто не искам.

Това вече сработи. Той сведе очи. От гърдите му се изтръгна продължителна въздишка на поражение. Накрая кимна и изрече:

— Окей. Това вече е основателна причина.

А после хвана ръба на ризата си и само с едно движение я измъкна през глава.

— Ще си взема душ — каза.

Нарочно го направи! От подобно малко разстояние просто не можех да не се вторача в мускулите му, които се движеха под кожата му, докато той ровеше в сака си за тоалетните принадлежности. Не можех и да не впия в него очи, докато перфектната му мъжка фигура не се насочваше към банята. Беше като олимпийски плувец. И в мига, в който през главата ми мина тази мисъл, я последва картина как той застава на ръба на трамплина и се готви да полети към басейна отдолу само по тесни, прилепнали по тялото плувки.

Боже господи! В мига, в който Джейк затвори вратата на банята, аз се плеснах по челото, за да дойда на себе си. Но не се получи. Единственото, което бях в състояние да правя, бе да стоя неподвижно, докато мисълта ми се вихреше във всички посоки, без позволение. И на съвсем същото място ме завари Джейк, когато излезе от банята, вече облечен в долнището на пижамата си и тениската от Харвард, които беше носил и предишната вечер. Подсушената му с хавлиената кърпа коса правеше абсолютно същите извивки около врата му.

Мина покрай мен, легна на леглото си и отвори книга. Книгата за китовете. Единствената, която си беше взел.

Ето какъв беше проблемът. Аз наистина исках да го целуна. Идеята беше стопроцентово ужасна и аз бях наясно с това, но някак си не можех да си наложа да се съобразя с това. Не можех да си наложа да се съобразя с това и когато аз влязох в банята. Или докато подсушавах косата си. Или докато миех зъбите си и обличах нощницата си. Но когато излязох от банята и застанах на прага, за да го огледам, разбрах, че положението е безнадеждно. И така, също както когато гледате ръката си да се присяга към бисквитката, която мозъкът ви не желае, аз се видях как се насочвам към Джейк и заставам до него.

Той не вдигна очи.

— Започваш същата книга от начало? — попитах.

Без да вдига очи от страницата, той отговори:

— Аха.

Погледах го как чете. Около минута. Или се преструва, че чете.

— Ела тук! — отсякох накрая. Беше мой ред да озвуча стаята с въздишката си на поражение.

Джейк вдигна очи, но не помръдна — като че ли ме предизвикваше да го докажа.

— Най-добре е да вземеш да станеш, преди да съм си променила решението!

При тези думи той застана нащрек. Изпусна книгата си толкова бързо, че тя падна на пода.

— Ще го приемем като обучение — заявих, тръсвайки глава при мисълта за онова, което се канех да направя. — Аз ще ти изнасям лекция, а ти мислено ще си водиш бележки.

Той се ухили с прословутата си усмивка и отбеляза:

— Обожавам да си водя мислено бележки! Голям фен съм на мислените бележки!

— Но само с образователна цел, ясно ли е?

— Голям фен съм и на образованието! Освен това съм пълен отличник!

Застанахме с лице един към друг и в този момент не можех да се сетя кога други път съм стояла толкова близо до него. Главата ми беше олекнала така, както става, след като си взел решение, за което знаеш, че ще промени живота ти. Аз наистина ли се канех да дам урок по целуване? Какво изобщо трябваше да кажа? Залових се за първата мисъл, която ми се стори интелигентна:

— Най-важното за целувката е, че е баланс между вкопчването и пълната забрава.

— Това е жестоко философско начало! — отбеляза Джейк.

— Както и при всяко друго нещо в живота — продължих аз, — в нея има настъпателни и отстъпателни движения. Спомням си как в седми клас ме целуна едно момче, което напъха езика си в устата ми и започна да го върти като умряла риба. Това не беше добра целувка!

Джейк кимна.

— Ти не се целуваш така, нали?

Той поклати глава.

— Хубаво — рекох. — Когато целуваш някого, настъпва процес на вземане и даване. На приближаване и отдръпване. Не е свързано само с описването на осморки с език. Защото бутането и дърпането онагледява емоциите.

— Брей, ти наистина си мислила много по този въпрос! — каза той.

— Никога не съм мислила по този въпрос! — срязах го аз. — Но за моя собствена изненада се оказва, че просто знам.

Той ме изгледа по онзи негов начин. Отново.

— И не стой на едно място — добавих. — Проучвай!

Погледът му се плъзна към устните ми.

— Имаш предвид от устните към врата ли?

— Навсякъде. Врата. Деколтето. Ключиците — кратка пауза. — Използвай и зъбите си.

— Искаш да хапя?

— Не. Просто да използваш зъбите за контраст. Устните са меки, зъбите са твърди.

Почти видях как колелата на мозъка му се движат, докато обработва информацията.

Така. По-нататък.

— Добре. Ръце! Къде отиват те?

Той сви рамене, сякаш това се подразбираше от само себе си.

— Върху цицата? — рече.

— Грешен отговор! Навсякъде, само не там! На тила на жената. Или в косата й. Или на гърба й — вдигнах предупредително пръст. — И в никакъв случай върху циците! Трябва първо да си извоюваш правото да ходиш там!

Той си записа и това в тренирания си в Харвард мозък. След това сложи ръцете си, една по една, на кръста ми.

— Не съм казала „кръст“! — изрекох, но само за да го подразня.

— А аз още не се каня да те целувам — рече той, като наклони глава.

— Въпрос за сто долара! — продължих, вдигнала отново пръст. — Колко време би могло да се определи като твърде дълго за целуване?

Той вдигна кучешките си очи към тавана и наистина се замисли. Накрая рече:

— Трийсет минути?

— Грешен отговор! — възкликнах. — Няма такова нещо като твърде дълго време за целуване!

— Но на някакъв етап на жената може да й се прииска да преминем към други неща! — изтъкна той.

— Ако целуваш както трябва, на нея със сигурност ще й се прииска!

— Не искам да я разочаровам.

— Разочарованието е хубаво нещо — отбелязах. — В разумни граници.

Това беше най-странният разговор, който бях водила през живота си. Говорехме за някаква хипотетична жена, когато и двамата знаехме, че всъщност говорим за мен. Или поне за онази мен, която щях да бъда след няколко минути. И въпреки това тъкмо аз му казвах, че е добре да разочарова. И да проучва. И да хапе. И което беше още по-важното, гласът ми говореше, но тялото ми слушаше. И следеше изкъсо всяка дума. И се превръщаше и то в нещо като отличник.

Незнайно как вече бяхме стопили и малкото разстояние между нас. Той беше точно пред мен. На броени сантиметри. Усещах топлината на тялото му и движението на въздуха, причинявано от дъха му.

— Разочарованието е желание — изрекох, опитвайки се да звуча назидателно. — А желанието винаги е по-добро от притежанието.

— Винаги?

Мразех да съобщавам грозната истина, но го направих.

— Да, винаги.

— Звучи като мъчение.

— О, не! — възкликнах. — Мъчение е да желаеш, без да имаш надежда. А да желаеш, когато имаш надежда, се нарича очакване!

Той продължаваше да се взира в устните ми.

— Значи целувката е очакване? — прошепна.

Кимнах, напълно съзнаваща близостта му. Тениската му беше малко втвърдена, вероятно от твърде често пране. Ухаеше на сапун и мента.

— Целувката е очакване в най-чист вид.

— А самото очакване на целувката? — запита той.

Но моят глас вече се поддаваше на властта на слушащото ми тяло. Чувствата постепенно превземаха мисленето. Започнах да се замайвам от погледа му. Бях твърде замаяна, за да формулирам някакъв отговор.

— Имам да ти казвам още много неща — промърморих, — но в момента не си ги спомням какви бяха.

— Аз също.

Настъпи пауза, а заедно с нея двамата преминахме линията, до която важаха думите. Това е. След цялото това разочарование, желание и мъчение очакването отстъпи място на ново очакване.

Джейк се приведе, докато устните му бяха на по-малко от сантиметър от моите, но точно когато го очаквах да ме целуне, той спря, като че ли се опитваше да се наслади на момента. Усещах ухаещия му на паста за зъби дъх, докато стоях там, на ръба на пропастта. А после, накрая, той вдигна ръка към тила ми и притисна устни о моите. Бяха точно толкова топли, твърди и уверени, колкото предполагах. Той се оказа страхотен в изпълнение на указания. Натискаше леко, а после се отдръпваше. Плъзгаше леко език, а после го издърпваше. Притискаше и отпускаше. Ритмичността на движенията му наподобяваха океански вълни.

— О, боже! — простенах. — Ти наистина си отличник!

— Казах ти — промърмори той. — Мечтая си да направя това още от мига, в който те зърнах за първи път! Единственото, което исках, бе просто да се приближа до теб и да направя точно това.

— Имаш предвид, докато вървях към олтара? На сватбата ми?

Той кимна.

— Щеше да бъде доста неловко — отбелязах.

— От известно време искрено съжалявам, че тогава не го направих — рече напълно сериозно той.

— Ти си твърде млад, за да съжаляваш за каквото и да било.

— Повярвай ми, не съм!

И после пак започна да ме целува, и в този момент обучението официално приключи. Осъзнах, че не мога да го науча на нищо повече. Не бях целувана по този начин от години. Или по-скоро никога.

Джейк ме бутна лекичко назад към леглото и аз му позволих, смеейки се, докато се опитвахме да не прекъсваме целувката си, отпускайки се върху матрака. Отпуснах се върху възглавниците и му върнах целувката, точно толкова бездиханна и точно толкова изгубена. Той стигна до извивката на врата ми и нали си беше отличник на Харвард, използва зъбите си за контраст. Тялото ми поглъщаше всяко едно усещане, всяка една емоция.

През мъглата на съзнанието ми се чух да казвам:

— Ти ме излъга.

— Какво? — вдигна стреснато глава той.

Погледнах го. Косата му вече не беше толкова влажна, а разрошена и падаща напред. Очите му бяха стъклени и горяха.

— Каза ми, че не знаеш как да се целуваш — прошепнах. — Каза ми, че си ужасен в целувките.

— О, това ли! — махна с ръка той. — Е, извинявай!

И се зае отново с врата ми, описвайки почти непоносими водовъртежи с език.

— Знаех си, че лъжеш.

Той знаеше, че аз зная. Дори не се опита да се преструва.

— Всъщност съм много добър — рече.

Бях ли ядосана, че ме е излъгал? Разбира се, че не!

Той продължи да говори, но този път в рамото ми. Гласът му излизаше леко приглушен.

— Знаех, че никога няма да го направиш просто за забавление. Няма да го направиш и в отговор на предизвикателство. И със сигурност няма да го направиш, защото го искаш — продължи към врата ми, а оттам нагоре, по извивката на брадичката ми. Накрая вдигна глава и завърши: — Трябваше да бъде като благодеяние. Знаех си, че ще го направиш само като благодеяние.

И никак не е грешал.

— Ама ти си бил много по-подъл, отколкото те мислех! — промърморих.

— Само когато се налага — отговори той, връщайки се към врата ми.

— Това не се прави по задължение. Просто избираш да бъдеш такъв.

Той вдигна глава и изрече:

— Наложи се да бъда такъв!

И преди да успея да попитам какво има предвид, той отново започна да ме целува, докато всичко в моя живот като че ли излезе извън фокус, с изключение на това удоволствие. Той продължи:

— Просто те желаех. Всеки път, когато те зърнех или чуех нещо за теб, или видех твоя снимка в стаята на Дънкан, те пожелавах.

— И сега, когато ме имаш, какво е усещането?

— Все още не мога да повярвам, че ти си до мен — отвърна. Секунда по-късно добави: — И това е истинска агония!

Нямах представа какво точно има предвид, но знаех следното — той наистина ме имаше. Ако беше решил да ме разиграва, аз бях готова да играя. Ако броеше това просто като тийнейджърско завоевание на по-голямата сестра на най-добрия си приятел, аз бях вече завоювана. Вярно, че целувките му имаха значение за моята замаяност. Но тя се дължеше по-скоро на напълно искреното изражение на лицето му. Ако играеше роля, значи беше най-великият актьор в целия свят.

Агония. Така беше казал. Е, аз не исках той да изпитва агония. Исках да се чувства така разкошно, както се чувствах аз.

Протегнах ръце, обвих ги около врата му и придърпах устните му към моите. Вече не се правех на учителка. Бях просто аз, истинската аз, целувах се и полагах максимални усилия да го правя добре. Плъзнах устни по врата му така, както той беше направил с мен. Което беше точно обратното на агония — в това нямаше никакво съмнение.

И когато той най-сетне вдигна глава, изглеждаше така, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Радвам се, че ме подмами да те целуна — промърморих.

— Аз също — отвърна той.

— Не съм се забавлявала така от цяла вечност.

— Аз също.

— Но сигурно имаш много гаджета.

— Напоследък не — тръсна леко глава той. — Не са ми интересни.

И тогава аз зададох един въпрос, който не бих посмяла да задам, ако не бях толкова опиянена от целувки — и ако той не беше посветил последните трийсет минути в упорити опити да ме убеди, че вече знам отговора.

— Но аз съм ти интересна, така ли?

— Да — кимна без колебание той. — Въпреки че ти си ми забранена.

— Джейк, знаеш ли? Аз наистина те харесвам! Но как стана това?

Очите му се плъзнаха по лицето ми по най-удовлетворителен начин, преди да изрече:

— Нямам представа.

И после се загледа в мен така, сякаш се стараеше да запамети и най-дребната подробност от лицето ми — сигурно така, както художникът гледа своя модел. Този поглед беше същински афродизиак. И тогава осъзнах нещо важно — че не съм била с никого другиго, освен с Майк и през годините на нашия брак, и през годините преди тях, когато ходехме, и през последната невъзможно дълга година, през която вече не бях омъжена. И изведнъж ми се прииска отчаяно да бъда с някого и този някой да бъде Джейк. Не ми пукаше, че при последните президентски избори той още е бил твърде малък, за да гласува. Не ми пукаше също така, че беше приятел на Дънкан. Всъщност в този момент не ми пукаше за нищо друго, освен за това да получа по-голяма порция от онова, което ми сервираше животът.

Плъзнах надолу ръка и затършувах за връзката на долнището му.

Той моментално вдигна глава и ме погледна.

— Какво правиш?

— Развързвам пижамата ти — отговорих, като го погледнах.

Той поклати глава и отсече:

— Не го прави! Ако започнеш, не мисля, че ще мога да спра!

— И защо да спираш? — прошепнах. Точно в този момент открих връзките и започнах да ги развързвам.

— Хелън, не трябва! — и сложи ръка върху моята.

— Разбира се, че трябва!

— Хелън, Хелън… Недей! Аз наистина те подмамих. И без това нямаше никакъв начин да спечелиш вчерашната игра на скрабъл. Аз бях в университетския отбор. Участвал съм в турнири!

— Сега ли да ти се присмея за това или по-късно?

— Искам да кажа, че още преди да бяхме започнали, ти беше загубила!

— Е, и?

— Аз имах нечестни намерения. Дори самата идея да играем скрабъл беше нечестна. Знаех, че няма да устоиш на предложението да поиграеш. Дънкан ми каза за интереса ти към скрабъл. И точно затова я донесох!

— Е, добре. Това наистина е нечестно — отвърнах. — Но все пак ми даде възможност — и го целунах.

— Просто се опитвам да постъпя правилно.

— Не постъпвай правилно! — промърморих във врата му, докато окончателно развързвах връзките. — Не искам да постъпваш правилно!

И тогава той се притисна в мен, и ме зацелува толкова ожесточено, че останах без дъх. Преди си мислех, че се целуваме, но в този момент осъзнах, че дори не сме започвали. Правилно, грешно. Имаше ли някакво значение? Започнах да се разтапям, превръщайки се единствено в допир, дъх и движение. Каквито и задръжки да бе имал преди Джейк, вече ги беше отхвърлил. Двамата се отдадохме напълно на водовъртежа на копнежа и желанието. Това беше. Решението беше взето. Готвехме се да постъпим неправилно и нищо на този свят не можеше да ни спре.

Освен звънът на телефона.

Моят телефон. Точно на нощното шкафче, на сантиметри от нас.

Застинахме. Втренчихме се един в друг. Зачакахме го да спре.

Той спря. Но после пак започна. Изчакахме и този тур, напълно вцепенени.

Когато звъненето отново започна, вече трябваше да погледна. Три пъти винаги означаваше спешен случай. Или бивш съпруг.

Насочих бавно ръка към телефона и двамата едновременно видяхме името на Майк, изписано на малкия екран.

— Не отговаряй! — прошепна Джейк.

— Трябва — поклатих глава аз.

Той се претърколи примирено по гръб.

Натиснах бутона за отговор. В стаята се възцари тишина. Мъртвешка тишина. Сложих телефона на ухото си.

— Майк?

— Ели?

Мразех да ме нарича Ели.

— Може ли да дойда при теб?

Седнах в леглото и се приведох напред.

— Какво има? — попитах. — Не съм в града.

В гласа му се усещаше онзи особен трепет, с който се сдобиваше, когато беше силно превъзбуден.

— Току-що пийнах — каза той.

— Но защо се обаждаш на мен? Защо не се обади на наставника си?

— Не мога да се свържа с него. Не отговаря.

Погледнах в очите Джейк и свих извинително рамене. Той извърна очи.

— Задръж малко — казах в телефона.

Изправих се и опънах нощничката си, за да се успокоя. Усещах погледа на Джейк върху мен през целия път до банята. Влязох и затворих вратата.

— Колко пийна? — попитах.

— Но после го изплюх — каза Майк. — Бях на едно парти и до мивката зърнах наполовина пълна чаша. Просто я вдигнах и я гаврътнах на един дъх. Но после се задавих. Закашлях се и изплюх всичко.

Затворих капака на тоалетната чиния и седнах върху него.

— Това е страхотно, Майк — рекох. — Справил си се страхотно!

— Но не се чувствам така. Чувствам се кошмарно.

Отпуснах се на голите си колене и се опитах да се пренастроя към новата сцена. От мекото легло с Джейк и от една вихрушка, която може да бъде описана единствено като блаженство, до твърдите плочки на студената баня. Само за петнайсет секунди. Промяната си я биваше, няма що. Нямах представа какво да кажа на Майк. Не бях разговаряла с него от месеци.

— Мисля, че това е част от самия процес — изрекох накрая, макар да нямах никаква представа какъв е този процес.

— Може ли да дойда при теб само за няколко минути? Липсваш ми!

— Казах ти вече — не съм в града. Пътувам за Уайоминг.

Кратка пауза.

— Защо?

— Дълга история — отговорих. — Отивам на катерене.

— На катерене ли? Че ти някога катерила ли си се?

— Не — отговорих. — Точно в това е идеята. Да направя нещо ново.

Майк въздъхна дълбоко и накрая изрече:

— Хелън, направо не мога да повярвам колко ми е приятно да чуя гласа ти!

Омекнах. Повярвах му.

— Съжалявам, че се налага да водиш толкова трудна борба! — промърморих.

И в този кратък, нежен момент, един от най-искрените, който е имало между нас години наред, Майк направи нещо, което не беше правил нито веднъж по време на брака ни. Разрева се.

А веднъж започнал, не можеше да спре. Плачеше без никакви задръжки, с жар, каквато никога не бях виждала у него. Плачеше така, сякаш го правеше за първи път през живота си. Или сякаш знаеше, че това му е за последен път. Мощта на тази емоция беше парализираща. Не бях в състояние да се помръдна под напора й. Докато се нареве, измина повече от час. Който аз прекарах в банята.

Какво мога да кажа? Просто да ви посъветвам, когато бившият ви съпруг най-сетне реши да излее насъбралите му се за шест години емоции, да побързате да го изрежете. Защо избра точно този момент? Да не би да беше усетил, че някак си, най-накрая, аз се бях заела да стана нов човек, неподатлив на неговото влияние? Да не би някакъв неосъзнат радар в мозъка му да му е подсказал, че се каня да се отдам на друг мъж? Изборът на момент беше неповторим. И директно в стаята ни да беше влетял, надали щеше да успее да избере по-подходящ момент.

* * *

Когато най-сетне се върнах в стаята, Джейк отново беше отворил книгата си за китовете. Не вдигна очи.

— Сигурно е добро четиво — изрекох, сочейки книгата.

— Този път подчертавам — каза той, показвайки химикалката си.

Можех съвсем спокойно да се примъкна на леглото до него, да впия устни в неговите и да го върна обратно в онзи водовъртеж. Можеше да започнем оттам, където спряхме. Ала един час е доста дълго време. Още по-дълго, ако си сама в банята, с бившия съпруг по телефона. Или в случая на Джейк — сам с мислите си.

И двамата разполагахме с твърде много време за мислене.

— Е — изрекох, но застанала твърде далече, за да получа отговора, който исках, — ще продължим ли… ъхъммм… откъдето спряхме?

Джейк не вдигна очи от книгата си.

Огледах го и отсякох:

— Ти не искаш.

— Искам — парира ме той, — нямаш представа колко искам!

— Тогава какво?

— Просто никога не трябваше да започвам. Беше много егоистично от моя страна.

— Е, бъди егоист — рекох. — Не ми пречи.

— А би трябвало! — изтъкна той. — Нямаш нужда от поредния егоист!

Разбира се, че Дънкан му беше разказал всичко за Майк.

— Окей — въздъхнах. — Беше трудна година. Или по-точно шест. Не мога ли вече да направя нещо, което ми е приятно?

— Не и с мен!

— Ядосан си, че вдигнах телефона.

— Не съм — поклати глава той. — Разбирам защо го направи.

— Той не значи нищо за мен — казах.

— Според мен значи нещо за теб — контрира ме Джейк.

— Разбира се. Все пак толкова години… — замълчах. Не знаех как точно да формулирам мисълта си. — Но вече не съм хлътнала по него.

— Знам. Не е заради това.

— Заради какво тогава?

— Просто имах твърде много време да помисля.

Започнах да крача между прозореца и леглото.

— Значи сега ми отказваш? — възкликнах по едно време. — След като започна да флиртуваш с мен още от Бостън и не спря, и непрекъснато си правиш реклама с това и онова, и ме зяпаш така, сякаш съм някакво неустоимо лакомство, а сега просто казваш стоп?

Ето че пак започна да го прави. Да запаметява лицето ми.

— Джейк? Казваш стоп, така ли?

— Налага се — отговори той.

— Ти нормален ли си?

— Заслужаваш някой по-добър — отговори той с напълно сериозен тон.

— Не това говореше вчера! Не това говореше само преди един час!

Познавах предостатъчно типове като него. Мъже, които те искат само когато не могат да те имат. По дяволите! Дори се бях омъжила за такъв!

— Не знам как да го обясня — каза той и седна в леглото.

— Я почакай… — отстъпих крачка назад. — Това да не би е някаква шега? — при тази мисъл ме заля вълна от унижение. — Да не би да сте се хванали на бас с Дънкан или нещо подобно? — огледах се. — Да не би да записваш всичко това за интернет?

— Глупости! — извика той, а после разтри очи. — Просто никога не съм смятал, че ще се получи. Мислех си, че просто ще ме изгледаш презрително, както правиш винаги. Никога не съм се надявал, че наистина ще ме целунеш, нито че ще легнеш в леглото с мен, нито че ще ме гледаш така, сякаш означавам нещо за теб! И със сигурност не очаквах тази твоя шантава нощничка, която всъщност е обикновена риза. А още по-малко бях допускал какво ще отприщи целувката ни!

Продължих да крача напред-назад. Всичко онова, което допреди малко изглеждаше толкова правилно, сега беше точно обратното. Запътих се пак към прозореца. Нямаше къде другаде да отида.

— Красива си — промълви той.

Но не на мен тия! В гърдите ми се надигна изпепеляващ гняв. Завъртях се на пета и насочих пръст към него.

— Млъкни! Веднага! Цялата тази работа е смахната, а нали точно затова тръгнах насам — да подредя живота си, да стане отново нормален?! Затова, ако не ми обясниш какво става тук, за бога — но с простички думи, така че да ги разбере и човек, който не е шампион по скрабъл — с нас е свършено! И като казвам свършено, имам предвид завинаги! Имам предвид, че повече не желая дори да разговарям с теб!

Той сведе очи. Не разбирах изражението му. Той изглеждаше… не знам. Разтревожен. Или нервен. Или смутен. В продължение на няколко минути седя, загледан в нищото, напълно онемял.

— Е, ще ми обясниш ли? — подканих го накрая.

Той ме погледна в очите, но пак не каза нищо.

Изчаках толкова, колкото позволяваше самоуважението ми. Накрая отсякох:

— Окей, значи това е! — усетих разочарованието в гласа си, което правеше нещата още по-гадни. — Надявам се двамата с Дънкан да се посмеете добре за моя сметка, когато му кажеш!

— Никога няма да кажа на Дънкан за това! — изрече тихо той.

Нямах представа какво да правя с тъгата в гласа му, нито с начина, по който раменете му хлътнаха напред — като че ли някой беше извадил сърцето му. Нямах представа как да реагирам на всичко това. Затова направих единственото, за което можах да се сетя.

— Махни се от леглото ми, ако обичаш! — изрекох с най-гадния си глас на голяма сестра. — Искам да се наспя!