Катрин Сентър
Щастие за начинаещи (1)

Първа глава

Ако искате да ме хвърлите в ада, стоварете ме насред купон, на който не познавам никого. Ако държите да бъдете особено изчерпателни в гадориите, напълнете въпросното място с пияни колежанчета. И гледайте да направите така, че всеки един от тях да си излее чашата върху мен. Не ми казвайте предварително за партито, така че да се появя по къси панталонки и момичешки опашчици. И след като така и така сте се заели да вгорчите деня ми, метнете под мишницата ми котешка раничка в бонбоненорозово. С един вбесен мини дакел вътре.

Всъщност не си правете труда. Защото така ще се превърнете в брат ми Дънкан. А мога да ви гарантирам, че никак, ама никак не искате да се превърнете в брат ми Дънкан!

Ето какво направи той този път. Обеща, че ще гледа кучето ми Пикъл, докато отсъствам от града за три седмици. Аз му напомних, че тя си пада малко любител на забиването на зъбки в глезените и като цяло не е голям фен на човешката раса. Нито пък на кучешката. Нито на живите твари като цяло. Въпреки това Дънкан се закле, че иска да се грижи за нея и го стори с такава искреност, че макар да го познавам, откакто се е родил, взех, че се съгласих. Заяви тържествено, че ще се посвети изцяло на нейните удобства, докато ме няма. Дори ме подкачи, че ще запали свещ с аромат на месо, за да й помогне да се почувства като у дома си.

Разбрахме се, че ще оставя Пикъл при него вечерта преди заминаването ми, но докато моментът настъпи, Дънкан вече беше забравил всичките си обещания, сякаш никога не ги беше давал. И решил да организира в квартирата си „малка сбирка на най-близки приятели“ заедно със съквартиранта си Джейк в ролята на барман. Джейк от своя страна изобретил коктейл с яка домашнярка, която нарекъл „Ламбада“ и за която се хвалеше, че ще повали и вол дори само от едно помирисване.

И ето как в апартамент с размерите на хладилник се оказаха натъпкани стотина човека. И един от тях пък се оказах аз.

Но най-лошото от всичко не беше, че Дънкан продължаваше да върши подобни неща — най-лошото от всичко беше, че аз продължавах да му се връзвам. И сега от цялата тази работа щеше да пострада моят емоционално раним домашен любимец.

Както винаги в подобни случаи Дънкан не се виждаше никъде.

Макар и с мъка, успях да си проправя път до неговата стая, която се оказа празна. Не празна от мръсни боксерки по пода или триседмични кутийки от китайска храна за вкъщи, или от плакати с момичета по бански — просто празна от Дънкан. Диванът в ъгъла, който той беше спасил от боклукчийския камион, буквално не се виждаше от купчините мръсни дрехи, нахвърляни отгоре му. На един тъжен пирон на стената висяха коледни гирлянди с лампички отпреди шест месеца и проблясваха като светлинките на Вегас.

Успях някак си да стигна до неоправеното му легло, оставих на него раничката на Пикъл и я обърнах, за да погледна лицето й. Горната й устна беше прехапана между зъбите. Ушите висяха унило. Очите й проблясваха тъжно и обвинително.

— Не искаш да живееш тук, нали? — изрекох съчувствено.

За моя огромна изненада един глас ми отговори:

— Нямам нищо против.

Беше Джейк. Съквартирант, барман и най-добър приятел на Дънкан още от десети клас. Но ми трябваше известно време да го позная — не само защото стоеше в ъгъла, леко в сянка. Изглеждаше различно, коренно различно от последния път, когато го бях видяла. Кога ли беше това? Нямах никаква представа. Очевидно достатъчно отдавна, за да израсте поне с трийсетина сантиметра, да изпълни всички подходящи за момчета места като ръцете и раменете и да се сдобие с драстично подобрена нова прическа, стърчаща над челото. Познах го, разбира се, но сега той изобщо не приличаше на човека, когото си представях в редките случаи, когато се сетех за него. И за всеки случай реших да се уверя.

— Джейк?

— Здрасти, Хелън! — вдигна дружески ръка той.

— Отдавна ли се криеш там?

— Не съм се крил — отбеляза той и леко се смръщи. — Просто бях в дупката!

— Дупката ли?

— Ъхъ — кимна той и посочи с жест някъде зад себе си. — Превърнахме килера в дупка. Наше убежище. За видеоигри, музика и други подобни. Лично аз я използвам предимно за четене.

— Двамата с Дънкан сте си направили убежище?

— Жестоко е! Като кабинка на космически кораб! Искаш ли да надзърнеш?

Изгледах го в смисъл на: „Ти за каква ме мислиш, а?!“. Никога не съм харесвала това хлапе. Нали ви споменах как Дънкан ме побъркваше? Е, Джейк ме побъркваше два пъти повече. След като се запозна с Джейк, Дънкан започна да мие два пъти по-малко чинии, да пише два пъти по-малко домашни и да пуши два пъти повече трева, отколкото преди. Надявах се, че когато заминат за колежа, ще се разделят, но уви! Не само че не се разделиха, но и станаха съквартиранти. За четири години. Сега течеше лятото след последната им година — не че Дънкан беше завършил, разбира се — и все още продължаваха да живеят като идиоти.

Очевидно, макар да не бе имал време да си вземе изпитите, брат ми бе разполагал с предостатъчно време да си построи кабинка на космически кораб. Исках ли да я видя? Не, благодаря.

Джейк ме зяпаше по онзи начин, по който ме зяпаше винаги когато двамата с него бяхме в една и съща стая — с леко отворена уста, като че ли не просто ме гледаше, а някак си ме съзерцаваше. От всеки друг човек на света този поглед би бил комплимент.

Накрая все пак трябваше да кажа нещо.

— Отрязал си опашката си.

Той кимна, сякаш едва сега се сещаше за това.

— Аха — рече. — Веднъж просто грабнах ножиците и я клъцнах. Дънкан я пази в една чаша от кафе на книжната лавица и я нарича нашия домашен любимец.

Настъпи пауза, през която Джейк продължаваше да кима.

— Това заради завършването ли беше? — попитах накрая.

— Не — отсече той и премина към поклащане на глава. — Стана още през заешката ни година.

Това вече привлече вниманието ми.

— Отрязал си косата си още в първи курс? Не съм ли те виждала оттогава?

— О, виждала си ме. Купища пъти.

Не си спомнях кога го бях виждала за последен път. И със сигурност не бях забелязала, че той е отрязал онази отвратителна, мазна дълга коса и е превърнал остатъка в гневни стърчащи стрели. Може би защото обикновено си съставяме определено мнение за даден човек и винаги когато го погледнем, го виждаме по този начин, независимо от обстоятелствата.

— Сигурно е от очилата — предположи услужливо той.

Смръщих се.

— Новите очила — поясни той, като ги докосна. — Преди никога не съм носил очила.

— О, да! — кимнах. Постепенно ми ставаше съвсем ясно (както вероятно и на него), че преди изобщо не се бях заглеждала в него. Ако ще и да твърди, че е носил пиратска превръзка през окото си, пак не бих могла да споря с него.

— Харесват ми — отбелязах.

— Съвсем като от времето на Никсън! — възкликна с плам той. — Дънкан дори започна да ми вика „Аполо 13“.

Значи така. Рокерска подстрижка, винтидж очила и мистериозно добавяне на цялата тази планина от мускули. Е, три е добро число в края на краищата.

— Във всеки случай — изрекох, като извърнах глава, — така си хиляди пъти по-добре отпреди.

— Благодаря.

Нова пауза.

— Дънкан ли търсиш? — попита накрая Джейк.

— Да! — извиках и изведнъж се сетих за какво съм тук. Както и колко съм бясна. — Той трябваше да гледа кучето ми!

— Това куче ли? — той надникна в раничката. Пикъл изръмжа.

Музиката от другата страна на вратата изведнъж се усили.

— Тази вечер трябваше да му я оставя — поясних малко по-високо. — Купонът не беше в графика.

Джейк сбърчи извинително нос и изрече:

— Сигурно е забравил.

— Разбира се, че е забравил! — изтъкнах назидателно. — Нали е Дънкан?! Точно затова сега си тръгвам. Но първо бих искала да му благодаря от все сърце, че ме предаде. За пореден път.

Джейк закима, като че ли наистина разбираше.

— Дънкан много го бива в обещанията, но не е особено велик в изпълнението им.

Поклатих глава, изумена от собствената си глупост.

— Изобщо не трябваше да се съгласявам.

— Трудничко е, знам — отбеляза Джейк. — Той е съвсем искрен, когато дава някакво обещание. Просто трябва да се научиш да казваш „не“. По този повод си направих дори татуировка с надпис „Казвай НЕ на Дънкан, каквото и да става!“.

— Сериозно? — погледнах го косо аз.

— Не, разбира се — усмихна ми се той, сякаш бях някое възхитително глупавичко бебе. — Просто шегичка.

Въздъхнах.

— Между другото, жестоки опашчици — добави той.

Точно в този момент Пикъл се разлая — високо и яростно.

— Имаш ли представа къде би могъл да е Дънкан? — попитах.

— Разбира се — кимна той. — В моята стая е. Точно затова аз пък съм тук.

— Но нали вие сте домакините на този купон? — възкликнах и поклатих глава. — Защо никой от вас не е сред гостите?

— Ъммм… — проточи Джейк и се загледа замислено в тавана. — В момента чета една жестока книга, затова реших да си взема кратка почивка от барманството, за да разбера какво става по-нататък с героите. А що се отнася до Дънкан, почти съм сигурен, че му е излязъл късметът.

Покрих засрамено очи с ръка и промърморих:

— Кажи ми, че пак се шегуваш, моля те!

— Ни най-малко! — отсече той. — Аз съм си наистина сексритан.

Свалих ръка от очите си и го изгледах.

— Това е, когато си изритан от собствената си стая, защото някой друг прави секс там — обясни услужливо той.

— Много добре знам какво е сексритан! — троснах се аз. — Тази дума я имаше дори по мое време!

Джейк кимна одобрително.

— Но защо той е в твоята стая, а не в неговата? — все така не можех да си обясня аз.

Джейк посочи с жест, сякаш беше съвсем очевидно.

— Тук не може да се покани момиче, не виждаш ли?

Погледнах към плакатите с полуголите момичета и промърморих:

— Но твоята стая си е наред, така ли?

— Моето ниво на мръсотия е по-ниско — отговори той и сви рамене.

Пак въздъхнах. Бих прекъснала с удоволствие всяко занимание на брат ми, но там, където „му е излязъл късметът“, нямах желание да надничам.

— Ще му предадеш ли нещо от мен? — попитах сега Джейк.

— Няма проблеми — кимна той. — Казвай!

— Кажи му, че е идиот и че може да ми целуне задника!

Джейк закима, сякаш го вписваше в паметта си завинаги.

— Схванах.

— Гледай да не забравиш да му го кажеш! — изрекох предупредително и се приведох, за да взема раничката на Пикъл.

— Че как ще забравя? — възкликна той, сложи ръка на сърцето си и допълни: — Особено онази част за задника ти!

* * *

А бе, той да не би да флиртува с мен? Че аз съм с десет години по-стара от него! Подобно своеволие изискваше да го смразя с поглед. Но само защото си беше отрязал онази мазна опашка, реших да се престоря, че не съм чула нищо.

Бях вече на прага на вратата, когато той изрече нещо, което ме накара да се закова на място.

— Между другото, благодаря за возенето.

Завъртях се рязко, вече хванала бравата на вратата.

— Какво возене?

В продължение на няколко секунди Джейк ме зяпаше объркано. Накрая изрече колебливо:

— Возенето? Утре?

— Съжалявам, но утре заминавам извън града, така че не мога да те откарам никъде — отсякох аз. Не че и по принцип бих го направила. Кога въобще съм го карала, където и да било? Той какво си въобразява?!

— Да, знам — рече той. — Заминаваш за щата Уайоминг. На планинско катерене. На курс по оцеляване.

— Точно така — кимнах, но същевременно не можех да не се изненадам, че Дънкан като никога беше предал съвсем точно подобни детайли.

— Аз също заминавам утре за Уайоминг. На планинско катерене…

Едно грозно предчувствие вече ми подсказваше как щеше да завърши той това изречение.

— … и на същия курс по оцеляване.

Оставих Пикъл на пода и изломотих:

— Извинявай, но какво каза току-що?

— Казах, че отиваме на едно и също място — изрече той, сякаш това се разбираше от само себе си. — А Дънкан рече, че ти надали би имала нещо против да ме вземеш с твоята кола.

Това звучеше напълно безсмислено. От къде на къде това хлапе Джейк ще ходи на същия курс по оцеляване като мен? Как е възможно вселената да позволи подобно нещо? Та това е изпитание, което трябва да извървя лично, съвсем сама! Това е курс на Компанията за оцеляване в пустошта! А тези курсове са прочути с това, че са адски трудни, задължително изтощителни и често дори животозастрашаващи. За мен това беше нещо голямо. Равностойно на духовно пътешествие. Би трябвало да ознаменува моето завръщане сред живите след най-гадната година (или по-скоро шест) в моя живот. Не е възможно тъпото приятелче на Дънкан също да идва на този курс! Никой не го е канил!

— Но това е нещо, на което отивам сама — изрекох аз с онзи спокоен, подмолно манипулативен тон, който винаги сработваше идеално пред моите първокласници.

— Курсът се състои от дванайсет човека плюс един инструктор, така че надали отиваш там сама — отбеляза Джейк.

Аха, значи не е първокласник. Е, добре.

— Като казвам сама, имам предвид самостоятелно — поясних.

— Да — потвърди той. — Самостоятелно плюс още единайсет човека. Аз също.

Ама това беше истинска лудост!

— Но как е възможно ти да идваш на моето пътуване?! — възкликнах.

— Практически погледнато, ти идваш на моето пътуване — изрече спокойно Джейк. — Дънкан знаеше за този курс единствено заради мен, когато аз се записах.

Дънкан значи. Пак той. Защо ли не съм изненадана?!

— Но той никога не ми е споменавал за теб — смотолевих.

— Може би, защото, когато ти се записа, аз мислех, че няма да мога да отида. Но сега вече мога — отвърна той и сви рамене с видимо задоволство.

Планът не беше такъв. Планът, който си бях фантазирала през последните шест месеца, се състоеше в това да отида с колата си до Уайоминг и там да преживея храбро приключение с група непознати, което да промени изцяло не само живота ми, но и характера ми. Планът беше да нахлуя съвсем сама в света, да го завладея и да се върна у дома, но вече като по-свирепа и по-непокорна версия на себе си. Планът не включваше никого другиго, освен мен. Особено Джейк. От всички възможни хора.

— Съжалявам — изрекох със съответната физиономия, — но пътьом съм решила да се отбия при баба си.

— Баба Джиджи? Ама тя ме обожава!

— Не е възможно! — отсякох. Баба ми Джиджи не обича никого, освен мен. И Дънкан. От време на време.

— Напротив, обича ме! Кълна се! Обади й се, ако не вярваш!

— Изобщо не възнамерявам да й се обаждам. Имам си и други неща за свършване. На връщане трябва да отида на бар мицва на детето на едни мои стари приятели.

— Да — кимна той. — Синът на твоето гадже от гимназията и на най-добрата ти приятелка от гимназията. Нали така? Защо изобщо ще си причиняваш подобно нещо?

Зяпнах. Това хлапе знаеше твърде много неща за живота ми.

— Трябва да отида — отвърнах, — защото вече сме приятели във Фейсбук и защото те ме поканиха, и защото не е здравословно да се сърдиш дълго на някого — примигнах и допълних: — Но ти откъде знаеш?

— От Дънкан — отговори той с присвиване на рамене. — Няма проблеми. На връщане не ми трябва превоз. Само на отиване.

— Няма да се връщаш? — възкликнах аз.

— На някакъв етап ще се върна, разбира се — отговори той. — Но първо трябва да се отбия в Бая. По-точно, четири дена след края на курса по оцеляване. Имам полет от Денвър.

И замълча. Сигурно очакваше да го попитам защо отива там.

Не го попитах.

Затова той сам реши да поясни:

— Успях да си уредя място като асистент в едно полево изследване на китовете.

Зяпнах го.

— Ще излезем с малки рибарски лодки до мястото, където се размножават, и ще изучаваме взаимодействието им с човешките същества.

Тук вече не издържах и се поддадох на любопитството си.

— Но защо?

— Защото е пленително!

— Така ли?

— Така. Китовете се приближават до лодките — съвсем доброволно. И хората ги галят.

— Защо?

Той се смръщи, сякаш не можеше да си представи как изобщо мога да задавам подобен въпрос. Сякаш от само себе си трябваше да го схвана. Което в интерес на истината вече направих. Защо човек би искал да погали кит? Защото така му харесва.

— Моментът е разтърсващ — рече той. — Хората се разплакват. Избухват в откровения.

— Какви откровения?

— Казват, че никога повече не могат да бъдат същите.

— Не разбирам какво му е толкова великото при погалването на един кит.

Той впи директно очи в моите и отсече:

— Напротив, разбираш!

— Напротив, не разбирам!

— Разбираш!

— Всъщност не!

И се загледахме като двама котараци.

След около минута той продължи така, сякаш този въпрос за китовете по някакъв начин е уредил и въпроса за пътуването му в моята кола.

— Значи само на отиване. Даже няма да разбереш, че съм в колата ти! Ако искаш, ще седя на задната седалка. Или ме завържи на покрива, ако трябва. Мислех си да направя някакъв музикален микс, но после си рекох: „Човече, тя сигурно си има собствена музика!“. Затова просто няма да ти се пречкам, няма да издавам и звук и ще слушаме онова, което ти искаш. Дори Карли Саймън или каквото там…

— Не! — почти изкрещях аз. Ето че животът ми поемаше в посока, за която не бях давала съгласието си. Отново. — Виж какво, не знам какво ти е казал Дънкан и какво ти е обещал, но аз не мога да те взема в моята кола! Съжалявам! Просто трябва да отидеш на друг курс!

— Но за този курс парите не се връщат!

Знаех това, разбира се.

— В такъв случай ще се наложи да хванеш автобуса. Или нещо Друго.

Джейк ме огледа внимателно и накрая изрече:

— Окей. Няма проблеми.

Издишах дълбоко.

— Хубаво. Страхотно. Е, ще се видим в Уайоминг.

И се наведох, за да взема раничката с Пикъл.

— Само дето… — допълни той.

Изправих се без раничката в ръка.

— Само дето какво?

— Само дето напоследък доста съм я закъсал — довърши той. — Надали ще мога да си купя билет за автобуса.

Затворих очи и промърморих:

— Закъсал си я, така ли?

— Ами, дупката глътна малко повече от очакваното — отговори той и сви рамене.

Погледнах към дупката им, сякаш очаквайки потвърждение. После го изгледах подозрително.

— Ами родителите ти? — попитах накрая.

— Един родител — поправи ме той. — Само баща ми.

— Той не може ли да ти помогне финансово?

— Той е в Тексас — отговори той, но така, сякаш казваше, че баща му е на Марс. — И не може да се каже, че знае за този курс, на който ще ходя.

Сложих ръце на кръста и се опитах да измисля друг вариант. Какъвто и да е друг вариант. При краката ми Пикъл изскимтя.

— Няма проблеми — рече изведнъж той. — Разбирам, че няма да стане. Е, ще се возя на стоп.

— Няма да се возиш на стоп! — отсякох.

— Не че не съм го правил и преди…

— Няма да се возиш на стоп! — повторих, но вече с учителския си глас и за миг се почувствах като победител. Преди да осъзная, че е точно обратното.

— Окей — сви рамене той. — В такъв случай ще дойда с теб — и ме дари с крива усмивка. Не можах да не забележа дълбоката трапчинка, която се появи заедно с нея. — Щом толкова настояваш.