Майн Рид
Гаучото Гаспар (45)

Глава XLV
ВЪЗДУШНОТО ГРОБИЩЕ

Когато мракът обгърна земята и бъбривите ара замлъкнаха в листата на палмите, конниците излязоха от скривалището си.

След два часа те бяха в подножието на хълма. Изплувалата иззад облаците луна отново ги накара да търсят прикритие. Те оставиха конете си в сянката на една скала. Впрочем, те не смятаха да спират за дълго. Всичко беше обмислено предварително, сега оставаше да действат.

Не знаейки, че Нарагуана е мъртъв, Лудвиг все настояваше да отидат направо в града. Сиприано се колебаеше. Гаспар беше решително против.

— Вие бързате, сеньор Лудвиг, — каза той — а аз ви повтарям, че който бърза, не стига далече. Сега е полунощ. Какво ще направим, ако стигнем там по това време? Червенокожите стават и лягат рано. В този момент всички спят. Ще ни посрещнат само кучетата. Приятна среща, няма какво да се каже! Гладните песове ще ни изядат. Сутринта хората ще ни защитят от тях. При това, независимо дали през деня или през нощта, най-добре е, мисля, да влезем в града незабелязано. Най-напред един от нас трябва добре да огледа всичко. Градът лежи на отвъдната страна на хълма. Изкачим ли се на върха, ще видим като на длан и улиците, и всичко, което става там. След като огледаме обстановката, ще можем вече смело да влезем в града.

Сиприано и Лудвиг се съгласиха с гаучото и решиха да пренощуват на върха на хълма.

Стръмните склонове на хълма бяха гъсто обрасли с дървета и храсталаци. Трябваше да се намери пътека.

— Ако тоба погребват именно на този хълм — а друг хълм наблизо няма — навярно направо от града насам трябва да има път, по който да се движат погребалните процесии. Но малка пътечка трябва да има и от тази страна — каза Гаспар.

Той излезе прав. Скоро те откриха твърдо отъпкана тясна пътечка, която започваше между един разклонен памучен храст и огромна агава^[1].

— Насам — посочи Гаспар, побутвайки коня си. — Само бъдете предпазливи, пазете се от острите бодливи листа на агавата, които могат жестоко да ви издраскат.

При тези думи той сам се наведе и мина под агавата. Сиприано и Лудвиг го последваха.

Те яздеха мълчаливо един зад друг по тясната пътечка.

Чуваше се само тропотът на конските копита.

След четвърт час те достигнаха върха. Тук пред очите им се разкри необикновено зрелище.

Такива хълмове с отсечени върхове не са рядкост в Гран Чако, но върху широката площадка на този хълм имаше странни съоръжения, прилични на скели на строяща се къща. Наредени в редици, това бяха въздушните гробници на племето тоба. Така то погребва особено видните хора.

Месецът заливаше със светлината си тези оригинални гробници; техните сенки лежаха върху меката рохкава почва. Мавзолеите бяха построени от палмови стволове, а покривите им — от палмови клони.

— Това е гробището, за което ми е разправял Нарагуана-каза Гаспар. — Е да, мястото не е лошо. Не бих имал нищо против моите тленни останки да бъдат погребани така. Само че бих искал да имам приятели, които да ми направят гробницата, иначе крехката постройка лесно ще се разсипе, а заедно с нея и костите.

Гаспар тръгна по алеята между два реда въздушни гробове.

— Трябва да излезем от другата страна — забеляза той. — Помня, вождът ми разказваше, че градът е разположен на запад от хълма.

Една от гробниците беше малко по-голяма от другите. Тя явно беше наскоро построена и по земята се валяха трески. Гаспар се спря, решил, че тук прекрасно могат да привържат конете, които няма защо да вземат със себе си от другата страна.

Като завързаха конете за стълбовете, приятелите се отправиха към противоположната страна на площада. Пред тях наистина лежеше индианското градче, или толдерия, разположено на брега на езеро, което блестеше като огледало. Но те виждаха само града и жадно ловяха и най-малкия градски шум.

Не се виждаше нито дим, нито светлина. Градът спеше. Чуваше се само кучешки лай, цвилене на коне и блеене на овце.

Гаспар беше прав, като казваше, че в полунощ всички червенокожи спят в колибите си.

Като видяха, че през нощта не могат да направят нищо, и тримата се върнаха при конете. Отначало те искаха да пренощуват под скалите, но се отказаха. Привързаните о стълбовете коне можеха да съборят през нощта съоръжението и върху спящите да се посипят отгоре костите на някой мъртъв вожд. Под въздушните мавзолеи нямаше трева, а земята беше съвсем разкопана. На Гаспар повече му харесваше меката поляна, от която току-що бяха наблюдавали спящия град. Привличаше го с гостоприемния си заслон една голяма смокиня, дърво с много въздушни корени, които образуваха около дънера нещо като беседка. Там можеха да се скрият от нощната роса и от любопитните погледи.

И тъй, пътешествениците се преместиха под смокинята. Те легнаха да спят без вечеря, защото се страхуваха да запалят огън. За щастие, бяха се наобядвали добре и не чувстваха глад. Завързаха конете за дървото и легнаха на меката трева.

Понеже знаеха, че местността не е безопасна, те решиха да спят поред, така че един да остава на стража. Пръв пое това задължение Гаспар, а Лудвиг и Сиприано, завити в пончосите си и със седлата под главите, си пожелаха един другиму лека нощ и, макар и да не заспаха, поне млъкнаха.