Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gaspar the Gaucho: A Tale of the Gran Chaco, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Майн Рид. ГАУЧОТО ГАСПАР

Второ осъвременено издание

 

Художник на корицата: Григор Ангелов

Издателство АБАГАР-МК/90, София, 1991

Набор ТИПОГРАФИКА. Печат ДФ „Полипринт“ — Враца

Цена 8 лв.

ISBN 954-8004-03-8

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

Глава XLII
БИСЕРНАТА ОГЪРЛИЦА

Сега вече не беше възможно да объркат пътя. Следите на индианците ясно се виждаха в една двайсет ярда широка ивица. Когато индианците отиват срещу врага, те вървят в определен ред. А тук следите им доказваха, че те бяха вървели както се е случило. Тук-там се срещаха копита на отделни коне. Очевидно някои от конниците бяха яздили по-настрана. Бурята навярно беше развалила строя. При това те са били спокойни, смятайки, че наблизо няма неприятел.

Между другото, нашите приятели не разсъждаваха много върху всичко това, а бързаха напред.

Сиприано през цялото време внимателно се взираше в земята, без да губи от очите си малките следи от понито. Изведнъж той извика. Бе видял на пътя добре познато бисерно украшение.

— Това е огърлицата на сестра ми! — извика и Лудвиг, като видя блестящите бисери.

Гаспар също помнеше, че Франсиска беше носила огърлица. Гаучосите твърде ценят бисерите и понякога носят бисерни гривни.

Сиприано вдигна огърлицата. Тя беше цяла. Връвта не се беше скъсала. Бисерите не се бяха пръснали. Навярно само се беше разтворила закопчалката. Наоколо не се виждаха никакви следи от борба. Сигурно девойката беше изгубила украшението си в суматохата по време на бурята.

Находката ободри приятелите. Тя им се видя като щастливо предзнаменование, че скоро ще намерят и освободят от плен и собственицата на тази огърлица.

Окрилени от надежда, конниците продължиха пътя си. Най-после в далечината се показаха върховете на планини, видът на които още повече ги зарадва и ги накара да подкарат още no-бързо конете. Един час преди залеза слънцето се показа иззад облаците. Конниците излязоха от селитрената равнина и отново видяха зелената степ. Прах като че не бе имало. Циклонът беше минал встрани и не беше засегнал тази местност.

Сиприано си спомни казаното от Гаспар, че няма да пътуват още дълго и че скоро ще достигнат целта, и поиска от гаучото да обясни тези си думи.

— Старият вожд Нарагуана ми е разказвал, че племето си има град, където погребва своите мъртви. Аз съвсем бях забравил за това. Нищо чудно — ние толкова бързахме. Та той разправяше, че понякога те се преселват в този град и живеят там. Най-често впрочем те се преселват там преди смъртта си! Мисля, че сега индианците са именно там. А този град, доколкото разбрах, е разположен от тази страна на селитрената равнина. Нарагуана ми разказваше за някакъв хълм, който се издигал над града. Да можем да намерим този хълм…

Докато казваше това, Гаспар се огледа и радостно извика:

— А, ето го и него!

Приятелите наистина видяха хълм, с плосък като дъно на обърната чаша връх. Хълмът беше на няколко мили от тях.

— Не трябва да се приближаваме повече! — предпазливо каза Гаспар. — Може би и без това сме се приближили много.

Слънцето пак се показа иззад облаците. Беше ниско. Наближаваше залезът.

— Напразно благоволихте да се покажете — иронично се обърна към слънцето Гаспар. — Сега вече не ни трябвате. По-добре би било дори пак да скриете лицето си. Това би било много по-изгодно за нас.

— Защо? — попитаха Лудвиг и Сиприано, учудени от това странно обръщение.

— Затова, защото не му е сега времето и мястото. Могат да ни видят. Представете си, че сега на хълма има някой индианец, че там има наблюдателен пост?… Всъщност, глупости! Без бинокъл те не могат да ни видят, а едва ли са толкова цивилизовани, че да имат такъв инструмент. Но все пак не е безопасно да останем тук. Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Да потърсим някъде прикритие. Ето, сам Бог ни праща подслон под онези дървета.

Дърветата бяха гъсто обрасли с храсти и представляваха сигурно място за нощуване.

След като навлязоха в горичката, конниците бързо започнаха да обсъждат по-нататъшния план на действие. Видът на хълма и споменът за онова, което беше разказвал старият вожд Нарагуана, ги убедиха, че се намират близо до града на тоба. Неволен страх ги обзе при влизането в града. Най-самоуверен от всички беше Лудвиг. Като не знаеше, че Нарагуана е умрял, той твърдо вярваше в неговото приятелство и не се съмняваше, че като узнае за предателското убийство на своя бял приятел и за отвличането на неговата дъщеря, вождът ще накаже злодеите, макар да са от неговото племе, и ще освободи Франсиска.

Лудвиг настояваше да отидат направо в града и да молят за помощ Нарагуана. Сиприано не гледаше така доверчиво на нещата. В неговите очи всички индианци бяха предатели и изменници, особено тоба. Образът на коварния Агуара стоеше пред него като жив.

Доверието към Нарагуана се беше разклатило и у гаучото. Той съветваше да не излизат от гъсталака, докато не се стъмни съвсем. Неговото мнение надделя. Пътниците не запалиха огън и се спотаиха в шубраците. Само ято бъбриви папагали ара цвърчаха в листата на палмите.