Михаил Лермонтов
Демон (26) (Източна повест)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Демон. Восточная повесть, –1839 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране и допълнителна корекция
zelenkroki (2021)

Издание:

Автор: Гавриил Романович Державин; Александър Сергеевич Пушкин; Николай Василевич Гогол; Михаил Юриевич Лермонтов

Заглавие: Реката на времето

Преводач: Мария Шандуркова

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Жажда“

Град на издателя: Сливен

Година на издаване: 2020

Тип: сборник

Националност: руска (не е посочено)

Излязла от печат: май 2020

Редактор: Мария Шандуркова

Технически редактор: Теодора Суванкова

ISBN: 978-954-795-546-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15515

История

  1. — Добавяне

Х

Тамара

О! Кой си ти? Речта ти е опасна!

Дали от ад си, или рай?

Какво ти искаш?

Демон

О, прекрасна!

Тамара

Ти кой си, казвай? И признай…

Демон

Аз този съм, когото слуша

във тишината на нощта,

чиято мисъл ти почувства

и разгадаваше изкусно

и образа му, и скръбта.

Аз този, с поглед безнадежден;

аз този, с обич непоглеждан;

на земни роби аз съм бич,

аз цар за знания свободни,

аз, враг небесен, зло природно,

пред твоите нозе съм, виж!

На тебе нося с умиление

молитва тиха за любов

и първо мое изтощение,

пред теб да плача съм готов.

О! слушай ме от съжаление!

С едничко слово можеш ти

да ми възвърнеш небесата.

Покрит от любовта ти свята,

натам духът ми ще лети.

Нов ангел в бляскава позлата;

Аз търся в тебе милостта,

аз роб съм твой за обичта!

Когато тебе само зърнах —

аз мислите си преобърнах

срещу безсмъртието и властта.

И трепна завист в мен неволно,

че земна радост — кратък миг;

в живота твой да съм, е болно,

без теб — животът е безлик.

В сърце безкръвно лъч препари

отново топло заживя,

и скръб дълбоко в стара рана

промъкна се като змия.

Какво без теб е тази вечност?

И мойта власт до безконечност?

Че празни звучните слова

в просторен храм — без божества!

Тамара

Далеч от мен, о дух лъжовен!

Мълчи, не вярвам на врага…

Уви! Далече е сега

молитвата… умът отровен —

в прегръдката на гибелта!

Послушай, ти ще ме погубиш;

Словата ти — таят жарта…

Кажи, защо ти мене любиш!

Демон

Защо, красавице? Уви,

не знам!… Изпълнен съм със чувства,

от грешната глава свалих

венеца трънен, горд го пръснах

и всичко старо разпилях:

за мен си рай, за мен си ад.

Обичам те със страст неземна,

не можеш тъй да любиш ти:

със упоение безмерно,

с безсмъртни мисли и мечти.

В душата моя отначало

бе запечатан образ твой,

бе винаги пред мене той

в пустини вечни и прозрачни.

Отдавна с мисълта живях,

че име сладко в мен звучеше,

кога в блаженство в рая бях,

но само ти до мен не беше.

Да би могла да разбереш

какво горчиво изпитание

несподелен живот, страдание

в наслада, в скръб и във копнеж,

за зло награда няма веч,

ни за доброто ти старание;

за себе си живей, скучай

и вечната борба, ти знай —

без тържество, без упование!

Все жалиш, без да си желан,

все знаеш, чувстваш, всичко виждаш,

стараеш се да ненавиждаш,

да мразиш всичко си призван!…

И само божие проклятие

изпълни се до днешен ден —

природни огнени обятия

навек изстинаха за мен;

синееше небе прекрасно;

аз виждах сватбени украси

познатите ми светила…

Те се подреждаха във злато;

и що? От бившите събратя

аз ни един не разпознах.

На вид, изгнаници подобни,

зовях ги аз с отчаян вик.

Лицата им и думи злобни

сам аз не разпознах, уви!

И в страх крилата си разтворих

политнах — но защо? Къде?

Не знам… от старите другари,

от рая аз бях отделен,

бе глух и ням светът за мен.

Тъй както лодка по течение

капризно носи я вълна,

тя без кормило, без платна

не знае свойто назначение;

тъй в ранна утрин някой ден

гръмовен облак затъмнен,

в лазурното небе чернее

самотен той, да спре не смее,

лети без цел и без следа,

Бог само знае докога!

За хората аз нещо върших.

За кратко учих ги на грях,

а благородството отлъчих,

на хубавото се присмях;

аз пламъка на много вери

за кратко време угасих…

Дали делата украсих

с едни глупци и лицемери?!

И скрих се в тесни планини;

бях метеор по тъмнини,

сред мрака на нощта дълбока…

Летеше конникът самотен

подмамен с огънче в нощта,

но падна с коня в пропастта,

напразно виках аз и кърви

останаха по стръмнини…

Но злобните забави бързо

омръзнаха ми в кратки дни!

В борбата с урагани вечни,

тъй често се разнася прах,

в светкавици, в мъгли облечен

сред облаците аз летях,

в тълпата от стихии бурни

сърдечен бунт да заглуша,

да се спася от мисли гузни,

в забрава да се утеша!

Какво са тягостни лишения,

трудът и хорските беди

на бъдни, стари поколения,

сравнени с моите тъги

в една минута на мъчения?

А хората? С живот и труд?

Дошли и минали оттук…

Надежда има, чакам съд:

да ми прости, или осъди!

Безкрайна моята е скръб.

И все така за мен ще бъде;

и в гроба с мене ще жалей!

Тя ту се гали като змей,

ту огън вдига като пламък,

ту в мисълта ми, като камък —

с надежди, в страсти не живей,

в неразрушим е мавзолей!…

Тамара

Защо да знам тъгите твои,

Защо оплакваш се на мен?

Ти си грешил…

Демон

Към теб не водят?

Тамара

Ще ни подслушват!…

Демон

Ние сме сами.

Тамара

А бог?

Демон

Към нас той не поглежда,

зает с небето, не с земя!

Тамара

Но адът мъките отрежда?

Демон

Какво? Ще бъдеш с мене там!

Тамара

Ти, който и да си, незнаен, —

завинаги без миг покой,

неволно аз с отрада тайна,

скиталец, слушам говор твой.

Ако речта ти е лукава,

и ти, ако таиш лъжа…

О, пощади! Каква е слава?

Да имаш моята душа?

Нима в небето по-съм лична

от всички тук, що не видя?

И те, уви! прекрасни всички;

тъй както ложето девиче

неосквернявано с ръка…

Не! Дай ми съдбоносна клетва…

Кажи, — ти виждаш: аз съм клета;

Ти виждаш женските мечти!

Страха в душата ти ласкаеш…

Разбираш всичко, всичко знаеш —

ти милостив към мен бъди!

Кълни ми се… от злите мисли

отричай се и дай обет.

Възможна ли е клетва чиста,

ненарушима ли ще е?…

Демон

Пред сътворението първо

кълна се — и в последен ден,

пред престъпленията върли,

за час на правда огласен.

Да рухне мъката последна,

да грейне кратката мечта;

за среща с тебе се кълна

и за раздялата що дебне.

Кълна се в много духове,

на мене братя все подвластни,

във меч на ангели безстрастни.

Във вечно будни врагове;

кълна се в ада, в небесата,

във теб и в святите неща,

в твой сетен поглед на земята

и в първа капнала сълза,

кълна се в твоето дихание,

в къдриците с копринен цвят,

в блаженството и във страдание.

Кълна се в любовта си аз:

от стара мъст се аз отрекох,

отрекох се от гордостта;

с коварни мисли няма вече

на никого да навредя;

да съм смирен и да обичам,

с молитва към небето чиста.

Да вярвам искам във добро.

Сълза на твоето чело

от разкаяние ще трия,

без огнените ми следи —

светът спокоен, мирен

без мен да доцъфти!

О! вярвай ми: аз съм самотен

намерих те и оцелях:

аз теб избрах, святиня моя,

в нозете ти е мойта власт.

Аз чакам обичта — подарък

и вечност ще ти дам за миг;

тъй както в зло, в любов, Тамара,

повярвай, знай, че съм велик.

Свободен син съм на лазура,

ще литна с тебе над звезди;

и над света ни ще царуваш,

единствена със мен бъди;

безгрижна, без да съжаляваш,

ще гледаш към земята ти,

не е там истинското щастие,

нито безкрайни красоти,

там само смърт и престъпления,

и дребни страсти се ширят;

живеят вечно със съмнение

и мразят, и обичат в страх.

А ти не знаеш ли какво е

за хората любовен миг?

Вълнение в кръвта това е, —

но кръв изстива, бягат дни!

Кой устоява пред разлъка

в съблазните на красоти,

против умората и скука

и своенравните мечти?

Не е за тебе, мила моя,

тъй отредената съдба

да гаснеш и мълчиш в тревога

в ревнивата и зла среда,

сред малодушни и притворни

приятелства студени, врагове,

боейки се, в мечти безплодни,

сред празен труд и страхове!

Ти няма зад стена студена

да се лишаваш от страстта,

посред молитви, отделена

от хората и божества.

О, не, прекрасно ти създание,

присъден ти е друг живот;

теб друго чака те страдание.

Възторзи, глъбини, възход;

бъди без старите желания

и жалката им светлина:

в замяна гордото познание

ще ти открия и даря.

Тълпи от духове служебни

до теб ще бъдат всеки час

прислуга лека и вълшебна

на тебе аз ще подчиня;

за теб звезди ще късам още,

с венец от злато да си ти;

и от цветя с роса среднощна

ще го посипя да блести;

с лъчи от залез розовеещ

снагата ти ще облепя

и с аромат на дъх копнеещ

аз въздуха ще напоя;

В играта дивна всекичасно

за твоя слух ще тръпна аз;

чертози ще строя прекрасни

от кехлибар и тюркоаз;

на морско дъно ще полегна,

ще полетя над ветрове,

ще ти даря аз всичко земно —

обичай ме!…