Алфред Рамбо
Михаил Псел — византийски философ и държавен мъж от XI в. (5)

Псел министър на Исак Комнин и на династията Дука

С такива наставнически разположения се върнал Псел от Светата планина. Неговият господар Константин бил умрял. Царувала последната издънка от македонския род — старата порфирогенетка Теодора. Римската империя, според израза на Псел, била отново феминизирана. Теодора викала няколко пъти бившия министър, за да се ползва от съветите му. Обаче евнусите, които управлявали през нейното време, побързали да отстранят от двора един съперник, твърде опасен за тяхното влияние.

Преди да умре, императрицата потърсила около себе си някой благородник, който достойно да поеме наследството на Василий Македонеца. Евнусите насочили нейния избор и той се спрял не върху най-достойния да царува, а върху най-покорния на тяхното опекунство — стария Михаил Стратиотик. Псел, постоянно зает със своята софистика, го упреква в празна суетност около науката: „Той философства в нефилософските неща; той не беше философ, а философска маймуна“. Народът приел с насмешка неговото намерение да възстанови обичаите от своите младини. Той обидил сериозно и пълководците, и те се съюзили, за да направят проврат. Скоро най-знаменитият между тях Исак Комнин, определен за император с всеобщи одобрения, отседнал на брега на Босфора начело на грамадна армия. Когато Михаил VI видял, че бурята избухва, си спомнил тогава за пренебрегвания Псел и решил да заложи спасението си на неговите дипломатически таланти. Псел заминал при Комнин заедно с двама други бивши сановници. Той не скрива ужаса, който изпитал, когато се видял пред това събрание на пълководци, заслепен от блясъка на безбройните мечове, от бойните брадви, от щитовете, оглушен от ропота и заплашителните викове на цялата армия. Подобно на Цицерон в деня, когато пледирал за Милон, Псел забравил речта, която подготвил. „Смущението, което преживях, все пак ми позволява да си спомня плана и частите на моята реч. Ако не се лъжа, моето слово беше великолепно и прието благосклонно… Едни твърдяха, че красноречието ми било недосегаемо, други хвалеха енергията на моите думи, трети — могъществото на моята аргументация.“ Но след това той се изплашил, че говорил така смело. Най-страшна била последната нощ, която прекарал в бойния лагер. Докато неговите колеги спели, той очаквал всеки момент идването на палача. При най-малкия шум бил смразяван от страх и мислел, че последният му час настава. На разсъмване той малко се успокоил. Струвало му се, че неговото нещастие няма да бъде толкова страшно, ако го убият през деня. Той бил повече склонен да се извини на узурпатора, отколкото да настоява за своята мисия. През това време избухнала в Константинопол революция. Михаил VI бил свален и Исак Комнин станал законен император. Той заповядал да повикат Псел и се съветвал с него по държавните работи. От посланик на Стратиотик Псел станал нещо като довереник и министър на Исак Комнин. Той се прибрал заедно с него в Константинопол. В разгара на своя триумф новият монарх се обърнал към Псел и му казал: „Мъдри философе, струва ми се, че това благополучие е пълно с опасности и аз не зная дали всичко това ще се свърши щастливо“. „Ваше Величество повдига една проблема от висшата философия, отговорил софистът, аз съм чел много учени трактати…“ И ето че той заговорил за доктрината на старите гърци, за християнските догми, за завистта на боговете, за превъзходството на философията и завършил с думите: „Започни от мене прилагането на добродетелта — не ме мрази, че като дойдох при тебе в качеството си на посланик, аз бях принуден да се изкажа свободно. Докато говорех, продължава разказвачът, очите на Комнин се изпълниха със сълзи и той ми отговори: «Аз предпочитам строгия език, който тогава ми говореше истини, пред златните езици, които днес ме обсипват с похвали и ласкателство. Наистина аз искам от тебе да започна прилагането на добродетелта. Аз те правя най-добър свой приятел и те назначавам председател на Сената».

Псел става министър на Исак Комнин. Той го хвали в своите панегирици и го поздравява в писмата си за неговите военни подвизи. Той му служи най-много при деликатни обстоятелства — когато Исак е бил принуден да скъса с патриарх Керулариос. Този първосвещеник, чийто горделив нрав допринесъл еднакво с гордостта на римските папи за установяване на схизмата, изглежда, че искал да повтори опита на Григорий VII, извършен в Западната империя. Подобно на него и той предизвикал конфликт между духовенството и империята и искал да основе срещу латинската теокрация нещо като гръцка теокрация. Този духовен император на Изтока вече си присвоил правото на земния император да носи пурпурни обувки. Комнин го призовал на съд и натоварил Псел да напише обвинителния акт, в който последният смесил с коварна сръчност престъплението на халдейската ерес с престъплението срещу императорското величество. Керулариос отказал да се защитава, обаче унижението сломило тази горда душа, прилична на душата на великите западни папи. Той умрял и веднага общественото мнение се обърнало в негова полза. Исак го оплакал, но както забелязва Лебо, «за него е било много по-леко да плаче, отколкото да търпи патриарха». Между народа се пръснала легенда, че ръката на покойния патриарх продължава да благославя. Неговият наследник Ликудис запазил паметта му и в негова чест всяка година се установил един празник. Псел рискувал да стане изкупителна жертва на общественото негодувание. С обикновената си сръчност той рязко се преобразил и укорил това дело, недостойно за него, наложено му насила, и само при спомена за което цялата му съвест се бунтува“. Като се променило царуването, той произнесъл надгробна реч „на този свят първосвещеник, на този мъченик на православието“.

Исак Комнин царувал само две години. Обзет от отвращение към света и властта, той решил да посочи своя наследник и да постъпи в манастир. Псел е разказал като очевидец тази драматична сцена, при която Комнин обезнаследил цялото си семейство и предложил короната си на този, когото смятал най-достоен, като оставил на неговите грижи жена, деца, роднини. Бъдещето показало, че Исак сбъркал, задето поверил семейството си на Константин Дука. Съдбата била определила възраждането на империята да бъде извършено от енергичния род на Комнините, а не от семейството Дука, което след като бе имало велики военачалници като Пантериос, Дигенис Акритас на народните песни от елинска Азия, сякаш изгубило славната си плодовитост. За момент Комнин се разкаял за своето решение — той посочил Дука за свой наследник, но запазил за себе си знаците на императорското отличие. Неговата болест и неговата нерешителност оставили всички въпроси висящи. В тоя момент същият Псел, тъй скромен някога сред бойните лагери, предприел една смела инициатива. Комнин лежал на болничното си легло. Дука отишъл при Псел и със сълзи на очи помолил да го измъкне от тежкото положение. Той бил приятел от детинство на нашия историк, негов пръв покровител. Псел преценил, че ще може да действува безнаказано. Той свикал в двореца едно събрание от бивши сановници, накарал Дука да седне на императорския трон и му сложил короната. При звуците на полихрониите Комнин разбрал, че царуването му е свършено. Той приел да го подстрижат и се оттеглил в манастира „Студион“. По този начин Псел станал нещо като създател на царе. Разбира се, начинът по който той откраднал властта от един монарх, който някога бе поискал да опита над него добродетелта, изглежда малко недостоен.

Псел е бивш приятел на семейство Дука. Когато последните се качват на трона, той става техен слуга. Той е министър на Константин X, довереник на жена му, възпитател на неговия син. Тази роля на слуга се чувствува в неговите мемоари — до тоя момент той се хвали с известна историческа независимост. С идването на Дука не можем да чакаме нищо подобно от него. Той се заел да хвали прекалено семейство Дука, да напада и клевети техните неприятели. Неговата „История на Константин X“ е била написана, така да се каже, под надзора на неговия син. Напразно Псел ни уверява в своята безпристрастност. Ние не можем да му вярваме, защото виждаме, че обсипва с похвали един мързелив монарх, през чието царуване всички граници са били накърнени от варварите. „Тогава аз цъфтях с красноречието си, казва ни той за свое утешение. Не моят произход, а езикът ми ме препоръчваше. Императорът страшно обичаше хубавите речи, те дори станаха първопричина за нашето приятелство и връзка. Когато разговаряхме, ние се учехме да се ценим взаимно; от нас се възхищаваха и ние се възхищавахме един от друг.“ Въпреки това дружество за взаимно възхищение, Псел не смята, че тази интимност го прави също така отговорен. Той смята, че не трябва да се солидаризира с грешките на монарха. Той не одобрява външната политика, която се състои само в скъпо откупуване на мира. „Аз се опитах, казва той, да излекувам императора от този порок, но той беше непреклонен и самомнителен.“ Ако му вярваме, трябва да приемем, че Псел е бил едновременно и най-почитаният оратор, и най-малко слушаният съветник. Тоя успех е по-достоен за един софист, отколкото за един държавен мъж! Неговата гордост на писател тържествува при възпитанието на ученика Михаил Дука. Според думите на Псел императорът го привързал към короната само за да го възнагради за доброто възпитание, което дал на неговия син. След един матуритетен изпит, издържан от Михаил в присъствието на Константин, младежът могъл вече да пристъпи към титлата император. Това е последната дума на политическата система на Псел, който мечтаел за мандаринска империя, в която последователни изпити да откриват достъпа до най-висшите държавни служби, а дори и до царската власт. През XVIII в. виждаме, че философията сяда на трона заедно с Фридрих II и Йосиф II; през XI в. Псел настанил на трона софистиката. Той успял в това, неговият ученик станал такъв, какъвто е можел да го създаде един такъв учител. Той имал всички отрицателни качества на последния, без да има дълбочината и широтата на неговата интелигентност. Михаил VII е бил един по-долностоящ от Псел.

Константин X оставил трона на своя син при настойничеството на вдовицата Евдокия Макремболитиса. За трети път вече Псел помага на едно женско царуване. Византийският XI в. прилича на руския XIII в., векът на императриците, но, разбира се, византийките нямали гениалността на една Елисавета или една Екатерина II. Регентката мразела страшно Псел, тъй като била племенница на патриарх Керулариос. Но философът побързал да спечели благоволението й, като написал един панегирик на покойния първосвещеник. Псел бил първият учен на своето време, а и Евдокия била също така учена. Тя използувала свободното си време, за да пише една поема за косата на Ариана, едно ръководство за жени, един трактат за манастирския живот и за заниманията, които подхождат на принцесите. Дали тя е авторка на митологическата компилация, озаглавена „Йонина“ (Теменугово поле), заглавие чисто ориенталско, което напомня „Златните ливади“ от арабина Масуди или пък „Градините с хубавия изглед“ от Вен-Шална? Сатас го приписва на Псел, а Миллер оспорва това заключение. Това сходство на вкусовете допринесло за сближаването на философа с императрицата. Последната, въпреки завещанието на нейния съпруг, мислела да се омъжи повторно. Роман Диоген, хванат с оръжие в ръка при един опит за въстание, бил осъден от съдилището и после помилван от императрицата. Тя хвърлила око на него. „Човекът, казва меланхолно Псел, е променливо животно, особено когато намира за своите промени специални причини.“ Всъщност той е бил предан само към ученика си, към своя духовен син, към наследника на своята наука и не му се искало той да има нов господар, втори баща. Псел, който винаги обича да се изтъква, тук признава, че всичко станало въпреки волята му. Една вечер императрицата го повикала и официално му съобщила за намеренията си. „Знае ли синът ти — попитах аз, — какво се говори?“ — „Той предполага, но може би не знае подробно. Благодаря ти, че ми спомняш за моя син. Да отидем заедно при него и да му съобщим нашето решение.“

Псел я придружил „смутен и смразен до мозъка на костите“. Детето, събудено от майката, погледнало странно Псел и без да продума дума, последвало Евдокия при новия император. Вижда се с каква грижа историкът се мъчи в своите мемоари, предназначени за неговия ученик, да отклони всякаква поява на една революция, която лишавала последния от короната.

Роман IV Диоген, разбира се, се помъчил да спечели тази влиятелна личност и сигурно Псел не е бил безразличен към неговите предложения. Той се натоварил да възвести на света това възкачване на престола, на което уж искал да попречи: „Дойде денят на спасението, пише той на Диоген, ето, дойде освобождението от всичките ми страдания, дойде силата и затвърдяването на новия Рим, непревземаемата крепост на империята, чиито основи почиват върху десницата на Бога. Къде остана самохвалството на персийците, къде е гордостта на дедите, къде са нападателните проекти на скитите, предизвикателният поглед на турците?… Ние съзерцаваме сега един истински император, действителен, а не само по име, голям като гигант, с мощни рамене, внушителен със своята сила, страшен с оръжието си и непобедим, когато е въоръжен. Само като го види човек, познава господаря на света; неговото сърце е борческо, като сърцето на пророк Давид“. Обаче в мемоарите на Псел същият Диоген е обрисуван като парвеню, потомък на предателски и бунтовнически род, който се отличавал по-скоро със самохвалство, отколкото със смелост.

Когато Роман Диоген заминал за първия си поход срещу турците, той взел със себе си и философа. Псел предпазливо не съобщил, че императорът е направил това от страх пред неговия интригантски дух. Той предпочита да ни остави да мислим, че неговите съвети са били необходими. Ако му вярваме, ще помислим, че той е учудил императора със своите знания по военно изкуство. Той постоянно говори за тактика, за обсадно изкуство, за машини, обсади, полкове, ескадрони, като че ли не е бил миролюбив гражданин на Византия. При втория поход той критикува продължителните и недостатъчни приготовления, упорството на ромеите да вървят по най-лошите пътища. Често тия съвсем несправедливи обвинения са предназначени да оправдаят харемския заговор, който се плетял срещу храбрия император и който е имал представители дори в самия генерален щаб. Предаден от своите пълководци, изоставен от войниците близо до Манцициер, императорът попаднал в плен у турците и по тоя начин повторил съдбата на Валериан. Селджукският султан отдал почести на неговата нещастна храброст с кавалерската щедрост, която често се срещала у турските герои. Той се отнесъл към пленника си като към любим гост, излекувал раните му и го изпратил обратно, отрупан с подаръци. Щедростта на неприятеля и неверника хвърлила по-силна светлина върху поведението на византийските куртизани. Михаил VI и майка му Евдокия били взели вече властта, за която се карали техните партизани. Сред тези интриги като гръм се разнесла новината за освобождаването на Диоген. В двореца се организирал военен бунт, войниците варвари от гвардията издигнали Михаил на щит и го провъзгласили за единствен император. Псел, който отначало избягал със свалената императрица, се върнал, за да тържествува заедно със своя ученик: той участвувал във всички празненства.

Останалото се знае. Роман IV Диоген бил арестуван в Азия, а очите му извадени по заповед на цезар Йоан Дука. Подробностите на това мъчение са страшни: един несръчен джелат на няколко пъти потапял нагорещеното желязо в очите, страшните рани червясали, понеже цезар Йоан забранил да ги превържат. Диоген издъхнал нещастен в прегръдките на жена си Евдокия, доведена от същото нещастие при него. Бунтовният вик на византийската съвест избухва в „Историята“ на Михаил Аталиат, съвременник на Псел. Той подчертава с възмущение всички обстоятелства и прави престъплението още по-черно. Ето един император, който отива сам в Азия, за да се бори срещу нашествието, който единствен се жертва за общата защита на Гърция. Той е можел като толкова други, провиква се Михаил Аталиат, да си живее в двореца далеч от шума и опасностите на битките. Неговата смелост, предателски изиграна от войниците, налага нежна почит дори от страна на един неприятел, и този човек, когото императорът е бил длъжен да почита като заместник на баща му, се преследва като престъпник! Излъгали са го с лъжливи клетви. Нито калугерското расо, което той облича в последния момент, нито гаранциите на тримата епископи, не го спасяват от страшното мъченичество. Аталиат заключва като се провиква към Михаил Дука: „Ти не почете утробата на майка си, която синовете на този човек са делили с твоите братя! Но има едно страшно вечно око, което вижда всичко, което те видя и ти готви съдба, достойна за твоята извратеност!“. Пред възмущението на обществената съвест Псел чувствува, че трябва да оправдае и господаря си, и себе си: „Жестоката заповед биде дадена въпреки императора… Аз пиша тая история, не за да лаская: Бог ми е свидетел, аз казвам чистата истина. Императорът проля повече сълзи, когато научи за събитието, отколкото е можел да пролее пострадавшият през време на своето мъченичество“. В подкрепа на неговите спомени има едно писмо, което той написал на Роман Диоген скоро след екзекуцията.

„О, най-щедри и най-добрия между хората! Аз не зная дали в твоето лице трябва да оплаквам нещастния смъртен или да възхвалявам славния мъченик! Ако смятам нещастията, които те сполетяха, аз ще се поставя между най-нещастните хора. Ако сметна невинността на твоята душа, винаги насочена към доброто, би трябвало да те причисля към числото на мъчениците… (Следват философски разсъждения за земната светлина, от която е лишен Диоген и за вечната светлина на славата, за която е запазен той). Заклевам се във всичко най-свято пред Бога, който обича истината, че душата на императора е невинна за твоето нещастие, невинна за всичко това, което стана. Всичко това ти се случи, след като го увериха, че не ще ти бъде сторено никакво зло. Когато той се научи, скръбта му беше жестока. Той зарида, разплака се, започна да бие гърдите си, проля потоци сълзи, започна да моли да го погълне земята. Ти можеш да вярваш на това, което ти пиша. Думите ми не са продиктувани. Това е самата истина. Поне ти имаш тази утеха, че твой господар е този, който те обича, най-преданият от синовете, този, който те оплака, който ще те утеши, ще те подкрепи, прегърне и почете като баща. Лично за себе си бих желал да ти пиша това писмо със сълзи на очи и скръб, но понеже това е невъзможно, написах го както можах, с плач, измъчвайки се, че въпреки желанието и бързината си, не можах да попреча на твоето нещастие.“

Сигурно нещастният Роман Диоген не е бил потънал дълбоко в размисъл за последния си час и затова не почувствувал никакво възмущение, когато му прочели това сладникаво послание на софиста, чиито литературни и политически ловкости са му били добре познати, когато са му представили като най-предан син оня извратен юноша, в името на когото го бяха свалили от трона и подхвърлили на мъчения. Щом като Михаил VI и Псел са били невинни за неговите мъчения, дали са били невинни и за свалянето му от престола? Посягането върху собствената му личност е било по-малко отвратително, отколкото престъплението срещу империята, отколкото предателството, което бе компрометирало победата, беше го предало на турците, за да се замести един храбър мъж с един женствен принц. Византия е имала нужда от воини, а не от фразьори. Елегантният софистичен дух, който изоставяше империята на селджукските турци, един ден щеше да я предаде и на отоманите.

Най-лошото наказание, което Псел получил за своите интриги, е било, разбира се, царуването на неговия ученик. Докато турците разкъсват монархията, Михаил Дука пише стихове, чиято художественост се оспорва от неговия бивш професор. Последната част от мемоарите на Псел са само редица от плоски ласкателства, които не заслужават внимание. Клетвите на Аталиат се сбъдват: „страшното вечно око“ бди над Дука. Свален от един узурпатор, той постъпва в манастир. С възпитанието, което получил от Псел и с глупавите добродетели, с които го удостоил последният, той е годен само за монах. Прякорът Парапинаций, който напомня една отвратителна спекулация, извършена от негово име, тежи над паметта му като клеймо. Той е бил император на глада. Псел постъпил също така в манастир, от който вече не излязъл. След 1077 г. учените изследователи на неговия живот губят следите му.