Алфред Рамбо
Михаил Псел — византийски философ и държавен мъж от XI в. (1)

С право гърците имат култ към своето Средновековие. Тоя период е преходен и чрез него модерна Гърция се свързва с цяла Европа. Връзката, която съединява настоящето с миналото е дори по-очевидна, отколкото у който и да било друг европейски народ. Никой народ в продължение на повече от тридесет века не е оставал така верен на себе си, както гръцкият! Колко преобразования сме преживели ние (французите — Б.пр.]) през един много по-кратък период — редят се гали, римляни, а французите идват едва след IX в. Ние говорим за келтски и латински наречия, но колко промени е претърпял самият френски език? Ние сме неолатинци, както поданиците на крал Георги са неогърци, но все пак гръцкият език на един атински работник си е гръцки език. Както казваше Рангабе „днешният език е езикът на Ксенофонт, на Плутарх, на Лукиан и на евангелията!“

Не само гърците, но и всички народи от Източна Европа се интересуват живо от Византийските летописи: хървати, сърби, българи, румънци намират в тях всички най-важни факти за своите прадеди, а също и историческите основания да заемат земята, в която живеят. Може да се каже, че научните трудове на гърци, руси и на другите славяни извадиха византийската история из областта на чистата наука и я наредиха между живите истории. Дъхът на националните страсти оживи този прах и предизвика възкресение. Там, където ние дълго време виждахме разпокъсване и упадък, наследниците на Византия виждат създаването на модерни народи. Сега вече не съществува Долната империя, както по времето на Лебо. Днес имаме Гръцко-славянско средновековие, което е толкова плодовито, колкото и латино-германското. Пък и нали по тоя начин пред нас се възкресява една голяма страница от вековната история? Византия е била един от най-главните органи за развитието на човечеството; тя е била необходимата връзка между Азия и Европа, между античния и модерния свят. Чрез нея можаха да минат в Европа идеите и науките на персийците, на арабите и на китайците; чрез нея можаха да се запазят традициите на класическа Гърция до момента, когато италианци и французи успяха да ги отделят от варварството. От V до XVI в. никой народ не е имал такава висша историческа мисия, както гръко-римляните в Константинопол.

На два пъти в навечерието на Кръстоносните походи Византийската монархия блести. През IX и X в. царува Македонската династия, прочута със законодателя Василий I, с учените принцове Лъв VI и Константин VII Багренородни, с Никифор I Фока, който продължава офанзивата против арабите, с Йоан I Цимисхи — победителя на русите, с Василий II — Българоубиеца. От XI до XII в. царува династията на Комнините, от която много принцове покрай храбростта, възхвалявана дори и от нашите кръстоносци, проявяват дипломатически способности на истински елини. Между Василий II Българоубиец и Алексей Комнин има една по-тъмна епоха, през която не виждаме големи имена, нито пък велики подвизи. Но все пак дори и през тази печална епоха Източната империя е вярна на своята двойна мисия да поддържа в бунтовния Изток сянка от някогашния римски мир, който е осигурявал непрекъснатото развитие на гръцката цивилизация.

През тази епоха живее един човек, който олицетворява в себе си качествата и грешките на гръцкия дух — това е Михаил Псел, влиятелен държавен мъж и плодовит писател. Неговото име отдавна е знаменито — но ние познаваме характера и историческата му роля само благодарение на някои публикувани трудове. Учените от XVII в., като виждали колко много са съчиненията, приписвани на Псел, като забелязали, че те се отнасят едновременно и до политика, и до астрономия, и до медицина, и до музика, и до теология и че образуват нещо като обширна енциклопедия, не са могли да си представят, че са дело на един и същи човек, затова те са допуснали заедно с Алатиус съществуването на двама, трима, а дори и на четирима с това име. Всъщност съществували са само двама, но ние ще се занимаем само с Псел от Константинопол, който е бил велик учен, Фотий на единадесетия век. От него има оставени стотина къса върху най-разнообразни теми. Купища писма, речи, стихотворения и най-после една „История“, която носи съвсем личен характер на мемоари. Тази огромна литературна работа, която е вървяла заедно с един крайно деятелен живот, ни напомня за Волтер. Разбира се, далече е византийският философ от XI в. от парижкия на XVIII в. — твърде очевидна е расовата разлика, разликата в епохите и цивилизациите. Но все пак ние виждаме доста големи прилики между тях. Подобно на Волтер и Псел пише стихове, но обича да разсъждава и за физиката. Като него той опитал от всичко. Като него и той имал саркастичен характер и всестранно любопитство. За своя си век той е бил смел мислител и философ преобразовател. Той е бил министър или довереник на четирима императори и на три императрици, писател и велик оратор. Бил е в контакт с всички държавни мъже и всички умствени работници от епохата. Неговите брошури, речи, кореспонденцията му, неговата история, която аз бих нарекъл мемоари за историята на неговото време, представляват най-богатият извор за осведомяване за цялото политическо и умствено движение на единадесети век.