Алфред Рамбо
Византийският император (3)

II

Повелителят на Византия се ръководел в някои отношения от римския император, но във Византия преобладавал гражданският характер на властта. Империята, според израза на Финлей, престанала да бъде „собственост на легионите, с агент-сметководител император“. Надмощието на военните преминало у хората на закона, на църквата, на администрацията, на двореца, на харема. Много често армиите се командували от евнуси. Още през V в. Лъв I, макар да бил исавриец (т.е. почти варварин) и войнолюбец, изказал следното пожелание: „Дано възнаграждението за нашите войски да се превърне в награда за нашите учени“. Ние сме вече далеч от времето на Септимий Север, чиито последни думи към неговите синове са били: „Правете всичко за войниците“.

Разбира се, опасното положение на империята често налагало на императорите задължението да командуват лично армиите си — много владетели са били преди всичко храбри воини; но почти всички владетели войници са били нови хора, стигнали до властта със сила, принудени да запазят трона си чрез победи. Щом като династията изглеждала вече закрепена, когато външната опасност не била много голяма, императорът делегирал своите права на главнокомандващ другиго: нито Лъв VI, нито Константин VII Багренородни (Порфирогенет) например, синът и внукът на войнствения Василий I, не окачили на вратите на своя дворец щита, златната ризница и меча, с което обикновено се известявало за заминаването на императора при армията. Цялата Македонска династия, с изключение на Василий II Българоубиец е редица от образовани и кабинетни владетели. Разпространило се дори вярването в някакъв мним закон на василевса Теофил, който уж забранявал на императорите да отиват при армията. По време на тази династия имало царувания и на жени. Военните подвизи се извършвали не от законните господари, не от порфирогенетите, произлезли от кръвта на Василий I, а от императори, наложени било като настойници, било като съдружници във властта, било като съпрузи на порфирогенетни принцеси; те се сражавали на война като войници, тъй като е трябвало или да си създават кариера, или пък да оправдаят своето узурпаторство. Такива са били Роман Лакапин, Никифор I Фока, Йоан I Цимисхи, Роман Аргир, които царували, без да се сваля законната династия. По правило във Византия императорската власт се смята преди всичко за гражданска. Дворцовите церемонии, за които Константин VII Багренородни е публикувал една много подробна компилация, съвсем нямали военен характер. На монетите императорите твърде рядко са изобразени във военни дрехи, а почти винаги със знаците на мирната власт: дълги дрехи, в едната ръка — земния глобус, а в другата — кръст и закон.

Императорската власт била деспотична, но все още съществувал спомен за времената, когато първият от августовците е бил само принцепс, принц на един републикански сенат. Оттук произлиза в официалния език тази смесица от робски жаргон с републиканска, фразеология. След Диоклециан императорите заели от източните деспоти някои царски знаци, предмет на презрение и омраза от страна на старите римляни: диадемата и трона. Поданиците им се наричали роби. Те лягали пред тях и целували нозете им. Когато давали някаква заповед, те не чувствали нужда да говорят — достатъчно било да „смигнат“ незабелязано, както съобщава „Книга на церемониите“. Всички, а и самите те говорели за себе си само с абстрактни думи: „Ваше Величество, Наше Величество“. Бляскавите епитети, с които се придружавали техните имена, съперничат по раболепие само на обръщенията на ориенталците към техните шахове, султани и халифи. Статуите на императорите бивали почитани като изображения на светии — това именно пречело на императорите иконоборци да намират доводи срещу образите на светиите. Висшият сановник или воинът победител, когато получавали писмо от императора, написано с циноброво мастило и запечатано със златен печат, го допирали до челото, устните и очите си, както правели робите на султаните. Наистина религията учела, че императорът е смъртен като всички хора, а и опитът доказвал това. Но всички знаели, че той е смъртен като човек, а не и като василевс. Юстин, наследник на Анастасий, е съобщил по следния начин на войниците за смъртта на предшественика си: „Нашият господар току-що почина като човек“.

Властта на императора е била абсолютна и се простирала върху всичко, дори и върху религията. Той е създавал и преправял законите, защото е бил живият закон. Императорът е имал власт и над модите. Старият Михаил Стратиотик издал закон, за да принуди гражданите да носят прическа, каквато е била на мода по време на първата му младост. Когато император Теофил оплешивял, издал една новела, с която заповядвал на всички да си бръснат главите. Лъв VI се намесвал в работите на кухнята и забранявал на гражданите да се хранят с кръвта на животните. Кодинус заявява, че императорът има право да променя значението на думите — никой не е можел да му попречи да тиранизира сричките, както се е опитал да стори това и нашият Хилперик. Впрочем, нали се казва за кралете и кралиците на Великобритания, че те могат всичко, освен да превърнат жената в мъж?

При тези абсолютични теории странно звучат за човека класическите думи, които намираме у византийските писатели: свобода, робство, тирания. Писателите продължават да говорят езика на Демостен и Цицерон. Самите императори употребяват същия език на драго сърце. Юстиниан променя името на Нонтус Полемониакос, защото Полемон е бил „тиран“. След повторното завладяване на Африка той поздравил със следните думи новите си поданици: „Те трябва да знаят от какво тежко робство са освободени и с каква свобода са надарени при нашата щастлива власт“. Нали всеки вижда, че тия думи са променили смисъла си? Робство е било варварството с неговата анархична свобода. Истинска свобода имало само у римските, наистина деспотически, но национални институции. Извън римската власт, извън империята имало само робство и гнусотия. С това се обяснява следният пасаж от Лидий: „Противно е за римската свобода съществуването на господар; римляните трябва да се покоряват само на един василевс“. Михаил II в борбата си срещу узурпатора Тома съветва войниците си „да бъдат мъже, които не продават свободата си на един омразен тиранин“. Със заповедта към своите поданици да си бръснат косите Теофил е искал „да върне на римляните добродетелите на техните деди“. Той е работил за осъществяването на тази либерална мисъл с помощта на камшика и не се е боял, че от този начин на връщане към републиканска прическа може да изскочи някой Брут.

Византия е продължавала да има своите консули, сенат, курии. Лъв VI пръв решил да ги премахне, но неговите три новели не предизвикали никакви фактически промени, защото отдавна тази революция била вече извършена. Това е било по-скоро граматическа, отколкото политическа реформа. Тия закони били фактически отменени, излезли от употреба, „блуждаещи напразно около областта на законите“. От сега нататък, казват тия новели, няма вече да има нито Сенат, нито консули, нито курии, „защото, след като Императорското величество си, присвои сенаторските атрибути, Сенатът стана безполезен“; същото става и с консулите; или казано изобщо „цивилните длъжности се преобразуваха и сега вече всичко зависи от грижите и управлението на Императорското величество“.

Това е теорията на византийския абсолютизъм, формулирана с най-голяма строгост. Ние отиваме все към по-големи и по-големи противоречия. Както преди, така и след Лъв VI във Византия имало Сенат — 78-та новела успя да му отнеме само законодателната власт. Напразно императорът по принцип бил автор на законите — те го ограничавали и спирали. Щом Коранът понякога е служил за спирачка на деспотизма, какво остава за римските закони със своето величие и властническа яснота! Поначало императорът законодателствувал, но всъщност законите се създавали от едно тяло, състоящо се от юрисконсулти, просмукани от традициите, които дори и при най-простите и неспособни императори, при един Михаил Пияницата точно така, както и при един Василий Велики, пазели непокътната доктрината и противопоставяли на капризите и на ловкостта на монарха уставността на писания закон. Сенатът не бил нищо и все пак — всичко. Приемниците на Лъв VI продължавали да представят за одобрение на това високо събрание най-важните закони; те искали от него съдии за големите политически процеси. Не е познато нито едно императорско възшествие било след заговор, или след военен бунт, което да не е искало утвърждаването си от Сената при същите условия, както е искало съгласието на народа или пък благословията на патриарха. Почти всички големи служби били в ръцете на сенаторски семейства или пък давали достъп до Сената. Сенатът е бил нещо като оная институция, която русите през XVIII в. наричат Генералитет, т.е. събрание на генералите и на началниците на отделните служби. Той бил сборен център на византийската аристокрация, защото във Византия имало благородници, наистина административни, но които в самите длъжности, получени от императора, намирали средства да му се противопоставят. Те знаели, подобно на старите френски членове на парламентите, да правят строги забележки, да влагат известна бавност при изпълнение на заповедите, които не одобрявали, да противопоставят на буйните капризи силата на инертността, да довеждат императора до покаяние или пък, когато неговата тирания ставала съвсем необуздана, да му готвят тайно заместник.

На второ място стояло духовенството, групирано около патриарха и Светия синод, което, въпреки подчинеността си, притежавало огромна власт. То понасяло и търпяло всичко, но неговата снизходителност имала граници. Срещали се хора като Теодор Изповедника, като Теодор Изобличения, като патриарх Николай, който протестирал против четвъртия брак на Лъв VI, като патриарх Полиевкт, който открито порицал брака на Никифор I Фока с жената на неговия предшественик, а после заклеймил убийците на същия този Никифор.

Така че духовенството и аристокрацията, Светият синод, от една страна, и Сенатът, от друга, приличали на парламентите и на духовните събрания по време на френския абсолютизъм, които ограничавали деспотизма на Луи XIV.

На трето място трябва да посочим въоръжената съпротива на планинските племена, на далечните покорени народи, при които не било лесно да проникнат агентите на деспотизма и събирачите на незаконни данъци.

Освен това в Константинопол имало и обществено мнение. Дори и в спокойни времена, когато народът нямал настроение да се бунтува, то умеело да се наложи. Чрез тиха агитация, чрез глъчка, а дори и чрез бунтовнически викове общественото мнение успяло да наложи на Михаил III да си вземе за другар Василий I. Най-често общественото мнение се проявявало чрез епиграми и хапливи шеги, които обикаляли града. Някои от тях били написани по пиедесталите на статуите, също както по време на папския Рим на пиедестала на Паскино. Михаил Стратиотик се опитал да върне модата от своите младини, но понеже бил и голям строител, при всяко негово нареждане за преместване и на най-незначителния паметник в града започвали да разправят, че когато бил дете, императорът загубил ашиците си и сега ги търси. Народът прикачвал често не особено ласкави прякори на своите господари: Константин Копроним (понеже изцапал кръщелната купел), Михаил Калфата, Михаил Пияницата. Дъщерята на Алексий Комнин разправяла, че когато баща й бил разбит от Роберт Гискар, целият град започнал да припява; навред повтаряли думите на победителя: „Натъпках го в устата на лъва“. Когато подаграта не позволила на същия Алексий да отиде срещу турците, във всички кръчми и по всички салони на града представяли нещастието на краля в комедия: едни се маскирали като услужливи лекари, други като куртизани, коленичещи непрекъснато, а трети се обличал като императора, носен внимателно на носилка, а импровизирани артисти, маскирани като варвари, представяли разхищаването на Византия в отсъствието на императора.

И Византия е имала своята политическа комедия, както Атина на Аристофан, и Париж през средните векове. Но авторите на пасквилите съвсем не почитали това, което добрият френски крал Луи XII е искал да се почита: „честта на дамите“. Колко песни са били съчинени срещу Теодора, жената на Юстиниан! Ехото им е стигнало дори до Викториен Сарду^[9].

Императорът е бил длъжен да се съобразява с народа, с плебса. Когато напускал столицата си, за да отиде при армията, той давал специални нареждания на управителя на града. Последният е бил длъжен: да гарантира достатъчно количество от жито, защото гладът е най-добрият съветник на бунтовете; да надзирава разпространителите на новини, които Ана Комнина ни рисува, че спорят по плановете на сраженията, съветват какви маневри трябва да се направят срещу неприятеля, поставят тук съюзниците далматинци, там наемниците албанци, обсаждат укрепените места и хвърлят мостове по реките; да наказва разпространителите на лоши новини, да ги опровергава с прокламации, че „императорът и армията са добре“; в случай на нужда да говори, но съвсем смътно за някакво съобщение, дошло от пътник, за победни бюлетини, очаквани всеки момент.

Оттук произлизали всички граждански и църковни празници, създадени за забава на народа: театрите и игрите в хиподрума; процесиите, по време на които императорът хвърлял пари с шепи; големите банкети, подобни на конгиариите в Рим, на които са сядали всички граждани; триумфалните тържества, при които дефилирали победените емири и ханове, славянските или сарацинските роби, военните машини, камилите, пленените от неприятеля слонове. За да спечелят народа за династията, императорите основавали приюти за старци, болници, хамбари за жито и церемониалът задължавал императорите да ги посещават с голяма тържественост един път в годината. Роман Лакапин е заповядвал да се затварят портиките, където се приютявали лазароните на столицата. Императрица Ирина освобождавала разни лични предмети, които нуждаещите се залагали в заложните къщи от онова време. Други монарси откупували полиците на бедните граждани и ги изгаряли на публично място — това било знак на щедрост и към кредитори, и към длъжници. Други освобождавали затворници за дълг или пък роби, уловени от варварите. Всички средства за придобиване на популярност били използувани. Най-сигурното средство е било това, което практикувал Теофил и което се състояло от обиколка инкогнито из улиците на столицата, подобно на неговия съвременник Харун-ал-Рашид. Теофил изслушвал оплакванията на народа срещу чиновниците и по тоя начин успявал да раздава бързо и строго правосъдие. Подобно на френския крал Луи, който седял под Венсенския дъб, и Теофил раздавал правосъдие лично във Фиале, Василий I — в геникоса, император Варда — на хиподрума. Правото за прошение е било едно от неотменните права на византийския народ. Императорът получавал лично просбите и на най-долните от своите поданици или пък е бивал заместван в това от специалния чиновник за заявления. Когато императорът се качвал на кон, за да обикаля града, „барабаните биели, тръбите свирели, сребърните тръби на буксинаторите раздирали, въздуха и целият народ е бил предупреден да представи своите просби на императора“ (Кодинус). При най-тържествените процесии василевсът се спирал, за да слуша това, което народът имал да му каже и да получи просбите. Често пъти правосъдието, което раздавал, е било ориенталско, турско. Теофил е най-забележителен в това отношение: шутовете от хиподрума в една пантомима открили веднъж някаква кражба, извършена от бивш чиновник. Последният бил веднага изгорен жив на един площад в Константинопол. В града били изложени две ръце, изработени от бронз, отрязани някога от един търговец, който си служил с фалшиви мерки. На гражданите била показвана една пещ, в която императорът заповядал да хвърлят някакъв хлебар, който лъжел своите клиенти. Един чиновник, който издигнал много етажи на своя дворец и по тоя начин отнел въздуха и светлината на една стара жена, бил бит с камшик, обръснат, а къщата му била подарена на тъжителката. Колкото повече наказанието е било внезапно, грубо и обратнопропорционално на вината, толкова повече то поразявало въображението на масите и толкова повече съдникът ставал популярен. Нужно е било при случай и самият император да наказва сам себе си, както е наказвал рушветчиите. Един куртизанин подарил великолепен кон на Теофил. По време на една процесия една стара жена се приближила смело, уловила коня за юздата, смело и заявила, че той бил откраднат. Императорът слязъл, предал коня и продължил пътя си пеш. За да се запази спомен от това събитие, церемониалът предписал оттогава конят, язден от императора да бъде винаги следван от цяла редица напълно оседлани коне: при случай, че императорът бъде принуден пак да връща коня си, той не би имал неприятността да продължи пътя си като прост пешеходец. Шест века след това събитие обичаят продължавал да се спазва.

Народът винаги имал свое участие в церемониите на града и на двореца. Той бил представян в тях от четирите партии на зелените, сините, червените и белите. Тия партии били нещо като национални гвардии, натоварени да образуват шпалир по пътя на императора, да го акламират и да пеят химни, като акомпанирали със сребърни инструменти. Те били въоръжени с копия и щитове. Италианският посланик Луитпранд, който бил зле настроен поради малката заплата, която получавал от Никифор I Фока, ни рисува тия милиционери с най-лоши краски: облечени в сърмени дрипи, боси, с ръждясали оръжия. Това е било всичко, което останало от знаменитите стражи, които някога бунтували хиподрума и империята и давали сражения на Юстиниан. Това е бил римският народ, покорен, заробен, с роля, сведена до парадност и който само крещял по команда на церемониалмайсторите. Понякога се появявал и друг народ — тоя, който превзел с пристъп двореца на Михаил Калфата и изхвърлил императора на улицата.

След като определихме империята като абсолютна монархия и императора като автократ, добре би било да посочим ограниченията, които институциите, нравите, общественото мнение и фактите налагали на деспотизма. Монархията е била абсолютна, но ограничена от песните, както Франция през времето на Мазарини, и от цареубийството, както в Истанбул през времето на султаните или в Петербург през времето на Павел I.