Алфред Рамбо
Византийският император (2)

I

Главата на византийската държава, носел титлата василевс, която гърците от старите републики са давали на персийския цар и на други варварски царе и която в тяхната представа носела известен оттенък на презрение, същия оттенък, който римляните влагали в думата рекс. Във Византия тази титла била заместена с титлите император, принцепс и цезар, които някога носили заповедниците на великата империя, но нито една от които не отговаряла вече на действителността. Дори и само заместването на старите титли с тази дума би било достатъчно, за да покаже, че се е извършила една дълбока политическа и етнографска революция, че византийската държава е нещо по-друго от римската, че властта е преминала от една раса към друга, от народа победител на света към най-културния народ от победените. Пък и византийците забравили вече старото си име: те сами се наричали римляни, а с името елини назовавали езическите си прадеди или дори всички езически народи, които още се срещали по света, като например славяните идолопоклонници от Пелопонес. Всъщност и самото име римляни им подхождало повече от елини, защото населението на империята не било съвсем изцяло елинско. Макар че чистокръвните гърци съставлявали мнозинството, като не говорим за темите или провинциите, където се говорело на италиански език, все пак Балканският полуостров бил наполовина славянски, малоазиатският — наполовина арменски, арабски и турски. Връзката между всички тези народи била в това, че те изповядвали една и съща религия като императора, опитвали се, без да свикнат напълно, да говорят същия език, виждали в лицето на монарха наследника на цезарите от Древния Рим. Византийската империя не била политически израз на една нация, а изкуствено създание, което управлявало двадесет различни националности и ги обединявало с формулата: един господар, една-единствена вяра. Тя се гордеела с един идеал — наследството от Рим, но затова пък имала и една реална сила — религиозното единство. Тя се наричала официално Римска, империя, макар че латинският език преминал след VII и VIII в. на Изток като чужд, мъртъв език. Ние я наричаме Гръцка империя, защото елинското наречие е било езикът на държавата и на църквата. Всъщност това било просто една свещена империя, подобна на германската, която съществувала само за и чрез религията. Още по-просто казано — тя е била Империята, тъй като не допускала не само възможността, а дори и съществуването на някоя друга империя. Тя не притежавала национална армия, защото никога не е имало византийска нация. Всички народи на Изтока, а понякога и на Запада, на Юг и на Север се срещали в лагерите на василевсите. Италианските, славянските, албанските, румънските, турските и арабските провинции на империята й доставяли новобранци, а освен това голяма част от полковете се попълвали от чужди наемници и затова от етнографско гледище те представлявали безкрайно разнообразие. Под знамената на Юстиниан са се сражавали славяни, готи, вандали, ломбардци, персийци, маври. В армията, която цезароборецът Тома събрал срещу Михаил II, виждаме още и индийци^[7], египтяни, хора от Тигър и Ефрат, иберийци и хора от всички племена на Кавказ. През X в. се явяват и попълнения от север — руси, българи, унгарци, хазари, като в същото време се запазват и тези от запад, защото венецианските й съюзници предхождат френските, англосаксонските, немските и испанските наемници от следващия период. Началниците на тази армия невинаги били гърци, дори често не били родени в империята. Евнухът Нарсес бил роб от персийски произход; между другите пълководци на Юстиниан Фарас, който победил в Африка краля на вандалите Генимер, бил херул; Мундус бил гепид; Хилбуд, победителят на славяните, бил славянин; Перан — иберийски цар; Филемут и Акум са били хуни. Същото е било и при наследниците на Юстиниан. Има нещо друго — твърде често и самите императори не са били с гръцки произход. Династията, която започва с Юстин и Юстиниан I, съвсем не е гръцка, защото преди да носи това римско име, великият законодател се е наричал Управда, баща му и майка му са се казвали Изток и Бегленица: три славянски имена^[8]. Имало е също и много арменски династии: на първо място тази, която носи в историята такова название и която започва с Лъв V; след това идва така наречената Македонска династия, чието начало слага Василий I, друг велик законодател. Роман Лакапин, Никифор I Фока; Йоан I Цимисхи са императори от арменски произход. Лъв V, наречен хазарът, по майка произлизал от турско-финско племе от бреговете на Дон.

Империята била космополитна институция подобна на Светия престол и на Светия колеж през цялото време на Средновековието. Не националността, а вярата е тази, която създава византийския „римлянин“. Нямало значение от коя раса произхожда, достатъчно било да влезе в лоното на църквата, за да проникне в лоното на държавата. Православното кръщение давало граждански права. Християнска Византия си приличала по това с мюсюлманска Византия. Човек ставал „римлянин“ веднага щом се покръствал, както по-късно всеки, който изповядвал исляма, ставал турчин. Колко отомански велики везири и паши са били от гръцки, албански или славянски произход!

Византийският император се ръководел от четири отделни начала. По традиция той, бил пряк наследник на римските цезари, император, военачалник и в същото време законодател, олицетворение на живия закон. Благодарение на замяната на латинците с елините като управляваща раса той станал василевс, т.е. водител на елинизма. Под постоянно растящото влияние на идеите и нравите на Азия неговата власт придобила деспотични форми: той станал господар (деспот), автократ, човек на двореца и на харема. След окончателната победа на християнството той става изапостолос (подобен на апостолите), както римският светител се нарича от нашите старофренски автори апостол. И наистина, той бил въоръженият апостол, а според думите на великия Константин — епископ на работите от този свят. Той бил наравно с патриарха върховен глава на православната религия. На Изток патриархът и императорът са „двете половини на Бога“.

Понеже били от различен произход, четирите олицетворения, които се съдържали в императорската власт, влизали понякога в конфликт и борба. Често в него човекът от двореца и от харема причинявал вреди на човека от бойния лагер и в такива случаи Византия имала мързеливи императори. Понякога императорът вмъквал в поведението на изапостола груби похвати, давал му своята груба ръка на военен, забравял, че не само той е господар на православието, и при такива случаи Византия имала за императори еретици, като арианците Констанций и Валент, иконоборци, като монасите от Първата арменска и от Фригийската династия, гонители от православно усърдие като Алексий Комнин; или пък императори, които започвали борба с патриарха за първенство и предизвиквали на Изток това, което била борбата за инвеститорите на Запад.

Лошото е, че нито едно от тия четири начала не е дало на Византийската монархия онова, което е същността на монархията: постоянно право на наследственост. Рим на императорите не познавал това право, там нямало императорска династия, защото изборният принцип е бил винаги в сила. Получаването на властта по наследство не е също така и гръцка идея. Азиатският изток не давал подобни примери, които са могли да станат закони. Наследствеността на персийските царе или на багдадските халифи по много причини била също така несигурна и опасна, както наследствеността, на римските императори. С една дума, християнската идея нямала за неизбежно следствие наследствеността на короната.

Във Византия, както и в Рим, имало много законни начини да се стигне до императорския трон. Първият, основният, бил изборът от Сената и от народа. Обаче във Византия Сенатът бил събрание от чиновници, а народът — утайка на обществото. Вторият начин се осигурявал по рождение. И във Византия имало също така нещо като династии. Третият начин бил адопцията (осиновяването), практикувана от императорите Нерва, Траян и др. При нея осиновеният се присъединявал към управлението на осиновителя още приживе. Четвъртият начин бил присъединяване към управлението, но без осиновяване — система, възприета от Диоклециан в Рим, за която Византия дава много примери.

Но нито изборът, нито наследството, нито осиновяването, нито присъединяването са здраво установени системи, признати от всички.

В цялата византийска история правото е незначителна работа, фактите са всичко. А факт е най-вече чистата и проста узурпация чрез дворцов или харемски заговор, чрез въстание на народа или пък бунт на войските. Пресметнато е, че от 109 византийски императори, които са царували сами или в съдружие, от Аркадий до Константин Драгазис, само 34 са умрели в императорското си легло, 8 на война или поради някакво нещастие. В замяна на това 12 са, доброволно или насила, абдикирали, 12 завършили живота си в манастир или в затвор, 3 — уморени от глад, 18 — отровени, удушени, пронизани с нож, хвърлени от скали. За 1058 години се наброяват 65 дворцови, улични или военни революции, завършили с 65 детронирания.

Тази несигурност на властта произлизала от факта, че във Византия нямало царска кръв и че нито една династия — освен една, за която ще говорим — не можела да продължи достатъчно дълго, за да се забрави нейният произход. А в началото на всяка династия е имало почти винаги узурпация. Възможно ли е било да се намери в нея законен принцип, който да смаже всеки опит за нова революция? Понеже правата на императора били почти винаги несигурни, всеки човек е можел да стигне до императорската власт. Всеки се смятал достатъчно благороден, за да претендира за нея. Кой би признал, че е от съвсем долен произход, за да не се домогва до пурпурната мантия? Лъв I е бил отначало месар; Юстин I дошъл в Константинопол бос, с торба на гръб от селото си в Илирикум; Фока бил прост центурион, когато заел мястото на Маврикий; Лъв III бил занаятчия; Лъв V е от родители арменци, изгонен от родината си поради злосторства; Михаил II и Василий I са били коняри. Следователно всеки щастлив войник е можел да стане цар. Страшните изтезания, на които са подхвърляли нещастните конспиратори на форум Амастрианум, не отчайвали останалите; те винаги се надявали, че ще бъдат по-ловки и по-галени от съдбата.