Джой Филдинг
Липсващи парчета (4)

Четвърта глава

Двайсет минути по-късно завих по широката алея на областния криминално-съдебен комплекс на Палм Бийч: внушителни на брой, пясъчни на цвят сгради, които включваха шерифското управление, различни административни служби и затвора — извисяващата се над всичко останало постройка в дъното, известна с прозвището „Гън Клъб Хилтън“. Ако не бяха редиците бодлива тел, които опасваха горната част на вратите на затвора, комплексът можеше да мине и за друг вид административна служба, подобно на Районното водно управление на Южна Флорида точно от отсрещната страна на улицата.

Моргата, сплескана едноетажна постройка в предната част на комплекса, изглеждаше не особено на място, също като стар училищен фургон, натъпкан в чисто ново училище — необходим, но някак смътно нежелан. Намерих място за паркиране наблизо, загасих двигателя и останах да седя с поглед, вперен в езерото, което се простираше от другата страна на пътя. Мислите ми се стрелнаха напред към стерилната стая с едва доловим мирис на химикали. Видях се застанала малко зад Дона, очите ми гледаха леко встрани, с ръце върху раменете й. Представих си как я притискам, докато съдебният лекар дърпа белия чаршаф от стоманената носилка и открива посивялото лице на момиче, вероятно дъщеря й. Чух как извиква, видях как се олюлява назад и се свлича в ръцете ми. Ужасяващата й мъка се стовари с цялата си тежест върху мен, затисна носа и устата ми подобно на възглавница, отне ми кислорода, лиши ме от възможността да си поема дъх. Не мога да го направя, помислих си.

Щом като тя може, значи и ти можеш, скарах си се наум, измъкнах се от колата и забързах по бетонната алея към страничния вход на безличната сграда, преследвана от друг нежелан образ, по-ужасен от първия: съдебният лекар дърпа чаршафа, тялото на собственото ми дете ме гледа безжизнено.

— Сара — казах аз и високо въздъхнах.

Силно крякане разпръсна видението на всички посоки, също както куршум разбива стъкло и аз се извърнах по посока на звука. В ъгъла на сградата, близо до вратата, една голяма московска патица вардеше шепа току-що излюпени патенца. Наскоро изпразнените им черупки се търкаляха счупени и празни на тревата около тях. Загледах се удивено в неочакваната сцена, като се страхувах да се приближа, за да не подплаша малките патенца и да не предизвикам майката. Наблюдавах ги в продължение на няколко секунди, удивена от крехкостта и издръжливостта на живота, после си поех дълбоко въздух и отворих вратата на смъртта.

Дона Локаш седеше на единия от двата пластмасови стола със стоманени крака до сивкавата панелна стена на малката чакалня, до нея стоеше униформен полицай. Беше дори още по-слаба от последния път, когато я видях, и бръчките под замъглените й лешникови очи се бяха задълбочили, оформяйки големи тъмни кръгове. Кестенявата й коса бе опъната назад в конска опашка, която говореше повече за удобство, отколкото за стил. Кожичките по пръстите й бяха изгризани, а самите нокти изядени до живец. Дона скочи и се спусна към мен.

— Видя ли патенцата? — попита ме тя, гласът й беше приповдигнат, зачатъци на истерия се прокрадваха в думите й.

— Видях ги.

— Това е добро предзнаменование, не мислиш ли?

— Надявам се — отвърнах. — Добре ли си?

Тя хвърли разсеяно поглед из стаята и сниши гласа си до шепот.

— Малко ми се гади.

— Поемай си дълбоко въздух — казах й и направих същото.

Униформеният полицай се приближи с протегната ръка. Беше среден на ръст, с червеникаворуса коса и огромен гръден кош.

— Госпожо Синклер, аз съм полицай Гатлин. Благодаря ви, че дойдохте.

Кимнах.

— А сега какво?

— Ще им кажа, че сте тук.

— И после? Тук ли ще остана, или ще вляза с госпожа Локаш? — Посочих с брадичка към задното помещение.

— Никой не се допуска там — отвърна полицай Гатлин.

— Не разбирам.

— Не е като по телевизията — обясни той. — Всъщност, не позволяваме на никого да види тялото. Някои от по-модерните учреждения в областта имат специални стаи, снабдени с меко осветление, където можете да видите тялото през стъклена преграда. Но това е стара сграда, малка при това. Не разполагаме с място, нито подходящи съоръжения.

— Тогава как… — Млъкнах и прехапах долната си устна.

— Ще ви донесат снимка, която да погледнете.

— Снимка ли?

— Няма да ми позволят да видя детенцето си — каза Дона.

— Още не знаем, че е Ейми — отвърнах й аз.

— Няма да ми позволят дори да погледна снимката й — продължи Дона, сякаш изобщо нищо не бях казала. Покри устата си с трепереща ръка, едва заглушавайки пронизителния вик.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога не позволяваме на член от семейството да види снимката — отвърна полицай Гатлин. — Травмата е прекалено голяма. Затова ги молим да доведат свещеник или близък приятел, някой, който е познавал момичето…

— Но аз не я познавах — възкликнах, като изведнъж си дадох сметка, че от мен се очаква да идентифицирам тялото. — Искам да кажа, виждала съм я само няколко пъти. Не съм сигурна, че бих могла…

— Не знаех, че няма да ми позволят да я видя — разплака се Дона, като се поклащаше напред-назад на пети. — Не знам какво да правя. О, господи, не знам какво да правя. Не знам на кой друг да се обадя. Толкова съжалявам, че те въвлякох във всичко това, Кейт. Моля те да ми простиш. Не знаех, че няма да ми позволят да я видя.

— Ще погледна снимката — побързах да кажа, като си припомних часовете, които Дона бе прекарала в кабинета ми, изливайки над семейните албуми душата си пред мен. Показваше ми Ейми като русокосо бебе, Ейми като пухкаво малко момиченце, Ейми в бална рокля без презрамки, със спускаща се на букли светлокестенява коса около бузите с трапчинки. Ейми на седемнайсетия си рожден ден, с искрящи кафяви очи, само седмици преди да изчезне. Сграбчих ръката на Дона и я стиснах силно.

— Мога да я разпозная.

Полицай Гатлин кимна и се запъти към стъклената преграда, която разделяше чакалнята от приемната. Натиснете копчето, за да бъдете обслужени, гласеше малкият надпис до внушителния черен бутон. Той натисна копчето и каза на служителя, че съм готова да извърша разпознаването.

— Защо не седнем? — предложих на Дона, като дръпнах един от четирите стола, разпръснати около кръглата пластмасова маса в средата на помещението. Тя се строполи върху него. Аз приседнах на съседния и опитвайки се да отблъсна нарастващата паника, съсредоточих вниманието си върху малката чакалня — винена на цвят изтривалка, постлана върху покрития с линолеум под от вътрешната страна на вратата, вертикални щори на прозорците, автомат за вода в единия ъгъл на стаята, два автомата, единият за безалкохолни напитки, другият за лакомства до две от стените, от тавана бръмчи приглушено флуоресцентно осветление и очертава малък безличен пейзаж в рамка и малка табела, която гласи: „Понякога дребните неща, които вършиш, могат да се окажат от голямо значение“.

Никога преди не бях виждала труп, дори и снимка на труп, освен по телевизията, и не знаех как щях да реагирам при вида на едно момиче, на годините на по-голямата ми дъщеря, проснато мъртво на носилката, макар че смъртта щеше да бъде представена чрез отдалечаващия обектив на камерата. После ми хрумна нова ужасяваща мисъл.

— Има ли някакви наранявания по лицето? — попитах, като се мъчех да запазя гласа си спокоен.

— Нямаше да ви покажем снимката, ако имаше — каза полицаят.

— Как е умряло момичето? — попита Дона Локаш от стола си. Гледаше към вратата на задното помещение, макар че погледът й бе празен и едва ли изобщо виждаше нещо.

— Множество прободни рани — отвърна полицай Гатлин със снишен глас, сякаш се опитваше да намали въздействието на думите си.

— О, господи! — простена Дона.

— Кога? — попитах аз.

— Вероятно преди няколко дни. Група деца открили тялото й тази сутрин в един парк в Стюарт.

— Но Ейми изчезна преди почти година — казах аз. — Какво ви кара да мислите, че е тя?

— Отговаря на описанието — отвърна той.

— Какво ще стане, ако не успея да идентифицирам със сигурност трупа?

— Можем да проверим зъболекарския картон, ако има такъв — обясни полицай Гатлин. — Или можем да помолим госпожа Локаш да донесе четката за коса на Ейми, нещо, върху което има отпечатъците й, за да ги свалим и да ги сравним.

Вратата на задното помещение изведнъж се отвори. Един висок, симпатичен мъж с пригладена назад прошарена коса прекоси чакалнята със снимка в ръка.

— О, господи! О, господи! — изхлипа Дона и започна да се поклаща напред-назад на мястото си.

— Това е Фред Шеридан, един от асистентите в Съдебна медицина — представи го полицай Гатлин и аз се изправих на крака. — Готова ли сте, госпожо Синклер?

— Не съм сигурна — отвърнах честно аз.

— Не се притеснявайте — каза Фред Шеридан с дрезгав, стържещ глас.

С няколко бавни стъпки се озовах при него. Преглътнах, затворих очи, казах наум една молитва. Моля те, Господи, позволи ми да узная по някакъв начин, помолих се и извиках за миг в съзнанието си образа на Ейми от последния път, когато я бях видяла. Увеличих го и се съсредоточих върху всяка черта от лицето й: луничките от двете страни на кръглата уста, луничките, осеяли чипото й носле, блестящите раздалечени кафяви очи. Тя беше хубаво момиче, средно на ръст и тегло, което означаваше, че вероятно се е смятала за прекалено ниска и прекалено дебела. Тръснах глава, отворих очи. Само ако знаеха колко са красиви в действителност, помислих си и отново си спомних за собствената ми дъщеря Сара, когато погледнах снимката в протегнатата ръка на Фред Шеридан.

— Носеше червена шнолка — изведнъж съобщи Дона Локаш.

— Какво? — извърнах се, преди снимката да успее да достигне до съзнанието ми.

— Когато излезе онази вечер, носеше червена шнолка. Беше от онези глупавите, пластмасовите, с един купидон, седнал посред куп сърца, но тя си я харесваше. Едно от децата, които гледаше през свободното си време, й я беше дало, тя я бе забутала някъде и й беше много мъчно, докато не я открих една сутрин, като оправях стаята й. Беше паднала зад скрина й и тя толкова се зарадва, когато й я показах. Беше си я сложила на косата, точно над дясното ухо, вечерта, когато излезе. Казваше, че й носела късмет. — Гласът на Дона рязко замлъкна. Тя потъна в мълчание, загледана втренчено в пода.

— Това Ейми ли е? — попита предпазливо Фред Шеридан, думите му отново ме накараха да погледна към снимката.

Лицето, което видях, беше младо, закръглено и изненадващо спокойно. Нито линии от смях набраздяваха гладката повърхност около устата му, нито бръчки придърпваха крайчетата на очите. Празна плоча, открих, че си мисля. Не бе имала дори шанса да поживее. Очите ми се напълниха със сълзи и аз се извърнах.

— Не е тя — прошепнах.

Дона нададе пронизителен вик. Мигновено се озовах при нея. Тя сграбчи ръката ми и се разрида в нея, сълзите й капеха топли и мокри по кожата ми.

— Сигурна ли сте? — попита полицай Гатлин.

— Да.

Момичето на снимката можеше и да съвпада по описание на Ейми, но носът му бе обърнат надолу, а не вирнат нагоре, долната му устна беше по-тънка, не толкова издадена. По пепелявата му кожа нямаше лунички.

Нямаше и червена шнолка.

— А сега какво ще стане? — попитах аз.

— Ще продължаваме да се опитваме да разберем коя е — отвърна полицай Гатлин, когато Фред Шеридан се оттегли обратно в задното помещение. — Ще си държим очите отворени на четири за Ейми.

— Дъщеря ми не е избягала — отвърна му решително Дона.

— Ще ви закарам до вкъщи, госпожо Локаш — каза полицаят.

— Аз ще я закарам — отвърнах.

Дона ми се усмихна с благодарност.

— Не съм сигурна, че имам сили да се изправя — обади се тя.

— Спокойно, не се притеснявай — отвърнах й, както ми беше казал преди малко асистентът от Съдебна медицина.

— Ами ти? — попита тя, докато й помагах да се изправи. — Ти как си?

— Не се притеснявай за мен.

Полицай Гатлин ни отвори вратата и ние излязохме на слънце. В земята на живите, помислих си.

— О, виж — извика Дона и посочи мястото, където преди по-малко от половин час патицата бе пазила новоизлюпените си патенца. Единственото, което беше останало, бяха дузина празни и зарязани черупки. Майката и децата бяха изчезнали.

— Какво ли се е случило с тях?

— Майката вероятно ги е завела в езерото — отвърна полицай Гатлин. — Има още едно люпило, готово да се излюпи отзад, ако искате, идете ги вижте.

— Може ли? — попита ме Дона, като малко дете.

— Щом искаш.

Сбогувахме се с полицай Гатлин и заобиколихме зад сградата. Там, в един сенчест ъгъл, се беше настанила друга московска патица, навсякъде около нея лежаха яйца.

— Виж — посочи с пръст Дона. — Има пукнатина на онова там. Сигурно е готово да се излюпи.

— Толкова е удивително.

— Може ли да погледаме малко?

— Да погледаме. — Седнах на тревата и подвих крака под мен, дългата ми дънкова пола се надипли наоколо. Поседяхме така в продължение на няколко минути, толкова неподвижно, колкото и яйцата, които наблюдавахме, без никоя от нас да проговори, всяка изгубена в собствения си свят. Аз си мислех за Сара и Мишел, за това колко бях благодарна, че са добре. Копнеех да ги притисна в прегръдките си, да им кажа колко много ги обичам. Имаха ли изобщо представа? Казвах ли им го достатъчно често? — Как се чувстваш? — попитах накрая.

— Не знам — отвърна ми Дона, гласът й беше безжизнен като момичето на снимката. — От една страна, изпитвам такова облекчение, облекчение, което не може да се изрази с думи. — Тя дълбоко въздъхна. — Но от друга страна, щях да изпитвам почти същото, ако се беше оказала тя, понеже поне щях да разбера веднъж завинаги какво се е случило с нея. В известен смисъл щеше да има някакъв завършек. Не това очакване, непрестанно очакване — отвърна тя, гласът й постепенно ставаше все по-настойчив и по-настойчив. — Да чакам телефонът да звънне, да чакам Ейми да се появи на вратата, да чакам убиецът й да дойде. Не съм сигурна колко още мога да издържа.

— Сигурно е много трудно — отбелязах, като ми се искаше да мога да кажа нещо повече, да кажа нещо, каквото и да е, което да облекчи болката й.

— Още по-трудно е с този процес — продължи тя и аз мигновено разбрах, че говори за процеса срещу Колин Френдли. — Всеки ден чета за онова животно по вестниците, какво е причинил на онези жени, и се чудя дали не е сторил същото и на моето малко момиченце. А това е повече, отколкото мога да понеса.

Аз се преместих по-близо до нея и я прегърнах.

— Знаеш ли, че чупи носовете им? — попита ме.

— Какво?

— Чупи им носовете. Това му е запазеният знак. Явно невинаги ги убива по един и същи начин, но винаги им чупи носовете. Пишеше го във вестника.

Спомних си снимката на Колин Френдли в „Палм Бийч Поуст“. („Какво виждаш в него?“ — бях попитала сестра си. „Виждам едно наранено малко момченце“, беше ми отвърнала тя.)

— Понякога ми се иска да се втурна в онази съдебна зала и да застана лице с лице с това чудовище — продължаваше Дона. — Да настоявам да ми каже дали е убил Ейми. „Кажи ми — иска ми се да изкрещя. — Просто ми кажи, така че да знам веднъж завинаги и да мога да продължа да живея живота си.“ Но после си казвам: „Не, не мога да понеса да го чуя как ми казва, че я е убил, защото ако със сигурност знам, че е мъртва, какъв живот ми е останал?“.

Не казах нищо. Двете с Дона гледахме как патицата се изправя и проверява под перата си, после отново се намества, но малко по-вдясно.

— Непрекъснато си мисля за нощта, в която изчезна — продължи Дона. — Скарахме, се, преди да излезе. Знаеш ли? Казах ли ти го?

— Не, мисля, че не си.

— И аз така мисля. Не съм го казвала на никого. Прекалено ме е срам.

— От какво?

— Поводът беше толкова глупав. Валеше. Исках да си вземе чадър; тя ми каза, че не й трябвал. Отвърнах й, че се държи като малко дете, а тя ми отговори да престана да се държа с нея като с такова.

— Дона — прекъснах я аз, — не си причинявай болка.

— Но това беше последното нещо, което й казах. Защо трябваше да вдигам толкова шум за един глупав чадър?

— Защото си искала да е добре. Защото си я обичала. И тя го е знаела.

— Понякога, когато се карахме, а то все беше за глупости, никога за нещо важно, но всичко винаги изглеждаше дяволски важно в момента, не знам, може би, защото съм самотен родител и винаги съм смятала, че трябва да компенсирам отсъствието на Роджър, не знам, вече не знам какво съм мислела, но си спомням, о, господи, искаш ли да чуеш нещо наистина ужасно? Спомням си как понякога си мислех, че ми идва много, че може би трябва да отиде да живее при Роджър, че ще ми бъде по-лесно, ако я няма при мен. О, господи! О, господи! Как съм могла да си помисля подобно нещо?

— На всеки родител му идват такива мисли от време на време — опитах се да я успокоя, като си спомних майка ми и Джо Лин, себе си и Сара. — Това не означава, че си лош човек. Нито пък лоша майка.

Като по уречен знак, яйцето, което наблюдавахме, се счупи и едно мършаво създание — мокрите пера сплъстени към мъничкия треперещ череп, човката широко отворена, очите здраво затворени — изскочи навън, нетърпеливо се отърси от предпазващата го черупка, после се катурна на една страна от усилието и остана да лежи неподвижно, проснато на земята.

— Умря ли? — изпищя Дона.

— Не, прекалено слабо е още, за да се движи.

Дона се загледа в падналото патенце.

— Трябва да разбера какво се е случило с Ейми — заяви тя.

Нищо не отвърнах. В ума ми беше Сара. Децата могат да те побъркат, мисля си, понякога дори да превърнат живота ти в абсолютен ад. Но станат ли веднъж част от живота ти, без тях вече няма живот.

Именно тази мисъл, повече от всичко останало, ме накара в сряда да придружа Джо Лин до съда.