Джой Филдинг
Липсващи парчета (25)

Двайсет и пета глава

Излишно е да споменавам, че цяла нощ изобщо не мигнах. Когато Лари се събуди в осем часа на следващата сутрин, той ме намери да си седя все така на дивана във всекидневната, с отворени и безизразни очи, втренчена във външната врата. Бях сама. Смътно си спомнях, че Мишел бе завела обратно майка ми да си легне по някое време през нощта, после се беше върнала да ме целуне по челото, преди да отиде да спи. Почти нищо друго не си спомнях. Съзнанието ми милостиво беше празно. Часовете се бяха изнизали безпаметно един подир друг. Небето бе станало от черно сиво, после синьо, без да имам някакъв принос за това. Бях оживяла да посрещна още един ден.

— Цяла нощ ли будува, муцунке? — попита ме Лари, като седна до мен, възглавниците на канапето се разместиха, за да го приютят, халатът му докосна голите ми ръце.

Извърнах се в опит да избягам от гласа му, тежестта на загрижеността му се стовари в скута ми като нежелано дете.

— На Сара нищо й няма, бъди сигурна — продължи той. — Можем да се обзаложим, че тя не е будувала цяла нощ.

— Знам.

— Защо не отидеш да си легнеш за няколко часа? Напук на себе си може и да заспиш.

— Не обичам да правя неща напук — отвърнах заядливо, като нарочно извъртях думите му.

— Знаеш какво искам да кажа — отвърна той.

Кимнах, но не помръднах.

— Как мислиш да се оправиш със Сара, когато два дни изобщо не си спала?

— Ще се оправя.

— Стигна ли до някакви заключения как именно ще го направиш?

— Освен това да я гръмна, искаш да кажеш? — попитах и се усмихнах.

— Това за гръмването звучи добре — отвърна той. Мой ред беше да се усмихна. — Аз имам идеи по въпроса, ако искаш да ги чуеш — добави и зачака.

— Може ли да ги обсъдим по-късно?

— Ще ми обещаеш ли да не предприемаш нищо, преди да се прибера?

— Къде отиваш?

— Да играя голф, забрави ли? Ударът ми е за девет и двайсет и една.

— За девет и двайсет и една ли?

— Времето за удар се програмира на всеки седем минути.

Поклатих глава в израз на удивление, въпреки че в интерес на истината изобщо не ме интересуваше. Въпреки това така беше по-лесно — и далеч по-безопасно — да говорим за голф, вместо за по-голямата ни дъщеря.

— Не е задължително да ида — предложи сам той.

— Защо да не ходиш?

— Ако предпочиташ да си остана вкъщи…

— Не. Какъв смисъл има?

— Ако имаш нужда от компания. Ако не искаш да оставаш сама.

— Не съм сама.

— Ако искаш аз да ти правя компания — доуточни той.

Обърнах се към него и се опитах да се усмихна.

— Ще се оправя. Ти върви. Мини стотицата.

Той се изправи и се олюля, тялото му отразяваше душевното му състояние.

— Ще се върна до два. Можем да отидем на кино.

— Можем — отвърнах аз.

Той се извини и отиде да се облича. Аз отидох в кухнята и си направих една голяма кана с кафе. Час по-късно вече пиех четвъртата си чаша, а Лари бе тръгнал към игрището за голф. Проверих майка ми и Мишел и с облекчение открих, че и двете спят здраво. Може би Лари беше прав, реших, като се пъхнах в леглото си и се свих между чаршафите, придърпвайки одеялото под брадичката си. Може би няколко часа сън щяха да бъдат достатъчни, за да възстановят усещането ми за нещата, ако не вярата.

Но четирите чаши кафе си бяха свършили работата и просто нямаше начин да заспя. След около половин час, по време на който извивах тялото си във всевъзможни положения и преброих достатъчно овце, за да се запълнят стадата от двете страни на Атлантика, най-накрая се предадох и влязох да си взема един душ, от който излязох след около двайсетина минути, мокра, но не помъдряла.

Лари се прибра у дома малко след два — с разочароващ резултат от 104 — и ме завари в основни линии да седя в същото положение, в което ме беше оставил.

— Знам, че си ставала, защото си се преоблякла — отбеляза той с тъжна усмивка. — Прегледа ли вестника?

— Вестника ли?

— Да видиш какво дават по кината.

— Не мога да ходя на кино.

— Защо?

— А Мишел и майка ми какво ще ги правим?

— И те ще дойдат с нас.

— А Сара?

— Нея не сме я канили. Хайде — придумваше ме той. — Първо ще гледаме някой филм, после ще хапнем набързо в „Чили“. Знаеш колко много Мишел обича да ходи в „Чили“.

— Ами ако Сара се прибере, докато ни няма?

— Тогава за разнообразие тя ще ни почака.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Кое не е добра идея? — попита Мишел, докато влизаше в стаята и се пльосна на отсрещното канапе, дълги кльощави ръце висяха отпуснато между дълги кльощави крака.

— Мислех си да отидем на кино от четири и после да хапнем някъде.

— В „Чили“? — Гласът на Мишел буквално цвъртеше от нетърпение.

— Една фрахита комбо веднага — отвърна Лари. — Защо не видиш програмата на кината и не говориш с баба ти, за да решите на кой филм да идем?

Мишел мигновено се изправи.

— Бабо — провикна се тя към стаята на Сара. — Отиваме на кино.

— Не мога да дойда — казах на Лари.

— Разбира се, че можеш — настоя той.

— Добре тогава, не искам да дойда.

— Искаш да стоиш тук и да се навиваш, докато Сара се прибере?

— Имам нужда от време да помисля.

— Мислиш от двайсет и четири часа. И каква полза има?

— Не това исках да кажа.

— А какво тогава?

— Исках да кажа, че ходенето на кино не е на първо място в списъка на приоритетите ми точно сега.

— Може би трябва да преразгледаш приоритетите си тогава.

— Какво?

— Чу ме.

— Дъщеря ти ни лъже, не се съобразява с нас и изчезва за съботата и неделята, а ти искаш от мен да ходя на кино, вместо да съм тук, когато тя се прибере? Това ли са твоите приоритети?

— Ще имаме достатъчно време да се разправяме със Сара после. Точно сега така си се навила…

— Не съм се навила чак така. Моля те, не ми казвай как съм. Понятие си нямаш как се чувствам.

— Кажи ми. — В мига, в който той седна до мен, аз скочих на крака.

— Отчаяна съм — казах, думите изхвърчаха от устата ми като плюнки. — Отчаяна съм, бясна съм и съм обидена. — Започнах да се разхождам напред-назад между двете канапета във всекидневната, безпокойството ме гризеше отвътре, както плъх гризе въже. — Доверих й се, по дяволите! Повярвах й. Хванах се на всичките й лъжи. Тя пак ме прекара — за кой ли път! Какво? Тъпа ли съм? Всичко, което трябва да направи, е да ми се усмихне и аз съм готова да лапна въдицата.

— Ти си й майка — отвърна просто Лари.

— Аз съм идиотка — избухнах. — А тя е просто много добра лъжкиня.

— И смяташ, че с подобна нагласа ще можеш да се справиш с нея? — попита съвсем логично Лари.

— Ти предпочиташ изобщо да не се занимаваш с нея, нали?

— Не съм казвал подобно нещо.

— А какво казваш?

— Казвам, че имаш нужда от глътка въздух. Стоиш тук и се пържиш в собствената си мазнина цял ден. Трябва да излезеш от тази къща за няколко часа, да се разсееш. Няма да постигнеш нищо със Сара, ако си толкова ядосана.

— И после какво? — попитах. — След киното и фрахитото. После какво следва?

— Ще се приберем у дома. Надявам се, че Сара ще е тук. Ще изслушаме каквото има да казва…

— Нови лъжи.

— После ще решим — спокойно — какво да правим.

— Като например?

Настъпи минутно мълчание. Безпокойството, което се беше увило около сърцето ми като змия, започна бавно да затяга хватката си.

— Мисля, че Сара трябва да разбере сериозността на онова, което е направила — започна Лари, — да й стане ясно, че подобно поведение повече няма да бъда търпяно.

Поклатих глава. Не бяхме ли обсъждали всичко това и преди? Сара много добре разбираше какво прави. Двамата с Лари трябваше да уточним границата си на търпение.

— Мисля, че трябва да й отменим всички привилегии за останалата част от учебната година — продължи Лари. — Включително джобните й пари и всякаква извънучилищна дейност. Когато не е на училище, е вкъщи и точка.

— Наистина ли мислиш, че ще се примири с това?

— Ако не се примири, ще трябва да си намери някъде другаде да живее.

Това просто изявление ме остави без дъх.

— Какво?

Лари се изправи и се приближи към мен, сложи ръце върху раменете ми и ме насили да го погледна в очите.

— Какво друго ни остава в края на краищата? — попита той.

— Предлагаш да изритаме дъщеря ни от къщи?

— Предлагам да й дадем право на избор — или избира да живее според правилата на този дом, или да отиде някъде другаде. Толкова е просто.

— Престани да го повтаряш — изкрещях, като блъснах ръцете му и отново започнах да крача нервно напред-назад. — Няма нищо просто, що се касае до Сара.

— Тогава поне трябва да го направим възможно най-малко сложно що се отнася до нас. — Той погледна към тавана, после отново към мен. — Кой има последната дума тук? Кой определя границите? Ти си терапевтът. Знаеш, че точно така би посъветвала някой твой пациент.

— Става въпрос за седемнайсетгодишната ни дъщеря. Предлагаш просто да я изхвърлим на улицата, така ли? — Представих си Сара, сгушена до огън на открито в някое пусто ъгълче. Пламъците на огъня се протегнаха към мен и обгориха дробовете ми отвътре.

— Не, нищо подобно не предлагам.

— Знаеш какво ще направи, ако я изритаме, нали? Ще се премести да живее при Джо Лин. Това ще направи. Господи, колко е горещо тук. — Дръпнах яката на бежовата си памучна блуза.

— Джо Лин щяла да дойде да живее при нас ли, казваш? — попита майки ми, като бодро влезе в стаята, последвана от Мишел.

— О, господи — измърморих.

— Избрахме кой филм да гледаме — обяви Мишел. — От три и половина е.

— Не смятам, че мога да издържа още много. — Гласът ми наподобяваше писклив вой и изскърца във въздуха като нокът по черна дъска.

— Мамо, какво ти става?

— Какво се е случило, мила? — попита майка ми.

— Нищо не се е случило — отсякох, сърцето ми бушуваше отвътре с неукротимия устрем на горски пожар. — Просто тук е толкова горещо, мамка му! — В следващия миг измъкнах пуловера през главата си и сърдито го запратих на пода, после го стъпках, преди да го ритна в другия край на стаята. Погледнах нагоре и видях мъжа ми, майка ми и дъщеря ми да ме гледат, сякаш не съм в ред.

— Наистина е малко задушничко тук — обади се майка ми.

— Майко! — Очите на Мишел така се бяха ококорили, че заплашваха да завземат цялото й лице. — Ти каза „мамка му“.

— Знаете ли какво — намеси се Лари, явно вбесен от избухването ми. — Мисля, че трябва да се разкараме оттук и да оставим на майка ти малко въздух.

— О, чудесно — отвърнах. — Плъховете напускат потъващия кораб.

Лари вдигна ръце във въздуха, после безжизнено ги отпусна встрани.

— Мислех, че това искаш — каза той.

— Има плъхове ли? — попита майка ми. Погледът й разтревожено се плъзна по покрития с плочки под.

— Разбира се, за това най-много те бива — продължих, като погледнах съпруга си право в очите.

— За какво говориш? — попита Лари.

— Когато играта загрубее, играчът отива на голф. Или на кино. Нали така?

Лари се обърна към майка ми и Мишел.

— Мишел, скъпа, има още малко време, преди да тръгнем. Защо не изведеш баба си навън да се поразходите малко?

Очите на Мишел шареха от мен към баща й и отново към мен, сякаш съдийстваше на тенис мач.

— Хайде, бабо — каза тя накрая и поведе майка ми към външната врата.

— На кино ли отиваме? — питаше майка ми, докато вратата се затваряше зад гърба им.

— Искаш да ми кажеш нещо, така ли? — заговори Лари, след като те излязоха.

Вдигнах пуловера си от земята и изтрих с него потта, избила между гърдите ми.

— Сигурен ли си, че имаш време? Искам да кажа, нали не искаш да закъснееш за киното?

— Ако имаш нещо да ми казваш, кажи го.

— Толкова ти е лесно, нали?

— Кое ми е толкова лесно?

— Да си събереш чукалата и да се махнеш.

— Отивам на едно кино, Кейт. Не трябва непрекъснато да се прави от мухата слон.

— Не, признавам, че дъщеря ни не е толкова важна, колкото да се удари стотачката.

— Добре, хайде да престанем, докато не е станало късно — предупреди ме Лари.

— Помислих си, че предложи, ако имам нещо за казване, да ти го кажа.

— Промених си решението.

— Прекалено късно е.

— Ще бъде, ако не спреш веднага.

— Какво, да не би да ме заплашваш? Ако не се подчинявам на правилата на този дом и мен ли ще изхвърлиш?

— Кейт, това е лудост. Чуй се само какви ги приказваш.

— Не, ти ме чуй. През последните няколко месеца животът ми постепенно се разпада. А ти къде си? На игрището за голф.

— Не е честно.

— Може и да не е, но е вярно. Аз се разправям с майка ми, със сестра ми, с децата, с тези проклети вълни — допълних, — а междувременно, ти все по-рядко и по-рядко се мяркаш вкъщи. О, казваш каквото трябва, подкрепяш ме, когато трябва, но всъщност теб все те няма, когато си ми най-нужен.

— Сега съм тук — обади се тихо той.

— Само колкото да си вземеш един душ и да се преоблечеш, после идва ред на киното, после на „Чили“.

— Какво искаш от мен, Кейт? — попита ме той. — Какво искаш да направя? Кажи ми, защото, ей богу, вече не знам. Чувствам, че каквото и да кажа, каквото и да направя, ще е погрешно. Непрекъснато съм на тръни. Страхувам се да си отворя устата, да не би да кажа нещо, което не трябва. Страхувам се да те докосна, да не би да се окаже не където трябва и ти да се ядосаш. Казваш, че все ме няма. Може и да си права. Може би моят начин да се справя с всичко, което става, е просто като се махна от него. Може ли да се спечели нещо кой знае колко, ако към всичко се тръгва с главата напред?

— Не знам — признах и притиснах пуловера към гърдите си, като усетих внезапната тръпка от климатика да се прокрадва по голите ми ръце. — Вече нищо не знам.

— Знаеш, че не предлагам да изхвърлим Сара от къщи — продължи тихо Лари.

— Знам.

— Предполагам, че просто търся малко спокойствие. Господ ни е свидетел, че от много време не ни е давала повод за радост.

— Тя не е тук, за да ни създава радости — напомних му.

— Това не влиза в задълженията й, предполагам — съгласи се Лари. После: — Ела на кино с нас, Кейт. Моля те. Добре ще ни се отрази.

— Не мога — чух се да казвам, докато сълзите се стичаха по бузите ми. — Просто не мога. Но ти върви. Наистина. Всичко е наред. Ти върви.

Оставих го да стои по средата на стаята и влязох в банята, наплисках лицето си с вода, после отново нахлузих пуловера през главата си. Загледах се в отражението си в огледалото над мивката, като изучавах бръчките под очите си — приличаха на малки, но неизменни обозначителни линии на реки върху карта. Останах там, докато не чух външната врата да се затръшва. Когато се върнах във всекидневната няколко секунди по-късно, Лари го нямаше и аз бях сама. Седнах обратно на канапето и зачаках Сара да се прибере.

 

 

Влезе през вратата точно в шест и три минути, износената й кожена раничка бе безгрижно преметната през рамото. Носеше същите опънати дънки и едва покриваща гърдите фланелка на райета, с които беше облечена, когато излезе от къщи преди два дни, а косата висеше около лицето й в няколко нюанса на неподдържано русо.

— О, здравей — каза тя и спря. Когато ме видя, бузите й леко пламнаха. — Уплаши ме. За малко да не те видя, както си седнала там. Защо не си светнала лампите?

— Чаках те — отвърнах, гласът ми беше изненадващо, зловещо спокоен.

Тя се огледа наоколо.

— Всичко наред ли е? Баба…?

— Добре е.

— Чудесно. — Тя се запъти към стаята си.

— Върна ли сакото на Мишел?

— Какво?

— И касетките й?

— Не съм взимала никакви касетки от Мишел и за какво ми е да й взимам сакото? То не ми става. — Сара докара точната степен на възмущение. За частица от секундата реших, че Мишел може да е сбъркала.

— Тогава няма да имаш нищо против да ми покажеш какво носиш в раничката си — настоях.

— Разбира се, че ще имам. Казах, че не съм взела нищо на Мишел, значи не съм. Какво — не ми ли вярваш?

— Явно не.

Тя поклати глава, сякаш не можеше да повярва на подозренията ми, сякаш не заслужавах дори презрение.

— Е, проблемът си е твой.

О, биваше си я, помислих си и станах.

Много си я биваше.

— Не, страхувам се, че проблемът е твой.

— В раничката ми няма нищо друго, освен учебници — възпротиви се Сара.

— По история ли? — попитах.

— Имам голямо контролно утре. Не помниш ли?

— О, да, помня.

— И има още няколко неща, които искам да си преговоря, така че, ако ме извиниш…

— Не мислиш ли, че си учила достатъчно? Искам да кажа, цяла събота и неделя само това си правила. — Гласът ми беше тих, отстъпчив.

— Просто искам да си преговоря всичко още веднъж. — Сара подчерта лъжата си със скромен смях за по-голяма автентичност и продължи към стаята си.

— Кога ще престанеш да ме лъжеш, Сара?

Простичкият въпрос я накара да замръзне на място. Гърбът й се изви и настръхна, също като на подплашена котка.

— Не съм взимала тъпото сако на Мишел, нито скапаните й касетки — заяви внимателно тя, сякаш всяка дума изискваше усилие, като все още стоеше, обърната с гръб към мен.

— И си била в семейство Спърлинг цяла събота и неделя да учиш за контролно.

— Знаеш много добре, че е така. Говори с госпожа Спърлинг.

— Да, така е. Няколко пъти при това.

Сара бавно се извърна с лице към мен. Когато спря, видях как очите й играят, докато се опитва да осмисли последната информация, да подготви нова отбранителна реплика.

— Кога си говорила с нея?

— Вчера следобед.

— Проверявала си ме, значи?

Разсмях се. Възмущението й наистина беше вдъхновяващо.

— Не ми се смей — предупреди ме тя.

— Не ме лъжи — отвърнах й.

— Не съм те лъгала. Наистина бях у семейство Спърлинг.

— Да, но не си останала кой знае колко дълго, нали?

Пауза, но едва доловима.

— Не можах. Нещо изникна неочаквано.

— Да, знам — проявих съчувствие. — Баба ти. Трябвало е да се прибереш незабавно у дома.

Сара извъртя очи и се огледа наоколо, сякаш търсеше подходящо алиби.

— Нещо изникна неочаквано — повтори тя. — Беше важно.

— Обзалагам се, че е било. Защо не ми разкажеш за него?

Сара премести тежестта си от единия на другия крак.

— Не мога — отвърна ми тя.

— Защо?

— Не мога да излъжа оказаното ми доверие.

Няма да ти е за първи път, за малко не се изсмях, този път обаче успях да се въздържа навреме.

— Мен можеш да ме излъжеш, но доверието не, така ли?

— Не съм искала да те лъжа.

— Просто ти е било все едно.

— Разбира се, че не ми е било.

— Къде беше? — попитах.

Сара сведе поглед към пода, после бавно отново вдигна лице към мен. Дори и на отслабващата светлина можех да видя как в очите й проблясват сълзи. Тормози се, помислих си, като ми се искаше да я прегърна. Въпреки това, направих всичко възможно да не помръдна от мястото си и да държа ръцете си плътно прилепнали към тялото.

— Една моя приятелка беше в беда — започна тя и ръцете ми мигновено изгубиха желание да успокояват и се свиха в стегнати, ядосани юмруци. Още лъжи, яростта се разпространяваше като рак в мозъка ми и за малко щеше да заглуши думите й. — Среща се с едно момче, което не харесва на родителите й и те искат тя да скъса с него, и на нея й се иска, но се страхува, че може да е бременна. — Пауза. Преглъщане. Заплаха от още сълзи. — Наистина имаше нужда от някого, с когото да си поговори. Какво можех да направя, мамо? Беше толкова жалко. Беше почти готова да се самоубие. Обърна се към мен, защото знае, че ти си терапевт и предполагам си е помислила, че част от мъдростта ти може да се е предала и на мен, че ще мога да й помогна.

Ахнах от искрена изненада пред това как работеше мозъкът й, бързината, с която скалъпваше тези сърцераздирателни истории. Способността й без всякакво усилие да ме въвлича във всеки нов сценарий, да ме ласкае, така че да поема част от отговорността. В края на краищата, ако не бях терапевт, това нямаше да се случи. Ако не беше професията ми, опитът ми, мъдростта ми, Сара нямаше да бъде въвлечена в цялата тази каша, нямаше да има нужда да се измъква от семейство Спърлинг, нямаше да има нужда да лъже.

— И успя ли да й помогнеш? — попитах, продължавайки играта.

— Мисля, че да. — Тя ми се усмихна и свали гарда. — Както и да е, наистина съжалявам, че се наложи да те излъжа. Но въпреки това успях да поуча малко. Мисля, че ще успея да се представя добре на контролното.

— Учила си? — попитах. — Без учебници?

— Какво искаш да кажеш, без учебници? Носех си учебниците с мен. — Сара потупа раничката си за потвърждение.

— Учебниците ти са в гардероба — казах, уморена от надлъгването.

— Какво?

— Учебниците ти са в гардероба. Искаш ли да ти ги донеса?

— Не, не искам да ми ги носиш. — Гласът на Сара се понесе из къщата като метла. — Кой ти е позволил да ми влизаш в стаята?

— Баба ти спи в стаята ти… — започнах, но тя не ме остави да довърша.

— Защо си се ровичкала из гардероба ми?

— Не съм се ровичкала.

— Господи, мамо, как очакваш да те уважавам, след като ти не показваш никакво уважение към мен?

— Показвам ти доста уважение.

— Как? Като душиш из стаята ми? Като ровичкаш из нещата ми?

— Не съм ти душила из стаята. Не съм ти ровичкала из нещата.

— Какво си търсила в гардероба ми?

— Не става въпрос за мен — напомних й, като се опитах да си възвърна контрола над нещата.

— В мига, в който напускам къщата, ти вече си в стаята ми и си тикаш носа навсякъде, обаждаш се на семейство Спърлинг, проверяваш ме. Наричаш това доверие? Това ли означава да си честен? Такава лицемерка си.

— Внимавай какво говориш — предупредих я.

— Какво искаш от мен? — попита ме тя, както Лари ме беше попитал по-рано. — Казах ти истината. Не исках. Това означава, че не оправдах оказаното ми доверие, но въпреки това ти казах.

— Нищо не си ми казала.

— Бях с приятелката ми.

— Същата, която събира празни цигарени кутии ли?

— Какво? За какво говориш? — Внезапна загриженост изглади гневните бръчки около очите и устата й. — Мамо, добре ли си?

— Знам къде си била, Сара — отвърнах, гласът ми беше изпълнен с толкова много гняв, унижение и разочарование, че чак потреперваше. — Знам, че не си била с никаква бременна, готова да се самоубива приятелка. Знам, че си била със сестра ми. Знам, че си присъствала на проклетата й сватба.

Стаята изведнъж утихна. Ако очаквах още сълзи, извинения, молби за прошка, бях сбъркала детето. Сара ме изгледа с неприкрито презрение.

— Щом като през цялото време си знаела къде съм била — каза тя, гласът й беше сдържан, нямаше и следа от разкаяние, — тогава защо бяха всичките тези глупости? Кой всъщност лъже тук, госпожо Терапевт?

— Да не си посмяла да ми говориш така.

— Тогава престани с тези глупави игрички.

Разочарованието ми пречеше да говоря. Усещах езика си надебелен и изтръпнал в устата си. Трябваше да послушам Лари, да отида с него на кино, да се разправям със Сара, когато се приберем, заедно с него. Уморена бях да се оправям с нея сама, а и Сара беше прекалено опитен противник. Лари се бе оказал прав за всичко.

— Отивам си в стаята — каза Сара.

— Ще спиш в кабинета — отвърнах й, с което изненадах и двете ни.

— Какво?

— Баба ти е в твоята стая. Не мисля, че е разумно да я местим. И без това е достатъчно объркана. — Това беше вярно, въпреки че преди не се бях замисляла.

— Добре — отвърна Сара. И се понесе към кабинета.

— И докато си там — продължих, без да мога да се спра, въпреки най-добрите си намерения, въпреки дългогодишния си професионален опит и мъдрост, — си помисли дали наистина искаш да бъдеш част от това семейство.

— Какво? — Изражението върху лицето на Сара ми подсказа, че си мисли, че съм си изгубила ума. — Какви, по дяволите, ги дрънкаш?

— От този момент нататък всичките ти привилегии са отменени.

— Какво?

— Чу ме. Никакви привилегии.

— На куче можеш да даваш привилегии — изстреля Сара в отговор. — Хората имат права.

И ние имаме права, чух да казва Лари.

— Никакви джобни пари повече — продължих, вбесена от възражението й. — Никакви излизания събота и неделя. През останалата част от учебната година или си на училище, или си си вкъщи — казах, повтаряйки думите на Лари.

— Върви по дяволите! — изкрещя ми тя.

— Не — отвърнах й. — Ти ще си тази, която ще си търси ново място за живеене. Или ще спазваш правилата на този дом, или си намери къде да живееш. Това е.

Сара ме погледна право в очите.

— Да ти го начукам! — изпсува ме.

В следващия миг видях как буквално се понасям през стаята и отскачам от пода с протегнати ръце. Приземих се почти върху нея, юмруците ми я заудряха по главата, врата, раменете, всяка част от тялото й, до която можеха да достигнат. Сара се разпищя, опита се да избяга, вдигна ръце, за да се предпази от ударите ми. И двете крещяхме и плачехме, докато ударите ми продължаваха да се сипят върху й.

— Мамо, престани! — викаше тя. — Престани!

Отдръпнах се ужасена от себе си и се загледах сащисано в обляното в сълзи лице на Сара.

— Сара, съжалявам — започнах.

— Шибана кучка!

Без да се замислям, се обърнах и така я зашлевих през лицето, та чак ме заболя ръката, звукът отекна из къщата. Видях как по лицето на Сара се стича порой от гневни сълзи. Пубертетчето се превърна в момиче, после в дете, после в малко бебе, притиснато до гърдите ми. Моето бебе, помислих си, докато тя се изправи в целия си амазонски ръст и също ми удари шамар.

Погледнах смаяно по-голямата си дъщеря, бузите ми, вътрешностите ми горяха.

— Ако още веднъж ме удариш — казах й бавно, гласът ми беше изненадващо спокоен, — напускаш къщата.

— Ти ме удари първа — възрази ми тя.

— Ако аз те ударя отново — продължих, без да губя инерция, — напускаш къщата.

— Какво? Не е честно!

— Може и да не е, но това е моята къща.

— Ти си се побъркала! — започна да крещи Сара. — Знаеш ли това? Побъркала си се.

В този миг Лари си дойде, с майка ми и Мишел.

— Тя се е побъркала — крещеше Сара, докато Мишел успокояваше майка ми във фоайето. — Ще се обадя в полицията. Ще се обадя в Организацията за защита на децата.

— Какво се е случило? — попита Мишел, като временно изостави майка ми и ми се притече на помощ, очите й изстрелваха стрели по посока на сестра й.

— А, ето я и нея — заяви многозначително Сара. — Малката госпожица Съвършенство.

Някак си Лари успя да ни настани по стаите ни, както съдията успява да въдвори ред на ринга, връщайки боксьорите всеки в ъгъла му. Той успокои майка ми, озапти Мишел и се погрижи за невидимите рани на Сара, като се постара всички да се успокоят. Най-после къщата утихна, стъмваше се.

— Добре ли си? — попита ме по-късно Лари, като се пъхна в леглото до мен.

Лежах на една страна, загледана в прокрадващата се през прозорците лунна светлина.

— Не — отвърнах.

Така си беше.