Пол Харпър
Убийство без следи (38)

38

Последва серия от телефонни разговори. Най-напред Фейн предупреди Елиз да не мърда никъде, преди да й се обади. После звънна на Рома, а след това и на Вира. Накрая отново на Елиз, на която определи среща в кабинета на Вира.

Половин час по-късно всички бяха налице. Групата за наблюдение също зае местата си.

Елиз и Лори пристигнаха заедно, обясниха как и защо са се срещнали през нощта, а после Лори обяви, че и тази вечер ще остане при нея. Положението беше странно и повдигаше куп въпроси, но нямаше време за обсъждане.

Крол беше определил времето на срещата във „Феърмонт“ за девет вечерта — едно необяснимо тричасово забавяне след телефонния разговор. Необяснимо за Фейн, защото никой друг не му обърна внимание. Но това им даваше достатъчно време за подготовка.

Бюкър и Рома се появиха заедно. Фейн бегло ги представи и обясни, че Бюкър трябва да монтира чувствителен микрофон в сутиена на Елиз. За тази цел той помоли Елиз да отскочи до банята и да свали сутиена си за няколко минути.

— Не можете ли да го поставите, без да си свалям сутиена? — попита Елиз, обръщайки се към Бюкър.

— Мястото му е от вътрешната страна вляво — сковано обясни той.

— Значи ще бъде лесно — отвърна тя и разкопча блузата си.

Без да гледа към никого, Бюкър отвори чантичката си и извади микрофона, който приличаше на гъвкава щипка за коса с малка перличка в единия край. После с треперещи ръце и с помощта на Елиз започна да го поставя. Работата приключи за по-малко от две минути.

След като обясни на Елиз какво не трябва да прави, за да не пречи на сигнала, и отговори на няколко нейни въпроса, Бюкър си сложи слушалките и направи проба. Доволен от резултата, той събра нещата си и излезе.

Фейн обясни как ще бъде осъществено наблюдението.

— Джон ще остане в микробуса, който ще бъде команден център на операцията, а всички останали ще се разпределим по колите, шест на брой.

— Кой ще има възможност да подслушва разговора? — попита Елиз.

— Всички. Трябва да бъдем в течение постоянно. Така ще си спестим обясненията, след като вземем някакво решение. Нашите сътрудници работят заедно от много дълго време и се разбират от половин дума.

Елиз и Вира се спогледаха.

— Разбирам неудобството, което изпитваш — кимна Фейн. — Може да се почувстваш неловко, но запомни, че разкриването ти пред тези няколко души е нищо в сравнение с онова, което може да ти се случи, ако не успеем да спрем онзи негодник. Помисли и сама ще се убедиш в това.

— Разбирам — кимна Елиз.

— Ако Крол случайно ти звънне, включи високоговорителя. Така ще можем да чуваме и него.

— Ще се усети и ще стане подозрителен — поклати глава Елиз.

— Ако каже нещо по въпроса, измисли някакво оправдание. За нас е важно да чуваме целия разговор. Трябва да го направиш.

— А решихте ли какво ще му кажете? — попита Рома. — Как ще проведете разговора?

— Не съм много сигурна — поклати глава Елиз.

Рома се изправи пред канапето, на което седяха Елиз и Лори.

— Дори за миг не забравяйте, че ние трябва да проследим Крол, за да разберем къде живее. Ако не открием файловете там, ще се наложи да свършим още много работа. Затова поддържайте любопитството му. Все още е рано да горите всички мостове помежду си.

— Разбирам — повтори Елиз.

Приведен на канапето, той наблюдаваше дъждовните струи, стичащи се по остъклената стена с изглед към Чайна Бийч. Беше обзет от безпокойство, примесено със странна възбуда.

Разговорът с Елиз не отговори на очакванията му. От бележките на Вира беше останал с впечатлението, че тя ще бъде нестабилна и уязвима. Поне такова беше заключението на психоаналитичката. Но жената, с която току-що говори, съвсем не звучеше склонна към самоунищожение. Изнервена — да, но далеч от разбитата психика, на която се беше надявал.

Дали беше неспокойна? Безспорно. Но в началото на разговора демонстрира и някаква предизвикателна войнственост, бързо преминала в объркване. Какво ставаше с нея? Нежеланието й да бъде насаме с него означаваше, че се страхува. Може би беше разтърсена от последната им среща, изненадана от подаръка му. Но той не очакваше страх. А именно това беше доловил.

И тъй, откъде идваше този страх? Неохотно призна пред себе си, че подобно чувство беше останало извън радара на психологическите му оценки. Сякаш не той, а някой друг беше планирал цялата проклета операция. Как бе възможно да не го забележи?

После той установи, че дъждът е престанал да се стича по остъклената стена. Вадичките сякаш се разляха, сгъстиха и превърнаха в полупрозрачно желе. Видимостта изчезна. Той вече не виждаше дори далечните светлини на брега, скрити зад плътната завеса на дъжда.

Машинално натисна копчето за възпроизвеждане на записа на разговора си с Елиз.

… оживено място…

… уединени кътчета… където можем да поговорим…

… не вярвам на себе си, когато… съм с теб.

… не вярвам на себе си… с теб.

… не вярвам на… с теб.

… не вярвам на… теб.

Стана му горещо. Пот бликаше от всяка пора на тялото му. Отново натисна копчето за възпроизвеждане. Този път на бавна скорост, разграждаща думите на Елиз на отделни срички. Внезапно усети как прониква в думите, във фразите, в изреченията й… Докосваше ги, разглеждаше ги, вкусваше ги, усещаше техните миризми и звуци, почти докосваше молекулярната структура на смисъла им.

Когато се осъзна, откри, че не е в състояние дори да помръдне. Принуди се да изчака нормализирането на пулса си, за да може да диша. Наложи си да погледне часовника си. Оказа се, че беше изтекъл само един кратък миг.

Потта по тялото му беше истинска. Дъждът отново започна да се стича по остъклената стена.

Той се изправи, прогонвайки чувството за клаустрофобия, което му пречеше да диша.

Необяснимо и против волята си Крол усети как бавно потъва в бездната на несигурността, мрачното светилище на най-големия му враг: съмнението в самия себе си.