Джована отпи глътка вода и побутна с дървената вилица ухаещото на розмарин ястие към ръба на чинията. Не беше гладка. И без това у Беренгария сервираха само плодове, хляб и веднъж седмично риба. Беренгария беше свещенослужителка на албигойците, „съвършена“ или „чиста“, както я наричаха вярващите. Почитаха я дълбоко, но за всички останали тя беше еретичка. А всеки заподозрян в ерес залагаше живот срещу вяра.

Слаба и съсухрена, Беренгария приличаше на чепато дърво. Никой не би предположил, че тази жена е родила шест деца и преди да се присъедини към албигойците, е била господарка на голямо графско имение. Сега живееше в скромна къща с други жени и макар да се молеха пламенно на Бог и Христос, отказваха да почитат папата в Рим. И изобщо, Беренгария и приятелките й тълкуваха Библията малко по-различно от това, което Джована чуваше от свещеника, редовен гост в замъка на семейство Ланча.

Джована познаваше Беренгария от няколко години; двете се ценяха и уважаваха взаимно. Джована никога не би се осмелила да изпитва други, по-дълбоки приятелски чувства, защото не забравяше, че Беренгария е благородница по рождение, а тя — обикновена селянка. Ако не беше дойка на графиня Бианка, никога нямаше да види благородническа спалня отвътре.

Потръпна при мисълта за замъка на граф Манфред и по-специално за покоите на Бианка. Джована опипа предпазливо нараненото си око — още я болеше въпреки лечителските умения на Беренгария. Коричката от раната на слепоочието й падна, но останалият под нея розов белег я караше при всяко мигване да си спомня за онази ужасна нощ, преобърнала живота на трима души — Бианка и Лоренцо се превърнаха в бегълци, а тя бе принудена да се крие и всеки ден да трепери за живота си.

„Мъничката ми Бианка“, въздъхна тя и впери отчаян поглед в албигойския кръст на стената, чиято съвършена симетрия все още я объркваше, макар вече от седмици да бе свикнала с вида му. Кръстът, на който бе умрял Христос, поемайки върху себе си всички грехове, не е с четири равни страни. Тя възприемаше албигойските кръстове като леко богохулни, но после си казваше, че Беренгария и сподвижничките й вършат само добрини. „Къде си, Бианка?“ — прошепна Джована и се опита да отпъди тревогите. Племенникът й Лоренцо е умен и смел, успокояваше се тя. Той ще закриля Бианка, дори това да му коства живота.

За момент се пренесе мислено към замъка и чу гневния глас на граф Манфред да заповядва на сестра си да му се подчини. Съдбоносните събития от онази нощ несъмнено са докарали неприятности и на него, но това не тревожеше Джована. Нещо повече, кротката иначе дойка желаеше на графа да пукне и да изгние, в крайна сметка и той носеше отговорност за разигралата се трагедия. Кой избра Енцио Пучи за съпруг на Бианка? Манфред, никой друг.

Нощем тя бродеше насън по мрачните коридори на огромния замък и гневно скърцаше със зъби. Беренгария често я будеше, защото шумът плашеше другите жени.

Джована проклинаше брата на Бианка заради неговите безскрупулни кроежи и благодареше на Създателя, задето бруталният удар на Енцио Пучи не я ослепи напълно. Какво оставаше на една полусляпа възрастна жена — нищо освен да стане просякиня, а за повечето стари и безпомощни хора това означаваше сигурна смърт.

— Защо не се храниш, Джована? — попита Беренгария, влизайки през тясната врата, толкова ниска, че високата слаба жена се наведе. — Ние, албигойците, вярно, не придаваме особено значение на толкова профански неща като яденето, но пък и не бива да гладуваш. Трябва да се погрижим да укрепнеш. Не се знае кога ще открият скривалището ни.

— Какво имате предвид, Беренгария?

— Градските старейшини все още търпят нашата вяра, но още утре може да започнат да ни преследват. Хиляди наши братя и сестри загинаха в Лангедок. Изгориха ги живи. Разбери, Джована, предлагам ти убежище, но то е несигурно. Нищо не е сигурно в тези времена.

Джована кимна и отпи малко вода; пред страха от бъдещето устата й пресъхваше, дори не можеше да преглъща.

— И къде ще отидете, ако старейшините ви прогонят извън градските порти? — попита тя свещенослужителката.

Беренгария не отговори. Джована я погледна в очите и там видя толкова дълбока тъга, че импулсивно я хвана за ръката, сякаш с докосването си можеше да й вдъхне мъничко надежда.

Свещенослужителката се усмихна.

— Добра душа си ти, Джована, благодаря ти. От двайсет години сме подложени на безмилостни гонения. Нима кралят на Франция не изби достатъчно мъже, жени и деца? Не, сега и папа Григорий ще продължи да ни преследва.

— А императорът? — попита Джована. — Нали го смятат за справедлив мъж?

— Императорът ли — с горчивина отвърна Беренгария, — вярно, той закриля сарацините и евреите в Сицилия, обаче заповяда да ни изгарят на кладата. Не можем да разчитаме на императора. Ако Бог е милостив към нас, ще изпълним задачата си, но животът на всички ни тъй или иначе е в Божиите ръце.

— И коя е задачата, която искате да изпълните на всяка цена?

— Джована, аз съм свещенослужителка, от „чистите“. Мой дълг е да водя хората към Бог. Които вярват в стареца от Рим, са на погрешен път.

Джована се уплаши и бързо се прекръсти.

— Това са думи срещу нашия Бог, Беренгария — прошепна тя. — Не бива да говорите така. Загубени сте, ако някой ви чуе.

Свещенослужителката на албигойците се изправи гордо и изгледа сериозно Джована.

— Говоря каквото ми диктува съвестта. Нима ще наречеш начина на живот на мнозина църковни мъже в Рим християнски? Те пиянстват, развратничат и пет пари не дават за повелите Христови. Не, това не е моята Църква.

Никога досега Беренгария не бе говорила така. Джована не беше виждала спокойната и разсъдлива жена да се разпалва толкова. Очите й хвърляха искри, костеливите й пръсти се свиха в юмруци; изправена като свещ, Беренгария заприлича на отмъстителка на истинската вяра, на небесна боркиня, която — за разлика от кръстоносците — тласкаше хората към Бог не с меч, а със слово.

Джована въздъхна. Чувстваше, че рано или късно Беренгария ще се озове в голяма опасност.

— Къде ще отидете, когато се наложи да напуснете тази къща, а може би дори и Торино? Кой ще ви помогне, след като всичките ви братя и сестри също ще се страхуват за живота си? Умолявам ви, Беренгария, бъдете внимателна, не се доверявайте никому.

— Мой дълг е да разпространявам вярата си — свещенослужителката на албигойците се поуспокои и се усмихна на Джована. — Ще направя каквото трябва да направя. Никой човек на този свят няма да ми попречи. А ако Бог пожелае да умра, нека бъде тъй.

Джована кимна. Достатъчно добре познаваше Беренгария, за да знае, че говори сериозно. Тя нямаше да се отрече от вярата си дори ако я заплашваше смърт сред пламъци. Свещенослужителката поднови разговора.

— Ще отговоря на въпроса ти. Ако наистина ни принудят да напуснем Торино, което, честно казано, не ми се вярва да се случи, ще поемем на юг. Имам приятели във Фоджа, там ще ни приемат.

Джована я изгледа учудено.

— Но нали казахте, че императорът няма да ви осигури закрила?

Беренгария вдигна презрително вежди.

— Императорът си построи дворец във Фоджа и понякога обича да прекарва няколко седмици там. Е, й? Какво всъщност знае той за града? Абсолютно нищо. Фоджа е идеалното скривалище. Точно в устата на лъва. Няма ли да си изядеш рибата?

Джована разсеяно поклати глава.

— Не, не съм гладна. Специално заради мен ли купихте пъстърва? Не съм ви виждала да ядете нищо животинско.

— Не ядем месо и не пием мляко, но за рибата правим изключение. Успокой гузната си съвест, пъстървата не е доплувала на торинския пазар специално заради теб.

Джована се засмя, в последно време това й се случваше много рядко. Свещенослужителката също се усмихна и в този кратък миг на безгрижно веселие Джована реши да престане поне засега да се тревожи за албигойците, още по-малко за себе си. За момент изключи от мислите си дори Бианка и продължи да се кикоти като девойче, след като Беренгария отдавна бе затворила вратата зад гърба си.

* * *

Септемврийското слънце бавно изчезна зад обагрения в оранжево хоризонт, но и смрачаването не донесе желаната прохлада. Измина един горещ и душен ден. Граф Манфред Ланча проклинаше тихичко дългата си наметка от тежка коприна, която носеше само по специални поводи. От опит знаеше, че под нея става непоносимо горещо. Капчици пот избиха на челото му и се стекоха по орловия му нос. Копнееше за чаша добре охладено вино.

От седмици нямаше ни вест, ни кост от сестра си Бианка и не беше сигурен дали въобще му се иска да чува повече за нея. Гневът му още клокочеше. Тя съсипа всичко изградено от него. Бароните, с които по-рано ходеше на лов, го отбягваха. Могъщото семейство на Енцио Пучи се отнасяше към него с открита враждебност. Само и единствено на изкуството на лекаря, спасил по магически начин живота на Енцио, трябваше да благодари, че родът Пучи още не е опустошил земите му, замъкът продължава да е негова собственост, а главата му не е набучена на нечия пика.

Енцио оцеля, но беше далеч от оздравяването. Ножицата, която Бианка беше забила в гърба му, бе увредила сериозно мускулите му, всяко движение му причиняваше страхотни болки. Цяло чудо беше, че избраният от него годеник на сестра му изобщо е жив, смяташе Манфред.

Днес Енцио най-после щеше да напусне замъка на семейство Ланча; от една страна, Манфред изпитваше облекчение, от друга, го изпълваха страх и ужас. Събитието, разбира се, трябваше да бъде отбелязано по подобаващ начин: само в чест на Енцио той наметна на раменете си пелерината на рода Ланча с избродирания семеен герб: кон, изправен на задните си крака, а от двете му страни — ловни соколи в полет.

Празничната наметка намирисваше на мухъл, но пък се отличаваше с извънредно богата украса. Златна нишка увенчаваше долния край, а около деколтето бяха избродирани великолепни звезди. Пелерината бе изработена по поръчка на дядо му; осланяйки се на поетичната си фантазия, той бе дал съответните указания на шивача и бродирачките. Според Манфред скъпоценната одежда беше прекалено префърцунена, почти женска, и той я носеше с крайно неудоволствие. Поводът за днешната вечер обаче бе толкова необичаен, че колкото и да му се искаше, нямаше как да я остави да лежи в богато украсената с резба кедрова ракла.

Манфред отметна раздразнено краищата на пелерината с надежда да се поразхлади. Не беше страхливец. Беше готов да се изправи срещу всякакъв противник — било на лов, било в битка. Беше убивал вълци с копието си и рицари с меча си. Имаше мускулести крака и ръце и без да е висок колкото Енцио, вече многократно го бе побеждавал на турнири.

Мъглявото мъжко приятелство, зародило се от съвместни турнири, лов на вълци и гуляи, прерастващи в оргии, накара Манфред да се размечтае за нещо повече. Кроеше амбициозни планове — Енцио да му стане зет. Е, щеше да пожертва сестра си заради мъж, според когото една жена не струва повече от крава — лош късмет за Бианка, но това не биваше да му попречи да умножи влиянието и богатството на фамилията Ланча, още повече че положението със семейните финанси не беше никак розово.

От седмици си блъскаше главата да измисли нов план. Вече не вярваше, че Бианка ще оцелее след бягството. Шпионите на Енцио отдавна бяха по следите й, а Хайнрих от Пасау щеше да прибегне най-безскрупулно до всякакви средства, само и само да постигне целта си. Ако още не бе попаднала в ръцете на кръвожадни разбойници или на прегладнели наемници, ако още не бе мъртва или в плен, Бианка нямаше никакъв шанс да се изплъзне на Хайнрих от Пасау. Той щеше да я гони и преследва, както соколът преследва плячката си — тихо, но смъртоносно. Вътрешно Манфред отдавна се бе сбогувал със сестра си.

Да, през първите дни след нейното изчезване той направо й желаеше смъртта. Вече нямаше думи, за да проклина сестра си. Наричаше я с всички позорни имена, които му идвах на ум. Ала след време се поуспокои и започна мимо волята си понякога да усеща леко, болезнено пробождане в сърцето, когато си мислеше за нея. Много внимаваше това да не му се случва прекалено често, но ако трябваше да бъде честен, неговата сестра бунтарка му липсваше. Е, поне малко. Дали съжаляваше за случилото се? Може би, но не обвиняваше себе си за разигралата се трагедия.

„За всичко е виновна Бианка“ — промърмори под нос Манфред.

Свечеряваше се. Отправи се към голямата рицарска зала, където щяха да отпразнуват оздравяването на Енцио и сбогуването му със замъка на рода Ланча. За първи път след онази злощастна нощ през юли организираше празненство; покани дори музиканти, за да поддържат Енцио в настроение.

От залата се носеше мелодия на лютня. С приближаването си Манфред я чуваше все по-ясно. „Колко различна е тази вечер“ — помисли си той. Дружбата му с Енцио отстъпи пред едно опасно недоверие, а самият Енцио вече не си правеше труда да спазва и най-елементарните правила на учтивост. Опитите на Манфред да си поприказва с някогашния си приятел за старите времена се проваляха, защото Енцио бе издигнал около себе си стена от мълчание. В тишината, възцарила се между двамата, дебнеше нещо зло, подмолно.

Манфред се чувстваше като ловец, който не подозира, че дебнейки да убие вълка, звярът всъщност се промъква бавно зад гърба му, и докато той се оглежда зорко в гората за жълтите очи на хищника, онзи вече незабелязано се готви за скок. Храбростта му се сломи през седмиците, когато Енцио, тежко ранен и бълнуващ от треската, се бореше за живота си в една от стаите на замъка. Енцио щеше да потърси отмъщение — и в крайна сметка щеше да постигне своето. Лютните нямаше да успеят да внесат хармония в това празненство, беше убеден Манфред.

Поспря за миг и си пое дълбоко дъх, преди да се изкачи по витата каменна стълба към рицарската зала. Покажеше ли сега, че се страхува, значи беше загубен. Стисна треперещите си ръце в юмруци, после разпери пръсти, за да се отпусне. Прочисти гърло, да не би с дрезгавия си глас да издаде колко е несигурен; още веднъж пое дъх и отвори вратата.

— Виж ти, виж ти, изисканият граф Ланча!

Поздравът на Енцио преливаше от насмешка и подигравка, усмивката му бе изкривена. Той не седеше, а почти лежеше на един от солидните дървени столове с високи облегалки за ръцете. Личеше си, че изпитва болки, но очите му не отразяваха мъката, която му причиняваше раната на гърба — не, от тях говореше омраза. Острата му телесна миризма, обгръщаща го като щит, не бе станала по-добра поради многото лекарства за облекчение на страданията му. Напротив. Повече от всякога граф Тусция смърдеше на мокра козина.

— Енцио — отвърна Манфред, — уверявам те, че никой друг не се радва на оздравяването ти, колкото мен. Хайде да празнуваме, задето всичко се обърна към добро.

Енцио отметна глава и се изсмя.

— Към добро?! Винаги си имал странно чувство за хумор, драги. — Смехът секна рязко, Енцио гаврътна на един дъх чаша вино. По бузите и челото му изби издайническа червенина.

— Енцио — опита се да го умилостиви Манфред, — знам, че в моя дом бе извършена ужасна несправедливост към теб, която никога няма да успея да поправя. Но ти си жив. Само това има значение.

— Жив съм. — Енцио тресна чашата си върху масата и презрително попита: — На това живот ли му викаш? А? Това ли си представяш под живот?

— Чуй ме, Енцио…

— Почакай, не съм свършил. Сигурно трябва да ти благодаря, че сервираш вино и печен глиган и каниш някакви жалки свирачи? — Гласът на Енцио се извиси и премина в крясък, сравним с гневния рев на елен. — Край! — извика той. — Край на това дрънкане!

Яростно запокити чашата си към музикантите, уцели една лютня и тежкият бокал разби крехкото дърво на инструмента. Музиката тутакси замлъкна, смутените и уплашени музиканти се озъртаха за помощ, но никой не помръдваше. Рицарите и слугите стояха като вкаменени. Всички погледи бяха вперени в граф Ланча и в човека, тутакси платил за невъздържаността си, превивайки се от болка.

Манфред се опита да овладее гласа си.

— Енцио, моля те, позволи ми да ти кажа…

Млъкна, защото Енцио се разтърси от пристъп на кашлица; от дясното ъгълче на устата му потече струйка вино. Направи крачка към него, но Енцио с мъка протегна ръка да го възпре.

— Не се приближавай до мен — изпъшка той. — Виждаш ли сега как живея? Разбра ли най-после? Аз съм инвалид. Пачаврата-убийца, тъй наречената твоя сестра, ме осакати с проклетата си ножица. Не мога да яздя, не мога да се бия, дори не успях да обладая нито една твоя слугиня. Това не е никакъв живот — ревна Енцио. — Дори горските зверове имат по-добър живот от мен. Хайде, отиди в гората и ще видиш. — Той избухна в горчив смях. — Дивият шопар получава от живота повече, отколкото могъщият Енцио Пучи. И виновна за това е една проклета курва.

— Бианка е…

— Млъкни! Не произнасяй това име в мое присъствие. Никога! — Енцио се наведе над масата, доколкото му позволяваше болката. — Ще я намеря. И няма да я убивам. Не веднага. Но ще се моли да е мъртва.

— Енцио, говориш за моята сестра. В моя дом.

— Ако имаш предвид този скапан замък, ще се погрижа скоро вече да не е твой.

Смутените музиканти, забили поглед в земята, безмълвно се молеха час по-скоро да им позволят да си приберат инструментите. Само страхът от нов гневен изблик на граф Пучи ги приковаваше да стоят по местата си. Рицарите, поканени от Манфред за изпращането на Енцио, също изгубиха ума и дума.

Манфред познаваше Енцио достатъчно добре, за да знае, че в такива моменти той е непредсказуем. Със собствените си очи бе видял как в необуздания си гняв преби до смърт един от оръженосците си заради съвсем дребно невнимание — простим грях, който всеки друг би отминал великодушно. Тогава не одобри постъпката му, но и не помогна на оръженосеца, а само гледаше как Енцио дава воля на гнева си — с фатален край за момчето, чието „престъпление“ се състоеше в това, че не се било грижило за меча на своя господар, както той искал.

И не само поради тази причина Манфред предпочете да си замълчи. Просто не знаеше какво да каже на някогашния си приятел. Сега пред него седеше смъртен враг. В това отношение Бианка свърши отлична работа.

Един от доверениците на Енцио, Умберто Челана, пристъпи към граф Пучи:

— Нямайте грижа, Енцио, ще открием тази пачавра. Хайнрих от Пасау е по петите й, а вие знаете, че той преследва плячката си като гладен хищник. Много го бива в ловуването. Тя ще влезе в капана му.

Енцио го изгледа мрачно.

— Знам, че ще я открие — изсъска той. — Да не ме мислиш за глупак? Дръж си езика зад зъбите, да не ти го отреже някой.

Умберто — дребен, грозноват мъж с остър като бръснач ум, не отстъпи.

— Не хабете енергията си с безсмислен гняв, Енцио. Лекарят казва, че след няколко седмици отново ще яздите. Силата, която ви направи непобедим на площадката за турнири, ще се завърне. Опиянявайте се от отмъщението, но не прибързвайте. Изчакайте да му се насладите. А после го изпийте до дъно…

— Може и да си прав — изръмжа Енцио и се ухили на Умберто. — Ти винаги си най-умният от всички ни. Хайде тогава, да пием. Ей, донесете ми нова чаша!

Манфред почувства как напрегнатото настроение в залата се промени. Музикантите вдигнаха от пода инструментите си, слугите донесоха нови димящи блюда — печен волски бут и месо от глиган, ухаещи на най-различни подправки. Разговорите се подновиха, тук-там дори се чуваше смях.

— Слава на Бога — прошепна почти беззвучно Манфред и чак тогава усети, че през цялото време беше затаил дъх. Най-после въздъхна с облекчение.

— Приятели мои — извика полупияният Енцио, — елате и седнете до мен. Това е последната ми вечер в този убийствен замък. Какво ще кажеш, Умберто, дали да го сринем със земята?

— Добра идея, обаче се опасявам, че той ще се срути преди това от само себе си.

Енцио избухна в смях:

— Знам защо толкова те ценя. Много си прозорлив, направо незаменим. Драги ми Манфред, Умберто, както винаги, е прав. Съборетината на твоите предци не заслужава хората ми да си губят времето с нея.

Лицето на Манфред остана неподвижно. Страхуваше се от гнева на Енцио, но не очакваше толкова много омраза. Не само Бианка бе загубена, но и той, и всички в дома му. Граф Ланча, достатъчно умен, взе насериозно намеците на Енцио. Предупреждението прозвуча ясно. Тук той вече не се намираше в безопасност, вече не можеше да разчита и на бившите си приятели и бойни другари. От този миг беше сам.

Манфред наблюдаваше как компанията благородници се напива с неговото вино и въпреки това го обиждат и заплашват. Усети горчилка в устата си, все едно бе отпил от билковите отвари на медика. Енцио щеше да го убие, а всички останали щяха да гледат. И после никой нямаше да потърси отговорност от Енцио.

Тежкото землисто вино с несравним аромат на дърво и череши създаваше все по-приповдигнато настроение в залата, глъчката се усилваше, а някои мъже започнаха да викат слугините. Жените знаеха какво предстои, в крайна сметка не за първи път се събираха пияни рицари в този замък. Техният господар, граф Ланча, очакваше от тях да са в услуга на мъжете. Така беше открай време.

Манфред престана да обръща внимание на обкръжението на Енцио Пучи, мислите му запрепускаха бясно. Къде може да отиде, ако му се наложи да напусне родните места? Там, където се срещат всички рицари, чиито замъци са затънали в дългове или разрушени — в някой кралски двор.

Кралят на Франция водеше война северно от Пиренеите. Той не би отблъснал един кален в битките рицар. Отвъд Алпите, по студените германски земи, се разпореждаше Хайнрих, синът на император Фридрих. Манфред потръпна при мисълта за Севера. Въпреки това пътят през Алпите му се стори най-сигурният. Не завинаги, за няколко години може би, докато гневът на Енцио се уталожи, а жаждата му за мъст бъде задоволена. Тази мисъл му донесе утеха.

— Ей, Фабриса, ела при мен — повика той една от младите прислужнички в кухнята.

Тя седна в скута му, а той без колебание бръкна в дълбокото й деколте и погали гърдите й. Ощипа палаво едното зърно и прошепна в ухото й:

— Хайде, красавице, имам повод за празнуване.

* * *

От дни флотата плаваше по безбрежното море. Нежни като воали облаци покриваха небето, а малки коронки от пяна белееха по вълните — още от сутринта времето обещаваше поредния слънчев ден с подходящия западен вятър, та корабите да развият най-добрата и най-подходящата скорост. Капитанът доволно определяше курса по звездното нощно небе. Не се забелязваха никакви признаци за лошо време, дъжд или буря. Напротив — очертаваше се спокойно пътуване, гарантиращо успешно пристигане. Направо детска игра за кораб като „Клара“.

Бианка усети вкус на сол върху устните си. Вятърът милваше кожата й. И въпреки това тя възприемаше яркото слънце и дружелюбното синьо море като подигравателен отговор на природата спрямо чувствата на хората на борда.

Всъщност би трябвало небето да плаче, морето да се бунтува и вятърът да бучи. Никой поклонник не поглеждаше с радост на изток, където се намираха Светите земи. Суровата красота на скалистите острови, пръснати из морето, не будеше у никого възторг от онази непозната страна, която искаха да открият и завладеят заедно. Черна меланхолия владееше поклонниците, дори екипажът, врял и кипял, загуби настроение за обичайните си груби шеги. Неестествена тишина цареше по всички кораби от флотата.

— Погледни, Лоренцо — Бианка посочи към водата. — Прекрасни са, нали?

— Наричат ги делфини — поясни Лоренцо, междувременно по-научил от екипажа на „Клара“ това-онова за многобройните морски обитатели.

Най-малко двайсет от тези елегантни плувци скачаха по вълните. Човек чуваше гласовете им и песента им; в ушите на Бианка тя звучеше като смях на омагьосани души.

— Делфините следват корабите и им носят късмет. Някои народи ги почитат като свещени животни.

— Вярваш ли, че ще ни донесат късмет?

— Колкото до пътуването, да, така изглежда. Нито едно дъждовно облаче не се вижда надлъж и нашир. Но иначе? Не знам. Аз съм само един обикновен соколар.

— И човек, на когото може да се разчита — топло допълни Бианка. Изгледа го, усмихна се тъжно и докосна нежно ръката му. — Без теб нямаше да успеем да избягаме. Благодаря ти, Лоренцо. Никога няма да забравя какво направи.

Лоренцо усети как по загорелите му от слънцето бузи изби червенина и от притеснение не знаеше какво да отговори.

— Всичко е наред, Лоренцо. Много добре знам колко много направи за мен.

Двамата потънаха в размисъл. По някое време Бианка наруши тишината:

— Какво прави една войска без водач?

— Моля? — стресна се Лоренцо.

Въпросът на Бианка го изтръгна от мечтите му и той я погледна недоумяващо.

— Войска без водач. Или ще кажа: кръстоносен поход без император.

— Не ви разбирам, графиньо.

— Помисли, Лоренцо — нетърпеливо го подкани Бианка. — Ето ни тук с цялата флота насред морето. Рицари, поклонници, моряци, всички сме тръгнали срещу езичниците. Но кой издава заповедите?

— Ами… наместникът на императора.

— Божичко, Лоренцо, колко бавно загряваш днес. Наместникът на императора за този поход се казваше Лудвиг Тюрингски. Знаем какво се случи с него.

— Права сте. Треската покоси ландграфа.

— Най-после ме разбра. А сега се мълви, че и императорът бил мъртъв. Корабите, които придружаваха неговата галера, поеха курс към брега. Та кой, значи, предвожда този кръстоносен поход?

— Някой от приближените на императора — предположи Лоренцо. — Във всеки случай все някой е поел командването.

Бианка тайно се удиви на непоклатимата му вяра в разума на другите мъже. Бяха я научили, че мъжете са предпочитаният от Твореца пол, но собственият опит с някои от тези брадати създания вече й вдъхваше известни колебания. Да, бяха силни и я превъзхождаха физически. Мнозина се отнасяха към нея учтиво, по рицарски, но по природа мъжете си бяха невъздържани и подвластни на прищевките и похотта си.

Бианка стигна до убеждението, че е по-добре жената да се опира на собствените си възприятия, а не непременно на мнението на някой мъж. Знаеше, че тази мисъл е почти еретична, затова предпочиташе да я запази за себе си. Лоренцо, макар верен и добродушен, в крайна сметка — беше убедена — винаги щеше да има по-малко вяра в силите на една жена, отколкото на мъж. Дори когато ставаше въпрос за графинята. Или може би именно защото е графиня, додаде мислено тя.

Как бе протекъл животът й досега? Вярно, беше научила много от монахините, но едва сега опознаваше истинския живот. Всяка селянка или тъкачка знаеше повече за него.

— Значи, смяташ, че всичко ще продължи както досега? — обърна се към Лоренцо тя. — Сякаш нищо не се е случило? Сякаш императорът е още жив и води своите кръстоносци към Светите земи подобно на ангел на отмъщението, размахващ огнен меч?

— Не знам. Защо питате?

— Защото се тревожа за нас, драги ми Лоренцо. Кой ще окуражава мъжете, когато тръгнат на бой? Спомни си словото на императора на големия площад в Бриндизи. Всички го гледаха в устата като омагьосани.

— И какво общо има това с нас?

Бианка го изгледа настоятелно.

— Замислял ли си се някога, че нашите рицари може и да не преминат победоносно през Светите земи? Че техните християнски мечове може да се окажат тъпи в сравнение със сабите дамаскини на сарацините?

Лоренцо се вторачи изумен в нея.

— Разправят — продължи тя, — че острието на дамаскинята разсичало във въздуха копринена кърпа, толкова добре било наточено.

— Откъде знаете? — прошепна Лоренцо.

— Подслушах двама рицари — без увъртания призна Бианка. — Страхуват се, много се страхуват.

— От езичниците ли?

— Изглежда и сарацините умеят да се бият. Султанът също имал голяма войска, казват. Рицарите са отчаяни и обезверени без върховното командване на императора. Какво ще стане с нас при това положение, Лоренцо?

Младежът посегна да сложи утешително ръка върху рамото на Бианка, но се опомни — не му се полагаше подобна близост. Вярно, от седмици бяха заедно в това извънредно опасно пътешествие, отблъснаха нападения и покушения, но въпреки това той си оставаше соколарят на графиня Ланча, а не нейният довереник.

— Няма как да се върнем, графиньо, остава ни само бягството напред.

— Замълчи. Не е нужно да ми съобщаваш очевидното.

В такива моменти Бианка се държеше като непристъпна благородница. Въпреки мръсните одежди на поклонница и сплъстената коса, въпреки че инак бледата й кожа бе изгоряла от слънцето, сякаш е ратайкиня на нивата, тя си оставаше горда като същинска кралица.

Лоренцо се уплаши да не я е ядосал и смутено замълча. За него Бианка беше най-красивата жена, създадена от Господ. Възхищаваше й се и дори мъничко я обичаше, макар че би предпочел да умре, отколкото да признае чувствата си пред когото и да било. Близо до нея той изпитваше смесица от страх и блаженство, която разтърсваше душата му и изостряше всичките му сетива. В присъствието на Бианка в него се разстилаше топлина и някакво трептене в стомаха го караше да се черви от срам, но това бе напълно неподвластно на волята му.

— Простете, графиньо, думите ми бяха глупави.

Бианка му се усмихна по своя си неподражаем начин и Лоренцо въздъхна с облекчение.

— Смятам — съобщи тя, — че беззащитните поклонници са лесна плячка за сарацините. Трябва ни меч.

Лоренцо отправи отчаяна молитва към небето. Не беше майстор на меча, а Бианка бе твърде слаба и крехка, за да носи тежки, непрактични железни оръжия.

— Обаче не разполагаме с меч — възрази той. — Пък и едва ли някой сарацински занаятчия би ни изковал оръжие.

— И за това съм помислила. Ще си го откраднем.

— Това е невъзможно.

— Напротив.

— Невъзможно е.

— Не!

— Невъзможно е.

— Не смей да ми противоречиш!

Лоренцо заби поглед в корабните талпи, поклащащи се нагоре-надолу в лекия ритъм на вълните. Божичко, как посмя да възрази на господарката си! Беше непростимо. От друга страна, знаеше, че всякакви необмислени действия в чужда страна, когато на практика си заобиколен от врагове, водят до затвор и дори до мъчителна смърт. Да откраднат меч! Как ще стане? Никой рицар не допуска да му отнемат меча, докато е жив. Да убият човек, за да извършат подла кражба? Не, той, Лоренцо, не е способен на това, да не говорим за Бианка.

— Добре — съгласи се младежът. — Да измислим план.

— Вече съм го измислила.

Бианка прочете в очите на Лоренцо смесица от възхищение, недоумение и загриженост. „Ах, Лоренцо — помисли си тя, — хич не умееш да прикриваш чувствата си, колкото и да се стараеш.“ Оценяваше страховете му за нея и уважаваше тайната му влюбеност. Лоренцо притежаваше хилядократно повече рицарски добродетели от всички мъже с благородническа кръв, които бе срещала в замъка на рода Ланча. Изпитваше дълбоки приятелски чувства към соколаря и тези чувства щяха да траят, докато е жива.

— Е? — попита Лоренцо.

— Какво е?

— Вашият план.

Бианка се приближи плътно и почти долепи устни до лявото му ухо.

— Тук, на кораба, е прекалено опасно — едва-едва прошепна тя. — Ще изчакаме да слезем на сушата. После ще се присъединим към някоя група рицари. Като заспят, ще си вземем меч.

Лоренцо се разочарова. Очакваше повече от острия ум на Бианка.

— Простете, графиньо, ама това не е никакъв план.

— Тъй ли? И защо?

— Рицарите са винаги нащрек, очакват нападения и се редуват да стоят на пост. Няма да ни се отвори случай да ограбим някого.

— Не бой се, те ще спят дълбоко.

Лоренцо я погледна въпросително.

Тя извади, скрито в подгъва на ръкава си, шишенце.

— Какво е това?

— На какво ти прилича?

Лоренцо посегна ужасено към шишенцето.

— Графиньо, да не е… отрова?

— Моят добричък, глупавичък Лоренцо, да не очакваш графиня Ланча да се превърне в отровителка? Няколко капки — и рицарите ще сънуват приятни сънища, а на следващата сутрин ще се събудят живи и здрави.

— Ама…

— Тихо! Даде ми го корабният готвач, начетен мъж, умен почти колкото леля ти Джована — прошепна Бианка.

Далече на хоризонта се очерта бреговата линия, все още неясна, въпреки кристалночистия въздух.

— Всемогъщи Боже — възкликна Лоренцо, — това ли са Светите земи?

— Глупак! — изръмжа в отговор на благоговейния възглас на младежа един моряк, застанал до устройството за управление на платната. — Този остров там се нарича Кипър.

* * *

В техническо отношение сградата беше перфектна, гениална конструкция от римско време, не загубила нищо от своята функционалност през вековете.

През вход, украсен с великолепни бели колони, се влизаше в просторна зала. Изкусни мозайки от лапис лазули покриваха светлия под. От равни разстояния в кръглата зала започваха коридори, към които се влизаше през арки, опрени на колони.

Коридорите пък водеха към нови и нови зали, някои дотолкова пълни с пара, че човек не виждаше краката си.

В други зали се намираха басейни — едни с гореща вода, други със студена. Покрай стените имаше кушетки от мрамор и дърво. Разнасяше се омайното ухание на ароматни масла, салвия и мента.

Най-хубавото обаче беше отоплението в сутерена, откъдето се регулираше температурата в цялата баня. Врялата вода, извираща от земята, преминаваше отдолу по система от тръби. Бяха предвидени и допълнителни огнища да отопляват едно или друго помещение. Под цялата баня имаше подземия — едно наистина майсторско постижение на римските архитекти.

Открай време Карим изпитваше дълбоко уважение към всякакви виртуозни способности, а тайната му страст беше архитектурата, независимо към коя вяра и култура принадлежеше. Мислено се поклони пред конструкторите на балнеума в Поцуоли, недалече от Неапол и от университета на Салерно, точно срещу остров Ишия.

Той седеше на дървена скамейка в судаториума — парната баня, която гонеше от него излишните течности. Позволи си малкия лукс с едно силно съкратено термално лечение, просто не му оставаше време да се възползва от всичките удобства на балнеума.

Обикновено тук се лекуваха стотици болни с надеждата да получат облекчение на ставите, да понамалят болките в кръста или стомаха и да постигнат общо укрепване на организма. В момента обаче обществената баня бе затворена за посетители, а достъп до нея имаха само най-доверените лица от императорския двор. Пред всички входове стояха въоръжени пазачи, дори бръснарите, които обичайно предлагаха услугите си тук — подстригване и вадене на зъби — бяха принудени да се лишат от доходите си. Един от най-могъщите мъже на света бе дошъл да възстанови силите си край минералните извори.

Карим се радваше на горещината и реши да й се наслади още малко, преди да се хвърли във фригидариума — басейна със студена вода. Поглади си мускулестите ръце и торса, който винаги бръснеше грижливо. Презираше мъжете от Севера — миеха се рядко и излъчваха неприятна миризма, а в космите на гърдите им се въдеха бълхи и въшки. За него си оставаше загадка защо християните са скъсали с традицията на римляните и не дават пет пари за хигиената. За пореден път пое с пълни гърди горещия въздух, изправи се, уви хлабаво ленената кърпа около бедрата си и излезе от судаториума. Приятно хладен въздух го съпроводи по пътя към фригидариума.

Във всички коридори и зали на балнеума температурите бяха приятни. Лекарите и техните помощници, отговорни за балнеума, имаха грижата всички болни, желаещи да оздравеят тук, да получат най-доброто обслужване.

Карим махна кърпата и разкри тяло, съперничещо на всяка статуя на гръцки бог. Гмурна се елегантно в басейна със студената вода, изскочи запъхтян на повърхността и отново се потопи с грацията на делфин. Шокът от студената вода изведнъж изостри сетивата му. Като лечител знаеше, че сега порите на кожата му, отворени в парната баня, ще се затворят. Тялото му бе изхвърлило с потта всички вредни вещества и той почувства прилив на сили.

Излезе от басейна, подсуши се и се запъти към стаята с благовонните масла, където един помощник му направи масаж на гърба. В почти безлюдния балнеум Карим се чувстваше особено приятно, защото му се предоставяше рядката възможност да се унесе в мисли.

Кръстоносният поход на императора, който Фридрих по ред причини искаше да започне час по-скоро, се провали безславно, факт, който и най-умелият дипломатически език не можеше да преиначи и разкраси. „Някой циник би казал, че християнският бог явно няма особен интерес към борбата срещу езичниците“ — помисли си Карим. Напротив — небето изпрати на рицарите и поклонниците премного злини, всяка от тях достатъчна да осуети амбициозните планове на императора: непоносима жега, недостиг на вода, треска, която се разпространи със светкавична бързина и се превърна в смъртоносна епидемия. Безброй смели и не толкова смели мъже умряха, без да стъпят в Светите земи. Карим наричаше това ирония на съдбата.

Гърбът му лъщеше от маслото, всичките му мускули се отпуснаха. Сарацинът благодари на своя помощник — нубиец с кожа, черна като абаносово дърво. Доверяваше се сляпо на опитните му ръце. Със скоростта на вятъра човекът наместваше раменните стави на рицарите, често изместени в битките, но откриваше и по-дълбоко разположени болни мускули и с уверена хватка ги подготвяше за следващия бой.

Карим уви кърпата около тялото си. Достатъчно си подремна под опитните ръце на нубиеца. Време беше да се погрижи за най-важния си пациент.

Напълно облечен — всичко друго би било непростимо прегрешение той се запъти към тепидариума. Там болните правеха топла въздушна баня съгласно описанието на прочутия лекар Гален^[1]. Карим го знаеше наизуст, дума по дума: „След влизането в балнеума болните пребивават най-напред в стаята с топъл въздух, после влизат в басейн с топла вода, а след това — в студена. Накрая си избърсват добре потта. Първото действие на банята цели да загрее и раздвижи веществата в цялото тяло и да балансира тяхното неравномерно разпределение, да разкисне кожата и да освободи всичко, насъбрало се под нея. Второто действие се прилага на добре подсушено тяло и цели да снабди с живителна влага всичките му части. При третата част от процедурата — студената баня — цялото тяло се охлажда, за да затвори порите и да укрепи силите. И накрая, при четвъртото действие се предизвиква обилно потене и се изхвърлят всички вредни вещества, без да излагаме тялото на опасност от прекомерно охлаждане.“

Карим ценеше от личен опит термалното лечение. Преди години той сам се бе излекувал от страдание на гръбначния стълб в горещите извори на остров Кос, в Додеканезите. Югоизточно от тамошното пристанище извира минерална вода и се влива право в морето. На това място болните се къпят в каменен кръг от скални отломки, сякаш оградени от стени.

Още Хипократ, роден на острова, се възползвал от благотворното въздействие на извора. Карим обичаше да си спомня за седмиците, прекарани на скалистия остров, макар заради болния си гръб да се бе движил прегърбен и всяко движение да му причиняваше мъка. Дори не можеше да седи изправен и нова сила за живот му вдъхна нежното полюшване в солената вода, на места толкова гореща, че кожата му се зачервяваше като при изгаряне.

Личният лекар на императора се приближи до вратата към тепидариума и предпазливо я отвори. Блъсна го струя топъл въздух. На обикновена дървена пейка лежеше мъж. Беше заспал. Карим пристъпи към него и за миг се поколеба дали да го събуди, но мъжът отвори очи.

— Карим — сънено каза той, — само не казвай, че трябва да ставам. В тази стая се чувствам като в обятията на красива жена.

Карим се усмихна разбиращо:

— Вярвам ви, Федерико, и от сърце се радвам на това ви усещане. Само че, императоре, горещият въздух в тази стая е като любовта. Всяко прекаляване е вредно.

— Не ме разсмивай, тялото ме боли само като разговарям с теб.

— Ще отмине, обещавам ви. Но треската е коварна болест. Сигурно вашият християнски Бог ви помага да я превъзмогнете.

— Проклетата треска — изсумтя императорът. — Загубих някои от най-добрите си хора. Измряха от болестта, срещу която медиците нямат лек.

— Рано или късно науката ще го открие — успокои го Карим.

— Да, но дотогава ще умрат още много хора. Може би дори ние с теб, Карим.

— Не се тревожете, Федерико, засега няма такава опасност. Тук, в Поцуоли, ще оздравеете напълно.

Фридрих се надигна с мъка — беше толкова слаб, че се наложи Карим да му помогне да седне.

— Виж ме, Карим. Свършен съм.

— Простете, императоре, но не е вярно. Изкарахте тежка болест и едва отскоро започнахте да се възстановявате. Не изисквайте твърде много от тялото си, а благодарете на вашия Бог, че сте още жив.

— Нямам сили и колкото едно дете.

— Силите ви ще се върнат, повярвайте.

— Кога, Карим, кога? Те ми трябват сега, а не в мъглявото бъдеще.

Карим помогна на императора да се изправи на крака и заедно поеха към вратата — бавно, на малки крачки.

— Имаш ли вести от флотата?

Карим изпъшка вътрешно. Колкото по-силно се вкопчваше Фридрих в идеята да отплава час по-скоро след кръстоносците, толкова повече се забавяше оздравяването му.

— Не.

Фридрих изгледа сарацина с ясните си сини очи.

— Защо отговаряш тъй лаконично, Карим?

— Като човек, който носи отговорността за вашето здраве…

— Млъквай. За моето здраве нося отговорност единствено аз, императорът. Никой лекар на света не отговаря за успеха на този кръстоносен поход.

— Императоре, вие сте прочут със силата на духа си, познавате законите на логиката и често виждате по-рано от останалите как се преплитат събитията. Позволете ми да говоря откровено. Вие сте болен. Не, моля, не ме прекъсвайте сега, Федерико. Вие сте болен и едва започвате да се възстановявате. Оцеляхте от треската благодарение на физическата си сила. Крайно лекомислено би било да проигравате този късмет.

Фридрих се умълча, а Карим изтълкува мълчанието му като подкана да продължи.

— Смятам, че може изцяло да разчитате на Хайнрих от Лимбург и Херман от Залца. Особено последният се слави като опитен боец. Вече е печелил много битки, рицарите го ценят и се вслушват в думите му. Той ще отведе кръстоносците в Светите земи и ще удържи победата вместо вас.

Карим се опасяваше, че представя близкото бъдеще на кръстоносците в твърде розова светлина, но не искаше да тревожи Фридрих. Както всички могъщи мъже, така и императорът беше труден болник. Процесът на лечението му се виждаше прекалено бавен, не понасяше бездействието, мразеше да лежи прикован на легло и тиранизираше всички без изключение: и слугите, и медицинските помощници, назначени от Карим да се грижат денонощно за Фридрих.

Почти всеки ден Карим спореше с опърничавия император относно необходимите процедури. Фридрих искаше незабавно да отплава след флотата. Според него принудителният му престой на суша заради болестта не биваше да продължи повече от две-три седмици. Реагираше с гневни изблици, когато Карим предпазливо и постепенно му разкриваше истината: участието на императора в кръстоносния поход щеше да се забави с месеци, а в най-лошия случай той изобщо нямаше да отплава за Светите земи.

Карим се опитваше да облекчи тревожното състояние на императора с отвара от билки, ала не смееше да увеличава дозата. Силните приспивателни бяха опасни за отслабналия организъм на Фридрих; твърде ужасяваща беше мисълта императорът да не се събуди никога.

Влязоха в стая с приятна температура, където Карим сложи увития в снежнобял чаршаф император върху кушетка и го покри с копринена завивка. Помещението беше предназначено за отдих и разпускане. В него имаше място за голям брой болни. Излегнали се на кушетките, те обикновено спяха, дремеха или разговаряха шепнешком. Сега обаче помещението бе запазено единствено за императора.

— Добре говори за теб, Карим, че се мъчиш да ме утешаваш — с немощен глас каза Фридрих. — И си прав, нямам друг избор, освен да заложа на великия майстор на Германския орден. Рицарите уважават Херман от Залца. Дори обикновените хора сред поклонниците знаят името му. Положих кръстоносния поход в неговите ръце и ще продължа да се отнасям към него с доверието, което той заслужава.

Карим сметна за разумно да смени темата.

— Има и радостни вести, Федерико. Императрицата се чувства по-добре, пристъпите на прилошаване са намалели.

Фридрих погледна уморено личния си лекар. В очите му се четеше безразличие.

— Колко хубаво — промърмори под нос той. — Значи ще задържи детето, заченато от мен?

— Всичко говори за бременност с далеч по-малко усложнения, отколкото се опасявах, императоре.

— Ако е момче, само ще се надяваме да не заприлича по характер на по-големия си брат Хайнрих — въздъхна Фридрих.

Карим се начумери.

— Първородният ми син управлява Германия. Този крал сервира на баща си само ядове. Ще видиш, Карим, Хайнрих ще създаде още неприятности на север. Трябваше да следя по-зорко за възпитанието му, а да не го оставям на немските графове.

— Синът ви е още млад и неопитен, Федерико.

— Направих го крал. А той за благодарност настройва против мен немските барони — изруга Фридрих. — Проклета треска. Сполетя ме в най-неудобния момент.

— С всяка болест е така, Федерико — окуражи го Карим. — А що се отнася до сина ви в Германия, изчакайте спокойно. Търпението е добродетелта на мъдреците. Смятам немските барони за достатъчно разумни, та да не допуснат един млад крал да ги въвлече в конфликт с могъщия император. Мислете само за оздравяването си.

— Изглежда наистина трябва да те послушам, Карим, макар да ми е трудно.

На вратата се почука тихо. Карим погледна въпросително императора.

— Очаквате ли някого?

Фридрих поклати глава, но чукането се повтори, този път доста по-настоятелно.

— Виж кой се осмелява да ме безпокои.

Карим открехна вратата. Пред нея стоеше началникът на императорската канцелария и видът му съвсем ясно показваше колко му е неприятно да досажда точно сега на болния владетел.

— Карим ан-Назир — припряно изрече той, — знам, моментът не е подходящ за служебни дела, но това писмо не търпи отлагане. — Направи кратка пауза. — От Рим е.

Карим хвърли поглед на грижливо запечатания свитък и в същия миг позна папския печат. Погледна с присвити очи шефа на канцеларията.

— Отлично знаете, че императорът не се занимава с управленските дела. Още не се е възстановил напълно.

— Да, да — неохотно се съгласи чиновникът. — Обаче разберете, писмото е от папа Григорий. Само императорът има право да го отвори.

— Значението на вашия папа ми е добре известно — ехидно възрази Карим, след като забеляза скептицизма на чиновника — човекът се съмняваше дали един сарацин изобщо е в състояние да осъзнае важността на въпросното писмо.

— Карим!

Тихият глас на императора сложи край на зараждащия се спор между двамата мъже. Карим се обърна и се приближи до кушетката.

— Федерико, вашият служител носи писмо от Рим, което не търпяло отлагане.

— В такъв случай защо се колебаеш? Веднага ми го дай!

В думите на Фридрих нямаше и следа от умора. Той се облегна на левия си лакът и протегна дясната си ръка към папското писмо.

Карим взе свитъка от облекчения шеф на канцеларията, завъртя го предпазливо в ръцете си и го подаде на императора. После се запъти към вратата.

— Остани, Карим. Да не би Григорий да ми изпраща пожелания за бързо оздравяване? Или за пореден път ме предупреждава да водя благопристоен начин на живот?

Въпреки шеговития тон Карим усети тревогата в гласа на императора. Папа Григорий беше противник, който не биваше да бъде подценяван. Повечето от неговите жертви твърде късно осъзнаваха в какъв капан са се хванали в резултат на хитрите му и вероломни интриги.

Карим се подчини на желанието на Фридрих, скръсти ръце на гърдите си и безмълвно зачака императорът да счупи папския печат.

Фридрих прехвърли набързо баналните встъпителни фрази на латински и се опита да стигне до същината на папските слова. Прочете повторно текста, мърдайки беззвучно устни. После обори глава.

Карим не смееше да наруши тягостната тишина. Императорът не помръдваше, дори ръцете му не трепереха, но когато вдигна глава, лицето му беше мъртвешки бледо.

— Лоши новини? — тихо попита Карим.

— Най-лошите.

Карим затаи дъх.

— Отлъчен съм от Църквата, приятелю. Изхвърлен съм от християнската общност. — Фридрих се засмя горчиво. — Карим, императорът е обявен вън от законите.

* * *

Мъжът в черно стоеше на кея и се взираше в искрящата вода. Претърси града от изток на запад и от север на юг, ала не откри нищо. Нямаше и следа от двамата мними поклонници. Бианка и соколарят й сякаш бяха потънали вдън земя. Наложи му се да посети дори отвратителните болнични лагери, за да търси и там плячката си. Вглеждаше се в лицата на умиращи рицари и уличници и съвестно преглеждаше вонящи трупове, преди малцината останали здрави жители на Бриндизи да ги изгорят на огромните клади.

Открай време не понасяше лепкавата миризма на смъртта, но остана и продължи да търси упорито, подобно на прегладняла глутница, надушила следата на дивеча. Така и не успя да открие отново тези, които търсеше. Хвърли кос поглед към мършавата фигура на Хайнрих от Пасау и прокле непознатия, изпречил се на пътя на барона точно в момента, когато почти бе постигнал целта си. Нужен беше само един миг и Лоренцо, соколарят предател, щеше да бъде изпратен в отвъдното, където отдавна му беше мястото според мъжа в черно. Хайнрих от Пасау почти бе докоснал с ръка красивата Бианка, ала небесата най-ненадейно изпратиха помощ на бегълците.

Двамата мъже примигваха срещу яркото слънце и се опитваха да овладеят гнева си и да разсъждават хладнокръвно. Бяха убедени, че не са останали много възможни места, където да се скрият графиня Бианка и нейният соколар. В града от седмици цареше паника заради епидемията. Никой не би укрил двама непознати поклонници, особено пък за толкова дълго време.

Несъмнено Бианка и нейният покорен помощник бяха напуснали града. Но в коя ли посока са поели?

— Помисли! — обърна се баронът към спътника си. — Двама поклонници с отрязан път назад и без скривалище. Какво ще направят, а?

— Откъде да знам — сопна се онзи. — Защо все пак да не са умрели? От болестта, от мръсната вода или от двете заедно.

— Нищо чудно — размишляваше на глас Хайнрих от Пасау, — но сигурно щяхме да намерим труповете им.

— Ами ако са били изгорени, преди да надникнем във всички вонящи чували?

— Хм. Да приемем, че са живи. Къде са?

— Безсмислено е. Може да са навсякъде.

С тази небрежна забележка мъжът в черно си спечели отровен поглед.

— Обаче не са навсякъде. Помисли, човече! Трябва да са избрали определена посока. В крайна сметка не са се издигнали във въздуха като птиците.

— Но може да са отплували като рибите.

Хайнрих от Пасау се извърна рязко към спътника си.

— Да отплуват… Какъв глупак съм! Къде ще отидат двама поклонници, обзети от смъртен страх? Божичко, ще се смесят с другите поклонници, естествено.

— Искате да кажете, че са отплавали с императорската флота към Светите земи?

— Именно.

— В такъв случай мисията ни приключи.

— Как да го разбирам?

Мъжът в черно погледна с недоумение барона.

— Флотата потегли преди много дни. Един Господ знае къде са слезли тези двамата.

— Всемогъщи Боже, колко тъп може да бъде човек? По пътя си към Светите земи флотата не спира безразборно по разни пристанища. Това не са търговски кораби като венецианските, които товарят и разтоварват стоки навсякъде по крайбрежието.

— И въпреки това. Тези глупци, които се наричат Христова армия, нямат водач. Ландграфът се гътна от треската, а разправят, че и императорът бил умрял. Откъде знаете, че корабите изобщо ще стигнат до Светите земи? Ами ако преди това ги нападнат пирати?

— Хм. — Хайнрих от Пасау се замисли за миг върху тази възможност, но все пак му се стори по-разумно да предположи, че флотата ще пристигне безпрепятствено на местоназначението си.

Вероятно някой друг е поел официално командването; познаваше императора и не би се учудил, ако е Херман от Залца, великият майстор на Германския орден. В такъв случай поклонниците и рицарите се бяха насочили към определено пристанище — Акка^[2] на палестинския бряг. В крайна сметка именно този град се беше превърнал в седалище на Германския орден, само преди няколко години Франциск от Асизи бе основал там голям манастир, а откакто английският крал Ричард Лъвското сърце отвоюва Акка от мюсюлманите преди близо трийсет години, пристанището се смяташе за столица на Йерусалимското кралство.

И кой, разсъждаваше немският барон, стана крал на Йерусалим след женитбата си с Изабела Бриенска? Точно така — император Фридрих. Може и да е мъртъв, но може и — понеже е тежко болен — само да е изоставил флотата, принуден да обърне назад.

Хайнрих от Пасау се подсмихна и си позволи миг на гордост. Що се отнася до логиката, беше готов да се мери с всеки бенедиктински монах, склонен към дебатиране. Никой не би го притиснал в ъгъла — нито с думи, нито с оръжие. Беше почти сигурен, че тюрингецът Херман от Залца, когото впрочем бегло познаваше, няма да избере друга цел от палестинския бряг. А що се отнася до пиратите — да, те постоянно нападат търговски кораби, но тежковъоръжените кръстоносци са несравнимо по-сериозен противник.

Пиратите предпочитаха да заобикалят отдалече галерите на кръстоносците и се въздържаха да издигат разбойническия си флаг. Не, Бианка и Лоренцо определено не са попаднали в ръцете на страховитите търговци на роби, които върлуват по море. Много по-вероятно е да се приближават преспокойно към Палестина, въобразявайки си, че са се изплъзнали на своите преследвачи.

Мъжът в черно погледна въпросително Хайнрих от Пасау.

— Е, мисията ни приключена ли е, или не? Решавайте, в противен случай си искам възнаграждението.

— Мисията ни ще приключи, когато Енцио Пучи си върне графинята-убийца. Впрочем, той няма нищо против, преди това да се позабавляваме с въпросната дама.

— Колкото и примамливо да ми изглежда предложението, изгледите са твърде мъгляви.

— Аз пък съм настроен много по-оптимистично относно бъдещето.

— Значи ловът не е приключил?

— Ловът не е приключил.

— Значи потегляме по море?

— Потегляме по море.

Мъжът в черно хвърли смразяващ поглед към немеца. Мразеше да го правят на глупак, а самодоволните повторения на Хайнрих му действаха като опърничав кон или непорочна жена, която дръзва да го отблъсне — поставяха на изпитание самообладанието му.

Трудно контролираше гнева си — веднъж разпален, гореше буйно като постоянно подклаждан огън. Човешкият живот не значеше почти нищо за него, а женският — още по-малко. Всеки, който го предизвикваше, си играеше със съдбата, без сам да го подозира.

— И на кой кораб ще се качим по-точно? — попита той, влагайки целия си сарказъм.

След потеглянето на кръстоносците пристанището на Бриндизи се бе опразнило, само няколко лодки се поклащаха в мръсната вода.

— Остави това на мен — енергично отвърна Хайнрих от Пасау. — Да вървим. Достатъчно дълго прелестната Бианка ни прави на глупаци. Крайно време е да изпълним поръчението на Енцио и да му върнем годеницата. Доколкото го познавам, сигурно вече гори от нетърпение.

Човекът в черно се върна с него в града. При църквата се разделиха. Хайнрих се запъти към големите търговци на платове, за да разбере кога е следващият кораб към Палестина, а мъжът в черно влезе в първата кръчма. По природа не беше приказлив и от разговора устата му пресъхна. Поръча си вино с надеждата избата да е достатъчно дълбока и стените — достатъчно дебели, та да държат напитките хладни.

Мисията, в която се бе впуснал, започваше да му тежи. Отначало изглеждаше, че графиня Ланча е лесна плячка, а възнаграждението, обещано му от Хайнрих от Пасау, ще бъде спечелено бързо. Но ето че вече от седмици тичаха подир тази жена, а тя всеки път им се изплъзваше. На всичкото отгоре сега немският барон, вкопчил се в преследването като бясно куче, искаше да отплават за Палестина.

По дяволите! Не се бяха разбрали за такова пътешествие!

От друга страна, всичко на този свят е въпрос на цена, заключи мъжът в черно. А цената току-що се бе удвоила.

* * *

Гледан откъм морето, островът не се различаваше от останалите, покрай които минаха досега. Сурови скали, изсушени от слънцето; селца, едва-едва забележими отдалече — каменните им стени също мръснобежови като планините, от които бяха отвоювали терен. Тревата беше кафява, изгоряла от слънцето и горещината. Бианка изпитваше болезнена носталгия по тучните поляни на своята родина и напразно търсеше с очи зелени петна, където да пасе добитък. Откри само чепати дръвчета, чиито плодове, наричани маслини, се изстискваха и даваха вкусен зехтин. Очевидно животът на местните хора беше тежък — непрестанна борба със сушата, борба за всяка капка вода.

Откакто с Лоренцо побягнаха от Пиемонт за Бриндизи, не бе наляло нито веднъж. Бианка престана да брои дните и седмиците. Ужасната нощ, когато Енцио нападна нея и Джована, остана безкрайно назад във времето, и въпреки това раната от загубата на родината и на целия й предишен живот още беше прясна и не спираше да боли.

Обикновено си налагаше да не мисли за миналото, но понякога носталгията я нападаше из засада като подъл разбойник. Дъжд. През онази нощ валеше. Тя си спомняше шепота на водата, а по-късно — страховитата тишина, когато облаците се разсеяха. Липсваше й мирисът на влажни ливади и чистият аромат на въздуха след силна буря.

„Всемогъщи Боже — помисли си Бианка, — никога ли не вали тук, на юг? Как се живее без вода?“

Мъчно й беше за тези хора тук: обработваха нивите си под палещото слънце и копаеха дълбоки кладенци, за да има достатъчно влага за животните и растенията.

Бианка се взираше в планинската верига, към която се приближаваха все повече. Виждала бе вече и по-високи, и по-могъщи планини, скални великани със снежни калпаци дори през лятото, но никоя не беше толкова отблъскваща като тези. Изглеждаха безжизнени и враждебни; при вида на каменната пустош, струпана на безразборна купчина от някакви зли сили, я обзе парализираща тъга.

Миналата нощ й се присъни ангелът, но той не намери утешителни думи за нея. Погледът му беше състрадателен, но устата му оставаше безмълвна. Страх пропълзя в сърцето й, настани се там и не отмина дори с настъпването на деня. Цяла сутрин викаше в съзнанието си лицето на ангела. Дали сериозното му изражение беше неизречено предупреждение? Реши да бъде още по-бдителна от обикновено.

Островът на име Кипър й се стори огромен. Чувстваше се малка и изгубена пред накамарените кафяви камънаци. Капитанът на „Клара“ обясни на поклонниците, че ще се насочат към пристанището на Фамагуста, за да попълнят запасите от прясна вода и нови провизии на борда.

Фамагуста щеше да бъде последната им спирка преди Палестина. След престоя тук щяха да отплават директно към Акка. Там „Клара“ щеше да остави поклонниците и да потегли веднага обратно за Бриндизи.

Бианка подозираше, че капитанът тайно смята всички поклонници за глупци или умопобъркани, които доброволно се излагат на неизвестна и извънредно несигурна съдба, нещо повече — бодро крачат към почти сигурната си смърт, убедени, че най-сетне ще намерят избавление в отвъдното. „Но — разсъждаваше тя, — не беше ли целият живот просто подготовка за смъртта?“ Бездруго човек намира истинското щастие едва в рая, учеха я навремето монахините. Бианка не смееше да им противоречи и приемаше за непоклатима истина убеждението им, че земята е долина на скръбта и единствено небето е твърдина на щастието. Но понякога, докато лежеше на тревата в розовата си градина, гледаше нагоре и наблюдаваше соколите в полет, започваше да изпитва леки съмнения. „Защо Бог, всемогъщият творец, е направил Земята толкова прекрасна — питаше се тя, — след като не е искал да й се радва?“ Всеки човек рано или късно щеше да срещне смъртта и да се изправи пред своя Създател, но Бианка беше убедена, че Господ би позволил на всички хора да изпитат поне мъничко щастие още тук, на земята.

Пътуването с „Клара“ не само й даде предимство пред преследвачите, но й осигури и крайно необходимото спокойствие, за да поразмишлява как ще живее по-нататък. Честно признаваше пред себе си, че плановете й се простират до кражбата на меч. А после? Въоръжени, щяха да имат поне малък шанс да преживеят следващите дни, може би дори — следващите седмици. Но след това?

Радваше се, че благодарение на поклонническите одежди бяха успели да стигнат до Кипър, но нямаше никакво намерение да прекара остатъка от живота си като поклонница или още по-лошо — като мъж. Копнееше отново да си бъде Бианка и най-вече — жена.

Нуждаеше се от закрила, защото шеметното бягство бе изчерпило силите й. Да, Лоренцо беше верен другар и досега се справяха — къде повече, къде по-малко успешно, но Бианка се измори и мечтаеше за място, където да се чувства напълно сигурна и защитена.

За миг в съзнанието й се появи образът на императора, възседнал огромния си боен кон, и тя примигна, за да прогони тези фантазии. Не биваше да мечтае за императора. Налягаше я тъга, позволеше ли на мислите си да я понесат обратно към Бриндизи. Слухът за смъртта му разтърси из основи нейната самоувереност и вярата й в едно бъдеще, в което всичко щеше да се уреди по най-добрия начин. Въпреки това увлечението й по Фридрих — защото не изпитваше нищо повече от моминска мечтателност — й даваше малка утеха. Тя сравняваше топлото чувство, което бе изпитала при вида на сияйния император, със светъл лъч сред непрогледната тъма. Но сега и този лъч беше угаснал.

Отново извърна взор към острова пред тях — контурите му се виждаха все по-ясно.

„Не бъди глупава — укори се мислено тя, — и не плачи за несъществуващи възможности. Какво те интересува императорът? Ако наистина е умрял от треската, такава била съдбата му — и Божията воля. А дори да е жив, не може да ти помогне.“ Един отделен човек не можеше да я защити. Упорито потисна порива да заплаче и преглътна надигащата се в гърлото й топка. Ще си помогне сама. Просто ще продължи да върви напред и ако трябва, ще бяга. Все по-надалече, докато почувства, че е в безопасност.

Ами ако не стане така, ако никъде не намери закрила? Тогава, каза си тя, ще извърви дори този безкраен и безцелен път. Щом това е съдбата й, ще се подчини и ще броди по тази земя от едно място на друго, бездомна и вечно тревожна, вечно в страх да не я открият. Само едно няма да направи — да се предаде. Никога.

Бианка се извърна рязко, защото почувства пронизващ поглед върху гърба си. Но нямаше никой, само моряците — мъчеха се с тежките въжета, с които по-късно щяха да завържат „Клара“ към кея във Фамагуста.

На борда цареше приповдигнато настроение. Матросите се радваха, че ще слязат на сушата, и предвкусваха забавленията с пристанищните уличници; поклонниците благодаряха на Бог, задето ги е закрилял в пътуването по море, рицарите горяха от нетърпение — и те, и конете им — час по-скоро да почувстват твърда почва под краката си.

Бианка умираше от желание да се изкъпе. Нямаше представа как ще плати за този лукс, но след като тъй или иначе щеше по принуда да се превърне в крадла, защо да не задигне и няколко монети покрай меча. При положение че рицарите не бяха бедни като нея и Лоренцо и не възнамеряваха да ограбят някого.

Фамагуста се намираше от източната страна на Кипър, точно срещу сирийския бряг. Само при мисълта за Сирия я достраша — там управляваше султан Ан-Насир Дауд, безмилостен гонител на християнските кръстоносци. Двама от рицарите на борда на „Клара“ още преди години се бяха сражавали в Светите земи и изпитваха панически страх от потомците на великия султан Саладин — султан Ал-Камил в Египет и султан Ал-Муаззам в Дамаск.

След смъртта на последния управлението преминало в ръцете на Ан-Насир Дауд, който строго се придържал към традицията на предците си. Рицарите, попаднали в плен, били екзекутирани по най-жесток начин или продавани като роби. Ориенталските владетели, поклонници на мащабната, импозантна архитектура, изпитвали постоянна нужда от нови и нови работници за амбициозните си проекти. Трябвало да се изсичат и транспортират огромни каменни късове, хиляди работници били необходими дори само за изливането на основите на нова джамия или дворец. За рицарите, превърнати в роби, това означавало не само загуба на свободата, не само нечовешки труд по строителните площадки на ориенталските велможи, но и никакъв шанс да избягат от плен.

Охранявали ценните работници строго, дори ги хранели добре, но щом силите им отслабнели, със сигурност ги очаквала бърза смърт. „Робите не са господари на собствения си живот — шепнеха рицарите на поклонниците. — Те са работни добичета и нищо повече.“

Поклонниците обикновено не бяха особено яки, затова не си струваше да ги предлагат на пазара за роби. Решавайки да търсят избавление в Светите земи, те се примиряваха със смъртта; сарацините пък смятаха, че е под достойнството им да вземат в плен поклонник. Бърз удар със сабята — и отлично наточената дамаскиня отделя главата от тялото.

Поклонниците на „Клара“ потръпваха от ужас, слушайки описанията за тези невъобразими жестокости. Бианка не посмя да попита какво правят с жените, защото на борда нямаше такива, пък и досега тя успяваше да скрие истинския си пол.

Но каква участ я заплашваше, ако я ранят или попадне в плен? Щяха да разкрият маскировката й, щяха да я разобличат и да сложат край на ролята й на поклонница. Не си правеше илюзии, че сарацините ще се отнесат добре с нея само защото е жена. Да я продадат като робиня беше по-лошо от смъртта. Затова се надяваше ангелът, който досега й даваше сили, да я дари и с достатъчно твърдост, та в сублимния момент сама да тури край на живота си.

Както научи от рицарите, Кипър не влизаше в обсега на влияние на ориенталските владетели. След като английският крал Ричард Лъвското сърце го завладял, островът се превърнал в християнски бастион и предмостие по пътя към Светите земи с голямо стратегическо значение.

Потомците на Ги де Лузинян^[3] управляваха Кипър и предоставяха убежище на всички, избягали от сарацините в Палестина. Рицарите получавали ленни владения, установявали се и създавали семейства. Занаятчиите упражнявали професиите си и с основание очаквали в Кипър далеч по-розово бъдеще, отколкото в родните си страни. Така за кратко време възникнали големи, процъфтяващи градове и Бианка се зачуди дали по-навътре в острова няма езера и реки и дали Кипър наистина е чак толкова сух и суров, както изглеждаше откъм морето.

Фактът, че толкова много хора се бяха заселили в Кипър въпреки мюсюлманската заплаха от Сирия и Египет, й действаше успокоително. Положението на острова едва ли беше толкова несигурно, както се опасяваше първоначално. Очевидно никой султан нямаше интерес да нападне християните на острова и да ги прогони. Бианка реши да разгледа Кипър по-подробно.

— Скоро пристигаме — обяви някой зад нея. Тя се обърна и срещна тъмните очи на Лоренцо. Физиономията му беше мрачна, гласът сериозен. — Какво ще правим, след като корабът акостира?

— Ще слезем на брега — отвърна тя, без да се замисля.

— Но какво става с вашия план? — прошепна Лоренцо и предпазливо се озърна, да не би някой да го чуе.

— Какво ще кажеш за тримата англичани? — попита Бианка, вместо да отговори. — Тримата рицари, които не разбират нашия език. Единият се казва Робърт.

— Е, й?

— Не е зле да ги държим под око.

— Искате да кажете…

— Именно. Видя ли им мечовете? По-тесни и по-къси са от оръжието на другите мъже. И понеже идват отдалече, сигурно носят предостатъчно златни монети.

— Графиньо… — изсъска Лоренцо.

— Знам, Лоренцо, много подъл план, но какво да сторим? С просия няма да стигнем далече. Лично аз нямам желание при пръв удобен случай да попадна в ръцете на сарацините. Нали чу как постъпват с пленниците?

Двамата се умълчаха, загледани в пристанището на Фамагуста. На борда на „Клара“ свиваха платната, а гребците енергично насочваха кораба към брега. Гръмките команди и шумът на веслата правеха по-нататъшния разговор невъзможен. Бианка се доближи плътно до Лоренцо и му пошушна:

— Наблюдавай англичаните. Няма да ни се отвори по-добър шанс.

* * *

Робърт, племенник на графа на Лестър, се разположи удобно на стола и протегна дългите си крака. Най-после отново на твърда земя! Пътуването по море под палещото слънце изчерпи до дъно търпението и издръжливостта му. За първи път отиваше в Светите земи — минаха вече две години, откакто напусна родната Англия. Язди през Франция, смяташе Алпите за непреодолими и въпреки това мина с двамата си спътници през заснежените високопланински проходи.

Две години без миризмите и звуците на родината, две години чужда храна, най-често не по вкуса му — достатъчно време, за да стигне до извода, че щеше да е по-добре да си бе останал вкъщи. Не беше роден нито за наемник, нито за мореплавател. Най-много от всичко искаше сега да ловува из гъстите гори на Англия. Вместо това седеше в този шумен пристанищен град на края на света и се потеше до прималяване.

Пред него масата сякаш помръдна и рицарят се обърка. След дълго прекъсване отново се намираше в къща, разполагаше с удобна стая, с покрив над главата и легло в ъгъла, което със сигурност не се клатушкаше. Защо тогава масата се движи, по дяволите? Робърт неволно се хвана за ръба й, сякаш за да задържи паянтовата мебел, политна и се пльосна на пода. Ризницата, която бе облякъл, понеже не беше сигурен какво го очаква на този непознат остров, изтрака тихо, когато дясното му рамо се удари в крака на масата.

— По дяволите! — изруга той и изрита силно масата, от което тя се катурна. Чашата с вино се търкулна, падна на пода и се счупи, а съдържанието й се изля върху Робърт. От миризмата на вино разумът на рицаря съвсем се замъгли.

Той понечи да се изправи, но световъртежът не му позволи. Цялата къща се клатушкаше, все едно още се намираше на „Клара“, а той и приятелите му бяха натъпкани заедно с куп тъпи поклонници.

Робърт хвана с длани главата си и притисна слепоочията, та дано танцуващите пред очите му картини да спрат. Напразно. Предметите около него внезапно оживяха. Като в мъгла видя как един стол се движи назад. А сламеникът, върху който щеше да спи, се изправи и започна да се уголемява до невероятни размери.

Ама че работа, да не би да полудява от жегата? Задърпа ризницата си и с върховно напрежение на волята успя да застане на колене и да запълзи към вратата на четири крака.

— Помощ — извика, фъфлейки. — Джон, Ричард, помогнете ми. Аз…

Не разбираше защо думите засядат в устата му и не желаят да излязат навън. Пътят до вратата изглеждаше безкрайно дълъг.

— Пом… — и рухна окончателно.

Секунди по-късно вратата се открехна. Лоренцо хвърли предпазлив поглед в стаята на странноприемницата. Видя английския рицар да лежи проснат на пода и се помоли Богу господарката му да не е изляла във виното му твърде много от тайнствената напитка на корабния готвач. Никога нямаше да си прости, ако е причинил смъртта на невинен човек.

— Какво става? — прошепна зад него Бианка.

— Не помръдва. Бог да ни е на помощ, ако е умрял.

— Провери дали диша.

Лоренцо надзърна през процепа на вратата — за негово огромно облекчение гръдният кош на рицаря се повдигаше равномерно.

— Слава Богу, спи — съобщи младежът.

Бианка го сръчка в гърба, подканяйки го да влезе най-после. Опасно и лекомислено беше да се мотаят повече по коридора пред стаите на първия стаж. Много рицари си бяха наели стаи тук с надеждата за вино, леки жени и спокоен сън. Тя се усмихна горчиво на първичността на тези мъже и реши, че ще е справедливо да бъдат осуетени греховните планове на поне един от тях.

Бързо се вмъкнаха в стаята и се огледаха.

— Този рицар май е доста избухлив — прошепна Лоренцо, сочейки към повредената маса и счупената чаша.

— По-скоро недодялан, отколкото гневлив — поправи го Бианка и сбърчи нос от силната миризма на вино. — Божичко, тук смърди, сякаш е разлял цяла бъчва — възмути се тя, трескаво търсейки кесия между вещите на английския рицар. Ловките й пръсти тършуваха из зацапаната ленена торба. Напипа вълнени гащи и копринени ризи, измъкна пелерина, виждала и по-добри дни, но веднага я натъпка обратно, след като откри по нея тъмни петна — сигурно беше кръв. — Нищо не намирам — прошепна нервно тя.

— Все някъде трябва да има монети — припряно отвърна Лоренцо. — Продължавайте да търсите.

Бианка се втурна към нагръдната броня, опряна в ъгъла като торс, и надникна дали случайно кесията не е скрита в тази част от рицарското снаряжение. Нищо.

От коридора се чуха стъпки. Младата жена замръзна и погледна Лоренцо, бледа като платно.

— Шшшшт — младежът сложи пръст върху устните си и също се закова на място.

Стъпките станаха по-отчетливи, двама мъже разговаряха, но Бианка и Лоренцо не разбраха нито дума — чужд език.

Сърцето на Бианка замря. Как е възможно? Капна от приспивателното във виното и на тримата английски рицари, докато Лоренцо се правеше на просяк и обикаляше масите в кръчмата. Като молеше за къшей хляб, той ловко отвлече вниманието на англичаните. Защо е заспал само единият, а другите явно не са? Да не би тези двама да са въздържатели и да пият само вода? Тя панически потърси погледа на Лоренцо.

— Какво ще правим сега? — попита беззвучно тя.

Лоренцо се огледа трескаво къде да се скрият в стаята.

— Робърт? — извика някой и почука на вратата.

Бианка затаи дъх.

Отново се чу размяна на реплики, избухна смях, последва ново блъскане по вратата и гласовете заглъхнаха — мъжете продължиха по пътя си.

— Хайде — прошепна Лоренцо, — побързайте. Всеки момент може да се върнат.

Бианка се чудеше още къде да търси. Неволно погледът й попадна на сламеника в ъгъла. Леглото! Дали рицарят не е скрил най-ценното си имущество под него?

Тя прекоси стаята на пръсти и с две ръце дръпна сламеника. Изпод него изпълзяха всевъзможни гадинки и се разбягаха край краката й към друго, по-сигурно скривалище в противоположния ъгъл. Бианка изохка ужасено, повдигна й се, ала в същия миг съзря на пода меч и малка кесия.

— Ела тук, Лоренцо! Намерих каквото търсехме.

— Слава на Бога — прошепна момъкът, грабна меча и скри кесията под поклонническите си одежди. — Бързо да се махаме.

Отвратена, Бианка пусна сламеника, нахлупи отново качулката на ленената си дреха, за да си скрие косата, и двамата се втурнаха към вратата.

Лоренцо хвана дръжката, дръпна паянтовата дървена врата и се блъсна право в широките гърди на единия от двамата английски рицари.

* * *

В късната вечер свещите и факлите в повечето помещения на Латеранския дворец в Рим бяха угасени. Само в папската канцелария кипеше усилен труд. Впрочем тя и без това работеше непрекъснато в услуга на Светия отец.

Монасите, високообразовани мъже, ден подир ден се грижеха за кореспонденцията на папата и изготвяха преписи и преводи на философски и религиозни произведения. Писарите и илюстраторите на книги изпълняваха съвестно своята прецизна и изкусна дейност — те възприемаха назначението си в канцеларията на папата като въвеждане в рицарско звание, най-високото отличие, което можеха да получат. Трудеха се усърдно и неуморно, докато пръстите им се схванат и откажат да пишат или очите им се замрежат от трепкащата светлина на свещите и факлите.

Въпреки късния час всички писалища бяха заети, а художниците смесваха боите, за да започнат поредната великолепна миниатюра, която превръщаше обикновената буква в ненадминато произведение на изкуството.

Огромната по обем работа не представляваше нищо ново за монасите от канцеларията, но тази вечер настроението бе по-напрегнато от обичайното. Папа Григорий бе написал обемист доклад до всички епископи на Христовата църква и разпоредил да бъде размножен незабавно, още тази нощ. Всеки писар трябваше да направи по няколко преписа; хората напрягаха слух, за да следват гласа на четеца и да превърнат папското слово в акуратни букви.

Писарите имаха най-строга забрана да споделят дори дума от чутото, а монасите, разбира се, никога не обсъждаха помежду си мислите на Светия отец, които преписваха в множество екземпляри и все нови и нови оформления.

Тази нощ те първи научиха, много преди същинските адресати, за упрека на папа Григорий към императора, че бил нанесъл неизмерими щети на целия християнски свят. Не само нарушил обещанието си да поведе рицарите към Светите земи, но и причинил смъртта на безброй хора с безотговорното си и небрежно планиране на подготовката за кръстоносния поход. А после лекомислено и страхливо предпочел да се върне в Неапол, вместо да се присъедини към кръстоносната флота — факт, който папа Григорий заклеймяваше най-остро. От една страна, императорът нарушил клетвата си, дадена на Църквата и на целия християнски свят, а от друга, се проявил като неблагодарник в най-лошия смисъл на думата, продължаваше с витиеватите си аргументи Светия отец. Та нали навремето Църквата била взела невръстния Фридрих под крилото си и се погрижила за неговото възпитание!

По редиците на писарите премина уплашен шепот, четецът обаче продължи да диктува. Императорът, пишеше папа Григорий, опозорил християнството, като непрекъснато обещавал на Църквата кръстоносен поход, но все намирал оправдание да не го започне. Цяла поредица от непростими прегрешения не оставяли на Светия отец друг изход, освен да отстрани император Фридрих от християнската общност и да го обяви за отлъчен.

Папа Григорий посочваше за адресати всички епископи на Христовата църква, тъй че всеки от тях да бъде информиран за вината и наказанието на императора. И понеже Фридрих вече не принадлежеше към християнската общност, му се забраняваше всякакъв опит да доведе докрай кръстоносния поход.

Над покривите на Рим вече сивееше утрото, когато най-сетне всички писма бяха написани, запечатани и адресирани. Монасите се прозяваха скришом и се надигаха със схванати крайници. И тогава камбаната призова за утринна молитва. Всички осъзнаваха политическото значение на тази нощ, макар че всеки поотделно се чувстваше като малък, изключително скромен слуга на Господ. Писмото на папа Григорий, което бяха написали собственоръчно, имаше силата да преобърне света. Знанието за това ги изпълваше със страхопочитание, но и с чувство на несигурност и нервно напрежение.

В миналото императорът неведнъж бе доказвал, че не е склонен да свежда покорно глава пред Светия отец. И така, те се събраха в базиликата на Латеранския дворец и коленичиха в съпрестолието за обща молитва: Бог да опази света от императорския гняв.

* * *

Лоренцо залитна от силата на сблъсъка и този кратък момент на несигурност се оказа достатъчен за англичанина да нанесе добре прицелен удар по брадичката му. Лоренцо рухна като отсечено дърво и остана да лежи неподвижно.

Бианка изпищя уплашено, дръпна се назад в стаята и се спъна заднешком в племенника на графа на Лестър, потънал в дълбок сън. Тя размаха ръце, посегна да се хване за ръба на счупената маса, но падна лошо върху хълбока си, веднъж вече наранен болезнено, докато бягаше от Хайнрих от Пасау. В същия момент усети как я сграбчват силни ръце, видя как рицарят отново вдига юмрук, но внезапно спря. Изражението му се смени рязко — от гняв към злорадство, и докато държеше здраво Бианка, той смъкна качулката от главата й и възхитено подсвирна.

— Виж ти — ухили се той, — жена!

На Бианка не й трябваше да знае английски, за да схване думите му. Тя отметна глава и напрегна всички сили да се освободи от хватката му. Но мъжът я стискаше като железни окови. Колкото повече се извиваше, толкова по-силно я боляха китките. И толкова по-безнадеждна ставаше по-нататъшната съпротива. Нямаше начин да се измъкне — вторият рицар блокираше вратата. Нямаше и най-малък шанс да избяга. Мислите й препускаха, но стигаха до задънена улица.

Беше свършено. Бягството й щеше да приключи тук, в тази мизерна стаичка в странноприемница на края на света. Идваше й да крещи от разочарование, но гордостта не й позволяваше. Осъзнала безсмислието на всякаква съпротива, тя престана да се брани, изправи се и погледна английския рицар право в очите.

Без да обръща внимание на проснатия на пода Лоренцо, той насочи цялото си внимание към Бианка. По-добре от всеки друг познаваше ефекта от железните си юмручни удари и знаеше, че крадливият поклонник няма да се свести още известно време.

Бианка забеляза краткия поглед на англичанина към Лоренцо — искрено се надяваше да не е ранен сериозно.

Междувременно вторият мъж влезе и затвори вратата. Рицарите започнаха спор. Бианка не разбираше думите, но се опитваше да чете по израженията и жестовете им. Явно имаха разногласия какво да правят по-нататък, фактът, че двамата с Лоренцо са все още живи, тя изтълкува като знак, че тези мъже не са чак такива варвари, за каквито ги смяташе в началото.

Тя не смееше да диша, за да не прекъсне разговора. Но по едно време Лоренцо изстена, те млъкнаха и се спогледаха. Единият бутна младата жена на стола, другият грабна каната и изля съдържанието й върху главата на младежа. Той започна да се свестява. Макар и замаян, опипа пострадалата си челюст и объркано се огледа.

Бианка срещна погледа му и се усмихна окуражително, нищо че никак не й беше до смях. Страхът я стискаше за гърлото, но Лоренцо се нуждаеше поне от искрица надежда.

Рицарят сграбчи младежа, изправи го на крака и го блъсна към Бианка.

— Какво се е случило с него? — изръмжа той и посочи с глава към неподвижния Робърт.

Бианка се ококори от почуда.

— Вие говорите нашия език? — попита на свой ред тя, вместо да отговори на въпроса, и бе възнаградена с леден поглед.

— Какво се е случило с него? — със заплашителен тон повтори рицарят.

— Спи.

— Отровихте ли го?

— Не, това е безобидно приспивателно.

— Кои сте вие? Крадци, маскирани като поклонници?

— Не.

— Лъжа! Искали сте да ни окрадете.

Бианка мълчеше засрамено, а Лоренцо изстена и наведе глава. От болки не можеше да отвори уста; по принуда остави Бианка да се оправдава за простъпка, направо непростима в неговите очи.

Двамата мъже отново заговориха на чужд език. И отново сякаш не постигнаха съгласие. Единият ги стрелкаше с отровни, изпълнени с омраза погледи, докато другият изглеждаше малко по-умерен.

Когато Лоренцо се свлече на пода, уцелен от бруталния юмручен удар, Бианка загуби всякаква надежда да се измъкне жива оттук. Сега обаче в нея покълваше мъничко цвете на обичайния й житейски оптимизъм. Дали пък тези английски рицари — или поне един от тях — няма да се побоят да убият жена, разсъждаваше тя? В такъв случай ще й помогне именно нейната беззащитност.

Тя се обърна директно към единия от мъжете:

— Вижте, ние не сме крадци и лъжци, а благочестиви поклонници на път към Светите земи. Направихме нещо недобро и смирено ви молим за прошка. Повярвайте, не искахме да сторим зло никому. Бяхме гладни, това е всичко.

Рицарят протегна ръка и хвана кичур от дългата коса на Бианка.

— Ти си хубава жена дори в тези парцали. Много хубава жена. А думите ти са подбрани умно. Коя си?

— Казвам се Бианка, а този е брат ми Лоренцо. Ние сме обикновени хора. Тъкачи.

— Какво търсехте на „Клара“?

— Да се покаем, господарю. Обещахме на Бог, нашия всемогъщ отец, да заминем на поклонение в Светите земи, ако помогне на мъжа ми, също тъкач, да оздравее.

— Тъй, тъй — промърмори рицарят, а иронията в погледа му накара Бианка да се усъмни колко убедителни са били думите й.

— И как този тъкач, твоят мъж и повелител, допуска младата му и красива жена да потегли на толкова опасно пътешествие, а? — невярващо попита той.

— Нямаше избор, господарю — скромно отвърна Бианка. — Когато тръгнахме, той спеше дълбоко.

— Май и на него си помогнала да заспи, скъпа? — Той посочи Робърт, третия рицар, който блажено се усмихваше насън и похъркваше лекичко.

Бианка се взря в пода.

— Не, господарю.

— Както и да е. Мъжът ти не е тук, а брат ти — той натърти на думата брат — засега не може да ти бъде закрила. Значи си моя.

Бианка се уплаши. Надяваше се англичанинът да владее изкуството на учтивостта и да не се възползва от безизходното положение на една слаба жена. „Глупачка — смъмри се мислено тя. — Смята те за жена от народа, не за изтънчена дама. Освен това и за крадла!“ — Явно не вярваше и на роднинската й връзка с Лоренцо. Защо да се церемони?

— Какво ще правите? — прошепна Бианка.

— И нашите кесии са почти празни, красива крадло. Може да не сте забелязали, но вие двамата не сте единствените, които имат спешна нужда от пари. А как най-лесно да се сдобие човек с жълтици по тези места?

— Смятате да крадете? — изуми се Бианка.

Кръстоносецът я изгледа презрително.

— Ние не сме като вас. Рицарите не крадат. Не, ние ще продаваме.

Лоренцо вдигна глава като диво животно, надушващо ловеца, но още бе твърде замаян, за да се изправи.

— Ще продавате — повтори Бианка. — И какво…

Тя се огледа наоколо, ала не откри нищо ценно.

— О, търсиш стоките, които ще продаваме ли? — помогна й рицарят. — Колко смешно! Ако знаех, че ще намерим толкова чаровна и забавна компания в тази стая, щяхме да дойдем по-рано, повярвай ми.

Той подхвърли няколко думи на родния си език на своя земляк, който по време на целия разговор не изпускаше Лоренцо от очи, и двамата избухнаха в смях — учудената й физиономия искрено ги забавляваше.

— Очевидно умът ти не може да се мери с красотата ти. Няма нищо, достатъчно е, че си прелестна. И тялото ти си го бива. Е, малко си кльощава, но имаш добра стойка.

Той придърпа рязко Бианка към себе си и плъзна ръка по бедрата й. Тя го удари инстинктивно и с ловко движение се измъкна от прегръдката му.

— Не ме докосвай! — заповяда на англичанина тя; в този миг беше графиня Ланча.

— Ей, ей, по-полека, хубавице. Нищо няма да ти направим. Няма да повредим най-ценната си собственост.

— Аз не съм ничия собственост — изфуча Бианка. — Принадлежа единствено на себе си.

Рицарите отново размениха реплики на своя език и за пореден път изпаднаха в пристъп на необуздана веселост.

— Ама и теб си те бива — подхвърли единият. — Харесваш ми, при други обстоятелства бих те задържал за себе си. Сега обаче, скъпа Бианка, съм принуден да се лиша от едно голямо удоволствие, затова пък с моите другари ще си напълним отново кесиите.

— Какво смятате да правите? Да ме предлагате като проститутка? — презрително попита Бианка.

— Леле, леле, каква просташка идея! Ти, Бианка, струваш много повече от една проститутка.

— Тогава какво? Ще намерите някой грохнал старец, готов да плати за щастието да се ожени?

— Идеята ти не е лоша, но моята е по-добра. Впрочем нали твърдеше, че вече си омъжена?

Бианка предпочете да не отвръща на саркастичната забележка.

— Стига приказки. Стана късно. На зазоряване, докато всички спят, ще ви отведем на пристанището. Оттам утре един кораб поема към Дамиета.

— Дамиета? — възкликна Бианка.

— На египетския бряг. Известен ли ти е този град? С приятелите ми няма да ходим там. Прекалено много мюсюлмани, разбираш ли? Тук ще си получим полагаемото.

— Божичко — изпъшка Лоренцо, най-после успял да се поизправи. — Загубени сме.

— Е, зависи — подсмихна се английският рицар. — Благодарете се, че ви оставяме живи. Впрочем, гледайте да не крадете от сарацините. Разправят, че отсичали и двете ръце на крадците.

— Дамиета — промърмори Бианка. Някъде беше чувала за този град, ала способността й да разсъждава тънеше в гъста мъгла, непробиваема за светлия лъч на спомена. „Стегни се — смъмри се тя — и мисли!“ Къде беше срещала името на този град?

Вгледа се в хилещите се физиономии на двамата рицари и в отчаяното лице на Лоренцо. И изведнъж се сети.

Брат й Манфред беше ходил там, докато градът още бе в християнски ръце. Междувременно мюсюлманите си бяха върнали Дамиета. Един от рицарите на „Клара“ също разказваше за него. Описваше цветущ град при устието на гигантска река, наречена Нил. Кръстоносците превзели Дамиета, независимо че смятали града за непобедим заради гигантската кула, от която се спускала дебела желязна верига и, опъната от единия до другия бряг, препречвала входа към делтата на реката. И все пак християнските рицари се справили успешно. Разказвачът от кораба се превъзнасяше по гениалното техническо хрумване на някакъв човек на име Оливър, който разработил нова обсадна конструкция. Заповядал да вържат два кораба един за друг и да издигнат четири мачти върху тях. Към мачтите прикрепили с въжета подвижен мост и благодарение на него в крайна сметка превзели кулата с веригата, макар че едва не разрушили корабите с гръцки огън^[4].

Така Дамиета се превърнал в една от най-важните бази на християнските рицари, но при последния кръстоносен поход пак се оказал в мюсюлмански ръце заради тактически грешки на папския легат Пелагий, неспособен да ръководи кръстоносна войска.

Този път мюсюлманите измислили хитрина. Султан Ал-Камил заповядал да пробият дигите по Нил и наводнил цялата суша наоколо. Християнските рицари с техните тежки доспехи, коне и каруци заседнали безпомощни в мочурищата, Дамиета не получавала подкрепления и се принудила да капитулира. Сега градът се числеше към владенията на султан Ал-Камил, а при споменаването на името му християните трепереха от страх.

Цялата история изведнъж нахлу в съзнанието на Бианка. За един миг й просветна каква участ готвят англичаните за нея и Лоренцо. Отметна гордо глава и изкрещя:

— Не! — и отново: — Не!

Англичанинът скочи и й запуши устата с едрата си длан.

Тя се бранеше като обезумяла, риташе го по глезените, опита да го достигне с юмруците си, но нямаше никакви изгледи за победа срещу мускулестите ръце на кръстоносеца. След кратка безуспешна борба се отпусна отчаяно на пода до Лоренцо. Младежът прегърна господарката си през рамото, за да я утеши, и сълзите на Бианка проникнаха през грубия лен на поклонническата му одежда. Двамата седяха дълго върху изтъркания дъсчен под на стаичката като деца, прокудени от рая и вкопчени едно в друго.

— Нали знаеш какво ще направят? — прошепна накрая Бианка.

Лоренцо кимна.

— Ще ни продадат като роби. На пазара в Дамиета.

* * *

Самира, настоящата любимка на султана, напълно съзнаваше омайващия ефект на всяко свое действие и движение. Наблюдаваше мъжете иззад воала си, виждаше желанието в очите им и усещаше как сърцето и на най-храбрия воин се впуска в галоп като подплашен кон, щом я зърне. Нежният воал, който криеше цялото й лице, с изключение на очите, идеално прикриваше и мислите й. Тя беше жена на султана, избрана лично от него, и му принадлежеше единствено и само на него. Смисълът на нейното съществуване се свеждаше до изпълнението на любовните и всякакви други желания на нейния господар. И въпреки това Самира си позволяваше лукса да има собствени, понякога дори бунтарски мисли. За тях, естествено, никой не знаеше. Тя живееше от доста години в харема и се бе усъвършенствала в изкуството на преструвката.

Тя лежеше на удобна ниска кушетка-отоманка; подът беше от светли плочки, изрисувани с различни фигури в яркосиньо: кучета и лъвове, зайци и коне, мъже и жени, дори чудати създания, кръстоски между човек и животно. Имаше още дървета и цветя, и влюбени двойки, страстно целуващи се в градината.

Край отсрещната стена бяха наредени още отоманки и пейки, столове и високи лампиони от изкусно кован и украсен месинг. Няколко такива газени лампи с три пламъка вечер създаваха точно подходящата светлина, на която красотата на Самира изглеждаше направо неземна.

Тя гризеше фурма. Изяде с удоволствие сладкия, мек плод, грижливо осмука продълговатата костилка и я хвърли в малка паничка. Съдинката, макар да беше предназначена за дръжките и костилките на плодовете, представляваше майсторско произведение на египетското занаятчийско изкуство.

Любимката на султана получаваше всичко само най-красиво и най-изискано: носеше най-скъпата коприна, ядеше най-хубавите плодове и използваше толкова розова вода, колкото сметнеше за необходимо. Въпреки това скучаеше. Посвещаваше по-голямата част от деня или на хигиена на тялото си в луксозната си баня, или в лениво безделие в градината, или — както сега — се изтягаше на някоя от меките си отоманки.

Въздъхна, взе един от излъсканите до блясък бронзови дискове и се захвана да изследва внимателно лицето си. Видя отражението на симетрично лице с почти черни бадемови очи, въздълъг нос и волева брадичка. Най-хубавото от всичко обаче беше устата й. Една невероятно чувствена съблазън с пълни устни, които направо побъркваха султана с целувките си. Шията й беше дълга и когато танцуваше, я извиваше така, че султанът да вижда перфектната линия от бюста до ухото. Кожата й имаше леко маслинен оттенък и този тен според нея беше единственият й недостатък. Копнееше за бледия цвят на кожата, характерен за робините от Севера отвъд голямото море. В харема на султана живееха много бледолики робини, най-красивите от тях той превръщаше в свои одалиски — лични прислужнички, които понякога допускаше и в леглото си.

Тялото на Самира беше меко и приканващо, бедрата — точно толкова пълни, че да са удобна възглавница за мъжа. Тя се къпеше всеки ден в банята, отредена специално за нея, където слугините й я сапунисваха, разтриваха и масажираха с благовонни масла. Пръскаха кожата й с розова вода, а в местата, които султанът особено обичаше да изследва, втриваха аромат на сандалово дърво.

По тялото й нямаше нито едно грубо местенце, дори ходилата й изстъргваха ежедневно с парче керемида. Тя нанасяше черна линия на клепача и под окото, за да направи тъмните си очи още по-загадъчни. Слугините втриваха масла в косите й и ги разресваха, докато заблестят като перата на рядка и скъпа птица.

Знаеше, че е най-красивата жена в харема на султана. Запленен от ласките й, той изпълняваше всяко нейно желание още преди да го е изрекла. И въпреки това тя беше готова на мига да се лиши от всичките си златни украшения без капка съжаление, само и само да зърне света извън стените на харема. Едно, по всяка вероятност неосъществимо желание, защото беше абсолютно немислимо да мине покрай пазачите и да се озове на свобода.

Живееше зад зидове на височина, трикратно по-голяма от човешки бой, без нито един прозорец, нямаше дори цепнатина, та да надзърне в забранения й свят. Единствената порта не водеше към свободата, а към залата, където спяха скопците — мъже, на които завинаги бяха отнели желанието да притежават женско тяло.

Дори да успееше да прекоси безпрепятствено залата на евнусите, щеше да попадне в нова зала с нови пазачи — до един яки мъже с остри мечове, стриктно спазващи султанската заповед да убиват на място всеки влязъл тук без разрешение. Нито един пълноценен мъж освен султана нямаше правото да пребивава във вътрешните помещения на харема и нито една жена нямаше правото да ги напуска.

Стаите на жените, свързани с двореца, се охраняваха по-строго от султанските съкровища. Забрана тегнеше човек дори да спре пред дебелата, недружелюбна стена, едничка тя обърната към града. Дори ако минувач само забавеше крачка в непосредствена близост до стените на харема — пък било то и неволно — тутакси получаваше предупреждение от пазачите да изчезва час по-скоро.

Самира, жена с многообразни интереси и до известна степен образована, знаеше наизуст онова място от Корана, където се даваха указания на жените да се държат благопристойно: „И кажи на вярващите жени“, гласеше 31-ви стих на 24-та сура, „да свеждат поглед и да пазят целомъдрието си, и да не показват своите украшения освен видното от тях, и да спускат покривалото върху пазвата си, и да не показват своите украшения освен пред съпрузите или бащите си, или бащите на съпрузите си, или синовете си, или синовете на съпрузите си, или братята си, или синовете на братята си, или синовете на сестрите си, или жените (вярващи) или (слугините), владени от десниците им, или слугите от мъжете без плътски нужди, или децата, непознали още женската голота.“^[5]

Самира пак си взе фурма и се замисли как да прекара времето си до идването на султана. Нямаше кой знае колко възможности. Опасяваше се, че една повторна баня само ще я измори. Гребени, целите обсипани със скъпоценни камъни, придържаха над слепоочията разделената й на среден път коса. Дългата й пола, изкусително увита около греховното й тяло, очертаваше формата на краката й. Към нея носеше дълбоко изрязан елек с богата бродерия, многообещаващо разкриващ закръгления й бюст. На шията й висеше златен синджир, пръстен украсяваше всеки пръст на изисканите й ръце, а изящни пантофки — краката й. Както всички жени в харема и Самира беше много суетна, защото в строго изолираната й общност значение имаше само едно — красотата.

Жена, изгубила с годините красотата си и вече неспособна да разпалва желанията на султана, трябваше да се примири със задачата да прислужва на новите любимки. Ако беше родила деца на владетеля, и занапред щеше да се ползва от уважението му, но нищо повече.

Влиянието на любимката или одалиската растеше или намаляваше пропорционално на нейната привлекателност. Самира лично проследи тъжната съдба на една от любимките, споделяла постелята на султана, и впоследствие принудена да отстъпи място на по-млада и по-красива. Навремето блестяща красавица, след години тя чезнеше пред очите на целия харем, изпадна в меланхолия и по-късно умря и сломена, и побеляла. Самира се закле да си спести подобна участ. Никога нямаше да позволи на мъката и тъгата да я обземат и да погубят остатъка от живота й. Амбициозна, с големи планове, тя измерваше стойността си за султана не само със своите несъмнено изтънчени любовни умения, но и със способността си да разсъждава като мъж. Засега обаче пазеше тези изводи за себе си.

Самира върна третата фурма в месинговата купа и повика слугинята си да я придружи в градината. Слънцето вече клонеше зад високите стени на двореца. Нямаше опасност да потъмни още повече и без това мургавата й кожа.

— Повика ме, господарке — каза робинята.

— Ела с мен в градината. И махни плодовете. Не ги искам повече.

Робинята, родом от равнините западно от Нил, имаше черен тен. Белези, наподобяващи филигранни зрънца, създадени от златар, покриваха кожата й на скулите. Пазачите на харема я бяха купили на пазара в Дамиета, а там я бяха завлекли търговци, нападнали нейното племе. Беше загубила свободата и честта си, ала в очите й все още проблясваше гордостта на номадския народ.

Самира се надигна и оправи полата си.

— Как изглеждам?

— Красива както винаги, господарке. Нито една жена в този харем не може да се мери с теб.

— Ах, Азула, мой дълг е да съм красива.

— Красотата е дар от Аллах, господарке. Бъди благодарна за прекрасната си външност.

— Права си, това прави живота по-лесен. И твоя, впрочем. Робините на любимката на султана стоят по-високо от всички останали.

— Знам и благодаря на Аллах за добрината му.

Двете жени се спогледаха и Самира усети, че нейната робиня Азула също умее да прикрива истинските си чувства. В очите й за момент проблесна свободолюбието на нейния волен народ, но веднага след това Азула отново се превърна в пленница, приемаща покорно своята участ.

— Колко време ни остава до идването на султана? — попита Самира. Това всъщност представляваше най-важната част от настъпващата вечер.

— Малко — отвърна робинята. — По-добре да си готова.

— Ела, Азула, въздухът е прекрасен. В този час няма по-красиво място от градината.

Самира се запъти към един пъстроцветен балдахин и се отпусна върху копринените възглавници. Оттук се разкриваше гледка към езерце с лотоси и бликащ извор, захранван изкуствено с вода. В огромния дворцов комплекс имаше различни градини, но тази беше към харема и съответно достъпна само за жени.

Със своите безброй цветя и цъфтящи храсти тя беше най-буйната от всички и най-силно се доближаваше до представата за рая. В нея водата шуртеше в изобилие — признак за богатство в една страдаща от суша страна. Там цъфтяха лалета от Персия, гладко ухаещ жасмин, палми, карамфили в най-красиви цветове и нюанси — от кървавочервено до снежнобяло, зюмбюли и бадемови дръвчета, нежни, кремави рози и високи кипариси. И растяха толкова ароматични билки, че въздухът сякаш имаше техния вкус, а тревата бе зелена като най-тъмния смарагд.

Самира обичаше тази малък рай и птиците, които го огласяха. Никъде другаде не се чувстваше така лека и необременена, както тук. Градината към харема беше твърдина на веселието и дори робините забравяха за кратко какво им бяха сторили.

Ако отметнеше глава назад, Самира можеше да види небето — съвършено синьо, без стени. Никога нямаше да й позволят да напусне тази градина — а тя и не го искаше. Макар да се плашеше от мисълта за деня, когато султанът вече няма да я намира за достатъчно красива, тя още повече се страхуваше от света извън нейната градина. Да, искаше да го зърне поне веднъж, но не и да живее постоянно там.

— Време е, господарке — прекъсна Азула мислите й. — Султанът скоро ще те повика.

Самира стана и се върна в покоите си. По разкош те не отстъпваха на разточителството в помещенията на султанската съпруга. Още веднъж взе бронзовото огледало и критично огледа очите и устните си. Султан Ал-Камил Мухаммад ал-Малик, най-могъщият владетел в Близкия изток, се обграждаше само с безупречни неща — тази максима важеше и за жените, които допускаше в леглото си. И най-малките недостатъци го отблъскваха, а Самира много държеше да не загуби или постави под съмнение позициите си, затова не се уморяваше по много пъти да проверява вида и дрехите си.

— Нямаш грешка, господарке. Всичко е съвършено, точно както го иска султанът — успокои я Азула.

Самира тъкмо щеше да отговори, но се отвори вратата, която ползваше само султанът, и Ал-Камил застана пред нея. Султанът, мъж на четирийсет и осем години, не беше красив, но снажен и представителен. Тялото му, закалено в битките срещу кръстоносците, излъчваше сила, въпреки че широката дреха криеше мускулите му. Носеше тъмнозелени шалвари, върху тях — избродирана с цветя и виещи се листа мантия, дълга до земята и пристегната с пояс. Обшитият със златни нишки тюрбан покриваше косата му, а на врата му висяха дълги нанизи от перли.

Той се втурна към Самира и я притисна в обятията си. Азула се оттегли дискретно и напусна стаята заднешком, с безброй поклони.

— Липсваше ми — прошепна султанът и потърси устните й.

Езикът му ги погали, изучи ъгълчетата им и проникна дълбоко в тази сладка пещера. Ал-Камил изстена от копнеж и Самира отвърна на целувката му, продължила толкова дълго, че я остави без дъх. Най-после той се откъсна от нея, отдалечи я мъничко и я погледна.

— Устата ти е сладка като фурма, а ти наистина си най-красивото цвете в моята градина.

Самира го погали по челото.

— Виждам бръчки от грижи.

Султанът се усмихна и отново я притегли към себе си.

— Това е непростимо — прошепна той, а връхчето на езика му нежно пропълзя по шията й. — Непростимо и абсолютно ненужно, защото ти, моя красавице, веднага ще ги разсееш, сигурен съм.

Самира се притисна към него, погали раменете му, после гърдите и пипнешком стигна до пояса, а ловките й пръсти мигом го развързаха. Поясът се свлече на пода, Самира пъхна ръце под мантията и лекичко прокара пръсти по гърба му.

Той изстена тихо и притисна корема си към нейния скут, за да й покаже, че е готов за още наслади. Самира откликна на повика, отметна мантията от раменете му и я остави да падне небрежно на пода. После нежно насочи султана към отоманката, бавно развърза връзките на шалварите му, прокара длан надолу по бедрото му, обхвана твърдата му мъжественост и потри с палец мекото връхче.

— Хайде — изпъшка Ал-Камил, — ела при мен! Сега!

Той сграбчи Самира за стройните бедра, бръкна под полата и, пръстите му потърсиха най-сладкото, най-чувствителното й място — нейната тайна, която само той имаше право да изследва. Намери я влажна, готова, притегли я в скута си и проникна дълбоко и нея.

Първия път, когато спа със султана, Самира се вцепени от страх. Одалиските, наистина, я бяха посветили в изкуството на плътската любов, но сливането със султана се оказа болезнено, а по-късно в банята тя с ужас се питаше дали не е наранил нещо в нея, защото кървеше.

После много пъти сподели постелята на султана и апетитът й за удоволствия с този мъж растеше. Тя изпитваше огромна нежност към него, а понякога дори й се струваше, че го обича. Но подобни чувства бяха опасни за една любимка, защото рано или късно друга жена щеше да разпали страстта му, а тя, Самира, щеше да премине в групата на бившите играчки. Самотна и с натежало от болка сърце.

Яздеше енергично султана; в мига на върховна наслада от устата му излезе дълбок, гърлен вик, а тялото му се разтърси от глава до пети. Самира се притисна силно към него и той я повлече със себе си, когато се отпусна по гръб на меката постеля. Нежно отметна косите, измъкнали се от гребените, и покри лицето й с целувки.

— Моето най-красиво цвете — прошепна той, — всеки път съумяваш да огрееш като слънце живота ми.

Самира знаеше от опит, че любовният акт прави султана мек и раним. В леглото той често споделяше с нея тайни, които всъщност би трябвало да знаят само най-близките му съветници. Но той й имаше доверие, а Самира запазваше за себе си всичките им разговори.

Облегна глава на рамото му и се настани удобно. Пръстите й игриво милваха гърдите му.

— И какво създава такива грижи на моя повелител? — попита най-после тя. — Пак ли християните? Мислех, че си ги прогонил окончателно.

— И аз така си мислех, обаче в Кипър е акостирала нова кръстоносна флота, а първите кораби вече са на път към Акка. — Извърна се към Самира и я притисна още по-силно до себе си. — Пак война. Уморен съм, цвете мое. Загубихме много бойци при Дамиета. Ако зависеше от мен, бих предотвратил ново кръвопролитие.

— Защо си тъй обезверен, повелителю мой? Ти си по-умен от всички водачи на християните, взети заедно. Направлявай съдбините на страната си, както смяташ за правилно. Какво те е грижа за дрипавите поклонници и невежите кръстоносци!

— Не е толкова просто, Самира. Поклонниците може да са глупави, но аз уважавам стремежа им към техния бог, за който са готови дори да умрат. Пък и не всички кръстоносци са недодялани тъпаци. Императорът, например, е извънредно интересен мъж.

Самира вдигна глава и намигна на султана.

— В какъв смисъл?

Ал-Камил се разсмя. Понякога Самира си позволяваше волности, каквито той всъщност не биваше да търпи, но пък беше безкрайно забавна, затова не обуздаваше нейния пъргав ум и чувството й за хумор.

— Той разбира нашия народ и религията ни повече от всеки друг християнин. В неговото кралство — нарича се Сицилия — сарацините свободно изповядват вярата си. Освен това, скъпа моя, той държи харем.

— Виж, това вече е необичайно — изненада се Самира.

— Императорът говори нашия език и притежава неутолима жажда за знания.

— Да отгатна ли, повелителю мой? Искаш да се запознаеш с предводителя на християните.

Ал-Камил се подсмихна.

— Вече го познавам. Честно казано, предложих му мир.

— И? — напрегнато попита Самира.

— Ами… отговори ми дипломатично и ловко избегна да се обвърже. Надявах се на по-добри новини. Все пак моите пратеници съобщават, че не придружава войската си. Преди отплаването го застигнала някаква епидемия. Може вече да е мъртъв.

Самира потръпна. Мразеше болестите и смъртта. В харема се говореше за женски страдания, за раждания или усложнения при родилките, но никога за такива ужасни неща като заразни болести или епидемии от треска, които за кратко време отнемат живота на много хора. Благодарение на грижите за личната си хигиена жените в харема и без това не познаваха разни неприятни оплаквания от рода на диария или повръщане; Самира изпитваше погнуса само при мисълта за това. Представата как един император, очевидно привлякъл интереса на султана, умира в мъки, разтърсван от пристъпи на треска, я изпълни с ужас и толкова неприятни чувства, че й се поиска да смени темата. Но мислите на Ал-Камил все още кръжаха около християнския владетел.

— Да не би да скърбиш за него? — внимателно попита тя.

Султанът я погледна снизходително.

— Чувствата на мъжа са различни от чувствата на жената, Самира — той погали меките й гърди. — Ако императорът е умрял от треска, значи така му е било писано. Тук няма място за скръб. Ще трябва обаче да променя плановете си.

— Значи все пак ще тръгнеш на война? — Самира се опита да потисне надигащата се тревога, но Ал-Камил я познаваше достатъчно добре и умееше да тълкува и най-малкия нюанс в гласа й.

— Не се бой, сладка моя. Няма да действам необмислено. Кръстоносците са под наблюдение. Докато зачитат границите ни, ще изчакваме.

Самира усети как желанието му отново се събужда и се зарадва, че най-сетне ще успее да го разтуши. Според нея любовта предлагаше най-добрите възможности за бягство от неприятните мисли. Възприемчивата ученичка на одалиските тутакси пое по този път.

— Ела, повелителю мой — прошепна изкусително тя. — Забрави християните. Раят е тук — тя хвана твърдата му мъжественост и я насочи към топлата цепнатина, която с готовност се разтвори пред владетеля на Египет.

* * *

В ъгъла се спотайваше демон. Пронизващите му жълти очи бяха втренчени в нея. Тя не можеше да избяга, сякаш бе затворена в клетка. Тъмницата й, черна като нощта, вонеше на изпражнения и всевъзможни смрадливи изпарения. По стените се стичаше мръсна вода и вадичките оставяха ръждиви следи.

Демонът не помръдваше, само дебнеше за непредпазливост, за миг отклоняване на вниманието, за да се възползва. Разсееше ли се дори за секунда, щеше да се нахвърли върху нея. Да нападне очите или устата й, да се впие в меката плът на устните й. Тя почти не смееше да си поеме дъх. Съумяваше да държи демона на разстояние само защото не сваляше поглед от него.

Демонът издаде съскащ звук и в следващия момент се нахвърли с писък отгоре й. Тя закри очи и уста с ръце и започна да скимти. Демонът се вкопчи в нея и захапа дясното й рамо.

— Не — изстена тя, — недей! Махай се!

Болката в рамото не само не отслабваше, но ставаше все по-силна и накрая непоносима. Тя се бореше панически и накрая се събуди.

Бианка срещна тревожните очи на Лоренцо, извърна се и погледна към ъгъла, където току-що бе съзряла демона. Беше си отишъл, а на неговото място седеше плъх със същите жълти, пронизващи очи като адовото създание, явило й се насън.

Тъмницата им всъщност представляваше поклащащ се търбух на кораб, вадите се образуваха от солена вода, процеждаща се през палубата, а вонята, която бе проникнала дори в съня й, идваше от повръщаното на затворниците, озовали се както нея и Лоренцо на този робски кораб по зла прищявка на съдбата.

Алчните англичани ги продадоха на търговците в пристанището на Фамагуста и заедно с други злочести жени и мъже те попаднаха на този разкапан кораб. Щом Бианка и Лоренцо, и двамата оковани, бяха натоварени на борда, коритото вдигна котва, наду платна и пое курс към египетския бряг.

Бианка вече не помнеше откога се намира в подвижния си затвор. Тук не проникваше лъч светлина и тя се чувстваше като Йона от Стария завет. Огромен кит го погълнал и той се озовал във вонящите вътрешности на животното, откъдето избягал с Божията помощ, но тя не виждаше повод за подобна надежда.

В търбуха на кораба цареше вечен мрак. Пленниците не различаваха деня от нощта и се поклащаха в дрейф между будуването и съня. Полуживи, полумъртви, те пътуваха към живот, който вече не си заслужаваше да бъде живян.

В ушите на Бианка звучаха само плач и викове: едни стенеха при всяка по-голяма вълна от страх, че ще потънат заедно с целия кораб; мъжете ругаеха екипажа и му пожелаваха чумата да го тръшне. Те предпочитаха да се издавят, отколкото да пристигнат живи на пазара за роби в Дамиета.

Младата жена изгуби не само представа за времето, но и всякакъв кураж за борба с живота. По време на цялото бягство тя намираше сили и не се отчайваше дори в привидно безизходни ситуации, ала сега се предаде на слабостта и отчаянието. Нито можеше, нито желаеше да се бори повече, дори смъртта й се струваше по-добра участ, отколкото да продължи да се свива в този клатушкащ се, вонящ сандък. Избърса с длан очите си, за да скрие сълзите, които бе проляла насън.

— Мислиш ли, че Бог иска да ни накаже? — попита спътника си с треперещ глас.

— Той не ни наказва — отвърна Лоренцо, — изоставил ни е.

Бианка се вкопчи в ръката му.

— Аз съм виновна!

— Не говорете така, графиньо.

— Напротив. Аз измислих плана. Аз капнах приспивателно във виното на англичаните. Пак аз бях сигурна, че и тримата са пили от него. А сега и ти плащаш за глупостта ми. — Хвана го за ръцете. — Прости ми, Лоренцо!

Той замълча — усещаше, че и най-прочувствените думи няма да утешат Бианка. Прекалено я уважаваше, за да подцени извиращата от сърцето й мъка. „Състраданието — мислеше си Лоренцо — е подходящо чувство за ранен сокол, но не и за човек, когото чувстваш близък.“ И независимо че беше само соколар и съответно — слуга в дома на рода Ланча, връзката, зародила се между него и Бианка, междувременно укрепна достатъчно и той си позволяваше да се смята за неин приятел.

— Дали ще останем заедно? — колебливо попита младата жена. Мисълта занапред да я принудят да живее без Лоренцо беше прекалено болезнена и тя не желаеше да се задълбочава върху последиците от евентуална раздяла.

— Не знам — отвърна момъкът.

Не искаше да тревожи още повече спътницата си. Тайно обаче беше сигурен, че не им остава много време заедно — най-много до пристигането на кораба в пристанището на Дамиета.

— Чувствал ли си се някога като роб? — попита тя.

Лоренцо я погледна учудено.

— Не и никога не съм бил.

— Но нали беше слуга?

— Има разлика.

— В какъв смисъл?

— Един слуга може да смени господаря си, а робът не може.

— Но и ти нямаше свободата да решаваш.

— Та кой ли я има, графиньо? Нима вие бяхте свободна?

Бианка се замисли, преди да отговори. Била ли е някога свободна? Достатъчно свободна, за да постъпва, както смята за правилно?

— Не знам, Лоренцо. Изглежда още тогава и двамата сме били затворници. Ти — поради задълженията си като слуга в дома на брат ми. Аз — като жена, лишена от правото сама да си избере мъж. — Лоренцо кимна и Бианка продължи. — Това не е ли странна приумица на съдбата: едва като преследвани опознахме свободата и сега я губим отново?

— Свободата е въпрос на моментни обстоятелства — философски обобщи Лоренцо.

— Свободата ни е напуснала само временно, това ли искаш да кажеш? Така, както вярваш, че Бог, всемогъщият Създател, се е отвърнал от нас?

— Не разбирам много от църковните работи, не умея да чета и да пиша, нито съм подготвен да споря по въпросите на живота и вярата. Но наблюдавам природата и си правя заключения. Един сокол, затворен в клетка, губи свободата си. А дали губи и желанието си за живот?

Бианка го слушаше напрегнато.

— Той продължава да прави това, което трябва да прави, графиньо. Бори се, ловува… живее.

— И смяташ, че щом соколът го може, го можем и ние?

— Можем поне да продължим да се борим.

— Знам. Но този ужасен кораб, плъховете, вонята, отчаяните хора — всичко това ме обезкуражава. И дали животът, който повече не можем да определяме сами, наистина е достоен за човека? Ние не сме соколи, Лоренцо.

— Нямам отговор на този въпрос, графиньо. Знам обаче, че още е рано да приключваме сметките си с живота.

— Но нали сам каза, че Бог ни е изоставил?

Лоренцо не успя да отговори. Корабът намали ход, горе на палубата се чуха викове и забързани стъпки.

— Пристигнахме — удивено констатира Лоренцо.

— Значи сме в Дамиета — шепнешком предположи Бианка.

Големият капак над тях се отвори и спуснаха стълба от груби въжета.

— Хайде, побързайте! — изрева нечий глас.

Жадни за свеж въздух, мъжете и жените се спуснаха към стълбата, но слънчевата светлина, най-после проникнала в търбуха на кораба след дни, прекарани в мрак, беше прекалено ярка и никой не посмя да излезе на палубата. Първите изкачили се по въжената стълба притискаха заслепените си до болка очи, следващите изчакваха в сянката и потискаха желанието да напуснат вонящата тъмница.

Бианка и Лоренцо изпълзяха на светло едни от последните. Със стъпването на палубата щяха да се отърват от дървения си затвор, който ги бе превозил по море, ала това беше слаба утеха предвид заплашващия ги пазар за роби.

Докато затворниците слизаха на сушата, Бианка и Лоренцо се държаха за ръце като деца. Стъпка след стъпка всеки усещаше топлината на другия; нейната длан трепереше в неговата. После един надзирател ги раздели. Мъжете и жените щяха да се качат поотделно на две каруци.

Пазачи с криви саби подкараха мъжете пред себе си. Изгубила ума и дума, Бианка гледаше как групата се отдалечава все повече. Взираше се в гърба на Лоренцо, искаше да му извика нещо, но от пресъхналото й и продрано гърло не излезе нищо повече от грачене, което той нямаше как да чуе. Изпрати подире му безмълвна молитва; когато той се обърна за последно, тя видя обляното му в сълзи лице.

— Сбогом, Лоренцо — прошепна младата жена.

Някой я блъсна грубо в гърба и тя продължи с препъване напред.

* * *

— Дяволите да го вземат! — кресна императорът и запокити винената си чаша към стената.

Шефът на императорската канцелария се стресна и изпусна на пода пергамента в ръцете си. Добре познаваше темперамента на Фридрих, но гневът рядко завладяваше императора както днес. Чашата се разби в един от бродираните стенни килими и червеното вино се стече по него като кръв.

— Вън! — заповяда Фридрих на слугите, застанали до вратата и готови да се притекат на помощ с парцали в ръка. — Вън! Не искам да виждам никого.

Обърна се към шефа на канцеларията си, присви очи и изсъска:

— Това се отнася и за теб. Искам да остана сам.

Висшият придворен служител избъбри извинение, събра набързо пергаментовите свитъци с треперещите си ръце, поклони се и излезе.

Императорът се тръшна на един стол, подпря лакти на масата и отпусна глава върху ръцете си. Кипеше от ярост и ако някакво стечение на обстоятелствата би му дало шанса да докопа папа Григорий, не би гарантирал за нищо. В момента настроението му беше такова, че животът на папата висеше на косъм. За миг Фридрих си представи как обхваща с ръце шията на Григорий и стиска ли, стиска. Рядко бе мразил през живота си — сега обаче мразеше.

Откакто стана жертва на тази проклета епидемия от треска, старецът от Рим го преследваше с нови и нови интриги, политически сплетни и публични обвинения. Болестта, която не бе желал — Бог му е свидетел — се оказа чудесен повод за папата да атакува императора с все по-тежки аргументи.

Фридрих удари с юмрук по дъбовата маса и каната с останалото червено вино се разклати. Посегна да я строши, но в последния момент се опомни. Дори да счупи всички кани за вино в цяла Фоджа, пак няма да победи онзи тип от Рим. До немного отдавна смяташе, че папата и той са противници. Но това вече не беше вярно. Двамата владетели — светският и духовният — на християнството отдавна се бяха превърнали в смъртни врагове.

Фридрих осъзна колко лекомислено се е уповавал на своята мощ. Григорий се различаваше от своя предшественик Хонорий. Сегашният папа искаше власт — политическа власт. Могъщият император му пречеше, а тази проклета болест идеално наля вода в мелницата му. Леко почукване на вратата прекъсна размишленията му.

— Вън! — изрева той. — Нали заповядах да ме оставите сам!

— Аз съм, Федерико — обади се Карим, дотичал при императора, след като бе изслушал развълнувания разказ на шефа на канцеларията.

— Изчезвай! Остави ме!

— Както обичате, Федерико. Не забравяйте обаче, че е по-добре да споделите тревогите си, отколкото да ги понасяте сам. Споделената грижа е половин грижа.

— Е, добре, влизай.

Карим затвори вратата след себе си и бавно пристъпи към масата.

— Кой нещастник предизвика вашия гняв? — предпазливо попита той.

— Ах, Карим, допуснах грешка, като подцених стареца от Рим. Той се възползва от всяка моя слабост.

— Какво се е случило?

— Моята делегация се върна от църковния събор в Рим.

— По тона ви разбирам, че мисията не е протекла успешно.

— По-лошо. Изслушали пратениците ми, но всички решения вече били взети. Цялата работа била фарс, публично унижение на храбри мъже. Повярвай ми, Карим, за последен път преговарям с папата.

Сарацинът погледна императора неразбиращо.

— Федерико, аз съм лекар, не дипломат. Простете ми, но ще попитам: резултатът от този църковен събор ли ви разгневи така?

— Хубаво, ще започна отначало. Нали си спомняш, че спешно изпратих в Рим куриери още от Поцуоли, където се подложих на термални процедури под зоркия ти поглед, за да пресечем най-после пристъпите на треската?

— Папата ви отлъчи от Църквата на християните, никой владетел на света не би се примирил с това — съгласи се Карим.

— Значи, сигурно си спомняш и това, че не допуснаха моите пратеници в Латеранския дворец?

— Да, завърнаха се, без да са изложили молбата ви пред папата.

— Дори само това поведение показва твърдото нежелание на папата да отстъпи. Той преследва политика на силата и насъсква срещу мен и епископите, и градовете в Ломбардия.

Карим махна с ръка.

— Не вярвам да успее.

— Лъжеш се, Карим. Старецът е по-жилав и по-хитър, отколкото смятат мнозина. Той предприе изкусен ход: първо отпрати моите куриери, без да са изпълнили мисията си, а после разпространи това подло писмо до всички епископи на Христовата църква.

— Така е — съгласи се Карим, който още чуваше гневните викове на Фридрих, когато научи за отправените му от папата обвинения.

— Този лъжлив пергамент — процеди през зъби Фридрих. — Бил съм навредил на цялото християнство. Смешно! Да не би аз да съм виновен за епидемията? Карим, ти си най-добрият лекар надлъж и шир. Сбърках ли в нещо?

— Не, императоре — окуражи го сарацинът. — И най-могъщият владетел няма власт да заповядва на болестите. От треската умряха много от вашите хора, умряха и доста жени и деца от Бриндизи, но не вие я предизвикахте, а и не можехте да се борите срещу нея. Пък и сам вие се разболяхте от треска и оцеляхте единствено с Божията помощ.

— Не забравям и твоята помощ, Карим. Но да се върнем към папата и на първия ти въпрос. Очевидно Григорий не се е задоволил само с подлите лъжи, разпространени по мой адрес, с упреците и обвиненията.

Карим погледна въпросително императора.

— Григорий ме отлъчи от Църквата още докато бях в Поцуоли. Това се случи преди два месеца. От септември насам неуморно се опитвам да умилостивя папата. Мои пратеници го посещават, изпращам писма, обяснявам, аргументирам се. Отговорът му? Мълчание. Враждебност. Коравосърдечност.

— А резултатът от църковния събор в Рим? — попита Карим, все още непроумявайки какво е разгневило императора така, че да троши винени чаши о стената.

— Резултатът! Ето чуй: папа Григорий отново се е осмелил да не допусне моята делегация, в която е и архиепископ Ландо от Реджо; изслушал я чак след като епископите приключили обсъжданията. Какво е това, ако не фарс? Има и по-лошо: отнесли се с недоверие към моята делегация. Не повярвали на архиепископ Пандо от Реджо, че аз, императорът, наистина съм се разболял от треска. Старецът от Рим ме подозира в лъжа. Аз, императорът, не съм бил заминал за Светите земи, защото съм страхливец.

— Но Ландо е човек на Църквата — възрази Карим.

— Да, обаче Ландо е и един от моите съветници и това явно е достатъчно, за да не се вслушват в думите му.

— Но нали има предостатъчно свидетели, че бяхте тежко болен?

— Вярно е, обаче това не помогнало пред Рим. Свидетелите не били взети насериозно. Заявили им, че описват здравословното ми състояние като по-критично, отколкото било всъщност.

— И сега какво?

— Папа Григорий потвърдил за пореден път лъжите си и повторно произнесъл анатемата си срещу мен, императора.

Карим се уплаши. Това беше нещо сериозно, равносилно на обявяване на война.

— И как смятате да реагирате?

— Най-напред ще изложа моето виждане за нещата и ще го съобщя на всички. Императорската канцелария вече получи указания да изготви съответните писма. Ще разкажа публично какво се случи всъщност. Ще използвам случая да опровергая и смешното твърдение, че Църквата още от детските ми години ме била закриляла от всякакви злини и превратности. Детството ми премина достатъчно бурно и несигурно и не Църквата ми помогна да оцелея. Но ти и сам го знаеш.

— Надявате ли се това писмо да промени мнението на папата, Федерико? — скептично попита Карим.

— Да променя мнението на папата! Карим, ти ме разсмиваш дори когато никак не ми е до смях.

— Добре, ще се изразя другояче. Наистина ли очаквате папа Григорий да бъде впечатлен от някакво си писмо, дори ако оповестите съдържанието му публично?

— Аз съм императорът и не съм глупак. Разбира се, че един жесток, жаден за власт човек като Григорий няма да омекне. Но аз няма да се огранича само с писмо. То, драги Карим, е само малка част от моя отговор.

— А останалата част?

— Ще отплаваме за Светите земи и ще се изправим срещу мюсюлманите.

В хода на разговора с Карим гневът на Фридрих бавно се разсея. Сега императорът се подсмихна, виждайки изумената физиономия на своя придворен лекар.

— Ама…

— Не ми казвай, че още съм болен. Горещите извори на Поцуоли направиха чудеса. Чувствам се напълно оздравял и готов за борба.

— Нямах намерение да възразявам по този въпрос, императоре.

— Имаш предвид, че император, отлъчен от християнството, и то, забележи, за втори път, не може да води Христовата войска. Прав ли съм?

Карим кимна.

— Е, и старецът в Рим си мисли същото.

— Боя се, не само той, Федерико.

— Възможно е. Въпреки това ще потегля към Светите земи и ще изпълня обещанието си да поведа кръстоносен поход.

— А рицарите? Дали ще последват един отлъчен император?

— Сигурен съм в тях. Освен това, Карим, повечето са вече там. Херман от Залца ги е завел благополучно в Кипър и също толкова благополучно ще ги отведе в Акка.

— Кога смятате да тръгнете?

— Възможно по-скоро, но не преди пролетта.

— Съпругата ви чака дете. По мои пресмятания ще се роди през април.

— Карим, това са женски истории. Имаме да вършим по-важни неща от това да гледаме как ражда императрицата. Погрижи се Изабела да роди сина ми без проблеми.

— Не мога да ви кажа дали ще е син, Федерико.

— Как се чувства императрицата?

— Засега добре. Но не забравяйте колко крехка е съпругата ви и най-вече — колко млада — предпазливо възрази Карим.

Подобно на всички мъже и Фридрих се плашеше от здравословните проблеми на жените, въпреки че никога не би си признал, и очакваше от императрицата на първо място да изпълни дълга си. Невръстната Изабела не му доставяше удоволствие, но това не го смущаваше ни най-малко. Той си намираше страстни ласки в други легла. Жена му получаваше всичко, което се полага на една императрица, а той очакваше от нея да не го занимава с оплаквания, молби или вайкания относно състоянието си.

— Тя е подготвена за ролята си на императрица. Няма да допусна бременността на Изабела да определя кога ще тръгна за Светите земи — заяви Фридрих и сметна темата за изчерпана.

— Дързък план — изкоментира Карим.

Фридрих погледна въпросително личния си лекар.

— Да оставя Изабела в ръцете на нейните лекари?

— Не, да потеглите за Светите земи и да развържете ръцете на папата, та той да се разпорежда необезпокояван тук. Кой ви гарантира, че няма да продължи да плете интриги?

— Никой, обаче съм готов да поема риска. Освен това, Карим, и аз съм изучавал изкуството на политическите игри. В Рим някои могъщи фамилии също като мен смятат папата за свой противник. И Венеция не желае да търпи повече ботуша на Григорий.

— Значи, ще привлечете на своя страна Венеция и римляните?

— Точно така.

— Позволено ли е да попитам как?

— Вижда се, че си човек на науката, а не на политиката. Как да превърнем неутралните в съюзници, а противниците — в приятели?

Карим сви рамене.

— С подаръци. Венецианците са жадни за пари, а римляните — за власт. Аз имам достатъчно и от двете. По този начин, приятелю, ще си подсигуря гърба.

— Значи вярвате, че кръстоносният ви поход ще се увенчае с победа?

— Така е. Имам и един коз, щом пристигнем в Светите земи. — Императорът се усмихна и повика слугите. — Донесете ново вино! Твърде е добро, за да го прахосваме. — Фридрих вдигна чаша за наздравица и се обърна към Карим. — За победата, приятелю!

* * *

Групата се състоеше от четирийсет ездачи, петнайсет коли с чергило и осем открити каруци. Топли покривала под седлата на конете се спускаха по краката им. Ездачите, облечени в няколко ката топли дрехи, предпазваха лицата си с вълнени шалове. Върлуваше адски студ, леденият вятър навяваше снежинки в очите. Цял предобед над планинските върхове се трупаха облаци; по-опитните пътници знаеха, че това означава само едно — задава се снежна буря.

Тримата водачи, добре запознати с местността, приканваха хора и животни да побързат — искаха непременно да стигнат до разположеното най-високо преди прохода селище с десетина жители. Там групата щеше да намери закрила срещу заплашителното време и да продължи на следващия ден, стига сняг да не затрупа пътя им.

Първите вълни на бурята обаче ги застигнаха по-рано от очакваното и пътниците, поели по изпълнения с опасности път през Алпите, трепереха не само от студ. Видимостта се влошаваше все повече, а пътят се виеше все по-стръмно нагоре по планината. Снежната виелица се засили до степен ездачите почти да не виждат главата на коня си, а повечето от тях смятаха за невъзможно да продължат.

Манфред Ланча, присъединил се към групата, за да прекоси Алпите на сигурно място и после да продължи на север към двора на крал Хайнрих, вече проклинаше авантюристичния си план. Кой дявол го накара да поеме на север, вместо да се запъти на юг, към двора на императора във Фоджа?

Беше му студено както никога досега, а видът на снежната пустиня наоколо го караше да се страхува за живота си. Без видимост бяха загубени и дори водачите да познаваха този враждебен планински свят като собствената си бедняшка колиба, виелицата беше твърде измамна и коварна, за да продължат безпрепятствено напред. Тъкмо се чудеше още колко ли време групата ще язди към неизвестността, когато водачите дръпнаха юздите на конете си.

— Полека! — успокои той врания си кон.

Слезе като всички останали и мигом почувства как студът на снега прониква през кожените му чорапи и ботуши. Краката му щяха да се намокрят. Надяваше се планинското селце, за което говореха водачите, вече да не е далече. Хвана юздите на коня си и внимателно продължи напред.

От замъка на предците си често бе виждал заснежените върхове на Алпите, но никога не ги бе приближавал толкова, че да усети студа с кожата си. В началото го заплени величието на планинските великани, но сега всичко около него се бе превърнало в бяла преизподня. Бурята виеше по-силно от вълк и Манфред с мъка долавяше насочващите подвиквания на водачите.

За щастие всички пътници бяха налице. Не загубиха никого, нито един кон или ездач не падна в някоя от зейналите пропасти, покрай които преминаваха по тесни пътечки.

Манфред се опитваше да стъпва в стъпките на този пред него. От една страна, за да е сигурен, че още крачи по правилния път. От друга, по-лесно е да стъпиш във вече направена дупка в снега, отколкото сам да прокарваш пъртина и да усещаш как снегът влиза в ботушите ти.

След заминаването на граф Тусция Манфред не се колеба дълго. Имаше твърде голяма опасност Енцио да осъществи заканата си и да срине със земята замъка на фамилията Ланча заедно с всичките му обитатели. Манфред предостави избор на жените и мъжете, които се числяха към домакинството му: който иска, да остане и да продължи да се грижи за имението, останалите са свободни да се върнат по домовете си.

Част от тях действително потеглиха към родните си села, а други, сред които и Пиетро, имаха само този дом и бяха доволни да останат в замъка. Когато се сетеше за Пиетро, Манфред изпитваше смесени чувства. Не знаеше дали да благодари на клетия идиот, или да го проклина. Все пак Пиетро извади ранения Енцио от крепостния ров, преди окончателно да се бе запътил към ада. Дали животът му щеше да е по-лек, ако Енцио бе умрял? „Ако, ако, ако“ — помисли си Манфред. Все вероятности, за които не си струваше да разсъждава. Не му се вярваше омразата на Енцио да отиде толкова далече, че в гнева си към Бианка и към него да тръгне да отмъщава на странични хора. Не, не замъкът, а той и, разбира се, Бианка, бяха целта на отмъщението, затова се надяваше чрез бягството си на север да защити от стрелите на Енцио останалите у дома.

Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-студено ставаше, а снегът, който навяваше в лицето, замръзваше върху веждите му. Вълненият шал около устата и носа му пречеше да диша, но щом го разхлабеше, вятърът се впиваше в бузите и превръщаше кожата му в лед. Ръцете му се вкочаниха от студ, почти не усещаше стъпалата си, а краката му натежаха, все едно бе привързал гюлета към глезените.

Конете пръхтяха нервно, дъхът излизаше на гъсти облаци от ноздрите им, а в гривите им се събираха едри буци смръзнат сняг. Никой не говореше, всеки пестеше за катеренето малкото останали му сили. Двама от водачите изостанаха в края на групата и брояха хора и животни. Кочияшите на закритите фургони и каруците се нуждаеха от помощ. Отдавна бяха слезли от капрата и теглеха конете за юздите и сбруите.

Манфред, съсредоточен върху стъпките си, твърде късно забеляза как мъжът пред него се олюля и потъна в снега. Конят му, изтощен и заслепен от виелицата, реагира по-бавно от обикновено и неволно ритна падналия човек с предното си ляво копито. Манфред се наведе над него и чу стенание.

— Ставай! — извика той, опитвайки се да надвика вилнеещата буря. — Останеш ли така, замръзваш.

Човекът се размърда, но беше толкова слаб, че не промълви нито дума. Колоната спря, един от водачите се приближи до Манфред.

— Какво има? — извика той.

— Не знам. Просто се строполи.

— Остави го да лежи.

— Какво?! — Манфред примигна срещу снежинките.

— Остави го да лежи.

— Но той ще измръзне.

— Всички ще измръзнем, ако не продължим.

Манфред се поколеба. Да изостави беззащитен човек в този снежен ад? Макар в миналото често да проявяваше невъздържаност и да се отнасяше към другите небрежно, а дори и жестоко, не можеше да зареже най-коравосърдечно един пострадал.

— Помогни ми! — заповяда на водача той.

— За какъв дявол? Казах: той остава тук.

— А аз казвам, че идва с нас. Помогни ми.

Манфред издърпа стенещия човек от снега и даде знак на водача заедно да поставят пострадалия напреко върху седлото на коня му. Водачът поклати глава, но все пак се включи и заедно настаниха човека върху коня на Манфред.

— Така ще убиеш коня си.

— Нямай грижа за това — изръмжа Манфред; добре познаваше врания си жребец и имаше вяра в силите му.

— Продължавайте — извика водачът на следващите от групата и върволицата отново потегли.

Манфред хвана юздите на коня си и в същия миг усети леко докосване по ръката.

— Всичко е наред — извика той на мъжа, увиснал като чувал със слама на седлото. — Само че още не сме в безопасност.

Продължиха мълчаливо да се борят с виещата се стръмно нагоре планинска пътека. Съпровождаше ги единствено ревът на бурята.

Съсипан от умора, Манфред загуби способността да мисли. Продължаваше да стъпва механично; нямаше представа откога се движат сред снежната буря. Студът бе пропълзял в тялото му и бе заличил всякакъв спомен. Болеше го глава, гърдите му свиреха. Не беше набожен и никога не търсеше утеха в молитвите, ала сега копнееше за Божията помощ. Чувстваше се малък и беззащитен пред природата, обърнала се срещу хората.

— Светлина! — внезапно викна някой. — Виждам светлина!

Манфред също забеляза слабата светлинка и се изпълни с надежда. Дано само да не е плод на фантазията им. С приближаването обаче светлината ставаше по-ярка, после видяха още и разбраха, че са се добрали до планинското село край алпийския проход.

— Пристигнахме! — зарадва се той. — Успяхме! — Разтърси рамото на мъжа, върху чиито гръб се бе образувала дебела снежна покривка. — Хей, ти! Събуди се! Ей сега ще се стоплиш.

Мъжът не отговори и Манфред се наведе над него, за да види лицето му. Устните му бяха посинели, очите му гледаха безжизнено.

Човекът беше мъртъв.

* * *

Хайнрих от Пасау стоеше откъм подветрената страна на високобортовия кораб, държеше се конвулсивно за перилото и бълваше в морето обеда си, състоящ се от остарял хляб, варена риба и зелени маслини. Откакто се бе качил на този кораб, непрекъснато му беше лошо. Стомахът му се бунтуваше при всеки опит да хапне. Не задържаше дори вода, смесена с малко укрепително вино.

Хайнрих чувстваше как отслабва все повече и бавно, но сигурно изхвърля цялата сила от тялото си. Днес хапна само заради настояванията на мъжа в черно — последният твърдеше, че най-доброто средство срещу морската болест е пълният стомах. Само така човек можел да понесе клатушкащия се хоризонт, уверяваше го той. Хайнрих възприемаше мнението му като плод на жестока фантазия, но съзнаваше, че без вода и храна е загубен.

Никой от многолюдната му фамилия не плаваше по море и сега вече знаеше защо. Люлеещите движения на кораба, безкрайното му поклащане обръщаха червата на всеки, свикнал да усеща твърда почва под краката си. Вече съжаляваше, задето тръгна на това пътуване. Трябваше да остане в Бриндизи, а по-късно да се върне при Енцио.

Изгледите да открие Бианка в Светите земи ставаха все по-съмнителни. Мъжът в черно излезе прав — тя можеше да е навсякъде. А той вероятно щеше да умре от морска болест преди това, както рисуваха най-мрачните му фантазии. Проклетата амбиция го подлъга да се впусне в това пътуване по море. Не му беше за първи път — Хайнрих често се вкопчваше в привидно безперспективни начинания, завършващи понякога с неочакван успех, както признаваха и враговете му.

Така например, благодарение на дипломатичните си умения успя да намери противници на плановете на императора да ожени сина си Хайнрих, краля на Германия, за френска принцеса. Желанията на Фридрих бяха осуетени и в крайна сметка Хайнрих се ожени за Маргарете, дъщеря на херцог Леополд Австрийски. Оттогава по понятни причини той не се числеше към съюзниците на императора, но досега бе избягвал гнева на Фридрих.

Заля го нова вълна на прилошаване, съпроводена от силни стомашни спазми. Напрегна последни сили при неочакваното вълнение да не загуби опора в перилото и да не падне презглава отвъд борда.

Впрочем заминаването от Бриндизи отначало тръгна определено добре. Без затруднения намери кораб на венециански търговци, запътили се към Лимасол на остров Кипър, а после възнамеряваха да поемат курс към Бейрут. Там управляваше могъщото и богато семейство на Жан Ибелин^[6], което имаше голямо влияние и върху Кипър.

Ибелините не бяха приятелски настроени към императора и Хайнрих от Пасау се надяваше в Бейрут да намери нужната му помощ и подкрепа за по-нататъшните си действия. Между другото запасът му от монети намаляваше, тъй че имаше спешна нужда от добронамерен кредитор. Ибелините не само бяха натрупали несметни богатства в Палестина, но и минаваха за извънредно повратливи, когато ставаше въпрос да използват собствените си властови позиции срещу императора. Благодарение на умелата си тактика в Германия Хайнрих щеше да им се представи като съюзник, а може би даже и като приятел.

В Бриндизи венецианските търговци лесно се съгласиха да качат пасажерите. При условие, разбира се, да им се плати добре, тъй че немският барон похарчи почти всичките си златни монети за пътуването до Бейрут през Кипър. Още същия ден той и мъжът в черно се качиха на борда, но преди това изпратиха куриер на кон да занесе съобщение до Енцио Пучи. Това също струваше доста пари, а на всичкото отгоре възникнаха и претенциите на спътника му за по-голямо заплащане.

Впрочем Хайнрих не се учуди, че мъжът в черно внезапно вдигна цената на услугите си. И той би постъпил по същия начин. „Който не се възползва от подобен шанс, би бил глупак“ — мислеше си той и смяташе за справедливо Енцио да заплати по подобаващ начин положените усилия при преследването на неговата булка-убийца.

Стомахът му отпусна кратка пауза за почивка и Хайнрих хвърли изпълнен с омраза поглед към пенещите се вълни. На небето още се виждаха малки късчета искрящосиньо, но слънцето все по-често изчезваше зад тъмни облаци със странна форма. Откакто се намираше на палубата и повръщаше хапка по хапка целия си обяд, вятърът стана по-студен. Корабът ускори ход, корпусът му скърцаше и пъшкаше сред вълните, а Хайнрих усети как в стомаха му нараства още нещо освен гаденето — страх.

Първите вълни пръснаха през перилата и капитанът забрани на всички търговци и пасажери да стоят на палубата. Един от матросите, брадат великан, гол до кръста, се приближи към Хайнрих от Пасау.

— Слизайте долу. Излезе силен вятър.

Немският барон се ужаси само при мисълта да седне с останалите сред спарения въздух под палубата. Там напълно щеше да загуби ориентация и да се почувства съвсем безпомощен пред клатушканията на кораба. А Хайнрих от Пасау мразеше да бъде безпомощен, както дяволът мразеше светената вода. Хвърли отровен поглед към матроса и не се помръдна от мястото си.

— Хайде, слизай долу. Тук е опасно.

— Изчезвай!

— Заповед на капитана. Долу!

— Не мога. Зле ми е.

— Няма значение. Слизай долу.

Водата пръскаше все по-нависоко, корабът се наклони застрашително на една страна.

— Боже милостиви, не позволявай да се обърнем — замоли се Хайнрих, който инак твърде рядко споменаваше името Божие.

Морякът го сграбчи и го помъкна със себе си.

— По-добре да повръщаш, отколкото да се удавиш! — И го бутна по тясната стълба към голямата кабина, където се хранеха и спяха.

Венецианците, мореплаватели до мозъка на костите, седяха на закованите към пода пейки, шегуваха се и си пийваха. Пътуваха достатъчно често по този маршрут, затова знаеха, че през есенните и зимните месеци времето рязко се променя, а нежният бриз в миг се превръща в силен вятър и дори в свирепа буря. Въпреки това никой от тях не бе попадал в истинско морско премеждие. Бяха научени да обичат морето и да се страхуват от него. Понякога то беше ласкаво като жена, друг път — по-смъртоносно от цяла войска рицари, тръгнали на бой. През някои дни беше несравнимо красиво, в други всяваше тъга. Морето изхранваше смелите и убиваше лекомислените.

Хайнрих от Пасау слушаше с половин ухо авантюристичните разкази на търговците, които не му вдъхваха особен оптимизъм. Мъжът в черно приседна до него и се вгледа внимателно в лицето му.

— Много сте блед.

— Умирам — прошепна Хайнрих от Пасау.

— Глупости. Хвана ви морската болест, от нея не се умира.

— Но бих предпочел да съм мъртъв.

— Всички така казват.

— Още една нощ на този плаващ ковчег и наистина ще съм мъртъв.

Мъжът в черно се засмя.

— Не се бойте. Всички ще слезем живи и здрави в Лимасол.

— Но…

Нов пристъп на прилошаване стисна Хайнрих за гърлото и му попречи да продължи разговора. Плю, закашля се и отчаяно опита да си поеме въздух.

— Задушавам се — изпъшка той.

Спътникът му подаде две малки топчета.

— Какво е това?

— Краят на вашите страдания.

Хайнрих взе двете топчета от меки вълнени конци.

— И сега какво?

— Сега ще сложите по едно топче в ушите си.

— Това какво е, някаква магия ли?

— Не е магия, а стара моряшка мъдрост.

— Няма да помогне.

— На мен ми помага — отвърна човекът в черно и внимателно извади едно топче от дясното си ухо. — Във всеки случай не вреди. Опитайте.

— За Бога — промърмори Хайнрих и пъхна топчетата в ушите си.

Първият ефект беше, че започна да чува гласовете на венецианците и воя на вятъра приглушено, сякаш идеха от много далече. Дълбоко в себе си като че ли чуваше тихо шумолене с необясним произход. Вярно, още му се гадеше, но този шум действаше някак успокоително. Той се поотпусна.

Мъжът в черно му даде знак да легне на пода, да затвори очи и да се отдаде на движенията на кораба, вместо да им се противопоставя. Хайнрих, вече на края на силите си, последва съвета му и усети как умората го надвива. Унесе се в дрямка.

Насън му се яви жена, която го люлееше в прегръдките си и му шепнеше непонятни думи. Имаше изкусителни ръце и рамене, бели като слонова кост, а дългата й черна коса покриваше голия й гръб, но когато я погали, усети, че кичурите са влажни. Целуна устните й — имаха вкус на сол. Жената се усмихна, каза му нещо, притегли го към себе си, но от силната й прегръдка му стана трудно да диша. Обзе го страх, понечи да се освободи, тя обаче го повлече със себе си в морето, все по-дълбоко и по-дълбоко към синия безкрай. И през цялото време го гледаше право в очите.

Хайнрих от Пасау се събуди, задъхан от ужас. Сънят не искаше да го пусне и за миг той се учуди, че не е във водата, а явно бе заспал върху дъсчения под. Венецианците, вече на крака, се готвеха да тръгнат. Мъжът в черно стоеше до него и го гледаше изпитателно.

— Пристигнахме — осведоми го той и помогна на изтощения немец да се изправи.

— Къде? — объркано попита Хайнрих.

— В пристанището. Не забелязвате ли, че корабът вече не се движи?

— В кое пристанище?

— В Лимасол, съгласно плана.

Хайнрих си пое дъх и се опита да се овладее.

— А бурята?

— Проспахте я, щастлив като дете.

Хайнрих се сети за вълнените топчета и ги извади от ушите си, изпита облекчение, че отново възприема окръжаващата го среда с обичайната сила на звука.

— Как се чувствате?

— По-добре.

— Хубаво — отбеляза мъжът в черно. — Да слизаме. Гладен съм.

Хайнрих преглътна конвулсивно само при мисълта да сложи нещо в стомаха си. Изпитваше единствено силна жажда. Гърлото му беше пресъхнало, при изправянето му се зави свят. И той искаше час по-скоро да слезе от кораба.

Дори най-мизерната странноприемница му се струваше по-приветлива от мрачната кабина, където прекара последната част от плаването до Кипър. С омекнали колене и леко олюляване извървя дървената пътечка до кея, където бе спрял корабът.

— Отказваме ли се? — попита го мъжът в черно. — Не — поклати глава Хайнрих от Пасау. — Никога.

* * *

Нощта беше хладна, въздухът галеше като коприна. Над нея се издигаше куполът на идеалното звездно небе. Колкото по-дълго го съзерцаваше, толкова по-ясно виждаше, че някои звезди образуват линии, а други — форми и фигури. Науката астрономия я омагьосваше открай време, ала тя знаеше твърде малко за звездите, орбитите и предназначението им, тъй че й оставаше единствено да се възхищава от неизмеримото богатство на Божието творение.

Ако не бъркаше, днес трябваше да е Коледа. Недалеч оттук, във Витлеем, е бил роден Спасителят, а една звезда е сочела пътя на тримата влъхви. Бианка я потърси с очи, но не откри небесно тяло поне донякъде да прилича на коледна звезда. В родината й сега беше студено, навярно дори валеше сняг. Но тук, в Египет, зимата не се усещаше, въздухът беше свеж, без да е особено хладен.

Тя облегна гръб на високата до колене ограда между цветната леха и моравата и лениво изпъна крака. Така и не свикна да сяда по турски, както предпочитаха другите жени. Не харесваше да кръстосва крака по този начин, а и след известно време в тази поза коленете я заболяваха.

Нощем, когато другите спяха, тя често се промъкваше в градината — там, където розите цъфтяха, и мислено се отправяше на път: обратно по море, покрай остров Кипър, през Бриндизи и Торино до Пиемонт. Само тази свобода й бе останала, защото робините в харема на египетския султан нямаха право на собствена воля.

Дните и седмиците минаваха, без да се случва нищо; сигурно имаше и по-тежка участ от тегобата да прекарваш всекидневието си в луксозен затвор. Въпреки това Бианка не беше склонна нито да се примири със съдбата си да е робиня на одалиските, нито да погребе копнежа си по предишния живот.

В началото, когато един от съгледвачите на султана я откри при търговците на роби в Дамиета и веднага я хареса, главно заради русата й коса, страхът от смъртта засенчи всякакви други чувства. Остана сляпа за красотата на двореца и великолепието на градините. Чуждата култура на мюсюлманите я плашеше и тя се затвори за всичко ново, което я посрещна тук.

Пътят навътре, към себе си, й се струваше най-добрата защита в свят, чийто език не разбираше и чиито нрави и обичаи я отблъскваха. „Ако един мъж превръща жените в робини, едва ли е добър, богобоязлив човек“ — реши Бианка. А и жените, които обслужваше всекидневно, й се виждаха красиви, но безмозъчни създания и явно не се смущаваха от факта, че нямат право да напускат златната си клетка.

Наказваха непокорните безмилостно. В Дамиета я принудиха да наблюдава как убиват жена с камъни. В ушите й още отекваха виковете й. Най-жестока обаче й се струваше съдбата на скопците — пазачите на жените в харема. Мъже със силни тела, но осакатени: чрез необратима операция завинаги им бяха отнели способността за плътска любов.

Първите си дни Бианка прекара в харема на египетския султан, обзета от отчаяние; молеше се на Бог да й позволи да умре. Постепенно вътрешното й напрежение понамаля, защото не й причиниха нищо лошо, а жените, които я изкъпаха, облякоха и сресаха по египетски обичай, се отнасяха дружелюбно и снизходително с нея. Не срещаше никакви същества от мъжки пол освен евнусите, а животът сред жени ден след ден й помагаше да се върне към нормалността.

Лоренцо й липсваше. Надяваше се и неговата участ да е поносима като нейната. Не знаеше какво е станало с мъжете-роби в Дамиета, но ако наистина са го изпратили да се труди на някой от големите строежи на султана, както разправяха рицарите на борда на „Клара“, твърдо се уповаваше на силата и куража му да понесе това мъчение.

След като я доведоха в двореца, я изкъпаха, измиха дългата й коса, намазаха я с благовонни масла и повторно я измиха, та да премахнат и последната мръсотия от главата й и да оправят сплъстените и объркани кичури. Удоволствието от ухаещата на рози вода дори прогони за кратко страховете за бъдещето и отпусна схванатите й мускули.

Косата й отново се спускаше на меки вълни до хълбоците, сапунът и маслата й придадоха блясък и тя искреше като течно злато. Оказа се единствената руса жена в харема; една от робините, родена в Бургундия, имаше червеникава коса, всички останали бяха кестеняви или чернокоси. Вероятно по тази причина някои жени и дори евнуси тайно докосваха косите й. Отначало това я объркваше и стряскаше, но после, ще не ще, свикна. А и без това не можеше да промени нищо. Затова безмълвно позволяваше на непознати хора да вземат в ръка неин кичур и да мърморят неразбираеми слова.

Езикът на египтяните звучеше в ушите на Бианка като задъхано пеене, изпъстрено с дрезгави и гърлени звуци. Дори след седмици тук не успя да научи поне няколко фрази; неспособността да разговаря с другите жени засилваше самотата й. Не можеше да си поприказва дори с робинята от Бургундия, защото монахините у дома не й бяха преподавали френски.

За да не се изолира напълно, използваше само езика на жестовете-нищо чудно защо се затваряше все повече в себе си и предпочиташе усамотението.

Денем нямаше време за безделие, затова пък истински се наслаждаваше на нощните разходки в градината. Евнусите, охраняващи вътрешната част на харема, вече разбраха предпочитанията й към самотно съзерцание на звездното небе и не й пречеха да мирише цветята и да се възхищава на звездите. Внимаваха, разбира се, Бианка да не доближава портата между вътрешния и външния двор. Скопците също бяха въоръжени — носеха крива кама с наточено острие.

Бианка не беше толкова глупава да се бори с пазачите. Дори по прищявка на съдбата да преодолее вътрешния двор, щяха да я спрат стражите на външния, а дори и те да не забележат бягството й, къде щеше да отиде, напълно сама в тази чужда страна? Не, по-сигурно беше засега да остане в харема. „Засега“ — мислено подчерта тя.

Докосна предпазливо бяло жасминово цветче и докато разсъждаваше дали тези ароматни цветове биха се хванали в Пиемонт, долови шепот. Мъжки глас, учуди се тя, прескочи ниската ограда и се сгуши зад гъстия жасминов храст. Сигурна бе, че досега не е чувала този глас. В никакъв случай не беше някой от евнусите — те до един се отличаваха с неестествено писклив глас.

Да не е някой от пазачите на външния двор? Не, реши тя. Да стъпи в отредените за жените вътрешни помещения и дори в градината би означавало сигурна смърт за него. Никой от охраната не би посмял.

Мъжът си шепнеше с жена, чийто глас тя позна — Самира, любимката на султана, най-красивата и най-амбициозната жена в харема. Досега Бианка бе виждала Самира само отдалече. Любимката си имаше свои робини — те се грижеха само за нея. Като най-новото попълнение в харема, тя и без това стоеше на най-ниското стъпало в дворцовата йерархия.

Бианка се уплаши. Това, което долавяше, приличаше на шепота на влюбена двойка. Чуха се целувки, потиснати стонове и тихото подрънкване на накити. Ако Самира се среща с любовник, той можеше да е само един мъж — султан Ал-Камил. Султанът обаче едва ли би простил на една бяла робиня, ако я хване да го подслушва и наблюдава, докато си разменя ласки.

Тя се огледа предпазливо да види накъде да избяга. Прецени, че която и посока да избере, няма как да мине покрай двойката, без да я забележат. Реши да се сниши още повече зад жасминовия храст с надеждата двамата — прекалено заети един с друг — да не забележат някаква робиня, налегната от безсъние.

Султанът хвана Самира за ръката и двамата тръгнаха бавно из градината. От време на време поспираха, разменяха си бърза целувка или се прегръщаха, както правят всички влюбени. Бианка се изненада на нежността, с която султанът се отнасяше към любимата си. Тя не си спомняше да е виждала християнски рицар да се отнася с толкова симпатия и уважение към любимата жена. А при спомена за своя опит с бъдещия си жених направо завидя на Самира. Докато още беше у дома, често си мечтаеше за любов, изпълнена с нежност, ала брат й, уви, бе решил друго. Спомни си историята за Тристан и Изолда, за рицаря, обикнал жена, която не му било позволено да обича, и предпочел да умре, но не и да се отрече от чувствата си.

Тя въздъхна и след миг осъзна каква грешка е допуснала. Ал-Камил имаше толкова изострени инстинкти, че не пропускаше нищо дори в интимни моменти. Отблъсна Самира и се извърна, наострил слух.

Самира отвори уста да попита нещо, но с господарски жест той й заповяда да мълчи. Бианка се сниши още повече зад храста, ала това съвсем не я направи невидима. Тя затаи дъх и се упрекна за непростимата си глупост. Наистина заслужаваше наказание, не смееше обаче дори да си помисли какво предвиждат дворцовите правила в подобен случай.

Чу се шумолене и миг по-късно на земята до коляното й се появи копринен чехъл: кървавочервен, богато бродиран с клонки, а в него — несъмнено мъжки крак.

— Какво правиш тук? — строго попита султанът и Бианка се учуди, че той владее латински.

Тя се понадигна, но за всеки случай остана на колене. Предпочиташе да прояви прекомерно покорство, отколкото да наруши етикета на чуждата култура в този владетелски двор.

— Стани! — заповяда султанът.

Бианка се изправи. Ал-Камил беше здравеняк, но неособено висок, тъй че тя можеше да го гледа право в очите, без да вдига глава.

— Господарю, моля дайте ми възможност да обясня моето несъмнено странно поведение.

Султанът я изгледа безмълвно. Бианка събра кураж и реши да говори истината.

— Не можах да заспя и излязох в градината да наблюдавам небето и звездите. В моята страна днес празнуват раждането на Спасителя.

— Значи си християнка — констатира султанът.

Бианка кимна и заби поглед в земята.

Ал-Камил протегна ръка и повдигна брадичката й, за да не крие очите си.

— Как се казваш? И откъде си?

— Името ми е Бианка, а родината ми се нарича Пиемонт.

— Имаш изключителна коса, Бианка.

— На север много жени са руси.

— Какво правиш в Египет?

Бианка мълчеше.

— Защо не отговаряш? Ако по този начин целиш да намекнеш, че въпросът ми е глупав, понеже не си доброволно тук, то аз се възхищавам на твоята смелост, но осъждам дързостта ти.

— Не, не — уплашено възрази тя.

— Мълчи и не ме прекъсвай. И сам виждам, че си робиня от харема в моя дворец, затова ще попитам другояче: как се озова тук?

— Бях продадена.

— Тъй, тъй. И къде, ако позволиш да попитам?

— В Кипър.

Султанът се замисли за момент.

— Говориш изискано. Научена ли си на четмо и писмо?

Бианка не схващаше накъде бие султанът, но реши за по-разумно да се придържа към истината и този път да не се представя за жена на тъкач.

— Да, господарю — отвърна тя.

— Значи, произхождаш от благородническо семейство. Е, добре, за днес стига. А сега върви да спиш.

Бианка се вторачи изумено в султана.

— Няма ли да ме накажете?

— Защо? Защото една красива жена страда от безсъние? Да не би да ни смяташ, нас, мюсюлманите, за безчувствени?

— Не знам — обърка се Бианка. — Тук всичко ми е чуждо.

— Самира ще ти преподава арабски. Сигурен съм, че схващаш бързо.

— Самира ли? Но аз съм робиня.

— Възразяваш на заповедите на твоя султан?

Бианка поклати глава, а мъжът се усмихна.

— Разбирам, кротостта не е силната ти страна.

След тези думи той се обърна към застаналата наблизо Самира и й прошепна нещо.

Бианка се поклони, докато двамата се отдалечаваха, и се оттегли в стаята на робините. Легна си и затвори очи, но срещата я бе разтърсила прекалено силно, за да заспи. Слънцето изгря, а тя все още премяташе в ума си разговора със султана. Не бе забравила нито една дума. Нито пък какъв леден поглед й хвърли Самира, любимката.

* * *

Както всяка година, и сега пролетен Елзас създаваше впечатлението, че по тези места царят две годишни времена: в Рейнската падина вече цъфтяха подранили анемонии, а липите, буковете и дъбовете показваха първите си светлозелени листа, които потъмняваха с настъпването на лятото. По върховете на Вогезите обаче още имаше сняг и колкото по-нависоко яздеше човек, толкова по-студено ставаше и той напразно търсеше предвестниците на пролетта.

Манфред Ланча пренощува в Страсбург, възхити се на внушително устремилата се към небето катедрала, чийто строеж бе започнал преди близо двеста години, и сега беше на път за Хагенау^[7] — огромен, укрепен дворцов комплекс, където крал Хайнрих предпочиташе да пребивава.

Неговият прадядо, император Барбароса, издигнал крепостта в ранг на императорски дворец, а през следващите години разширявали и достроявали двореца, докато достигнал днешното си великолепие. Хагенау, заобиколен с крепостна стена и защитен с повече от петдесет отбранителни кули, се намираше на остров в река Модер. По-рано принадлежал на граф Егисхайм, но откакто Барбароса открил възторга си от Елзас, Хагенау се превърнал в културно и политическо средище на региона. Манфред си спомни, че неговият дядо, трубадурът, е изпълнявал пред император Барбароса песни и стихове. Зачуди се дали въпросният дядо е преминал през същия алпийски проход като него, или е срещнал Барбароса, когато императорът е бил на път за Светите земи.

Подобно на Барбароса и крал Хайнрих, макар и едва седемнайсетгодишен, обичаше гъстите, богати на дивеч гори на този район и ценеше укрепения дворец не само заради удобствата му, но и заради съществените му предимства в сравнение с редица други. Разполагаше с големи и светли помещения, добре отоплявани през зимата. Благодарение на местоположението му смятаха комплекса за непревземаем, затова не се налагаше неговият господар Хайнрих непрекъснато да си блъска главата как да направи Хагенау още по-сигурно място.

Плодородната земя наоколо носеше предостатъчно добиви на селяните и сюзерените и пълнеше кралските хамбари, така че никой не гладуваше през студовете. А необятният горист район, където предците на Хайнрих се бяха отдавали на ловната си страст, доставяше месо в изобилие. „Свещеният лес“ — така наричаха от незапомнени времена гората, опасваща в гигантски полукръг града и крепостта Хагенау.

През зимата Манфред беше преодолял Алпите, при което му измръзнаха два пръста на левия крак, и бе продължил целенасочено да се движи на север. Прекоси земите на австрийския херцог, премина на кон през долината на река Ин, оттам на запад и от Боденското езеро все по течението на Рейн стигна до земите около Страсбург. Преживя седмици, изпълнени с трудности, и макар Алпите с техните върхове-гиганти и заснежени полета да лежаха зад гърба му, студът и ледовете го съпровождаха още дълго.

Наложи се да ампутират двата премръзнали пръста на крака му — операция, за която си спомняше с ужас. Ала раните заздравяха без проблеми и макар че при ходене не можеше да натоварва левия крак както десния, жестоката снежна буря край алпийския проход не остави други поражения върху здравето му.

В някой от големите кралски и императорски дворци Манфред се надяваше да си намери занимание, съответстващо на положението и способностите му. Възнамеряваше най-напред да предложи услугите си като рицар, но бе готов да приеме и други дейности. Беше добре запознат с управлението на замък, макар че този на предците му не можеше да се сравнява с обширен комплекс като Хагенау.

Но пък умееше отлично да изчислява дебит и кредит, да пресмята приходи и разходи, а предвид на скромните богатства на фамилията Ланча чрез финансовите си умения успяваше поне донякъде да задържи семейството над водата. Именно защото предвиждаше трудностите, се опита да ги предотврати чрез брака на Бианка с Енцио Пучи. Сега вече предпочиташе да не мисли за тази история и нейния безславен край. По-добре беше да гледа напред и дръзко да хвърли всичките си сили за едно ново начало. Пък и защо, мислеше си той, да не го положи в един толкова красив район като Елзас и в един толкова приятен град като Хагенау!

Не се съмняваше, че ще успее да проникне в тесния кръг от съветници на младия и неопитен крал. Хайнрих беше германски владетел от осем години, следователно бе започнал да управлява едва на деветгодишна възраст. Неговият баща, император Фридрих, винаги бе смятал за по-важно да се грижи за интересите на кралство Сицилия и отрано остави Хайнрих под закрилата на църковни и светски деятели — те да го възпитат и подготвят за ролята му на крал.

Съдейки по това, което Манфред бе чувал междувременно за краля, усилията им не ще да са били особено успешни, защото Хайнрих се впускаше безразсъдно във военни авантюри и дори в мирно време проявяваше пълна липса на дисциплина и изискано държане. Не беше нито дипломатичен, нито се отличаваше с политическата мъдрост на баща си Фридрих.

„Навярно Хайнрих е бил принуден да поеме твърде много задължения, при това — твърде рано — мислеше си Манфред, — а сега реагира като упорит кон: рита само щом види ездачът да се приближава със седло в ръка.“

Манфред се надяваше Хайнрих да се нуждае от хора в обкръжението си, дистанцирани от императора и съответно да не бъдат заподозрени, че незабавно ще докладват на Фридрих за всяка грешка на младия крал. Мъже, опитни, но не чак толкова зрели, че да отхвърлят още в зародиш всяка нестандартна идея.

Манфред посъбра информация в Страсбург. Управителят на двореца Хагенау, човек на име Волфелин, произхождал от обикновено селско семейство, но Фридрих ценял високо ума му и го товарел с все по-важни задачи. Стремглавото си издигане започнал като надзирател в избите на Хагенау, а накрая станал всемогъщ управител — отлично умеел да представлява интересите на отсъстващия император най-вече пред епископа на Страсбург. Волфелин командваше цяла армия от административни служители, а те пък контролираха и събираха митата и данъците, удостояваха с права и заседаваха в съда. Благодарение на него градовете в околностите на Хагенау с времето бяха станали все по-големи и по-могъщи, защото той набираше нови жители и работна ръка от цялата страна.

В Страсбург се изказваха почтително за постиженията на управителя, макар че точно в този град не го обичаха особено. Защото благодарение на хитрия Волфелин един от съседните градове, Шлетщад^[8], се бе сдобил с правото да сече монети — факт, който безкрайно огорчаваше градските старейшини на далеч по значимия Страсбург.

Манфред не искаше да се явява в Хагенау без предизвестие, затова изпрати до Волфелин молба за разговор насаме. Беше сигурен, че ще бъде удовлетворена.

За крепостта Хагенау знаеше само, че е голяма и до нея се стига по мост, освен ако човек не реши да я доближи с лодка или с плуване. Затова се оказа неподготвен за гледката, когато за първи път градът и дворцовият комплекс се ширнаха пред погледа му.

В живота си вече бе виждал няколко крепостни комплекса, но нито един не отговаряше в еднаква степен и на военните, и на естетическите изисквания. Колкото повече приближаваше Хагенау, толкова по-оживено ставаше движението на конски каруци, ездачи и пешеходци. Безброй търговци караха стоката си към града, а селяните се трудеха по нивите, оряха земята и я подготвяха за предстоящата сеитба.

Манфред влезе в града на кон и се насочи право към двореца.

В същия миг прозвучаха фанфари и гръмки викове — да се освободи пътят за кралския ескорт. Ведно с другите и той се отдръпна настрани, притисна се към стените на къщите и видя как четирийсетина конници профучаха като светкавици през града. Не успя да зърне краля, но предположи, че е яздел непосредствено зад ескорта. Смръщи се — с такова темпо лесно можеха да ранят случаен минувач. Манфред се зачуди каква ли е причината за това бързане и дали младият крал действително е безпардонен и склонен към просташки маниери, както го обвиняваха. Изчака да се уталожи шумотевицата и вълнението и пое по пътя, по който току-що бяха преминали конниците.

Бързо стигна до външния двор на двореца и се насочи към портата пред затворените райони на крепостта. Двама пазачи кръстосаха копията си и го накараха да дръпне юздите на коня.

— Кой сте вие и какво искате?

— Граф Манфред Ланча от Пиемонт. Управителят Волфелин ме очаква.

Копията останаха кръстосани, но единият пазач изпрати слуга да отнесе в двореца вестта за пристигането на посетителя. Докато чакаше, Манфред се оглеждаше с любопитство. Зад портата, която пазачите препречваха, се виждаше голям двор, където се грижеха за конете. Безчет слуги тимаряха завързаните животни, проверяваха копитата им, изстъргваха нечистотиите от тях и грижливо решеха гривите им. Сеното беше чисто и прясно, дворът — отлично изметен.

Манфред си помисли колко добро впечатление му прави всичко видяно досега. Направо миришеше на богатство и благоденствие. „А валидното за конете в още по-голяма степен трябва да важи за обитателите на Хагенау“ — предположи Манфред. Изпълнен със задоволство, той си каза, че е взел единственото правилно решение, като се е запътил на север към крал Хайнрих. Тази мисъл го утеши мъничко за загубата на измръзналите пръсти.

След известно време започна да губи търпение. Враният му кон също танцуваше нервно и не желаеше да стои повече мирно. Успокои го донякъде и за късмет слугата се върна; съобщи, че Волфелин ще му отдели малко време. Пазачите освободиха пътя, той навлезе в просторния двор и един коняр веднага пое жребеца, за да му даде вода и сено.

Манфред последва слугата; прекосиха толкова много коридори, украсени със стенни килими, че напълно загуби ориентация. Чувството му беше непознато, защото обикновено се уповаваше на отличния си усет за места и посоки. Най-после влязоха в голяма зала със скъпоценни килими по пода, няколко реда столове и дълга, тежка дъбова маса, зад която седеше мъж на средна възраст с груби черти на лицето. Той прехвърляше поредица от числа от различни пергаментни свитъци в голяма книга с изкусно украсена кожена подвързия.

Слугата даде знак на Манфред да пристъпи напред, а самият той се оттегли с поклон. Гостът зачака управителят да вдигне глава и да го изгледа изпитателно.

— Дълъг път сте изминали, за да говорите с мен — изрече Волфелин на езика на Манфред, макар и със силен акцент.

— Прекосих Алпите, за да предложа услугите си на краля.

— Които са?

— Ами… аз не съм само рицар, който умее да се бие, но имам опит в боравенето с финанси.

Изявлението не направи никакво впечатление на Волфелин.

— И какво ви кара да смятате, че кралят се нуждае от вашите услуги?

Манфред бе разигравал многократно този разговор във фантазията си, ала сдържаността на Волфелин го обърка.

— Мислех си… — подхвана той, но не знаеше как да продължи. По дяволите, този управител го разпитваше, сякаш е малко момче. Избухливият му нрав го тласкаше да възрази, да се сопне, разумът обаче го предупреждаваше да бъде сдържан. По-добре подвие опашка сега, вместо да ядоса управителя и после да види принуден да продължи пътя си без цел и посока. Пое въздух и отново подхвана: — Казват, че съм умел управител и водя добре книжата.

Първоначално Волфелин се поколеба, но после склони.

— Да опитаме. Един от най-добрите ми хора е тежко болен. Засега ще поемете неговите задължения за контрол върху приходите от винарството и позволенията за питиепродавниците.

— Няма да съжалявате за решението си — поклони се Манфред.

Управителят пак се захвана с колоните от числа и сякаш напълно забрави граф Ланча. Последният се прокашля тихо, а Волфелин учудено вдигна глава.

— Други въпроси?

Видя объркания поглед на Манфред и повика слугата.

— Готфрид ще ви помогне и ще ви покаже стаите на рицарите, които гостуват тук. А сега ме оставете сам.

Манфред напусна залата и тръгна бавно подир слугата. Беше преодолял първото препятствие. Сега оставаше само да докаже на какво е способен и продължителният престой в Хагенау му беше гарантиран.

Управителят, явно, поставяше работата и дълга над всичко. Строг човек — сигурно нямаше да търпи и най-малката небрежност; твърдяха, че бил пламенен почитател на император Фридрих. „Нищо чудно“ — помисли си Манфред, нали именно на императора дължеше влиятелния си пост в Хагенау.

Зачуди се как ли се отнася Волфелин към младия крал Хайнрих. Едва ли помежду им цари хармония. Не допускаше човек като Волфелин да одобрява препускането с четирийсет ездачи през оживен град. Впрочем, управителят едва ли има право да съди делата на краля. Манфред прецени Волфелин като лицемерен морализатор и всезнаещ мърморко. „Интересно“, повтаряше си под нос той, докато слугата го водеше през коридорите към кралската канцелария. Реши да бъде нащрек и да не допуска красивите фасади на Хагенау да го заслепят.

* * *

Карим ан-Назир гледаше жената и знаеше, че тя ще умре. Дълбоки сенки ограждаха очите й, бузите й бяха хлътнали, а носът изглеждаше неестествено тънък и остър. Лицето й беше бяло като чаршафите на леглото й — най-фин, най-нежен лен с копринена завивка отгоре.

Тя дишаше едва-едва. В първия момент Карим се уплаши, че животът й е изтекъл заедно с кръвта, която непрестанно се просмукваше в леглото. Щеше да умре от загуба на кръв и вече никакво лекарско умение не можеше да я спаси.

Преди няколко дни бе родила син. Нарекоха го Конрад. Бебето беше здраво, кърмеше го дойка, защото майка му се бореше със смъртта. Преживя неописуеми родилни болки, две нощи и един ден крещя и плака, моли се на Бог, а накрая вече умоляваше околните да я убият. И най-сетне, в края на втората нощ, детето се роди.

Акушерката пое момченцето, преряза пъпната връв, изкъпа го, подсуши го, разтри го с розова вода. Намаза с тънък слой мед устничките на детето и накрая го пови в чисти ленени пелени. Новороденото плачеше и се дереше, та чак главата му почервеня, а дойката едва смогваше да му дава достатъчно мляко.

Беше здраво момче, твърде едро за тесния таз на младата си майка. Акушерката, мъдра жена, изродила вече много деца, не успя да спре кървенето, започнало непосредствено след раждането. Уплаши се за живота на майката и изпрати вест до Фоджа, след което Карим незабавно тръгна за Андрия, на един ден път в южна посока.

Сега стоеше край леглото на императрица Изабела и безпомощно я гледаше как умира. Бе изгубила прекалено много кръв. Нищо не можеше да се направи срещу вътрешните разкъсвания; в живота си Карим бе виждал да умират премного хора и отлично разпознаваше знаците на смъртта. Императорът щеше да загуби и втората си съпруга и отново да овдовее.

Бременността на шестнайсетгодишната императрица бе протекла сравнително безпроблемно, ала през цялото време Карим се опасяваше, че телосложението й е твърде крехко, за да понесе усилията на раждането. Приготвяше й всевъзможни укрепващи лекове, но Изабела, за която той си оставаше чужд човек, отказваше да се вслушва в съветите му.

Открай време си беше бледа и болнава — жена със слабо тяло и наранена душа. През тригодишния си брак с император Фридрих така и не позна щастието. Боеше се от мъжа си, вероятно дори го мразеше; Карим предполагаше, че бе износила детето от чувство за династичен дълг, но без капчица радостно очакване, още по-малко с любов към императора.

Не вярваше Изабела да дойде отново на себе си, за да се сбогува със сина си, и въпреки това помоли акушерката да държи кърмачето в съседната стая, та да има готовност да го донесе ако Изабела отвори очи, колкото и да беше невероятно. Същевременно нареди незабавно да известят на императора, че втората му съпруга е на смъртно легло.

Матилда, акушерката, затвори тихо вратата след себе си, застана безмълвно до Карим и при вида на Изабела се прекръсти.

— Колко още? — тихо попита тя.

— Не знам. Не вярвам императорът да пристигне навреме.

— Фоджа е само на един ден път.

— Въпреки това.

— И нищо ли не можем да направим?

— Не, Матилда. Никой не би оцелял след такава загуба на кръв.

— Клетата. Толкова е самотна.

Карим изгледа хладно акушерката и тя млъкна засрамено.

— Грижи се за детето, докато дойде императорът — разпореди той, — и повикай най-близките довереници на Изабела, за да напусне този свят, заобиколена от приятели. И донеси още завивки, Матилда. Императрицата трепери от студ.

Присъствието му като лекар бе излишно, но той реши да остане до идването на приятелките и прислужничките на Изабела. Вероятно Матилда имаше право. Последните си години Изабела бе прекарала самотна и щеше да умре също толкова самотна. Той подпъхна копринената завивка под тялото на крехката императрица, седна на един стол и зачака.

Силно се надяваше Фридрих да потегли час по-скоро за Андрия, дори само за да не разпалва още повече конфликта със своя тъст, Жан Бриенски. Той отдавна бе застанал на страната на папата и беше сред най-ожесточените и най-опасните критици на Императора както в човешки, така и в политически план. Смъртта на Изабела окончателно щеше да превърне отношенията между двамата мъже във вражда, защото Жан многократно се оплакваше, че императорът не се отнася подобаващо със съпругата си, неговата дъщеря.

Сигурно Жан щеше да обвини Фридрих за смъртта на Изабела, макар това да не отговаряше нито на здравия разум, нито на истината, фактът обаче си оставаше — кръвта й бе изтекла, докато раждаше сина на Фридрих. „Странно как съдбата се обръща срещу императора — помисли си Карим. — Най-напред се провали кръстоносният поход, после папата го отлъчи от Християнската църква, а сега жена му умира при раждането на първото им дете.“

Карим си спомни за времената, когато той и приятелят му Федерико кръстосваха улиците на Палермо — бяха безгрижни години и отдавна отстъпиха място на тежките времена на възмъжаването. Колко е хубаво, че децата не знаят какво има да им се случва тепърва. И че никой не знае какво е бъдещето му.

Дали Федерико би предпочел да е обикновен рицар, учен или неособено заможна издънка на някогашна владетелска фамилия? Дали е щастлив от сегашния си живот? Като довереник на императора Карим знаеше, че Фридрих не обича втората си жена. Но дали поне я уважава? Надяваше се да е така — заради Изабела, която не бе познала щастието през шестнайсетте години на краткия си живот, а сега поемаше по пътя към своя Създател също толкова самотна, колкото бе и приживе.

Познаваше Фридрих и беше наясно, че той няма да скърби дълго, не на последно място и защото управленските дела не търпяха отлагане. Отпътуването за Светите земи, толкова пъти планирано и отлагано, бездруго трябваше да се състои възможно най-скоро. Смъртта на Изабела щеше да го забави за пореден път.

Матилда доведе в стаята на умиращата няколко жени и свещеник, а Карим тактично се оттегли. Докато тихо затваряше дървената врата, долови сподавен плач и молитвите на духовника. Имаше нужда от чист въздух, затова застана пред един прозорец с изглед към пролетната зеленина.

След десет часа императорът пристигна в Андрия. Твърде късно.

Изабела умря, без да отвори отново очи и да прегърне детето си.

— Много ли страда? — попита Фридрих, след като се помоли край леглото на жена си и покри лицето й с копринената завивка.

— Да, при раждането — призна Карим. — След това беше прекалено слаба, за да усеща болки.

— И дори ти не можа да й помогнеш?

— Не. Дори Бог не можеше да й помогне.

— Горката малка Изабела. Бракът не й донесе щастие. — Фридрих се замисли. — Ще бъде погребана тук, в Андрия.

— В Андрия ли? — учуди се Карим. — А не в Палермо, редом с първата ви съпруга Констанция?

— Не. Палермо е далече, а Изабела трябва най-после да намери покой. Заповядам да се извърши тържествено погребение в тукашната катедрала. — Фридрих тъкмо довършваше изречението си, когато отвън се чу шум от пристигаща група конници. Гръмките викове откъм двора стигнаха до първия етаж и той изгледа Карим с многозначителен поглед. — Тъстът ми пристигна. Направи ми услуга, придружи ме. От мъка по Изабела ще бъде жесток и агресивен.

Карим последва императора със смесица от лоши предчувствия и плаха надежда Жан Бриенски да зачете смъртта на дъщеря си и да не започне кавга със зет си точно днес. Ала сарацинът, който обикновено подчиняваше действията си на правилата на разума, с изненада констатира до каква степен някои хора позволяват на чувствата да ги заслепят. Жан Бриенски премина в атака без предупреждение и се нахвърли върху императора.

— Какво сторихте на детето ми? — ревна той. — Защо допуснахте да умре?

— Никой…

— Вие сте виновен! Вие и вашият сарацин — прекъсна зетя си Жан Бриенски.

— Стига! — изсъска Фридрих и блъсна разярения мъж в стената. — Нито дума повече. — Изчака тъста си, който дишаше тежко, да се поуспокои. — За Изабела бе направено всичко. Бог реши да я призове при себе си. Императрицата е мъртва, но синът й е жив.

— Къде е внукът ми? — подозрително попита Жан Бриенски, хвърляйки изпълнени с омраза погледи към императора и личния му лекар.

— Конрад, Нашият син, е при дойката си и е добре.

— Той идва с мен.

Карим се стресна и понечи да възрази, че кърмачето има нужда от спокойствие и в никакъв случай не бива да го откъсват от дойката му и от грижите на Матилда. Фридрих обаче не го остани да говори и се обърна към тъста си:

— Това да не е някаква шега? Ако е така, тя е безвкусна и недопустима край смъртния одър на Нашата съпруга.

Жан с мъка сдържаше гнева си, но очите му го издаваха.

— Много добре знаете — подзе той, — че Конрад наследява майка си, моята дъщеря.

— Да, и какво?

— Принуждавате ме да го кажа, значи. Добре, заявявам тук и сега: след смъртта на Изабела моят внук Конрад става крал на Йерусалим и аз го вземам под крилото си, за да надзиравам възпитанието му.

Със също толкова леден тон Фридрих отвърна:

— А пък Ние заявяваме тук и сега, че възнамеряваме сами да поемем управлението на Йерусалимското кралство вместо Нашия син. Разбира се, само докато Конрад бъде в състояние да изпълнява сам своите права и задължения като владетел на Йерусалим. Дотогава Нашият син остава под Наша закрила и Ние ще определим кой да отговаря за възпитанието му.

— Така си и знаех — изсъска Жан Бриенски.

Фридрих изгледа въпросително тъста си.

— Смъртта на дъщеря ми ви идва тъкмо навреме. Нищо чудно, че е трябвало да умре.

Фридрих пребледня като платно.

— Внимавайте — отвърна той с треперещ от гняв глас и се приближи плътно до Жан. — Внимавайте какви ги приказвате. Все още Ние се съобразяваме с обстоятелството, че скръбта по дъщеря ви слага в устата ви думи, за които после ще съжалявате. Но още един намек, че Изабела не е получила необходимото медицинско обслужване или че за нея не са полагани достатъчно грижи, и ще ви накарам да отговаряте за необмислените си приказки.

Жан Бриенски стисна устни и с мъка се овладя.

— Сега ви оставяме да се сбогувате с Изабела — каза Фридрих. — Тържественото погребение ще се състои в близките дни тук, в Андрия.

Жан издиша шумно през носа си и се усмихна презрително.

— Важното е да не се наруши покоят на дъщеря ми. Правете каквото сметнете за правилно. Но не си въобразявайте, че одобрявам плановете ви.

Фридрих прочете в очите на тъста си гняв, зложелателство и омраза.

Карим също бе на мнение, че няма смисъл да се спори повече с Жан Бриенски. Малко след сватбата с Изабела чувствата на Жан към зет му Фридрих се бяха превърнали от респект в отвращение. Не можа да прости на императора, че пред харизматичната му личност той изглежда дребен и незначителен. И още нещо — сюзерените на Жан предпочитаха да почитат императора, отколкото същинския си господар. Още тогава между двамата избухна ожесточен спор, спомни си Карим, и в резултат Жан обидено обърна гръб на кралство Сицилия, за да се съюзи с папата.

Сега разривът оставаше за вечни времена: Фридрих никога нямаше да забрави изречените в пристъп на гняв думи на тъста си, а още по-малко да му прости за тях.

Императорът се обърна към личния си лекар:

— Приятелю, да оставим стареца сам. Нека да се отдаде на скръбта по дъщеря си на спокойствие. — Едва тогава подхвърли през рамо към Жан Бриенски. — Нашият син Конрад спи. Не бива да го смущавате. Позволяваме ви да напуснете Андрия, без да го видите.

Жан пребледня.

— Както заповядате — отвърна той, владеейки се със сетни сили. — Но Бог знае, че не сте достоен за крал на Йерусалим. И че няма да освободите Светите земи.

Карим последва отдалечаващия се забързано Фридрих. И двамата обаче чуха какво извика Жан Бриенски подир зетя си:

— Народът ще ви прокълне, кралю на Йерусалим!

* * *

Бианка предпазливо топна пръст в сиво-черния прах, за да изрисува около очите си тъмни линии, които правеха погледа изразителен и загадъчен. Вече бе научила достатъчно арабски, за да знае, че този прах се казва кахл.

Разкрасителните ритуали на жените все още й бяха чужди, макар да живееше в харема на султан Ал-Камил от близо половин година. Наслаждаваше се на продължителните бани и на маслата — от тях косата й ставаше великолепно мека, но редовно се проваляше с техниките за гримиране, които другите жени в харема владееха до съвършенство.

Обикновено й се налагаше няколкократно да отстранява с мазнина тъмните линии около клепачите си, докато най-после успее да тегли дъга — нито прекалено дебела, нито твърде тънка — за да подчертае естествената красота на очите си. Преди не познаваше и друга, особено болезнена процедура — грижливото премахване с горещ восък на всяко косъмче, щом не расте на главата. Първия път извика от изненада, когато със силно дръпване изтръгнаха космите от краката й с плоско парче восък. Отначало се червеше от срам и силно се противеше, докато почистваха косъмчетата от далеч по-интимни части на тялото й. Междувременно обаче свикна да страда в името на красотата.

Днешният ден беше особен, затова заръчаха на жените да положат за външността си специални грижи. Султанът очакваше гост от Дамаск. Неговият племенник, поел управлението след смъртта на султан Ал-Муаззам, пристигаше с огромна свита, за да обсъдят политическите бъркотии в Европа и да разработят стратегия, в случай че император Фридрих наистина тръгне на нов кръстоносен поход.

Самира, понякога осведомена за политическите намерения на султана по-добре от неговите придворни стратези, излезе от банята, където бе прекарала целия предобед, и приседна до Бианка, за да я гледа как се гримира.

Двете жени не станаха приятелки, но не бяха и врагове, както първоначално се опасяваше Бианка. Ревността на Самира, подклаждана от подозренията й да не би новата да я измести от сърцето на султана, се уталожи, след като усети, че Ал-Камил няма никакво намерение да вкара русокосата жена в леглото си.

Любимката се усмихна на нескончаемите опити на Бианка да положи тъмния прах върху клепачите си.

— Още не си се научила, а?

Бианка въздъхна.

— Жените в моята родина не познават идеалите за красота Изтока.

— Да не би вашите жени да не се разкрасяват за мъжа, когото обичат? — учуди се Самира.

— Напротив, но не така виртуозно като вас.

— Какво имаш предвид?

— Виж, Самира, в моята родина жените не живеят в харем. Това значи, че по цял ден имат множество грижи и задължения, които трябва да свършат. Съвсем не им остава толкова време за красотата както на вас.

— Значи тялото им не е намазано с благовония и косата им не е подхранена с масла?

— В повечето случаи — не.

— Че как тогава си намират мъж?

— Семейството им го намира вместо тях.

— И той ги взема ей така? Все едно как изглеждат?

Бианка се засмя. В представите на Самира тя явно произхождаше от варварска страна, където пренебрегват елементарните хигиенни правила и не умеят да ценят красотата.

Египтянката Самира се гордееше с хилядолетната култура на своя народ. Разказваше на Бианка за великите царици на страната си — Нефертити, а по-късно и Клеопатра. Бианка пък проявяваше любопитство да научи възможно повече за тези жени, за които дотогава не бе чувала. За първи път в живота си тя направи сравнение с другите страни — те бяха най-малкото равностойни на християнския свят, а в някои отношения дори го превъзхождаха. Още в Дамиета с очите си се убеди, че много преди архитектите на Европа египетските строители са създавали дворци и гробници, каквито не беше виждала в родината си. Арабското писмо беше красиво като изкусни миниатюри, а умението на египтяните да създават градини я очароваше.

Намигна на Самира.

— Мъжете от Запада просто не са толкова претенциозни като твоя султан.

Самира се изкиска.

— Може и да не са, ама и вашият император си има харем.

Бианка сведе поглед. Споменаването на императора събуди у нея емоции, които би предпочела да скъта дълбоко в паметта си.

— Императорът е мъртъв, казват.

Самира се ококори.

— Мъртъв ли? О, не! Ал-Камил казва, че императорът е на път за Палестина.

Бианка сбърчи чело.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Защо според теб днес пристига племенникът на Ал-Камил от Дамаск? Защото пак замирисва на война.

— Самира, с очите си видях как корабът на императора отплава обратно. Всички мислеха, че е умрял от треска.

Самира изгледа Бианка с опитния поглед на жена, запозната с всички хитрости на любовта.

— Загрижена си за него, а? Влюбена ли си?

— Глупости. Аз изобщо не го познавам.

Самира не се отказваше лесно.

— Но се ужасяваше, докато смяташе, че не е оцелял след треската. Ще рече, че той значи нещо за теб.

— Чух го как говори в Бриндизи пред рицарите и жителите на града. Да можеше да го видиш, Самира! Непрекъснато си мисля за това.

— Толкова малко знам за теб. Разкажи ми живота си.

— Вече нямам свой живот. Аз съм робиня.

— Неблагодарна си, Бианка. Много си добре даже.

— Имам достатъчно храна, къпя се всеки ден и си гримирам очите. Разговарям с теб и обслужвам одалиските. Но не мога да напускам покоите на жените.

— Никоя от нас не може.

— И как живеете така? Ти можеш ли да живееш по този начин, Самира?

Отговорът дойде без колебание.

— Не желая нищо друго, Бианка. Светът навън е опасен за една жена.

— На мен ли го казваш! Само че светът тук, вътре, е просто една златна клетка.

— Копнееш ли за родината си?

— Малко. Но копнежът е чувство, което ти отнема силата, нужна ти да продължиш напред.

— Или пък те окрилява — уточни Самира и в отговор на въпросителния поглед на Бианка додаде: — Когато си се запътила към своя любим, например.

— Съмнявам се вече да ми се отвори път, накъдето и да било.

— Кой знае. Любовта винаги си намира път.

— Любовта е рожба на свободата.

— Вземи мен, например — засмя се Самира. — Тук съм щастлива. Е, с радост бих хвърлила и един поглед на вашия свят.

Бианка се отказа да спори. Беше благодарна, задето бе намерила търпелива учителка по арабски в лицето на Самира, и ценеше разговорите с нея, независимо че двете най-често застъпваха различно мнение. Все пак вече не се чувстваше толкова самотна, а кой знае и дали нямаше да станат приятелки със Самира.

— Какво ти е известно за днешната вечер? — опита се да смени темата Бианка.

— Мъжете ще разговарят дълго за евентуалните планове на императора — предположи Самира, — а после, когато политиката им омръзне, ще дойдат при нас. Обзалагам се, че султанът е обещал на племенника си най-красивата одалиска.

— Смяташ ли… — плахо подзе Бианка.

— Не, не смятам — прекъсна я Самира. — Не се тревожи. Ти си робиня и все още си твърде кльощава за вкуса на един арабин.

Бианка си отдъхна.

— Или да кажа някоя добра дума за теб? — подкачи я Самира. — Племенникът на Ал-Камил е млад и красив. — Намигна и добави: — Само на двайсет и една.

Бианка поклати глава и за последен път огледа критично очната си линия.

— Ще се въздържа. Крайно време е да помогна на одалиските да се гримират. Трябва да изрисувам ръцете им.

— Изпрати ми Азула — подвикна подире й Самира.

На излизане от банята мислите на Бианка кръжаха около едно-единствено нещо. Императорът е жив и пътува към Светите земи. Султан Ал-Камил привиква съюзниците си, а тя седи в харема — безпомощна и бездейна — и рисува с къна красиви клонки върху ръцете на жриците на любовта.

„Ех, да можех да летя като сокол — размечта се Бианка — и отново да бъда свободна!“ Но в следващия миг се обади острият и като бръснач ум, за да й напомни, че, първо, хората нямат способността да прелитат над стени като птиците, и второ, от златната клетка изход няма. Нито днес, нито утре. Тя ще бъде затворничка до края на живота си.

* * *

Отдавна бяха изгубили следата. В Кипър пролетта настъпи с пъстроцветните си багри, после дойде лятото — а те все още търсеха Бианка и Лоренцо. Хайнрих от Пасау отдавна щеше да се е върнал, ако не беше щедрото гостоприемство на Жан Ибелин. Той и придружителят му, който продължаваше да се придържа към черното облекло дори под жаркото слънце на Лимасол, се радваха на сладкия живот и безделието и не горяха от желание да се изправят пред вечно вкиснатия Енцио Пучи. Пък и изобщо не бяха напреднали в мисията си.

Е, не се бяха отказали да издирват Бианка и Лоренцо, но някак стана тъй, че отделяха все по-малко време да преследват двамата бегълци. Ибелините ги бяха приютили в един от градските си дворци и заели голяма сума пари на Хайнрих от Пасау — впрочем, без изобщо да поискат някаква гаранция.

Много поклонници от провалилия се предишната година кръстоносен поход бяха останали в Кипър и се бяха отказали от плановете си да върнат на християнството Светите земи. В още по-голяма степен това важеше и за значителния брой рицари, установили се на острова като сюзерени на Ибелините, вместо да последват Великия майстор на ордена Херман от Залца към Акка.

Ето защо имаше големи изгледи Бианка и Лоренцо да се крият някъде из Кипър. Това оправдаваше един по-продължителен престой в Лимасол, Фамагуста или Никозия. Освен това Хайнрих нямаше никакво желание да пътува отново по море. Смяташе пребиваването си на острова за твърде важно и дори изпрати съобщение до Енцио Пучи с уверението, че с помощника си е по петите на двамата бегълци.

Неизвестно по какви причини Енцио не отговори. Това даде основание на Хайнрих да не приключва приятното кипърско приключение.

Вестта за нов кръстоносен поход на императора, който, отлъчен от папата, дръзваше, от една страна, да се нарече крал на Йерусалим и, от друга, да поведе Христовата армия срещу мюсюлманите, внесе неочаквано раздвижване в мудното кипърско всекидневие. Предполагаше се, че Фридрих ще спре на острова, и понеже императорът и фамилията Ибелин не поддържаха особено приятелски връзки, можеха да се очакват повече или по-малко неспокойни времена.

Хайнрих сметна за благоразумно да се махне от пътя на императора и неговите довереници. Фридрих не му бе простил политическите интриги в Германия, а най-лошото за Хайнрих от Пасау щеше да бъде, ако на всичкото отгоре императорът се намесеше в личната вражда между Енцио Пучи и графиня Ланча. Фридрих, известен с неспособността си да устои на никоя красива жена, положително щеше да вземе страната на Бианка без колебание и така щеше още повече да затрудни отмъщението на Енцио.

Бианка обаче бе изчезнала безследно, успокояваше се Хайнрих, а вероятността императорът да се срещне с красивата графиня клонеше към нула. „Навярно отдавна си е намерила рицар-покровител — разсъждаваше той — и се е установила като почтена дама някъде по крайбрежието на Палестина.“ Във всеки случай за него беше по-сигурно да обърне гръб на Лимасол и да се насочи на север към Никозия. Там ще изчака на спокойствие императорът да напусне Кипър и да поведе кръстоносците си към Светите земи. Облеченият му в черно придружител щеше да остане на южното крайбрежие — той не представляваше интерес за императора. Още от предната вечер Хайнрих от Пасау си събра вещите, необходими му за пътуването по острова, а рано сутринта потегли. Яздеше в умерено темпо покрай брега на североизток, за да заобиколи планинската верига, пресичаща острова от запад на изток.

Мислите му отново литнаха към император Фридрих и твърде дръзкия му поход, предвид обстоятелствата. Хайнрих беше почти сигурен, че императорът ще се възползва от случая да изтъкне политическите си претенции върху Кипър, защото Кипърското кралство всъщност беше императорско владение. А следователно възникваше вероятността Фридрих да поиска сума ти пари. Което никак нямаше да се хареса на Стареца от Бейрут, както наричаха Жан Ибелин.

Чужд на състраданието, немецът отпъди всякакви по-нататъшни разсъждения за положението на своите домакини. „Лош късмет за Ибелините — сигурно прекалено са разчитали, че заради конфликта си с папа Григорий императорът ще изпусне от поглед Кипър“ — помисли си той.

За пореден път се почувства щастлив, задето няма нито семейни, нито династични задължения и нищо не му пречи да пътешества по света, както си иска. Беше независим, присъединяваше се към господаря, от когото очакваше най-голяма изгода, и бе готов да участва във всяка интрига. Енцио Пучи имаше много богатства, но и много проблеми. За човек като Хайнрих приятелството с Енцио си струваше, но той влагаше в думата приятелство свой смисъл — лоялността влизаше в сметките му, ако цената си заслужаваше.

Колкото повече се отдалечаваше от брега, толкова по-пуста и гола ставаше местността. Тук нямаше бликащи от живот градове като Лимасол, а само малки селища, дори — отделни чифлици, и то нарядко.

Тъкмо се питаше дали е постъпил разумно, като реши да се отправи сам в далечния път до Никозия, когато чу викове за помощ. Най-напред не видя нищо необичайно, но след малко край пътя съзря кон без ездач. Приближи се предпазливо, слезе от коня си, помъчи се да успокои чуждото животно и хвана юздите му. Завърза двата коня за близкото дърво и се огледа. Предположи, че е станала злополука, защото нямаше признаци тук да се е случило престъпление. Ездачът трябваше да е някъде наблизо, нали току-що бе извикал за помощ, ала пътят беше пуст. Направи няколко крачки напред-назад, напразно търсейки човек. Ако не намереше собственика на коня, животното и багажът ставаха негови. „Сделката си я бива“ — помисли си Хайнрих и реши да обяви диренето за приключено.

Ала тъкмо когато се канеше да се метне отново на коня си и да продължи, долови сподавен стон в гъстия крайпътен храсталак. Поколеба се за миг, но любопитството надделя и той се запровира през сухите бурени. След няколко крачки се натъкна на рицар — лежеше на земята, а под тялото му се бе образувала локва кръв. Приближи се и видя дълбока рана от нож в лявата му страна. Мъжът стенеше и се опитваше да спре с длан кръвта. Хайнрих се върна тичешком при коня на рицаря, извади от торбата му риза, разкъса я на две и направи временна превръзка.

— Какво се случи? — попита той ранения.

Човекът отговори на чужд език и Хайнрих разпозна английски. Езиковите му познания, достатъчни за елементарен разговор, му помогнаха да разбере, че крайпътни разбойници нападнали рицаря. Отначало били трима, но двамата му другари избързали напред.

— Можете ли да яздите?

Англичанинът кимна и с разкривено от болка лице се опита да се вдигне на крака.

— По-добре да се движим заедно — предложи Хайнрих от Пасау. — Дано срещнем двамата ви спътници, та да се погрижат за вас.

Той лично нямаше намерение да се занимава по-дълго от необходимото с този човек с дълбока прободна рана. В краен случай щеше да остави рицаря на грижите на някой селянин или в ръцете на берберина от най-близкото село. В действията си не се ръководеше нито от любов към ближния, нито от чувство за дълг, просто се надяваше да срещне двамата му другари. Реши непременно да повдигне въпроса да го възнаградят за усилията му.

С помощта на Хайнрих човекът се изправи и тежко се облегна на рамото му. С мъка се добраха до конете и след няколко неуспешни опита немецът успя да качи ранения на седлото.

— Ще се справите ли? — попита рязко той и англичанинът кимна утвърдително.

Яздиха цял следобед, без да открият и следа от другите двама. По сухата и твърда пътека дори конските копита не оставяха следи. От време на време задминаваха някой селянин, мъчително крачещ в жегата, иначе по пътя не се виждаше жива душа.

Англичанинът се клатушкаше върху седлото, но конят съумяваше да балансира теглото на ездача и Хайнрих нямаше основания да се опасява, че онзи ще падне. Ездачът беше в съзнание, макар едва да държеше очите си отворени от изтощение.

В далечината зърнаха няколко характерни за това място каменни къщи с плосък покрив и Хайнрих предложи да направят почивка. И той, и раненият рицар спешно се нуждаеха да отдъхнат на сянка, а трябваше да напоят и да нахранят конете.

Спряха пред една от първите къщи, произволно избрана от Хайнрих, за да потърси помощ. Вратата беше отворена, той влезе и вдигна шум, за да привлече вниманието. Появи се жена, облечена в проста рокля, подпретната до коленете. Очевидно идваше от обора, защото голите й крака бяха черни от мръсотия и животински тор.

Оживено жестикулирайки, Хайнрих й обясни, че искат вода и хляб, а също и храна за конете. Вдигна кесията си с пари, за да подчертае, че възнамерява да се отплати подобаващо.

Жената кимна, бързо заобиколи къщата и се върна с ведро вода за животните. После даде знак на мъжете да я последват. Помогна на Хайнрих да почисти и превърже отново раната на рицаря, поднесе им студена вода, хляб, маслини и прясно козе сирене. Англичанинът бе твърде слаб, за да яде обилно, но Хайнрих се нахвърли върху храната — стомахът му куркаше след положените усилия.

Отказа се да продължи да пътува този ден и реши да даде по-продължителна почивка на рицаря. Не смяташе нараняването му за смъртоносно, но се опасяваше от възпаление.

— Оставаме тук — каза той на дремещия англичанин. — В къщата има достатъчно място, но можем да се установим и на двора.

Подпомогнат от селянката, изведе рицаря навън и се зае с приготовленията за нощуване. Разстла завивки и поиска дърва, за да накладе по-късно огън. При падането на нощта англичанинът заспа дълбоко, но Хайнрих се взираше в съскащите пламъци и размишляваше какво да прави по-нататък.

Нямаше желание дни наред да се грижи за ранения. Това щеше да го забави, а и нямаше изгледи да срещнат двамата сънародници на рицаря. Накрая реши да изчака още един ден с надеждата раненият да се оправи достатъчно, та да продължи пътя си сам.

Англичанинът спеше неспокойно, стенеше и непрекъснато мяташе глава.

— Значи все пак има треска — промърмори Хайнрих.

В такъв случай не можеше да направи почти нищо за рицаря.

Едно възпаление обикновено водеше до смърт. Ако наблизо имаше лечител, той щеше да обгори раната, но Хайнрих потръпна само при мисълта за нажеженото желязо, впиващо се в голото месо; оставаше му само да разчита, че англичанинът притежава достатъчно съпротивителни сили, за да оцелее.

Човекът мърмореше думи на родния си език — неразбираемо мънкане, вероятно плод на трескав сън. Хайнрих тъкмо се изтягаше върху постелката си, когато му се стори, че долавя едно до болка познато име. Наистина ли рицарят произнесе „Бианка“? Седна и се вслуша със затаен дъх. Да, сега го чу съвсем ясно.

Раненият се мяташе и стенеше: „Бианка“.

Хайнрих скочи, коленичи до англичанина, сграбчи го за раменете и здравата го разтърси.

— Събуди се! Хайде, давай! Ела на себе си!

Рицарят бе плувнал в пот и същевременно трепереше от студ.

Хайнрих го зашлеви през лицето.

— Събуди се! Погледни ме!

Най-после англичанинът отвори очи и объркано се огледа. Хайнрих не беше сигурен дали човекът изобщо знае къде се намира и какво му се е случило. Но сега не беше време да се съобразява със състоянието на ранения. Трябваше да разбере защо бе споменал името на Бианка. Канеше се да изтръгне информацията дори с бой. Защото ако ставаше въпрос за същата Бианка, за графиня Ланча, значи мисията, която смяташе за загубена, не беше чак толкова безперспективна. Хайнрих гореше от възбуда.

— Говори! — заповяда той на английския рицар. — Коя е тази Бианка, за която бълнуваше?

— Какво?

— Спомена някакво име. Бианка. Коя е?

— Остави ме на мира — англичанинът се извърна и затвори очи.

— Ей, не заспивай. Най-напред ще ми отговориш.

Той грубо дръпна рицаря и настойчиво впи поглед в лицето му.

— Коя е Бианка?

— Поклонничка — прошепна англичанинът.

Хайнрих от Пасау се вкамени.

— Продължавай. Къде я срещна?

— Дай ми вода.

— После. Най-напред ще ми отговориш на въпросите.

— Жаден съм — изстена раненият.

Хайнрих взе чаша с вода и капна мъничко върху устните на рицаря, който жадно я облиза с език.

— Още!

— Само след като ми разкажеш за Бианка. Слушам те. Къде я срещна?

— На кораба.

— На кой кораб?

— На „Клара“ — с мъка отговори англичанинът. — Плавахме за Фамагуста.

Хайнрих стисна юмруци. Значи е бил по петите на Бианка. Защо, по дяволите, не я бе намерил?

— Добре — подзе той. — Бианка е пристигнала във Фамагуста. Сама ли беше?

— Не.

— Божичко, не ме карай да ти вадя думите с ченгел! Щом не е била сама, с кого беше?

— Мъж.

— Какъв мъж? Как се казваше? Как изглеждаше?

— И той поклонник.

— Името!

— Не помня.

— Да не би да се казваше Лоренцо?

— Възможно е. А сега ми дай вода.

— Още не сме свършили. — Гласът на Хайнрих беше твърд като острието на меча му. — Къде са сега двамата?

— Не знам.

— Помисли!

Мъжът изстена и се замята трескаво върху земята.

— Вода…

— Мисли! Къде са Бианка и Лоренцо?

— Наистина не знам. Продадохме ги.

— Какво? Какво сте направили?

— Продадохме ги — прошепна раненият. — На търговци на роби.

— Идиот! — Хайнрих усети как гневът експлодира като пламък в главата му. — Идиот такъв! Тъпак! Искам да знам на кого по-точно ги продадохте?

— Нали ти казах, на търговци на роби. На път за Дамиета.

Хайнрих пусна рязко англичанина; той падна на постелката и трескаво затърси чашата.

— Вода, дай ми вода!

— Ето ти вода — изсъска Хайнрих и изля съдържанието на чашата върху лицето на ранения.

Нищо чудно, че със спътника си не успяха да открият двамата бегълци, помисли си той. Човекът в черно, прочут със способността си да надушва всякаква плячка, се бе провалил. Ухили се злобно. Значи красивата Бианка е робиня. Продадена е на пазара в Дамиета на онзи, който е предложил най-много за нея. А също и нейният соколар Лоренцо, този мошеник.

Хайнрих се помъчи да си припомни какво знае за съдбата на египетските роби. Отхвърли мисълта за соколаря. Вероятно отдавна е мъртъв, пък и Енцио и без това имаше интерес само към годеницата си. Граф Пучи ще му прости, че е отписал Лоренцо. Затова пък не биваше да изпуска из очи съдбата на Бианка. Мюсюлманите умееха да ценят красивите жени, а Бианка несъмнено бе особено изискан екземпляр, затова Хайнрих предположи, че е станала собственост на богаташ. Сигурно живееше в харем. Това не улесняваше издирването й, но все пак му вдъхна кураж, че в крайна сметка ще изпълни задачата си.

Във всеки случай се налагаше незабавно да изпрати вест на мъжа в черно. Самият той не можеше да се върне в Лимасол, имаше твърде голяма опасност Фридрих вече да е пристигнал със свитата си там. Но се надяваше да открие двамата англичани, за които спомена раненият. За пари те явно бяха готови на всичко, значи поне единият щеше да се съгласи да отнесе съобщението.

Един рицар, бълнуващ в треска, обаче му „ядеше“ прекалено много от времето. Ще продължи без ранения. Селянката ще се грижи за него и ще се опита да му спаси живота. В противен случай ще се подчинят на Божията воля.

Хайнрих видя, че раненият отново е заспал, и усети огромна умора. Изтегна се върху постелката, скръсти ръце под тила и се замисли какви изненадващи ходове поднася животът. Започна да фантазира как гордата Бианка е принудена да задоволява прищевките на някой сарацин. Тази представа го развесели и докато бавно потъваше в света на сънищата, той все още се усмихваше.

* * *

При вида на слона Карим поклати глава. Почти всеки ден пристигаха подаръци от владетеля на Египет, откакто императорската флота акостира в Акка и Фридрих — веднага след тържественото посрещане, устроено му от Херман от Залца, от пратениците на йоанитите и тамплиерите, и от многобройните поклонници — започна преговори със султан Ал-Камил.

Фридрих също възлагаше на своите пратеници да носят несметни богатства в Наблус, където султанът се бе установил със свитата си от известно време. Императорът изпращаше скъпоценни камъни и най-добрите си ловни соколи, султанът — състезателни камили, коне и накити с неоценима стойност.

Твърдяха, че слонът, последният дар от египтянина, бил най-новата придобивка на султана и дори само по тази причина той представляваше изключително ценен подарък. Фридрих се ухили, когато огромното животно вдигна хобот и нададе тръбни звуци, толкова силни, че християнските рицари уплашено си запушиха ушите. Карим се питаше дали императорът ще дръзне да транспортира колоса до Фоджа, любимата си резиденция.

Преди три седмици потеглиха от Фамагуста след опасен инцидент с Жан Ибелин, който отказа да поздрави императора и още по-лошо — да даде парите за императорската кръстоносна войска, макар че постът му в Кипър го задължаваше да го стори.

Фридрих реагира с обичайната си неотстъпчивост и дори заплаши с арест Стареца от Бейрут. Онзи пък избяга по тъмна доба от Никозия и се окопа в крепостта си.

Карим не ценеше особено фамилията на Ибелините. Повечето нейни членове от мъжки пол му се струваха прекалено жадни за пари и власт, ала въпреки това предпочиташе по-хитрите начини императорът да урежда споровете с Жан Ибелин. Но не — група императорски конници, предвождани лично от Фридрих, се впуснаха в преследване на Ибелините и загубиха ценно време с упорити преговори в Никозия, докато Стареца от Бейрут най-сетне отстъпи.

А сега отново преговаряха. Карим се опасяваше да не би настроението сред войската, и бездруго не особено добро, да спадне съвсем, ако разговорите се проточат прекалено. Рицарите преминаха през много несгоди и искаха да се бият. Императорът обаче си бе харесал пратеника на султана, емир Фахраддин, и не позволяваше да го притискат да взема прибързани решения.

За официален преговарящ от името на императора определиха Томазо от Ачера^[9], ала Фридрих, който сляпо се доверяваше на своя приятел Карим, обсъждаше всички подробности със сарацина.

— Както виждам, не си във възторг от най-новия член на моята менажерия? — развеселено попита Фридрих. — Погледът ти, Карим, казва повече от всички думи в Корана.

— Намирам султана за много щедър — дипломатично отвърна Карим, — но дали на слона ще му хареса да пътува по море?

— Никой няма да го пита — засмя се Фридрих. — Все пак разбирам притесненията ти. Страхуваш се колосът да не обърне кораба.

Карим отдавна не бе виждал императора толкова безгрижен както тук, в Акка. Сякаш тревогите, които му създаваше папа Григорий, бяха изчезнали като по чудо. Или присъствието в Светите земи оказваше благотворно въздействие върху всеки християнин, или причината се криеше в увлекателните беседи с емира и в мъдрите писма на султана. Във всеки случай Фридрих изпитваше истинско удоволствие от кореспонденцията и изобщо не възнамеряваше да прекъсва преговорите, още по-малко — да предприема военни действия срещу султана.

— Страх ме е не толкова за кораба или за екипажа му, колкото за самия слон — отговори Карим на шеговития въпрос на императора. — Клетото животно едва ли би се чувствало добре. Ако се тревожа от нещо, то е от мисълта какъв ли ще бъде следващият подарък от султана.

— Кой знае? — засмя се Фридрих. — Лъв? Леопард? Сам виждаш, Карим — султанът има още много възможности да те хвърли в страх и ужас.

— В такъв случай е наложително пратениците ви час по-скоро да постигнат напредък.

Защо си толкова нетърпелив, Карим?

— Ръката на папата е дълга и могъща. Все пак обещахте кръстоносен поход, а не политически дебати, не го забравяйте.

— Рим е далече, Карим.

— Хубаво, но откакто по поръчение на папата францисканските монаси обявиха, че сте отлъчен от Църквата, съпротивата сред войската ви расте с всеки изминал ден, а следовниците на Григорий се множат.

— Имам го предвид, но се доверявам на умението на Херман от Залца да попречи на разцеплението в армията.

— Още колко време рицарските ордени ще стоят зад вас?

— Нима се съмняваш, Карим?

— Не се съмнявам в Херман от Залца. Но какво ще кажете по повод съвсем неотдавнашната забрана на папата йоанитите, тамплиерите и Германският орден да ви следват, императоре?

— Да, Григорий не си поплюва.

— Този човек е опасен, Федерико.

— Прав си, но е изключено да тръгна на война срещу папата. Дори Григорий ще миряса, ако преговорите ми със султана се увенчаят с успех.

Карим оставаше скептичен.

— Повярвайте ми, Федерико, противникът ви от Рим никога нима да отстъпи. Озлобил се е и иска да ви унищожи.

— Е, само дето няма да успее. А сега ми направи услуга, сложи край на лошото настроение! Очаквам делегация на емира с нови вести от Наблус.

От опит Карим знаеше, че в такива моменти е безсмислено да възразява на Фридрих и да му дотяга с мрачните си предчувствия относно намеренията на папата. Примирено си взе един белен бадем от изкусно украсения месингов поднос.

Императорът се бе установил в градската резиденция на Херман от Залца, а войската лагеруваше в палатки пред портите на Акка. На един ден път на север част от кръстоносците строяха „Монфор“^[10], очертаващ се като масивна крепост на Германския орден. Тези рицари бяха пристигнали в Светите земи преди повече от година и очакваха императора да ги поведе на бой.

Ала „Монфор“ не беше завършена, а започнатият строеж не предлагаше необходимите удобства за владетел като Фридрих. Императорът отказа да се настани в лечебницата на йоанитите, основана преди близо сто и петдесет години, и взе решение в полза на Германския орден. Логично решение, като се има предвид едва прикриваната враждебност на йоанитите и тамплиерите, след като отлъчването на Фридрих доби публичност.

Карим не преставаше да се чуди, че след споразумението от Дамиета отпреди няколко години сега в Акка си съжителстват християни, евреи и мюсюлмани, без да враждуват постоянно помежду си. Векове наред градът се намирал под арабско владичество, докато дошли първите кръстоносци и заявили претенциите си върху него. Днес пристанището продължаваше да има напълно ориенталски вид. Кейовете, дело на египетски архитект, бяха направени от каменни насипи и талпи от черничево дърво, много преди първите християнски кораби да акостират тук. Пристанището бе разширявано многократно, а нощем се затваряше с вериги, за да не могат чужди кораби да доближат тайно Акка.

Градът представляваше пленителна смесица от християнска предприемчивост и арабска история, конгломерат от древна юдейска култура, европейско рицарство и влиянието на сарацините. „Жалко, че няма как всичко да си остане каквото е“ — помисли си Карим. За разлика от Фридрих той не се надяваше особено на преговорите между императора и султана и се опасяваше, че рано или късно ще бъдат прекратени, без да се постигне успех. А после все пак щеше да се стигне до война и съжителството между различните култури в Акка щеше да приключи.

На Карим му се искаше да хвърли поглед към града, обсебил мислите му, ала когато гледаше през прозореца, пред очите му се разстилаше единствено големият вътрешен двор, където слонът продължаваше да тръби оглушително.

— Както виждам, този слон не ти дава мира — весело отбеляза Фридрих.

— Не съм се вторачил чак толкова в животното — възрази Карим, забелязал група конници и неколцина мъже с носилка. — Съзирам ескорта на емир Фахраддин и се питам какво ли носи този път дипломатът на султана.

Императорът застана до него.

— Какво предполагаш — ковчеже, пълно със злато?

— Във всеки случай си струва да помислим по въпроса.

— Карим, ти обикновено разсъждаваш трезво. Султанът няма да изпрати просто ей така някакво си злато. Това би ме поставило в неудобно положение. В крайна сметка как ще финансирам кръстоносен поход срещу мюсюлманите с тяхното злато.

Карим оцени хумора на императора като добър знак. Значи, имаше реални шансове рано или късно да си тръгнат, увенчани със слава от Светите земи. Тази мисъл подобри настроението му и двамата заедно се запътиха към голямата зала, за да посрещнат емира и придружителите му.

Мъжете размениха обичайните любезности и се настаниха около голямата маса в средата на залата. Слугите донесоха плодове, хляб, пържена риба, уловена същата сутрин, и печено агнешко бутче с хрупкава коричка. Ухаеше апетитно на мащерка и розмарин, Карим с изненада установи колко е гладен. На масата имаше още кани с вода и охладено вино.

Разговорът се въртеше около коне и лов със соколи. Никой от присъстващите не би проявил неучтивост да говори на трапезата за върховете и падовете на политиката. Едва след като приключиха с ястията и на масата останаха само подносите с фурми, грозде и нарове, мъжете се насочиха към същественото.

— Както знаете — подхвана Фридрих. — Ние преплавахме морето не за да завладеем страната ви. Ние притежаваме страни повече от всеки друг владетел на света. Нашето намерение е да поемем под Наша закрила светините на християнството. В отплата ще имате спокойствие, християните няма да ви закачат и няма да се пролее нито капка мюсюлманска кръв.

Емирът отговори завоалирано.

— Много великодушно от ваша страна. Султан Ал-Камил ме изпраща да ви уверя, че и той не желае кръвопролитие. Ала не всички места, окупирани от християните, са светини на вашата религия.

— Но няма ли да е знак за огромна политическа мъдрост, ако накараме оръдията да замлъкнат и постигнем мир с помощта на словото?

Емирът кимна.

— Никой няма да ви възрази в това отношение. При известни условия и султанът е готов да размишлява в същата посока.

Фридрих се намръщи.

— Тогава назовете вашите условия.

— По-късно. Днес не сме упълномощени да преговаряме за подробностите. Днес е ден на радостта. Султан Ал-Камил ви цени като справедлив и мъдър владетел на християните, затова ви изпраща подарък с надеждата да ви достави голяма радост.

— Още един подарък? — възкликна Фридрих. — Ласкаем се от толкова много внимание.

Емирът плесна с ръце и мъжете, чието пристигане Карим наблюдаваше през прозореца, влязоха с носилката в ръце и внимателно положиха на пода товара си, закрит от всички страни с богато извезана коприна.

Карим с почуда видя как голямата врата на залата се отвори повторно и се появиха двама египетски музиканти и няколко танцьорки, обвити във воали. Емирът даде знак и музиката засвири. Жените завъртяха бедра в ритъма на мелодията, а императорът хвърли на Карим поглед, който само приятел би разбрал. Изразяваше смесица от възхищение и забавление, сякаш казваше: „Какво ли е намислил този път султанът?“.

Музиката звучеше различно от всичко, изпълнявано по европейските кралски дворове, но не бе непозната за Фридрих, поклонник на ориенталската култура. Очите му блеснаха, когато жените започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо в такт с музиката, кършеха бедра и грациозно движеха ръце над главите си.

В кулминационния момент на танца музиката рязко спря, жените се втурнаха към носилката, дръпнаха копринените завеси и отвориха вратичката. Оттам излезе плътно забулена жена с копринена възглавничка в ръце, върху която се мъдреше ковчеже, обсипано със скъпоценни камъни. Жената се приближи бавно до императора, поклони се и му подаде възглавничката.

Фридрих не помръдна, втренчен в крехката фигура, чието лице не се виждаше през булото.

Емирът се прокашля.

— Султан Ал-Камил ви изпраща това като доказателство за дълбокото си възхищение. Всичко, което виждате, ви принадлежи.

Императорът предположи, че в ковчежето има още накити и изгледа учудено емира.

— Как да разбираме? Казахте — всичко, което виждаме, е Наше?

— Така е. Ковчежето и неговата приносителка.

— Султанът Ни изпраща жена?

— Не просто жена. Най-необикновеното цвете от неговия харем.

Карим с мъка потисна напушилия го смях. Първо слон, после жена от харема. Възхищаваше се на богатите хрумвания на египетския владетел. Във всеки случай Ал-Камил проявяваше към императора благосклонност, която не беше за подценяване. При все това този несъмнено необичаен и скъп подарък предизвика прилив на веселие у иначе сериозния лекар, но той се опита да го прикрие.

Сарацинът наблюдаваше внимателно реакцията на императора, винаги благоразположен към прелестите на красивите жени. Фридрих обаче изглеждаше странно плах, сякаш не смееше да се приближи до забулената фигура. Но тя подканващо поднесе към него копринената възглавничка със скъпоценното ковчеже и императорът най-после направи крачка напред, взе възглавничката, остави я върху масата заедно с ковчежето и се извърна към забулената жена.

Тя бавно хвана ефирните воали и ги махна от ръцете, раменете и главата си. Очите й се смееха, когато погледна към Фридрих, но само миг по-късно сведе глава, поклони се, а косата й заблестя като течно злато.

Силно изненадан, Карим рязко си пое дъх и шумът наруши благоговейната тишина в залата. Фридрих и емир Фахраддин се извърнаха едновременно към лекаря и го изгледаха въпросително.

Сарацинът се взираше в богато облечената красавица от харема на Ал-Камил, ала в съзнанието му изникна поклонничка в дрипи, която отчаяно се опитва да се изплъзне на немския барон Хайнрих от Пасау. Отново долови смрадливия въздух на Бриндизи — споменът за сцената в малката уличка беше толкова жив, сякаш нападението над поклонничката и нейния придружител се бе случило едва вчера.

Карим чу как някой го вика по име, но привлечен изцяло от русата жена, пристъпи към нея, протегна ръка да я поздрави и прошепна:

— Бианка.

Фридрих подскочи:

— Познаваш ли я?

— Да. Най-красивата поклонничка, която съм виждал. Само дето не я бива много да лъже.

Бианка погледна уплашено сарацина, но виждайки усмивката му, се поотпусна.

Без да я изпуска от очи, императорът я приближи и хвана ръката й.

— Прав ли е Нашият приятел? — попита той. — Наистина ли се казваш Бианка?

Тя кимна безмълвно.

Емирът следеше с почуда размяната на реплики и се питаше дали да се намеси, но реши да запази неутралитет. Императорът очевидно остана възхитен от подаръка — следователно поръчението на султана бе изпълнено успешно. Запита се дали личният лекар на императора познава тази Бианка по-отблизо, отколкото твърди, но пък от друга страна, въпросът не представляваше кой знае какъв интерес.

Императорът щеше да прецени какво да прави с жената. Емирът, запознат с вкуса на императора към удобствата на мюсюлманския живот, не се съмняваше, че европейският монарх ще съумее да се възползва от красавица като Бианка по съответния начин. Пък дори и само като подарък за своя личен лекар.

* * *

Камбаните на болницата на йоанитите я събудиха в ранните часове на утрото. Не си спомняше някога да се е радвала така на настъпващия ден; сигурна беше, че дори сърцето й се усмихва. Леглото й не беше толкова луксозно както в женските покои на султанския дворец, но ако императорът й бе заповядал да спи на голия под, пак щеше да се чувства като върху мек гъши пух.

Подпря глава на ръката си. Бавно и спокойно огледа помещението, където бе пренощувала. На отсрещната стена висеше разпятие — сигурно доказателство, че отново се намира в християнски дом. По средата на стаята, върху простичка маса, имаше съд с вода и чаша, а до нея — два стола. Плодовете, подредени в поднос, й напомниха за райските градини на харема; сети се за навика на Самира да си похапва фурми и грозде.

Мисълта за Самира натъжи Бианка и леко помрачи радостта и, защото двете жени постепенно се бяха сближили и станали приятелки. Самира се разплака, когато султанът заповяда на Бианка да замине.

Бианка се помъчи да си спомни какви чувства бе изпитала в онзи момент. Уплаши ли се, когато й съобщиха, че ще напусне харема? Мъничко, като че ли. Вярно, не се примиряваше с отнетата й свобода, но същевременно харемът й даваше известна сигурност. Дори не дръзваше да мечтае, че ще се измъкне от златната клетка. А хрумването на султана да я изпрати точно при император Фридрих й се стори небесно чудо.

Смяташе императора за образован и сърдечен мъж. Не допускаше той да възприеме друго човешко същество като личен подарък и частна собственост. И султанът се отнасяше към нея винаги учтиво и благоприлично, той обаче купуваше робини и подаряваше жени на други владетели.

Да, беше унизително да се разпореждат по този начин с хората, но нима брат й бе постъпил по-различно с нея? Бързо отпъди мисълта за Манфред. „Днешното утро е щастливо — каза си младата жена, — няма да си развалям настроението.“

Бианка отново си припомни вчерашния забележителен ден. Пристигна в Акка с ескорта на емира, все още в неведение каква съдба й е отредил султанът. Влезе в резиденцията на Германския орден заедно с Фахраддин и внезапно се озова пред императора — толкова близо, че бе достатъчно само да протегне ръка, за да го докосне. Не позна веднага придворния лекар — твърде много неща се бяха случили през годината след бягството й от Пиемонт, с твърде много хора се бе сблъскала — състрадателни, безжалостни, равнодушни. Но щом сарацинът я нарече по име, тя си спомни как ги бяха нападнали с Лоренцо в тъмната уличка на Бриндизи.

Без помощта на императорския лекар бягството им щеше да свърши още тогава. Карим се намеси смело и ги спаси от онзи ужасен човек. „Интересен мъж е този сарацин — помисли си тя, — овладян, разсъдлив, пък и голям кавалер, малцина са такива.“

На вратата се потропа и една слугиня донесе пресен хляб, сложи го на масата, излезе и се върна след минута с великолепна рокля — ослепително бяла, без ръкави, с тесен корсаж и широка бухнала пола.

— Аз съм Катарина и отсега нататък ще бъда ваша слугиня.

„Какво удивително развитие на нещата — помисли си Бианка. — Вчера не бях дори жена, а просто вещ, която сменя собственика си. Днес съм дама и разполагам със слугиня.“ Но понеже животът вече я бе научил колко бързо съдбата променя плановете и бъдещето на човека, тя прие с благодарност този обрат към по-добро, без да си блъска повече главата върху случващото се.

С помощта на Катарина облече роклята и хапна малко хляб и плодове; бе твърде развълнувана, за да изпитва истински глад.

Защо иска да я види императорът? Какво има да й каже? Разумът я съветваше да бъде внимателна и да не храни големи надежди относно разговора, ала чувството й подсказваше, че императорът няма да я държи като затворничка. Ако наистина стане свободна, веднага ще се залови да проследи съдбата на Лоренцо и с малко късмет да разбере какво се е случило с него в Дамиета и след това.

— Много сте красива — Катарина изтръгна Бианка от мислите й.

— Благодаря, мило момиче. Но зад гърба си имам дълъг път и, боя се, оставил е следи.

— Не и върху лицето ви — възрази младата слугиня.

Бианка замълча. Какъв смисъл имаше да разказва на момичето тъжни истории, които щяха да му причинят кошмари.

На вратата отново се потропа и в стаята влезе личният лекар на императора.

— Простете, че ви смущавам — подзе Карим, — но императорът желае да ви види и ми възложи да ви придружа.

— Да вървим — кимна Бианка. — Ще се възползвам от случая да ви попитам как тъй сте толкова близък с императора. — Изрече тези думи учтиво, ала любопитството, което прозираше зад тях, беше изненадващо и дори малко непристойно. Съзря сянка на удивление върху лицето на Карим и се усмихна. — Учудвате се на въпроса ми, нали? Извинявам се, ако съм ви притеснила. Нямах лоши намерения.

— С императора сме стари приятели — отвърна Карим. — Познаваме се от младежките ни години в Палермо.

Още една точка в полза на императора. Можеше да се очаква, че мъж, останал толкова години верен на приятел от младини, се отличава със стабилен характер.

Карим погледна изпитателно Бианка.

— А сега е мой ред. Наистина ли сте обикновена съпруга на тъкач?

— Не — въздъхна младата жена. — За съжаление не съм.

— Значи си имате тайна.

— Да, но нужно ли е сега да я обсъждаме?

Сарацинът не отговори. Бяха пристигнали пред открехната врата; той почука леко и я бутна.

— Дойдохме, Федерико — съобщи лекарят.

Императорът седеше на писалище и приключваше писмо.

Бианка се учуди защо толкова зает човек като Фридрих се грижи сам за кореспонденцията си, но императорът я изпревари и отговори на неизречения й въпрос:

— Това е много лично писмо до емир Фахраддин. Един от соколите ми е болен, а емирът е доказан експерт в тази област.

Императорът имаше дълбок, приятен глас. Благодарение на него стотици хора се превръщаха във внимателни слушатели, както сама се бе убедила Бианка. Омагьосана, тя не откъсваше поглед от него, макар да знаеше, че поведението й е неприлично, ала очите му излъчваха сила, на която тя не бе в състояние да устои.

Никой не продумваше. Карим удивено гледаше ту единия, ту другия и накрая тихо се прокашля.

— Добре — подзе императорът, — да забравим за момент сокола. Нашият приятел Карим, с когото сте се запознали в Бриндизи, Ни разказа при какви авантюристични обстоятелства се е случила срещата. Някакъв мъж се опитал да нападне вас и спътника ви. — Той изгледа Бианка. — Точно ли предаваме историята досега? — Тя кимна, а той продължи: — След като прогонил нападателя, Карим разменил няколко думи с вас. Казали сте му, че сте жена на тъкач, а спътникът ви е ваш брат. Така ли е?

— Да, императоре — прошепна Бианка и усети как цялата пламва от срам заради лъжите си.

— Казвал се Лоренцо. Правилно ли сме запомнили?

Тя кимна отново и заби поглед в пода.

Императорът помълча и после продължи с дружелюбен тон, който никак не съответстваше на думите му:

— Възможно ли е да сте излъгали придворния Ни лекар, Бианка?

Младата жена си пое дълбоко дъх и призна:

— Да.

— А каква е истината?

— Историята е дълга, а и много тъжна.

— Имате цялото време на света, за да Ни я разкажете.

— Причинява лоши сънища.

Карим и императорът се спогледаха.

— Много сте изобретателна в измислянето на претексти. Нямайте грижа, повечето неща, с които Ние се занимаваме в момента, причиняват лоши сънища — окуражително й се усмихна Фридрих. — Е?

— Не мога, императоре.

Фридрих присви очи и Бианка усети, че той с мъка потиска надигащото се нетърпение.

— Моля ви — рече тя и потърси искрица разбиране в очите на Карим. — Никой не бива да научава откъде съм. От това зависи животът ми.

— Тук сте на сигурно място, Бианка — нежно я успокои императорът.

— Обещайте ми! — настоя младата жена.

Карим се стресна.

— Как си позволявате… — смъмри я той.

— Остави, Карим. Бианка говори така от страх. Но Ние няма да отхвърлим желанието на една красива жена. И тъй, обещаваме ви. Имате Нашата дума.

Бианка кършеше нервно ръце. Беше наясно, че повече не може да залъгва двамата мъже. И без това не й оставаше нищо друго освен най-сетне да разкрие истината и да се надява да намери съюзник в лицето на императора. Дори Фридрих да не й проправи пътя обратно към родината, в двора му навярно има задачи, достойни за една графиня Ланча.

— Бианка, нима не Ни се доверявате? — тихо попита императорът.

Не виждаше изход. Събра цялата си смелост и оповести:

— Аз съм Бианка Ланча от Пиемонт. Граф Манфред е мой брат.

Каквато и фантастична изповед да бяха очаквали двамата мъже, разкритието на Бианка изтри снизходителната усмивка от лицата им.

Пръв се опомни Карим.

— Така си и мислех. Произхождате от благородническо семейство. Веднага го разбрах.

Императорът я изгледа изпитателно.

— Значи сте от рода Ланча. Възможно ли е да съм се срещал с брат ви?

— Да — потвърди Бианка. — Манфред е участвал в един от вашите дворцови събори.

Финото ухо на Фридрих долови отбранителния тон в гласа на младата жена. Искаше му се да узнае повече.

— И вашият брат Манфред ви позволи да заминете като поклонничка за Светите земи? Придружавана от мъж на име Лоренцо? И това ли е една от лъжите ви, Бианка? Признайте си, че Лоренцо ви е любовник.

Бианка се ококори от изненада и се засмя.

— Лоренцо? О, не. Лоренцо е моят соколар, без неговата закрила отдавна щях да съм мъртва. Впрочем — сериозно додаде тя, — той е най-добрият соколар, който може да се намери.

— Благодарим ви за информацията — весело отвърна императорът. — Но още по-благодарни ще ви бъдем, ако най-сетне узнаем причината за безстрашното ви пътуване до Светите земи.

— Намушках годеника си.

Ето, каза го. Изрече това, което повече от година й тежеше на душата.

— Какво?! — невярващо попита императорът.

— Намушках годеника си, граф Енцио Пучи.

— Започва да става интересно, Карим. Вярваш ли, че красивата Бианка е подла убийца?

— Не — тутакси отвърна сарацинът. — Сигурно е имала основателна причина и не е виждала друг изход.

— Прав ли е Нашият лекар? — обърна се Фридрих към Бианка, решена да изтърпи неприятния разпит с гордо изправен гръб.

— Да — отрони тя. — Не исках да убия Енцио, но и не съжалявам за стореното.

— Какво се случи? — настоя императорът.

— Той ме нападна. През нощта след празненството, на което брат ми ме обеща на него. Нахълта в стаята ми, повали с удар Джована, старата ми дойка, и се опита да ме насили. Накратко казано, напипах една остра ножица и я забих в гърба му. Сега вече знаете как се случи.

— Вие сте необикновена жена — възхитено я изгледа Фридрих. — Смела като мъж и красива като ангел. Вечно ще бъдем благодарни на султан Ал-Камил за подаръка му. Как се озовахте в харема му?

— След онази ужасна нощ — подхвана Бианка — избягахме: Джована, племенникът й Лоренцо и аз. Лоренцо трябваше да ме придружи до Апулия, при игуменката на преподобните сестри от Бари. Но нещата се объркаха.

— Разказвайте — подкани я Фридрих, гледайки я в устата като омагьосан.

— Брат ми изпрати преследвачи по петите ни. На няколко пъти едва се отървахме. Вече знаете за случая в Бриндизи. А после аз… — Бианка млъкна, нямаше нужда императорът да научава как я беше запленил със словото си в Бриндизи.

— И после какво?

— Не е важно.

— Не, Бианка! Искаме да чуем цялата история.

— После ми хрумна да замина за Светите земи; с Лоренцо отплавахме за Фамагуста с кораба „Клара“.

Изпитателният поглед на императора започна да изнервя Бианка. Реши, че е настъпил моментът да сложи точка на разказа си. А и не възнамеряваше да споделя с него безславния си план да обере английските рицари.

— Дълго пътешествие за жена — промърмори Фридрих. — Имали сте голям късмет.

Бианка кимна виновно. За известно време тримата се умълчаха, всеки замислен за нещо свое. Младата жена видя вглъбеното изражение на Карим и копнежа върху лицето на императора. Тя току-що бе изживяла изминалата година на бързи обороти, като на сън, чувствата й бяха разбунени, нервите — опънати до крайност.

— И от Фамагуста отплавахте за Акка? — продължи да я разпитва императорът. — Но как се озовахте при Ал-Камил?

— В Дамиета ни разделиха с Лоренцо. Не знам какво се е случило с него.

— В Дамиета ли?

— Трима английски кръстоносци ни продадоха на търговци на роби. Така се озовахме в Дамиета.

— Какво ще кажеш, Карим, дали да не обявим война на Англия? — Забелязвайки ужасения поглед на Бианка, императорът се усмихна. — Ще познаете ли тези рицари?

— Вероятно — отвърна тя. — Единият се казваше Робърт, другите двама — Джон и Ричард.

— Така се казват всички англичани — измърмори под нос Карим.

— Въпреки това, запомни тези имена — нареди му Фридрих. — Не е изключено да възникне възможност за разплата. — Той се изправи, заобиколи масата, отиде при Бианка и й целуна ръка. — Много опасности лежат зад гърба ви, Бианка. Но отсега нататък вие сте под Нашата лична закрила.

Погледна я в очите, нежно обърна десницата й и докосна с устни линията на живота върху дланта й. Бианка почувства топло парене в стомаха си, а коленете й омекнаха, сякаш са от восък. Целувката му пламна върху дясната й ръка и от този момент тя знаеше, че обича императора.

* * *

Тръбният звук на ловджийските рогове накара Манфред Ланча раздразнено да запокити перото си на масата. Оформилото се грозно петно не го разтревожи особено. Настроението му беше паднало до най-ниската си точка. Вече цял следобед седеше тук, в тази скучна канцелария, и работеше без прекъсване, анализирайки нови и нови колони от числа. В това прекрасно време навън той предпочиташе да е част от ловната дружинка на краля.

Главата му се пръскаше от нови и нови изчисления: приходи от продажба на спиртни питиета, мита, данъци, права за риболов и отчисления на сюзерените. Волфелин бързо откри способностите на пиемонтеца и започна да възлага на Манфред все повече задачи. По-голямата част от деня той прекарваше в административните помещения на двореца Хагенау, а през цялото време копнееше да препусне на кон през сенчестата гора.

Счетоводните книги бяха водени изрядно, досега Манфред не бе открил дори най-малката грешка. И въпреки това на моменти го обземаше съмнение за нещо гнило. Голяма част от събираните пари отиваше за поддръжка на двореца. Другата част поглъщаха прехраната и възнагражденията на рицарите от свитата на крал Хайнрих.

Тези хора вземаха чиста пара за услугите си — нещо необичайно според Манфред, но съгласно новите указания на императора рицарите следваше да получават пари, а не земя. И естествено, трябваше да се покриват разходите на крал Хайнрих. Едно перо, което постепенно добиваше застрашителни размери. Хайнрих водеше разгулен живот, неподобаващ на младежката му възраст. Големи ловни компании опустошаваха нивите на селяните, устройваха се разточителни празненства за гости, някои — с лоша слава. Хайнрих имаше склонност непрекъснато да се влюбва и да подарява на обектите на своето обожание скъпи накити. Всичко това струваше цяло състояние.

И ако градовете около Хагенау се разрастваха, превръщайки се в процъфтяващи търговски средища, които вливат в дворцовата каса нови и нови приходи, това се дължеше единствено на уменията на Волфелин.

Въпреки това Манфред се питаше къде отиват излишъците. Според книжата излизаше, че приходите надвишават разходите, значи Волфелин явно съхраняваше някъде парите. Ако един ден императорът поискаше проверка на касовата наличност — нещо малко вероятно, защото Фридрих се намираше в Светите земи, твърде далече от Хагенау — то на Манфред никак не му беше ясно как щяха да се натъкмят сметките. Каква полза от чисти сметки на хартия без техния еквивалент в звънки монети?

Вместо да направи пропуск, Манфред предпочиташе да пресмята по два пъти и тази прецизност му спечели вниманието и респекта на управителя, но същевременно го натовари с растящи отговорности, които му бяха по-скоро досадни.

Ала именно вследствие на акуратната му работа у него се събуди подозрението, че лице на ръководна длъжност в двореца се грижи и за собствения си джоб. Той, разбира се, пазеше тези предположения за себе си, понеже нито разполагаше с факти, нито имаше идея в кого да се усъмни. Затрудняваше се да обхване сложната плетеница от приятелства и вражди в Хагенау, още по-малко — да я разгадае и то само за няколкото месеца, откакто се намираше в Елзас. А ако зад всичко това стоеше самият Волфелин, опасността да си опари пръстите нарастваше неимоверно.

Този следобед управителят свикваше съвещание. Манфред изпитваше страх от безконечните заседания с различните съветници на Хайнрих. Императорът бе акредитирал към сина си плеяда опитни, улегнали мъже, и те сигурно биха изпълнявали задачата си, както Фридрих би искал, стига младият крал да се вслушваше в съветите им.

За жалост напоследък на своенравния Хайнрих все по-често му хрумваха щуротии, които никой не можеше да му избие от главата.

Манфред реши да приключи със сметките за деня, време беше да отиде в голямата рицарска зала, където управителят събираше съветниците на краля. Очакваше да завари малка група, но с изненада изброи най-малко двайсет души, сред тях и неколцина, чиито обтегнати отношения с краля бяха добре известни.

Седна близо до челната страна на масата — оттам Волфелин щеше да председателства заседанието. Не беше необичайно Манфред, посветен във финансовите дела на двореца колкото и самият управител, да седи редом с немските барони и князе.

— Приятели — откри дебатите Волфелин, — по желание на краля днес сме се събрали да обсъдим един изключително деликатен проблем, да не кажа щекотлив.

Манфред се огледа учудено и срещна също толкова учудените погледи на останалите.

— Крал Хайнрих — продължи Волфелин — ми възложи да събера мненията на мъжете около тази маса. — Отново направи пауза, напрежение насити тишината. Управителят се прокашля и продължи. — Ето как стоят нещата: крал Хайнрих, с чието възпитание и съветване баща му, император Фридрих, натовари лично всички, или поне повечето от нас, е на път да вземе съдбоносно решение.

Манфред забели очи. Боже милостиви, управителят няма ли най-после да заговори по същество! Щом подхожда толкова обстоятелствено към темата, значи става въпрос за особено комплициран проблем. Какъв ли е? Манфред очакваше от краля всевъзможни чудатости, смяташе го за крайно лекомислен и дори способен да тръгне на война срещу друг владетел или на своя глава да се впусне в конфликт с епископа на Страсбург. Не очакваше обаче това, което съобщи Волфелин.

— Как да се изразя, благородни господа? Ще бъда кратък: кралят възнамерява да обяви брака си с кралица Маргарете за недействителен.

В надигналата се глъчка Манфред престана да различава отделните гласове. Всички викаха, крещяха и ревяха един през друг, някой удряше непрекъснато с юмрук по масата, само Манфред седеше невъзмутим, недосегаем за цялата тази врява.

— Нечувано! — чу се глас, друг вече предричаше война между германския крал и Леополд Австрийски, бащата на Маргарете. Суматохата и шумотевицата изобщо не позволяваха да се стигне до дебати относно плановете на краля, а Волфелин напразно се мъчеше да въведе ред в залата.

Значи кралят иска да се раздели с жена си — едно младежко непослушание, което императорът със сигурност няма да позволи. У Манфред се надигнаха неприятни спомени — как се бе скарал със сестра си Бианка заради брачните кроежи без нейно знание. Трагедията на неговото семейство беше започнала през юли миналата година, тогава Бианка беше едва на седемнайсет — точно колкото крал Хайнрих.

Възмущението и шумът не стихваха. Манфред реши, че е крайно време да се въдвори ред с по-драстични средства. Огледа се, стана, без някой да му обръща внимание, взе от масата глинената кана за вода и с непроницаема физиономия я пусна на пода.

Тежкият съд се разби, съдържанието му се разля настрани. Така с един замах прикова вниманието на всички в залата.

— Благородни господа — подхвана Манфред, — не е ли по-добре да се съвещаваме спокойно?

Мъжете се спогледаха смутено, но се съгласиха с предложението. Всички заеха отново местата си и думата взе херцог Лудвиг Баварски:

— Всички тук са наясно колко нереална е дръзката приумица на краля. Той сключи брак с Маргарете по заповед на баща си, император Фридрих. Е, императорът предпочиташе да ожени сина си за френска принцеса, но станалото — станало, и така е редно да остане. Един развод би довел не само до тежки дипломатически усложнения, но и до дълбок разрив между баща и син.

Манфред видя как всички кимнаха в знак на съгласие с думите на херцога.

— Така е — обади се Волфелин. — А разривът между баща и син трябва да бъде предотвратен на всяка цена, дори само за да предпазим Хайнрих от бащиния гняв.

Абат Конрад, игуменът на манастира в Санкт Гален, възрази:

— Според мен рисувате картината на отношенията между баща и син в твърде черни краски. Хайнрих е поставен от баща си да управлява Германия. По понятни причини той има право на самостоятелни решения.

— Но не и на повърхностни мимолетни хрумвания — възмути се баварският херцог. — Изненадващо е, че тъкмо вие, като духовно лице, одобрявате глупавата прищявка да се раздели с Маргарете.

— Е, решението още не е взето — успокои ги Волфелин. — Кралят помоли за нашето мнение. От нас зависи да го накараме да се откаже от намеренията си; всичко е в нашите ръце.

— Ами, дори не е в Божиите ръце — изсумтя баварецът. — Какъвто е твърдоглав и суетен, кралят няма да приеме и най-мъдрия съвет.

Манфред се прокашля и взе думата:

— Вероятно не ми подобава да се изказвам, все пак не съм съветник на краля, а само управлявам финансите, но през цялото време в главата ми се върти един въпрос и моля за позволение да го задам.

Мъжете кимнаха и Манфред продължи:

— Кралят посочи ли поради каква причина иска да се раздели с жена си? Ако е посочил, навярно има начин да бъде разубеден.

Всички погледи се обърнаха към Волфелин. Като дворцов управител и председателстващ събранието очакваха той да отговори на поставения въпрос.

— Ами… — подзе Волфелин, — все още липсва част от зестрата и понеже бракът бе сключен преди три години, Хайнрих намира закъснението за недопустимо.

— Но чак пък да е причина за развод? — настоя баварският херцог.

— Уви, така е.

— Кралят е глупак — разгорещи се херцогът. — Ако сервира официално тази нелепост на Леополд Австрийски, трябва да стягам за война моите баварци. А нямам такова намерение. Крайно време е някой да вразуми Хайнрих. Не се ли вслуша в нас, ще повикаме на помощ императора. Баща му е закъснял да го научи на послушание. Сега момчето си въобразява, че е пораснало и знае как се управлява кралство. Смешна работа! Без Волфелин не би управлявал дори този дворец. Лично аз отхвърлям категорично нечуваната наглост на Хайнрих.

Херцогът се огледа в очакване на одобрение. Повечето мъже около масата кимнаха. Само абат Конрад поклати отрицателно глава.

— Съдите прибързано, струва ми се. Както знаем, император Фридрих се намира далече оттук и вероятно ще се върне в Германия след години. Не е ли по-добре да укрепим позициите на Хайнрих, вместо да ги отслабваме?

— Значи искате да позволим да ни впрегнат в каруцата на човек, лишен от всякакви политически умения? Намирам за крайно рисковано да разгневяваме императора. Да, сега силите му са насочени към Светите земи, но Фридрих не прощава непослушанието. — Баварецът изгледа многозначително Волфелин. — Тъкмо вие дължите особена признателност на императора. Единствено благодарение на неговата протекция станахте това, което сте.

С цел да усмири дебатите Манфред предложи да отложат решението и да се разотидат. Ала управителят възрази:

— Няма смисъл да отлагаме. Кралят настоява да вземем неговата страна.

Херцогът на Бавария се изправи.

— Моята задача приключва тук. Съветвайте глупавия крал, както намерите за добре. Аз не се ръководя от това накъде духа вятърът. Бях човек на императора и си оставам такъв. И ви повтарям: единствено императорът е в състояние да постави сина си на място.

С тези думи Лудвиг Баварски напусна заседанието и затръшна вратата след себе си.

Манфред погледна към Волфелин и в съзнанието му изплуваха несъответствията в счетоводните книги на двореца. Едва ли на управителя би му изнасяло императорът да прояви прекомерно голям интерес към германските дела. Хайнрих представляваше идеален крал за машинациите и користните цели на някои князе.

Управителят закри заседанието, участниците мълчаливо напуснаха залата, а Манфред се закле пред себе си занапред да действа още по-внимателно и тактично. Кралят беше идиот, всички го знаеха. Всичко се свеждаше до изходната позиция за конфликта между баща и син. Защото никой с малко ум в главата не се съмняваше, че Фридрих ще дойде в Германия, щом умиротвори Светите земи. Въпросът беше само колко време императорът ще остане в Палестина?

* * *

В един прекрасен септемврийски следобед на 1228 година папа Григорий седеше на любимия си стол с висока облегалка, подпъхнал за удобство няколко възглавници зад гърба си, и съсредоточено четеше Светото писание. Намираше се в отлично разположение на духа, защото император Фридрих, най-лютият му враг, оставил кралство Сицилия почти беззащитно, от доста време се занимаваше с безконечни преговори за светините на християнството в Палестина. „Страхливо интимничене с мюсюлманите“ — така папата определи опита на императора да води кръстоносен поход с дипломатически средства и по възможност без кръвопролития. Григорий беше сигурен, че политическата тактика на императора няма да постигне нищо. От друга страна, ако Фридрих постоеше още в Палестина, се увеличаваха изгледите да му бъде нанесено съкрушително поражение в собственото му кралство.

— Око за око, зъб за зъб — промърмори Григорий.

Всекидневното четене на Библията обикновено внасяше спокойствие и мир в мислите му, ала този път се оказа неподходящо средство за настройване към смирение. Затвори скъпоценния, богато илюстриран препис, направен от монаси от абатството в Клюни, и започна да крачи нетърпеливо напред-назад из личните си покои. Очакваше нов съюзник, човек, заслужил доверието му всячески, и разчиташе на него в борбата си срещу императора.

Не намери време да хвърли поглед през прозореца към Латеранската базилика отсреща, искряща под златистото септемврийско слънце; не обърна внимание и на кошницата, която монахините всяка сутрин пълнеха с току-що откъснати цветя. Днес бяха избрали лилии; сладникавият им аромат по-скоро му пречеше, отколкото да радва душата му.

Най-после тамплиерът, отговарящ аудиенциите на папата да протичат безпроблемно, съобщи за госта, когото Григорий чакаше с такова нетърпение.

— Крайно време беше — измърмори той и отново седна.

Жан Бриенски, видимо побелял след смъртта на дъщеря си Изабела и окончателния разрив със своя зет, се поклони ниско. Беше облечен богато, както подобаваше за случая: яркочервена пелерина до земята, под нея — дълга зелена одежда от скъпа коприна. Носеше обувки от фина кожа и току-що бе подстригал косата и брадата си.

Тъстът на Фридрих се отзова незабавно на папската покана за аудиенция — впрочем Григорий и не очакваше друго. Той възнамеряваше да използва за нуждите на Църквата общоизвестната вражда между императора и тъста му.

— Приближете се — дружелюбно подкани той Жан Бриенски. — Елате, седнете до мен и споделете как се чувствате след преживяната загуба.

— Още не съм преодолял мъката по дъщеря ми — отвърна Жан Бриенски. — А както знаете, не ми позволяват да видя внука си. Императорът отказва всякакъв контакт.

— Това е жестоко и не е в духа на нашия Господ Исус Христос. Но пък подхожда на характера на мъжа, който за ваше нещастие ви беше зет известно време. Много пъти императорът е доказвал, че нито мисли, нито действа по християнски. Както е известно, аз го наказах сурово и го отлъчих от християнската общност.

— И въпреки това той оглави кръстоносния поход на Светата църква — огорчено промърмори Жан Бриенски.

Папа Григорий погледна изпитателно госта си.

— Долавям негодувание в гласа ви. И аз съм разгневен не по-малко от вас. Императорът се подиграва с християнството. Няма да търпя такова поведение.

Жан Бриенски усети, че папата се доближава до същественото, и се наведе напрегнато.

— Чуйте сега — подзе Григорий. — Вие сте способен пълководец и сте доказали умението си да командвате войска. — Замълча, изчаквайки реакцията на събеседника си, но Жан само кимна в знак на съгласие. — Какво ще кажете да дадем урок на вашия зет?

— Какво имате предвид?

— Ще се изразя така: в своето непростимо лекомислие Фридрих не се погрижи да защити в достатъчна степен границите на империята си и тръгна към Светите земи, независимо от изричната ми забрана. Там обаче не се бие, а си бъбри със султана, сякаш му е стар приятел, и се побратимява с мюсюлманите.

— Така е — съгласи се Жан. — Той позори нашия Спасител.

— Ето защо ви предлагам да поемете командването на моите войски срещу противниците на Църквата.

Жан се изненада. Папата иска да събере наемническа армия?

— Поласкан съм — отвърна той — и за ваше задоволство без колебание ще изпълня тази задача. Но наемниците са скъпи. А наемници, които ще тръгнат срещу императора, са особено скъпи.

— Да, да, известно ми е — сопна се папата. — Нека това да не бъде ваша грижа. Уверявам ви, че Светата църква разполага с достатъчно средства, за да плати на всички мъже, необходими й в борбата срещу нейните врагове.

Жан Бриенски помисли малко.

— Съгласен съм — оповести той. — Какъв е вашият план по-точно?

— Ще нападнете императорските войскови части.

— Къде?

— По границите на Сицилианското кралство. Ще победите войската и ще окупирате страната. Както виждате, едно обикновено завладяване.

— Аз бих го нарекъл нападение.

— Наричайте го, както искате. То ще научи Фридрих никога повече да не тръгва срещу заповедите на Светата църква.

— Той ще се върне — възрази Жан.

— Да, ще се върне — потвърди папата. — И така кръстоносният поход ще бъде провален.

— Мъдър ход.

— Това е само началото. Ако извоювате победа, аз ще сваля императора.

Жан Бриенски стрелна с очи папата и се усмихна.

— Значи ще загуби и земите, и короната си.

— Такова е Божието наказание.

Посетителят си тръгна. Папа Григорий, изпаднал в отлично настроение, повика една от обслужващите го монахини.

— Донеси ми чаша вино, от най-хубавото. И кажи на тамплиера да дойде.

Докато чакаше, папата радостно потриваше ръце. Светът щеше да бъде друг, защото той току-що бе сложил началото на края на императора.

* * *

Тя смени скъпоценната си копринена рокля с простичка дреха от тънък лен, среса косата си на път по средата и я сплете на дълга плитка. Свали накитите и замени бродираните пантофки от тънка козя кожа с груби дървени сандали. Искаше най-после да надзърне в кралските обори, да разгледа състезателните камили на султана, благородните коне и, разбира се, най-чудатото животно — слона.

Императорът й бе зачислил няколко лични прислужнички и й позволи да се движи безпрепятствено из резиденцията. Бианка се наслаждаваше на новопридобитата свобода и рядко се задържаше в стаята си. Досега обаче не й се удаваше възможност да разгледа екзотичните животни — подарък от Ал-Камил за императора.

Липсваше й приятелка, с която да споделя вълненията си. Някоя като Самира например, защото любимката на султана отлично познаваше възходите и паденията на любовта. От друга страна, Бианка не вярваше Самира да изпитва чувства, каквито тя изпитваше сега към Фридрих.

Ден и нощ той владееше мислите й. Усещаше присъствието му още преди да е влязъл в стаята. Когато държеше ръката й, се чувстваше защитена. Дори й беше напълно безразлично, че се озова сам-самичка в Акка. Пред някой непознат би описала императора като умен, добър и справедлив монарх. С приятелка би споделила с колко приятна външност се отличава Фридрих, колко е чаровен, любезен и каква притегателна сила упражнява върху жените. И само пред себе си признаваше, че този мъж докосна душата й, както никой друг не го бе правил и — както предполагаше тя — никога нямаше да го направи.

„Ако това е любовта — мислеше си Бианка, — тя е рай и ад едновременно.“ Как се опияняваше, когато императорът й се усмихваше и я докосваше, и колко самотна и изоставена се чувстваше в негово отсъствие. Ако ангелът, тъй често явявал се в сънищата й, би предложил да изпълни едно нейно желание, тя би казала: завинаги да остана с него и нищо да не ни раздели, никога!

Нощем сънуваше с отворени очи и си представяше как живее с Фридрих, как прекарва с него всеки ден, как вечер заспива до него и сутрин се събужда заедно с него. Искаше й се да целува очите му, за да го разсъни, и да лежи плътно до него като две половинки, слети в едно цяло. Тя се изчервяваше от някои свои фантазии, изпълнени със страст и наслада, а тялото й пламваше, сякаш се е опарила на нажежени клещи.

Понякога се плашеше от остротата на ясните си мечти — ами ако някой прочете желанието в очите й? Затова засрамено свеждаше поглед. Особено в присъствието на императора се стараеше да се държи непринудено и весело и с всички сили се опитваше да прикрива бушуващите в нея страсти. Фридрих й даваше усещането, че е красива и желана, но тя не допускаше, че и той би могъл да изпитва подобни дълбоки емоции.

За първи път в живота си Бианка обичаше; намираше се в състояние на непрестанна нервност, защото не се надяваше да отговорят на чувствата й.

Денем се виждаше като птица в клетка: иска да разпери криле, но е принудена да стои бездейно на пръта. Затова непрекъснато търсеше разнообразие и занимание, обикаляше коридорите и дворовете на резиденцията.

Надуши животните, преди да ги е видяла. На двора димеше торище, няколко конярчета товареха в каруца пресния тор на слона. Тя огледа с възбуда планините от сено и плодове и се зачуди дали колос като слона наистина преживява само с растителна храна.

— Тези животни не ядат месо — чу тя глас зад гърба си.

Обърна се и погледна право в тъмните очи на Карим ан-Назир. Усмихна се и поздрави на арабски приятеля на Фридрих и негов придворен лекар.

— Удивителна жена сте вие, Бианка — отвърна той на родния си език. — Във всеки случай — жена с много таланти.

Тя възприе шеговития му тон.

— Имах предостатъчно възможности да науча езика. Учителка ми беше Самира, любимката на султана.

— Какво ви води в оборите? — попита той и стрелна с очи простото й облекло.

— Любопитството — отвърна Бианка. — Пък и имам много свободно време.

— Значи скуката.

Младата жена се усмихна.

— Да кажем. Трудно ми е да свикна с безделието.

Карим я изгледа замислено.

— Е, има много занимания за една жена…

— Знам, знам — прекъсна го Бианка. — Бродерия, бродерия и пак бродерия. За жалост не съм майсторка на иглата и конеца. Ах, Карим, ще ми се да правя нещо смислено!

— Какво правехте у дома, в Пиемонт?

Гласът на Бианка омекна.

— Имах прекрасна градина с плодни дръвчета, поляни с билки и най-красивите рози на света. Ходех на лов и си имах сокол. — Млъкна, защото не искаше да разкрие колко болезнени са още спомените за миналото.

Карим я ценеше твърде много, за да изрази съжалението си, затова се направи, че не забелязва сантименталния й изблик.

— Сокол ли? — попита той. — Значи разбирате от соколи?

— Да — разпалено отвърна тя. — Разбира се, не колкото моят соколар Лоренцо…

Тя млъкна, но Карим видя тъгата в очите й. Бианка знаеше, че императорът е заповядал да издирят местонахождението на Лоренцо, ала засега разследването вървеше безуспешно.

— Струва ми се, имам задача за вас.

Бианка рязко извърна глава.

— Карим, би било чудесно! За какво става въпрос?

— Елате. Ще ви покажа конюшните. А през това време вие ще ми кажете дали проявявате интерес.

Карим тръгна напред. Изпълнена с очакване, Бианка го последва в голяма шатра, предназначена специално за арабските коне с изящно телосложение. Младата жена заговори успокоително на животните, движейки се бавно между тях.

— Прекрасни са — прошепна тя. — Не съм виждала толкова елегантни коне.

— И са бързи като светкавица — поясни Карим.

— Дали императорът ще ги вземе в Европа?

— Сигурно. Той е във възторг от тази раса.

— Карим, познавате императора, откакто се помните. Що за човек е той?

Сарацинът се подсмихна. Отдавна бе забелязал чувствата на Бианка към императора. Не беше жена, изучила висшето изкуство на любовта в някой княжески двор; не владееше играта между страстното влечение и непорочната девственост. Всякакъв фалш й беше чужд. Изпитваше истински чувства и не успяваше да се прави на хладна, когато в нея гори буен пламък. Според Карим недостатъчната й придворна шлифовка й придаваше свежо и приятно излъчване, прямият й нрав му допадаше.

— Императорът е изключителен човек. От невръстен са го оставили да се справя сам. Това го е направило силен и го е научило да се доверява на малцина. — Бианка мълчеше, а Карим продължи: — Има много врагове, предпочита да разчита само на себе си. Мрази неподчинението и измяната, но с приятелите си е великодушен.

— Казват, че обичал жените — предпазливо подхвана Бианка защото се впускаше в област, където рискуваше да попадне на много капани.

— Той е мъж.

— Но обича ли някоя повече от другите?

— Императрицата е покойница едва от половин година.

— Простете ми за дръзките въпроси — извини се Бианка. — Не исках да проявя неучтивост.

Карим се усмихна снизходително:

— Стане ли въпрос за любов, императорът се заключва в себе си по-здраво от хранилището, където се пазят знаците на императорската власт. Сама трябва да разберете дали обича някоя повече от другите.

Междувременно отминаха конюшните и се озоваха при камилите. Бианка ги възприемаше като достолепни стари дами. Челюстите им дъвчеха непрестанно, кротките им очи блестяха, винаги леко влажни, сякаш нещо ги измъчваше и ги трогваше до сълзи.

— Щяхте да ми разкажете за задачата — смени темата тя.

— Чакайте да стигнем до волиерите.

Бианка му хвърли възторжен поглед.

— Да не би да поемам грижата за соколите?

Карим отрече със смях.

— Опазил ме Аллах! Императорът ще ме хвърли в тъмницата, ако възложа тази трудна работа на една красива жена. Но задачата все пак има нещо общо със соколите. — Забелязал вълнението й, реши да не я измъчва повече. — С императора работим върху книга за соколите. Вие може да ни помогнете.

Тя занемя и се вторачи в Карим. Беше повече, отколкото дръзваше да си мечтае. Импулсивно, с жест на благодарност докосна ръката на Карим.

— Това е прекрасно. Направихте ме много щастлива.

— Може ли и Ние да узнаем причината за това щастие?

Бианка и Карим се обърнаха стреснато и видяха пред себе си разгневения император, току-що завърнал се от поредните преговори в Наблус. Пясък имаше по наметката и дори по лицето му. Изглеждаше изтощен от ездата през пустинята. Младата жена се уплаши от жестоката му усмивка.

— Нима императорът не заслужава да получи отговор на своя въпрос? — Гласът на Фридрих звучеше различно, даже Карим се обърка.

— Графиня Ланча изяви желание да разгледа конюшните — поясни сарацинът.

— Аха — подхвърли ехидно Фридрих, — затова значи се е предрешила като конярче?

Бианка и Карим се спогледаха.

— Разгневих ви, императоре мой — подхвана младата жена. — Много съжалявам. Съблякох скъпата рокля, за да я запазя. Ако съм допуснала грешка, моля за извинение.

— Все още нямаме отговор на Нашия въпрос. Как Нашият личен лекар успя да ви направи щастлива?

Карим се впусна в обяснения:

— Федерико, разказах на графиня Ланча за нашето начинание — писането на книга за соколите, и помолих графинята да ни помогне. Това е всичко.

Намерението на сарацина да умилостиви императора обаче се провали. Очите на Фридрих синееха леденостудени като снега и Алпите и рязко контрастираха с горещината на деня.

— Остави ни сами, Карим — заповяда на приятеля си той и сарацинът се отдалечи с поклон.

Бианка, сляпа за ревността, която бликаше от очите на Фридрих, потърси по лицето му искрица разбиране, но откри само необуздан гняв. Почувства надигащите се сълзи, но се мобилизира да не се разплаче пред императора. Поведението му много я разочарова. В мечтите й той винаги се явяваше като лъчезарен рицар, по-красив и по-великолепен от Тристан, а сега пред нея стоеше ядосан мъж от плът и кръв и на всичкото отгоре се отнасяше несправедливо към нея. Думите му заляха романтичните й чувства със студена вода. Искаше й се да побегне, ала не помръдна. Изправи гръб и се осмели да го погледне право в лицето; очите на Фридрих хвърляха искри, тя обаче не отклони поглед.

— И тъй — подзе императорът, — какво имате да Ни кажете?

— Нищо, императоре — отвърна Бианка. — Всичко вече е казано, но Вие не пожелахте да го чуете.

— Какво значи това?

— Ето какво искам да кажа: правите си прибързани заключения, а погледът ви е замъглен от предразсъдъци.

— Знаем какво видяхме.

— И какво видяхте? — разгневи се Бианка. Не беше от жените, които се примиряват безропотно с несправедливостите. — Видяхте как една жена благодари на вашия лекар с безобиден приятелски жест. Нищо повече. А сега си тръгвам. — Без да изчака позволението му, Бианка се врътна и направи крачка в противоположна посока.

— Остани!

Младата жена изгледа през рамо императора и продължи напред.

— Бианка, това е заповед!

Тя спря, но не се върна при него. Фридрих я погледна, погледът му омекна.

— По-смела си, отколкото те мислех — втурна се той с големи крачки към нея, сграбчи я в обятията си и нежно прошепна: — Моля те, остани.

Бианка се притисна до него и силно го прегърна. Усети как той целува косите й, слепоочията, шията… Мърмореше думи, които тя не разбираше, но и без това знаеше какво иска да й каже. Фридрих я обичаше, беше луд по нея и копнееше за любовта й.

Тя изви шия и отвърна на целувката му. Почувства устните му, усети как езикът му се вмъква дълбоко в устата й. Бузите му бяха грапави от пясъка и от брадата, набола през деня. Тя се вкопчи в раменете му, усети мускулите му под дланите си и чу как той шепне името й.

— Бианка, cara mia, ти си моя. Остани с мен. Завинаги.

Тя кимна, засмя се, искаше хиляда пъти да повтори „да“, но не успя да промълви нито дума, защото сълзите на щастието стискаха гърлото й.

Искаше й се целувките му никога да не свършват, но след време той я отдалечи леко и се вгледа в нея. Взе ръката й и я целуна, а Бианка плахо го помилва по бузата.

— Федерико — промълви тя, — обичам те повече от живота си.

Той махна една непокорна къдрица от челото й и я притисна силно към себе си.

— Ти си най-красивата жена на света. И ми принадлежиш.

Отново я хвана за ръка и заедно прекосиха двора. Бианка се изчерви при мисълта как императорът я целуна публично, но кой знае защо наоколо не се виждаше никой, сякаш всички коняри и слуги бяха потънали вдън земя. Не се виждаше и Карим. Стана й мъчно, задето Фридрих се отнесе толкова сурово с най-добрия си приятел, но вече знаеше: причина беше просто ревността — тя бе направила императора дребнав и несправедлив.

За един кратък миг изпита страх, когато Фридрих се изправи пред тях толкова гневен и студен. Но после той я помоли да остане. И тя безмълвно му обеща да бъде до него цял живот.

Пред вратата към императорските покои Фридрих отпрати слугите и пренесе Бианка на ръце през прага. Целуваше я — най-напред нежно, после страстно и тя усети ръцете му навсякъде по тялото си. „Това е любовта“ — помисли си тя. И тази любов никога няма да свърши, а тя не би я познала без всичките изпитания и опасности, които лежаха зад гърба й.

— Ела при мен, искам да те усетя — прошепна императорът в ухото й и Бианка го последва в леглото му.

Във върховния момент на наслада тя чу името си, но не бе в състояние да отвърне, защото пропадаше, пропадаше, докато земята под нея се продъни.

* * *

Двамата мъже слязоха на сушата в Сидон и сега се приближаваха към Акка от север. Не биваше да привличат внимание, затова пътуваха или по тъмно, или денем се присъединяваха към големи групи търговци. Внимаваха да не ги разпознае някой рицар от императорската войска или въоръжените с мечове монаси от Германския орден.

Дълго обмисляха дали да се впуснат в дръзко плаване до Дамиета, където да потърсят графиня Ланча, но в крайна сметка се отказаха от този план. Твърде опасно беше да отидат в град, контролиран от мюсюлманите. Вместо това решиха да се навъртат из околностите на Акка. Общоизвестно беше, че от седмици императорът преговаря със султана за мир в Светите земи.

При такова развитие на събитията — а изгледите бяха благоприятни — цялата кръстоносна войска по крайбрежието на Палестина щеше да се насочи на юг, към Яфа, а после навътре по сушата — към Йерусалим, главното свещено място на християнството и столица на Йерусалимското кралство.

В тълпата от рицари и поклонници двамата едва ли щяха да привлекат нечие внимание. Така им се отваряше възможност да издирват графиня Ланча сравнително спокойно. От време на време Хайнрих от Пасау се замисляше за криволичещите пътища на съдбата; срещнаха го с английския рицар, насочиха го отново по следите на графинята. Не си признаваше, но в онзи момент беше на косъм да се откаже от търсенето и да се върне в Европа, може би дори в Германия.

Хайнрих не беше от хората, които отделят в душата си кътче за носталгия по дома, и все пак честността изискваше да се каже, че копнее за тамошната прохлада. Вече видя предостатъчно от горещите пустинни градове на Палестина.

Пристанищният град Тир остана зад гърба им. Група мъже, съпровождащи и надзираващи транспорта на строителни материали, привлече вниманието им. Движеха се на изток — едни въоръжени яздеха коне, други — в облекло на поклонници, ходеха пеш. Спътникът на барона го погледна въпросително.

Хайнрих от Пасау сви рамене:

— Изглежда ще строят крепост. Вероятно из вътрешността на страната.

— Роби ли са?

— Не приличат на такива. Не забелязвам надзиратели. По-скоро го правят доброволно. Един вид входен билет за рая.

Мъжът в черно изкриви презрително устни:

— Доброволно? В тази убийствена жега? Тия са напълно откачени.

— Какво да ги правиш, надяват се на небесната благословия.

— Хайде, бе! На мен пък ми се струва, че още отсега се пържат в ада.

Хайнрих дръпна юздите на коня си и заговори един от рицарите, облечени в бяло от глава до пети.

— Само един въпрос. Накъде са се запътили всичките тези хора?

— Вие май сте нови? — попита на свой ред рицарят.

— Неотдавна пристигнахме в Сидон.

— На страната на императора ли сте?

— Какво те засяга? Зададох ти простичък въпрос. Толкова ли е трудно да отговориш?

— Ей, ама и вие се палите лесно! Тези хора отиват в „Монфор“, крепостта на Германския орден.

— Но нали седалището на Ордена е в Акка?

— Досега — да. Но „Монфор“ ще бъде по-голяма, по-важна и много трудна за превземане. — Рицарят им кимна за сбогом и продължи нататък, също в Източна посока.

— Значението на ордените расте с всеки изминал ден — отбеляза мъжът в черно. — Скоро всички поклонници ще станат рицари и ще носят мечове и бойни секири. Настъпват лоши времена за сарацините.

— Досега всички запазиха главите на раменете си. Откакто императорът е в тази страна, нито един мюсюлманин не е погинал. Във всеки случай — не и от ръката на християнски рицар. Ако Фридрих продължава така, скоро всички ще станем братя.

— Вие презирате императора — констатира мъжът в черно.

— Мразя го. Нарича се германски император, но не прави нищо за империята си. А синът му, когото определи за крал, е ранозрял грубиян. Хайде да говорим за по-приятни неща.

Вместо това те се умълчаха.

С приближаването на Акка пътищата ставаха все по-оживени. Двамата за пръв път стъпваха в Светите земи, затова се дивяха на големите градове, на чистите улици, на архитектурата — първоначално къщите и дворците са били арабски, но сега ги използваха християни.

Христовата войска се бе установила в огромен палатков лагер — цял град — пред портите на Акка; в сравнение с катастрофалното положение в Бриндизи, тук цареше почти съвършен ред. Рицари от много страни се бяха стекли в Палестина и когато се вслушаше внимателно, Хайнрих от Пасау долавяше вавилонска смесица от езици.

Решиха да не влизат в града, а да си потърсят място за спане извън градските порти. Налагаше се единият да отиде за храна до някой от пазарите в Акка, но по негласно споразумение това не влизаше в задълженията на Хайнрих от Пасау. По-добре беше да се държи настрана.

Привечер се захлади, Хайнрих и спътникът му с наслада си почиваха на сянка. По-късно, през нощта, въздухът щеше да стане направо студен, но засега температурата беше идеална, та човек да опъне крака след продължителната езда.

Хайнрих от Пасау затвори очи и се опита да си освободи главата от всички смущаващи мисли. Шум от приближаването на галопиращи конници към палатковия лагер привлече вниманието му.

Те спряха запенените си коне на празното място пред палатките и един от тях изсвири с фанфара. Хайнрих видя как все повече хора се скупчват около новодошлите. Въпреки умората той се надигна и любопитно се приближи. Сигурно ставаше въпрос за особено интересни новини — защо иначе пратеници на коне ще идват така спешно при кръстоносците. Пропусна първите думи на съобщението, изречени на висок глас, затова попита съседа си:

— Какво е станало?

— Можем да заменим меча с плуг.

— Моля?!

— Кръстоносният поход свърши.

— Сигурен ли си? — попита Хайнрих.

— Разбира се, човече, нали току-що го оповестиха!

— Значи императорът и султанът са се споразумели?

— Така изглежда. Ще се изтеглят от Йерусалим и ще го предадат на нас.

— На нас?

— На християните.

— Значи — примирие?

— Мир!

— Аз пък си мислех — ехидно подметна Хайнрих, — че всички ние дойдохме в Светите земи, за да вземем страха на мюсюлманите.

— Победата без кръв е по-добрата победа.

— Е, кой както го разбира — промърмори Хайнрих, но трябваше да признае, че това развитие на нещата наистина щеше да улесни издирването на Бианка.

— Императорът ще тръгне за Йерусалим — извика куриерът, а фанфарата изсвири, за да подсили значението на думите му.

— Значи, сметките ви все пак излязоха верни — каза мъжът в черно, който междувременно се бе присъединил към Хайнрих.

— Добре изиграно, да.

— Кога потегляме?

— Ще изчакаме всички да се махнат, после ще тръгнем към Йерусалим.

— Разумно ли е? Не е ли по-добре да останем на крайбрежието и да се насочим на юг? Към Египет?

— Защо да променяме плановете си? Мирът означава размяна на пленници.

— И какво общо има това с нас?

— Е, ами сигурно ще освободят някой и друг роб. Във всеки случай сега всички ще се запътят към Йерусалим.

— Ами ако някой ви разпознае?

— Винаги има риск. Не ми се вярва обаче императорът, опиянен от победата, да забележи някакъв незначителен немски барон. В Кипър — да. Там той беше бдителен, защото планираше кръстоносен поход. Но сега се възцарява мир. Това важи и за нас, нали?

Хайнрих от Пасау се обърна и бавно-бавно се върна на мястото за почивка. Въпреки несгодите на пътуването по море не съжаляваше, задето дойде в Светите земи. Вече не. Защото бе сигурен, че ще изпълни задачата си, сякаш усещаше почти физически присъствието на Бианка.

Йерусалим. Мистично място. И точно там той ще направи голяма крачка към своята цел. Ловният му инстинкт се завърна, плячката едва ли беше далеч.

* * *

Императорът отметна глава назад — в тази поза изглеждаше уязвим. Затвори очи, а въздишката му показваше каква наслада изпитва от докосванията й. Бианка взе ведрото с топла вода и бавно го изля върху главата му, за да изплакне сапуна от косата му.

— Ръцете ти са по-нежни от тези на слугите ми. Бих могъл да свикна… — промърмори Фридрих.

Младата жена усещаше как той се отпуска все повече и повече.

— Ти вече свикна — засмя се тя и закачливо пръсна остатъка от водата в лицето му.

— Неуважителното отношение към императора се наказва отвърна Фридрих и притегли Бианка в дървената вана, без да щади новата й рокля от червена коприна. — Твоето наказание гласи: до живот — дрезгаво прошепна той и я целуна. — До живот неотлъчно с мен.

— Не е достатъчно дълго — тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката.

Той бръкна под полата й, почувства топлината й и я настани в скута си.

По-късно, отново в състояние да разсъждава, Бианка се изненада от локвите по пода. Така ставаше всеки път, когато се любеха. Светът около тях преставаше да съществува, тя усещаше единствено него, тялото му, устните му, езика му, изследващ устата й. Не чуваше нищо освен неговия глас. И не чувстваше нищо освен безкрайна любов към този мъж, който й даваше неподозирана сила.

Останалата във ваната вода бе изстинала, а роклята — залепнала по тялото й. Тя се откъсна от Фридрих, стъпи на пода и съблече роклята си, за да се избърше с ленена кърпа. Взе друга кърпа и започна да търка енергично косата на императора, за да я изсуши.

— Хайде, време е. Карим сигурно вече чака — напомни му тя за предстоящата задача.

Лицето му тутакси се помрачи.

— Все за Карим говориш. Толкова ли е важен за теб?

— Федерико, на този свят само един мъж е важен за мен. Случайно той е император и за жалост има куп задължения. — Обхвана с длани лицето му. — Любими, ти си всичко за мен.

Той я дръпна към себе си и я целуна. Най-напред кротко и нежно, после по-настойчиво, а накрая махна увитата около нея ленена кърпа. Любиха се още веднъж.

Тя се чувстваше лека, все едно е перце, и красива колкото някоя от кремавите рози галика в градината й у дома, в Пиемонт. Любовта на Фридрих беше гореща като пустинна буря и също толкова силна. Погледнеше ли я, тя прочиташе желанието в очите му и в същия момент се събуждаше и нейното. Не предполагаше колко прекрасна може да е любовта, не знаеше, че тя никога не напуска падналите в неин плен.

— Съветниците ти са много търпеливи. Винаги ли ги караш да чакат толкова? — лениво попита тя.

— По-рано — не.

Бианка помилва нежно веждите му.

— Дълго ли няма да те има?

— Да. Не ме чакай. Наспи се хубаво, cara mia. Май те лишавам от сън. След няколко дни тръгваме за Йерусалим.

— Подписан ли е вече договорът със султана?

— По принцип да, макар и не по всички точки. Но те ще се изтеглят от Йерусалим, това е сигурно.

— Чудесно. Ти завладя светините на християнството, без това да струва и един човешки живот. Всички ще те прославят.

— Не съм много сигурен, любима.

Бианка го погледна въпросително. Кой би могъл сега да постави под съмнение заслугите на императора?

— Имам лоши новини от Рим — бавно произнесе Фридрих.

— Но защо? Кръстоносният поход приключи. Ти изпълни обета си.

— Папа Григорий няма да отстъпи. Походът изобщо не е важен за него. Важна му е императорската власт.

— Но един църковен владетел не може да бъде и светски — възрази Бианка.

— Много неща си научила, но не знаеш нищо за машинациите и интригите по върховете на властта, независимо дали е религиозна, или светска. Не си ли пазиш фланговете, ще те нападнат. Такива са правилата.

— Много жестоки ми се виждат тези правила.

— Такива са, но не мога да ги променя. Войскови части, предвождани от бившия ми тъст, са преминали границите на Сицилианското кралство.

Бианка се уплаши.

— Но това значи война!

— Да, трябва да се върна. Моят наместник води битка, обречена на провал. Твърде голямо е изкушението за градовете да се възползват от случая и да се обявят за независими от императора.

— Кога ще отплаваш?

— Тръгваме за Йерусалим, а после се връщаме у дома възможно по-скоро.

— Тръгваме? — тихо попита тя.

— Сърце мое, да не очакваш да те изоставя тук? Всички се връщаме у дома. Дори слонът ще пътува с нас — пошегува се той и я стисна здраво в прегръдките си.

Бианка се притисна към него и усети биенето на сърцето му. Още не й се вярваше как рязко се бе променил животът й. Само допреди няколко седмици не виждаше никакви изгледи да излезе от харема на султана. Бъдещето й се струваше толкова мрачно, че почти не смееше да мисли за него. А сега не само си беше върнала свободата, но и бе намерила любовта на живота си.

— Мъчиш се да ме разведриш — усмихна се тъжно тя, — но усещам колко си угрижен.

— Мъжки грижи — измъкна се той.

— Само мъже ли умират на война?

Погледна я и се поколеба, преди да отговори.

— Не си ли споделяме всичко, Федерико?

Той й се усмихна нежно.

— Ти си прекрасна любовница, изключителна жена и много умна спътница. Е, добре. Папата е наредил да нападнат границите в южната част на моята империя, а на север синът ми, крал Хайнрих, създава толкова неприятности, че моето присъствие вероятно е наложително и в Германия.

Бианка го гледаше втренчено.

— Виждаш ли, любима, сега твоята физиономия стана угрижена. Чувствам се като варварин, задето те плаша с нерадостните си приказки.

— Ще заминеш за Германия?

— По-късно, може би. Най-напред трябва да се възцари мир в Сицилия.

— А после? — Представата Фридрих да остане задълго отвъд Алпите я плашеше.

— Ах, Бианка, хайде да не си блъскаме главата над неща, които може да се случат утре или вдругиден. Днес сме тук, имаме мир и аз те обожавам.

Тя се засмя и се загърна в една от копринените му наметки, защото роклята й беше още мокра.

— Когато се върнеш, аз ще бъда тук и ще те чакам. Ако ще да е цяла нощ — обеща му тя.

— Разчитам на това — подвикна й той, докато отиваше към покоите си, където един слуга щеше да му помогне да се облече. — И още нещо, Бианка… Остани, както си.

Тя се погледна и установи, че не изглежда много представително — разгорещена от любовта и загърната небрежно е копринена наметка на голо.

— Така ли? — попита младата жена и шеговито разтърси разрошената си коса.

— Точно така — сериозно отвърна той. — Всеки скъпоценен камък бледнее пред твоята красота.

Императорът докосна устни с върха на пръстите си и й изпрати въздушна целувка.

— Пожелай ми късмет, Бианка.

Тя му се усмихна. Сърцето й бе така преизпълнено с любов, че за миг се уплаши да не се пръсне на хиляди парчета.

* * *

Тук, долу, влажните стените миришеха на плесен и мухъл. Малката факла едва-едва осветяваше пътя, затова Манфред пристъпваше бавно, опипом, за да не се спъне. Откакто се увери, че управителят Волфелин тайно отклонява по-големи или по-малки суми, макар счетоводните му книжа външно да изглеждаха изрядни, той се зае да търси тайното съкровище. Волфелин криеше някъде сандъците, най-вероятно — на територията на замъка.

Манфред намери чертеж от времето на графовете Егисхайм, навремето започнали строежа на крепостта Хагенау, и с негова помощ проникваше все по-навътре в търбуха на двореца. Без този чертеж би се изгубил безнадеждно, и то неведнъж, защото коридорите и убежищата образуваха тъмен лабиринт, смъртоносен за всеки, заблудил се в него.

Студът тук му напомни за снежната виелица в Алпите. И през цялото лято, и през меката есен успяваше да прогонва от мислите си ужаса на онази нощ, ала сега вилнееше зима и в Елзас също наваля сняг и отново го подсети за болезнената загуба на двата пръста. Точно преди една година краката му измръзнаха сред ледения мрак на алпийския проход — за късмет се наложи да му ампутират само два пръста.

Продължи да се движи предпазливо; проходите ставаха все по-тесни, сводът — все по-нисък, и той се принуждаваше да се навежда все повече и повече. Усъмни се, че този коридор ще го отведе до някаква цел, но скоро попадна на друг, завиващ наляво. Според ориентацията на чертежа някъде над него вероятно се намираше голямата заседателна зала.

Тръгна по новия коридор и направи няколко крачки. И тук по стените се стичаше вода, но тя ставаше по-дълбока и обувките му почти потънаха в нея. Безнадеждно щеше да повреди кожата и той се ядоса, че не помисли навреме за застоялата гнилоч в мазетата. Поколеба се дали не е по-добре да се върне, ала предчувствието го тласкаше напред. Скоро стигна до врата, за негова изненада незаключена. Отвори я предпазливо и се озова в малка стая.

Манфред се огледа любопитно. Отначало не забеляза нищо особено. Помещението беше абсолютно празно. Освети с факлата ъглите, доколкото беше възможно, не откри обаче нито сандък, нито друга врата. Чак когато се обърна да си върви, съзря нещо като дървена капандура по средата на по-дългата страна на стаята. Едва ли беше врата, отворът му се видя твърде малък, за да се провре през него възрастен човек. Трябваше му повече светлина. Поднесе факлата плътно до капандурата, за да огледа по-добре очертанията й. В идеалния случай през нея би се промушило дете, помисли си той, но изобщо не съобразяваше за какво би послужило това приспособление.

Почука по дървото — несъмнено ставаше въпрос за кухина. Поопипа преградата и с изненада усети как предната й част се задвижва и той успя да я избута нагоре. Оттатък наистина имаше кухина, както и предполагаше; освети я и видя, че горната й част е отворена. Откри и две въжета, спускащи се по задната стена.

— Гениално! — промърмори Манфред.

Значи така управителят спуска чувалите с монетите и те изчезват магически в подземията. По-късно, тайно от всички, слиза долу и по никому неизвестните коридори се прокрадва до тази стая. Тук просто изважда плячката от своеобразното дървено чекмедже и я скрива.

— Волфелин, ти си крадец, много хитър крадец — прошепна Манфред.

Реши за днес да прекрати търсенето, а по-късно, в спалнята си да отбележи мястото върху чертежа.

Едва ли съкровищницата на управителя-измамник се намираше далече. Манфред вече знаеше пътя и нямаше защо да бърза. Рано или късно щеше да разбули докрай тайната.

Тъкмо се върна в спалнята си и събу смърдящите на гнило обувки, когато на вратата се потропа и един слуга му съобщи, че кралят заповядал да се яви незабавно — свиквал тесен кръг от съветници. Манфред се зачуди какъв ли импулс е задвижил пак краля и колко умения ще им бъдат необходими да го убедят или разубедят да не извърши поредната глупост.

Волфелин бе успял временно да му избие от главата налудничавата идея да се разведе с жена си, кралица Маргарете, но от време на време Хайнрих се връщаше към първоначалния си план.

Манфред вече познаваше краля достатъчно, за да знае, че Хайнрих мисли или прави повечето неща единствено под влияние на моментното си настроение. Понякога беше възхитително очарователен, но настроението му светкавично се променяше и той се превръщаше в отегчен, недодялан хлапак, в деспот, тиранизиращ всички около себе си.

В такива случаи Волфелин редовно изразяваше съжалението си, че синът, уви, не притежава разсъдливостта и силния характер на баща си, император Фридрих, а сега, след като кралят навърши осемнайсет и стана пълнолетен, вече никой не разполагаше с нужния авторитет, за да накара Хайнрих да спазва мярката.

Според Манфред един хубав бой щеше да вразуми краля, но не смееше да изрече на глас подобна мярка по адрес на господаря си. Очакваше един ден на императора да му дойде до гуша от лудориите на сина му и Хайнрих да получи наказание, значително по-болезнено от як тупаник, както тайничко му желаеше Манфред.

Отиде в малката рицарска зала, любимата на крал Хайнрих за вечерните му съвещания, и завари само Волфелин и абата на манастира в Санкт Гален.

— Ще започваме ли най-сетне? — попита Хайнрих с тон, непредвещаващ нищо добро.

— Простете за закъснението — извини се Манфред, — но току-що научих за събирането.

— Ако слугите са мудни, трябва да ги сменим и толкоз — нацупи се Хайнрих. — Мразя да чакам.

— Е, сега вече сме в пълен състав и нищо не ни пречи да започваме — обади се Волфелин, който най-добре се справяше с прищевките на краля.

— Вече загубих желание — измрънка Хайнрих, а Манфред тихо въздъхна.

Всички се смълчаха, дори Волфелин не смееше да се обади и да умиротвори настроението.

— Разполагаме ли с пари за кампания? — внезапно попита Хайнрих, изтръгвайки рязко присъстващите от мислите им.

— Имате предвид военен конфликт ли? — предпазливо попита Манфред.

— Не се ли изразих достатъчно ясно?

— Простете, кралю, задето ви досаждам с въпроси. Правилно ли разбрах, че искате да започнете война, и ако е така, срещу кого?

— Ама че глупав въпрос. Срещу кого? Срещу Бавария, разбира се.

Абатът от Санкт Гален се усмихна снизходително на краля.

— Аз не нося меч и мислите ми текат бавно, стане ли дума за война. Неотдавна възнамерявахте да се впуснете в конфликт с вашия тъст от Австрия, понеже искахте да се разделите с дъщеря му, вашата съпруга. Сега говорите за военна кампания срещу баварския херцог, назначен от баща ви за ваш съветник. Не се ли опасявате, че превръщате малката снежна топка в лавина, която ще остави опустошение след себе си?

— Херцогът е могъщ човек — обади се и Манфред.

— Ненавиждам го. Освен това той сам показа враждебното си отношение към мен. Тук, в Хагенау. Присъстващите, надявам се, си спомнят.

— И затова ще тръгнете срещу Бавария? — Манфред гледаше краля, както баща гледа непослушното си дете. — Не е ли малко прекалено?

Кралят му хвърли гневен поглед.

— Внимавайте какви ги приказвате. Може да се оправяте с финансите, но това не ви дава право да се държите надменно.

Манфред сметна за неуместно да дразни повече непредсказуемия крал и си замълча.

— И така, имаме ли достатъчно пари за наемници?

Волфелин кимна утвърдително и отново призова към умереност.

— Замълчи, Волфелин! Няма да кисна тук и да бездействам, ще разширя кралството си.

— Какво ще каже баща ви? — предпазливо вметна управителят.

— Баща ми е далече.

— Но ще се върне.

— Тогава ще има достатъчно работа с неговите си владения. Папата насъсква срещу императора всеки, когото успее да убеди.

— Ох, не знам… — подзе Волфелин.

Кралят обаче закри съвещанието:

— Ще правим, каквото аз казвам. Императорът няма да дойде в Германия. От десет години не съм виждал баща си. Защо му е сега да проявява интерес?

„Защото съсипваш кралството си, идиот такъв“ — помисли си Манфред и прочете същата неизказана мисъл в очите на другите двама мъже.

* * *

Джована мисли дълго и накрая реши да говори направо.

— Беренгария — подхвана една вечер тя, — достатъчно дълго живях тук за сметка на вас и вашите приятели. Време е отново да си изкарвам хляба с труд.

Свещенослужителката на албигойците се изненада.

— Сигурна ли се, че ще намериш нова работа?

— Знам какво имате предвид. Деликатно ми казвате колко съм стара и никой няма да пожелае да наеме жена като мен. Аз обаче реших: ще си тръгна оттук.

— Но къде ще отидеш?

— Измина повече от година и половина, откакто Бианка и племенникът ми Лоренцо бяха принудени да бягат. Повече не чухме нищо за тях. Мъчно ми е, задето не знам какво е станало с двамата, дали са попаднали при приятели, или са в опасност.

— Е, явно се надяваш да са живи — вметна Беренгария. — Възможно е обаче Създателят отдавна да ги е прибрал при себе си.

— Вярвам, че са живи. Тази мисъл ми дава сили да си тръгна. Ще се отправя на юг. Бианка споменаваше за намеренията си да отиде в манастира на преподобните сестри от Бари. Ще я потърся там.

— Това са фантазии, Джована! Кое те кара да мислиш, че Бианка се е добрала дотам?

— Моята вяра в безкрайната Божия доброта. Беренгария я погледна със състрадание.

— Чест ти прави така дълбоко да вярваш в Бог, но Бари е далече, а по пътя дебнат много опасности. Папата води война срещу императора, знаеш, нали? Между големите градове цари разцепление. Някои се отрекоха от императора, защото старецът от Рим им обещава по-големи свободи. Лековерни глупци! Църквата ще ги натовари с още повече данъци и отчисления, а синовете им ще изпрати под градушката от стрели на императорските войски.

— Но дори до нас тук, в Торино, стигна новината, че императорът е договорил мир в Светите земи. Той ще се върне и отново ще се възцари спокойствие.

— Не знам — скептично отвърна Беренгария. — Във всеки случай не бива да тръгваш сама на юг. Така наистина ще предизвикаш съдбата.

Джована се съгласи.

— Честно казано, аз, старата жена, не смятах да се скитам сам-сама по пътищата. Неотдавна споменахте, че поне няколко ваши посестрими по вяра, ако не и вие самата, се гласите да заминете за Фоджа. А оттам до Бари не е далече.

— Джована — Беренгария състрадателно сложи ръка на рамото й, — недей да храниш големи надежди, че някога ще намериш Бианка. Навремето всички очаквахме брат й и семейство Пучи да я преследват докрай. Не подценявай вероятността да е попаднала в капана им.

— Щяхме да научим! Брат й би я изправил пред съд, сигурна съм. Би изпитал огромно удоволствие да я унижи публично. Но не се чу нищо подобно. И ние, слугите, си имаме начини да се информираме.

Беренгария се замисли.

— Граф Пучи още бил жив, така разправят — бавно изрече тя.

— В онази нощ бяхме твърдо убедени, че Бианка го е пронизала смъртоносно. Но ако думите ви са верни, значи Бог е благоволил да дари за втори път Енцио с живот. Макар този боклук със сигурност да не го заслужава.

— Недей да спориш с решенията на Създателя — смъмри я Беренгария. — Често не проумяваме Божиите пътища, ала не ни подобава да съдим за тях.

Джована се усмихна.

— Вие сте свещенослужителка, а аз съм само една обикновена жена. Божиите пътища са такива, каквито са, и се надявам един от тях да ме отведе по следите на Бианка и Лоренцо. Колко ми липсват и двамата!

— Знам. Обичаш Бианка като собствено дете, а също и племенника си.

Джована избърса скришом очи. Не бива да плаче сега. По-късно ще има достатъчно време за сълзи. Все едно по какъв повод.

— Значи се разбрахме — обърна се към Беренгария тя. — Когато другите потеглят за Фоджа, и аз отивам с тях.

— Този дом не е затвор. Свободна си да тръгнеш, когато поискаш. Това ще стане след няколко дни. Приготви се и ги използвай да си отпочинеш. Чака те дълъг път.

Джована изпита облекчение. Дълго се колеба, преди да говори с Беренгария, загуби твърде много време.

Ами ако въпреки всичко никога не види отново Бианка и Лоренцо? Не й се мислеше за това. Реши да не позволява на вътрешния си глас да сее съмнения.

* * *

Бианка яздеше бял жребец с великолепна грива, спускаща се на вълни чак под съвършено извитата му шия — расов кон, подарък от султан Ал-Камил на императора. Наблизо виждаше Фридрих на бойния му кон. Червеникаворусата му коса искреше на слънцето, а на главата му короната, обсипана със скъпоценни камъни, обхващаше челото и темето му като широка диадема.

Яркочервената наметка, извезана по краищата със сърма, покриваше и гърба на коня. На гърдите я придържаше златна брошка. Отдолу императорът носеше дреха до глезените, също като наметката, изработена от скъпа коприна и богато избродирана.

Но не само императорът бе облечен великолепно — всичките му придворни носеха най-красивите, най-скъпите си одежди. Конете бяха украсени, а най-отпред яздеха свирачи на фанфари и гръмко известяваха, че се задава императорската свита.

Това триумфално шествие, движещо се към Йерусалим, не можеше да остане незабелязано. В него участваше цялата кръстоносна армия, рицарските ордени в снежнобяло тържествено облекло, а останалите — с парадни доспехи и излъскани до блясък оръжия.

Бианка се огледа: върху лицата на мъжете прочете разнородни чувства — едни изпитваха гордост от мира, постигнат по дипломатически път, други бяха разочаровани, понеже предпочитаха да се бият с мюсюлманите, трети все още не одобряваха, че императорът е дошъл в Светите земи, въпреки че папата го бе отлъчил от Църквата.

Но каквото и да смяташе папа Григорий IX по въпроса, мирният договор беше безупречен и вече подписан. Ал-Камил се отказваше от град Йерусалим в полза на християните, но не и от Купола на скалата^[11] и от джамията Ал-Акса^[12]. Тези две свещени места щяха да се управляват от невъоръжени ислямски учени; и храмът, и джамията трябваше да са отворени по всяко време за молитва за събратята по вяра. Достъпът до Купола на скалата щеше да се контролира и от войници на императора, за да се осигури възможност на християните да се молят в него. Освен това императорът получаваше Витлеем и всички села между Витлеем и Йерусалим и между Йерусалим и Яфа, Назарет, Тир и областта около Сидон.

Император Фридрих и султан Ал-Камил се споразумяха да разменят всички пленници, включително и онези, от дълги години хвърлени в затворите или полагащи принудителен труд. Бианка взе особено присърце последната точка, защото се надяваше по този начин да узнае нещо за Лоренцо. Досега възложените от императора проучвания не дадоха никакъв резултат. Бианка обаче не смяташе да се отказва.

Младата жена не виждаше края на императорското шествие: повече от час би бил нужен на ездач да измине пътя от челото до опашката. Край пътя се тълпяха ликуващи зяпачи и възторжено приветстваха императора, придворните и кръстоносците.

Бианка се замисли за сарацините, прогонени от Йерусалим, преди градът да бъде предаден — те едва ли хранеха чувства на благодарност към императора. Мъчно й беше за тези хора, искаше й се всички да съжителстват мирно помежду си.

Редом до нея яздеше Карим. Тюрбанът на главата му имаше същите мотиви като бродираната с листа и цветя светлокафява наметка. Тъмните му очи наблюдаваха сериозно тълпата край пътя — опасяваше се да не би сред нея да има недоброжелателно настроени, неблагодарни хора. Често се случваше по време на тържества тук-там да се надига протест и да политат камъни, затова и Бианка попоглеждаше изпитателно към мъжете и жените, които възторжено поздравяваха императора.

Тя откри в себе си неподозиран и непресъхващ извор на обич. С Фридрих живееха като женена двойка и всяка сутрин, когато се събуждаше до него, чувстваше как любовта й нараства още повече. Ала обстоятелството, че императорът държи харем като сарацинските владетели, предизвикваше болезнената й ревност. Мисълта мъжът, който значеше всичко за нея, да спи и с други жени, я измъчваше неизразимо повече. Опитваше се да не показва никому мъката си, да не издава наранените си чувства, ала умните очи на Карим забелязаха болката й.

Оттогава Карим се превърна в близък довереник на Бианка, единственият човек, с когото можеше да говори за любовта си към Фридрих. Пак от Карим научи, че императорът отдавна не е стъпвал в харема си.

Карим й разказа за смъртта на императрица Изабела и за раздора между Фридрих и неговия тъст, Жан Бриенски. Бианка искрено съжаляваше младата императрица, живяла толкова нещастно и умряла така рано. Фридрих не обичаше жена си и прие сдържано смъртта й. Един овдовял император, както предпазливо намекна Карим, трябва скоро да потърси нова императрица по династични и по политически причини. Бианка отпъжда! Тази мисъл, доколкото й бе възможно, и дълбоко в сърцето си надяваше Фридрих завинаги да остане неин — въпреки че не можеше да се ожени за нея.

Императорът никога не засягаше тази тема и дори в най-щастливите, най-интимните им моменти не продумваше за бъдещето. Щяха да отидат заедно в Йерусалим, после заедно да се върнат в кралство Сицилия. Бианка нямаше представа какво ще стане след това, но се въздържаше от въпроси.

Карим я посъветва да се наслаждава на мига и да не се опитва да надниква твърде напред в бъдещето. Фридрих я обичаше — всеки, който имаше очи, го виждаше. Той се грижеше за нея е нежност, странно противоречаща на обичайната му суровост, на нетърпението и твърдоглавието му. Но сега те бяха далеч от дома, в Ориента, от другата страна на огромното море, а тук важаха други закони. Императорът беше по-свободен в решенията си, нямаше ги придворните с техния етикет и с интригите, а представителните задължения бяха сведени до минимум.

Понякога Бианка се боеше, че щом стъпят отново на сицилианска земя и обичайното всекидневие погълне Фридрих, всичко ще се промени.

Какво ще прави, когато Фридрих престане да я обича? Веднъж сподели страховете си с Карим, а той я изгледа състрадателно и я помилва по бузата. Единственият му съвет беше: живей за мига и за любовта, докато я има. Не се опитвай да задържиш Фридрих, ако поиска да бъде свободен. Думите на сарацина още звучаха в ушите й: „Спомнете си за вашите соколи и помнете, че никой не може да принуди другия да го обича.“

Тя погледна напред и се отърси от зараждащата се тъга, както кучето се отърсва от водата. Днес не му беше времето да си блъска главата как евентуално ще се развият събитията. Днешният ден беше ден за радост, още със събуждането тя изпадна в приповдигнато настроение. Императорът искаше да я вижда щастлива и тя щеше да се съобрази с това негово желание.

В далечината съзря кулите на Йерусалим, куполът на църквата „Възкресение Христово“^[13] блестеше на слънцето. Щабът на императора бе планирал престоя в Йерусалим с точност до минутата. Щяха да се настанят в болницата на йоанитите, по заповед на султана кадията на Наблус щеше да предаде официално града на императора, а после се предвиждаше молитва във „Възкресение Христово“.

На другия ден, неделя, щеше да се състои богослужението; императорът реши да влезе в храма, след като започне службата. Един жест на смирение пред Църквата, защото въпреки успешното приключване на кръстоносния поход той все още бе анатемосан и не принадлежеше към християнската общност. Част от съветниците му застъпваха мнението, че отлъчването му от страна на папата, така да се каже, отпада с приключването на похода, но по-опитните измежду тях предупреждаваха да се пипа внимателно.

Фридрих също клонеше към становището засега да не дразни повече папата. Щеше да има предостатъчно поводи за конфликт, когато се завърне в Сицилианското кралство.

Приближаваха града от северозапад. Преди това императорът и свитата му направиха почивка в Яфа. Бианка се разочарова от Яфа — в сравнение с Акка малък и мръсен, градът беше плетеница от улички, твърде тесни за триумфалното шествие на императора. От Яфа до Йерусалим стигнаха за два дни — близо десетте хиляди конници на Фридрих напредваха бавно.

Вечерта преди заминаването той й призна, че има още една причина да се радва на бързо постигнатото споразумение със султана. Буря бе унищожила флотата, потеглила от Сицилианското кралство и натоварена със спешно необходими провизии за християнската войска. Поредният удар на съдбата, нанесен върху похода. За щастие щабът на императора успя да запази в тайна тази новина достатъчно дълго, защото имаше опасност рицарите да напуснат на тълпи Светите земи. А това щеше да даде нови основания на папата в борбата му срещу императора.

Но сега всичко се уреждаше по Божията воля и Бианка често се сещаше за ангела, който понякога се явяваше в съня й. Той я закриляше от всички опасности и я доведе до целта — при мъжа, когото обичаше повече от всичко на света.

Влязоха в Йерусалим. Християнските жители на града ги приветстваха въодушевено. Фридрих се усмихваше и махаше на хората, после се обръщаше за малко назад и даряваше Бианка с поглед, който издаваше бушуващите в него чувства: гордост, самоувереност и любов към нея. В отговор младата жена му се усмихваше и леко накланяше глава, за да му покаже, че го е разбрала Йерусалим не беше просто град, а мястото, където Христос е изтърпял неописуеми страдания, където е умрял и е бил погребан. Йерусалим беше и мястото на неговото възкресение. Този град беше врата към рая и Бианка усети как неговата магнетична сила привлича цялата императорска войска. Тук се намираше Божи гроб; този град представляваше пъпът на света.

— Ето че влезе в Йерусалим като императрица — прошепна той в ухото й през нощта в тяхната спалня в болницата на йоанитите. — Ти си моята единствена императрица, ти си моето сърце.

Бианка се притисна в обятията му.

— А ти изглеждаше много величествен, Федерико — отвърна тя и помилва гърдите му. — И направи много хора щастливи.

— Това е мой дълг, cara mia. Нали затова съм император. Но аз съм и мъж, любима. И като такъв искам да направя щастлива само една-единствена жена.

Бианка се засмя и го целуна:

— Правиш ме щастлива всеки ден, когато се събуждам, и всяка нощ, докато заспя. Това е повече, отколкото съм мечтала.

Той закачливо захапа ухото й.

— А сме едва в началото.

— Иска ми се любовта ни да продължи вечно, Федерико.

— Вечността е дълго време, любима. Дръж здраво щастието, докато трае.

Бианка кимна, но усети сълзи под клепачите си. Фридрих не я разбираше. Беше глух за страховете й, че един ден може да я напусне, а тя не смееше да го моли за повече, отколкото той бе готов да й даде.

Преди да заспи, отмаляла от любов, си спомни за един разговор със Самира, любимката на султана. „Любовта е рожба на свободата“ — беше казала тя на Самира.

„Идиотка такава — укори се, малко преди умората да парализира мислите й, — сега вървиш против собствените си убеждения.“

* * *

Той се промъкна в църквата с надеждата да не го разпознаят. Предрешен като францискански монах, бе спуснал качулката на мизерното расо ниско над лицето си. Барон Хайнрих от Пасау беше безскрупулен, но не и глупав; беше наясно, че днес в йерусалимската църква „Възкресение Христово“ ще се пише световната история. Из града се носеха слухове: императорът щял да се провъзгласи за крал на Йерусалим. И други — изобщо нямало да присъства на службата и щял да напусне града още утре.

Във всеки случай мълвата доведе дотам, че „Възкресение Христово“ се пукаше по шевовете. Рицари, монаси, градските старейшини и техните семейства се бяха стекли в храма; мнозина нямаха късмет да намерят място по пейките и образуваха плътни редици по протежение на църковния кораб. Така Хайнрих от Пасау получи възможността лесно да се скрие зад застаналите пред него.

Монументалната църква бе разрушавана вече на два пъти, по-специално войските на халиф Ал-Хаким се бяха потрудили доста: преди повече от двеста години те почти я бяха изравнили със земята, събаряйки дори свещения гроб.

Едва преди осемдесет години кръстоносците я бяха възстановили в сегашния й вид. Хайнрих не виждаше от мястото си Божия гроб, но реши да не излиза от църквата, преди да докосне гроба Господен. Макар никога да не би дошъл по своя воля в Светите земи, едно падане на колене нямаше да му навреди. И понеже преследването на Бианка го доведе до пъпа на света, щеше да се възползва от случая и да направи нещо за вечния си живот. Което, както прагматично разсъждаваше Хайнрих, щеше поне мъничко да го приближи до Създателя, когато се изправи пред Него в деня на Страшния съд.

Проправяше си бавно път напред, но не забравяше да крие лицето си. В църквата беше сумрачно, горяха по-малко свещи от обикновено. Нарочно не я бяха украсили тържествено и подобаващо за повода — патриархът на Йерусалим и висшите сановници отсъстваха в знак на протест срещу сключения от императора мирен договор.

Хайнрих потърси с очи императора. Мястото, определено за владетеля, стоеше празно. Немецът обаче беше сигурен, че Фридрих няма да пропусне да се покаже в църквата „Възкресение Христово“. Смяташе го за прекалено суетен и самодоволен, за да пропусне възможността за голям спектакъл. Ето защо и той, както и мнозина други, изчакваше императорът да се появи рано или късно.

Колкото по-напред се промъкваше, толкова по-гъста ставаше тълпата. Десетки рицари от Германския орден му препречваха пътя и той сметна за благоразумно да се държи на заден план в кафявото си расо.

Службата приключи, но никой не ставаше и не напускаше църквата. В храма се възцари пълно мълчание, независимо от големия брой на присъстващите. Изведнъж в дъното се надигна шум, хората протегнаха шии, за да виждат по-добре, Хайнрих от Пасау също се помъчи да разбере какво става на входа.

„Аха, значи все пак се яви — помисли си той, щом зърна червеникавата коса на Фридрих. — Знаех си, че ще дойде.“

Императорът крачеше по средната пътека към олтара заедно с неколцина епископи от свитата си. Тълпата следеше със затаен дъх тържественото му влизане във „Възкресение Христово“. Фридрих се приближи до олтара и спря пред него. От редиците на императорската свита се отдели мъж с червена копринена възглавница в ръце. Върху възглавницата бе положена корона.

Хайнрих от Пасау наблюдаваше разиграващата се в пълно мълчание сцена като омагьосан, както и всички останали. Ако досега не му беше ясно какво цели Фридрих с посещението си в църквата „Възкресение Христово“, той разгада плана на императора, щом съзря короната. „Виж ти, виж ти — помисли си Хайнрих, — иска да го коронясат за крал на Йерусалим. Пита се само — от кого?“ Огледа се, но не видя представител на йерусалимското духовенство, който да ръководи церемонията.

Ала докато Хайнрих умуваше, Фридрих пристъпи с твърда крачка към главния олтар, взе короната и безмълвно си я сложи на главата. После вирна брадичка, отиде до трона си и седна с усмивка на уста.

Рядко се случваше Хайнрих от Пасау да загуби ума и дума. Но дори той, който се смяташе за врял и кипял интригант, не бе очаквал подобен ход от императора. „Та той се короняса сам — възхити се немецът, — такава дръзка постъпка заслужава уважението дори на заклет враг.“

Върху лицата на мъжете и жените наоколо се четеше смесица от изненада, ужас, очарование и възмущение. Някои си шепнеха, но повечето мълчаха, изпълнени със страхопочитание пред този мъж, достатъчно смел просто да си вземе това, което иска.

Хайнрих видя как императорът продължава да се усмихва, после вдигна ръка, за да покаже, че желае да говори пред множеството. Беше твърде развълнуван, за да се съсредоточи върху встъпителните думи на Фридрих, но после те постепенно започнаха да достигат до съзнанието му: изречения, в които се говореше за волята му да осъществи кръстоносния поход и за поредицата от забавяния. Хайнрих с изненада чу как императорът пое върху себе си вината за всички пречки по пътя към Светите земи.

Какво ли е настроило Фридрих толкова примирително и миролюбиво, питаше се немецът; та той го познаваше като суров и твърдоглав владетел. Хайнрих от Пасау имаше чувството, че пред него и пред всички тези хора стои нов човек, един пречистен император, който слиза при поданиците си и им говори с необичайно смирение.

Доколкото Хайнрих си спомняше, много рядко се случваше Фридрих да говори лично пред хората. Често бе виждал императора да седи намусен на трона, а някой негов приближен да чете предварително подготвената реч.

Фридрих завърши словото си с думите, че желае бързо да приключи конфликта с Църквата. Императорът произнесе речта си на латински, Хайнрих от Пасау владееше този език перфектно. А за онези, които не го знаеха, Великият майстор на Германския орден, Херман от Залца, превеждаше думите на императора на немски и френски.

Хайнрих забеляза, че по време на превода императорът често поглежда с нежност в определена посока. „Нова любовница“ — предположи немският барон, отлично запознат със слабостта на Фридрих към красивите жени. Замечтаното изражение на владетеля събуди любопитството му и той излезе от прикритието си.

„Знаех си аз, пак някоя го върти на пръста си!“ Явно този път стрелите на Амур бяха уцелили императора с пълна сила, защото той не откъсваше очи от жената. Хайнрих от Пасау виждаше тайнствената хубавица в гръб, внезапно обаче тя извърна глава и му разкри профила си. Той се стресна. Не можеше да е вярно. Положително се лъжеше.

Забравил всякаква предпазливост, той се запромъква напред, за да разсее подозрението си. Разумът му казваше, че тази жена не може да е онази, за която я мисли. И въпреки това сякаш някакво въже го дърпаше все по-напред и по-напред, докато се озова съвсем близо до нея. Жената, извърнала лице към императора, не виждаше никого друг, ала очите на Хайнрих прогаряха тила й и тя бавно обърна глава в негова посока, все едно той мислено й заповяда да откъсне поглед от Фридрих.

Тя се усмихваше лъчезарно, но само миг по-късно в погледа й се появи несигурност, а после и неверие.

Хайнрих със задоволство проследи как щастливото изражение изчезна от очите на Бианка, заменено от ужас. Тя несъмнено го позна. Зарадван, че само с присъствието си е успял да изтрие блаженството от лицето й, той загатна фриволен поздрав и бързо-бързо се оттегли в мрачните дълбини на църквата. Улови объркания поглед на императора, забелязал уплахата на Бианка и явно озадачен какво да мисли.

Хайнрих от Пасау излезе от църквата „Възкресение Христово“ със самодоволна усмивка върху тънките си устни. Картите бяха размесени отново. Той се връщаше в играта. Този път си имаше работа с противник, с когото си заслужаваше човек да се бори.

Бележки

[1] Елий или Клавдий Гален (129–216) — древноримски лекар, хирург и философ, доказал, че анатомията и физиологията са в основата на научната диагностика, лечение и профилактика. — Б.пр. ↑

[2] Акка или Аккон — днес град в Северен Израел — Б.пр. ↑

[3] Ги де Лузинян (?-1194) — видна личност в историята на кръстоносните походи, френски рицар, крал на Йерусалим, некоронован регент на Кипърското кралство. — Б.пр. ↑

[4] Гръцки огън — оръжие, използвано от Византийската империя, изобретено вероятно през 673 г. от сирийския християнин-бежанец Халиникос от Хелиополис. Гръцкият огън се прилага широко до появата на барута. Според някои източници може да се гаси само с оцет. — Б.пр. ↑

[5] „Свещеният Коран“, превод на проф. Д-р Цветан Теофанов. — Б.пр. ↑

[6] Поколения феодали в Йерусалимското кралство носят фамилията Ибелин. — Б.пр. ↑

[7] Агно или Хагенау, град в Елзас, на 28 км северно от Страсбург. — Б.пр. ↑

[8] Селеста, по-рано Шлетщад, град във Франция в департамента Долен Рейн, на река Ил. — Б.пр. ↑

[9] Ачера или Ацере, днес италианският град Ерколано в провинция Неапол. — Б.пр. ↑

[10] „Монфор“ — замък на кръстоносците, разположен в Горна Галилея, Северен Израел; наречен на френски дворянски род. — Б.пр. ↑

[11] Куполовидна сграда, разположена символично на Храмовия хълм в Йерусалим като ислямско предизвикателство към купола на Божи гроб, построена от омайядския халиф Абд ал-Малик. — Б.пр. ↑

[12] Основите й са положени през 637 г., след завладяването на Йерусалим от арабите. Споменава се в Корана във връзка с възнесението на Пророка. — Б.пр. ↑

[13] Построена на мястото, където според преданието е разпнат, погребан, а сетне и възкръснал Исус Христос. Наричана още Гроба Господен. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Зузане Щайн Бианка Ланча (3)

Метаданни

Данни

Бианка Ланча

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частБорба за щастие

Зузане Щайн
Бианка Ланча (3)

Втора част
Борба за щастие