Навън птиците известиха настъпването на новия ден. Бианка се събуди, примигна, за да се отърси от последните остатъци на съня, отметна ленената завивка, изкусно избродирана, и енергично скочи от леглото. Отиде до дървената масичка, изработена точно според нейните желания и представи, взе глинената чаша, напълнена с прясна вода от бившата й дойка Джована, и отпи глътка от приятно хладната течност. После подбра простичка пола и ленена блуза и се облече.

Сплете на плитка дългата до хълбоците й руса коса, наподобяваща копринена завеса, и я прикрепи около главата си с фуркети и гребени. По-късно Джована щеше да я среши, сега нямаше време за това.

Бианка бързаше, защото на изток червеният слънчев диск вече се издигаше на хоризонта, а тя не искаше в никакъв случай да пропусне ранната утринна светлина, омагьосваща по особен начин градината.

Всички слуги и слугини, вече на крак, бяха оседлали конете на граф Ланча и неговите рицари, когато Бианка прекоси вътрешния двор на замъка.

Както всяка сутрин и сега вътрешният двор вонеше на пресни конски изпражнения, а ловджийските кучета на брат й ровичкаха из мръсотията да търсят кокали и други отпадъци от храна. Тежката миризма на коне надделяваше над финия аромат на току-що изпечен хляб, носеща се откъм топлата кухня.

Бианка се усмихна при мисълта как ще си хапне хрупкав хляб с малко масло по-късно. Обичаше простичките храни — хляб, плодове, зеленчуци. Призляваше й от тлъстите печени меса — любимите блюда на рицарите на брат й. Ако зависеше от нея, изобщо нямаше да се докосва до месо, но Бианка отлично знаеше, че подобно признание не е съвсем невинно. Само еретиците не ядяха месо. А обвинението в ерес се равняваше на смърт. Тя бързо отпъди опасната мисъл в тази съвършена утрин.

С бързи стъпки прекоси двора на замъка и влезе в градината през дървената порта с филигранна резба. Щом се увери, че се е скрила от любопитните погледи, седна на тревата и се зае да съзерцава една роза. Листенцата й още бяха влажни от росата, а кадифените пъпки — затворени в този ранен час. Тук-там небето се обагряше в перфектно синьо и Бианка предположи, че предстои поредният горещ юлски ден.

Тънките й пръсти нежно галеха розовите пъпки.

— Ти си най-красивата от всички — прошепна тя на цветето и проследи с поглед витата пътечка през розовата градина. От двете й страни растяха рози от сортовете галика и алба в най-нежни кремави цветове.

В малката розова градина цветята бяха твърде ценни и би било разточителство да ги засадят в големи количества. Умелата им подредба обаче оставяше на заден план миниатюрните й размери. Бабата на Бианка бе започнала да отглежда рози и бе завещала за следващите поколения знанията си в тази област в изкусно илюстрирана книга.

Бианка обичаше градината. Познаваше всяка розова пръчка, а особено сега, през юли, не можеше да си представи по-красиво място. Ухаеше упоително; тук усещаше неизразима с думи чувственост. Чувството й вдъхваше спокойствие и беше източник на сили за всекидневието, изпълнено с твърде малко щастливи мигове за нея.

Непосредствено от розовата градина започваха поляните с дребни плодове, следваше зеленчуковата градина с лук, цикория, салати, краставици, праз, зеле и чесън, а малко по-нататък човек се озоваваше в градината с подправките, където ухаеше на мента, босилек, мащерка, розмарин и риган.

Бианка подхвана широката си ленена пола, изправи се и усмихнато се огледа. „Моят малък рай“ — така наричаше тя градината си, тук се чувстваше като царица на прокълната страна. През малкото часове за почивка седеше сама на някоя пейка и несмущавано се отдаваше на романтични мечти.

Любимата й история беше тази за печалната любов на Тристан и Изолда, която минезингерът Готфрид от Страсбург разказваше по дворци и замъци.

Много трубадури вече знаеха преданието за красивата Изолда и за храбрия Тристан: те не можели да се откъснат един от друг, защото пили от омагьосаното вино. Разнасяха легендата от страна на страна, от дворец на дворец през Алпите и все по на юг.

Когато Бианка за първи път чу певец да описва съдбата на двамата влюбени, съпровождайки разказа с лютнята си, тя неволно се просълзи.

Обикновено плачеше рядко, а ако все пак се случеше, никога не го правеше в присъствието на брат си граф Манфред Ланча, по-голям с десет години. Ала онази вечер за първи път осъзна какво липсва в живота й — любов.

Дядо й по бащина линия бил прочут троваторе и пеел в двора на император Барбароса пред великите и могъщите люде на империята. Написал прекрасни стихотворения; Бианка боготвореше този човек, откакто намери една от книгите му. Той, също Манфред, оплакваше с нежни слова чувствата си към жена, останала хладна към любовта му.

Бианка не познаваше дядо си. В мечтите си и насън обаче често разговаряше с него и се надяваше той да се гордее с внучката си, защото понякога тя също съчиняваше стихове, но много внимаваше заниманието да остане скрито от брат й. Манфред не проявяваше разбиране към каквото и да било прахосване на време. А писането на стихове в неговите очи представляваше един от най-лошите начини за това.

Тя вървеше бавно и умислено покрай розите. Още снощи получи от брат си съобщение по обичайния му господарски маниер. Днес очаквал да дойдат гости — могъщ рицар със свитата си. Бианка да се подготви подобаващо. Щом той, Манфред, се върне от сутрешния си лов, ще говори с нея.

Бианка се усмихна меланхолично. Не беше нужна кой знае каква фантазия, за да си представи какво ще й съобщи. Миналия месец тя навърши седемнайсет и Манфред бе на мнение, че е крайно време да я омъжи. Всъщност отдавна била просрочила подходящата възраст, безпощадно й заяви неотдавна той, при това в присъствието на прислугата.

Знаеше, че от доста време Манфред търси на кой мъж да даде сестра си за жена. Хем да е богат, добави мислено тя, защото семейство Ланча беше кажи-речи разорено.

Навремето родът Ланча принадлежал към най-богатите фамилии в Пиемонт. Бианка бе чувала истории за дядо си. Бил един от най-добрите трубадури, ала се провалил като управител на земите си. Не успял да задържи богатството на фамилията. Продавал парче по парче и накрая от някогашното великолепие не останало почти нищо.

Бианка и Манфред бяха последните от рода Ланча, родителите им бяха покойници от години. Майката умряла при раждането на Бианка. Необичайно голямата загуба на кръв и последвалата силна треска обезсилили графиня Ланча и тя не доживяла до следващия ден. Баща им пък загинал в битка срещу разбунтували се войници.

Дойката Джована отгледа Бианка и тази слугиня беше най-близкият човек на младата графиня Ланча. Манфред и Бианка се уважаваха като брат и сестра, но никога не бяха изпитвали нежни чувства един към друг.

Тя се огледа и видя Джована, запътила се към градината с подправките. Както винаги дойката беше в тъмна рокля, а светлото й боне покриваше цялата й коса. И както винаги бързаше. Запретна пола до глезените си и се завтече в същата посока. Прохладната мека трева под босите й крака поглъщаше шума от стъпките й.

— Брат ми върна ли се, Джована?

— Не, мила, но скоро ще си дойде. Побързай, не можеш да се явиш пред него боса, цялата в петна от трева — дойката погледна тъжно питомката си. — Случи се, сладка моя, Манфред ти е намерил мъж, тъй че ние с теб ще трябва да си кажем сбогом.

— Глупости, Джована! Никога няма да се разделим. Ако трябва да напусна замъка, ти идваш с мен. Определено няма да ида с непознат мъж в непознат замък, без да имам нито един близък човек до себе си.

— Какво да се прави, Бианка, тъй върви светът, такава е женската съдба. Открай време е така. Нали Господ казва, че жената трябва да се подчинява на мъжа?

Бианка въздъхна и замълча. Тази заран не й се спореше, особено пък с Джована. Често отстъпваше пред дойката си, защото я обичаше. Но колкото кротка беше с Джована, толкова упорито се държеше с Манфред. Макар да му дължеше послушание, Бианка нямаше никакво намерение да приема покорно желанията и заповедите му.

Джована, добре запозната с буйния темперамент на питомката си, я притисна здраво в прегръдките си.

— Каквото и да се случи, вярвай в мечтите си и бъди, каквато си.

— Нощес ми се присъни ангел — плахо сподели Бианка. — Около мен бушуваше ужасен огън. Хората крещяха, въздухът миришеше на изгоряло месо. Ангелът ме погледна и отлетя.

Джована пребледня.

— Вярваш ли в сънища, Джована?

— Сънищата са образи, за които копнееш или от които се боиш. Но понякога казват истината.

— А смяташ ли, че ангелът ще бъде до мен, когато имам нужда от него?

— Това само той си знае. Ще бъде, ако такава е Божията воля. И двете се замислиха, всяка за нещо свое. После гръмки викове и галопиращи конски копита нарушиха тишината.

— Брат ми се върна. Моли се за мен — прошепна Бианка.

* * *

Бианка усети как ръцете й треперят и конвулсивно сплете пръсти на гърба си. Втренчи поглед в двата тежки кръстосани меча на стената, без да смее да погледне брат си право в очите. От една страна, защото се боеше дали ще успее да сдържи сълзите си, от друга, защото от опит знаеше, че всеки намек за упорство в погледа й само ще влоши още повече настроението му. Братът и сестрата имаха много битки зад гърба си — само на игра, докато бяха деца, но откакто и двамата пораснаха, помежду им зейнаха дълбоки ровове.

Ала братът на Бианка никога досега не бе показвал така открито гнева си. Щом сестра му наежваше непокорно бодлите си, в крайна сметка спорът приключваше в нейна полза. Въпреки избухливия си темперамент Манфред държеше на спокойствието.

— Ще правиш, каквото ти заповядам. Няма да отстъпя нито крачка, колкото и да се противиш — заплаши я той.

Беше толкова ядосан, че от устата му хвърчеше слюнка. Няколко пръски уцелиха Бианка в лицето, но тя не посмя да си избърше бузата. Мобилизира сили, за да остане гордо изправена срещу брат си.

— Ще станеш съпруга на графа на Тусция^[1]. Нямам какво повече да ти кажа. Предупреждавам те, Бианка, не прекалявай с възраженията. Отдавна трябваше да си омъжена и да имаш деца. Аз съм виновен, задето допуснах в нашето усамотение да си втълпиш идеи, недопустими за жена. На това трябва да се сложи край.

Бианка си пое дъх и отпъди сълзите.

— Наясно съм, че сме бедни и не можеш да ми дадеш голяма зестра. Трябва ли обаче да ме продадеш като парче месо на онзи, който плаща най-много? Енцио Пучи е необразован дръвник: не умее нито да чете, нито да пише. Братко, умолявам те, не ми причинявай това! Не ме давай на този мъж!

— Да чете и да пише? Откога рицарите са длъжни да четат и да пишат? Никой никога не е побеждавал граф Тусция в битка. Това са достойнствата на един мъж. Какво искаш? Някой минезингер ли? Слез на земята и престани да мечтаеш, Бианка.

— Кой казва, че мечтая? Искам само едно — мъничко любов — прошепна Бианка, макар да знаеше, че никога няма да получи от брат си тъй липсващата й нежност в живота. А още по-малко щеше да й я даде Енцио Пучи.

— Любов! Да не си се побъркала?

Манфред направо изплю думите в лицето й. Бианка виждаше, че брат й едва се сдържа. Колко пъти бе налагала волята си, упорита като магаре. А той бе отстъпвал, за да го оставят на мира. Но този път тя щеше да загуби. Този път по-силният бе Манфред.

Братът и сестрата се втренчиха враждебно един в друг.

— Така значи, ти настояваш на тази женитба. Без угризения на съвестта ще ме тикнеш в ръцете на човек, който ще се държи с мен като с робиня. Ще ми позволи ли той да отида на лов с моя сокол? Не. Ще се отнася ли уважително към книгите ми? Твърдо не. Този мъж е по-невеж от селяк. Никога няма да разбере моите стихотворения.

— Твоите стихотворения? — изръмжа Манфред. — Твоите стихотворения? Какво значи това?

Сълзите на Бианка бликнаха неудържимо. Още една погрешна дума — и Манфред ще я изгони от къщи. Понякога жените споделяха шепнешком ужасни истории. Истории за неверни съпруги, стари вдовици или непослушни сестри, принудени да напускат замъците без имущество и закрила, защото по някаква причина са били пречка за мъжа — глава на семейството. В най-добрия случай те намираха убежище в близък манастир, в най-лошия попадаха в ръцете на мародерстващи войници, а какво се случваше с тях след това, Бианка дори не смееше да помисли. Беше чувала как някакъв граф държал жена си в клетка като животно. Разправяха, че жената отдавна била изгубила и разсъдък, и дар слово. Бианка потръпна от ужас и се стресна, защото Манфред рязко прекъсна мислите й.

— Отговори ми — заповяда той с тих, треперещ от гняв глас. — Какви щуротии вършиш зад гърба ми?

Тя изтри сълзите си и се опита да се овладее.

— Никакви, братко. Нямам тайни от теб. Споменатите стихове са книгите на нашия дядо, прочутия трубадур Манфред.

— Крайно време е да станеш жена на Енцио. Той ще ти избие от главата тези глупости. А що се отнася до книгите на стария глупак, заповядвам ти да ги изгориш. Този човек е източникът на нашата сиромашия. Заради приумиците си е разпродал земите на фамилията Ланча.

Бианка се уплаши от жестокия тон на брат си. Не подозираше, че Манфред страда толкова силно от разорението на фамилията. Не, сега вече й стана ясно — той по никакъв начин нямаше да й спести женитбата с Енцио Пучи, господар на огромни земи и на пълни със злато ковчежета.

— Довечера граф Тусция идва на празничен банкет. Очаквам да го впечатлиш с красотата си. Бъди разумна и се примири.

Манфред мина бързо покрай нея. Тя не вдигна поглед, а той излезе, без да я удостои и с дума повече.

Бианка отиде до прозореца. Далеч зад хоризонта съзря върховете на планините, някои със снежни калпаци дори през лятото. Ала този път беше сляпа за красотата на природата с гъстите гори и бистрите реки. Не забелязваше дори безупречно синьото небе. Очите й проследиха полета на един от ловните соколи, за които се грижеше Лоренцо, племенникът на Джована.

— Как само ти завиждам! — прошепна Бианка. — Да имах поне частица от твоята свобода! Това би означавало безкрайно много за мен.

Дълго остана облегната на голата стена, взряна в елегантната птица, величествено описваща кръгове. В един момент извърна поглед — вече беше взела решение. Трябваше да има изход. Няма да позволи да я продадат като крава.

* * *

Мъжът стоеше върху плоския покрив на великолепен бял палат и бавно обхождаше с поглед пристанището. Не забелязваше нито чудесната мозайка под краката си, останала още от времето на римляните, нито снежнобелия парапет с прекрасните арабески. Мъжът гледаше право напред като омагьосан, примигваше и се опитваше да се съсредоточи. Денят беше горещ, слънцето пламтеше на небето и изпращаше огнените си лъчи към тесните улички на града.

Денем жегата изгаряше кожата, ако не е покрита с прохладни ленени одежди. Бледите рицари от Севера проклинаха слънцето и благодаряха на небесата, когато се случеше да оставят в палатковия лагер тежките си ризници, предназначени да ги пазят от острите мечове на сарацините^[2].

Човекът на покрива почти не усещаше горещината. Имаше силно мургава по рождение кожа и за разлика от русокосите мъже от Германската империя отдавна познаваше пустините на Палестина. Свикнал беше и на температури, изсушаващи мозъка, и на сковаващи студове.

Носеше тъмна, дълга до земята наметка. Черният му тюрбан изцяло скриваше косата, затова пък силно подчертаваше лицето му. Лице, което впечатляваше мъжете и караше жените да се отдават на сладки, ала забранени мечти.

Носът му напомняше клюн на сокол, затова пък имаше меки и чувствени устни. Най-магнетични обаче бяха очите му — тъмнокафяви, почти черни, и толкова пронизващи, че повечето хора бързо отвръщаха поглед и припряно се кръстеха.

Наричаше се Карим ан-Назир; потомък на Саладин, най-великия султан на Изтока.

Стоеше неподвижно в следобедната жега и съзерцаваше сцената под краката си. Картината всяваше страх.

Пред него се простираше голямото пристанище на Бриндизи, където обикновено пускаха котва рибарски лодки и търговски кораби. От векове, още от римско време, пристанището бе известно и на изток, и на юг като врата към Ориента. Прочутата Виа Апия водеше от Рим до Апулия и стигаше право до пристанището на Бриндизи.

Карим наблюдаваше как хората се тълпят там, всичките устремени към пристанището. В Рим може да смятаха Виа Апия за разкошен път, но тук, в Бриндизи, тя представляваше само малка тясна уличка, по която минаваха поклонници и мераклии за кръстоносци, за да се озоват на големия пристанищен площад, откъдето да се запътят към неясното си бъдеще.

Водата на пристанището беше мръснокафява, на кея нямаше нито едно свободно място. Всички малки лодки вече бяха разчистени, за да направят място на галерите. При все това нови и нови кораби, някои под венециански флаг, се насочваха към пристанището, макар отдавна да беше ясно, че този наплив е непосилен за Бриндизи.

Мъжът на покрива изброи седемнайсет галери в пристанището, а в открито море се клатушкаха двойно повече, подхвърляни от лекото мъртво вълнение. Карим, усвоил изкуството на математиката от прочути учители, бързо пресметна наум. На всеки от новите големи кораби имаше най-малко по седемдесет гребци, а на борда се поместваха по двеста рицари с конете. За всеки случай Карим направи сметките повторно, но така или иначе по негова преценка ставаше въпрос за над четирийсет хиляди кръстоносци, вече на лагер около Бриндизи или на път към него.

Сарацинът затаи дъх: четирийсет хиляди души в град, тесен да поеме дори частица от тях! Четирийсет хиляди души сред палещата жега, а най-горещите седмици на лятото тепърва предстояха.

Присви очи срещу огненото слънце и погледна към другата страна, на запад, към горите и блатата оттатък града. Погледът му се плъзна по безупречно белите къщи на Бриндизи. Потрепери при мисълта каква опасност заплашваше тези прекрасни кулиси и колко дълго щеше да причинява кошмарни сънища на местните жители.

Не само пристанището беше препълнено, но и палатковият лагер пред западните градски порти се разрастваше непрестанно, а постоянно пристигаха нови и нови кръстоносци. Потокът рицари от Севера нямаше край, шумотевицата на мъжете и конете им се носеше над града от изгрев до късна нощ. Карим я чуваше и сега: тропот на копита, чукове на оръжейни майстори, викове и крясъци на най-различни езици, неспирен лай на бездомни кучета.

Бриндизи отдавна капитулира пред човешките маси. Градските порти стояха отворени и денем, и нощем. Кой би застрашил пристанището, след като край кея лагеруват всички войски на християнския свят?

Независимо от разположението на града директно край Адриатическо море, въздухът беше тежък и задушен, пропит от влага и смрад.

Карим доближи до носа си кърпа, напоена с лавандула, когато покрай него премина поредната вълна от гнилост и разложение.

— Моят приятел гледа угрижено към хоризонта — изрече дълбок глас зад гърба му.

Карим ан-Назир би разпознал тембъра на този глас измежду хиляди други, сред всяка човешка тълпа по света. Обърна се и се поклони.

— Прав сте, императоре, тази гледка ме изпълва със страх — отвърна той и погледна право в лицето Фридрих II^[3].

Фридрих познаваше Карим от младежките си години в двореца и от уличките на Палермо и не се боеше от пронизващите очи на сарацина. Не вярваше в демони и лоши погледи, беше почитател на науката и се смяташе за хладен, разсъдлив мислител.

— И от какво се страхуваш, Карим?

Фридрих дари Карим с приятелска усмивка, на каквато се радваха малцина. Обичайното изражение на императора беше сериозно, често необщително, понякога студено.

Ала Карим беше повече от приятел — беше довереник, другар от младежките години, човек с остър като бръснач ум. Фридрих го ценеше и обичаше, защото сарацинът притежаваше достатъчно смелост да му възразява понякога. Освен това той се възхищаваше на дипломатическите умения на Карим, благодарение на които бе излизал победител в много преговори с князе и крале.

— Кажи си, приятелю. От какво те е страх?

— Вашата армия се разраства неудържимо, императоре. Градът рухва под тежестта на тези човешки маси. Водата вече не достига. Бъдете нащрек, Федерико. Днес видях един човек с треска.

Федерико. Фридрих се усмихна на нежното обръщение, позволено само на шепа избрани. Така понякога го наричаше първата му жена, Констанция. Беше с четиринайсет години по-възрастна от Фридрих — брак, сключен по властови и политически съображения. При все това Фридрих ценеше, уважаваше и харесваше Констанция Арагонска. Само че не я обичаше, факт, впрочем валиден с пълна сила и за втората му съпруга, Изабела Бриенска. Тя беше едва петнайсетгодишна и вечно болнава, ала в момента Фридрих нямаше нито време, нито желание да се занимава с женски проблеми. Дори когато ставаше въпрос за императрицата.

— Прав си — въздъхна той и отново насочи вниманието си към Карим, — време е корабите да се отправят на път. Налага се да изчакам обаче. Лудвиг, ландграфът на Тюрингия, е тръгнал с много рицари, за да се бие на наша страна. Не е възможно да отплаваме незабавно.

— Още една армия — промърмори Карим. — Още хора, още коне. Дотук вече преброих четирийсет хиляди рицари. Прекалено много хора се включват във вашия кръстоносен поход, императоре. Кога очаквате да пристигне ландграфът?

— След четири седмици. Най-късно през август ще сме в открито море.

Карим погледна ужасено императора.

— През август? Твърде късно, твърде късно. Не бива да стоим тук толкова дълго.

— Къде останаха храбростта и оптимизмът ти, Карим?

— Храбростта няма да ви помогне, Федерико. Във въздуха тегне миризма на разложение, в блатата около града дебне смърт. Хората ще започнат да измират от треска.

Фридрих не отговори. Лицето му помрачня, както винаги при необходимост да вземе решение, каквото всъщност не искаше да вземе.

Карим усети, че всякакви по-нататъшни възражения ще бъдат безсмислени, колкото и досегашните. Императорът бе призовал за кръстоносен поход и сега се налагаше да изчака около него да се съберат всички рицари. Не му оставаше друг избор.

Фридрих отправи взор на изток, към Средиземно море; там някъде в далечината пламтящото слънце огрява Светите земи.

— Оставаме тук и чакаме. Направи каквото можеш срещу треската. Щом пристигне ландграфът на Тюрингия, армията ще се натовари на корабите.

— Както заповядате, императоре — поклони се Карим.

— Заповядвам — вметна Фридрих, — но съм нищо без теб. Ти си човекът, следвал медицина в Салерно.

Фридрих кимна на приятеля си, извърна се и безмълвно се отдалечи.

Карим проследи как императорът бавно и невъзмутимо крачи по покрива. Фридрих не беше висок — едва среден на ръст, по-нисък от Карим, който бездруго стърчеше над повечето мъже. Но императорът имаше яка и мускулеста фигура и тяло — закалено в безброй битки и турнири.

Фридрих бе облечен в обикновена кафява ленена дреха. Червеникаворусата му коса изглеждаше още по-светла под слънцето на Апулия. Подобно на Карим и неговите очи бяха необикновени. Ясносини, хладни като ледено езеро сред гигантския планински масив — Алпи, както го наричаха хората от Запада.

Карим, разбира се, знаеше, че преди стотици години един прочут пълководец от Картаген е преминал със слонове през планинския гигант, а и той самият предприе заедно с Фридрих авантюристично и доста опасно пътешествие до Германската империя, където коронясаха Фридрих за крал в град на име Майнц.

Междувременно Хайнрих, най-големият син на Фридрих, от няколко години се разпореждаше там като германски крал и наместник на императора.

Карим потръпна при спомена за мразовитата варварска страна отвъд Алпите, където през зимата става толкова студено, че птиците падат мъртви от небето, и отново се съсредоточи върху императора — сега той вече слизаше от покрива по стълбата. Нищо в стойката му не издаваше неувереност или нерешителност. Досега Карим не беше срещал човек, тъй спокоен вътрешно и така уверен в собствените си сили, както Фридрих. Никой друг мъж не притежаваше толкова много харизма като императора. „Нищо чудно — помисли си Карим, позволявайки си за миг неуважение, — нищо чудно, че жените го обичат, а мъжете се страхуват от него.“

* * *

Негово Светейшество папа Григорий IX^[4] бе разгневен. Всички, които го познаваха, знаеха от опит, че най-благоразумно е да се оттеглят за продължително съзерцание в някой от многобройните параклиси на базиликата. Всеки, дръзнал да предизвика лошо настроение у някогашния кардинал на Остия — било от незнание, било от чиста глупост, много скоро си пожелаваше никога да не е прекрачвал прага на Латеранския дворец, седалището на папата.

Григорий беше от различно тесто в сравнение с предшественика си. На мъдрия старец Хонорий III принадлежат думите: „Защо да бъда строг, щом мога да проявявам снизхождение?“ Григорий IX застъпваше противоположното мнение. Снизхождението е за слабаците, а който иска да управлява, трябва да пипа с твърда ръка.

Макар и прехвърлил шейсетте, той демонстрираше забележително изправена стойка в бялото си расо. Беше с висок ръст и внушително телосложение, енергичен и нетърпелив. Тъмните му очи сякаш принадлежаха на далеч по-млад мъж. Нищо в тях не подсказваше, че този човек би проявил снизхождението, идващо с възрастта, нито даваше повод да се мисли, че е подвластен на умората.

Преди по-малко от три месеца ръкоположиха за нов папа кардинала на Остия Уголино ди Конти. Той си избра името Григорий IX — намек, отлично схванат от императора. Един друг върховен Божи служител, папа Григорий VII, бе принудил император Хенрих IV да предприеме прословутия поход до Каноса^[5]. Тогава императорът трябвало да се покае и да моли за опрощаването на греховете си по власеница и бос. Сегашният папа възнамеряваше да повтори този триумф.

Папа Григорий гледаше умислено през прозореца към Латеранската базилика, която от векове демонстрираше властта на Църквата заедно с базиликата „Свети Петър“. Красотите на Рим не го интересуваха. Човек не може да стане повелител на християнството, като се превъзнася по природата, изкуството или архитектурата. Григорий се възхищаваше от сърце единствено на величието на някоя катедрала. А иначе размишленията му се свеждаха до изцяло светски категории и се наричаха власт, влияние, богатство.

Последното, естествено, не се отнасяше лично за него. Не, папа Григорий бе насочил цялата си сила и енергия към прослава на Църквата. Да я укрепи, да я защитава от мними или реални врагове — този импулс го тласкаше да управлява неуморно съдбините й ден след ден.

Враговете на Църквата — о, те дебнеха навсякъде, а най-лошият от тях се канеше да обкръжи Ватикана по заплашителен начин. Фридрих управляваше Сицилианското кралство, чиито граници стигаха почти до Рим и опираха в патримония на Свети Петър. Освен това той бе завладял Германската империя оттатък Алпите. Точно Фридрих! Григорий познаваше отдавна императора и открай време му нямаше доверие. Напротив, сетеше ли се за Фридрих, изпадаше в ярост. Не му допадаше нито начинът на живот на императора, нито контактите му като владетел. Твърдо бе решен да му покаже, че в крайна сметка ключовете за Латеранската базилика се намират в здрави ръце.

Негово Светейшество се завъртя рязко и се обърна към доминиканския монах, току-що въведен в личните покои на папата.

— Е, говори най-после — сопна се той на монаха. — Ще спази ли императорът обета си за кръстоносния поход? Или пак ще си намери оправдание?

Доминиканецът се учуди:

— Оправдание ли? Императорът никога не би посмял…

— Да не си по-мъдър от всички кардинали накуп? Този император е майстор на увъртанията. Вече на два пъти разтакава Църквата. От дванайсет години обещава да тръгне на кръстоносен поход.

Папа Григорий отпи вода от сребърен потир. Нямаше смисъл да укорява монаха. Поуспокои се и подкани доминиканеца да му докладва.

Монахът се поклони и започна:

— Край Бриндизи са струпани хиляди и хиляди рицари, но императорът още се колебае.

— Колебае ли се? Защо?

— Кой знае? Императорът не говори за плановете си дори със своя изповедник. Придворният му лекар Карим ан-Назир обаче е наредил да издигнат палатки за болните. Според слуховете мнозина страдали от треска.

— Искаш да кажеш, че Фридрих е принуден да промени плановете си?

— Може би.

— Сега е юли — изтъкна папата, — императорът трябва да побърза. Тези тълпи няма да издържат лятото там. Добре, да изчакаме. Свършено е с него, ако не отплава най-късно през август. — Този извод мигом повиши настроението на Григорий.

— Ами ако императорът отложи кръстоносния поход? — попита монахът и веднага се усети каква груба неучтивост е допуснал. Плановете на Негово Светейшество наистина не засягаха него, обикновения доминиканец.

Ала папа Григорий, противно на навика си, се направи, че не е забелязал тази тромава фамилиарност. Острият му като бръснач ум вече работеше с най-висока концентрация и прехвърляше какви възможности се предлагат на Църквата, в случай че Фридрих действително не успее да тръгне на поход. Примамливи възможности, чиито последици щяха да променят света.

Ето защо папа Григорий IX дари монаха с блага усмивка.

— Тогава — отвърна той на въпроса на доминиканеца, — тогава Ние ще накажем императора.

* * *

Бианка се мъчеше да си поеме дъх. Напразно! Обзе я паника. Отчаяно се бореше да се събуди. Някой лежеше върху нея. Някой притискаше нещо към устата й. Тя размаха напосоки ръце. В стаята й цареше дълбок мрак. Обикновено луната грееше през прозореца, но вчерашният горещ ден завърши със силна буря, а сега от гъстите облаци се лееше дъжд. Бианка чуваше шумоленето му и усещаше настанилия се в стаята й хлад.

— Високомерна гадина! — изпъшка нечий глас. Груби ръце разкъсваха ленената й нощница и дърпаха дългите й руси коси.

Бианка замръзна от ужас. Позна гласа. Предната вечер на банкета, докато слугите поднасяха блюдо след блюдо и наливаха в бокалите тежко червено вино от Пиемонт, този мъж седеше до нея — Енцио Пучи, граф на Тусция.

А сега се въргаляше върху нея и задъхано бълваше ругатни, каквито Бианка не бе чувала никога. Тя се изви под тялото му, опита се да хапе, да рита, впрегна всичките си сили, за да се освободи, ала той беше по-силен от нея.

Бианка не проумяваше защо Джована не й се притичва на помощ. Откакто се помнеше, дойката й спеше в нейната стая. Девойката отчаяно напрегна слух да долови глас, движение, някакъв знак за живот, но не чу нищо. Нищо освен дрезгавите псувни на мъжа и неспирно леещия се дъжд.

„Събуди се, Джована“ — безмълвно се помоли Бианка. Чувстваше как силите я напускат.

Мъжът рязко вдигна мазолестата си длан от устата й, Бианка зина, за да си поеме дъх, и в същия миг усети езика му. Той го промуши грубо между зъбите й и го тикна дълбоко в гърлото й. Тя се задави от отвращение, а той я удари с дясната си ръка през лицето. Яка плесница без церемонии, както постъпваше с опърничавите слугини. Масивният му пръстен с печат уцели бузата й и разкъса кожата. Бианка усети нещо мокро в ъгълчето на окото си, по страните й се стекоха капки и достигнаха устните й. Имаха вкус на кръв.

— Ах ти, пачавро! — стенеше той. — Ще те отуча да си вириш носа!

От него се носеше непоносима миризма, смесица от влажна животинска козина и вкиснало мляко. Цяла вечер Бианка страда от тази воня и леко се извръща от своя съсед по маса, доколкото позволяваха учтивостта и гостоприемството. От първия миг се отврати от този мъж. Беше груб и циничен, а белегът по диагонал на едната му буза му придаваше особена жестокост.

За момент Бианка се запита дали е възможно Джована да спи дълбоко, но след секунда да се събуди.

После я връхлетя ужасна мисъл. Ами ако Енцио е убил Джована? „Ще ни убие и двете“ — помисли си тя и изгуби всякаква надежда. Мускулите й се отпуснаха, тялото й омекна, страхът парализира ума й, съпротивата й почти бе сломена.

Мъжът върху нея усети, че тя поддава, вдигна нощницата й до хълбоците и се опита да й раздалечи краката. Бианка чу жена да плаче и разпозна собствените си ридания.

Дясната й ръка се удари в масата до леглото, дланта й се плъзна по гладката повърхност. Усети нещо меко, парче коприна за нова пола. Ноктите й задраскаха по глинения съд за вода и изведнъж напипаха хладен метал. Ножицата. Желязната ножица, оставена от Джована там предната вечер. Спомни си, че беше затъпяла и не режеше добре, затова един слуга я наточи. Протегна се, напрегна сетни сили и ножицата се озова в ръката й. В мига, в който граф Тусция възнамеряваше силом да проникне в нея, тя заби острото желязо в гърба му. Само след секунда мъжът отгоре й нададе дрезгаво хъхрене, тялото му се изви и безмълвно се строполи върху нея. Масивното му туловище я затисна и тя потъна в сламеника.

Бианка остана да лежи неподвижно, жадно гълтайки въздух. После се опита да се измъкне от прегръдката на безжизненото тяло, но се заплете в мантията на Енцио.

Дъждът продължаваше да се лее като плътна завеса. Равномерното шумолене й помогна да се успокои. Пое си дълбоко дъх, заповяда си да напрегне всичките си сили и енергично задърпа мантията. Най-сетне усети, че се освобождава.

По лицето й се стичаха сълзи. Пропълзя на четири крака по каменния под и опипом затърси свещ. Трябваше да намери Джована, да разбере дали дойката й е жива.

— Джована — прошепна тя. — Къде си? Моля те, обади се!

Нищо, само ромоленето на дъжда. После обаче долови тихичка, измъчена въздишка.

— Джована — едва отрони Бианка.

Не смееше да помръдне. Възможно ли беше Енцио да е още жив?

Една ръка докосна рамото й. Паниката се завърна.

— Успокой се, дъще — прошепна дрезгав глас и Бианка усети пристъп на слабост — плод на облекчението. — Cara mia, ръцете ти са леденостудени, цялата трепериш.

— Джована, да ме прости Господ, убих човек!

Младата жена се вкопчи в дойката си и двете изтощено се отпуснаха на пода. Силите и смелостта им бяха изчерпани. Бианка се сви на кълбо върху студените камъни, обхвана с ръце коленете си и отново заплака. А Джована, осъзнала, че тази нощ завинаги е променила живота им, нежно замилва косата й.

* * *

Тя се носеше върху топли вълни, а ангелът я обгръщаше в златиста светлина.

— Не се бой — каза ангелът и й подаде ръка. — Не се бой, защото аз съм с теб.

Ангелът имаше великолепни одежди и добро лице. Беше облечен в дълга червена мантия, а около главата му светеше ярко сияние. Беше сигурна, че вече го е срещала, но колкото и да се мъчеше, не успяваше да си спомни кога и къде.

Ангелът й подаде ръка и тя му позволи да я вдигне на крака. Затрудняваше се да стои и все пак не смееше да се облегне на ангела.

— Бианка — пошепна глас, — събуди се, Бианка!

Нечии ръце разтърсиха раменете й и лекичко я потупаха по бузите.

— Остави ме, не мога — промърмори Бианка и отчаяно се озърна за ангела с искрящата червена мантия.

Но той си беше отишъл. Тя прикри с длани лицето си. Още чувстваше ударите, натъртената лява страна на тялото й туптеше от болка.

— Събуди се, Бианка, трябва да ми помогнеш!

Заслепи я ярка светлина, някой поднесе към устните й чаша студена вода. Тя отвори бавно очи и съзря познато лице, озарено от горящата свещ — Джована. Дойката попиваше с влажна кърпа кръвта от бузата й.

— Слава на всемогъщия Бог — прошепна Бианка, — ти още си с мен!

Обзе я щастие, понечи да прегърне Джована, ала дойката потръпна от болка.

— Какво ти е? — разтревожи се девойката. — Ранена ли си?

Джована вдигна високо свещта, за да освети лицето си.

Бианка затвори очи от уплаха:

— О, Боже! — прошепна. — Трябва да потърсим лекаря. Веднага. Той е тук, в замъка, заради един рицар, ранен по време на турнира. Имаш нужда от помощ, Джована. Окото ти изглежда ужасно.

— Знам. Обаче трябва да се оправям сама. Не бива да викаме никого.

Бианка се вторачи в дойката. Права беше Джована. Ако повикат лекаря, какво обяснение ще дадат за трупа на Енцио?

Усети силни болки в главата и притисна с длани слепоочията си. „Мисли — повтаряше си тя, — мисли, бъди точна и не допускай грешка.“ Може ли да повика брат си? Ще й помогне ли той? Все пак Енцио нахлу в покоите й и я нападна, докато спи — сам си е виновен за това престъпление. Но сега Енцио лежи мъртъв в леглото й. Прободен от бъдещата си съпруга. Притисна с ръце челото си и поклати глава. Не, Манфред няма да й помогне. Напротив. Тя е непокорната сестра и цял ден протестира срещу планираната женитба. Уби рицар, богат и могъщ граф. Намерят ли трупа на Енцио, ще има процес.

Бианка знаеше, че мъжете, които щяха да я съдят, не проявяват капчица разбиране към жени, поели защитата си в свои ръце. Възможно е да накажат и двете — нея и дойката — със смърт чрез изгаряне на кладата; брат й сигурно ще я прокуди, след като хубавичко я набият с камшик. Наложи си да забрави за силното главоболие и се притисна към Джована.

— Ти си по-мъдрата от нас. И си права, както винаги. Никакъв лекар, никаква помощ. Сами трябва да решим какво да правим.

Бианка взе свещта и огледа внимателно обезобразеното лице на дойката си. Енцио явно бе ударил брутално Джована. Вероятно масивният му пръстен с печат е попаднал точно в ъгъла на окото й, където кожата е особено нежна, а костите — крехки. Лявото око на Джована беше подуто и напълно затворено, на слепоочието й се виждаше широка, тъмночервена ивица, а под окото бе полепнала съсирена кръв. Младата жена погали нежно бузата на дойката си.

— Радвам се, че е мъртъв. Той беше животно.

Джована бързо се прекръсти и изгледа ужасено питомката си.

— Никога повече не говори така. Извършихме грях, който ще изкупваме цял живот.

— Ах, Джована, щеше ли да е по-добре да ни беше убил и двете? Като гледам какво ти е сторил, мога само да кажа: Дано гние в ада!

Джована я погледна уплашено. Какво ще се случи с тях? Беше стара и уморена. И ако не успее да излекува с билки раната на окото си, по всяка вероятност няма да доживее до следващата есен. Въздъхна и потисна болката и огорчението. Имаше си друга работа, не беше време да оплаква раните си. Джована реши да предпази лявото си око с набързо стъкмена превръзка и по-късно да се погрижи за нараняването си. Сега спешно се нуждаеха от план.

* * *

Карим ан-Назир хвана крайчеца на белия чаршаф и го дръпна върху главата на мъжа. До него стоеше свещеник от цистерцианския орден^[6]. Карим го погледна сериозно в очите.

— Човекът е мъртъв — заяви сарацинът. — Вече нищо не можем да направим за него. Погрижете се да го погребете час по-скоро. Трупът няма да издържи дълго на палещото слънце.

Карим забеляза скептичния поглед на цистерианеца и се подразни от безмерното му тесногръдие. Вероятно и този свещенослужител за хиляден път се пита какво води неверник като него в кръстоносната армия. Също толкова вероятно бе отецът да недоумява защо императорът на най-голямата християнска империя е избрал за свой личен лекар един сарацин.

Карим знаеше колко много рицари смятат присъствието на един слуга на Аллах за лошо предзнаменование; и наистина — всички вече виждаха, че кръстоносният поход на Фридрих II не се намира под добра звезда. Ден след ден слънцето печеше от безоблачното небе, хора като цистерцианския отец, идващ от един манастир оттатък Алпите, изпитваха адски мъки на тази жега; отникъде не подухваше приятен ветрец, който да прогони миризмата на болест и смърт. На всичкото отгоре и от треската вече умряха неколцина.

Много рицари се ужасяваха от пътуването до Светите земи, защото там било още по-горещо, но всичко беше по-добро от това да гниеш в този смрадлив град.

Карим ан-Назир не беше вещ в изкуството по четене на мисли, ала страховете и съмненията на цистерианеца бяха толкова ясно изписани върху лицето му, че и най-големият глупак би ги прочел.

Сарацинът се запита как тъй западняците не са измрели отдавна. Техните медицински знания бяха на равнище, смятано в Ориента за изостанало с векове. Европейските лекари се опираха на стари традиционни знания, наследени от прочути лечители от Сирия, Персия и Юдея.

Преди цели четиристотин години персийският лекар Разис^[7] бе написал революционна книга за едрата и дребната шарка. Карим изчете всички трактати, посветени на грижата за здравето, хигиената, операциите и загадъчните втрисания. Познаваше книгите на прочутия лекар Ибн Сина, когото християните наричаха Авицена^[8], както и произведенията на Абу-л-Касим Халаф ибн ал-Аббас аз-Захрауи^[9], придворен лекар на двама халифи на Кордоба.

„А християните се надяват свещениците им да ги оздравят с молитвите си“ — презрително помисли той. Техните медици получаваха строги указания от Църквата, а науката все повече и повече попадаше под прицела на монашеските ордени. Карим се разтревожи от новината за инквизиторите на доминиканците, които кръстосваха страната и осъждаха хора на смърт чрез изгаряне на клада. Сред тях и такива, отказващи да се примирят с налаганите ограничения върху познанието.

Карим се надяваше с цялото си сърце никога, по никой начин да не попадне ранен в ръцете на християнски медик. Предпочиташе да умре бързо в битка, вместо да гасне мъчително под надзора на някой от тези варвари.

И изобщо — фактът, че се е запътил към Светите земи, се дължеше на близкото му приятелство с Фридрих. Тъй могъщият днес император не се бе държал като кралски син през детството си по улиците на Палермо. Живееше повече или по-малко като скитник и намираше приятели от християнски и мюсюлмански семейства. Карим и Фридрих се запознаха, когато и двамата бяха десетгодишни. Фридрих вече говореше перфектно арабски. Дружбата им продължаваше повече от двайсет години, а сарацинът се възхищаваше на Фридрих повече от всякога.

Императорът се доверяваше истински на малцина и Карим беше един от тях.

Сарацинът изправи рамене и се обърна към свещеника:

— Повикайте колкото помощници са ви необходими и всеки ден сменяйте долните дрехи на всички болни от треска. Походните легла и сламениците да се застилат всяка сутрин с нови чаршафи. Умре ли някой, бельото му да се изгори незабавно. Разбрахте ли ме?

— Но как да стане? Откъде да взема толкова чаршафи? Това е разхищение. Никой не се нуждае от нов чаршаф всеки ден.

Карим поведе цистерианеца покрай редиците с болни.

— Погледнете. Този чаршаф е изцапан с кръв и нечистотии.

Вони на гнило и на изпражнения. Незабавно да бъде сменен. Вие и помощниците ви ще имате грижа за безупречната чистота. Ако се налага, ще набавите чаршафи от къщите на заможните жители на Бриндизи. — Понечи да излезе от палатката, но се извърна за последно към свещеника. — А, и преди да съм забравил, отец Руджиеро, това е заповед на императора.

Карим се подсмихна, когато видя как лицето на цистерианеца се изкриви от досада.

* * *

— Точно така, да гние в ада! — повтори Бианка и откъсна парче от съдраната си нощница, за да почисти окървавеното лице на Джована.

— Да бягаме, замъкът вече не е сигурно място за нас. Ще ни арестуват, щом открият какво се е случило. Освен това Енцио трябва да изчезне.

Дойката скимтеше от болка, докато Бианка превързваше надве-натри раната на окото й. Ала Джована вече бе изтърпяла по-големи и по-тежки мъки от този удар по слепоочието. Знаеше, че е способна да издържи болките. За Бианка би понесла всичко.

Джована бе съгласна с питомката си. Нямаха друга възможност освен бягство. Но как и най-вече — къде да скрият трупа на граф Тусция?

Бианка се молеше дъждът да не спира, та да се възползват от плътната завеса от фини капчици. Надяваше се също всички останали мъже в замъка — и най-вече брат й — да спят дълбоко, опиянени от изпитото вино.

Тя прехвърли набързо различни възможности. Покоите на жените се намираха в пристройка, разположена малко встрани от фортификационните съоръжения. Като единствената благородна дама в дома на брат си, графиня Бианка обитаваше горния етаж на пристройката сама. Личните покои на Манфред се намираха под нейните; всички останали рицари спяха в стаите, непосредствено до фортификационните съоръжения.

За да напуснат незабелязано замъка, на жените им предстоеше не само да намерят безопасен път, за да ги отведе извън помещенията на графската фамилия, но и да прекосят двора, като минат покрай оборите с конете и кучетата, и накрая да се измъкнат през някоя порта.

„Невъзможно — отчаяно помисли Бианка, — няма да успеем.“

Ами Енцио? Как две жени ще влачат по коридорите този огромен, тежък мъж, без да събудят някого?

— Джована — прошепна Бианка, — не става. Не виждам път за бягство.

— Винаги има път. Трябва само да го намерим. И то бързо; започне ли да се развиделява, нямаме никакви изгледи за успех.

Бианка взе свещта и с мъка се надигна от каменния под. Чувстваше всяко мускулче, ръцете я боляха, бузата й беше разранена.

В замъка цареше мъртвешка тишина, навън природата също бе затаила дъх. Още не пееха птички, не лаеше куче. С горящата свещ в ръка тя прекоси стаята и се озова пред тясната дървена врата към коридор, където допускаха малцина. Коридорът водеше право към личния нужник на графското семейство откъм външната страна на крепостния зид. Отточната вада се вливаше в дълбока, смрадлива яма, част от защитния ров около замъка.

Прозорецът на нужника — малко по-голям от прозорците на другите стаи на горните етажи — позволяваше притока на свеж въздух по-бързо да прогонва вонята.

Бианка отвори предпазливо вратата и безшумно се промъкна в коридора, а после и в стаичката, където графското семейство ходеше по нужда.

— Има някаква възможност — прошепна тя. — Няма да е лесно, но трябва да опитаме.

Също толкова безшумно се промъкна обратно в спалнята си, където я чакаше изнервената Джована.

— Бързо да увием Енцио в стария ми стенен килим! Ще го влачим по коридора.

— А после? — с треперещ глас попита дойката. — Какво ще правим с него после?

— Ще го хвърлим в защитния ров.

Джована изгледа ужасено младата жена. Да пуснат мъртвец в отходна яма? Господ никога не би й го простил.

— Нямаме избор, Джована. Да не искаш да го оставим тук? Хайде, помогни ми.

Двете жени измъкнаха от шкафа стенния килим, който по-рано красеше стаята на Бианка; преди две години го замениха с великолепен гоблен, подарък от сестра на майка й.

Бианка изпита тъга при вида на килима, но се захвана да увива в него безжизненото тяло на Енцио. Кръвта от раната му бе напоила леглото й. Тя омота чаршафа и завивката около краката на Енцио.

С общи усилия прехвърлиха трупа на граф Тусция върху обшития с богата везба килим и започнаха бавно да влачат товара си по каменния под.

Стъпка по стъпка стигнаха до дървената врата. Бианка долепи ухо до нея и се напрегна, за да долови и най-слабия звук.

Нищо. Повика с жест Джована, хванала свещта в лявата си ръка, и предпазливо открехна вратата. Младата жена се озърна неуверено за дойката си. Нещо се беше променило. Нещо не беше наред. Джована сякаш също го усети; двете жени се заковаха нервно на място.

— Дъждът спря — прошепна Джована.

И наистина — успокоителното шумолене на водните капки бе отстъпило пред абсолютна, плашеща тишина.

— Бързо — подкани Бианка. — Облаците ще се разсеят и скоро ще съмне. Развидели ли се, слугите ще бъдат на крак.

Издърпаха масивното тяло на Енцио по коридора, вкараха го в нужника и с общи усилия го избутаха през прозореца, а оттам — в отточната вада.

Чуха как трупът се плъзна по стената; падаше все по-бързо и по-бързо, докато накрая цопна в смрадливите води на крепостния ров.

Бледи като платно, двете се втурнаха обратно в стаята на Бианка.

Младата жена смъкна разкъсаната си нощница и извади от шкафа семпла рокля.

Времето ги притискаше, през прозореца вече се процеждаше светлината на новия ден.

* * *

Лоренцо хвърли на сокола къс сурово месо и птицата го улови във въздуха. „Каква красива твар“ — възхити се мислено той. Благородна, горда и безкрайно мъдра. Този сокол беше най-добрият ловец, обучаван някога от Лоренцо. Никой фазан, никой заек не можеше да му се изплъзне. Соколът беше собственост на графиня Ланча и Лоренцо имаше строга заповед да му осигурява най-доброто от всичко.

Лоренцо започваше дресировката на всеки сокол, като най-напред го приучваше към човешкото присъствие. Хранеше ли го, му пееше и така птицата постепенно свързваше звученето на човешкия глас с храненето. Даваше на сокола пилешка кълка или яйца, сварени в мляко. Обикновено Лоренцо хранеше по същото време и кучетата в краката си, та животните да свикват едно с друго. Нужно беше много време един сокол да се приучи да гони дребна или едра плячка; Лоренцо изпитваше бащинска гордост, когато дресурата на соколите му напреднеше дотолкова, че да се качи на кон с кацнала на ръката му птица.

Във волиерата^[10] миришеше на месо и мърша. Лоренцо обичаше тази миризма. Кондори и орли, създадени преди години от изкусни ковачи, украсяваха решетките на големите кафези. Лоренцо лъскаше фигурите на птиците, доколкото успяваше, но слънцето, дъждовете и снегът бяха нанесли щети на някогашните блестящи творения от желязо. Във волиерата имаше три сокола. По-рано стигаха до десет, че и повече. Предците на Бианка ги дресирали и постигали забележителни резултати в лова.

Лоренцо въздъхна. Неговият господар, граф Манфред, не минаваше за голям почитател на скъпоценните птици, дори можеше да се предположи, че се страхува от тях. Никога не би изрекъл на глас подобна мисъл. И тук, както във всеки благороднически дом, и стените имаха уши и някой рицар интригант не би се поколебал да съобщи на графа за неуважителните приказки на Лоренцо. Побиха го тръпки. Като познаваше непредсказуемите настроения на Манфред, това бе равносилно на сигурна смърт. И тя нямаше да е бърза. С ужас си спомни за страданията на един слуга, комуто отрязаха езика по заповед на Манфред. При това за простъпка, далеч по-незначителна от предположението, че граф Ланча може да се страхува от някаква си птица.

Соколът спря да къса парчета месо и възбудено завъртя глава. Заран Лоренцо винаги хранеше птиците сам. Сега се запита какво ли е чул соколът и погледна дървената порта към тази отдалечена част на укрепения комплекс. Очакваше да види някой слуга, затова много се учуди, когато съзря леля си Джована да се промъква крадешком през храстите. Лоренцо даде на сокола остатъка от закуската му, затвори вратичката на волиерата и се затича насреща й.

— Лельо Джована, какво се е случило, за Бога? Та ти си ранена. Какво е станало с окото ти?

Джована сложи пръст върху устните си и даде знак на племенника си да замълчи. Бързо го дръпна зад един гъст храст и прошепна:

— Сега не е време за въпроси, Лоренцо. По-късно ще ти обясня всичко. Трябва да ни помогнеш. Веднага!

— Да ви помогна? На кого по-точно?

— На Бианка и на мен.

Лоренцо се уплаши.

— Да не би графинята също да е ранена?

— Не, не — успокои го Джована. — Налага се да изчезнем оттук. Само ти можеш да ни помогнеш да избягаме.

Лоренцо се вторачи в леля си.

— За какво говориш? Защо трябва да бягате? Моля те, кажи ми какво се е случило, лельо Джована!

— Сега нямам време. Трябва да действаме бързо. Преди рицарите да са си отспали след пиянския гуляй.

— И как да ви помогна?

— Чуй ме, ето какъв е планът. Ще оседлаеш три коня, жребеца на Бианка и двете кафяви кобили. Скрий под дрехите си две торби, та по-късно да ги напълниш с провизии. Засега обаче не вземай никаква храна. Доведи конете при малката порта откъм северната страна. И побързай, времето ни притиска.

— За кого е третият кон?

— За теб. Ще ни придружиш.

Джована се обърна и остави уплашения си племенник в пълно недоумение. Положително се е случило нещо ужасно. Леля му — да, той я позна въпреки превръзката на окото — беше тежко ранена. А какво ли се е случило с Бианка?

Цялата прислуга, включително Лоренцо, знаеше, че граф Тусция, пристигнал вчера на гости с цялата си свита, си търси жена. Именно този брутален побойник иска да вземе за съпруга красивата Бианка Ланча. Лоренцо бе чувал историите за слугини, имали нещастието да събудят похотливите щения на Енцио Пучи. „Никоя жена не заслужава да понася този мъж“ — помисли си Лоренцо.

Но сега не беше време за размишления. Джована натърти пределно ясно, че всеки миг е от значение. Лоренцо се завтече към конюшните и предпазливо надникна през вратата. Имаше късмет. Оборът беше празен, като се изключи Пиетро, един не твърде наред с акъла си коняр. Набързо взе седлото и юздите на дългокракия черен жребец на Бианка и поведе към мястото за оседлаване врания кон заедно с две от по-спокойните кобили.

Пиетро, зает да тимари великолепен бял кон, го погледна с почуда.

— Ей, Лоренцо, да не би сега да се грижиш за конете вместо за соколите? Или отиваш да яздиш? — захили се той.

— Нито едното, нито другото, Пиетро — успокои го Лоренцо. — Графинята иска да пораздвижа коня й. Не знам кой от рицарите ще язди врания жребец.

— Подранил си. Всички спят, хъркането им се чува чак в двора.

Лоренцо се засмя, помаха на Пиетро и изведе конете от обора. Бавно се запъти към северната порта, но се сети, че е забравил торбите. По дяволите! Да се върне ли в конюшнята? Твърде опасно е. Дори Пиетро ще се усъмни. Реши да не мисли повече за този пропуск. По-късно ще намери някакво решение. Пред портата вече го очакваха Бианка и Джована, скрити зад една издатина на стената.

Леля му бързо го прегърна и му благодари.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Видя ли те някой?

Лоренцо кимна.

— Да, за съжаление. Но за щастие беше Пиетро. Хайде, бързо да отворим портата, преди да ни е забелязал някой.

Графинята стоеше до леля му, бледа и безмълвна, и Лоренцо се зачуди какви ли ужасии са й се случили миналата нощ. Кафявите й, обикновено весели очи гледаха безжизнено покрай него, устните й трепереха, на бузата й имаше грозно тъмно петно.

Лоренцо настръхна, когато фантазията му плахо започна да подрежда късчетата от мозайката. Не посмя да попита за граф Тусция, но ако опасенията му отговаряха на действителността, на двете жени им предстоеше дълъг и опасен път.

С общи усилия отместиха тежката дървена порта и поведоха конете по моста над крепостния ров. Обикновено охраняваха входа, ала явно замаян от успешното сватосване, Манфред бе проявил немарливост. Никой не спря малката група.

* * *

Соколът се вкопчи в любимия си прът и нададе пронизителни, дрезгави крясъци. Пиетро се зачуди защо Лоренцо не идва да успокои птицата. Харесваше Лоренцо, един от малцината в замъка, които се отнасяха добре с него.

Пиетро нямаше семейство, не помнеше родителите си, не знаеше дали има братя и сестри.

Преди двайсет години като малко момче се озова в замъка и една слугиня го отгледа. От шестгодишен се трудеше за насъщния си. Най-напред помагаше на пастирите, после позаякна и отговаряше за изриването на оборите.

Повече или по-малко Пиетро живееше в конюшнята. Сега, през лятото, спеше навън, в някой ъгъл на двора, на свеж въздух. През зимата, когато нощите в Пиемонт стават ветровити и студени, оставаше при конете, черпеше топлина от телата им и се опитваше да намери сред сеното поне мъничко удобство за болния си гръб.

Гръбнакът му беше изкривен от много години. Костите го боляха, а в дъждовни дни всяко движение се превръщаше в мъчение. Понякога старата дойка на графинята му носеше билкови отвари. Отвратителни напитки, тъмни и горчиви. Едвам ги преглъщаше, но през следващите няколко дни чувстваше облекчение.

Освен Джована и Лоренцо никой не се грижеше за него. Сакатият му гръб, сплъстената коса и смрадливите парцали, които неизменно носеше, го обричаха на самота.

Макар да му беше трудно да мисли, сега той се помъчи да открие смисъл в необичайното поведение на Лоренцо. Никога не го бе виждал да оседлава буйния жребец на графиня Ланча. Лоренцо беше соколар, един от най-добрите. Рядко влизаше в конюшните.

Пиетро реши да потърси Лоренцо, щом излее вонящите дървени ведра в защитния ров. Това по начало влизаше в неговите задължения. Никой не желаеше да мъкне гърнетата със смрадливите изпражнения на рицарите до мястото, където нужникът на графското семейство се излива в застоялата вода.

С приближаването вонята ставаше непоносима. Въпреки това Пиетро не бързаше. Тук никой не го безпокоеше, така че редовно си позволяваше да се позабави, за да даде кратка почивка на уморените си мускули.

Изля съдържанието на двете ведра в тъмната каша, приседна на тревата, недалеч от брега, и се вторачи в дебелия, издигнат стръмно нагоре зид. Тук-там между камъните бе поникнала трева, на една издатина птиците си бяха направили гнездо. Забеляза леки вълнички в рова — сигурно водни плъхове. Тази гледка винаги му действаше успокоително.

Навярно бе задрямал, защото се стресна от някакъв шум. Сънено разтърка очи и се огледа. Ето пак! Идваше от водата.

Пиетро седна и бавно огледа рова. Все още не забелязваше нищо необичайно, затова пък съвсем ясно чуваше тихо плискане, сякаш нещо се полюшваше във водата.

Не беше страхливец, а ограниченият му ум рядко се отдаваше на фантазии и мечтания, затова безстрашно пристъпи към брега — и видя човешка ръка.

— Исусе! Мили боже! — Пиетро неволно отстъпи назад, прекръсти се и насмалко не загуби равновесие, защото кракът му се заплете в храсталака.

Във вонящата вода имаше човек. Конярят бързо коленичи, допълзя до ръба на рова и с все сила започна да дърпа тялото. Независимо от сакатия си гръб беше силен, мускулест момък и въпреки това се затрудняваше да извади масивното тяло от водата. Човекът беше увит в стенен килим, очите му бяха затворени, кожата под мръсотията — восъчнобледа.

— Олеле божке, мъртъв е — завайка се Пиетро и търкулна вързопа на тревата, за да размотае килима. Разтърси безжизненото тяло за раменете и го преобърна няколко пъти.

Изведнъж уплашено отдръпна ръце.

— Демон — прошепна ужасено. — Демон от ада…

Тялото се раздвижи, закашля се, започна да се дави конвулсивно и изригна зловонен фонтан.

Пиетро не посмя да го докосне отново, скочи на крака и бързо побягна.

* * *

Бианка отвори очи. Слънцето беше на път да потъне зад хълмовете. Пламтящата оранжева топка най-напред докосна плахо върховете на дърветата, после запали пожар сред клоните и листата, малко по-късно изчезна зад хоризонта и вечерният пейзаж потъна в приглушено сиво.

Всеки път Бианка се захласваше по смяната на цветовете, по променящата се светлина. Знаеше, че сега птиците ще престанат да пеят, затова пък ще се събудят нощните ловци. Скоро щеше да чуе дрезгавия крясък на кукумявка и вероятно воя на вълк.

Беше проспала по-голямата част от следобеда; изтощението, което сутринта я притискаше като олово, отстъпи пред новите сили.

Цял ден напредваха безпрепятствено, докато стигнаха пред къщата на един тъкач. Джована, подкрепяна от Лоренцо, ги водеше по затънтени пътища. Заобиколиха отдалеч близките до замъка села. Утоляваха жаждата си с вода от поточетата, а глада — с горски плодове. По пладне, в зенита на слънцето, се скриха в гората и си отпочинаха на сянка. После продължиха по тесни пътечки през гъстата гора.

Само след няколко часа Бианка загуби ориентация; не й оставаше друго, освен да разчита, че Лоренцо и Джована няма да сбъркат пътя. Най-после достигнаха първата си цел и младата жена, смъртно уморена, се строполи на сламеното ложе, което им предложи тъкачът, и потъна в дълбок сън без сънища.

За първи път след пристигането им тя разгледа на спокойствие обкръжаващата я обстановката. Лежеше върху сламеник в ъгъла на средно голямо помещение. До отсрещната стена имаше маса с простичка пейка, по-нататък вляво видя пещ. Но най-вече събудиха любопитството й големите сандъци с вълна и уредите от рог и метал, пръснати по масата. Никога не бе виждала отблизо тъкачна работилница и сега се зачуди дали част от дрехите й не са били създадени именно в това помещение.

Бианка чу затръшване на врата, скочи припряно, изми си ръцете и лицето в леген с приятно хладна вода, изтупа сламките, полепнали по роклята й, и тръгна да търси спътниците си. От обора се чуваше тихото пръхтене на конете, после младата жена долови приглушени гласове и откъслеци от разговор.

— Тук не сте на сигурно място — дочу тя мъжки глас. — Манфред Ланча ще ви преследва като бесен глиган. Открие ли ви, всички ще свършим на кладата.

— Прав си, Емилио, ние сме заплаха за всички ви — това беше Джована. — Благодаря ти, че ни прие да си отпочинем в дома ти и да съберем сили. Още тази нощ ще продължим.

— И къде ще отидете? — попита Емилио. — Ти си ранена, нуждаеш се от спешна помощ. Графинята е твърде млада и твърде красива, за да язди сама по пътищата. Живеем в несигурни времена. Разчуе ли се, че Манфред Ланча ви издирва, Бианка ще се превърне в желана плячка за всеки наемник.

Бианка влезе в конюшнята и се обърна към тъкача Емилио:

— Имаш ли някакъв план, или знаеш само да възразяваш?

Двамата изгледаха сепнато младата жена. Пръв се окопити Емилио.

— За жалост не мога да ви предложа план. Знам обаче, че е много опасно да продължите пътя си така. Дори Лоренцо да ви придружава, един мъж не е достатъчен да ви закриля. Няма да стигнете дори до крайбрежието, до Венеция.

— Така е — обади се Лоренцо, който домъкна голямо ведро с вода за конете. И тримата се вторачиха в него. — Чуйте моето предложение. Раната на Джована трябва да заздравее, затова Емилио ще я отведе при албигойските монахини в Торино^[11]. Една от жените там, Беренгария, е родом от Лангедок и е прочута лечителка. Тя ще помогне на леля ми. Аз оставам с графинята и ще я придружавам, докато намерим напълно безопасно място, достатъчно далече от брат й.

Емилио изгледа скептично Лоренцо.

— Ами ако попаднете в ръцете на войници? Бианка е ценна плячка.

— Не бойте се, ще пътешестваме под закрилата на Църквата. — Лоренцо вдигна две тъмни дрехи от грубо платно. — Ще бъдем поклонници.

— Ох, Лоренцо, Бианка никога няма да бъде на сигурно място — промърмори Джована. — Брат й ще я преследва до края на света.

— Само че няма да ме открие — оптимистично възрази Бианка. — Сега вече знам къде ще намерим закрила. Ще отидем в Апулия.

— В Апулия ли? — невярващо възкликна Джована.

— При игуменката от Манастира на преподобните сестри от Бари. Спомни си, Джована! Клара Сиенска е стара приятелка на майка ми. Самата ти си ми разказвала колко е страдала, когато мама починала. И през всичките тези години ми пишеше писма.

— Милостиви Боже — изпъшка Лоренцо, — как ще стигнем до Апулия?

— Ще се качим на кораб за Бриндизи — отвърна Бианка.

* * *

Лекарят въздъхна и се втренчи в пламъка, който бавно нажежаваше до червено острието на ножа. Човекът на масата пред него беше почти мъртвец, а ако се съдеше по вонята му, вероятно вече се бе отбил за малко и в ада. Лекарят сбърчи нос и потисна гаденето си. Разнасяше се непоносима смрад. Проникваше в дрехите, косата, носа и полепваше върху езика. Обеща си по-късно непременно да сдъвче стрък салвия, за да премахне отвратителния вкус в устата си.

През живота си бе виждал какво ли не, за да се обезпокои от един ранен рицар. Стигна до Лангедок с армията на граф Симон дьо Монфор, тръгнала срещу албигойците. Гледа как умират жестоко осакатени рицари, отстранява наполовина откъснати крайници, видя как мъже си отиват от загуба на кръв, пищейки от болка и отчаяние. Надиша се с миризмата на овъглена плът от кладите, на които горяха албигойците. Рицарите убиваха в името на кръста и умираха в името на кръста.

Ще се погрижи и за този тук, както за всички останали. Ще почисти и обгори раната, после ще я превърже и ще сложи компреси срещу треската. Останалото ще положи в Божиите ръце. Обърна се към граф Ланча:

— Сега трябва да го държите. Ножът е достатъчно нажежен. Макар да е в безсъзнание, имам нужда от двама силни мъже.

— Ей, Пиетро, ела насам! Ти го намери, може и сега да му донесеш късмет. Хвани му краката, а аз ще го държа за раменете.

Лекарят долови потиснатия гняв в гласа на графа. Знаеше, разбира се, че вонящото тяло в ръцете му е самият Енцио Пучи, граф Тусция — мъжът, комуто бе обещана красивата сестра на граф Ланча.

Благодарение на вчерашното празненство в чест на Енцио докторът бе получил голямо парче печен, тлъст петел — угощение, каквото отдавна не можеше да си позволи. Цяла вечер дежури край болничното легло на друг ранен рицар и по никакъв начин не си обясняваше как точно могъщият граф Тусция се е озовал в зловонната клоака с прободна рана в гърба.

— Сега ще обгоря раната — предупреди лекарят и пъхна нажеженото острие в плътта на Енцио.

За жалост пациентът не беше чак толкова безчувствен, както се надяваше медикът, и конвулсивно напрегна тяло. Въздъхна дълбоко, после мускулите му се отпуснаха и най-сетне изпадна в дълбоко безсъзнание.

— Уби ли го?

Манфред Ланча пусна раменете на Енцио и се нахвърли върху лекаря. Нервността му прерасна в гняв и той трябваше да го излее някъде; загрижеността му за състоянието на граф Тусция се превърна в неприкрита заплаха за медика. В този миг лекарят разбра: смъртта на Енцио би означавала и неговата смърт.

— Жив е — успокои той графа. — И ако е рекъл Господ, ще живее.

— Моли се Богу да стане така. Носи ти се славата, че си помогнал на много рицари. Гледай Енцио да оздравее. — Манфред погледна заканително медика. — Умре ли, и ти няма да излезеш жив оттук.

Ледени тръпки на страх полазиха по гърба на доктора. С треперещи ръце той потопи в червено вино компрес от ленени нишки и го притисна към раната на граф Тусция. Криво-ляво успя да спре кръвотечението, напръска обикновено правоъгълно парче ленена тъкан с розово масло, положи го върху почистената рана и го покри с вълнен плат. Върху него отново пръсна няколко капки розово масло, омота нагъната ленена кърпа около раната и я прикрепи с връв. После провери дали компресът и превръзката не са твърде стегнати и потърси с поглед Пиетро.

— Ей, ела тук! Трябват ми билки за лекарството на графа. Ще стоиш тук и ще пазиш. Гледай да не се движи, че да не се отвори раната. — Медикът изпитателно погледна Пиетро. — Разбра ли ме?

Пиетро кимна енергично, задушавайки се от страх. Караха го да остане насаме с демона. Това тук не беше човек, убеден бе момъкът, макар да кървеше като човешко същество. Трябва да беше адово изчадие. Нито едно Божие създание не би изплувало от крепостния ров, Пиетро беше сигурен.

Лекарят се съмняваше дали ограниченият ум на момчето ще му позволи да разпознае признаците за евентуална криза на графа, но нямаше друг избор. Бързо щеше да набере билки, за да приготви лекарство с надеждата графът да е достатъчно силен, та да издържи през следващите дни.

За миг през главата му се стрелна мисълта тайно да избяга, ала тутакси я отхвърли. Не от чувство за дълг към пациента — един рицар повече или един рицар по-малко на този свят, нямаше особено значение за него — а по-скоро от страх, защото бягството криеше още по-голям риск за живота му, отколкото грижите за граф Тусция.

— Трябва да оздравее — промърмори медикът и се запъти към градината с билките. — Проклет да съм, ако не го изцеря.

* * *

Манфред спешно се нуждаеше от отдушник. Яростно ритна дрешника в стаята на Бианка — така даде донякъде израз на гнева си. Макар и от солидно кедрово дърво шкафът не издържа на бруталната атака и вратичката му се разцепи.

От часове хората на Манфред търсеха Бианка в най-затънтените части на замъка — без успех. Сестра му бе изчезнала, никъде не откриха и дойката й Джована. „Проклети жени!“, изръмжа той и хвърли на пода глинената кана за вода.

От устните на ранения граф Тусция не се бе отронил нито звук, откакто го намериха в крепостния ров. Той почти непрекъснато се намираше в безсъзнание и нямаше как да го разпитат за случилото се през нощта. Манфред обаче не се съмняваше, че сестра му носи вина за състоянието на Енцио.

— Не ми се вярва да открием сестра ви в замъка — чу се глас зад гърба му.

Манфред се извърна, вбесен от намесата.

— Че къде да е другаде? — отвърна, мъчейки се да прояви поне малко учтивост.

Мъжът, застанал до вратата на Бианкината стая, един от най-близките довереници на граф Тусция, представляваше пълна противоположност на избухливия темперамент на Енцио. Студен и овладян, сякаш бе лишен от чувства, той беше висок и много слаб, ала въпреки това преизпълнен със сили. Говореше тихо, със силен акцент, и гледаше надменно. Изглеждаше опасен и беше именно такъв.

Тъкмо той неизменно се грижеше свидетелите на Енциовите прояви на разпуснатост и своеволие да занемеят. Обикновено за целта стигаше да им подхвърли малко храна под формата на обезщетение, в редки случаи плащаше с някоя и друга монета. Който продължаваше да държи на правата си, се излагаше на смъртна опасност, защото нито Енцио, нито довереникът му имаха скрупули да накарат опърничавите свидетели да замлъкнат завинаги.

Манфред погледна човека, от чиито студени очи по-чувствителните хора настръхваха. Сети се, че сестра му се страхуваше от него повече, отколкото от Енцио. Казваше се Хайнрих от Пасау, германски рицар. Хвърляше се в битките като наемник на онзи, който плащаше най-добре. Явно Енцио проявяваше голяма щедрост, понеже немецът вече от доста време се числеше към свитата му.

— Хм, да, къде ли е красивата ви сестра? — обади се рицарят и изви тънките си устни в усмивка, ала очите му блестяха като ледени късове.

— Не знам — изръмжа Манфред. — И старата й дойка е изчезнала.

— Кротката Бианка — умислено се обади Хайнрих, погледна към повредения шкаф и леко погали с пръсти скъпата коприна на любимата й рокля. — Нищо не може да се сравни с жена, която умее да се бори. Особено, ако накрая загуби.

— Какво значи това?

— Че ще намеря сестра ви и тогава тя ще ми принадлежи. Във всеки случай първоначално. После ще я предоставя на вас.

Манфред изгледа навъсено немеца.

— Впрочем намислихте ли вече как ще накажете храбрата Бианка?

— Ако се окаже, че сестра ми се е опитала да убие граф Тусция, ще бъде изправена пред съда. Не мога да предскажа какъв ще бъде изходът от процеса. — Манфред се извърна от Хайнрих и затърси из стаята. — Питам се как ли граф Тусция е получил прободната си рана.

— Да не би борбената ви сестричка да е имала нож? Или пък нейната дойка да е намушкала Енцио? Драги граф Ланча, не се тревожете, със сигурност ще разбера истината.

Хайнрих от Пасау тръгна да си върви, но се обърна към Манфред:

— Един последен въпрос, граф Ланча. Сестра ви разполага ли с някакво убежище? Манастир? Приятелка? — Поколеба се за миг. — Любовник?

Манфред почувства нов пристъп на гняв. Този немски рицар очевидно смяташе и него, и семейството му за абсолютно безчестни хора.

— Внимавайте какво говорите! — изсъска той. — Все още не знаем какво се е случило. Издирването на сестра ми е моя работа.

Усмивката на Хайнрих замръзна.

— А моята работа е да отмъстя за графа — отвърна той. — Ако трябва, ще следвам Бианка до края на света. И ви обещавам, че ще я намеря. — Поспря за миг и добави: — У нас, на Север, не се церемоним с непокорните жени. Бързичко се разправяме с тях.

А на въпросителния поглед на Манфред отвърна:

— Режем им носовете.

* * *

Императорът изяде тънък резен шунка и омекоти тръпчивия й вкус с парче пъпеш. В чинията пред него имаше орехи и бадеми, пресни пъпеши и смокини. Седеше на столче, тапицирано с кървавочервена коприна, извезана със златисти орнаменти. Под краката му се стелеха килими в ярки цветове, гоблени като тези в двореца му красяха стените на шатрата.

Изкусната шлифовка на чашата в ръцете на Фридрих би била непосилна за всеки занаятчия отвъд Алпите. Никой в Европа не правеше такива чаши. Купил я беше от един сарацин, който пък получаваше фината си стока от Египет. Императорът въртеше чашата между пръстите си и наблюдаваше как се променя светлината, преминавайки през нея.

В шатрата беше непоносимо топло, но капризите на климата както обикновено не правеха впечатление на Фридрих. От дете свикна с горещите сицилиански лета и неведнъж премина през Алпите, сковани от лед и сняг; видя се принуден да заобиколи по опасни, почти неизползвани пътища, когато херцогът на Меран блокира прохода Бренер. Многократно рискува живота си по време на похода до Германската империя, издържа коварните изпитания на разредения въздух. През лятото кожата му изгаряше от слънцето, през зимата краката му измръзваха от студа. Ала винаги досега личният му лекар Карим ан-Назир успяваше по чудодеен начин да излекува всичките му наранявания.

Фридрих умислено дъвчеше бадем и препрочиташе думите на Негово Светейшество папа Григорий IX.

„Бог Ви е дарил с науката и със съвършената сила на въображението и цялото християнство Ви следва“, пишеше върху пергамента. „Пазете се, внимавайте да не поставяте своя дух, който Ви сродява с ангелите, по-ниско от своите чувства, които Ви сродяват с животните и растенията. Духът Ви отслабва, когато станете роб на чувствата си.“

— Как смяташ, Карим — обърна се Фридрих към своя приятел, току-що влязъл в шатрата, — това заплаха ли е, или предупреждение?

— Боя се, императоре, че главата на вашата Църква недоволства от начина ви на живот.

— Искаш да кажеш, че папата не гледа с добро око на любовта ми към сарацинките?

— Това не е шега, Федерико. Папата е стар човек, но и силен противник. Желанието му е да се борите срещу неверниците, а не да ги вкарвате в леглото си.

— Ах, Карим, нима трябва да се откажа от всички удоволствия само защото някакъв старец ми завижда? Нима и ти не се възползваш често от моя харем?

— Не е разумно да предизвиквате понтифекс максимус. Ако ми е позволено да ви дам съвет, отговорете му смирено.

— Кръстоносният поход до Светите земи ще смири гнева на главата на нашата Църква в Рим. Вземи си от това чудесно прошуто, Карим! Доставено е директно от Парма.

— Не съм гладен, императоре.

Фридрих изгледа изпитателно приятеля си.

— Носиш лоши новини, нали?

— Да — отвърна Карим. — Блатната треска се засилва. Смъртоносна е. И не мога да я огранича.

Императорът остави писмото от папата, надигна се и пристъпи към Карим.

— Кажи ми истината, приятелю. Доколко е сериозна заплахата за армията?

Карим си пое дълбоко въздух и погледна императора право в светлите очи:

— Очакваме епидемия.

Фридрих се уплаши, ала, както обикновено, външно запази самообладание.

— Епидемия — повтори той. — Сигурен ли си?

— Да — твърдо отговори Карим. — Всичко сочи натам. Болестта започва с главоболие, то бързо се засилва и се превръща в същинско мъчение. Крайниците натежават, болните чувстват отпадналост. После температурата се покачва. Мъжете се гърчат в конвулсии, треперят от студ въпреки горещината. Потта им прониква през дрехите, чаршафите постоянно са мокри. Страдат от мъчителна жажда и се молят за вода. След няколко дни умират.

Фридрих познаваше ужаса на треската. Често бе чувал, че лятно време влажните блатни райони крият смъртна опасност. Дори римският папа се страхуваше от болестта, надигаща се от блатата около Тибър. Един от предшествениците му, Григорий V, бе умрял от треска. Императорът знаеше, че не бива да се поддава на паниката, и се обърна спокойно към личния си лекар:

— Какво предлагаш, Карим?

— Най-голямата ми грижа сте вие и вашата съпруга, Федерико. Изабела не бива да остава повече в Бриндизи. Впрочем същото се отнася и за вас.

Изабела. Преди две години се ожени за дъщерята на краля на Йерусалим, тогава тринайсетгодишно девойче. Тя се боеше от него, трийсет и една годишния опитен мъж, и го ненавиждаше. Не съвсем без основания, както бе принуден да признае пред себе си. Договориха женитбата през главата на Изабела — политическа сделка, желана от тогавашния папа Хонорий III, а и от самия император.

Фридрих потръпваше всеки път щом се сетеше за първата брачна нощ. Бракът трябваше да бъде консумиран и му се наложи да насили Изабела. Оттогава избягваше съпругата си, доколкото беше възможно, рядко прекарваше нощта с нея, макар да знаеше, че дворът очаква наследник от този брак. Чувството му към Изабела представляваше смесица от състрадание и безразличие. Това момиче беше едно династично задължение и нищо повече.

Колко различни чувства изпитваше към първата си съпруга Констанция! Когато тя почина преди две години, той усети, че губи добра приятелка и мъдра съветничка.

Мислите на Фридрих се върнаха към Изабела. Въздъхна. До гуша му бе дошло да се жени по династични съображения. Копнееше за жена, която да го разбира напълно и да допуска в леглото си не само императора, но и човека.

Понякога наблюдаваше нощем звездите и си пожелаваше да срещне жена, равна нему, силна и смела, нежна и умна. „Мечтай си“ — каза си той и реши да посети любимата си сарацинка в харема. По-добре реална разтуха, отколкото празни копнежи.

Сегашната му любимка беше красавица от Сирия, а също братовчедка и шаферка на съпругата му Изабела. Фридрих се влюби в нея още на сватбата си. Тъстът му, Жан Бриенски, не намери думи да изрази възмущението си; малкото, което каза на Фридрих, той изрече с гняв и на висок тон. Фридрих обаче не възнамеряваше да се влияе от правилата на етикета. Когато ставаше въпрос за любовни приключения, той бездруго се оставяше в плен единствено на чувствата си.

От много години си позволяваше да държи харем, едно според него извънредно приятно изобретение на мюсюлманските султани, от които научи много — не само в еротичен аспект. Фридрих смяташе, че всеки владетел, все едно дали е езичник или християнин, трябва да има харем. Дори някои велможи тайничко да го смятаха за прав, никой не го подкрепяше официално. Това даваше на папата подходящ повод за атака.

Императорът кимна към Карим.

— Свободен си да предприемеш действия относно Изабела. Заповядай да я отведат в Отранто, там ще е на сигурно място.

— А вие, императоре?

— Аз оставам — Фридрих вдигна ръка, за да предотврати всякакви коментари.

— Това е безумие — прошепна Карим. — Поемате твърде голям риск. Ами ако и вие се разболеете от треска?

— Това не бива да се случва. Приготви всички средства за противодействие, с които разполагаш.

— Средства? — презрително изсумтя Карим. — Няма никакви средства против тази болест. Имам само хелиотроп и жълта горчивка. Но често треската се оказва по-силна от тях.

— Хелиотропът трябва да помогне. Нямам избор. Не мога да се върна.

— А вашите хора? — попита Карим и потрепери от страх въпреки жегата.

— От утре започваме товаренето на корабите. Една част от армията ще отплава по-рано. Друга част остава тук и заедно с мен ще чака ландграфа на Тюрингия. Реших в този поход да ме замества Лудвиг.

Карим се поклони.

— Както заповядате, императоре.

Фридрих се загледа подир него, докато излизаше от шатрата. Твърде високо ценеше сарацина, за да не взема насериозно загрижеността му. Тази дяволска треска! Тези проклети задушни и горещи влажни области, бълващи смърт и разложение! Сега обаче той няма да напусне Бриндизи. Не е от хората, които се крият — било от враговете от плът и кръв, било от коварните атаки на болестта.

Нито императорът, нито политическото му алтер его Херман от Залца, велик майстор на Германския орден, бяха очаквали такъв наплив от кръстоносци. И двамата разчитаха авантюристите и наемниците, които купуваха за всеки военен поход, да останат да се бият в Лангедок срещу албигойците. От осемнайсет години там, в полите на Пиренеите, бушуваше война между Църквата и френския крал, от една страна, и графа на Тулуза и еретиците, от друга.

Късно беше за връщане, Фридрих бе наясно по въпроса. Рицарите и поклонниците, желаещи да тръгнат с него за Светите земи, така или иначе вече се намираха тук и негов дълг беше да ги превози надеждно по море. Не му трябваше такава голяма армия, честно казано, тя дори му тежеше. Имаше други, тайни планове.

Фридрих се усмихна, прехвърляйки за пореден път идеята си. Знаеше, че се впуска в опасна игра. Затова пък беше гениална, смела и нечувана. Никой не подозираше за нея, даже Карим. Ако планът успее, той, Федерико, ще влезе в историята за вечни времена като първия пълководец, завладял Светите земи, без да пролее и капка кръв.

Фридрих се върна при работната си маса и погледна писмото от папата. Тихо повтори последното изречение на неприкритото предупреждение, отправено му от Негово Светейшество: „Духът Ви отслабва, когато станете роб на чувствата си.“

„Добре се прицелва — помисли си Фридрих, — и все пак не уцелва.“ Реши да отговори на папа Григорий, но не така смирено, както му препоръча Карим. Можеше да се мери с понтифекса по реторика и стил. Оптимизмът на Фридрих растеше, колкото повече мислеше как да победи папата с оръжията на словото. В главата му се надигна тих гласец, който го предупреждаваше, че съдбата е непредвидима, ала той му заповяда да замлъкне.

* * *

Мъжът в черно наблюдава къщата на тъкача, докато се увери, че вътре е само жената на Емилио. Погледът му обходи презрително голите стени на къщата и той отвратено сбърчи нос. Миришеше на бедност, ограниченост и посредственост. Промъкна се безшумно към задната част на сградата. Вратата откъм двора ни беше заключена, но дори жената на Емилио да я бе залостила, това нямаше да го спре.

Той беше крадец и често действаше като такъв по поръчение на господаря си. Този път обаче не бе дошъл да краде. От дома на тъкача нямаше да отмъкне нито скъпоценни камъни, нито злато. Господарят му очакваше от него друга плячка и за нея щеше и, а бъде както винаги щедро възнаграден. Наричаше се информация.

Мъжът бе наясно, че няма да му съобщят доброволно това, което го интересува, затова неслучайно се ориентира към жената на Емилио — тя представляваше най-слабото звено във веригата и щеше да бъде пречупена най-лесно.

Затвори бавно вратата зад себе си и изчака очите му да се нагодят към сумрачното помещение след яркото слънце навън. Стопанката, с гръб към него, месеше тесто, тананикайки си тихо. Мъжът позна мелодията и мигом прецени как хем да извести за присъствието си, хем да хвърли жената в страх и ужас — запя втория глас.

Тя се обърна с вик, но мъжът вече беше до нея и притискаше длан към устата й.

— Тихо, нищо няма да ти се случи — прошепна заповеднически той.

Гледаше го с широко отворени очи и трепереше като лист.

— Просто е — поясни той. — Аз ти задавам въпрос, ти ми отговаряш. Ако отговорът ти ме задоволи, ще се разделим като приятели. Разбра ли ме?

Жената кимна плахо, но не спря да се тресе от страх.

— Добре — рече мъжът в черно. — Ето го и въпроса: къде е Бианка?

Усети как жертвата му се вцепени; отпусна леко хватката и дръпна дланта си, за да й даде възможност да говори. Жената обаче само тръсна глава.

— Къде е Бианка? — повтори той. — Знам, че знаеш. Била е тук. — Жената продължаваше да мълчи. Той я сграбчи грубо за раменете и я разтърси. — Къде е Бианка? Ако не проговориш, ще съжаляваш. Повярвай ми, знам как се развързват езици. — Ухили се и извади нож от колана си.

Жената на тъкача побеля като брашното по престилката й и припадна в ръцете на крадеца.

Мъжът тихо изруга и остави изпадналата в несвяст жена върху дървената пейка край отсрещната стена.

Малко по-късно черната фигура се промъкна обратно през двора и по тиха уличка се прокрадна до малка странноприемница. Там, при коритото за водопой на конете, чакаше Хайнрих от Пасау, скрит зад една стена.

— Е? — попита немецът човека в черно. — Проговори ли?

— Проговори — отвърна крадецът. — Бианка Ланча се е запътила към Апулия, дойката пък ще отскочи до Торино.

— Апулия — учуди се рицарят. — Дълъг път за една благородна дама.

— Пътува преоблечена като поклонник заедно с Лоренцо, соколаря.

— Какво научи още?

— Нищо повече, господарю. Повярвайте ми, жената нямаше други тайни. Вероятно не са й били известни всички подробности около бягството.

— Добре. Това, което знаем, е достатъчно, за да попречим на красивата Бианка да се добере до Апулия. По-късно ще се заемем и с дойката. — Хайнрих от Пасау се замисли и пак попита крадеца. — Размърдай си мозъка и се постави на мястото на нашата красавица. Кой път би избрал за бягство към Апулия?

Мъжът не се колеба дълго.

— Най-краткият път — отвърна той — е пътят по море. А повечето кораби акостират във Венеция.

— Умник си ти — похвали го Хайнрих от Пасау. — Мисля, че си прав. Нашата фалшива поклонничка се е запътила към Венеция. Тръгваме още днес. Жената на тъкача видя ли лицето ти?

— Да — небрежно отговори мъжът в черно. — Но няма да сподели с никого.

— Сигурно ли е?

— Сигурно като самата смърт.

Хайнрих от Пасау кимна доволно.

— Добрата работа се заплаща добре — рече той и подаде на крадеца малка, ала доста тежка кожена кесия.

* * *

Бианка наблюдаваше крадешком профила на Лоренцо и с носталгия си мислеше за своя изоставен сокол. Брат й така и не разбра нейната почти сантиментална любов към животните. За него соколът представляваше просто граблива птица, която умееше да ловува. А конят — нищо повече от средство за по-бързо придвижване. Бог беше създал животните, за да служат на хората — за лов, за развлечение или за утоляване на глада. „Манфред никога не би обикнал животно“ — помисли си Бианка и се зачуди дали брат й изобщо е способен да изпитва нежни чувства към живо същество. Тя преглътна и отпъди надигащите се сълзи. Сега не му беше нито времето, нито мястото да се отдава на тъга по един живот, свършил завинаги.

Младата жена знаеше със сигурност, че никога няма да види отново родните си места. Беше невъзможно да се завърне в Пиемонт — нито брат й, нито семейството на Енцио щяха да й простят. Бъдещето й бе пълно с неизвестност. Имаше вариант да остане в манастира при игуменката Клара Сиенска. Бианка обаче никога не бе възнамерявала да става монахиня. Макар и възпитана в манастир, макар да обичаше и уважаваше преподобните сестри, които я научиха на четмо и писмо, дори насън не бе помисляла да даде обет за калугерка.

Младата жена зарея поглед към широката река, която мудно течеше по посока на Адриатическо море, и скъта дълбоко в сърцето си копнежите за любов. Гордо отпъди издайническите сълзи, напиращи в очите й. Дори днес да е в безизходица, ще намери изход.

С Лоренцо яздиха до Мантуа, там се качиха на товарен кораб и се спуснаха по течението на река По. Бианка благодари мислено на тъкача и жена му, които им дадоха малко пари. Запита се дали тя, Джована и Лоренцо са въвлекли в опасност тези смели хора; надяваше се никой да не е забелязал, че за малко се отбиха при тях. Не си правеше илюзии с какви средства брат й ще се опита да я открие. Но повече се страхуваше от свитата на Енцио, главно от зловещия Хайнрих от Пасау. Само като си спомнеше как той стоеше неотлъчно до Енцио на празненството… Отправи безмълвна молитва към небето и помоли ангела, който постоянно й се явяваше насън, да закриля Емилио и неговото семейство.

Корабът представляваше тумбест плавателен съд без мачта и платна, теглен с въжета от брега. Грубовати мъже напъваха мишци, за да придвижат товарното возило. Потта се стичаше по широките им гърбове, а те си проправяха път през крайбрежната тръстика, обвити в бръмчащ облак от комари и мухи.

Корабът превозваше всевъзможни провизии — шунка, зърно, мед, орехи, бадеми. На борда имаше дори живи пилета и няколко коня. Щом пристигнеха на местоназначението си, щяха да разглобят корабчето и да го продадат като дървен материал. Не си струваше да го теглят обратно срещу течението на реката, нямаше да им стигнат силите. По принцип теглеха всички плавателни съдове само в една посока, по течението.

Бианка се озадачи кой ли е поръчал всичките тези доста луксозни храни, но не посмя да попита някой от членовете на екипажа. Засега одеждите на поклонник я пазеха успешно. Криеше под качулката на пелерината си умело вързаната си назад дълга коса. Никой не биваше да заподозре, че на борда има жена. Двамата с Лоренцо си намериха кътче на носа. Там необезпокоявани разговаряха, ядяха и спяха.

За цял ден корабът спря само на едно-единствено пристанище. Равната, наситенозелена местност преминаваше бавно покрай тях, но Бианка не забелязваше пейзажа. Невероятно широката река се точеше почти без завои през безкрайна равнина.

Над водата тегнеше влажна жега. Младата жена не беше свикнала на такъв климат. У дома, в Пиемонт, зимите бяха студени, а летата — горещи, но винаги сухи. Влагата и задухът, които ги измъчваха дори нощем, защото никакъв полъх, никакъв ветрец не ги пропъждаше, обвиваха тялото като гореща мокра кърпа. Поклонническата дреха от груб, дращещ лен лепнеше по кожата й. Потта се събираше под мишниците и под гърдите й и предизвикваше непоносим сърбеж.

Бианка беше жадна, копнееше за хладната бистра вода от потоците по родните й места. Мъжете на борда черпеха вода от реката и оставяха стомните да постоят, та мръсотията да се утаи. После пиеха на дълги глътки. На Бианка й призляваше само като ги гледаше. Водата беше тинеста и пълна с нечистотии. По течението забеляза животински трупове, а май зърна и мъртъв човек. Всички пасажери ходеха по нужда в реката, всички градове по крайбрежието й също отвеждаха в нея клоаките си. Бианка си наложи само да наквасва устни с последната топла, блудкавозастояла вода от своя мях, макар че жаждата изсушаваше гърлото й.

Не преставаше да се озърта нервно за евентуални преследвачи. Видеше ли въоръжени рицари на речния бряг, тутакси я обземаше подозрение, че са съгледвачи на брат й или на граф Тусция.

— Кога ще стигнем крайбрежието? — попита тя Лоренцо, втренчил се в мътната вода.

— Надявам се след два, най-много три дни.

Бианка копнееше за морето. Никога не бе стигала до морския бряг, даже мъничко се страхуваше само като си представеше безкрайните водни маси. Предпочиташе обаче да се изправи срещу непознатото море, отколкото да понася дебнещата зад гърба й заплаха или да свърши живота си в тази влажна жега.

— Стигнем ли до морето, ще бъдем в безопасност — успокои Лоренцо и нея, и себе си.

— Не ми се вярва брат ми да ни преследва до Бриндизи. Ще се откаже, ако не ни намери дотогава.

— Може би — отвърна Лоренцо и бързо сведе глава, защото видя как към тях се приближава някакъв мъж.

— Ей, поклонниците — извика онзи. — На следващото пристанище ще качим на борда неколцина рицари с конете им. Ще стане тесничко. Гледайте да не се пречкате.

Лоренцо кимна примирено. По-добре беше да се държиш тихо, да не се натрапваш на очи и най-вече — да не противоречиш. Екипажът се състоеше от гръмогласни, недодялани мъжаги. Не биха се поколебали на бърза ръка да изхвърлят през борда двамата бедни поклонници, за да направят място на платежоспособни рицари. След което съдбата — неговата и тази на графинята, щеше да бъде окончателно решена, защото как щяха да стигнат живи до брега? И двамата не можеха да плуват.

Бианка погледна уплашено Лоренцо.

— Какви са тия рицари? — попита шепнешком тя. — Мислиш ли, че…

— Не — прекъсна я той. — Не ми се вярва брат ви да изпраща тези мъже. Сигурно са рицари на път за Светите земи. Едно момче от екипажа ми каза, че всички търговци струпват стоката си на брега, защото се очаква голяма кръстоносна войска да потегли по море.

„Кръстоносен поход“ — помисли си Бианка. Значи на път щяха да са много рицари, но и много поклонници. Бързо прехвърли наум какви възможности им се откриваха. Повечето кръстоносци се качваха на корабите във Венеция. Оттам преди няколко години потегли и брат й, за да стигне до пристанищния град Дамиета. Предприемчивите венецианци обаче използваха положението и винаги преди кръстоносен поход вдигаха яко цените на пътуването по море. Бианка разтревожено се запита дали при тези обстоятелства двамата с Лоренцо изобщо ще са в състояние да си платят превоза, дори ако целта им е само Апулия.

„Дали не е по-добре да заобиколят Венеция и да потърсят крайбрежен кораб на друго, по-малко пристанище“ — замисли се тя. Чувала беше за град Комакио, също порта към Адриатическо море и разположен в най-южния край на речната делта. Оттам потегляха кораби в открито море — към Крит и Родос, приказни острови, известни на мореплавателите още от незапомнени времена.

Бианка се облегна на страничната стена и се опита да се нагоди към лекото полюшване на вълните. С мъничко късмет ще си уредят превоз от Комакио до Бриндизи. А с малко повечко късмет броят на поклонниците навсякъде в крайбрежните градчета ще е толкова голям, че двамата да се изгубят в тълпата.

Затвори очи и се замечта за рицаря Тристан, отвел красивата Изолда през морето, и се остави на лекото полюшване на реката да я унесе в сън.

* * *

Лоренцо се събуди рязко. Дълго се бори с умората, все не успяваше да се отпусне, но в крайна сметка явно бе задрямал. Междувременно се беше стъмнило и корабът бе хвърлил котва. Отпред се чуваха тихи гласове — предположи, че е екипажът. Момъкът се озърна предпазливо, стараейки се да не събуди Бианка, заспала до него върху голите дъски. Надушваше опасност, без сам да разбира защо. Обзет от вътрешно безпокойство, той седна, за да огледа по-добре брега. Не виждаше кой знае какво в тъмното, но всичко изглеждаше спокойно. Подозрително спокойно.

Лоренцо реши да събуди Бианка и докосна рамото й.

— Какво има? — стресна се тя и го погледна въпросително.

— Не знам — шепнешком отвърна Лоренцо. — Просто някакво предчувствие.

Отдалечи се от Бианка, пълзейки на четири крака, за да огледа по-добре другата страна на кораба. Движеше се безшумно и грациозно като котка, но внезапно спря, защото някакъв човек ненадейно му препречи пътя.

Последно Лоренцо видя облечен изцяло в черно мъж, после получи удар в слепоочието и безмълвно се строполи върху дъските.

Бианка чу тъп удар и скочи.

— Лоренцо — прошепна тя, — обади ми се, Лоренцо!

И тя се промъкна в посоката, накъдето пропълзя младежът. Устата й пресъхна от страх. Отново го повика тихо. И пак никакъв отговор. Изведнъж долови движение, с крайчеца на окото си зърна мъж и в следващия миг някой хвърли покривало върху главата й, сграбчи я през кръста и я вдигна.

Бианка зарита напосоки, чу ругатня и потиснат вик на болка, но човекът я държеше като в клещи. Здраво стискаха ръцете й, покривалото я лишаваше от възможността да вижда каквото и да било и още по-лошо — да диша.

Усети как я влачат по палубата, после мъжът я метна на рамо, все едно е чувал. Обзе я паника, разбра, че я отвличат. Искаше да вика, но покривалото поглъщаше всеки звук. Вече се намираха на сушата. Усети как човекът се движи по-бързо по твърдата земя.

Досега похитителят й не бе промълвил дума, а и тя не успя да види лицето му. Бианка се запита дали би го разпознала. Беше висок, с яко телосложение, нещо обичайно за рицар, защото тя го сметна именно за такъв.

Макар и парализирана от страх, тя се напрегна и си заповяда да си пази силите. Все някога мъжът щеше да се измори, в крайна сметка вече я носеше от доста време.

Малко по-късно той наистина спря и небрежно пусна плячката си на земята. Бианка падна с хълбока си върху камък и болката премина по цялото й тяло. За миг се уплаши да не се е ударила сериозно, но успя да се изправи на колене и да дръпне покривалото от главата си. Опита да се ориентира: непосредствено пред себе си видя колиба. Мъжът в черно бръкна в торбата си и извади тънки въжета. Бързо и ловко овърза ръцете, а после и краката й. Накрая върза кърпа през устата й. Мъжът направи всичко това спокойно, бързо и без колебание.

Успя да хвърли поглед към лицето му и се опита да си спомни дали го е виждала някога. Не се сети да са се срещали. Той я заряза и влезе в колибата.

Бианка лежеше на земята, овързана като денк. Мъжът обаче бе допуснал грешка. Вярно, бе вързал здраво краката й, но възелът на китките й май беше хлабав. Успееше ли да се измъкне от въжетата, имаше шанс да му избяга.

Тя размърда предпазливо ръце, започна плахо да трие китки една о друга и да дърпа въжето. Първоначалната й тревога, че така само ще затегне възлите, а няма да ги разхлаби, се оказа неоправдана. Бавно, но сигурно китките й се движеха все по-свободно и накрая изведнъж се освободи от въжето.

Зае се трескаво с въжето около краката й. Дърпаше ли, дърпаше възела, ала човекът в черно тук бе работил по-грижливо. Беше като окована и отчаяно осъзна, че пръстите й няма да успеят да разхлабят въжето. Нуждаеше се от инструмент — каквото и да е, с което да го среже. Сълзи на гняв изпълниха очите й. Защо, по дяволите, няма нож? Лоренцо имаше, ала тя не беше въоръжена. Прокле лекомислието си, задето се уповаваше само и единствено на младежа.

Изпръхтя кон; приближаваше ездач. Това привлече вниманието на човека в колибата, той надзърна през процепа на вратата и тихо подсвирна. Чул сигнала, конникът цъкна с език и конят му премина в лек тръс.

Бианка побърза да омотае въжето около ръцете си и легна неподвижно на земята, без да помръдва.

— Е, къде е нашата красива поклонничка? — попита нечий глас. Бианка замръзна.

Хайнрих от Пасау. Как е възможно? Откъде знаеше как да я намери?

Похитителят й излезе от колибата и посочи с глава към нея. Хайнрих от Пасау слезе от коня и бавно се приближи. С наслада огледа овързаната си плячка и леко я ритна.

— Мила ми графиньо! — приветства той Бианка. — Съжалявам за причинените неудобства, но в крайна сметка и двамата знаем, че за ситуацията трябва да обвинявате единствено себе си. Колко глупаво от ваша страна, дето не сте запазили крайната си цел в тайна.

Ужасена, Бианка затвори очи. Явно някой от нейните приятели и помагачи бе попаднал в ръцете на Хайнрих от Пасау. Несъмнено никой не бе в състояние да издържи на неговия разпит. Отвори очи и погледна право в лицето този мъж, от когото винаги се бе страхувала. Стисна конвулсивно ръце зад гърба си.

Хайнрих от Пасау се усмихна самодоволно. Нито за миг не се съмняваше, че ще намери Бианка, затова се отдаваше на безброй похотливи фантазии как ще научи графинята на послушание. Жалко, защото в момента тя лежеше в краката му, вързана и безмълвна.

Имаше по-добри идеи по отношение на нея и бе убеден, че тя ще му донесе много удоволствие. Не доброволно, разбира се, но той не държеше на това при жените. Напротив. Най-много обичаше опърничавите, тези, които се бореха докрай. Но дотогава нищо не му пречеше да поизмъчва жертвата си поне с думи.

— Горкичкият тъкач — Хайнрих изрази престорено състрадание. — Вече е вдовец.

Тя преглътна мъчително, за да не се разплаче. Значи са научили всичко от жената на Емилио. А после са я убили. Излишен свидетел, станал непотребен.

Бианка усети как в нея се надига гняв. Хайнрих беше отвратителен. Без да се замисля, лишаваше от живот невинни хора, стига да служеше на плановете му. „Дори хищното животно не убива за удоволствие — с горчивина си помисли девойката. — Убива от страх или за да оцелее, но никога — защото жестокостта му доставя удоволствие.“

Хайнрих от Пасау се обърна към мъжа в черно:

— Да приключим деловата част. Графинята няма да ни избяга.

Двамата мъже хвърлиха похотлив поглед към Бианка и влязоха в колибата.

Младата жена пропусна последната забележка на Хайнрих покрай ушите си. Мислите й вече препускаха в друга посока. Дали има начин да се добере до коня му, застанал лениво до едно дърво? Всеки ездач, особено такъв като Хайнрих от Пасау, ходи винаги въоръжен. Сигурна беше, че освен меч той носи поне и нож.

Бързо освободи ръцете си и запълзя по земята. Конят зари нервно с копита, но не побягна. Бианка се изправи на колене, после в цял ръст и припряно претърси окачената на седлото торба. Кърпата на устата й пречеше да диша, затова жадно поемаше въздух през носа. Най-после пръстите й напипаха нож, но в бързината се поряза на наточеното му острие. Извади ножа, наведе се и с едно-единствено движение преряза въжето, омотано около глезените й. Смъкна и кърпата от устата си. Конят изцвили възбудено, двамата мъже го чуха и изхвърчаха от колибата.

Бианка пъхна левия си крак в стремето, извика, защото болката отново прониза хълбока й, но успя да се метне на седлото. Мъжът в черно обаче стигна до коня и сграбчи края на Бианкината наметка. В отчаянието си тя го изрита, отскубна се и препусна в галоп.

Зад нея мъжете нададоха гневни викове. Триумфалният крясък на младата жена отекна в тъмната нощ. Хайнрих не можеше да я последва, защото мъжът в черно нямаше кон.

Налагаше й се час по-скоро да потърси Лоренцо. Реката не беше далече, нали похитителят я донесе дотук на ръце. Щом се озова на безопасно разстояние от колибата, Бианка обузда коня и препусна в тръс, за да избегне риска от падане. Изплъзна се от преследвачите си, но те нямаше да се откажат толкова лесно.

Важното беше да запази самообладание и да разсъждава трезво, за да спаси живота на Лоренцо, а и своя. „Дано не му се е случило нищо лошо“ — замоли се наум тя. Дано не пристигне твърде късно.

* * *

Карим ан-Назир посегна отегчено да плесне поредния комар. Мразеше тези досадни насекоми, които непрестанно жужаха около хората и животните. Хиляди, десетки хиляди се издигаха над заблатените райони и нападаха рицарите като вражеска армия. Беше виждал мъже и жени да плачат от отчаяние: привечер жегата понамаляваше, затова пък цели пълчища кръвопийци кацаха по ръцете, краката и лицата им.

Вече цял ден и цяла нощ бе непрекъснато на крак, чувстваше се изтощен, но не и уморен. Последното не би могъл да си позволи. Временната лечебница, за чието създаване се трудеше трескаво с помощта на цистерцианските монаси, далеч не беше готова. Трябваха им още легла и най-вече — още носилки. С тях хем щяха да пренасят болните до лечебницата, хем да изнасят мъртвите оттам.

Междувременно здравите мъже постепенно се качваха на корабите под надзора на императорските служители. Карим настоя пред Фридрих да ускори, доколкото е възможно, товаренето на войски и провизии, но дори сега, когато всички, чиито сили позволяваха, да работеха ден и нощ, на него му се струваше, че напредват твърде бавно, за да се надяват на успех.

Досега дори Карим не бе виждал треска в такива размери; за кой ли път вече се питаше дали изобщо някой има шанс да надживее епидемията. Не можеше да направи кой знае какво за болните в медицинско отношение. Приготвяше обезболяващи средства от върбова кора, а на по-тежките случаи даваше сок от мак, коренче от мандрагора и листа от буника. Упойващото действие на микстурата бе толкова силно, че Карим успяваше дори да оперира безболезнено.

Християнските лекари, на които довери рецептата, я смятаха за черна магия и не искаха да чуят за какъвто и да било опиат. Тръпки полазваха Карим, спомнеше ли си за посещението си в една болница в Майнц. Там си позволи да препоръча своята терапия и дори сам постави превръзка с целебна каша на човек с абсцес на крака. Кракът се подобри, но въпреки това един християнски медик счете за по-уместно да приложи собствения си радикален метод и убеди пострадалия да се съгласи на ампутация.

Карим наблюдаваше с ужас как лекарят отсече с брадва крака на пациента, който бе в пълно съзнание. След операцията човекът не оцеля, а Карим се закле никога повече да не влиза в християнска лечебница.

Ако зависеше от него, всеки лекар трябваше да завърши съответното научно образование. Често говореше на императора по този въпрос и се опитваше да внуши на Фридрих необходимостта от общовалидно законодателство относно лечителското изкуство. Разбираше колко много неща има да оправя Фридрих из необятните си владения, но Карим смяташе науката за основен стълб на прогреса и беше нейният най-усърден защитник.

Към него се приближи цистерциански монах.

— Изпраща ме отец Руджиеро — съобщи той. — Свършихме дървения материал за легла и носилки.

— Здравите рицари да отидат в гората и да отсекат дървета — отвърна Карим.

— Рицарите отказват. Повечето се опитват да напуснат пристанището, други бягат по пътищата към вътрешността на страната. Даже няма кой да помага с моите братя да погребем мъртвите.

— По-добре е да изгаряме труповете — рече Карим. — Измират твърде много хора, за да ги погребваме в земята. Треската и без това е лоша. Внимавайте в лагера да не се задържат разлагащи се трупове.

— Тази епидемия е Божие наказание — завайка се монахът. — Държи ни отговорни за нашите грехове. Всички ще измрем.

— Треската не пада от небето, а идва от блатата — възрази Карим. — Наша грижа е да спрем разпространението й, а нека болните да получат спокойствие и грижи.

До гуша му дойде да убеждава помощниците си в своите медицински познания. Губеше ценно време в безсмислени дискусии относно смисъла и целта на диагнозите и терапиите и копнееше просто да може да издава заповеди като императора, да решава и да разпорежда. Но макар да беше личен лекар на императора и дори нещо като негов приятел, сарацинът бе принуден да се ограничава с добронамерени съвети.

Към грижите около заболелите рицари се прибавяше и крехкото здраве на младата императрица Изабела. Карим съчувстваше от сърце на младата жена и я смяташе за най-достойния за съжаление член на императорската фамилия. Живееше като затворничка, макар Фридрих да обсипваше с лукс жена си. Карим виждаше колко се страхува Изабела от мъжа си, а като лекар знаеше, че брачните задължения в леглото на императора й причиняват физическа болка.

През последните дни често й прилошаваше, оплакваше се постоянно от световъртеж. Без да е съвсем сигурен, Карим предполагаше, че е бременна. Реши при следващ случай в разговор с императора да спомене тази вероятност. Погледнато в династичен план, фактът, че Изабела очаква дете, сигурно би бил основание за радост, в медицинско отношение обаче беше повод за загриженост. Поради тесния таз и крехкото състояние на императрицата-дете Карим се опасяваше от редица усложнения.

Във всеки случай щеше да е разумно Изабела час по-скоро да отпътува на юг, за Отранто. Там въздухът бе по-свеж и никой нямаше да се бои от треската.

Мъжът на близкото до Карим легло започна да бълнува. Сарацинът побърза да му сложи нов хладен и влажен компрес и му даде да изпие глътка билково вино. Малко по-късно болният потъна в дълбок сън, а Карим внимателно попи потта от челото му. Човекът нямаше да доживее до следващата нощ. Карим разпозна първите признаци на смъртта.

* * *

Бианка се добра до реката и потърси с очи кораба, който по-рано я докара дотук с Лоренцо. Бавно обиколи на кон брега, но никъде не откри товарното превозно средство. Намери мястото, където завързваха лодки за брега, но корабчето бе изчезнало.

Не се виждаше жив човек, пристанът чакаше самотен първата утринна светлина. Младата жена слезе от коня и го поведе за юздите. Не разполагаше с много време, защото Хайнрих от Пасау и мъжът в черно непременно щяха да се върнат на брега. Всеки глупак щеше да предположи, че тя ще потърси Лоренцо, помисли си Бианка.

Нещо изшумоля по брега, дребно животинче се шмугна във водата и подплаши коня. Нервността й нарастваше, докато обхождаше още веднъж района на пристана, но без успех.

С натежало от тревога сърце реши да продължи пътя си. Беше безсмислено и опасно да остава повече тук, преследвачите й можеха да я открият всеки момент. Бианка се придържаше близо до брега. Щеше да следва реката, да потърси сигурно скривалище и да изчака края на нощта.

Лоренцо или беше още на кораба, разсъждаваше тя — вероятно мъжът в черно го е повалил с удар — или… Не искаше дори наум да продължи ужасната мисъл, че онзи може да е убил спътника й. Лоренцо трябваше да е жив. А тя трябваше да го намери.

Пътят стана по-широк и тя пусна коня в тръс, за да увеличи разстоянието между себе си и преследвачите. Въпреки тъмнината напредваше без затруднения, но никъде не виждаше убежище.

Бианка бе смъкнала качулката на наметката си ниско, така че да закрива напълно косите й. Надяваше се евентуалните крайпътни разбойници, дебнещи в храсталаците, да вземат нощния ездач за забързан поклонник и в никакъв случай — за красива жена.

Реката течеше през равнината, права като конец, водата искреше на лунната светлина. Младата жена забеляза танцуващи вълнички и съобрази, че ги причинява движещ се плавателен съд. Спеши коня и предпазливо се приближи до кораба. Беше същият, на който се качиха с Лоренцо в Мантуа. Екипажът бавно го теглеше надолу по течението на реката. Бианка реши да го следва на разумно разстояние и се помоли да спре на следващото пристанище.

* * *

Лоренцо опипа предпазливо слепоочието си. Усещаше силна болка, а цицината имаше размерите на кокоше яйце. Изпъшка, облегна се на страничната стена и с облекчение установи, че раната поне не кърви. Спомняше си как някакъв мъж го удари и го повали на земята. Мъж в черно.

Примигна, хвана се за главата — болеше го ужасно — и с мъка се огледа наоколо. Все още се намираше на кораба, но вече пътуваха нанякъде. Чуваше приглушени гласове и виждаше светлина на палубата. Никой не се интересуваше от него. Нито го охраняваха, нито го бяха вързали. Вероятно го смятаха за мъртъв, помисли си Лоренцо.

Бавно-бавно колелцата в главата му се задвижиха и той опита да се ориентира. Плаваха по течението, по посока към морския бряг. Тази мисъл го поуспокои, но после ужасът го връхлетя с пълна сила: Бианка беше изчезнала! Спомняше си, че долови някакъв шум, преди ударът да се стовари върху му. Остави графинята сама, за да погледне какво става. А сега не я намираше никъде. Ами ако нападателят му е отвлякъл Бианка?

Лоренцо подпря с ръце главата си и си представи най-фантастичните, най-страховитите варианти. Случи се онова, от което през цялото време се бе страхувал най-много. Осуетиха бягството им, хората на граф Ланча или — още по-лошо — наемните убийци на Енцио Пучи са били по петите им и успяха да ги изненадат. Именно той, Лоренцо, соколарят на красивата графиня Бианка, допусна да го хванат натясно като същински глупак и така заложи живота й на карта.

— О, Боже мой — изстена той. — Какво ще правя сега?

Налагаше се час по-скоро да слезе от кораба, да се върне нагоре срещу течението и да потърси Бианка там, където я изгуби. Или ще изчака екипажът да завърже плавателния съд на следващия пристан, или ще скочи през борда по време на плаването.

Лоренцо започна трескаво да обмисля начин да се добере безопасно до брега. По време на лов бе виждал как и паниката си елени бягат в реката, борят се с течението и действително стигат до отсрещния бряг. Животните гребяха с крака и ловко държаха глава над водата. Кучетата и конете също умеят да плуват; той често бе прекосявал река на кон. Но би ли дръзнал сам да заплува кучешката?

Лоренцо реши да заложи всичко на една карта и да се уповава на Божията помощ. Покатери се по стената на кораба и се отпусна от другата страна, в реката. Водата беше хладна, но не и студена, и в първия момент той усети авантюристичната си баня като балсам след душната жега през деня. После течението го подхвана и го притисна под водата.

Бианка, достатъчно близо до реката, забеляза как една сянка напусна кораба по твърде необичаен начин. Присви очи, за да вижда по-добре в утринния здрач. Не се лъжеше. Нещо падна през борда и сега се носеше към плитчината. Младата жена се съсредоточи и видя, че неясният силует се бори с течението и водовъртежите. Дали е животно? Или се давеше човек? Подкара коня по-близо до брега. Току-що видя сянката във водата, а сега от нея нямаше и следа.

Ето, показа се глава. Някой размахваше ръце. Бианка вече не се съмняваше, че човек в реката се бори със сетни сили да не се удави. Събра цялата си смелост и препусна през крайбрежната тръстика. Нагази във водата, навлизаше все по-навътре и по-навътре, докато конят започна да плува. Тялото във водата се отдалечи от нея, но течението подхвана коня и сега тя се носеше на гърба му по посока на давещия се.

— Ей! — извика Бианка, за да привлече вниманието на човека. — Ей, дръж се над водата! Идвам.

Фигурата изплува сред малките речни вълни и извърна глава към нея. Бианка се намираше съвсем близо и виждаше, че е мъж, който се мъчи да плува. В следващия миг позна Лоренцо.

— Лоренцо! — викна тя, — не потъвай, бори се! Бори се за живота си, идвам да ти помогна.

Лоренцо вероятно я чу, защото се обърна към нея и зашляпа отчаяно срещу течението на реката. Докато той отново изчезваше под водата, тя успя да хване края на поклонническата му наметка и извика:

— Държа те, Лоренцо!

Усети как ръка се вкопчва в крака й, почувства и паниката на коня, който се съпротивляваше на чуждото тяло под водата. После и тримата се насочиха към спасителния бряг, със сетни сили се провряха през тръстиката и изтощени допълзяха до сушата.

Бианка отдавна се бе свлякла от седлото и се държеше единствено за гривата на коня. Сега се запрепъва напред и се строполи върху тревата, останала без дъх. Чуваше как Лоренцо кашля и се дави, конят се отърси и изпръхтя с облекчение, а младата жена избухна в сълзи.

Успяха! Изплъзнаха се на преследвачите си, бяха живи. Тя пропълзя до Лоренцо и му помогна да седне. Прегърна го, разтърсвана от плач, а той се вкопчи в нея. Трябваше да продължат, но все пак си позволиха един кратък миг на благодарност. През тази нощ бяха победили, ала не искаха отново да предизвикват късмета си.

— Хайде, стани — прошепна Бианка. — Дрехите ни ще изсъхнат по-късно на слънцето, не бива да губим време. — Тя помогна на Лоренцо да се изправи на крака. — Утре ще ти разкажа какво се случи — обеща му. — Равносметката ни не е чак толкова лоша. Имаме кон, имаме нож, а може би в торбите на Хайнрих от Пасау ще намерим и парите, необходими ни за пътуването с кораб. Лоренцо я изгледа недоумяващо.

— Просто ме следвай — подкани го Бианка. — Време е да тръгнем за Комакио.

* * *

Папа Григорий IX потисна напиращата сочна ругатня. Негово Светейшество изпитваше желание да я изрече на глас, но беше по-добре да проявява сдържаност в присъствието на най-близките си съветници. Това не му попречи ядно да захвърли върху масата писмото от императора, току-що донесено му от нарочна делегация. Мразеше императора, този размирник от Апулия, както го наричаше презрително, но тайно; смяташе го не само за тираничен, безсрамен и надменен, но най-вече за опасен.

— Изтънчено формулирано — изсумтя той и подкани един от кардиналите да прочете писмото от Фридрих. — Елегантно и при все това — нагло до немай-къде.

Не очакваше императорът да отхвърли така самоуверено папските упреци, задето забави обещания кръстоносен поход. Фридрих не беше лесен противник, ала Негово Светейшество не се съмняваше, че Светият престол в крайна сметка ще постави на колене императора. Въпросът беше само кога.

— Очаквам вашите предложения — гласът на Светия отец прогърмя в залата и трима кардинали се стреснаха от уплаха. — Какво правим сега?

— Вестите от Бриндизи не са добри — обади се един от присъстващите.

— Това не е новина — сряза го папата. — Вече знаем, че сред кръстоносците е избухнала епидемия. От друга страна, неколцина барони, от които Фридрих спешно се нуждае за похода си, вече са на път за Кипър. Императорът няма да изпрати пълководците си предварително ей така, без причина. Ще ги последва час по-скоро. И какво ще стане тогава с нашия план?

Думата взе рицар в одеждите на тамплиерите.

— Няма причина за безпокойство — успокои той папата и кардиналите. — Всеки в тази зала е запознат с договора от Сан Джермано. Преди две години императорът се задължи с подписа си лично да поведе кръстоносния поход най-късно през август тази година. Достатъчно дълго се колеба. Срокът му изтича.

Папата се вгледа замислено в тамплиера. Човекът, работил известно време в императорската канцелария, знаеше какви са политическите уловки на Фридрих. Просрочеше ли датата, щеше да наруши договора и трябваше да плати чудовищната сума от сто хиляди златни унции под формата на обезщетение. Светият отец обаче не се интересуваше от парите.

— Какво ще стане, ако епидемията повали и императора? — попита папата.

Тамплиерът сви равнодушно рамене и се усмихна:

— Договорът не предвижда подобно положение. Навремето пратениците на Фридрих са водили преговорите твърде небрежно. Има само една причина той да си спести кръстоносния поход.

— И тя е? — попита папата.

— Неговата смърт — отвърна тамплиерът.

— Е, надявам се всемогъщият Бог да не повика при себе си императора, преди да му е дошло времето — усмири възбудата Негово Светейшество. — Пък и му желая Бог да го закриля от унищожителната епидемия, нападнала клетите му войски. Но кажете, скъпи братя, след като императорът избира прогнилото пристанище на Бриндизи за изходна точка на своя кръстоносен поход, той не предизвиква ли лекомислено съдбата?

Тамплиерът усети накъде клони папата и кимна енергично:

— Точно тъй. Императорът заложи на карта живота на всичките тези хора. Той и само той е виновен за смъртта на стотици набожни рицари.

Григорий IX се усмихна доволно. Човек винаги може да разчита на разума на един тамплиер. Просто се намираха върху гребена на една вълна, що се отнася до бързината на мисълта. Папата погледна с презрение тримата объркани кардинали. Делата на Църквата не отиваха на добро, щом нейните върховни представители не владееха дори основните понятия от дипломацията на Курията.

Ето защо Негово Светейшество се обърна специално към рицаря-тамплиер с думите:

— Моите шпиони ми донесоха, че на всичкото отгоре императорът пропуснал да осигури достатъчно провизии.

— И аз чух същото — потвърди тамплиерът. — Хората гладуват, дори водата не достига.

За момент папата се замисли, подготвяйки се за поредния си ход.

— Не е ли мой християнски дълг да отворя очите на хората за недостатъците на императора? Те нямат ли право да узнаят кой е виновникът за смъртта на храбрите кръстоносци? — Папа Григорий забеляза изпълнения с възхищение поглед на тамплиера и се почувства поласкан. — Повикайте писарите — заповяда на кардиналите той. — Имам да оповестя някои неща.

* * *

Независимо от яркото слънце, дрехите им все още бяха мокри. Вече не капеха, но влажната тъкан се триеше неприятно о кожата. Надеждите на Бианка се сбъднаха. По пътя за морския бряг се движеха тълпи от поклонници, една безлична сиво-кафява маса, поела към опрощението на всичките си грехове.

Придвижваха се с песни и молитви, пъшкайки от жегата. В тревата край пътя седяха за почивка поклонници, пиеха мътна воняща вода и ядяха — ако изобщо ядяха — по къшей сух хляб.

Бианка видя как стари жени едва се държат на краката си, но се влачат на колене и шепнат молитвата „Аве Мария“. Деца, целите в дрипи, се присъединяваха към групите от поклонници с надеждата да избягат от крайната бедност в родината си и да получат от кръстоносния поход своето късче щастие. Болни и сакати се молеха за Божието милосърдие и твърдо вярваха, че някакво чудо ще ги изцери.

Никога не бе виждала толкова много страдание и мъка, събрани върху един-единствен път. В някои от лицата откриваше вярата в Божието избавление, в други съзираше неприкрита лудост. Твърде дълго бяха се тътрили в горещината тези хора и твърде малко бяха яли и пили, затова пък толкова много се бяха молили.

По настилката от големи груби камъни под краката им личаха многобройни пресни капки засъхнала кръв. Повечето поклонници не носеха нито обувки, нито чорапи, а парцалите, увити около болните им нозе, отдавна бяха целите на дупки или съвсем липсваха.

Бианка проклинаше пътя, камъните, горещината и все пак чувстваше дълбока благодарност, че досега бягството им е успешно.

Видът на групите тежковъоръжени рицари, които яздеха покрай поклонниците, продължаваше да я плаши, но досега не бе разпознала никой от преследвачите си. Горещо се надяваше да са се отървали от Хайнрих от Пасау и неговия облечен в черно помагач. Анонимността сред тълпата им даваше мъничко сигурност.

Междувременно тя разказа на Лоренцо какво се бе случило миналата нощ и двамата се заклеха никога повече да не се хващат в такъв примитивен капан.

В торбите, окачени на седлото на Хайнрих, намериха пари, а Лоренцо успя да продаде коня. Морският бряг се намираше съвсем близо и всички поклонници се придвижваха пеша; твърде опасно беше да задържат мощния боен кон повече от необходимото, само щяха да привличат нежелано внимание.

Бианка избърса потта от челото си. Речната делта представляваше огромен район от блата, тръстика, влажни поляни, пясъчни дюни и малки водни ръкави. Младата жена беше доволна, че се движат с човешкия поток. Сама щеше да бъде загубена. Запита се дали всичките тези мъже наистина искат да отидат в Светите земи, за да защитават тамошните християнски светини от неверниците. Тайно се радваше, че нейната същинска цел не се намира отвъд огромното море. Потръпна при мисълта за опасностите, които един кръстоносен поход крие за всички, които го предприемаха.

Зърна камбанария на хоризонта и се помоли там да е църквата в Комакио. Краката й бяха разранени, хълбокът още я болеше от падането върху камъка, гърлото й бе пресъхнало. Хвърли поглед към Лоренцо и установи, че и той не се чувства по-добре — от време на време се хващаше скришом за главата и опипваше внушителната си цицина.

— Да починем ли? — попита тя младежа.

Той поклати упорито глава.

— Още няколко часа и ще успеем. Като се качим на кораба, ще си почиваме дни наред.

— Ако всички са се запътили на юг, трудно ще си намерим места — напомни Бианка.

— Парите на Хайнрих ще ни помогнат — окуражи я Лоренцо. — И капитаните са подкупни.

Поклонниците се движеха бавно към града; Бианка наблюдаваше като омагьосана как в следобедната мараня се открояват все повече и повече детайли — градската стена и голямата порта, през която се точеха поклонниците, църковната камбанария и палатите на градските велможи.

Движението към Комакио ставаше все по-оживено. Каруци с чували, пълни с провизии, задминаваха тълпите; слуги и слугини прекарваха стада през улицата; на няколко пъти Бианка мерна жени в пъстри дрехи, движещи се подир рицарските отряди.

— Блудници — поясни Лоренцо, забелязал недоумяващия й поглед. — Блудници за забавление на рицарите и войниците.

По тесните канали от двете страни на пътя се виждаха малки лодки, придвижвани през плитчините от мъже с дълги пръти. Крясъкът на хиляди водни птици изпълваше въздуха. Бианка, отрасла сред хълмистия и планински Пиемонт, се взираше омагьосана в плоската делта, която блестеше на слънцето. Възторжено посочи на Лоренцо ято птици-рибари, накацало в плитката вода да лови риба.

Всичко блестеше в разноцветни нюанси на синьото и зеленото, а палещото слънце я принуждаваше да присвива очи. Комакио, по-голямата сестра на Венеция — също бе построено в лагуна. Състоеше се от множество малки островчета и сякаш израстваше направо от водата. Бианка никога не бе виждала такъв необичаен, такъв приказен град. За миг забрави страха и тревогите си и се полюбува на съвършената красота.

— Ей, поклонници — изрева мъж с грубо, обветрено лице. — Стига сте вървели. Вземете лодка да ви прекара през делтата.

В покрайнините на града лодкарите се надпреварваха гръмогласно да привличат клиенти — поклонници и рицари. Двамата бегълци решиха да вземат от по-малките лодки по посока към пристанището.

— Да знаете кораб, който да пътува на юг? Тръгнали сме за Бари — обърна се Лоренцо към лодкаря.

— Всички плават на юг, но не за Бари, а за Бриндизи — намусено обясни човекът. — И поклонниците, и рицарите, всички до един искат да отидат в Светите земи.

— Познавате ли капитана на някой надежден кораб?

Лодкарят, израснал на вода и с водата, хвърли към двамата поклонници типично преценяващия моряшки поглед, който всички хора от крайбрежието пазят специално за онези от по-високите области на страната.

— Ако очаквате надеждният кораб да не се клатушка, значи се заблуждавате.

— Искам да кажа кораб, който със сигурност ще ни закара до Бриндизи — поясни Лоренцо.

— Попитайте за „Стела марис“. Капитанът й познава морето, както аз — каналите на Комакио. Няма да намерите по-добър от него.

Бианка кимна на Лоренцо и двамата безмълвно се споразумяха да си опитат късмета със „Стела марис“.

— Добре — рече Лоренцо, — да вървим на пристанището.

* * *

Манфред Ланча наблюдаваше недоверчиво как медикът за трети път през този ден сменя превръзката върху раната на Енцио Пучи. От дни граф Тусция се намираше в безсъзнание и рядко идваше на себе си. Раната на гърба му се бе възпалила.

Лекарят постоянно береше билки и ги стриваше в хаванче на зелена паста, а после я нанасяше върху лъскавите червени краища на раната. Манфред вече губеше надежда, че Енцио ще оцелее от нараняването, но медикът се бореше упорито за живота на графа. Нищо не се чуваше за Хайнрих от Пасау, откакто замина. Явно не бе успял да проследи Бианка.

Манфред отпусна изтощено глава върху ръцете си. През онази злокобна нощ съдбата произнесе присъдата си над неговото семейство. Евентуалната смърт на Енцио щеше да има последици и за него. Твърде добре познаваше гордия и отмъстителен род Пучи. Рано или късно щяха да потърсят виновник. И ако не открият сестра му, именно той ще трябва да изкупи грешката й.

— Бианка — прошепна Манфред, — какво направи?

Първоначалният му необуздан гняв отшумя, но въпреки това продължаваше да мисли с горчивина за сестра си. Тя донесе нещастие на всички от рода Ланча, а фактът, че семейството е малобройно, не намаляваше ефекта от постъпката й. Напротив. Той не бе в състояние да прости на Бианка тъкмо защото тя бе единствената му близка роднина.

Още не се знаеше какво точно се е случило през онази нощ, обаче намериха окървавената ножица на Бианка. Манфред нито за миг не се усъмни, че опърничавата му сестрица собственоръчно е забола ножицата в гърба на годеника си.

Дали Енцио е искал да я насили? През онази вечер всички мъже си пийнаха здравата. Сигурно Енцио, пиян до козирката, е отишъл в стаята на Бианка. Това е провинение. Никой мъж няма право да стъпва в помещенията на жените. Но налагало ли се е тя да прибягва до такива драстични мерки?

Манфред ядно удари с юмрук по масата. Проклети женоря! Никой рицар няма мира, щом носи отговорност за жена. Трябва непрестанно да я закриля, да се грижи за нея, а понякога се случва на всичкото отгоре тя да го упреква, че не умеел да чете и да пише. Не биваше да изпраща сестра си при учените монахини. Какво му донесе това? Само ядове и неприятности. А сега има опасност да бъде погълнат от водовъртежа на събитията, чието начало предизвика собствената му сестра. „Върви по дяволите, Бианка“ — помисли си Манфред и отпи голяма глътка от изстуденото вино, което досега винаги бе успокоявало нервите му. Долови шум, вдигна глава и видя, че медикът му маха.

— Кризата, струва ми се, е овладяна. Граф Тусция се събуди за кратко, а после потъна в дълбок сън.

Манфред го изгледа невярващо.

— Значи ще оздравее, така ли?

— Като начало значи, че голямата опасност е преодоляна. Треската, която застрашаваше живота му, отмина.

Манфред почувства прилив на сили; стана и взе нова чаша, за да предложи вино на медика.

— Пийнете малко, заслужихте си го — настоя той. — Енцио каза ли нещо?

— Да — отвърна лекарят. — Той говореше дори в най-ужасните си трескави бълнувания. Повтаряше само една дума.

Манфред го погледна напрегнато.

— И? Какво казва?

Медикът се поколеба за миг, после изрече:

— Бианка.

* * *

Веднага намериха „Стела марис“, един от по-малките кораби в пристанището, но изглеждаше бърз и повратлив. Бианка преброи три мачти, явно корабът разполагаше с множество каюти за пасажерите и екипажа. Плавателният съд не беше нов, на много места дъските бяха поправяни и кърпени. Платната не се виждаха, понеже бяха привързани с груби въжета към реите. Изглеждаха мръсни, явно отдавна бяха в употреба. Бианка оприличи „Стела марис“ на красива жена, остаряла преждевременно от превратностите на живота. Жена, загубила грациозността си, но извоювала си респект.

— Хайде — подкани тя Лоренцо, — да потърсим капитана и после да се заемем с нужните приготовления.

За пътешествието непременно им трябваха провизии. Пасажерите сами се грижеха за яденето и пиенето на борда. Лодкарят им каза това-онова за пътуването по море. От него разбраха, че сега, през лятото, постоянно духа северозападен вятър. От една страна, той осигурява хубаво време, а от друга — гарантира бързо и безпрепятствено плаване на юг.

Бианка забеляза мъж на палубата и оживено му махна. Отначало надутият му поглед се плъзна безразлично по двамата поклонници, но когато и Лоренцо започна да ръкомаха, а дори подсвирна рязко, те най-сетне привлякоха вниманието на моряка. Той пристъпи към перилата и ги погледна въпросително.

— Търсим капитана на „Стела марис“ — извика Лоренцо към кораба.

— И какво искате от него? — попита мъжът, измервайки двамата със скептичен поглед.

— Да си купим пътуване до Бриндизи — отвърна Лоренцо. — Е, знаете ли къде е капитанът?

— Вече го намерихте — каза мъжът, без да храни особени илюзии относно финансовите възможности на поклонниците. Каквито бяха опърпани, вероятно в следващия миг щяха да апелират към добрината и снизхождението му и да му обещаят, че някога небето ще му се отблагодари, стига да ги превози по море даром. — Корабът ми е запълнен. Утре заран отплаваме. На борда няма никакво място за клети сиромаси като вас.

— Колко искате за едно място? — с възможно най-ниския глас попита Бианка.

За момент капитанът изпадна в недоумение. Ако се съдеше по гласа, този поклонник трябва да беше съвсем млад. Липсваше му дълбокият тембър, характерен за мъжете. От друга страна, бе висок, твърде висок за дете.

Бианка забеляза въпросите, напиращи в очите на капитана, и се ядоса на собствената си припряност. Всъщност двамата с Лоренцо се бяха наговорили тя да мълчи пред хора.

— Искам повече, отколкото имате — отговори капитанът и хвърли презрителен поглед към мръсните им, прокъсани одежди.

Лоренцо отново пое преговорите в свои ръце.

— Нека да се качим на борда и спокойно да обсъдим цената — предложи той. — Няма да останете разочарован.

Капитанът се замисли доколко е разумно да разчита на обещанията на поклонника, но отпъди съмненията. Имаше място да подслони още неколцина платежоспособни пасажери. Вероятно това щеше да се окаже дори неговият щастлив ден.

— Качвайте се — покани ги той.

Острият му поглед не пропусна да забележи нежното лице на младия поклонник. Обикновено се доверяваше на нюха си, беше познавач на хората, затова си рече: „Проклет да съм, ако това е момче! Сигурно са двойка влюбени, които бягат“, и си позволи да се усмихне. Днешният ден наистина му носеше късмет. Жена и мъж, предрешени като поклонници — наскоро чу за нещо подобно. Ни най-малко не се интересуваше обаче кой преследва тези двамата. Само едно нещо имаше значение за капитана — в последно време цената на пътуването до Бриндизи се бе покачила рязко.

— Добре дошли на „Стела марис“ — приветства ги той и леко потупа Лоренцо по гърба. — Да отидем в каютата ми, там ще обсъдим всичко на спокойствие.

След чаша вино и няколко кръга преговори Бианка и Лоренцо с несигурна походка слязоха от кораба, за да се снабдят с нужните провизии.

— Този човек е мошеник — ядно изсъска Бианка. — Взе ни почти всичките пари. Сигурен ли си, че е християнски мореплавател?

— Че какъв да е? — учуди се Лоренцо.

— Пират!

Лоренцо се засмя.

— Капитанът е безскрупулен, но определено не е пират. Не се бойте. Утре рано отплаваме и ако капитанът излезе прав, след пет дни ще пристигнем в Бриндизи. Тогава вече ще бъдем в безопасност.

— Дано — въздъхна Бианка. — Омръзна ми да се страхувам и зад всеки ъгъл да ми се привижда Хайнрих от Пасау. Толкова съм уморена… Според теб ще можем ли да си отдъхнем на борда?

— Положително. Какво толкова може да се случи по време на едно плаване по море? Ще имаме много време за сън.

Унинието, обзело младата жена, поотмина и двамата се заоглеждаха за търговец, за да си купят хляб, вода и плодове за пътуването. В един миг на Бианка й се стори, че зърна силует, целият в черно, но когато погледна повторно в същата посока, не откри никого.

— Вече ми се привиждат духове и демони — ядоса се на себе си тя.

Хайнрих от Пасау и черният му палач несъмнено я следваха по петите, но тя смяташе за малко вероятно да се натъкне на тях тук, в Комакио. Много кораби потегляха на юг, а по Адриатическото крайбрежие имаше цяла върволица пристанища. При все това тя остана нащрек и почти не мигна в нощта преди отплаването, която прекараха на борда с позволение на капитана.

По изгрев-слънце последните провизии и останалите пасажери се качиха на борда. Бианка въздъхна с облекчение. Сред тях не видя мъж в черно.

* * *

Карим стоеше на пристанището и гледаше към морето, хвърлящо сребристи отблясъци. Носеше се слух, че флотата на ландграфа на Тюрингия вече била край Бриндизи, но той чакаше от часове и не съзираше нищо освен обичайните галери и товарни кораби. Обеща на императора да се погрижи за ландграф Лудвиг IV веднага щом пристигне, за да намали до минимум риска от заразяване.

Освен това се договори с Фридрих за предпазна мярка срещу епидемията: преди окончателното си отпътуване за Светите земи и императорът, и ландграфът да се оттеглят на остров Сан Андреа. Въздухът там беше много по-свеж и опасността човек да заболее от блатна треска клонеше почти към нула.

На Карим не му харесваше да пилее скъпоценното си време в чакане, но молбата на Фридрих си беше недвусмислена императорска заповед, опакована в дружески слова, и при все това — от ясна по-ясна.

Сарацинът вече изгуби надежда флотата да пристигне днес и възнамеряваше да се върне в лечебницата. Щеше да помоли някой от съгледвачите да изчака корабите. Присъствието му при болните и умиращите беше по-важно, отколкото на пристанището.

Поне императрица Изабела пристигна благополучно в Отранто. Там нямаше вероятност да се зарази от треска, затова пък се очакваха усложнения на нейната бременност, която — Карим вече не се съмняваше — беше в ранен стадий.

Императорът се усмихна самодоволно, когато Карим му съобщи радостната вест. Все пак беше женен за Изабела вече от две години. Карим обаче наблюдаваше бременността с растяща тревога, още повече че щеше да придружи Фридрих на кръстоносния поход и нямаше как да бъде на разположение при евентуален проблем. Беше сигурен, че ще има усложнения.

Погледът му се зарея над пристанището и се спря на един току-що спрял кораб. Част от екипажа и повечето пасажери вече бяха слезли, когато двама поклонници в мръсни одежди напуснаха борда.

И двамата изглеждаха бледи и болнави. Карим, отлично запознат с коварствата на пътуването по море, се усмихна състрадателно. Виждал бе храбри рицари, презиращи смъртта в битка, да се чувстват толкова зле на кораб, че да се молят да умрат. Дори опитни мореплаватели се страхуват от болестта, която измъчва хората по вода тъй, че не смогват да задържат и залък в стомаха си. А колко още ужасии крие тя за всеки, тръгнал за първи път да пътува по море!

С крайчеца на окото си видя как двамата поклонници приседнаха в сянката на един чинар. Изглеждаха изтощени; в кратък момент на невнимание качулката на единия се свлече от главата му. Карим с почуда видя, че това не е мъж, а жена с дълга руса коса. Изключително красива жена, както установи окото му на познавач.

Любопитството му се събуди и той реши да насочи вниманието си към странната двойка. Жената припряно покри отново косите си и се извърна към своя спътник, несъмнено — мъж. Карим видя, че макар дрехите й да бяха стари и износени. Стойката й, жестовете й, цялото й държане даваха основание да се предположи, че произхожда от благородническо семейство.

— Значи е дама — промърмори сарацинът и му се прииска да разбули загадката. Реши засега да не се връща в лагера, а да проследи незабелязано двамата поклонници.

Карим се взря за последно към хоризонта — все така не се забелязваше никаква флота. Двамата поклонници хапнаха стафиди и бадеми и твърде бързо се възстановяваха, след като отново стъпиха на твърда почва. След малко станаха и поеха към вътрешността на града през лабиринт от тесни улички. Карим се загледа подире им. Щеше да тръгне в същата посока, но забеляза мъж, който явно също следеше двойката.

Сарацинът подсвирна тихичко. Тая работа ставаше все по-загадъчна. Непознатият, висок и строен, му се стори бегло познат. Карим обаче не успя да си спомни кога и къде го е виждал.

Двамата поклонници се отдалечаваха с бързи стъпки от пристанището, а Карим се запита кога ли ще им направи впечатление, че в този горещ град цари извънредно положение. По някое време трябваше да забележат, че търговците вече не предлагат стоки, а църквите са препълнени с хора, молещи се за закрила срещу епидемията. По уличките се носеше лек мирис на тамян, но вонята от изгорените мъртъвци преобладаваше над всички други миризми.

Чужденецът, който също вървеше по дирите на поклонниците, внимаваше да се държи на разстояние, за да не го забележат. И Карим се опитваше да действа по този начин. Вече се спускаше вечерта, червената топка на слънцето потъваше зад хоризонта. Утрешният ден щеше отново да е горещ, но сега здрачът носеше известна прохлада. В някои особено тесни улички вече беше тъмно; двамата поклонници постоянно се озъртаха нервно.

Карим се опитваше да не губи от поглед нито непознатия, нито поклонниците и въпреки това те изведнъж изчезнаха. Той спря и се огледа.

Пътят го доведе до малък площад, от който започваха множество тесни улички. Коя ли бяха избрали поклонниците? Нямаше представа, но докато умуваше накъде да тръгне, до ушите му стигна приглушен вик. Втурна се по посока на гласа и завари чужденеца да се бори с двамата поклонници. Непознатият се опитваше да надвие мъжа, но и той, и спътницата му се съпротивляваха яростно. Нападателят сипеше ругатни и проклятия. Говореше със силен акцент и в този момент Карим осъзна кой стои пред него — Хайнрих от Пасау, един от немските барони, в чието присъствие Фридрих бе коронясан за крал преди години.

Нито императорът, нито Карим нямаха и капчица доверие на този човек. Карим смяташе немеца за един от най-безскрупулните типове, които бе срещал през живота си.

Без да се замисля, извади от пояса си остра извита кама, твърдо решен да защити живота на поклонниците. Хайнрих от Пасау обаче чу стъпките на Карим, блъсна една от жертвите си към стената и бързо се шмугна през някаква порта. Карим се отказа да го преследва. Беше загрижен за нападнатите поклонници.

Мъжът стоеше облегнат върху стената и дишаше тежко, жената седеше изтощена на земята.

— Ранени ли сте? — попита сарацинът.

И двамата поклатиха глава.

— Аз съм Карим ан-Назир, придворният лекар на императора. Можете да ми имате доверие.

Красивата непозната и спътникът й се спогледаха, но останаха безмълвни.

Карим се наведе и помогна на поклонничката да се изправи на крака. Тя му кимна с благодарност. Въпреки качулката лицето й се виждаше добре и първото му впечатление се потвърди. Тази жена беше красавица, а правеше впечатление и на умница.

— Кажете ми името си — помоли сарацинът.

Поклонничката примирено сви рамене:

— Имате право да го знаете, Карим ан-Назир, защото без вас щяхме да сме загубени. Благодаря ви за смелостта. Името ми е Бианка, жена съм на тъкач. А този мъж се казва Лоренцо и ми е брат.

Карим забеляза учудения поглед на поклонника, но решителният отговор на спътничката му го накара да си мълчи.

— Знаете ли защо ви нападна онзи човек?

— Защото е разбойник, струва ми се.

— Познавате ли го?

— Не. Не познаваме никого тук. Корабът ни пристигна днес. Пътувахме от Комакио за Бриндизи.

Карим реши да не задава повече въпроси.

— Бъдете бдителни — предупреди ги той, — в града вилнее треска. Най-добре ще е да продължите пътя си възможно по-скоро.

Сарацинът видя как и двамата се сковаха от страх. Познаваше тази реакция — всеки с капка ум в главата си се боеше от треската повече, отколкото от дявола. Поклони се леко пред поклонниците и побърза да се върне в лагера. Загуби много време, но срещата си струваше.

— Дълго се забави на пристанището — посрещна го императорът. — Вече смятахме да пратим да те търсят.

— Чаках ландграфа на Тюрингия, но напразно. Дано флотата му да пристигне утре.

— Значи денят ти е бил крайно скучен?

— Напротив — отвърна Карим. — Запознах се с интересни хора и срещнах един немски барон.

Фридрих наостри уши.

— Кой по-точно? — попита с остър тон.

— Хайнрих от Пасау.

— Странно. Дали според теб възнамерява да участва в кръстоносния поход?

— Не, станал е крадец, струва ми се.

— Нищо ново, Карим. Повечето мои васали от Севера са крадци и разбойници.

— Новото обаче е, че един от тях сега нападна поклонници.

Фридрих го погледна невярващо, но и леко развеселен.

— Хайнрих от Пасау напада поклонници? Откога поклонниците са примамлива плячка?

— Откакто под мръсните одежди на поклонниците се крият извънредно красиви и изискани дами.

— Започна да става интересно — оживи се императорът и противно на навиците си отпи глътка вино. — Какво ти е известно за тази дама?

— Казва се Бианка… Освен това лъже.

— Продължавай!

— Твърди, че била жена на тъкач, а спътникът й бил неин брат.

— А това не е ли вярно?

— По никой начин, императоре. Тя е княгиня или графиня, сигурен съм.

— Значи познава немския барон?

— Отрече да го познава, но, както казах, лъже.

Аналитичният ум на Фридрих се зае да разглобява загадката на съставните й части. Искаше да ги подреди в логична последователност.

— Мисля, че Хайнрих от Пасау познава жената и спътника й — предположи той. — Ти как смяташ?

Карим кимна.

— И аз мисля така. Двамата бяха в мръсни и изпокъсани дрехи на поклонници. Никой крадец на света не би допуснал, че носят ценности. Причината за нападението трябва да е друга.

— Може би заговор?

— Не знам, императоре.

Фридрих му хвърли нетърпелив поглед.

— Знаеш ли изобщо нещо за тази тайнствена непозната?

— Тя е най-красивата жена, която съм виждал — отвърна Карим.

— И къде е сега?

— Посъветвах ги — нея и спътника й — да бягат по-далеч от треската. Но един вътрешен глас ми казва, че няма да го направят. Значи тя е тук, в Бриндизи.

Императорът въртеше замечтано винената чаша между пръстите си.

* * *

Не успяха да намерят странноприемница, градът беше безнадеждно препълнен. Хората спяха направо на пода по кръчми и обори, а много поклонници прекарваха нощта на улицата. Коленичеха, където им падне, и се молеха на всемогъщия Бог да ги опази от епидемията.

Бианка си запуши ушите, за да не чува отчаяния плач на хора, останали вече без сили. Тя също чувстваше как бягството изчерпва жизнеността и оптимизма й. Питаше се защо Бог й позволи да се изплъзне от преследвачите, а я доведе в този ад. За нея Бриндизи не беше спасение, а гибел. Младата жена не знаеше от кого да се страхува повече — от Хайнрих от Пасау или от треската.

С Лоренцо се върнаха на пристанището, проправяйки си път сред тълпата от потни тела. След доста криволичене най-сетне се добраха до „Стела марис“ и помолиха капитана да им разреши да преспят на кораба още една нощ. Лоренцо му сервира историята за нападението — комбинация от принудителни лъжи и полуистини. Капитанът видя, че бившите му пасажери едва се държат на крака от изтощение, и макар и неохотно, се съгласи.

— Но как е възможно? — проплака Бианка, когато най-после останаха насаме. — Където и да избягаме, Хайнрих и онзи зловещ мъж в черно изскачат от тъмното като демони и застрашават живота ни. Откъде е знаел, че пътуваме за Бриндизи?

— Тези двамата са майстори в своята област — отвърна Лоренцо. — Подкупват, сплашват, изтезават и убиват, както си щат, стига да отговаря на плановете им. А хората им казват каквото искат да знаят.

— Никога няма да им избягаме.

Бианка отчаяно се втренчи в пода. След срещите с преследвачите страхът й прерасна в паника. Оставаше им само тази нощ, за да си починат, утре трябваше да продължат пътя си. Младата жена вече не виждаше изход. Колебаеше се дали да следва първоначалния си план и да помоли за помощ старата си приятелка Клара Сиенска. Бари се намираше малко по на север от Бриндизи; надяваха се всъщност да спрат директно в тамошното пристанище, но понеже всички моряци очакваха по-добри сделки от Бриндизи, отминаваха Бари, без да спират. Ето защо двамата бегълци се видяха принудени да се върнат до Бари по суша, но след вчерашното преживяване Бианка вече силно се колебаеше дали изобщо да ходят в манастира на преподобните сестри.

Боеше се да не застраши живота на Клара и на останалите монахини. Несъмнено двамата мъже, които толкова упорито ги следваха по петите, нямаше да се поколебаят да нападнат и манастир. Редно ли е да въвлича още хора в нещастието си?

Жената на тъкача вече умря заради нея. Докато събират информация за нея и Лоренцо, напълно възможно е онези двамата да са ранили и даже убили и други хора. Всички, които им помагаха, се намираха в смъртна опасност. Включително капитанът на „Стела марис“. Беше ли разумно да се крият тук?

Бианка се надяваше преследвачите да не се досетят за този й ход, но реши все пак да напуснат кораба преди зазоряване и да продължат нататък. Оставаше въпросът: накъде?

Сети се за кратката среща с придворния лекар на императора. „Сарацин — помисли си тя. — Умен и смел, но и малко страшен.“ Тъмните му очи я пронизваха; поколеба се дали той повярва на приказките й, че е жена на тъкач, а Лоренцо е неин брат. Дали този човек е в състояние да им помогне? Не, веднага отхвърли тази мисъл. По-добре да не се доверява никому.

До нея Лоренцо бе потънал в неспокоен сън. Ръцете му потръпваха конвулсивно, мърмореше нещо неясно.

„Горкичкият Лоренцо — помисли си тя. — И той загуби всичко.“ И за разлика от нея — без всякаква вина. Всичко, което правеше, го правеше от безкористна вярност. И каква му е ползата? Ден след ден, отново и отново да се страхува за живота си.

От умора Бианка усещаше главата си празна.

— Тази нощ не мога да мисля — тихо отрони тя. — Но се налага да взема решение.

Затвори очи с надеждата отново да й се яви ангелът, който вече бе срещала в съня си. Ала видението на небесното създание не я навести. Никой не й се притече на помощ.

Унесе се, плувайки между сън и будуване. Поради силната умора беше крайно наложително да си почине, но тревогите за бъдещето, нейното и на Лоренцо, й пречеха да се отпусне. В главата й се оформи смела идея; колкото повече нощта отстъпваше пред утрото, толкова повече се избистряше тя. Щом не може да живее повече в тази част на света, ще избяга в друга. Хиляди хора потеглят към Светите земи: рицари, поклонници, авантюристи, търговци… и жени.

Във всеки случай, мина й през ума, преди умората окончателно да я надвие, във всеки случай им е необходима нова маскировка. Утре ще сменят дрипавите си одежди на поклонници с нещо по-различно. Намираха се в град — следователно нищо не й пречи отново да облече женски дрехи. Трябва да объркат преследвачите си. А после да обмислят на спокойствие как да се доберат до Светите земи. Но най-напред — да се наспи…

* * *

Фридрих почувства първите пристъпи на остро главоболие. Побиваха го леки тръпки, но той отказваше дори да мисли за неразположението си. Ландграфът на Тюрингия най-после пристигна с войската си и императорът настоя незабавно да продължи по море. Точно сега не желаеше да поема никакъв риск; налагаше се и той, и официалният му заместник час по-скоро да се качат на корабите. Тревожеше го обаче не само треската. У императора се засилваше усещането, че този кръстоносен поход е върволица от удари на съдбата, липса на късмет и нещастни стечения на обстоятелствата. Епидемията беше достатъчно ужасна, а сега и провизиите започваха да се изчерпват.

Императорските служители полагаха големи усилия да осигурят снабдяването поне с основни хранителни продукти и с вода, но напливът от човешки маси надхвърляше възможностите и на най-ефикасната администрация в северното Средиземноморие. Наложи се да разпределят водата на дажби, а кръстоносците не си дояждаха, макар корабите да докарваха нови провизии.

Условията не бяха никак благоприятни за Христовата армия, която се готвеше да се бори срещу неверниците под палещото пустинно слънце. Императорът хранеше големи надежди относно планирания кратък престой на остров Кипър. Там щяха да попълнят запасите и да си отпочинат от уморителното пребиваване в Бриндизи.

Фридрих сложи охлаждаща кърпа на челото си и се помоли за облекчение. Юли отдавна мина; срокът, който обеща преди две години на тогавашния папа, и го скрепиха с подписването на договора от Сан Джермано, изтичаше неумолимо.

Енергично отпъди на заден план неприятните мисли за папата и отново се зае с едно писмо, написано върху необикновен материал. Арабите го наричаха хартия, а Фридрих, голям почитател на древноегипетската култура с нейните фараони и превъзходното й строително изкуство, знаеше, че още преди повече от две хиляди години са използвали папирус.

Писмото, написано на арабски, бе изпратено от емир Фахраддин, когото Фридрих ценеше и уважаваше. Емирът беше от дипломатическата служба на султана на Египет Ал-Камил. Фридрих се запозна с него миналата година. Сега емирът му предлагаше нещо наистина необичайно. Султанът, пишеше в писмото, моли християнския император за помощ срещу собствените си братя — султана на Вавилон и султана на Дамаск, последният — господар и на Светите места и Йерусалим.

Емирът пишеше, че тримата братя отдавна са скарани и всеки се опасява да не го нападнат другите двама. По тази причина той предлагаше на императора да стане негов съюзник и да го подпомогне в Светите земи.

Фридрих се поусмихна. Изненадващо предложение, но не се вместваше изцяло в неговите планове. Не желаеше нито съюзник, нито още една армия. Ако начинанието му се осъществеше, връзката с някой от враждуващите братя щеше по-скоро да му попречи, отколкото да му бъде от полза. „Ще протакаме и ще разчитаме на времето“ — реши императорът. Остави за по-късно да издиктува на арабски писар дипломатичен отговор. На първо място сега стоеше планираното пътуване по Средиземно море. Всичко друго щеше да почака.

Отново го побиха тръпки. Фридрих наметна на раменете си червена копринена пелерина, украсена с орли и лъвове. Малко по-късно Карим влезе в императорската шатра и завари Фридрих с изпотено чело, но треперещ от студ. Императорът вече сам бе изтълкувал симптомите, а сарацинът с един поглед разпозна опасността.

— Имате треска — каза той. — Трябва веднага да заминете. Ще подготвя всичко, за да отпътувате още днес за остров Сан Андреа.

— Просто леко главоболие — успокои го Фридрих. — Днес имаме още задължения, тъй че за Сан Андреа ще отплаваме утре.

— Като ваш лекар ви заповядам да потеглите незабавно. Утре може да е късно.

Гласът на Карим прозвуча по-остро, отколкото му се искаше, и той тутакси осъзна, че не бе избрал подходящ тон по отношение на императора.

Фридрих го изгледа студено:

— Тук заповядам само аз. Вече реших. Ще се придържам към плана и ще говоря пред хората, които дойдоха от Север, за да ни подкрепят. Подготви отплаването за Сан Андреа за утре заран. Може да си вървиш.

Карим познаваше императора достатъчно добре, за да не му противоречи. Фридрих не беше от хората, които позволяват да им влияят. По принцип постъпваше, както сам смяташе за правилно. И понеже в момента не можеше да стори нищо повече като лекар за своя пациент, сарацинът се запъти към войсковия лагер. След малко там императорът щеше да произнесе реч пред армията на Лудвиг IV, ландграф на Тюрингия. Предвид на обстоятелствата Карим смяташе начинанието за повече от неразумно и искаше да бъде наблизо, в случай че болестните симптоми на Фридрих се обострят.

На площада пред лагера постепенно се събираха хора. Новината, че самият император ще говори пред рицарите, се бе разпространила мълниеносно.

Карим потърси място с добра видимост. Пред очите му се разкри странна сцена. Жегата изтощаваше хората, мъчеше ги страх от треската, цареше недостиг на хранителни запаси, и въпреки това мнозина сякаш се зареждаха с нова енергия и нов ентусиазъм. Запита се дали надеждата да зърнат и чуят императора не отприщва тези резерви. Една императорска реч винаги беше събитие, което никой нямаше да забрави скоро.

Бяха дошли не само рицари, стрелци с лък и матроси, но и поклонници, търговци и занаятчии от града, селяни и техните ратаи, жени и деца. Хората стояха на групи. Рицарите държаха конете си в периферията на събралото се множество, опитвайки се да използват всяка сенчица в града.

Търговците от Бриндизи, въпреки горещината в тъмно облекло и с шапки на глава, обсъждаха оживено събитията, тъй внезапно и съдбоносно засегнали техния град. Лицата им бяха сериозни и начумерени, защото разумът им подсказваше, че и най-могъщият император не е в състояние да прогони епидемията от града им.

Досега рицарите и кръстоносните походи им носеха богатство и благоденствие, но вече започнаха да сеят болест и смърт. За първи път от десетилетия насам старейшините проклинаха чуждото злато и монетите на другите страни; копнееха само за мир и спокойствие между градските стени.

Карим дочу смях и писъци и извърна поглед надясно към група жени. Носеха яркожълти бонета, изпод които се подаваха дългите им сплетени коси. Роклите им изглеждаха опърпани въпреки веселите цветове, към подгъва полите им бяха хванали кора от мръсотия.

Жените пиеха вино. Вътрешно Карим го определи като правилен избор, защото виното във всеки случай беше по-добро от развалената воняща вода, която Бриндизи предлагаше на гостите си. Бяха блудници и лавкаджийки, настроили се за появата на императора. Какво по-хубаво за една жрица на любовта от стотици мъже, събрани на едно място? „Зажаднели мъже, отчаяни мъже“ — мислено додаде Карим. После сви леко рамене и пожела на дамите да припечелят добре през днешния ден.

По-голямата част от тълпата се състоеше от поклонници и Карим затърси сред множеството една определена двойка в опърпани одежди. Имаше обаче толкова много като тях, че не очакваше да открие мнимите брат и сестра. Запита се дали Бианка и Лоренцо са още в града. Надяваше се да са успели да отидат на безопасно място, макар да беше малко натъжен, задето никога вече няма да види красивата Бианка.

Прозвучаха фанфари и императорът пристигна пред тълпата, възседнал внушителния си боен кон. Носеше ризница и оръжията си, отгоре — великолепна наметка от тъмночервено кадифе, обточена със злато. Сините му очи изглеждаха по-ясни от всякога, червеникаворусата му коса блестеше на слънцето. Разделена на път по средата, дълга до под ушите и подстригана на черта, а няколко кичура бяха сресани над челото.

Както всеки път, така и сега видът на императора впечатли Карим, а един поглед към лицата на множеството показа, че не е единственият.

Скрити зад ъгъла на една къща, Бианка и Лоренцо следяха какво става до очакваната с напрежение поява на императора. Успяха да заменят поклонническите одежди с облекло на обикновени прислужници. Бианка беше в кафява пола и блуза, някога била бяла, Лоренцо — в дълга доземи черна дреха. На краката носеха най-обикновени филцови обувки. Лицата им бяха нацапани с прах — предпазна мярка, която можеха да си спестят. Никой не им обръщаше внимание.

Бианка впери очи в императора, сякаш бе срещнала лично легендарния Тристан от любовния рицарски епос на Готфрид от Страсбург. Не успяваше да се съсредоточи върху думите му и дори не забелязваше опитите на Лоренцо да й пошушне нещо.

Никога не бе виждала толкова пленителен мъж. Императорът изглеждаше непобедим, блестящ в драгоценната си наметка. Тя усещаше притегателната сила на този човек и разбираше защо толкова много хора искат да тръгнат след него към Светите земи.

Освен това той пробуди у нея непознати досега чувства. Тя импулсивно хвана спътника си за ръката.

— Лоренцо, погледни лицата на хората, виж как той им вдъхва кураж. — Почувствала невероятен прилив на енергия, тя му заговори настоятелно. — Вече знам какво ще направим. Дълго размишлявах и се колебах, но сега съм сигурна.

Младежът, опознал вече графинята достатъчно добре, предположи, че възторгът й предизвестява нови приключения и нови опасности. От вълнение устата му пресъхна, той преглътна тежко и не отрони дума.

— Лоренцо — повтори тя и му се усмихна лъчезарно. — Ще тръгнем с императора. Ще се присъединим към обоза му.

Лоренцо изстена вътрешно. Още едно пътуване по море, този път далечно, чак до Ориента. Страхуваше се от ужаса на морската болест, съмняваше се дали ще го понесе повторно. Чувстваше се изтощен, сякаш е пробягал цялото разстояние от Пиемонт до Апулия; възхищаваше се на Бианка, която след речта на императора разцъфтя като една от тъй любимите й кремави рози от сорта галика.

Императорът отдавна напусна площада, но тълпата не се разотиваше. Хората разговаряха и спореха, наемниците викаха да им донесат вино, слугините бързаха да се върнат по къщите.

На Лоренцо му омръзна постоянно да бяга. Страхуваше се, че преследвачите им ще ги изтласкат до края на света; и какво ще стане, когато най-сетне пристигнат отвъд това море? Но верността му към Бианка стоеше по-високо от всичко друго. Щом тя иска да последва императора, той ще я придружи, с Божията помощ. Предпочиташе да отиде в ада, отколкото да изостави графинята.

И докато Лоренцо и Бианка се взираха умислено на изток, угриженият Карим се запъти обратно към лагера.

Никой от тълпата не забеляза симптомите на треска у императора, сарацинът бе абсолютно сигурен. Фридрих изнесе перфектно представление и заплени всички. Беше майстор на зрелищните спектакли и за пореден път накара и най-големите си критици да замлъкнат. В това отношение Карим смяташе императора за гений, ала що се отнася до собственото си здраве, Фридрих беше напълно безотговорен.

* * *

Папа Григорий IX, заобиколен от най-близките си довереници, се наслаждаваше на любимото си червено вино, брунело от Тоскана — силно, със землист вкус и при все това оставяше върху езика приятно плодово усещане. Светият отец ценеше хубавото винце, пък и днес имаше особен повод за радост.

От тесния кръг около императора до Рим стигна слух, че Фридрих се е разболял от коварната блатна треска. Ако отговаряше на истината, а папата не се съмняваше в надеждността на своите информатори, значи Църквата бе достигнала повратен момент в борбата за надмощие над императора.

Негово Светейшество се усмихна самодоволно. Предвиждайки мъдро събитията, разположи на позиция войските си. Символично, разбира се, защото не би паднал толкова ниско, че да се бори с оръжие. Неговата мощ беше в дипломацията на Курията.

Григорий бе твърдо убеден, че предшествениците му са подценявали все още младия по онова време император. Никой не бе съзрял каква опасност представлява той. В ръцете на настоящия папа се намираше изваждането на Църквата от изолацията, за което бе отговорен само и единствено Фридрих.

Ватиканът беше приклещен между владенията на императора, а това положение никак не се харесваше на папа Григорий и той смяташе да го промени в бъдеще. В Германия синът на Фридрих, крал Хайнрих, не проявяваше особени политически умения, пък и немските князе се славеха със склонността си да отслабват всячески властта на монарха. Ето защо папата хранеше основателни надежди империята оттатък Алпите да не остане вечно в ръцете на император Фридрих.

На юг, в кралство Сицилия, той управляваше сам и с нетрадиционните си решения постоянно предизвикваше гнева на върховния църковен водач. Невероятното твърдоглавие, с което императорът държеше на верските свободи на сарацините в Сицилия например, вбесяваше до полуда папата. А Фридрих дори разпореди със закон на неверниците да се отпуснат райони за заселване около град Луцера. Позволи на сарацините даже да си строят джамии и ни най-малко не се интересуваше от острите протести на Рим.

Но сега вятърът на съдбата се обърна. Неотдавна папа Григорий въздигна в кардиналски сан трима влиятелни епископи от Ломбардия — сякаш предусещаше, че властта на Фридрих ще намалява и силната ръка на Църквата на стратегически важните позиции южно от Алпите ще е от голяма полза. А и един болен император не е в състояние да предвожда кръстоносен поход. Впрочем срокът за тръгването към Светите земи бе изтекъл преди няколко дни. Договорката беше за края на август, а вече настъпваше септември.

Папата реши да осведоми своите кардинали за по-нататъшните събития днес, в тази прекрасна вечер. Отпиваше от виното и се наслаждаваше на аромата му, когато съобщиха за пристигането на тамплиер — настоявал незабавно да говори с Негово Светейшество.

— Не сега — недоволно възрази Григорий. Не възнамеряваше да си разваля вечерта.

— Но той твърди, че съобщението било от решаващо значение. Пристигнал в Рим спешно от Бриндизи.

— Е, да влезе тогава — отстъпи Негово Светейшество.

Тамплиер от Бриндизи? Дали императорът е толкова зле?

Рицарят-тамплиер влезе забързано в личните покои на папата.

— Носите съобщение. Слушам — посрещна го Григорий.

Обичаше да насочва вестоносците направо към същината на разговора и не търпеше заобикалки.

— Императорската галера ще отплава утре. Кръстоносният поход започва.

За миг папата занемя от изненада.

— Но според нашите източници императорът е тежко болен.

— Императорът е жилав. Потегля въпреки треската.

Изумен, Григорий се взря в тамплиера.

— Да не би този човек да се е съюзил с Дявола? — въпреки преклонната си възраст папата подскочи като ужилен. — В този момент решавам: Само още една погрешна стъпка, само още едно мъничко забавяне, и императорът ще бъде изключен от християнската общност и от Пресветата църква. Ще бъде отлъчен и никакво покаяние не може да го върне в лоното на Църквата.

Кардиналите пребледняха.

— Това значи война — тихо промърмори един от тях.

* * *

Бианка не си намираше място от вълнение. Наистина успяха да се качат на кораб от императорската флота. На борда имаше рицари и поклонници, матроси, коне и скромен товар с провизии. Името на кораба — „Клара“ — Бианка изтълкува като добър знак и непреднамерена препратка към игуменката Клара Сиенска от манастира на преподобните сестри от Бари. Сред пасажерите нямаше нито една жена, затова Бианка се върна към утвърдената си маскировка. Двамата с Лоренцо отново облякоха грубо тъкани поклоннически одежди, но не старите дрипи, а чисто нови наметки.

„Клара“ беше много по-голяма и по-елегантна от крайбрежния платноход „Стела марис“, който ги докара в Бриндизи. Наличните пари не им стигаха за пътуването, но Бианка поработи за кратко като писар в църквата „Санта Мария“ и й платиха в хранителни продукти и с някоя и друга монета.

Не срещнаха повече нито Хайнрих от Пасау, нито мъжа в черно. „Голям късмет“ — каза си Бианка. Въпреки това беше сигурна, че не са се отказали да ги издирват.

Лоренцо се примири с мисълта за далечното пътешествие до непознати земи. В Ориента едва ли го очакваше нещо по-лошо от сегашния живот на беглец. Безпокоеше го само растящото увлечение на Бианка по императора, преминаващо в екзалтираност. Изкушаваше се да каже, че младата жена е влюбена в монарха, но не си позволи да се изказва по такъв неуважителен начин.

Ден след ден Бианка говореше за Фридрих, искаше да узнае още и още за него и упрекваше Лоренцо, задето не завързаха по-близко познанство с придворния лекар. Човекът все пак ги бе спасил от Хайнрих от Пасау. Лоренцо хладно й напомняше, че тъкмо тя бе залъгала сарацина с една крайно невероятна история и в крайна сметка и двамата изпитаха облекчение, когато той се сбогува с тях.

— Прав си — признаваше тя и в следващия момент допълваше: — Но може би беше грешка.

Повече не видяха нито императора, нито личния му лекар. Ала императорската галера, превъзхождаща всички останали кораби по размер и красота, сега бе закотвена край Бриндизи и щеше да предвожда флотата.

Из града пълзяха слухове, че и Фридрих, и заместникът му Лудвиг от Тюрингия са болни от треска, но никой не бе наясно, доколко това е истина. Лоренцо знаеше от опит, че няма дим без огън, и се опасяваше от най-лошото, обаче, без да споделя тревогите си с Бианка. Защо да я тревожи, в крайна сметка той не разполагаше с нищо конкретно. „Щом всички кораби от императорската флота заедно с голямата галера отвързват въжетата, значи заболяването на владетеля или не е сериозно, или междувременно той е оздравял“ — така си помисли Лоренцо.

— Погледни, Лоренцо, отплаваме — ликуваше Бианка, опиянена от великолепната гледка на корабите.

Подухваше приятен, не твърде силен бриз, а гладката вода приличаше на огледало, с облекчение установи Лоренцо. Бианка никога не бе виждала как потегля флота и с почуда установи, че корабите не плават с платна, а ги задвижват гребци, седящи на няколко етажа, разположени един над друг в трюма.

От трюмовете долитаха ритмични викове. Мъжете вдигаха и спускаха в такт веслата. Дългите дървени пръти се потапяха почти безшумно във водата, а появяха ли се отново, оставяха малки кръгове пяна подире си. Кораб след кораб бавно поемаше курс към открито море; „Клара“ също излезе ловко от пристанището.

В открито море вятърът духаше по-силно, отколкото в закътаното пристанище и един след друг корабите започнаха да разпъват платна. Бриндизи оставаше все по-далече зад тях, силуетът на града се стопяваше постепенно в мъглата.

Бианка вдишваше с пълни гърди въздуха, който ухаеше на тръпчива свежест и най-сетне я избавяше от гнилата смрад на града. Галерата на императора беше най-бърза и единствена имаше необикновени триъгълни платна, докато всички останали бяха с четириъгълни. Корабът на Фридрих пореше елегантно вълните и сочеше курса на останалите плавателни съдове.

Младата жена забеляза, че императорската галера напредва много по-бързо от другите. С мъка откъсна поглед от нея, за да погледне за последен път назад — към Бриндизи, към сушата, към Апулия.

В този момент тя оставяше всичко зад гърба си. Да, казваше се графиня Ланча, но това име имаше ли някакво значение за нея? Беше жена, загубила и семейство, и родина, и сигурността си. Заложи на карта всичко и досега не спечели нищо. „Не е вярно — обади се вътрешният й глас. — Спаси живота си. Бягаш, но все още си свободна.“

Младата жена се загледа отново в кораба на императора и забеляза странните действия на моряците на борда с платната. Галерата забави ход и промени посоката си. И Лоренцо усети, че става нещо необичайно; моряците от съседните кораби също наблюдаваха изненадани галерата на Фридрих.

— Какво значи това? — попита Бианка.

— Не знам — отвърна Лоренцо, също толкова невеж в мореходството.

— Погледни, Лоренцо, корабът обръща!

Капитанът, застанал пред кормилото по средата на кораба, заповяда на един от хората си да се качи на мачтата, за да вижда по-добре.

Бианка сбърчи чело. Обзе я предчувствие, че се е случило нещо ужасно. Защо иначе галерата на императора ще се отклони от курса? Скова я леденостуден страх. Тъкмо се почувства щастлива и лека като перце, и несигурността я налегна като воденичен камък.

Другите кораби също забавиха ход, капитаните чакаха императорските заповеди. Всички бяха вперили поглед напред. Бианка и Лоренцо с почуда видяха как галерата свали императорския флаг и пое обратно.

Младата жена, цялата разтреперана, заговори един моряк:

— Защо корабът на императора обръща?

Морякът, гигант с яки ръце и набраздено от слънцето лице, се извърна към Бианка със сълзи в очите.

— Флотата ще продължи сама — отговори той.

— Но защо? Какво се е случило? — отчаяно попита тя.

— Ужасно нещастие — промълви морякът. — Императорът е мъртъв.

Бележки

[1] Исторически регион в Италия на територията на днешна Тоскана, северната част на Лацио и западната част на Умбрия. През древността се наричал Етрурия, страната на етруските. — Б.пр. ↑

[2] Сарацини — номадски народи на Сирия, както ги наричат римляните. Впоследствие думата означава просто „арабин“, а средновековните християнски автори започват да я употребяват по отношение на всички мюсюлмани. (формулировка според Оксфордския речник на исляма). — Б.пр. ↑

[3] Фридрих II Хоенщауфен (1194–1250) — император на Свещената Римска империя от 1220 г., крал на Йерусалим, Германия, Италия, Бургундия и Сицилия (под името Федерико I). Син на Хенрих VI и Констанция Сицилийска, внук на Фридрих I Барбароса и крал Рожер II. Предвождал Шестия кръстоносен поход (1228–1229). — Б.пр. ↑

[4] Папа от 1227 до 1241 г. Сред основните му идеи е абсолютната власт на папата като върховен Божи служител. — Б.пр. ↑

[5] Замък в Северна Италия, днес руини, където през януари 1077 г. германският император Хенрих IV, отлъчен от Църквата и свален от власт, чакал унизително три дни, за да бъде приет и опростен от папа Григорий VII. — Б.пр. ↑

[6] Католически монашески орден, основан през 1098 г., когато се е отделил от бенедиктинците — Б.пр. ↑

[7] Абу Бакр Мухаммад ибн Закария ар-Рази (865–925) — Б.пр. ↑

[8] Абу Али Хюсайн ибн Абдаллах ибн Сина (980–1037) — Б.пр. ↑

[9] Известен на Запад като Ал-Захрави; смятан за баща на модерната хирургия (936–1013). — Б.пр. ↑

[10] Волиера — голямо ограждение за птици, което им осигурява пространство за летене. — Б.пр. ↑

[11] Албигойци или катари („чисти“) — религиозно течение, възникнало в средата на X век и смятано от тогавашната Католическа църква за ерес. Центърът му е в Лангедок, днес в Южна Франция. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Зузане Щайн Бианка Ланча (2)

Метаданни

Данни

Бианка Ланча

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа частБягството

Зузане Щайн
Бианка Ланча (2)

Първа част
Бягството