Помещението със съвършени пропорции, не прекалено голямо, отговаряше точно на Бианкиния вкус. Някои биха му намерили недостатъци — че въпреки богатата флорална украса, витите сводове и филигранните прозорци не изглежда особено представително. И наистина, тук липсваше монументалната възвишеност на владетелските покои, отличаваща някои дворци, например във Фоджа или Луцера.

В малкия замък „Джоя дел Коле“^[1], разположен на един ден път южно от Бари и също на толкова от Таренто, нямаше място за многобройна свита и тъкмо по тази причина младата жена се чувстваше толкова добре тук.

Тя живееше от седмица в „Джоя дел Коле“ и вече бе влюбена до уши в замъка, в най-добрия случай голям колкото вила. И тук, както в дома на нейното детство, имаше градина с беседка и малки потайни кътчета. Розови и бели цветчета покриваха плодните дръвчета. Имаше множество череши, ябълки и круши, както с възхита установи Бианка. По-късно щяха да разцъфтят розите, лилиите и макът. Тя твърдо реши да посвещава голяма част от вниманието си на градината.

Много неща в „Джоя дел Коле“ й напомняха за предишния живот. Помещенията, не по-големи от тези в замъка на предците й, явно бяха предназначени по-скоро за кратко пребиваване на весела ловна компания, отколкото за управленските занимания на император.

„Но императорът и без това отсъства“ — помисли си Бианка. Отдаваше се на въпросните управленски занимания някъде другаде. Фридрих я доведе в този романтичен малък замък, прегърна я, целуна я и отново се метна на коня, за да продължи заедно със свитата си.

Тук освен нея живееха, разбира се, и други хора: личните й прислужнички, готвачка и няколко кухненски помощнички, коняри, соколар, градинари и, естествено, управител със семейството си. Въпреки това тя се чувстваше самотна.

Дните и нощите без Фридрих бяха мъчение, твърде много свикнала с присъствието му. Липсваха й усмивката, гласът, ръцете, тялото му. Нощем лежеше нещастна в леглото и не можеше да заспи. А когато след часове на будуване очите й най-сетне затваряха, започваха да я тормозят сънища. Преследваха я някакви мъже, тя бягаше ли, бягаше чак до края на света, но и там я очакваше един от нейните мъчители.

Още я владееше ужасът от онзи неделен ден в Йерусалим, когато императорът сам сложи короната на главата си, а тя преливаше от обич и щастие. По едно време в църквата усети, че някой я наблюдава, но не бе подготвена да се озове очи в очи с онзи зловещ мъж, в чиито ръце вече бе попадала.

За щастие не го срещна повече, преди да отпътува от Йерусалим. Въпреки това се почувства на сигурно място едва на борда на императорската галера на път от Акка за Бриндизи. Колко различно беше това пътуване!

Бианка вече не беше бегълка; нея я обичаха, за нея се грижеха. Фридрих четеше всяко желание по очите й. И въпреки всичко тя не смееше да сподели с него какви ужаси я преследват в сънищата й.

Откакто се върнаха в Сицилианското кралство на Фридрих, страхът не я напускаше. Именно сега, в усамотението на „Джоя дел Коле“, тя почти всеки ден се боеше от появата на нейния преследвач. Той щеше да я намери тук, както я намери в Йерусалим, макар да предполагаше, че срещата в църквата е чиста случайност. Нима проницателността на онзи мъж стигаше дотам, та да знае всяка нейна стъпка по време на цялото й бягство?

„Мисли, мисли“ — казваше си тя и се опитваше да не допусне страхът и паниката да вземат връх над обичайната й способност да разсъждава. Сигурно беше зла прищявка на съдбата, иначе не можеше да си обясни появата му в църквата „Възкресение Христово“.

Въпреки това не се чувстваше сигурна тук, в „Джоя дел Коле“. Фридрих не бе в състояние да я защити, след Бриндизи той почти нямаше време за нея. Императорската армия се сражаваше по границите на кралство Сицилия срещу папската войска, верните на императора части се намираха в крайно опасна ситуация.

Противниците на Фридрих обаче не бяха очаквали нито бързото му завръщане от Светите земи, нито подкрепленията, които доведе със себе си. Много кръстоносци, запътили се обратно към родните си места, изявиха готовност да подкрепят императора; само за няколко дни Фридрих постигна първите си военни успехи. Някои градове изпревариха събитията, смирено преклониха глава и преминаха към императора, Папската лига ставаше все по-немощна.

Бианка бе добре осведомена за мирните усилия на императора. Той й изпращаше малки бележки. От една страна, те я успокояваха, но, от друга, потвърждаваха, че Фридрих ще отсъства още известно време.

Как при това положение би се справила, ако я нападне нейният преследвач? Колкото и да си блъскаше главата, Бианка не успяваше да стигне до решение на проблема. Опита се да се подготви за всякакви случаи и взе предпазни мерки — снабди се с малка, остра кама и в отсъствието на Фридрих я носеше на скришно място със себе си.

Бореше се с еднообразието на дните, като проучваше замъка. Още при нанасянето с радост установи, че във всички помещения има камини и следователно бяха лесни за отопляване. В „Джоя дел Коле“ липсваше инак обичайната огромна рицарска зала. В най-голямото помещение — така наречената тронна зала — имаше каменни пейки покрай стените и каменен трон с гръб, украсен с флорални мотиви. Заоблените сводове на прозорците и вратите ги правеха да изглеждат леки и игриви; и изобщо, цялата атмосфера на замъка не излъчваше нищо мрачно или печално. Дървените тавани на жилищните помещения създаваха усещане за уют и домашно удобство. Слънчевата светлина нахлуваше през множеството прозорци и рисуваше причудливи фигури по стенните килими.

„Всъщност това място сякаш е създадено за двама влюбени, които искат най-после да останат сами“ — мислеше си Бианка. Трънчето на ревността я бодеше болезнено, когато си представяше, че Фридрих е идвал и по-рано тук. И най-вече — с коя. Джоя означава радост; твърде вероятно бе императорът да се е наслаждавал на плътски удоволствия тук, предполагаше младата жена. От друга страна, при разходките си из замъка тя не откри признаци за предишно женско присъствие. Е, поне мимолетните му авантюри не бяха оставили следа, успокояваше се тя.

„Каква глупачка съм изобщо да допускам подобни мисли, не достойни за една графиня Ланча“ — кореше се Бианка. И въпреки това непрестанно се мъчеше да научи за миналите любовни похождения на Фридрих повече, отколкото подобаваше. Той никога не говореше за това, не споменаваше и за отношенията с покойните си съпруги. Малкото, което знаеше, бе научила от Карим. Но понеже приятелят на императора и негов придворен лекар представляваше самото олицетворение на дискретността, тя и от него успя да изкопчи само трохички.

Първата му жена, Констанция, била впечатляваща личност. Почти два пъти по-възрастна от Фридрих, тя го посветила в тайните на възмъжаването. „А вероятно и в изкуството на любовта“ — допълваше наум Бианка.

Изабела, втората му съпруга, явно е била противоположност на Констанция. Шестнайсет години по-млада от Фридрих, тя никога не му е била спътница, още по-малко любовница. За двамата този брак означавал династичен дълг, а за Изабела — в допълнение и същинско мъчение.

Тя не знаеше нищо за многобройните авантюри на Фридрих и не успя да изкопчи от Карим каквато и да било информация. Сарацинът беше ням като истукан и Бианка се отказа да повдига въпроса за неща, които очевидно щяха да си останат скрити за нея.

Тъкмо се възхищаваше на изкуството на каменоделците, създали трона, когато чу звук от галопиращи копита. Пратеник с нова вест, предположи тя, но скоро й съобщиха за пристигането на Карим ан-Назир. Завтече се насреща му; чувствата й се сменяха — обземаше я ту радост, ту загриженост.

— Радвам се да ви видя — поздрави го тя. — Надявам се да носите добри новини.

— Императорът ви изпраща поздрави — отвърна Карим — и ви моли да проявите търпение. Ще бъде зает още малко.

— Малко?

— Да кажем, още няколко седмици — усмихна се Карим. Видя как искриците в очите й угаснаха и на тяхно място се настани разочарованието. — Бианка — опита се да я утеши той, — няколко седмици са като миг в сравнение с цял един живот. Фридрих ще се върне при вас, но сега страната има нужда от него.

Бианка кимна. Държеше се не като жена, а като дете, и се засрами, задето показа разочарованието си пред Карим.

— Прав сте, Карим, аз съм една неблагодарница.

— По-скоро сте самотна.

— Малко, може би. Но най-вече съм лоша домакиня. Сигурно сте гладен и жаден след дългата езда. Да отидем в градината, черешовите дръвчета са обсипани с цвят.

Тя разпореди на готвачката да приготви нещо за хапване и заедно със сарацина се запъти към беседката. Харесваше Карим, въпреки че мълчанието му понякога я озадачаваше и я караше да изпитва несигурност.

Той беше умен и според Фридрих — един от най-добрите лекари изобщо. Като мъж създаваше впечатление за силна личност, на която може да се има доверие. Тя намираше тъмната му кожа и черните му очи за привлекателни и се питаше дали някога Карим е обичал жена. Откакто го познаваше, той показваше към нея безупречни маниери, но с женския си поглед тя отдавна беше открила чувствената извивка на устните му и предполагаше, че в него бушува много по-буен огън, отколкото издава хладното му държане.

Изчака Карим да похапне печено пиле и малко плодове.

— Ще настъпи ли мир, Карим, или трябва да се готвим за продължителен период на междуособици?

— Не се тревожете, мирът ще дойде. Може би след няколко седмици, най-късно след няколко месеца. Говори се, че папските военачалници свършват парите.

— Какво значи това?

— Не могат да плащат на наемниците. На папа Григорий няма да му остане друго, освен да се надява на примирие.

— А Жан Бриенски? Той мрази Фридрих.

— Така е. Жан иска да унищожи зет си. По-добре ще е да отстъпи.

— Опасявате се обаче, че е твърдоглав?

— Както изглежда, продължава да се бие напук на всякакъв здрав разум.

— Защо мрази толкова Фридрих? Има нещо общо с Изабела, нали?

— По-добре говорете с императора за това.

— Невъзможно е. Фридрих се държи уклончиво.

— Е, тогава пък съвсем не ми е работа да отговарям на въпросите ви.

Бианка замълча и Карим усети, че думите му са я наранили.

— Моля да ме разберете — подзе той. — Фридрих ми има доверие. Никога не би ми простил, ако ви разкажа неща, които предпочита да запази за себе си. Но едно ще ви кажа. Омразата на Жан срещу зет му е несправедлива, императорът с нищо не е предизвикал такова държане, още по-малко го е заслужил. Винаги се е отнасял с респект към Изабела.

— Благодаря, Карим. Не съм очаквала нищо друго.

— И въпреки това се съмнявахте?

— Не съм се съмнявала, но не намирах обяснение за необузданата омраза към императора. Все пак Фридрих и Изабела имат син.

— Да, Конрад. Тъкмо навърши годинка.

— Добър баща ли е Фридрих?

Карим я погледна учудено.

— Трудно е да се каже. Във всеки случай обича Хайнрих и Конрад, двамата си сина.

— А другите?

— Кои други? — попита Карим.

Бианка се усмихна многозначително.

— Твърди се, че императорът имал много потомци.

Карим въздъхна.

— Е, добре. Фридрих никога не е криел, че обича децата. Може да е необичайно за такъв значим владетел, но — да, той е добър баща. Защо питате?

— Защото очаквам дете.

Сарацинът замълча, после отвърна:

— Това е прекрасно. Императорът ще бъде много щастлив.

Бианка си пое дълбоко дъх.

— Страх ме е, Карим.

— Бременността не е заболяване. Вие сте млада и здрава, няма причина да се страхувате. Но скоро ще ви изпратя акушерка, ако това ще ви успокои.

— Не става въпрос за това. — Бианка събра целия си кураж, за да продължи. — Карим, онзи мъж в Йерусалим, дето ме преследва, иска да ми отнеме живота. Не знам къде да се скрия.

— За кого говорите?

— За човека, когото прогонихте в Бриндизи. Спомняте ли си?

— Хайнрих от Пасау? — невярващо попита Карим.

— Значи го познавате?

— Разбира се. Той е един от немските барони, неведнъж създавали ядове на императора.

— Тогава и Фридрих го познава.

— Естествено. Даже навремето му разказах за нападението. — Той й намигна. — По онова време се наричахте Бианка, жената на тъкача.

— Какви са връзките на този Хайнрих от Пасау със семейството на граф Пучи?

— Не съм твърде наясно. Вероятно просто му плащат.

— Иска да ме убие, защото аз убих Енцио.

Карим направи учудена физиономия.

— Нима не знаете, Бианка? Енцио е жив.

— Не може да бъде. Намушках го и с помощта на Джована го изхвърлих в крепостния ров.

— Казват, че някакъв слабоумен го намерил.

— Пиетро?

— Нямам представа как се казва. Чух само, че успели да извадят граф Пучи от смрадливата вода и в онзи момент той не е бил мъртъв. Трябва да го е лекувал много способен лекар.

— Но… — избъбри Бианка.

— Разбрах за това само преди няколко дни. Графът е жив.

— Значи отново е оздравял? — с недоумение попита Бианка.

— Не бих казал. Останал е инвалид.

— О, Боже! За него това е по-лошо наказание от смъртта.

— Според мен си го е заслужил.

— Сигурно носи в сърцето си повече омраза от самия Сатана.

— Да се задави с нея дано! Не се тревожете, Бианка, той не може да ви навреди.

— Омразата винаги си намира път.

— Но вие трябва да следвате пътищата на любовта.

Тя кимна, ала в очите й се четеше страх.

— Той няма да миряса, Карим. Но щом сте чули новини за Енцио, навярно знаете и как е брат ми Манфред?

— За жалост не. Никой не споменава нищо за него.

— Мъртъв ли е?

— Казват, че напуснал родните места.

— Но защо?

— Може би се страхува от Енцио?

— Това въпрос ли е, или знаете повече?

— Предположение. Не познавам нито Енцио Пучи, нито брат ви. Не ми прилича да ги съдя.

— Посъветвайте ме какво да правя, Карим!

— Забравете цялата тази тъжна история и се радвайте, че ще имате дете.

— Но…

— Няма „но“. Очаквате дете, обичате императора, той също ви обича. В мислите ви не бива да има място за някакъв си Енцио Пучи. Нито за Хайнрих от Пасау.

Бианка прецени, че ще бъде по-добре да не споделя повече страховете си. Прав беше Карим, императорът я закриляше и тя можеше да разчита на него. Освен това се опасяваше да не би детето в утробата й да почувства колко наплашена и отчаяна е майка му. Това трябваше да се избегне на всяка цена.

Карим й се усмихна:

— Не ви помогнах много. Съжалявам.

— Напротив, Карим, помогнахте ми. Благодаря ви. Показахте ми колко е важно да насоча поглед към същественото.

— Добре. Утре рано тръгвам за Барлета.

— Фридрих в Барлета ли е? — попита тя.

— Да, но това е държавна тайна — засмя се сарацинът. — Какво да му предам? Някоя добра новина, например?

— Не — решително отвърна Бианка. — Искам да го гледам в очите, когато му я съобщавам.

Карим имаше нужда от почивка и се оттегли с поклон. Бианка се загледа замислено след него, докато той прекосяваше градината с типичните си бързи крачки и се запътваше към замъка. Младата жена беше сигурна, че враговете й няма да се откажат така лесно.

Значи Хайнрих от Пасау е нает от Енцио да изпълни мръсна поръчка. Тя не се боеше толкова от немеца. Би познала лицето му винаги и навсякъде, а в случай на нужда можеше да разчита на малката си кама. Но щяха да дойдат други, чиито лица не познаваше.

* * *

Хайнрих от Пасау разпозна човека насреща си и се уплаши. Близо две години не бе виждал Енцио Пучи, но се уповаваше на оскъдните новини, които достигаха до него, а те явно са били твърде оптимистични.

Не този мъж познаваше някога. Раната, нанесена му от графиня Ланча — най-долна стерва в очите на Хайнрих и Енцио — и последвалото тежко заболяване, бяха съсипали тъй гордия навремето граф. Енцио Пучи представляваше човешка развалина, обезобразен инвалид, комуто е отнето щастието да умре.

Хайнрих от Пасау се взираше в стария си приятел и не намираше думи да прикрие ужаса си. Закова се на място като подплашен кон, не успя дори да промълви обичайния поздрав.

— Няма ли да дойдеш по-близо? — чу гласа на Енцио той, но и най-мощният боен кон от конюшните на граф Пучи не би могъл да го тласне дори крачка напред.

От край време Хайнрих мразеше болестите и разложението и избягваше хората, които не бяха господари на силите си. Болните от треска в Бриндизи будеха у него отвращение. Предпочиташе да вижда ранените в битка рицари по-скоро мъртви, отколкото да се гърчат с изтичаща кръв и да крещят от болка.

Хайнрих от Пасау, податлив на красотата, не понасяше преходността на човешката плът. А тялото на Енцио му показваше точно това, от което най-много се страхуваше — колко безпомощен е раненият, колко жестока е съдбата към сакатия.

— Какво става, приятелю, не ме ли познаваш вече?

Енцио го повика с пръст, но Хайнрих се бореше с чувствата си, а те го съветваха час по-скоро да напусне замъка на фамилията Пучи.

Мълчанието се проточи безкрайно; после той колебливо се приближи до Енцио и разгледа отблизо стария си приятел. Мускулите на граф Пучи бяха отпуснати, лицето му — подпухнало до неузнаваемост. Той по-скоро лежеше, а не седеше на висок дървен стол и очевидно му липсваха всякакви способности да се придвижва със собствени сили. Миришеше на болест и тази миризма съчетана с типичната за него воня на влажна животинска козина, бе непоносима за обонянието на Хайнрих. Насили се да проговори:

— Виждам, че се подобряваш. Какво казва лекарят?

Енцио присви очи и те се превърнаха в тесни цепки.

— Отлично знам какво си мислиш. Що за жалка фигура е този инвалид? И това нещо ми е било приятел? Ще ти кажа, че не си първият, който ме гледа по този начин, Хайнрих.

Немският барон предпочете да замълчи.

— Да не губим време с лъжи — продължи Енцио. — Нямаше те дълго, похарчи куп мои пари. Не ме измъчвай. Както виждаш, целият ми живот е едно мъчение. Къде е тя?

— Ако питаш за графиня Ланча…

— Че за кого да питам?! — изрева Енцио. — Всеки ден, при всеки удар на това проклето сърце мисля само и единствено за тази убийца. Намерил си я, иначе нямаше да си тук. Е, къде е?

Хайнрих от Пасау се втренчи в една точка на стената зад Енцио, за да не го гледа в очите.

— Тя е метреса на императора.

В помещението се възцари пълна тишина.

— Какво каза?

— Това е истината, Енцио. Бианка Ланча е метреса на император Фридрих.

— Не може да бъде!

— Повярвай ми, видях ги двамата в църквата „Възкресение Христово“ в Йерусалим. Присъствах, когато императорът се короняса сам. Аз, Хайнрих от Пасау, със собствените си очи проследих влюбените погледи на императора. А те бяха предназначени само за една: за твоята Бианка.

— Тази пачавра! Убий я!

— Вразуми се, Енцио — опита се да уталожи гнева му Хайнрих. — Изключено е да се доближа до Бианка. Тя ме познава по физиономия, но по-важното е, че и императорът ме познава. Нямам представа в кой от дворците му е скрита Бианка, ала те уверявам, че не мога да припаря до нито един.

— Тогава намери някого, по дяволите! Нали и без това никога не си цапаш сам ръцете. Какво става с онзи тип, дето се облича в черно от глава до пети?

— Не съм сигурен, че е подходящ за тази задача. Дай ми малко време.

— Не мога да чакам. Бианка трябва да умре. Дори ако се наложи да се обърнеш към асасините^[2].

— Асасините, Енцио, убиват за пари, това е вярно, но не съм чувал досега да са посегнали на жена. Техните жертви са все владетели-крале, князе, епископи. Не и някакви си незначителни метреси.

— А как стои въпросът с императора? — коварно попита Енцио.

— Да не би сега пък да желаеш смъртта на императора? — Енцио мълчеше намусено и Хайнрих подзе отново. — Императорът, драги, е твърде голяма лъжица за твоята уста. Остави ме да помисля и ми дай малко време, както те помолих.

Гневът на Енцио избухна отново като пожар.

— Време — извика той, — та ти имаше почти две години! И не постигна нищо. През цялото това време онази пачавра те е водила за носа, сякаш си малоумен.

Хайнрих от Пасау присви очи.

— Рискувах живота си заради теб, в Бриндизи вадих вмирисани трупове от чували с надежда да открия кучката. Пътувах по море и си изповръщах червата. И ти смееш да твърдиш, че не съм направил нищо?

— Добре де, направихте много, ти и твоят смешник в черно. Обаче не постигнахте нищо, нищичко. На всичкото отгоре онази пачавра се въргаля в леглото с императора. Кучката ми се присмива! Бианка заслужава хиляди пъти смъртта.

— Рано или късно ще се задавиш от злоба и тогава Бианка наистина ще има причини да се смее.

Енцио простена от болка при опита си да измести малко тежестта си.

— Дори да трябва да ти дам последната си кесия с пари, ти си длъжен да намериш начин да накажеш курвата.

— Нали ти казах, дай ми време да помисля.

Енцио се поколеба, но накрая се примири.

— Лесно е да изиграеш инвалид.

Хайнрих от Пасау изпита отвращение от хленченето и самосъжалението на Енцио.

— Има една възможност — замислено проточи той.

Енцио подскочи.

— Казвай какво си намислил!

— Просто мъглява идея, защото Бианка не е глупава. Тя ще бъде нащрек и няма да допусне никого около себе си, без да вземе предохранителни мерки.

— Е, й?

— Да се обзаложим ли, че Бианка очаква да я нападнат? — продължи Хайнрих.

— И как ни помага това?

— Очаква мъж.

— А ти кого ще изпратиш?

Хайнрих от Пасау изкриви устни в подобие на усмивка.

— Жена.

* * *

Негово Светейшество папа Григорий IX току-що научи, че градовете Верона, Падуа и Мантуа са напуснали Лигата на верните на Църквата и отказват да се бият срещу императора; в съответствие с този факт и настроението му беше безмилостно.

Всъщност войната, от която очакваше толкова много, вече можеше да се смята за загубена. Наемниците си искаха парите, а ковчежетата, криещи съкровищата на наследниците на Свети Петър бяха празни като купел за кръщене без вода. Проклинаше императора. С бързите си действия и мъдра военна тактика Фридрих бе успял да осуети победата на папските войски. Григорий се видя принуден да отстъпи, а това бе признание за слабост и го вбесяваше повече от всичко.

Очакваше доклада на главнокомандващия папската армия. Жан Бриенски се оказа погрешен избор, даде си сметка Григорий; при това положение предстоящият му разговор на четири очи с него щеше да приключи със сурово наказание.

Папата не беше склонен да се залъгва и бе твърдо решен злощастният Жан Бриенски никога да не забрави тази аудиенция. Вече се убеди какъв глупак е бившият тъст на Фридрих. Сега цялата папска власт трябваше да изкупи военните му грешки.

Григорий би предпочел лично да поведе войската срещу императора, но това, разбира се, бе невъзможно в качеството му на глава на християнската Църква. Въпреки всичко беше сигурен, че светът щеше да е различен, ако той бе поел командването.

— Вие сте жалък пълководец — излая папата срещу Жан Бриенски. — Искате да дадете урок на зет си, а в замяна ви се налага да молите Църквата за закрила.

— Не събрахме достатъчно наемници — опита да се оправдае Жан. — Императорът имаше огромно превъзходство.

— Не превъзходството на императора, а вашата стратегия доведе до провал. Фридрих предлага примирие. Налага се да го приема. — Григорий не му предложи да седне и Жан Бриенски стоеше с отпуснати рамене и наведена глава, изложен на жилещия гняв на папата. — А сега за вас — продължи Григорий. — Патримониумът на Свети Петър засега ви предлага закрила. Засега, ясен ли съм? Императорът няма да погледне с добро око на присъствието ви в моята сфера на влияние. А в резултат на некадърната ви военна тактика нямам никакъв аргумент, който да изтъкна пред Фридрих. Заради вас съм принуден да правя каквото каже императорът. Ето защо не ми се сърдете, но искам час по-скоро да се махнете от Латеранския дворец.

Жан Бриенски си пое дъх, за да каже нещо, но със заповеднически жест папата го предупреди да мълчи.

— Не съм свършил. За вас, за Светия престол, а вероятно и за императора ще е по-добре, ако занапред се намирате възможно по-далече от Рим. И за да ви спестя мъчителните колебания, вече мислих по въпроса и избрах подходящ град. Назначавам ви за регент на Константинопол. Радвайте се, че се отървахте толкова лесно.

Думите на папата задушиха в зародиш всякакви възражения и каквото и да смяташе да отвърне Жан Бриенски, той го запази за себе си. Това му донесе малко по-благ поглед от страна на папата.

— Добре — заключи Григорий, — виждам, че сте съгласен, и ви желая на добър път. — И понеже Жан не се помръдваше от мястото си, папата прояви нетърпение. — Казах всичко. Нямам какво да добавя.

— Значи, не мога да сторя нищо, за да поправя грешката си? Попита Жан.

— Какво можете да направите? Касите ни са празни, градовете преминават към противниковата страна, наемниците бягат при онзи, който плаща повече. Ако знаете как да се обърне ситуацията, говорете.

— Ами ако с императора се случи нещо?

— Какво искате да кажете?

— Смъртен случай, например.

— И за кого да скърби императорът освен за жена си и децата си? Обаче жена му, вашата дъщеря, от две години е покойница, а никой от синовете му не е болен, надявам се.

— Както е известно, най-съкровените и истински чувства на императора не са насочени към децата му.

— А към кого?

— Има една жена…

— Не е нужно да ми говорите за разпуснатия начин на живот на императора. Ние често сме заклеймявали упадъка на нравите му. Без успех, впрочем.

— Говори се, че Фридрих бил луд по тази жена.

— В такъв случай няма да е първата, която ще донесе нещастие на мъжа.

Жан Бриенски не се отказваше.

— Тази жена го придружаваше дори в Йерусалим. Нейната загуба би го засегнала дълбоко.

— Какво сте намислили? Да не се правите на Господ?

Тъстът на императора сведе поглед.

— Простете ми.

Папа Григорий се надигна — знак, че аудиенцията е приключила. Очите му фиксираха по-дребничкия от него Жан Бриенски.

— Още нещо, преди да си тръгнете. Не съм чул греховните ви помисли, но вероятно ще ги чуе тамплиерът, който ще ви придружи донякъде.

След като Жан Бриенски излезе, Григорий се настани на любимото си кресло, изпъна крака и скръсти ръце на тила си.

Каквото и да бе намислил Жан Бриенски, беше по-добре папата да не знае нищо за кроежите на болния му мозък.

* * *

Дървата, вече почернели, миришеха на плесен. Част от волиерата в замъка „Джоя дел Коле“ беше преградена и материалът бе складиран там, защитен като особена ценност. Императорът бе издал заповед да не го докосват; денонощно в близост до волиерата бдеше пазач.

Бианка смяташе тази предпазливост за прекалена. И изобщо тя тайничко се подсмихваше на изследователския дух на Фридрих. По негово разпореждане докараха дървата от страна далеч на север — Бианка запомни името й, Дания — чак до Апулия. Той прояви разточителство, сякаш ставаше въпрос за символите на империята.

— Откажи се, Федерико. Тези дърва са мъртви. И вероятно са точно това, за което ги смятат всички — отпадъчен материал. Изхвърли ги и край.

— Никога! Все още знаем твърде малко за тази дървесина. Дивите гъски в Дания се излюпвали именно от такова дърво.

— Птиците се излюпват от яйца — поправи го Бианка. — И ги мътят.

Фридрих й хвърли поглед, показващ колко нежелан е прагматизмът й точно в този момент.

— Твърди се, че никой не е виждал яйцата на тези гъски.

— Следователно се излюпват от мъртвото дърво, тъй ли?

— Моля те, Бианка. Защо според теб е докаран тук този дървен материал? Защото искам да разбера какво се случва наистина. Знам, обикновено птиците се излюпват от яйца.

— Цялата тая работа ми се вижда нелогична — възрази Бианка.

— Откога жените разсъждават логично?

— Не си справедлив, Федерико. През живота си съм видяла толкова соколи да мътят и да се излюпват, колкото и ти.

— Ето виждаш ли, проявяваш липса на логика. Видял съм много повече соколи, понеже съм почти двайсет години по-стар от теб.

— Не е задължително — отвърна Бианка, — ако например… — Но Фридрих затвори устата й с целувка.

— Известно ми е, че никога не се отказваш — каза той и нежно погали закръгления й корем. — Много искам обаче да разбера дали е вярна тази история с гъските. А за целта трябва да наблюдаваме дървата.

Бианка въздъхна. Фридрих беше направо обсебен от много бройните си научни експерименти. Поддържаше оживена кореспонденция с различни учени люде и задаваше стотици въпроси. Най-новата му слабост бяха гъските, които уж се излюпвали от дървото. Безобидна слабост, смяташе младата жена.

Съвсем различно стоеше въпросът с идеята му за подхвърлените деца. Вдъхновен от нейната бременност, той се беше запитал как се развиват новородените, ако ги кърмят и повиват, но не им даряват любов. Разпореди да издирват подхвърлени кърмачета, а Бианка изпадна в ужас от приумицата му.

Тя намираше за жестоко да се дава на децата само храна, но не и обич; слава Богу, бързо успя да му избие този експеримент от главата. Не обичаше да си спомня разигралата се сцена, защото твърденията й, че е нечовешко и варварско да се използват деца за целите на научните изследвания, предизвикаха ожесточен спор помежду им.

Императорът не беше свикнал жените да му противоречат и особено се ядосваше, когато Бианка се заинатяваше и не отстъпваше от мнението си. В такива моменти тонът му ставаше рязък, той я упрекваше и заявяваше, че не можел да я познае. Неговата всеотдайна и нежна любима се била превърнала в жена-боец и нямала ни най-малкото намерение да се подчини на волята му.

Тя съзнаваше, че една от причините за безкрайното му обожание и за насладата му от нея е своенравието й, но, от друга страна, това поведение го дразнеше, а споровете, в които тя излагаше вижданията си, крадяха от времето му.

Бианка никога не бе виждала толкова любознателен човек като Фридрих. Той непрекъснато си кореспондираше с математик на име Леонардо Фибоначи^[3], който няколко години по-рано бе въвел в Европа нова изчислителна система. Омагьосваше го най-вече нулата, ала Фридрих искаше да знае и извънредно сложни неща като например как се изчисляват повърхността и обемът на конуса. При монахините Бианка бе изучила основните понятия на смятането, но не проявяваше особен интерес към по-висшата математика и не споделяше възторга на императора от числата и геометрията.

Фридрих изпитваше огромно уважение и към постиженията на арабските учени, затова продължаваше да пише на султан Ал-Камил, който предаваше на своите съветници въпросите на императора. Между другото, Фридрих искаше да знае защо една звезда изглежда по-голяма, когато изгрява, отколкото когато е в зенита си, и то — дори когато във въздуха няма влажност, както е в пустинята например. Друга загадка, за чието обяснение молеше султан Ал-Камил, беше защо веслото, потопено във вода, изглежда изкривено.

Увличаше се и по медицинските новости и редовно караше Карим да му разказва за тях. Двамата измислиха нови закони за обучението на лекарите и създадоха точни предписания как да протича следването по медицина.

Понякога обаче изследователският устрем на Фридрих надхвърляше всякакви граници, смяташе Бианка, и цялата работа й се струваше прекалена. Подхвърлените деца представляваха именно такава чудновата приумица на неговата любознателност, както и датската дървесина, към която тя от самото начало се отнесе скептично. По никой начин не можеше да си представи, че от мъртвото дърво ще се пръкне дива гъска, и бе готова да се обзаложи, че накрая ще излезе права. С присъщото си упорство обаче Фридрих настояваше експериментът да продължи.

— Добре, смяташ ме за голямо дете — прекъсна разсъжденията й той, — и въпреки това би ли наблюдавала дървата в мое отсъствие? Кой знае дали няма да си имаме малки диви гъски, когато се върна.

Тя не знаеше, че той планира пътуване, и го изгледа учудено.

— Заминаваш, така ли?

— Да, сърце мое. Може да не ти се вярва, но с папата ще седнем да преговаряме цивилизовано.

— Примирието не е ли отдавна в сила?

— Така е, но страната има нужда от мирен договор, който да е валиден и след много години. Пък и аз още съм извън закона. Папата не е отменил отлъчването ми. Смятам, че е крайно време нещата да се уредят.

Бианка изпита огромно разочарование. Фридрих споделяше с такава лекота предстоящите си планове, а за нея те означаваха нова раздяла, вероятно за месеци. Първото й дете беше на път, тя копнееше за грижите и обичта на Фридрих. Той подскочи от щастие, когато научи за бременността й. Ала коремът й ставаше все по-закръглен, тя се чувстваше грозна и безформена — и точно сега той отново я оставяше сама.

— Не прави такава тъжна физиономия, Бианка. Един император има много задължения.

— Но ние ще имаме дете.

— Не мога да седя месеци наред тук заради това. Бъди разумна. Ако състоянието ти създава проблеми, имаш си добра акушерка.

— Знам, но не я харесвам.

Императорът си пое дълбоко дъх.

— Ела, целуни ме. Заминавам на разсъмване.

Той я прегърна и Бианка с мъка преглътна напиращите сълзи.

— Кога ще се върнеш? — прошепна тя.

— Наистина не знам. Има много неща за договаряне.

Един нюанс в гласа му я накара да застане нащрек.

— Премълчаваш нещо, нали? Не става въпрос само за мирния договор.

Фридрих я стискаше здраво в обятията си, но мълчеше.

— Е? Какъв е предметът на вашите преговори?

— Бианка…

— Не, Федерико. Аз не съм малко момиче. Аз съм твоя жена, а скоро ще бъда и майка на детето ти. Моля те да се отнасяш към мен по съответния начин.

— Е, добре, щом искаш. С папа Григорий ще обсъждаме не само отменянето на моето отлъчване, но и брака ми с Изабела Английска.

Бианка се изтръгна от прегръдката му и се вторачи в него.

— Какво каза? Не разбирам…

— Мисля, че много добре ме разбра. Бианка, любима, аз съм вдовец, аз съм императорът. Трябва да се оженя отново, все едно дали искам, или не.

— Дали искаш, или не — беззвучно повтори тя. — Е, искаш ли?

— Въпросът изобщо не стои по този начин. Казваш, че не си малко момиче. Ами тогава не се дръж като дете. Дръж се като възрастен човек.

— Какво представлява тя?

— Коя?

— Тази английска принцеса. Каква е?

— Изабела Плантагенет^[4]? Въобще не я познавам. Защо?

— Защо ли?! Как можеш да питаш подобно нещо! Защото ще бъде твоя жена. — Всичко в нея беше мъртво, сякаш сърцето й престана да бие. — А какво ще стане с мен? — тихо попита тя.

— Какво значи пък това? Всичко остава, както си е. Изабела няма нищо общо с нас.

— Моля? Какво каза? Нямам думи. Съобщаваш ми, че ще се жениш отново. За някаква бледолика английска принцеса. И това нямало нищо общо с нас?

— Вразуми се! Просто едно династично и политическо решение.

Бианка подпретна полата си.

— Решавай си, както намериш за добре. Във всеки случай аз няма да остана тук.

— Бианка…

Тя се отдалечи с бързи стъпки от волиерата и се затича към градината. Чу, че Фридрих я вика по име, но не се обърна. Сълзи на разочарование се стичаха по страните й, ала беше твърде потресена, за да спре и да ги избърше. Освен това искаше да се отдалечи възможно повече от Фридрих. Той я бе унизил дълбоко и тя няма да му позволи да триумфира, като види отчаянието й.

Изведнъж някой я сграбчи за ръката и я обърна рязко. Гневното лице на Фридрих се оказа съвсем близо до нейното. Той я стисна болезнено за рамото. Очакваше да й каже нещо, но вместо това той потърси устните й и страстно я целуна.

Притискаше я здраво и повтаряше името й. Тя се вкопчи и него и през главата й като светкавица прелетя мисълта, че през цялото време се бе страхувала именно от този момент. Но все отпъждаше страховете, все се надяваше — противно на всякакъв здрав разум — той да остане при нея и да не сключи брак за трети път.

Обзе я гняв — и от собствената й наивност, и от безцеремонността, с която Фридрих бе наранил чувствата й. Не желаеше да слуша любовните му слова и с все сила се изтръгна от прегръдката му.

Изправи се пред него, трепереща от ярост, вдигна ръка и му удари силна плесница.

* * *

Волфелин, управителят на Хагенау, беше доволен. Не смееше да се надява фиксидеята на крал Хайнрих да тръгне на война срещу баварския херцог да завърши толкова леко, можеше да се каже — почти успешно. Но младият крал наистина успя да победи опитния баварец. Победата в Южна Германия до такава степен окрили Хайнрих, че на връщане през Елзас той нападна и град Страсбург с неговия опърничав епископ.

Този епископ непрестанно опонираше на Волфелин и отдавна беше трън в очите на управителя и препятствие по пътя към собственото му богатство. Защото правата за сечене на монети, които управителят даваше на други градове освен на Страсбург, биха носили печалба не само на императора и краля, но тайно и на самия Волфелин.

Негодуванието на краля срещу верния на папата епископ се вписваше идеално в личните планове на Волфелин. Кралските войски, сякаш благословени от съдбата, победиха и този противник. Управителят великодушно си затвори очите за факта, че наемниците напълно опустошиха околностите на града — нали той, Волфелин, се подсигури, че занапред Страсбург няма да поставя никакви препятствия по пътя му.

Финансовото положение на двореца се подобри. Кралят разпусна армията и това разходно перо отпадна. На баварския херцог наложиха най-различни плащания, а страсбургският епископ вече нямаше възможност да пречи на вземанията от правата върху сеченето на монети, патентите за продаване на спиртни питиета и други дейности.

„Щастието им отново проработи“ — каза си Волфелин реши да се възползва от сполетелия ги късмет. И понеже се трудеше да напълни не само кесиите на императора и краля, но и своята сега беше моментът отново да притури нещичко в ковчежетата. Никой нямаше да забележи, защото той умееше да жонглира с богатствата, а счетоводните книги винаги да са изрядни.

Тревожеше го само едно писмо от императора. Фридрих свикваше дворцов събор, съобщаваше за пристигането си в град Равена и желаеше да види сина си там. Не заповядваше изрично на Хайнрих да присъства, но думите му не оставяха място за съмнение, че кралят е длъжен да изпълни искането на баща си.

Досега Волфелин винаги бе разчитал на инстинктите си, а в този случай му миришеше на неприятности. Не си правеше илюзии — не, император Фридрих не би одобрил своеволията на сина си. Фридрих лично определи баварския херцог за съветник на Хайнрих, а незрелият младеж се изпокара с херцога и още по-лошо — унизи го на бойното поле.

„Авантюрата от Страсбург също едва ли е породила възторг у императора“ — помисли си Волфелин. Вярно, той си имаше лични сметки с папа Григорий, но това съвсем не даваше основание на младока да влиза в конфликт с верния на папата епископ.

Волфелин реши като начало да остави времето да работи и да се надява другите задължения на императора да го задържат поне още половин година в Апулия. А когато бъде определена точната дата на дворцовия събор, пак щеше да има достатъчно място за маневри и умели ходове.

Погледна през прозореца: слънцето вече се бе придвижило на запад. Още вчера Манфред Ланча, граф от Пиемонт и извънредно способен подуправител, поиска да разговарят, а Волфелин не обичаше да отлага. Нареди да повикат пиемонтеца.

— Добра работа вършите — подзе той и покани Манфред да седне. — Надявам се, не възнамерявате да напуснете Хагенау.

Не говореше съвсем сериозно, затова се учуди, когато Манфред кимна утвърдително.

— Боя се, че е така. Книжата ви крият твърде много тайни, Волфелин.

— Какво искате да кажете?

— Вие най-добре си знаете.

Волфелин се размърда неловко на стола си.

— Не знам накъде биете, граф Ланча. Счетоводните книги на този замък не крият никакви тайни, напротив — те са невинни като новородено дете.

— Да речем, че имам предвид съкровищата от подземията.

— Това са съкровищата на краля.

— Но нещо липсва.

— Да не намеквате, че в Хагенау има крадци?

— Направо ми четете мислите, Волфелин.

— Спестете си сарказъма. Какво искате от мен?

— Сделка.

Волфелин присви очи.

— Не съм по сделките.

— Ще видим.

Двамата се умълчаха. Твърдата решимост на Манфред очевидно разколеба Волфелин.

— Готов съм да ви изслушам — склони най-сетне управителят. — Но не очаквайте нищо повече.

— Разказвал ли съм ви за замъка на моя баща? — подхвана Манфред. — Той е стар и величествен, но за жалост и малко порутен. — Управителят седеше безмълвно и Манфред продължи: — Не че е развалина, но един ремонт със сигурност ще му дойде добре.

— Жалко за наследството ви. Но защо да ви помагам?

— Знаете ли, поогледах се в Хагенау. Преди всичко в подземните коридори. При което открих едно изключително интересно приспособление. — Волфелин не реагира. — И приспособлението има пряка връзка с вашата заседателна зала.

— Ако това е всичко, което сте открили, ще ви посъветвам да напуснете час по-скоро тази стая.

— Не е всичко.

— Омръзна ми от вашите намеци. Искахте да говорите с мен, очевидно казахте всичко. Можете да си вървите.

— Много се лъжете, ако смятате, че приличате на императора само защото сте откраднали част от неговите богатства.

— Забранявам да ми говорите по този начин!

— Нямате право да ми забранявате каквото и да било, Волфелин. Смятайте се за късметлия, защото тайната ви е запазена. Засега.

— Значи искате дял — избухна управителят.

— А, най-после напредваме. Значи вече не отричате, че сте изнамерили своя система за данъчни отчисления?

— И какво, ако е така? Назовете цената си.

— Искам замъкът ми да бъде спасен от разруха. — Волфелин кимна. — И да получа закрила срещу граф Тусция — продължи Манфред.

— Не съм го чувал. Толкова ли е могъщ?

— Това не е ваша работа. Съобщих ви условията си.

— А моята печалба от сделката?

— Вашата печалба ли? Няма да ви издам.

Волфелин се замисли и претегли шансовете си. Както навсякъде в живота, и тук имаше няколко възможности. Да каже „не“ и да се надява никой да не повярва на Манфред Ланча. Да се опита да му затвори устата. Да се съгласи с условията му или да си поблъска главата върху други начини. Импулсивно реши: първо, ще повярва на този човек и второ, поне за известно време ще се прави, че нищо не се е случило. Останалото щеше да се уреди по-нататък.

— Да приемем, че кажа да. Как ще се развият нашите… хм, отношения в бъдеще?

— Много просто. Изплащате ми моята част в злато и аз оправям замъка на моите предци. И ми написвате препоръка до императора. Тя ще е моята защита срещу Енцио Пучи, граф Тусция.

— А вие какво ми давате?

— Думата си да забравя завинаги подземията на Хагенау и да потвърдя пред императора, че счетоводните книги на замъка се водят изрядно и коректно.

— И защо очаквате императорът да държи на вашето мнение?

— Да не ме смятате за глупак? Императорът е много ядосан на сина си. С пълно право. Този хлапак, наричащ себе си крал, прави гаф след гаф. Никой тук не вярва, че Хайнрих ще управлява дълго. А когато Фридрих, баща му, се захване да анализира този замък, вашите дни ще бъдат преброени. Нужен ви е всеки глас във ваша полза, в противен случай сте загубен. И двамата го знаем.

Волфелин стана и бавно се приближи към Манфред.

— Колко?

— Съдържанието на най-малкото ковчеже във вашето скривалище. И препоръчително писмо до императора.

— Никак не сте скромен.

— Волфелин, свалете най-сетне маската! Видях колко сте заделили за себе си. При това положение аз направо съм образец на скромност.

— Да предположим, че приема условията ви. Какво ще стане после? Сигурно сте наясно, че не желая да ви виждам тук повече.

— Разбираемо желание — отвърна Манфред. — Аз обаче няма да се измъкна като крадец. В тази стая — додаде той — има крадец, да — но не съм аз.

Волфелин омекна.

— Чуйте какво предлагам. Императорът свиква дворцов събор в Равена и иска да види сина си там. Вие ще придружите краля и ще изложите желанието си пред императора. Ще подготвя писмото.

Манфред се поколеба за миг, но осъзна, че това е най-елегантната възможност да сложи точка на сделката си с управителя.

— Сигурно няма да възразите, ако преди това прочета писмото — предложи той и управителят кимна.

Манфред излезе, а самообладанието, което Волфелин с мъка запазваше по време на разговора, окончателно се пропука. Той заудря с юмрук по каменната стена, удряше ли, удряше, без да усеща как кожата му се сцепи, а кръвта взе да се стича по ръката му и да капе върху пода.

* * *

Черешите отдавна прецъфтяха, а розите тъкмо напъпваха. Коремът на Бианка растеше, всички рокли й отесняха. Които й ставаха, според нея приличаха на чували за жито — печална констатация, напълно съответстваща на цялостното й разположение на духа.

Чувстваше се изоставена и самотна както никога през живота си и се чудеше дали нероденото дете в утробата й усеща тъгата на майка си. Мъчно й беше за мъничкия нов човек, който растеше в нея, но при всичките си старания не изпитваше радост от предстоящото раждане.

От Фридрих — ни вест, ни кост. Прие удара през лицето си като каменна статуя, а сините му очи бяха по-непроницаеми от дълбокото море. Не си размениха нито дума. Бианка изтича в спалнята си, а Фридрих напусна замъка „Джоя дел Коле“ още същата вечер.

Оттогава помежду им цареше мълчание и Бианка си даваше сметка, че Фридрих няма да го наруши пръв. Наранила бе гордостта му — знаеше го, но той пък я беше унизил дълбоко. Наранил бе чувствата й и още я болеше, макар необузданият гняв, провокирал я да удари плесница на мъжа, когото обичаше повече от собствения си живот, да бе отминал.

Дните й преминаваха с обичайното омразно й еднообразие. Оставаха й градината и книгата за соколите, върху която бяха работили с Карим, а понякога и с Фридрих. Наблюдаваше соколите и от време на време поглеждаше тъжно към сухите дърва — все още не се бе излюпила нито една дива гъска. Излезе права, но и това дребно удовлетворение я изпълваше по-скоро с печал, отколкото с триумф.

След заминаването на Фридрих не получи нито едно известие за него. Болезнено ясно й беше, че той няма да й пише, но и мълчанието на Карим я натъжаваше безкрайно. Сарацинът поне й изпрати нова акушерка, защото предишната — доста по-възрастна, я дразнеше с прекалено бодряшкия си характер.

Новата млада акушерка изглежда се бе учила от мъдра и опитна специалистка и засега се справяше добре със задълженията си. Бианка се радваше да има около себе си жена, на която поне малко да се довери. Точно сега копнееше за старата си дойка Джована — тя сигурно щеше да й помогне да преодолее по-лесно не само трудния период на бременността, но най-вече раздялата с Фридрих.

Дни наред Бианка се надяваше да получи вест от Фридрих. Малък знак, че сдобряването им не е невъзможно. Нищо обаче не се случваше, седмиците отминаваха и мисълта, че я е напуснал завинаги, придобиваше все по-ясни очертания. Явно не я обичаше и тази увереност причиняваше почти физическа болка на младата жена.

Тя загуби куража и оптимизма си, дори очакването на детето, чийто баща бе Фридрих, не й връщаше радостта от живота. Ядеше по малко, защото нямаше апетит, но създаваше тревоги на акушерката си и жената непрекъснато й напомняше да мисли повече за детето.

Ала тя мислеше за Фридрих, представяше си къде се намира той сега и за стотен път се опитваше да му напише писмо. Не издържаше повече на мълчанието му. Не желаеше да живее повече така, любовта й не можеше да завърши по този начин, Фридрих ще й съобщи, ако реши да сложи точката. Но дотогава тя смяташе да се бори.

Погледна пергамента върху масата. „Любими мой“ — написа обръщението и думите й свършиха. Какво да му каже? Че тя е виновна за всичко? Че го моли за прошка? Че не може да живее без него? Дори не знаеше как да започне първото изречение.

Избърса сълзите от очите си и отново се съсредоточи върху писмото. Коремът я болеше, все едно нероденото яростно рита отвътре. Вероятно то никога няма да види баща си… От тази мисъл я заляха нови вълни на копнеж и тъга.

Отказа се от писмото и започна да крачи напред-назад из стаята. От опит знаеше, че така детето се успокоява, изглежда възприемаше движенията й като нежно поклащане на люлка, което го приспива.

На хоризонта се бяха струпали тъмни облаци, чу се далечен гръм. Една силна буря ще прочисти въздуха и ще прогони задуха, прецени Бианка. Лошото време идваше от северозапад и мислите й литнаха срещу облаците — натам препусна Фридрих, когато я остави след скандала помежду им.

Той беше някъде из патримониума на Свети Петър — вероятно в Рим или не спомена ли друго място на преговорите си с папата? А, ето че се сети: Сан Джермано. Тръгна за Сан Джермано, за да сключи мир с папата и да обсъди условията на брака си с английската принцеса. Дали ще присъства и Изабела? Възможно ли бе там Фридрих да се срещне със сестрата на английския крал?

По-късно Бианка не си спомняше дали точно в този момент взе решението да тръгне за Сан Джермано, или авантюристичната идея й хрумна по време на бурята, чиято мощ отново извика в съзнанието й сцената пред волиерата със смешните дърва на Фридрих и последвалата ги злощастна караница.

Във всеки случай тя внезапно и пределно ясно осъзна колко е безсмислено да му пише. Искаше да види Фридрих, да го погледне право в очите и да му обясни, че се е държала непростимо и глупаво. Искаше да го помоли да й прости. С присъщото си упорство реши най-напред да отиде в Бари, после да поеме по големия път през планините до Неапол и накрая да стигне до границата между папските владения и Сицилианското кралство. И докато навън се редуваха гръмотевици и светкавици, а дъждът се лееше като из ведро, тя изтича в стаята си, за да събере най-необходимото. Стресна се, когато чу името си.

— Заминавате ли? — попита изумената акушерка. — Невъзможно! Във вашето положение имате нужда от спокойствие.

— Остави ме сама, София — гневно реагира Бианка.

— Но какво смятате да правите?

— Трябва да замина.

Младата акушерка се вторачи в нея.

— Вие сте луда! Помислете за детето!

— Вчера пояздих малко, днес — също. Значи и утре ще мога да яздя.

— Но къде отивате?

Бианка хвърли нетърпелив поглед към акушерката.

— Моя работа. Но ти можеш да ми бъдеш полезна. Помогни ми да си скрия корема.

— Защо?

— Защото ще пътувам като мъж.

— Но… няма как.

— Е, добре, ще бъда един дебел мъж.

Бианка продължи да тъпче дрехи в торбата от зебло, която по-късно щеше да прикрепи към седлото си. Присъствието на акушерката, застанала неподвижно до вратата, я изнервяше.

— София, или ще ми помогнеш, или се махай. Но не ми стой като мраморна статуя, моля те.

Най-после акушерката се размърда и пое торбата от ръцете й.

— А сега какво?

— Занеси я в конюшнята и кажи на момчето утре рано да оседлае моята кобила. Хайде, давай — подкани акушерката тя.

— Няма ли да е по-добре и аз да дойда с вас?

Бианка се поколеба, после тръсна глава.

— Не. Ще взема един от конярите, лично ще го уредя. — Тя огледа стаята си за последно, обърна се и затвори вратата. — Да слезем в двора, искам да нагледам конете — каза тя на акушерката, стъпи на първото стъпало на каменната стълба, почувства удар в гърба и загуби равновесие.

Извика и падна. Стовари се с все сила върху стъпалата, а болката я остави без дъх. Отчаяно потърси за какво да се залови, но докато падаше, загуби ориентация и вече дори не усещаше болката в главата си, която удари силно в едно стъпало.

Бианка остана да лежи в подножието на стълбата. Видя над себе си неясните очертания на лицето на акушерката. Стори й се, че различава усмивка, но после образът се размаза пред очите й и тя престана да усеща каквото и да било.

* * *

Мъжът слезе с олюляване от галерата. Разплака се, когато се просна на земята и почувства прахта на родината между пръстите си. Хората го гледаха и шушукаха. Какво от това? Беше си отново у дома — повтаряше си тези думи като молитва.

Пое с пълни гърди въздух и му се стори, че разпознава аромат, който тъй дълго му беше липсвал. Ухаеше на салвия, на мащерка и розмарин, и макар в случая фантазията да погаждаше номер на обонянието му, от самата представа за дъхавите билки се чувстваше безкрайно щастлив.

Посъвзе се и видя, че тук, на пристанището в Бари, няма никакви растения, до носа му достигаше единствено вонята на развалена риба. За пръв път стъпваше в Бари, но нищо не беше загубил. Поне гледката на пристанището го убеди в това. Бари беше грозно място и щеше да е по-добре незабавно да напусне този град.

Само дето не знаеше накъде да поеме — нямаше нито пари, нито сили да се прехранва с труда си. Осигури си пътуването от египетския бряг до Бари, като се цани за гребец, и прекара цялото време под палубата заедно с други достойни за съжаление мъже, получили свободата си, и те като него — по-бедни от църковни мишки. Затова доброволно се наеха за гребци на галерата, поне не ги оковаха във вериги.

Неколцина умряха от изтощение, а труповете им изхвърлиха през борда след прочитане на кратка молитва. Той оцеля благодарение на непреклонната си воля, което се оказа същинско чудо, като се има предвид при какви жестоки условия се трудеха гребците. Почти никакъв свеж въздух; храната се състоеше от мухлясал хляб и малко вода — всичко това неминуемо съсипваше здравето и изцеждаше силите.

За щастие почти през цялото време духаха южни и югоизточни ветрове, издуваха платната и тласкаха кораба напред, а гребците имаха възможност да се щадят. Чак когато наближиха брега, се наложи отново да се потрудят здраво — и това беше една от причините той да се просне изтощен на пристанището. Идеше му да остане да лежи завинаги върху сухия прахоляк на Апулия.

С мъка се изправи на колене. В този град не познаваше никого и изобщо нямаше добри спомени от Апулия. Навремето в пристанищния град Бриндизи, южно оттук, вилнееше треската, и той сбърчи нос при спомена как воняха болните и мъртъвците.

Във всеки случай се налагаше през следващите дни и нощи да отседне някъде, за да възстанови поне донякъде силите си. После щеше да крои планове и да мисли какво да прави през остатъка от живота си. Реши да се отбие в най-близката странноприемница и да попита къде има подслон за поклонници и въобще за хора без средства. Изправи се с треперещи крака и осъзна колко слаб е всъщност. Нямаше да стигне далече; надяваше се в Бари да се намери състрадателна душа, която да приеме несретник като него. Щом се посъвземе, ще се опита да си намери работа, та да спечели достатъчно пари, за да продължи пътя си.

Дълги години прекара в робство и времето остави следи върху тялото му. Дълбоките белези по гърба му издаваха, че там, откъдето идва, често използват камшика, а лицето му бе прорязано от стара рана — през бузата чак до дясната вежда. Щом го видеха, децата уплашено отстъпваха назад и го замеряха с камъни.

Изнемогваше, но не преставаше да крачи мъчително напред. Най-сетне се добра до най-близката пристанищна кръчма. Влезе, ала кръчмарят с опитно око тутакси прецени, че този гост няма да му донесе печалба, и изръмжа грубо насреща му:

— Върви си по пътя, тук не пускаме просяци.

— Само един въпрос, моля ви.

Очите на кръчмаря бяха студени и зли.

— И въпросите струват пари.

— Моля ви. Трябва да хапна нещо.

— Но не тук.

— Винаги ли сте толкова състрадателен?

— Ако взема да храня всеки просяк, скоро и аз няма да имам какво да ям. Върви в манастира на преподобните сестри. Там ще намериш каквото търсиш.

Манастирът! Споменът го връхлетя изведнъж. Преди много време, струваше му се, че е било в друг живот, беше чувал за манастира на преподобните сестри от Бари. Бианка го споменаваше. Бе забравил за това по време на дългото, изпълнено с премеждия бягство и на мъчителното си робство, но сега се сети: ами да, Бианка говореше за преподобните сестри.

Опита се да извика в паметта си откъслеци от разговора през онзи ден в къщата на тъкача. Бианка споменаваше за приятелка на майка й. Как се казваше тази жена? Лоренцо разрови дълбините на спомените си — името все му убягваше, ала изведнъж всички парченца се наместиха и в съзнанието му оживя мозайката на тяхното бягство.

Приятелката се казваше Клара, родом от Сиена, игуменка в манастира на преподобните сестри от Бари. Той отново чу гласа на Бианка и видя красивите й очи.

Лоренцо се отпусна върху мизерната дървена пейка на пристанищната кръчма и се разрида. Плачеше за пропуснатите възможности и за живота, който можеха да имат, ако алчността на един-единствен човек не бе разрушила всичко.

* * *

Карим яздеше в галоп — изпитваше странно безпокойство и именно то го караше да бърза. Вече виждаше замъка, но се изненада от отблъскващия му вид. Портата изглеждаше заключена, нито един прозорец не светеше. Навън видимостта беше отлична въпреки спускащия се здрач, ала по това време Бианка обикновено вече бе запалила свещи в помещенията с тъмни дървени тавани.

За първи път му се наложи да вика и тропа по портата на „Джоя дел Коле“. Най-после едно конярче дойде да му отвори. Бианка, която иначе неизменно посрещаше гостите си в преддверието, не се виждаше никъде. Страх обзе Карим, вътрешностите му се свиха, сякаш някой го удари с юмрук в корема. Обикновено в замъка цареше ведро, радостно настроение, но сега всичко изглеждаше мрачно, във въздуха витаеше тъга. Сарацинът знаеше за скарването между Бианка и Фридрих. Императорът му разказа случката, без обаче да навлиза в подробности.

Изостреният нюх на Карим към недомлъвки и полутонове му нашепваше, че се е случило нещо повече от онова, което Фридрих му бе признал. Необичайната мълчаливост на императора, гневното изражение и отнесеният му поглед го караха да се опасява от най-лошото. Всичко говореше за раздор между двамата влюбени, а Карим познаваше Фридрих достатъчно добре, за да е наясно какви мъки изпитва. За всичките години на тяхното приятелство не бе виждал императорът да допусне жена толкова близо до най-съкровените си чувства и мисли. От друга страна, това го правеше уязвим, а според Фридрих уязвимостта беше слабост. Немислимо бе след кавга или раздяла той да направи първата крачка към сдобряването, затова Карим реши да отиде в „Джоя дел Коле“ и да склони Бианка да отстъпи.

Не сподели плановете си нито с Бианка, нито с Фридрих, защото се опасяваше, че императорът ще отхвърли рязко подобна идея, а и Бианка беше доста опърничава и нямаше да приеме чужда помощ. И така, той пристигна неканен в „Джоя дел Коле“ и макар да очакваше потиснато настроение, не бе подготвен да завари тази зловеща тишина.

— Къде е графинята? — попита той конярчето, след като му предаде запотения си кон.

Момчето се вторачи уплашено в него, без да продума.

Карим се ядоса.

— Какво става тук? Да не е умрял някой?

Конярчето уморено поклати глава.

— Още не, господине. Но графинята е много болна.

Карим прекоси на бегом преддверието, изкачи се по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж, и отвори вратата към личните покои на Бианка.

В тъмната стая миришеше силно на повръщано и не се различаваше почти нищо. Повика слугините и акушерката, ала се появи единствено готвачката, която бършеше сълзи с края на престилката си.

Карим й заповяда да запали свещи, та да се освети помещението, и пристъпи към горната част на леглото. Обикновено изцяло го закриваха завеси, но сега бяха дръпнати — и той видя Бианка. Лежеше със затворени очи сред завивките, влажни от пот, със сплъстена коса, а когато погледът му попадна върху пръстите й, с ужас установи, че ноктите са изгризани почти до дъно. Коремът й се очертаваше гротескно под завивките, а красивите й някога ръце го притискаха, сякаш болката я преследваше и в съня.

Карим провери дишането й — оказа се плитко и неравномерно. Сарацинът отправи кратка благодарствена молитва към Аллах. Младата жена беше жива, ала състоянието й бе повече от тревожно.

— Какво се случи? — шепнешком попита той готвачката. — Къде е акушерката?

— Ужасно нещастие — изхълца готвачката. — Снощи графинята падна по стълбата. А акушерката изчезна. Едно конярче намери графинята. Сложихме я да легне.

— Кога започнаха родилните болки? — попита Карим.

— Не знам — завайка се готвачката. — Чувахме виковете й, но не можехме да й помогнем.

— Престани да хленчиш! — смъмри я той. — Нуждая се от помощта ти. Събери си ума!

Карим се наведе над стенещата Бианка; челото й бе покрито с пот. Той опипа корема й и се уплаши. Детето не лежеше правилно — главата му се намираше в горната част на Бианкиния корем, следователно щеше да се роди с дупето напред.

— Къде е акушерката? — през зъби процеди Карим.

— Тръгнала си е — отвърна готвачката, кършейки безпомощно ръце. — Търсихме я навсякъде.

Карим изруга. Бременността и раждането бяха специалност на лечителките и акушерките, не и на един лекар. Опитът на тези жени тежеше повече от медицинските познания на мъжете и всеки лекар ги уважаваше. Лекарят можеше евентуално да наблюдава раждането, но именно акушерката изваждаше детето на бял свят, тя отговаряше и за здравето на майката. Ала акушерката на Бианка явно беше или абсолютна начинаеща, готова да избяга при първите трудности, или безскрупулна мошеничка. Той се закле да открие жената и да й потърси отговорност, но най-напред се налагаше да впрегне всичките си сили и цялото си изкуство, за да помогне на Бианка.

— Изтичай при конярчето — заповяда на готвачката той — и ми донеси пътната чанта. Хайде, побързай! После ще ми трябва гореща вода и чисти ленени кърпи.

Готвачката се пулеше насреща му и стоеше като вкопана.

— Размърдай се, де! — изкомандва я той. — В противен случай графинята ще умре в ръцете ми. — С крайчеца на окото Карим проследи как готвачката излиза и насочи цялото си внимание към Бианка. Потупа я леко по бузите. — Чуваш ли ме, Бианка? Аз съм, Карим. Събуди се. Не се бой, тук съм. — Мърмореше тихичко успокоителни слова и се опитваше да изтръгне младата жена от дълбокия й сън.

Тя извърна глава и размаха ръце, сякаш търсейки опора, но не се събуди.

Карим стисна здраво пръстите й.

— Събуди се, Бианка!

Готвачката се върна и донесе вода, кърпи и пътната чанта на Карим.

— Сложи водата на масата и ми подай чантата — разпореди се той. — Стой тук, ще ми помагаш.

Бианка се размърда, а сухите й, напукани устни оформиха думи, които Карим не успя да разбере. Плесна я по бузите, този път малко по-силно, и най-после тя отвори очи.

Карим я гледаше настойчиво право в лицето, но остана с впечатлението, че младата жена не го позна. Очите й бяха празни, погледът й се плъзна по него и по готвачката, ала явно не съзнаваше къде се намира.

Леко я разтърси за раменете.

— Бианка — подзе на висок глас, — аз съм, Карим, ще ти помогна. Но трябва да обърнем детето. Разбра ли ме? Детето лежи наобратно, затова се измъчваш толкова. Ще обърнем детето и то ще се роди. Тогава и болките ти ще отминат.

Под очите й имаше дълбоки сенки, миглите й бяха слепнали, покрити с жълтеникава корица, ала май разбра какво й говореха, защото погледът й леко се проясни.

Тя кимна и прошепна:

— Федерико…

— Не е тук — каза Карим, — но ще дойде, не се тревожи. Най-напред трябва да се погрижим за теб и детето.

Той сложи едната си длан върху горната част на корема й, а другата — върху долната, но Бианка потръпна от болка и отблъсна ръцете му.

— Не — изскимтя тя, — много боли!

Карим се поколеба. Трябваше да обърне детето в утробата й, в противен случай имаше опасност и майката, и рожбата й да не преживеят раждането. Смяташе да постави детето в правилно положение чрез манипулация отвън, но ако опитът се провалеше, щеше да се наложи да го обърне чрез манипулация отвътре.

Разполагаше само с тези две възможности, искаше ли да спаси живота на майката и на детето. Всичко друго би означавало да пожертва живота на Бианка. Можеше да извади детето с Цезарово сечение, но операцията се извършваше само когато майката вече е мъртва. Карим не бе чувал лекар да е успял да направи Цезарово сечение на жива родилка. А той би предпочел да пожертва собствения си живот, но не и да подложи Бианка на подобно мъчение.

Тя се беше поуспокоила и той се опита да й обясни следващите си стъпки.

— Чуй ме, Бианка. Дишай спокойно и дълбоко. Ще си сложа ръцете ето тук и тук и ще се опитам да променя положението на детето. Сега е с дупето напред, затова изпитваш такива болки.

По лицето й се стичаха сълзи, ала тя кимна и стисна зъби. Карим отново притисна длани към корема й и се опита внимателно да обърне детето, но Бианка изкрещя и той прекъсна.

— Подай ми чантата! — нареди той на готвачката.

Жената стоеше насред стаята, бледа като платно, и ужасено притискаше с ръце ушите си, за да не чува виковете на Бианка. Запрепъва се тромаво към масата. Карим едва удържаше гнева си от нейната непохватност.

— Стегни се и ми помагай, че инак ще се погрижа лично императорът да те накаже.

Най-сетне уцели подходящото средство за натиск. Готвачката се разбърза и Карим намери в чантата си каквото търсеше. Извади дървена кутия и я отвори с малко ключе. Вътре лежеше невзрачна изсушена гъба. Сарацинът бръкна предпазливо в кутията и извади гъбата.

— А сега ми донеси гореща вода!

Този път готвачката тутакси се подчини.

Той навлажни гъбата и я доближи плътно към лицето на Бианка.

— Чуй ме, Бианка. Това е сънна гъба, съдържа опиум, сок от черница, екстракт от корен на мандрагора и още някои растения. Вдишай изпаренията и ще престанеш да усещаш болка.

Бианка вдиша дълбоко острата миризма на гъбата.

— Ей сега ще ти се завие свят — предупреди я Карим, — а после ще се почувстваш лека като перце. Щом се озовеш в царството на сънищата, още веднъж ще се опитам да обърна детето. — Той видя как очите й се затварят и предположи, че думите му изобщо не са стигнали до нея.

Карим остави настрана сънната гъба и отново натисна корема й, но детето не помръдна. Беше се надявал с един лек импулс да извърти плода и той от само себе си да заеме правилната позиция, но сега установи, че опитът му да обърне детето отвън е бил напразен.

— Налага се да го извъртя отвътре — съобщи той на готвачката. — Помогни ми да махнем завивките и дрехите на графинята. Имаш ли деца? — попита той, за да поразсее страха и нервността й.

— Да — прошепна тя. — Родила съм три деца и знам какви са родилните болки, но нито едно от децата ми не беше обърнато наопаки.

— Е, в такъв случай благодари се на Бога, макар и със закъснение — каза Карим и мислено се подготви да вкара ръката си дълбоко в утробата на Бианка, за да обърне детето.

Почисти грижливо ръцете си, увери се още веднъж, че родилката е упоена от изпаренията на сънната гъба и се помоли на Аллах.

Не възприемаше нищо освен спокойното дишане на Бианка, топлината на тялото й и издутия й корем. Мислите му се насочиха към детето — и после той почувства обръщането на нероденото. Издиша облекчено въздуха, който през цялото време бе задържал несъзнателно, и измъкна ръката си.

— Дай ми водата и чистите кърпи — обърна се към готвачката той, — а после тичай в кухнята и донеси винен оцет. Трябва да събудим графинята.

Карим извади парче ленено платно от чантата си и го на влажни с няколко капки оцет. После го задържа под носа на Бианка; скоро тя се събуди, кашляйки.

— Още ли ти се вие свят? — угрижено попита сарацинът, защото въздействието на сънната гъба невинаги можеше да се предскаже точно. Случвало му се беше след операция пациентът трудно да се събуди, защото реагираше силно най-вече на опиума. След като вдишат изпаренията, някои хора получаваха кръвоизливи и се намираха на границата между живота и смъртта. Ала Бианка явно понесе добре упойката; Карим се надяваше същото да се отнася и за нероденото й дете. — Всичко е наред — отвърна той на въпросителния й поглед. — Детето се обърна, отворих околоплодния мехур. Това ще сложи началото на раждането. Скоро всичко ще свърши и ти ще прегърнеш рожбата си.

Бианка затвори очи и се отпусна.

Карим се усмихна. Едва сега си даде сметка, че през цялото време бе разговарял с графинята като с най-близка приятелка. Или като с любима жена… Тутакси обаче отпъди тази мисъл. Бианка обичаше друг, а този друг не само беше негов приятел, но и най-могъщият човек на света. Впечатляващ и очарователен, както справедливо признаваше Карим. Ала сега не му беше нито времето, нито мястото да разсъждава за връзката на Бианка и Фридрих. Сега най-важното беше да се роди детето. Всяко забавяне можеше да навреди на плода.

Двамата с готвачката вдигнаха Бианка от леглото, защото така, легнала по гръб, щеше само ненужно да се мъчи, докато изтласква детето от утробата си.

Много по-добре щеше да бъде да застане на четири крака на пода.

Въпреки това раждането продължи почти през цялата нощ. Най-после готвачката изплакна новороденото с топла вода, а Бианка се отпусна изтощена на леглото и потъна в дълбок сън.

— Момиче е — прошепна й Карим и с нежна усмивка я покри със завивката.

* * *

На любимото й място в беседката цъфтяха тъмночервени рози галика. Този сорт вирееше само тук, в „Джоя дел Коле“, и Бианка ги обичаше не само заради наситения им цвят, а и защото цъфтежът им бе несравнимо пищен. Цветята щяха да й липсват, но решението й да напусне замъка бе непоклатимо.

Младата жена се възстанови напълно след трудното раждане, а момиченцето й беше сладко и кръгло като ябълчица. Нарече го Констанция, заради поведението на малката твърдоглавка, докато се появяваше на бял свят. Без помощта на Карим едва ли щеше да преживее тези извънредно тежки часове.

Той напусна замъка на по-следващия ден след раждането на Констанция. Повече усложнения не се очакваха, а майката и детето видимо се чувстваха по-добре.

Изпитваше известно неудобство от Карим — та той бе докосвал най-интимните части на тялото й, но пък, от друга страна, беше лекар и спаси два живота — нейния и този на детето й.

През драматичните часове на раждането Бианка не се запита нито веднъж защо всъщност Карим се появи в „Джоя дел Коле“, но по-късно, когато прегърна малкото си момиченце, се замисли дали не бе дошъл да я нагледа по поръчение на Фридрих. С присъщата си честност обаче Карим й каза истината. Императорът нито й изпращаше вест, нито имаше желание да говори с нея. Идеята да дойде в „Джоя дел Коле“ си беше само негова, за да уговори Бианка да направи първата крачка. Така щастието й от раждането на дъщерята бе помрачено от мисълта, че раздялата с Фридрих май наистина е окончателна.

Откакто стана от леглото и се почувства достатъчно силна, за да се изправи срещу живота, тя реши да не се отказва от първоначалния си план, осуетен от фаталното падане по стълбата, и да обърне гръб на „Джоя дел Коле“. Замъкът беше на Фридрих и независимо от уверенията му, че това е нейният дом, защото й го е подарил, тя не желаеше да остава тук.

Карим не знаеше нищо за плановете й. Той се върна във Фоджа, след като тя вече не се нуждаеше от лекарската му помощ.

Младата жена беше наясно, че не може да тръгне на дълъг път с кърмаче на ръце, но Бари и манастирът на преподобните сестри се намираха само на един ден път — щеше да стигне лесно дотам, дори с четиримесечно бебе.

Питаше се дали игуменката ще възнегодува, задето графиня Ланча, неомъжена и с дете, търси убежище при нея, ала предпочиташе да се изложи на строгия поглед на старата майчина приятелка, отколкото да живее по милостта на Фридрих в един от неговите замъци.

Притисна нежно малката си дъщеря и й прошепна: „Сега ние двете сме съвсем сами“. Кърмачето само се размрънка — за учудване на Бианка малката отново беше гладна.

Карим й предложи да потърси подходяща дойка, но Бианка отказа. Искаше сама да кърми детето си.

Опиташе ли се да си спомни защо всъщност падна по стълбата, започваше да я гложди страх. Все още се колебаеше дали София, акушерката, не я блъсна. Ако обаче наистина бе усетила ръцете на акушерката върху гърба си, а не си бе въобразила цялата история, трябваше да има причина, поради която младата жена да желае смъртта й.

Бианка нямаше представа с какво би могла да предизвика такава омраза. Не виждаше защо акушерката ще изпитва лична вражда; значи имаше други причини. Няколко дни си блъска главата, но не стигна до никакъв извод. После обаче й хрумна, че е възможно някой да е платил на София. В такъв случай ставаше дума само за един човек — Хайнрих от Пасау, който все още застрашаваше живота й по поръчение на Енцио.

В такъв случай тук, в „Джоя дел Коле“, тя се намира в капан, заключи Бианка. А сега носеше отговорност не само за своя живот, но и за живота на Констанция. Дори само по тази причина по-добре е отново да вземе съдбата си в свои ръце и да не се доверява на закрилата и любовта на императора.

През седмиците след раждането на Констанция тя успешно прогони Фридрих от мислите си. Даряваше цялата си обич, цялото си внимание на детето и понеже не допускаше до себе си никого освен готвачката, към която изпитваше доверие, имаше предостатъчно работа с грижите около малката.

Нямаше време да се отдава на копнежа по Фридрих. Дневният й режим постепенно се формира и установи непоклатимо, а многобройните задачи по отглеждането на кърмачето се превърнаха в навик. Колкото по-често й се удаваше случай да си поеме дъх, толкова по-силна ставаше болката от раздялата.

И след раждането на Констанция Фридрих не се обади, макар да беше сигурна, че Карим му е разказал за детето. Ни вест, ни кост — никакъв признак за живот. Дъщеря й щеше да отрасне без баща.

Горчива констатация, ала Бианка реши да престане да мисли за проваленото си щастие и изцяло да се отдаде на детето си. Повторно стегна най-необходимия багаж, този път по-спокойно и обмислено. Планираше да тръгне на следващия ден, едно конярче щеше да я придружи. От всички подаръци на Фридрих смяташе да вземе само кобилата; без всякакво съжаление остави бижутата и скъпите рокли в „Джоя дел Коле“.

Известно време обмисля как най-сигурно ще носи Констанция по време на пътуването; накрая умело преметна кърпа така, че детето да почива върху гърдите й и лекичко да се поклаща като в люлка, унасяща го в сън.

Бианка накърми Констанция в градинската беседка и се зае с последните приготовления за пътуването. Обходи още веднъж всички помещения на замъка, поспря се в тройната зала и погали филигранната украса на императорския трон. Мина с бавна стъпка през кухнята и килерите за хранителни продукти, със смесени чувства се изкачи по стълбата към горния етаж и отново застана на стъпалото, което замалко не й коства живота.

Отиде в стаята си и сложи Констанция в креватчето й. Не влезе само в едно помещение и се закле кракът й да не стъпи там до заминаването. Стаята на Фридрих криеше прекалено много хубави спомени, за да ги погребе толкова лесно. По-добре изобщо да не отваря тази врата.

Сбогува се с „Джоя дел Коле“ тихо, без сълзи. Констанция спеше, докато Бианка се отдалечаваше от замъка стъпка по стъпка, без да се обръща назад.

За по-голяма сигурност конярчето щеше да я придружи до Бари. Сега то й хвърли предпазлив поглед. Бианка се усмихна и се изправи още повече в седлото. Ако момчето е очаквало графиня Ланча да рухне, можеше да бъде спокойно. Тя беше жена, която умее да контролира чувствата си.

Пристигнаха в Бари без всякакви инциденти. Спираха да яздят само колкото Бианка да накърми детето, а момчето да се погрижи за конете. Манастирът на преподобните сестри се намираше в края на града и понеже идваха от южна посока, не се наложи да прекосяват оживения център.

Манастирът, едноетажна сграда с четириъгълна форма, беше опасан със стена, а зад нея се простираха градини. Бианка видя църква, а недалеч от нея и малък параклис. Заедно с манастира образуваха едно цяло, а импозантната църковна фасада привличаше погледа върху комплекса.

Голямата дървена порта се оказа заключена. Бианка нареди на конярчето да дръпне звънеца. Отвори им възрастна монахиня в светли одежди, а качулка, нахлупена ниско над челото й, скриваше напълно главата й. Покани ги да влязат и отново заключи старателно портата.

Бианка се озова в голям, отлично поддържан двор. Няколко монахини сръчно въртяха метли и гребла; с радост забеляза лехите с градински чай, мента, селим, розмарин и мащерка. Видя и поляна с чеснова трева — гледката й напомни, че отдавна не е яла нищо. По-нататък зеленееха фиданки — ябълки, круши, праскови, дюли. Помисли си колко ли надарени градинарки са тези сестри.

Момчето й помогна да слезе от коня и тя залюля на ръце Констанция, която се събуди и се разплака.

— Не плачи, сладка моя — утеши детето тя, — тук ще ни бъде добре.

Приближи се друга монахиня и ги поздрави.

— Вие сигурно сте Бианка. Получихме съобщението ви и майката игуменка гори от нетърпение да ви види. — Показа на момчето къде да нахрани и напои конете и отново се обърна към гостенката. — Ще ви заведа при игуменката. Навярно имате много за разказване.

Бианка кимна и преглътна сълзите си. Беше трогната. Не очакваше да я посрещнат с толкова обич и не смееше да се надява, че краткото известие за идването й ще бъде прието с такова въодушевление.

Понечи да последва монахинята, но в далечния край на двора забеляза мъж да плеви. Нещо в него й се стори познато, макар да беше с гръб. Затрудняваше се да каже какво е — дали стойката, дали жестовете му, но тя се закова на място и се втренчи в онази посока.

Монахинята забеляза реакцията й и проследи с очи погледа на Бианка.

— Познавате ли този човек? — попита тя. — Известно време беше в нашата лечебница и съвсем отскоро си възвърна донякъде силите, колкото да работи по малко.

— Не знам — неуверено промърмори Бианка.

— Той не говори за миналото си — поясни монахинята, — но несъмнено е преживял ужасни неща. — Приведе се и прошепна: — Бил е поклонник в Светите земи.

Бианка почувства как земята се разклати под краката й, а лицето на монахинята се разми. Протегна ръка да се хване за нещо и рухна с омекнали крака; монахинята се опита да я задържи, но световъртежът я надви и тя изпадна в несвяст.

* * *

Срещнаха се в сенчестата кедрова горичка недалече от замъка. Мястото бе подбрано удачно, защото до него се стигаше лесно и с кон, и пеш, и въпреки това беше много закътано. Свечеряваше се. София дойде сама и искаше да приключи работата час по-скоро. Плашеше се от гората, но най-вече от човека, с когото имаше среща.

Обаче парите, които той плащаше, й бяха крайно необходими. Мъжът й беше тежко болен, а лекарят лекуваше само срещу пари в брой. Работата й като акушерка не вървеше, откакто се заговори, че била омагьосала едно новородено. Детето почина по неизяснени причини малко след лекото раждане, а отчаяните родители хвърлиха вината за смъртта му върху нея.

За втори път щеше да се срещне с този човек. Една вечер я заговори и й обеща добро заплащане и благородна дама за пациентка. Най-напред не повярва на късмета си, но скоро разбра, че на този свят нищо не се дава даром и той очаква от нея услуга. Първоначално тя отхвърли с възмущение безскрупулния му замисъл. Предпочиташе да се откаже и от парите, и от службата в замъка. После здравословното състояние на мъжа й обаче се влоши още повече и накрая тя се съгласи да инсценира злополука с графиня Ланча.

През онази вечер лек удар бе достатъчен — и жената в напреднала бременност се изтърколи по стълбата. София се залъгваше, че графинята вероятно и бездруго щеше да падне, защото беше крайно развълнувана, а нейните — на София — ръце само ускориха съдбата на Бианка. „Рано или късно графинята със сигурност щеше да претърпи нещастие и без това побутване“ — успокояваше съвестта си акушерката.

След падането Бианка не само оцеля, но на всичкото отгоре роди здраво момиченце, както се разчу впоследствие. Научи също, че никой не издирва изчезналата акушерка. Или графинята не си спомняше инцидента, или изобщо не го бе усетила, разсъждаваше София.

Във всеки случай нямаше защо да се страхува, че ще я изправят пред съд, защото цялата история май беше забравена. С парите, получени от онзи човек при първата им среща, плати на лекаря, но мъжът й не се оправяше.

София чу пръхтене на кон и малко по-късно видя как животното пасе безгрижно, а мъжът стои, небрежно облегнат на едно дърво. Сенките в гората се бяха сгъстили и там, където последните слънчеви лъчи вече не пробиваха здрача, се очертаваха само неясни контури.

— Какво искате този път? — попита тя, без да си губи времето с учтивости.

— Скъпа София, защо си толкова дръпната тази вечер?

— Скоро ще се стъмни. Кажете ми за какво става въпрос и аз ще ви кажа дали мога да помогна.

— Можеш и ще ми помогнеш, сигурен съм. Както чувам, клетият селяк, с когото прекарваш дните и нощите си, бил все още много болен и се нуждаел от нови, скъпи лекарства. Колко е хубаво, че имаш мен насреща си.

София мразеше самодоволния му тон, а този човек винаги говореше така за безпомощното положение на другите, но за едно беше прав — нова кесия с монети щеше да й дойде много добре.

— Значи имате задача за мен.

— Поддържаш ли връзка с прислугата в замъка „Джоя дел Коле“? — попита той, без да обръща внимание на забележката й.

София се поколеба. Познаваше един от градинарите, но смяташе за твърде опасно да се показва близо до замъка. Възможно беше графинята да си спомни по-точно за онази вечер.

— Да не си глътна езика? Нали искаше час по-скоро да се махнеш от тази гора?

— Познавам един градинар. Защо питате?

— Графинята е напуснала замъка. Разбери къде е. Давам ти време до утре вечер.

— Малко е. Все пак няма как да отида лично в замъка.

— Не ме интересува как ще се добереш до информацията, важното е да знам къде се крие графинята.

— А после? — попита акушерката.

— После ще свършиш работата, в която се провали в „Джоя дел Коле“.

— А какво ще стане с детето?

— Погрижи се и двете да претърпят злополука.

— Не мога — прошепна София. — Стига ми ужасът, когато блъснах графинята по стълбата. Но едно невинно създание…

Мъжът й хвърли леден поглед, ала тя не го видя в тъмното.

— Бианка Ланча и детето й ще умрат. И грижата за това ще имаш ти.

— Защо аз?

— Защото си жена, плюс това акушерка. Няма да ти бъде трудно да се доближиш до майка и кърмачето й.

— Но графинята ме мрази.

— Тогава я помоли за прошка, падни на колене пред нея, размекни сърцето й. Ще ти прости, повярвай ми.

— Не — възрази София. Ръцете й трепереха от нерви, защото знаеше как ще реагира мъжът на думите й. — Не, няма да го направя. Ще разбера къде са. Това е всичко. Сами си свършете мръсната част.

Мъжът сви равнодушно рамене, ала очите му мятаха яростни мълнии.

— Както искаш. Значи утре по същото време ще се видим тук.

— Дайте ми парите — настоя София.

Събеседникът й така се развесели, че конят се стресна от гръмкия му смях.

— Утре ще си получиш парите. Или ме смяташ за малоумен — да плащам за нещо, което нямам?

София се примири.

— Добре, в такъв случай утре. — Тръгна да си върви, но се обърна и попита любопитно: — Защо мразите толкова графинята?

Мъжът отново се изсмя.

— Изобщо не я мразя. Един човек обаче наистина я ненавижда. И нея, и императора. А този човек плаща добре. Даже много добре.

София потрепери. Значи графиня Ланча беше само пионка и щеше да бъде пожертвана ей така. А също и малкото й момиченце.

Затърси опипом как да излезе от гората, като непрекъснато се препъваше в коренищата. Закле се да намери начин да предупреди Бианка. Но за целта трябваше най-напред да научи къде са графинята и детето. А и тя самата вече се нуждаеше от закрила. Онзи човек имаше очи на граблива птица.

София се смяташе за умна, млада жена. Реши на следващия ден да не ходи сама в кедровата горичка. Нуждаеше се от парите, но най-вече й трябваше човек да пази гърба й.

* * *

Фридрих остави перото настрана и притисна длани към слепоочията си. Още от сутринта го мъчеше остро главоболие и не преминаваше вече цял ден. Потърси отмора и развлечение в съчиненията на философа Аристотел — него уважаваше най-много. В резултат сега го терзаеше не само главоболието, но и мъчителни въпроси за безкрайността на света и безсмъртието на душата.

Започна да формулира писмо по тези проблеми. Смяташе да го изпрати на султан Ал-Камил, но установи, че явно му липсват сили и съсредоточеност, а мислите му непрестанно политаха в друга посока, твърде далечна от философията.

Опитваше се да забрави Бианка, ала не успяваше. Във фантазиите си я мъмреше строго и търсеше сметка за непростимото й поведение. Всеки път в гнева му обаче се прокрадваше съвсем различно чувство и подкопаваше решението му да скъса завинаги с нея.

В живота му, без да е скучен, липсваше дълбочина. След раздялата им той споделяше леглото си с други жени — те задоволяваха тялото му, но душата му оставаше недокосната.

Единствена Бианка притежаваше дарбата да чете по очите му, единствена Бианка го разсмиваше, единствена тя бе достатъчно умна, за да споделя с нея най-съкровените си мисли. Въпреки това тяхната любов се оказа невъзможна. Тя го зашлеви през лицето. На всеки друг подобно поведение би струвало главата. Беше твърдоглава и ревнива, властна и опърничава — качества, които може да си позволи един император, но не и неговата любовница.

Избягваше да говори за Бианка и никой от обкръжението му, дори Камил, не споменаваше името й. Фридрих излезе от живота й, а Бианка, като падаща звезда, не остави следи. Във всеки случай твърдо бе решил да гледа по този начин на раздялата им.

Фридрих въздъхна — усещаше как се самозалъгва. Падащата звезда пламваше и изчезваше, а любовта му към нея не само не изтляваше, ами напротив — все още караше кръвта му да кипи.

Детето, неговото дете, отдавна трябва да се беше родило, а той не знаеше нищо. Упрекваше се, че е страхливец, защото един простичък въпрос към императорската канцелария би дал незабавен отговор. Но той не го задаваше. А Бианка не беше единствената му грижа.

Папа Григорий настояваше императорът най-после да предприеме твърди мерки срещу еретиците, най-вече срещу албигойците в Сицилианското кралство. Фридрих изруга. Току-що се възцари мир по границите, току-що сключи договора с папата и старецът от Рим отново започваше да го притиска. До гуша му дойде да играе по свирката на Григорий, ала в момента беше по-разумно да направи услуга на папата, отколкото за пореден път да повежда в поход войските си.

Твърдите мерки срещу албигойците обаче означаваха арести, разпити, изтезания и екзекуции. И още — да допусне в страната си инквизиторите на Църквата. Фридрих не обичаше Инквизицията, но пък, от друга страна, онези хора сами си бяха виновни. Почти винаги е опасно да спориш с Църквата и щом дори един император успява да противостои на папата само ако впрегне всичките си сили и изключителни умения, как ще се справят еретиците, които, доколкото му беше известно, бяха полумъртви от глад, понеже се хранеха единствено с хляб, плодове и зеленчуци и в най-добрия случай хапваха от време на време парче риба…

Доколкото знаеше за учението на албигойците, те отхвърляха плътската любов, защото била творение на Сатаната, и не ядяха нищо, възникнало в резултат на полов акт. Тук спадаше месото на овце, свине, крави и елени, но и всички видове птици. Рибите, като водни създания се размножаваха по начин, който никой човек не бе виждал. Затова представляваха изключение.

Според него беше пълна глупост, че Сатаната имал пръст в плътската любов. От опита, който бе натрупал през живота си, той отнасяше страстта към насладите на рая. Е, недоразуменията между влюбените бяха наистина дело на ада и досега у нито един мъдър философ той не бе намерил отговор на въпроса как да се избягват тези капани. Мислите му направиха скок и от темата за еретиците и албигойците отново се озоваха при Бианка.

„Боже милостиви — укори се Фридрих, — и това продължава така по цял ден!“ Никой труден философски или политически проблем не бе в състояние да прикове вниманието му така, че да си избие Бианка от главата. Тя се намесваше дори в такъв екзистенциален въпрос като този за безсмъртието на душата и го караше да размишлява за безсмъртието на любовта.

Реши да изпие чаша вино, макар от опит да знаеше, че то по-скоро ще влоши главоболието му. Пък и нямаше добро мнение за замайващото въздействие на алкохола, но искаше да се отпусне и така да приключи днешния ден. Писмото върху идеите на Аристотел ще завърши утре; вместо това Фридрих посегна към купчината пергамент, изпратен му от императорската канцелария. Прехвърли набързо кореспонденцията, ядно остави настрана една вест от папската канцелария и се съсредоточи върху доклада на Волфелин, управителя на Хагенау.

Императорът ценеше този човек от Елзас и имаше доверие както в качествата му като ръководител, така и във възпитателните му мерки спрямо крал Хайнрих. Хвърли небрежен поглед върху списъка с финансовите разходи и се сепна, попадайки на име, което накара всички струни в душата му да зазвънят. Споменаваше се някой си Манфред Ланча. Или беше случайно съвпадение на имената, или братът на Бианка действително се намираше в замъка Хагенау и дори, както изглежда, работеше там.

От разказите на Бианка не бе останал с особено добри спомени за този брат, не само отговорен за фаталния развой на събитията, но и носещ немалка вина за участта на сестра си.

Целият нащрек, продължи да чете, ала управителят очевидно беше доволен от граф Ланча. Бил способен в управленските дела, пишеше Волфелин, но сега се оттеглял в родината си, затова Манфред Ланча щял да придружи крал Хайнрих на насрочения дворцов събор в Равена и лично да се представи на императора.

Фридрих изкриви устни в ехидна усмивка. Само да ми дойде, закани се той и реши да посрещне въпросния Манфред по начин, който онзи да не забрави скоро. Човекът явно беше непоправим егоист, загрижен единствено за собствените си дела. Най-напред тласка сестра си към нещастие с нелепите си планове за женитбата й, после бяга от родината си, а сега търси императорско одобрение, за да се върне отново там.

„Равена — помисли си Фридрих, — заслужава си да се отиде в Равена по много причини.“ Ще вразуми сина си и ще потърси отговорност от брата на Бианка, две задачи, с които възнамеряваше да се справи с нужната суровост и с целия си императорски авторитет. Защото отрано в живота си научи колко е безсмислено да се ръководи от сантименталности.

И така мислите му отново се озоваха при Бианка; изпи на един дъх виното и се закле окончателно да погребе чувствата си към графиня Ланча.

* * *

Една от монахините сервира великолепен сок от лимони, мента и вода, подсладен с мъничко мед. В манастира измисляха удивителни рецепти и Бианка се опитваше да ги запомни. По някое време тя, Констанция и Лоренцо щяха да напуснат манастира, макар сега да бяха под личната закрила на игуменката Клара Сиенска, и нямаше да й навреди да попие възможно повече знания от монахините.

Радостта, че намери Лоренцо, помогна на младата жена да превъзмогне всичко — и все още глождещата я любовна мъка, и копнежа по „Джоя дел Коле“, и несигурността какво ще се случи с тях по-нататък, защото не можеше вечно да се възползват от гостоприемството на преподобните сестри.

Констанция, вече на няколко месеца, растеше по мнение на Бианка застрашително бързо. Лоренцо прекарваше почти цялото си свободно време с малката, доколкото му позволяваха задълженията по поддържането на манастирската градина. Дялкаше от дърво фигурки на животни и си играеше с детето, сякаш му беше баща.

Физически той се възстанови напълно, ала душата му не искаше да оздравее. Говореше малко, усмихваше се само когато се занимаваше с малката, и страдаше от безсъние — затвореше ли очи, започваха да го преследват ужасите, преживени в робство.

Бианка не знаеше много за съдбата на Лоренцо в Египет; разбра само, че успял да избяга от робството, попаднал в плен и накрая заедно с всички военнопленници го разменили по силата на мирния договор между императора и султана. Но когато виждаше белезите му, които цял живот щяха да му напомнят за мъченичеството в Египет, беше наясно, че е страдал неописуемо.

Той не споменаваше подробности; така и Бианка споделяше само с недомлъвки какво е преживяла в султанския харем и по-късно при Фридрих. Разказа му обаче за срещата с Хайнрих от Пасау в йерусалимската църква „Възкресение Христово“, ала Лоренцо явно не желаеше да слуша за немския барон, така че тя реши да го пощади и повече не засегна темата.

Лоренцо знаеше кой е бащата на детето й, но сякаш малко се вълнуваше от факта, че тя се е влюбила в императора и е съжителствала с него. Живееше в свой собствен свят, обичаше да работи в градината и криеше с дрехи белезите по тялото си, доколкото това бе възможно.

Милосърдието и ведростта на сестрите му действаха добре, радваше се на непринуденото бърборене на малката Констанция и си играеше с нея. Когато общуваше с Бианка обаче, напоследък проявяваше странна боязливост, произтичаща или от голямата близост помежду им по време на бягството, или от дългата раздяла след пристигането им в Дамиета.

Бианка често наблюдаваше своя приятел и спътник със загрижени очи, защото се страхуваше, че той никога няма да се измъкне от вътрешната си изолация. Но игуменката, сведуща относно душевните терзания на хората, я посъветва просто да му даде време.

— Раните на душата му ще зараснат — успокояваше тя Бианка. — И там ще останат белези, но ще видиш, рано или късно Лоренцо отново ще започне да проявява интерес към живота.

Младата жена се надяваше Клара да е права, защото й бе непоносимо да наблюдава безмълвното му страдание.

Наля чаша лимонов сок и бавно се запъти към него и Констанция. Лоренцо бе измайсторил люлка за малката и люлееше пищящото от удоволствие дете. Бианка наблюдаваше рожбата си в тази мека и мирна есенна вечер и за първи път от много време насам изпита нещо като щастие.

Момиченцето имаше червеникаворуса коса и теменуженосини очи. Нещо пробождаше младата жена всеки път, когато погледнеше дъщеря си в лицето, защото приликата с Фридрих беше поразителна. Трапчинките на бузите бе взела от майка си — те се появяваха, когато се смееше. Според Бианка Констанция бе наследила силния характер от Фридрих, макар Лоренцо да не смяташе майката на момиченцето за по-малко своенравна и опърничава.

Бианка подаде на Лоренцо сока и приседна до него.

— Много обича да я люлееш — с нежна усмивка констатира тя.

Лоренцо кимна, а мекото му изражение й подсказа, че и той се чувства добре.

— Преди малко чух камбанката на портата. Да не би монахините да очакват гости? — небрежно попита тя.

— В кухнята дочух, че били пристигнали двама мъже. Или са преминаващи оттук рицари, или служители на императора, или бирници на папата. Във всеки случай сестрите не ги познават.

След тази сравнително дълга за него реч Лоренцо отново изпадна в мълчание.

— Лоренцо — подхвана Бианка, — измина много време. Смяташ ли, че можем да се върнем у дома?

— У дома?

— В Пиемонт.

— Не знам. Дали нашият дом наистина е там все още?

— Но ние имаме нужда от родина.

— Родината е там, където живеем.

Бианка се замисли. Струваше й се, че е загубена без корени. Макар самата тя да пътешестваше по света като номад, беше длъжна да предложи на детето си дом, където да отрасне в сигурност и уют. Навярно е по-добре да не безпокои повече Лоренцо, а най-напред да помоли игуменката за съвет как да си изгради нов живот.

— Стана късно, Лоренцо, хайде да влизаме. Трябва да накърмя и преповия малката. Впрочем ти видя ли с очите си двамата мъже?

— Не, защо? — учуди се Лоренцо.

— Просто ми хрумна. Не се тревожи.

— Вярвате ли, че хората на Енцио все още ви преследват?

— Не, не. Освен това никой не знае, че съм тук.

Тя взе Констанция на ръце и умислено се запъти към стаята си в манастирското крило за гости. Лоренцо беше страдал достатъчно и трябваше да се успокои, не биваше да го тревожи допълнително. Тя обаче се чувстваше необяснимо напрегната. Наистина ли никой не знае, че е дошла в Бари, в манастира на преподобните сестри? Възможно е да се е изпуснала пред готвачката. Вълненията около раждането на Констанция и след това й развързаха устата, вероятно е казала повече, отколкото иска. Ами акушерката? Дали не е споменала за манастира в нейно присъствие? Колкото и да си блъскаше главата, не успяваше да си спомни подробностите. Дали Хайнрих от Пасау не е изтръгнал информация за местонахождението й от акушерката София? Търсеше отговорите, но вместо това нещата ставаха още по-неясни.

„Бъди нащрек — каза си тя, — в противен случай ще започнат да ти се привиждат злини и преследвачи там, където ги няма, и ще бъдеш сляпа за истинските опасности.“

Замисли се дали да не се промъкне в трапезарията на сестрите, за да научи повече за двамата мъже, но в крайна сметка се отказа — първо, не й беше позволено да влиза в помещенията, предназначени единствено за онези, които са дали обет, и второ, не желаеше да обременява монахините с подозренията и предчувствията си. Реши обаче да не си ляга, а да прекара нощта на някой неудобен стол, който да я държи будна. Накърми Констанция и й изпя приспивна песничка. Както винаги малката заспа, сита и доволна, а Бианка беше благодарна, че дъщеря й е от кърмачетата, които плачат рядко и през повечето време кротко си лежат в креватчето.

— И да сънуваш само хубави неща, сладка моя — прошепна на детето тя и се подготви да будува дълги часове.

Остави свещта да гори и предвидливо подготви още няколко свещи — да не й се налага после да ги търси в тъмното. Издърпа стола в един ъгъл на стаята, за да вижда добре вратата, и сложи пред нея малка табуретка. Ако все пак заспи, а някой се опита да влезе, ще катурне табуретката и тя ще се събуди — надяваше се, достатъчно бързо, за да накара натрапника да побегне.

Вслуша се в звуците на настъпващата нощ; след като и последната птица завърши песента си, се чуваше единствено дращенето на гризачите и шумоленето на дърветата.

Въпреки предпазните мерки май бе задрямала, защото се събуди изведнъж с болки в тила и схванат гръб.

Дали чу нещо? Или тялото й, измъчено от твърдия дървен стол, се бе разбунтувало и това я изтръгна от съня? Седна изправена и протегна ръце и крака, за да ги пораздвижи. Констанция примлясна тихичко насън и любовта към детето изостри сетивата на Бианка.

Изведнъж го чу отново — шум от дебнещи стъпки. Дали някоя от сестрите не може да заспи? Бианка не успя да определи в каква посока се движат. Остана с впечатлението, че по-скоро се отдалечават. Така или иначе не искаше да остава повече в тази стая — чувстваше се като мишка в капан.

Без да е в състояние да обясни действията си, импулсивно грабна Констанция от люлката и със светкавична бързина пови детето в кърпа, която завърза около тялото си. Така ръцете й оставаха свободни и все пак щеше да носи детето си стабилно и сигурно. Никога не би й хрумнало да остави Констанция сама и безпомощна, а тук нямаше къде да я скрие.

Бианка реши да избяга в църквата и да потърси убежище там. Големият храм предлагаше предостатъчно ниши и други кътчета, годни да послужат за скривалища. Духна свещта и се вслуша напрегнато. Нищо. Изчака очите й да свикнат с тъмнината и се помоли Констанция да не се събуди. После безшумно издърпа настрана табуретката и леко открехна вратата. Затаи дъх и се напрегна да долови някакъв шум. Но тишината бе плътна, непроницаема.

Добре познаваше пътя към църквата, трябваше само да продължи напред по коридора и да мине през една врата. После да завие надясно, да прекоси аркадата около манастирския двор и да влезе в църквата през страничния вход. Сестрите никога не заключваха, никоя врата тук нямаше ключ — с изключение на главната порта, затова Бианка знаеше, че по пътя към църквата не я очакват препятствия.

Провери още веднъж дали кърпата с детето е здраво завързана, запретна полата си, за да не се спъне, и се запромъква напред. В тъмнината с мъка различаваше очертанията на коридора. Само тя и Констанция спяха в стаите за гости в това крило на манастира.

Лоренцо бе подслонен на противоположната страна. Вероятно се мяташе в леглото си, преследван от зловещи кошмари, без да подозира, че тя бяга от съвсем реален ужас.

Без премеждия стигна до първата врата и тихо я отвори. Отвъд нея също беше тихо и цареше непрогледен мрак. Зави надясно към открития двор, слабо осветен от луната.

Стори й се, че чува леко шумолене, но после видя как мишка пробяга покрай стената и се успокои. И тук нямаше никого.

Само още малко — и ще влезе в църквата. Прекоси забързано двора, доколкото й позволяваше слабата светлина, и се затича към страничния вход на храма. Усети, че през цялото време е задържала въздуха в дробовете си, и облекчено издиша.

Бианка отвори вратата на църквата и се шмугна в храма на преподобните сестри. Миришеше на тамян. Приседна на пейка да се помоли. С Божията помощ щеше да се справи и с тази опасност, но най-напред се нуждаеше от малка почивка, за да се ориентира.

Притисна здраво спящото дете към себе си. После стана и бавно закрачи покрай страничната стена към главния олтар. Сестрите с много обич го бяха украсили с великолепни букети от диви цветя.

Спря пред олтара и погледна нагоре към Христос на кръста.

— Да не се надявате на избавление? — прозвуча глас и тя подскочи. Зад нея нямаше някой, но от една от редиците пейки се чу тих смях. — Вие сте плячка, която постоянно държи в напрежение преследвачите си — продължи гласът и Бианка осъзна, че Хайнрих от Пасау пак я беше открил.

— Кой ме издаде този път? — с горчивина попита тя. — Или по-добре да го кажем така: Кого заплашихте, изнудихте или изтезавахте този път, за да намерите начин да отмъстите за Енцио?

— Хайде, хайде, нима още не сте наясно? — подигравателно отвърна Хайнрих от Пасау.

— Значи акушерката е била купена от вас.

— Как ви хрумна?

— Усетих ръцете й върху гърба си. Тя ме блъсна по стълбата.

— За жалост — не достатъчно силно. Но малката София си получи наказанието.

— Какво искате да кажете?

— Въобрази си, че съвестта й се е събудила, и възнамеряваше да ви предупреди. Нали разбирате, не можех да го допусна. Сега замлъкна завинаги.

— София е мъртва?! — изуми се Бианка. — Вие не сте човек, а изчадие на ада.

— Голяма чест ми оказвате, графиньо.

Младата жена трескаво търсеше път за бягство. Главният вход на църквата не влизаше в сметката. Немският барон вероятно дебнеше от пейка между олтара и изхода и само чакаше тя да си изпусне нервите и да се втурне презглава навън. Нямаше да му направи тази услуга. Потърси опипом малката кама, която неотлъчно носеше със себе си след напускането на „Джоя дел Коле“. Закле се да не му се даде лесно. Констанция се размърда в кърпата и Бианка инстинктивно я залюля.

— Цял живот ли ще ме преследвате? — с твърд глас попита тя, влагайки цялото си самочувствие.

Хайнрих се изсмя на висок глас.

— Все така наперена, независимо че капанът отдавна щракна. Ето, това харесвам у вас, Бианка.

— Аз пък ви намирам за отвратителен.

— Ще се спогодим ние двамата. Все пак сте омагьосали самия император.

— Оставете императора. Не заслужавате дори да произнасяте името му.

— Много ми е забавно да споря с вас, драга моя, но дойде време да приключваме.

Бианка чу как той се надигна, а после го видя. Стоеше като тъмна сянка и бавно се движеше между редиците от пейките към средната пътека. Тя се запита къде ли се крие спътникът му; надяваше се Хайнрих да е дошъл в църквата сам.

Пътеките между пейките бяха твърде тесни за дългите крака на барона, затова той напредваше бавно. Бианка се възползва от това си малко предимство и побягна покрай олтара към ниска врата и оттам към стълбите за камбанарията. Към кулата с камбаните, висока няколко етажа, се отиваше само по тази стълба.

Бианка стигна до вратата преди Хайнрих. Изненадан от опита й за бягство, той се втурна, препъвайки се, подир нея. Тя отвори вратата и забърза нагоре по стълбата. Констанция се събуди и се разрева. „Реви с пълно гърло — насърчи я мислено Бианка, — дано да събудиш монахините.“ Тя чуваше пъшкането на барона плътно зад себе си по тясната вита стълба. Молеше се Богу да не падне и да не нарани Констанция. Стигна до най-горното стъпало и се озова на платформата на кулата, точно под камбаните.

По средата на камбанарията висяха въжетата, с които биеха камбаните. Въжетата преминаваха през дупка в пода на платформата, та да не се налага всеки път сестрите да се качват на кулата, за да бият камбаните.

Задъханият й преследвач също преодоля последното стъпало и спря изненадан, съзрял камата, която тя държеше пред себе си.

— Откажете се, Бианка — изпъшка той. — За какво е този нож? Да не сте го откраднали от кухнята на сестрите?

Бианка не отговори. Противно на очакванията му тя не отстъпи, а тръгна насреща му. Той се видя принуден да направи крачка назад и се озова опасно близо до ръба на платформата.

Хайнрих от Пасау погледна през рамо. Далече долу под него се виждаше дворът на манастира.

— Това е смешно. С тази кама не може да заколите дори пиле, камо ли силен мъж.

— Нищо, ще се опитам — с леден глас отвърна Бианка.

В същия момент въжето пред нея се задвижи и една от камбаните заби като по чудо.

Чу се сърцераздирателен вик, сякаш нададен от животно в смъртен страх. Бианка се уплаши и с бързо движение се отдръпна от въжето. С крайчеца на окото си мерна как Хайнрих от Пасау реагира по същия начин — и той се завъртя инстинктивно, за да избегне въжето, ала загуби равновесие. Бианка видя как размахва ръце в търсене на опора, а после с дрезгав вик се катурва назад. Чуваше виковете му, но той изчезна от погледа й; излезе от вцепенението си и предпазливо надзърна над ръба на площадката: тялото на Хайнрих лежеше, гротескно изкривено, в обляния от лунна светлина манастирски двор.

Не бяха нужни повече обяснения: преследвачът й беше мъртъв.

* * *

Откакто демоните започнаха да го преследват насън, Лоренцо си създаде навика да прекарва в леглото възможно по-малко време. Нощите му ставаха все по-къси, а някои от дървените играчки на Констанция той издялка на мъждивата светлина на свещта в часовете преди зазоряване. Понякога обаче се скиташе безцелно из манастира и седеше с часове в тъмната църква, където се опитваше да намери мир и да прости на съдбата.

Уверенията на Бианка, че никой не знаел къде се намира, не го задоволиха. Докато мъжете вечеряха, той се промъкна при конете им и потърси нещо да му подскаже кои са тези странници, ала не откри нито пътна торба, нито друг знак, че двамата са тук заради Бианка.

Преследван от безсънието, не се затрудни да остане на пост близо до стаите за гости. Искаше да види дали мъжете са замислили нещо и какво точно, а за всеки случай се въоръжи с тежко гребло, което използваше при работа в градинските лехи.

Дълго време не се случи нищо, оправдаващо подозренията му. След вечеря мъжете се прибраха по стаите си. Носеха пелерини с качулки, каквито бе виждал у рицарите-членове на ордени в Светите земи, затова не успя да зърне лицата им. Тъкмо се чудеше дали със страховете си от преследвачи Бианка не бе размътила и неговия иначе бистър разум, когато вратите на стаите за гости се отвориха безшумно. Скрит добре, Лоренцо видя как двамата мъже, огрени от лунната светлина, си прошепнаха нещо, разделиха се и поеха в различни посоки.

Невъзможно бе да следи и двамата. След кратко колебание тръгна след този, който се отправи към отсрещното крило на манастира. Внимаваше да се движи на достатъчно разстояние, за да не привлече вниманието на мъжа с някакъв шум. Докато се промъкваше покрай кухните, нечия ръка се протегна и го спря.

— Аз съм, Лоренцо — прошепна женски глас, — майката игуменка. — Младежът се вторачи безмълвно в нея. — Не само ти не можеш да спиш. Не знам какво са замислили онези двамата, но едва ли е нещо добро. Събудих готвачката. Наредих й да кипне вода.

Той не попита нищо, само сложи пръст върху устните си — знак да мълчи.

Двамата следваха мъжа отдалече. Пътят ги отведе до онази част на манастира, където живееха Бианка и детето. Мъжът не влезе в сградата, а застана пред вратата, сякаш да попречи някой да избяга оттук.

— Къде е другият? — шепнешком попита игуменката.

— В църквата, предполагам. Ще проверя.

— Не, Лоренцо. Остани тук и пази Бианка. Ще се върна да доведа помощ.

Мъжът крачеше напред-назад под прозорците на стаите за гости и дори не се стараеше да пази тишина.

Дали пък не целеше Бианка да го чуе? Лоренцо сметна за по-разумно да я предупреди, вместо да стои бездейно. Върна се внимателно назад, зави зад най-близкия ъгъл и влезе в сградата през един от прозорците на кухненското крило. Тук беше горещо, защото сестрите, работещи в кухнята, никога не гасяха огъня. Лоренцо завари една да се мъчи с тежко дървено ведро, пълно с вряла вода.

— Помогни ми да го вдигнем — прошепна тя. — Трябва да го занесем на покрива.

Заедно помъкнаха нагоре съда с горещата вода.

— Ще изстине — каза Лоренцо.

— Няма. Доливам му врящо олио.

Лоренцо потрепери и остави сестрата сама. Върна се в кухнята, потърси борина, за да вижда по-добре в тъмната сграда, откри коридора към стаите за гости и предпазливо се приближи до стаята на Бианка. Вратата стоеше леко открехната. Лоренцо я отвори широко и освети помещението с борината.

Оказа се празно. Значи Бианка е чула мъжа и е избягала с детето в обратна посока. Коридорът водеше към църквата и той предположи, че Бианка ще потърси убежище там. Ако обаче вторият мъж дебне в църквата, тя щеше да падне право в капана.

С борината в ръка Лоренцо се завтече към входа на църквата. Бутна вратата и долови откъслечен разговор, последваха бързи стъпки, а докато стигне до олтара, Бианка и преследвачът й бяха изчезнали през вратичката към витата стълба.

Игуменката дотича през главния вход и викна на Лоренцо да се върне и да продължи да помага на готвачката с ведрото, а тя ще удари камбаните, за да събуди всички сестри.

Ала Лоренцо поклати глава и двамата едновременно се втурнаха към камбанарията. Лоренцо, останал без дъх, тичаше по стълбата, а игуменката хвана въжетата и заби камбаните. Младият мъж чу ударите на бронзовото езиче, възбуден женски глас, детски плач и после някой извика от ужас — два пъти един подир друг.

Той изкачи стълбата и завари Бианка да стои на ръба на платформата. Стискаше здраво детето и гледаше надолу, към двора. Пристъпи към нея и нежно я дръпна на безопасно разстояние.

— Камбаните изведнъж взеха да бият — избъбри тя.

— Чух — отвърна Лоренцо. — Игуменката е смела жена.

— А кой крещеше като заклан?

— Боя се, че ведрото е паднало от покрива и е уцелило втория мъж.

— Какво ведро?

— По-добре не питайте. Преподобните сестри знаят как да се отбраняват.

Камбанният звън събуди и останалите монахини. Бианка и Лоренцо слязоха на двора, а сестрите надойдоха с факли и газени лампи.

Права беше Бианка — Хайнрих от Пасау бе мъртъв. Смъртта му изглежда е била бърза и безболезнена, но не такава е била участта на неговия придружител. Мъжът, под пелерината облечен от главата до петите в черно, явно е бил уцелен от врялото съдържание на ведрото.

Лоренцо прегърна треперещата от ужас Бианка и каза:

— Свърши се!

* * *

На тържествата на императора канеха всякакви високопоставени люде: събираха се князе, графове и барони, а понякога дори и крале. Църквата изпращаше архиепископи и епископи, пастори и представители на ордените, понякога дори се появяваше лично Негово Светейшество папата.

Цял град, да не кажем цяла област, се намираше в състояние на небивал кипеж; и граждани, и селяни пъшкаха под тежестта на данъците, защото на тях се падаше задачата да изхранят императорския двор и неговите гости.

Фридрих потегли за Равена, придружаван от две хиляди души. И понеже всеки имаше поне един кон, а повечето — по няколко, свитата наброяваше над четири хиляди коня, плюс ловни кучета, соколи и част от екзотичната менажерия на императора: камили, слон и няколко леопарда. И хората, и животните изпитваха глад и жажда и оставяха отпадъчните продукти на храносмилателната си дейност по улиците на Равена.

Всички помнеха задълго дворцовите събори. Те даваха възможности за изгодни сделки, затова към съответния град се стичаха едри и дребни търговци, проститутки и сарафи.

Равена беше претъпкана, все едно е пристанище за кръстоносци малко преди да потеглят към Светите земи; никъде не се намираше свободна квартира.

Обозът на императора влезе в града от юг. Очакваше се германският крал да дойде от север. Императорските знамена красяха целия град, навсякъде се виждаше гербът с орела.

Кръчмарите, поръчали извънредни доставки на бира, бяха складирали в избите и двойно повече от обичайното бурета с вино. За горските зверове пристигането на императора означаваше откриване на ловния сезон, из селските обори масово се колеха животни в чест на височайшето посещение.

Съседи, скарани от години, се готвеха да изложат случая си пред императора, който раздаваше правосъдие при всеки дворцов събор, а хора, оклеветени несправедливо, се надяваха да възстановят честта си.

Дворцовият събор съчетаваше висша политика и долнопробни удоволствия, дипломация и панаир. А над всичко стоеше церемониалмайсторът — императорът на своя трон.

Открай време Фридрих изпълняваше тази роля с ленива непринуденост и понеже знаеше какво се очаква от него, обвързваше задълженията на гражданите и селяните с редица привилегии, дарявани им в замяна, под мотото: Нахранете свитата Ни и Ние ще ви дадем правото да ловите риба в императорските водоеми.

По традиция кулминацията на дворцовия събор беше празненството, което се вихреше не само в двореца, където императорът отсядаше по време на престоя си. Целият град изпадаше в еуфория, на всеки ъгъл, но най-вече по пазарните площади, се чуваше свирнята на музикантите, стиховете на поетите и безочливите рими на шутовете.

Проститутките правеха сделката на годината, а императорската канцелария плащаше сметката, та и бедните селски момчета да получат своята доза удоволствие. Цял град, замаян от бира и вино, прекарваше дни и нощи в приятно опиянение, люшкаше се в ритъма на веселието и се дивеше на чуждоземските животни и на забулените жени, които, както твърдяха под сурдинка, били от харема на императора.

Цяла Равена миришеше на конски тор; придворните дами навлажняваха копринените си кърпички с капчици розова вода и ги държаха пред носа си. В стаите слагаха торбички с изсушена лавандула не само за да прогонят молците, но и защото приятната миризма на билката помагаше да се заспи по-лесно.

Един дворцов събор продължаваше седмици, а в конкретния случай Фридрих бе склонен по-малко от всякога да се ръководи от времеви рамки. Важна бе единствено срещата със сина му, останалото представляваше рутина.

Очакваше крал Хайнрих още днес, а за вечерта се планираше тържество, подготвяно от доста време насам.

Ловците отстреляха диви свине, сърни и елени. На готвачите връчиха още: зайци и яребици, фазани и угоени петли, а на двора кучетата се боричкаха за животинските вътрешности и глави.

Управителите на императорските изби опитваха вината и взеха решение в полза на виното от Фриули^[5], а пчеларите докараха мед, та ако някому виното се стори твърде сухо, да си го подслади със златистия пчелен продукт.

Наеха музиканти и артисти, за да забавляват гостите, и те репетираха представленията си на двора. Поетите съчиняваха набързо поредните стихове във възхвала на императора, които щяха да четат вечерта. Всички, ангажирани по някакъв начин с празненството, щъкаха, забързани и припрени, а по коридорите на императорската резиденция тичаха трескаво насам-натам слуги и лакеи, готвачки и коняри.

Единствен Фридрих олицетворяваше спокойствието. Оттегли се в личните си покои и не желаеше да се вижда с никого освен с Карим и с най-близките си довереници. Отсега се отегчаваше от тазвечерния спектакъл по време на банкета, защото всички празненства си приличаха, а той бе присъствал на твърде много. Освен това не му допадаше обичайното за такива случаи преяждане и преливане, той самият рядко пиеше вино и беше доста умерен в гуляенето.

По някое време повечето гости щяха да са пияни, да седят отпуснато и тихо да се оригват. Тогава той щеше да се оттегли и вероятно да изиграе партия шах с Карим.

Но едва ли щеше да има дори това скромно удоволствие, защото очакваше сина си. Фридрих горещо се надяваше тази вечер да се сложи край на раздора между него и Хайнрих. Дали не го бе оставил прекалено дълго време сам в Германия, дали бремето на отговорността за кралството не се оказа прекалено тежко за неговия син? Липсваше му политическа далновидност. Фридрих не го упрекваше. Бог раздава талантите и дарбите — те не могат да се усвоят просто така, колкото и умни да са учителите.

В сметката на сина си той вписваше грешки от друго естество, но не по-малко тежки. Хайнрих многократно беше доказал нежеланието си да слуша опитните си съветници и бе проявил неподчинение спрямо баща си, прегрешение, което той не можеше да му прости току-тъй. Спешно се налагаше да си поговори сериозно с него, за да предотврати още по-критична политическа ситуация в Германия.

На вратата се потропа и в стаята влезе Карим, който се ползваше с привилегията да влиза в личните покои на императора по всяко време.

— Лош баща ли съм всъщност? — поздрави го Фридрих и изненада своя лекар и приятел с въпрос, който онзи нито беше очаквал, нито имаше отговор.

— Във всеки случай вие сте един отсъстващ баща, императоре — дипломатично отвърна Карим. — А някои деца се нуждаят от по-силно ръководство, отколкото други.

— Вероятно си прав, но как да предвидя, че първородният ми няма да се метне на никого от рода?

— Федерико — успокои го Карим, — първо изчакайте какво ще донесе дворцовият събор и по-специално тази вечер. Доколкото мога да преценя сина ви, той ще се подчини на мнението и най-вече — на желанието на императора. Не забравяйте, че дълги години не сте виждали Хайнрих и момчето стана крал на деветгодишна възраст. Кое дете е способно да носи такова бреме, без да понесе щети?

— Нима наистина минаха десет години, откакто оставих Хайнрих на грижите на чужди възпитатели? — изненада се Фридрих. — Дълго време. От друга страна, той получи всички шансове на този свят. Трябваше да ги използва по-добре.

Суровият тон на Фридрих накара Карим да замълчи. Императорът подпря чело на лявата си длан и се взря в пода. Всичко в него издаваше тревога от неразумното и невъздържано поведение на сина му — в този момент той беше не толкова император, колкото баща, загубил връзката с детето, не знаеше как да стигне до сърцето на този млад мъж, когото някога бе люлял на коленете си.

— Умълча се, Карим. Да тълкувам ли това като тиха критика към моето поведение?

— Федерико, хората са сложни създания, а не дресирани животни. Невинаги правят каквото им се казва. И допускат грешки, които понякога трябва да им бъдат простени.

— За сина ми ли говориш, или за Бианка?

— Достатъчно сте мъдър, за да решите сам.

— Ах, Карим, откакто Бианка вече не е с мен, сякаш и мъдростта ме напусна.

— Значи все пак тя ви липсва — меко отбеляза Карим.

— Имаш ли новини за нея? — ловко отби въпроса Фридрих.

— Не. Не и след раждането на дъщеря й. Простете, на вашата дъщеря.

— Как е малката?

За първи път Фридрих питаше Карим за момиченцето.

— Сладка е и е здрава. Във всеки случай беше така, когато се появи на бял свят.

— А Бианка?

— Е, раждането не беше лесно — отвърна Карим. — Но за щастие аз случайно се озовах в „Джоя дел Коле“.

— Впрочем отдавна исках да те питам: Какво всъщност те отведе там?

— Много време мина оттогава. Още ли е важно?

Фридрих свали длан от челото си и изпитателно погледна Карим.

— Не искаш ли да ми кажеш? Има ли тайна между теб и Бианка?

Карим въздъхна. От месеци Фридрих избягваше да споменава Бианка, а сега ревността му се разпали с нова сила при първия случаен повод.

— Няма никаква тайна. Ценя високо графиня Ланча, уважавам я и я почитам като приятелка и се надявам и тя да отвръща на тези ми чувства. Императоре, Бианка обича само един мъж и това сте вие. Ще отговоря на въпроса ви: Отидох в „Джоя дел Коле“, за да накарам Бианка да се сдобри с вас. Но понеже предната вечер тя беше паднала от стълбата…

Императорът се стресна:

— Какво е станало? Защо не знам нищо?

— Бианка паднала по стълбата. Цялата работа обаче беше някак странна.

— Хайде, не ме измъчвай! Кое му е странното?

— Акушерката беше изчезнала. А по-късно Бианка сподели, без да е напълно сигурна, че изглежда акушерката я е бутнала нарочно.

Фридрих бе изумен.

— Защо научавам чак сега?

— Простете, но вие не искахте да чуете за Бианка. Не позволявахте да се произнася името й. Гневът ви беше безмилостен. Очаквах тя да направи първата стъпка, но после се роди детето и всичко се промени.

— Знаеш ли как е тя? — Гласът на Фридрих омекна, придоби нежен тембър.

— Не знам. Напуснала е „Джоя дел Коле“.

— Какво? Къде е?

— Не знам, императоре. Веднъж спомена преподобните сестри от Бари. Игуменката била стара приятелка на покойната й майка. Може да е отишла там.

— Разбери! След дворцовия събор лично ще се погрижа за Бианка. — Фридрих не обърна внимание на вдигнатите вежди на Карим; току-що бе капитулирал пред тъй дълго измъчващия го копнеж. Крайно време беше това положение да приключи. — Искам да видя дъщеря си — заяви той, а Карим кимна с многозначителна усмивка.

— Добре, императоре, радвам се, че се вразумявате. И още нещо, Федерико: не е задължително мъжът винаги да побеждава.

— Не ставай арогантен, да не накарам да те изхвърлят — предупреди Фридрих, ала очите му се смееха; Карим го познаваше достатъчно, за да усеща настроенията му. — Ще се видим на тържествения банкет — заключи императорът.

След разговора с Карим разположението на духа му съществено се подобри. Сега очакваше по-спокойно и по-великодушно дори трудната среща със сина си, даже мъничко се радваше да види Хайнрих след толкова дълга раздяла.

Празненството започна отдавна, а крал Хайнрих и свитата му все още не бяха пристигнали в Равена. За да се избегне конфузът, поетите прочетоха хвалебствените си речи, артистите представиха пиеска за честта и славата на императора, ориенталските танцьорки накараха епископите да се изчервят. Противно на обичая си императорът произнесе кратко приветствие към гостите и потъна в мрачно мълчание.

Най-после, когато повечето гости вече бяха разгорещени от виното, пратеник извести, че е пристигнала делегация на германския крал — без самия крал обаче.

Фридрих почувства как всички насочиха поглед към него, любопитни да видят реакцията на императора. При липса на основателна причина, съизмерима със срутване на прохода Бренер, поведението на германския крал представляваше нечувана наглост. Масло в огъня наливаше и обстоятелството, че тази безсрамна и обидна постъпка засягаше тъкмо бащата на краля. Той се опита да запази спокойствие и непроницаемо изражение, макар вътрешно да кипеше от гняв. Не възнамеряваше да приеме делегацията на Хайнрих тук, в банкетната зала, пред очите на всички, затова се надигна и даде знак на Карим да го придружи.

— Ще ми плати за това — процеди през зъби Фридрих, докато се носеше с огромни крачки по коридорите на резиденцията към личните си покои, а сарацинът едва смогваше да го следва.

— Не прибързвайте — посъветва го Карим. — Кой знае, може да му се е случило нещо.

— Няма извинение за нахалството, което си позволява Хайнрих!

Императорът отвори рязко вратата, при което блъсна безцеремонно един от часовите, и застана зад масата, където обикновено водеше личната си кореспонденция. Стоеше изправен като свещ, с присвити от гняв очи, а цялото му поведение преливаше от самочувствие за императорската му власт.

Влязоха трима мъже. Императорът познаваше единия — абат Конрад, игумен на манастира в Санкт Гален; другите двама не бе виждал никога и нямаше намерение да им обръща внимание.

Преди някой да проговори, Фридрих вдигна десницата си и с този малък жест прикова вниманието на останалите без дъх мъже.

— Ние очакваме краля. Къде е?

Единствен абат Конрад събра смелост да отговори на императора:

— Крал Хайнрих ви удостоява с най-верноподаническото си послушание и моли за разбиране, задето не може да бъде тук днес.

Без да отрони дума, императорът се втренчи в игумена с непроницаем поглед; възцари се неловка тишина.

Той се взря в лицата на тримата пратеници на своя син, ала те се опитваха да отбягват погледа на императора. Двама зяпаха каменния плочник под краката си, а абатът разглеждаше ръцете си, сякаш ги вижда за първи път.

Най-после Фридрих наруши мълчанието.

— Къде е той? — Игуменът отвори уста, но Фридрих го изпревари. — Искаме отговор, а не нескопосни извинения.

— Кралят е в Елзас, в замъка Хагенау.

— Какво прави там?

— Той… ами… задържаха го спешни управленски дела. Извинете, не можеше да дойде.

— Не можеше да дойде — тихо повтори императорът. — Я Ни повторете, току-виж Ние не сме разбрали правилно. Хайнрих, крал на Германия, не може да се отзове на поканата на императора, понеже трябвало да управлява. Това ли се опитвате да Ни кажете?

— Е, така, както се изразихте…

— Да?

— Така, както се изразихте, наистина звучи неправдоподобно.

— Брей, не думайте. Точно така го виждаме и Ние — неправдоподобно. — Фридрих повиши глас и двамата спътници на игумена се стреснаха. — Ние, императорът, не позволяваме да Ни лъжат. Както изглежда, Хайнрих изобщо не е възнамерявал да се яви на Нашия дворцов събор. Дълбоко се заблуждава, ако си въобразява, че може да си позволи непослушание към Нас.

Конрад понечи да каже нещо, но размисли и се отказа.

— Предайте на Нашия син следното: Не приемаме извинението му и му заповядаме да се яви пред Нас час по-скоро. Ако не изпълни тази заповед, ще прекратим управлението му в Германия. Ясно ли се изразихме?

Тримата пратеници кимнаха, а императорът неучтиво им обърна гръб — така той съобщаваше някому, че не желае повече да го вижда.

Единствен Карим събра кураж да напомни на Фридрих, че делегацията от Германия има да обсъжда с него и други въпроси, освен да поднася извинения заради непокорния му син.

Фридрих въздъхна и седна.

— Хайде да свършим и тая работа. Дано да носите и по-добри новини.

Абат Конрад се усмихна.

— Вашият верен слуга Волфелин от Хагенау ви изпраща отчета си за финансите на Елзас, сред които и за приходите от сеченето на монети. Моят придружител, дясната ръка на Волфелин, ще ви докладва по въпроса. Манфред Ланча, граф от Пиемонт.

Нищо не бе подготвило немската делегация за реакцията на императора и на неговия придворен лекар. Фридрих скочи, при което катурна чаша с вода, чието съдържание се разля върху пергаментите на масата. Карим стоеше като вкопан, сякаш се бе превърнал в статуя. Двамата се спогледаха изумено и се вторачиха във въпросния Манфред Ланча, все едно виждаха изчадие от дълбините на ада.

Абатът се прокашля, местейки поглед от Фридрих към Карим и обратно.

Императорът се окопити пръв.

— Моля, абат Конрад? Не разбрахме добре името на вашия придружител.

Този път Манфред реши да се представи сам.

— Граф Ланча — подзе императорът, сякаш не се бе случило нищо, — моля, бъдете така любезен и Ни докладвайте за отрадния напредък в Нашия любим дворец.

Фридрих седна отново, без да обръща внимание на локвата вода върху масата. Изслуша графа, без да го прекъсва, само от време на време поглеждаше към Карим.

След като Манфред свърши, императорът отново взе думата:

— Значи Волфелин за пореден път е умножил императорските приходи. Ние лично ще му пишем. Имате ли друга молба, която да се нуждае от Нашето внимание? Сега ви се предоставя добра възможност да я изложите.

Граф Ланча пристъпи една крачка към императора и му подаде писмо.

— От Волфелин до вас. Между другото, засяга и моята скромна личност.

Фридрих вдигна вежди.

— Интересно. И защо Волфелин счита за необходимо да Ни изпрати това писмо?

— Това е препоръка, Ваше Императорско Величество. Бих желал да се завърна в родината си и да ви служа.

— Добре — отвърна императорът. — Не е нужно да вземаме решение още тази вечер, нали? Присъединете се към гостите на празненството, сигурно сте гладни и жадни.

Манфред остави писмото върху едно сухо ъгълче на масата и понечи да си тръгне заедно с другите двама.

— Ах, граф Ланча — извика императорът, когато Манфред вече бе стигнал до вратата. — Останете още малко. Сетихме се нещо.

Удивен, Манфред се обърна и остана насаме с Фридрих и Карим.

— Как е сестра ви? — попита Фридрих и със задоволство видя как графът, толкова самоуверен допреди минута, пребледня. — Вие сте брат на Бианка Ланча, нали? — настоя Фридрих.

Онзи кимна безмълвно.

— Е, и как е тя?

Манфред с мъка проговори:

— Не знам. От години не съм чувал за нея. Но защо питате за Бианка? Познавате ли сестра ми?

— Обичам я — промърмори Фридрих, а в стаята стана толкова тихо, че тримата мъже чуваха дишането си.

— Но… — запелтечи Манфред, — как е възможно? Къде е Бианка? Как се запознахте?

— Дълга история, днес нямаме време да ви я разкажем. Като начало ще кажа едно: постъпили сте със сестра си като най-долен мерзавец и Ние още не сме сигурни дали не заслужавате сурово наказание. Но Бианка е жена с остър ум, тъй че нека сама да реши.

— Тя сигурно ме мрази.

— Вероятно има основателна причина.

— О, Боже — прошепна Манфред, — за всичко съм виновен аз! Исках Бианка непременно да се омъжи за граф Тусция. А знаех, че Енцио Пучи презира жените.

— Спестете си приказките. Бианка Ни разказа всичко.

— Какво ще стане с мен?

— Засега нищо. Само заради сестра си ще получите втори шанс. Ако се проявите добре, ще ви простим. Може би. Смятаме за по-уместно дотогава да Ни придружавате. — Фридрих погледна въпросително Карим. — Или си на друго мнение?

— Съгласен съм с граф Ланча, че носи огромна вина за случилото се. Постъпил е крайно несправедливо със сестра си, цяло чудо е, че е преодоляла толкова опасности. Ако му прости, ще бъде много великодушно от нейна страна. Следователно ще е най-добре да се съгласи с вашето предложение. Което, впрочем, лично аз намирам за извънредно благородно.

— Чухте какво каза Нашият лекар. Съгласен ли сте?

Манфред кимна; очевидно все още не бе в състояние да прецени цялостно ситуацията.

— Още един въпрос — осмели се да продума той на тръгване и Фридрих му даде знак да продължи. — Щом казвате, че обичате сестра ми, защо тя не е тук?

— Защото понякога и един император не оценява най-големите си съкровища.

Манфред Ланча излезе, а Фридрих се обърна към Карим:

— Днес е забележителен ден. Загубих син и спечелих дъщеря. Време е да се погрижа за малката Констанция.

* * *

Краката на Джована бяха отекли на буци, целите в мехури и осеяни с открити, кървящи рани. Скоро след като тръгнаха рано сутринта, започна да куца, а следобед вече едва се движеше, измъчвана от нечовешки болки. Колкото по на юг отиваха, толкова по-предпазливи трябваше да бъдат. Императорът бе обявил война на еретиците в своето Сицилианско кралство и откакто прекосиха границите, беше опасно да продължават без сигурното водачество на братята и сестрите по вяра, познаващи добре местността.

Налагаше се да си почине, ала мъжът, който предвождаше малката група, настояваше да побързат. Искаше да стигнат преди смрачаване до къщата на един албигойски пастор, намираща се извън селото, където можеха да пренощуват. Дотам имаше доста път и Джована не беше сигурна дали ще издържи още дълго. Стисна зъби, за да потисне болката, която всяка следваща крачка причиняваше на нозете й, но постепенно терзанията й ставаха непоносими.

Преди няколко седмици тръгнаха от Торино. Движеха се от град до град и пътуването им се струваше предвидима авантюра, с изключение на обичайните опасности — мародерстващи наемници, разбойници по пътищата и всевъзможни бандити. Ала след като сключи мир с папата, император Фридрих се отметна от предишната си толерантност към всички, отвърнали се от Римската църква, така че походът на юг, все по-навътре в Сицилианското кралство, се превръщаше в смъртоносно начинание.

В някои градове започваха да арестуват еретици; до ушите на малката група стигна вестта, че в Сполето и Витербо, на север от Рим, вече палят кладите. Затова заобикаляха големите селища и молеха за храна само в селата. Струваше им се малко вероятно служители на императора да са проникнали и в селските райони, затова поеха този риск.

Бяха очаквали много неща, но не и подобна промяна в убежденията на императора. Досега учението на албигойците, все пак чисто християнско, не беше подлагано на такива жестоки гонения, макар и официално да не бе позволено по земите на императора.

Съвсем различно беше положението северно от Пиренеите, където кралят на Франция по внушение на папата предприемаше кървави и жестоки кампании срещу всеки другомислещ или вярващ в нещо различно. Император Фридрих, известен с това, че поне респектира друговерците, сега явно се обръщаше против еретиците.

По време на пътешествието си, което, поне така се надяваше Джована, все някога щеше да я отведе в Бари, тя често си задаваше въпроса дали не извърши непростима глупост, като се отказа от защитата, предложена й в дома на Беренгария. Вече не беше в първа младост и очевидно нямаше сили да се справи с несгодите на такъв поход. Не само краката й сигнализираха, че темпото на групата е прекалено бързо за една жена. Виеше й се свят, а гладът, който не можеше да бъде уталожен с полагаемото й се парченце хляб, изтощаваше силите й. Освен това наближаваше зимата, а с нея и особено студените нощи. Вече преживяха няколко зли есенни бури. Задържаха за дни наред малката група и не й позволиха да продължи напред. Тътреха се мълчаливо по каменист селски път, а водачът постоянно ги пришпорваше да бързат.

— Трябва да стигнем до къщата, преди да се е стъмнило съвсем — извика той на жалките фигури, които в дългите си черни наметки приличаха на ято гарвани със счупени крила.

— Да, да — промърмори Джована и с цялата си тежест се облегна на чепатата си тояга, висока почти до раменете й.

— Не е далече — подкани ги водачът. — Хайде, побързайте!

„Ще се справя“ — повтаряше си Джована. Не биваше да бави другите и най-вече — да се вслушва в сигналите на изтерзаното си тяло. Щом искам, значи мога да вървя, това беше твърдото й убеждение и досега то й помагаше да се бори с живота.

В далечината видяха танцуваща светлинка.

— Ей сега ще пристигнем! — извика водачът. — Светлината ни показва пътя.

Всички си отдъхнаха. Джована си помисли: веднъж да се изтегна на някакво легло, пък ако ще да е и прост сламеник, и да събера нови сили за следващия ден…

Приближаваха бавно към светлинката и постепенно различиха момче да размахва факла.

— Насам! — то насочи факлата към къщата, където щяха да прекарат нощта.

Прекрачвайки прага на оскъдно обзаведеното помещение, Джована се просълзи от облекчение. Подслониха ги в нещо по-скоро като колиба, но на нея й беше все едно, стигаше й само да й позволят да се погрижи за уморените си и разранени крака и да си отпочине.

Групата се настани около малък огън и си раздели последните остатъци от хляб. Имаше прясна вода, а момчето бе успяло да намери дори няколко ябълки. Изтощените странници хапнаха, утолиха жаждата, казаха си молитвата и потънаха в мъртвешки сън.

Очите на Джована се затваряха. Сгуши се в един тих ъгъл и превърза разранените си крака. Постепенно болката намаля; лежеше на сеното и се опитваше да отпусне схванатите си мускули. Вслушваше се в хъркането на другарите си и в един миг й се стори, че чува тропот на копита, ала беше твърде уморена, за да се замисля дълго над това.

В съня си видя Бианка и Лоренцо: облечени като поклонници, те идваха насреща й, но съзря да ги преследва конен отряд. Искаше да ги предупреди, но колкото и да викаше, Бианка и Лоренцо не я чуваха, а продължаваха упорито напред, без да се обръщат. Обзета от страх, Джована им махаше, но двамата бегълци не забелязваха как конниците приближават.

Извика и се събуди. Сънят се оказа съвсем истински, още чуваше тропота на конски копита. Надигна се сънено и в същия миг разбра, че част от съня й е жестока реалност — в къщата нахлуха императорски конници.

— Ставайте! — крещяха те. — Арестувани сте!

Който не успееше да стане достатъчно бързо от сламеника, те грубо го изправяха и го подкарваха пред себе си. Джована усети как яки ръце я хващат за раменете и изпищя, защото я настъпиха по крака. Почти обезумяла, се заклатушка навън, пред колибата, в студения мрак, и не оказа съпротива, когато й завързаха ръцете.

Чуваше хлипането на другарите си и спокойните молитви на предводителя им. Натовариха малката група на дървена каруца, ездачите се метнаха върху конете и обозът потегли, факли осветяваха пътя им и Джована забеляза няколко селяни, излезли да позяпат въпреки късния час. Един от тях ги беше издал. „Какво ли е получил в замяна? — запита се старата жена. — Вероятно някоя и друга монета или по-голямо парче земя под аренда.“

Според разбиранията й предателството беше най-голямото престъпление, на което е способен човек, но — все едно — нямаше да разбере кой от тези селяни се е проявил като Юда. Джована знаеше, че са се запътили към тъмницата. Очакваше изтезания, далеч по-лоши от мъките, плод на разкървавените й крака. Огледа лицата на другарите си. Под светлината на факлите и в играта на сенките те бяха неясни, но съзря върху тях отчаяние, ала и непоколебимост; страх, ала и увереност в силата на вярата им.

Джована трепереше не само от студ. Загърна се още по-плътно в наметката. Надяваше се единствено на Бог. Предаде се на съдбата и започна да се моли за по-бързо избавление.

* * *

Цял ден валя. Поради слабата следобедна светлина Бианка се принуди да запали свещи, за да вижда по-добре, докато пише. Беше запленена от книгата, която игуменката й даде да препише в отговор на настояванията й да се отплати за гостоприемството на преподобните сестри; след дълго противене Клара Сиенска й позволи да работи в библиотеката.

Пред Бианка се разкри нов свят — сестрите бяха събрали различни произведения за растенията и тяхното лечебно въздействие и добавяха личните си наблюдения и изследвания.

Досега Бианка смяташе градината само за остров на красотата и отмората, но не и за Божия аптека, където растат билки и цветя, годни да излекуват много болежки и страдания. Знаеше, разбира се, че салвията помага срещу лош дъх, нали всяка вечер си чистеше зъбите със сиво-зелените й листа. Затова пък за нея беше новост, че горчивият сок от върбова кора намалява болките, а жълтата тинтява помага при треска. Спомни си за сънната гъба, с която Карим облекчи раждането на Констанция. Тя съдържаше между другото буника, действаща болкоуспокояващо, подобно на маковия сок. И двете растения следваше да се дозират внимателно, в противен случай пациентът получаваше миражи и кошмари. Благодарение на работата си в библиотеката научи дори за лечебно средство на име териак, своеобразно лекарство против всичко: съдържаше тинтява, анасон, маков сок, магданоз, шафран, джинджифил и мира (ароматична смола) и се разбъркваше с мед до получаването на твърда маса. От нея се оформяха парченца с големината на бадем, после се разтваряха във вино и се даваха на болните.

„Карим щеше да се гордее с мен — помисли си тя, — ако продължавам така, от мен ще излезе сносна лечителка.“

Книгата, която й повери Клара Сиенска, беше истинска скъпоценност, написана от прочута игуменка от Германия, Хилдегард от Бинген^[6], починала преди около петдесет години. Бианка помнеше, че Фридрих често я споменаваше. Неговият дядо, император Барбароса, назначил Хилдегард от Бинген за своя съветничка по въпросите на теологията, философията и медицината и често я приемал в замъка Ингелхайм. Фридрих поддържаше предложението папа Григорий да канонизира Хилдегард от Бинген, но досега папата не бе взел решение по въпроса.

Бианка пое с треперещи ръце книгата, която й връчи Клара Сиенска, почти не смееше да я отвори. Заглавието гласеше Causae et Curae. Беше написана на латински и понеже Бианка владееше този език така добре, както и италианския, тя го преведе „Причини и лечения“. В нея се описваха възникването и лечението на най-различни болести и младата жена така се увличаше от четивото, че на моменти забравяше същинската си задача, а именно — да преписва текста. Често седеше твърде дълго приведена над страниците на светлината на свещите или газената лампа, а нощем я болеше глава. Но тя отгръщаше с трескаво нетърпение всяка нова страница и за първи път осъзна магията на знанието. Сега разбираше по-добре и страстния изследователски дух на Фридрих, макар все още да се подсмихваше на идеята му с датските дървета.

Всекидневието в манастира с неговите твърдо установени правила и повтарящи се ритуали й се отразяваше добре. То внасяше спокойствие и мир в живота й и тя усещаше как душата й бавно оздравява.

Хайнрих от Пасау и мъжът в черно, които я преследваха през половината свят, бяха мъртви и погребани. Лоренцо изкопа гробовете, а сестрите прочетоха молитва. Тези мъже вероятно не заслужаваха християнско погребение, но го получиха и оттогава нито Бианка, нито Лоренцо споменаваха за тях.

И Лоренцо се възстановяваше. Белезите по тялото му щяха да му напомнят за робството цял живот, но поне започна отново да изпитва удоволствие от компанията на други хора. Бианка предполагаше, че една от причините за това е Констанция, защото детската невинност разтопи леда в душата на момъка, а неизменно дружелюбните монахини му върнаха вярата в доброто у човека.

Младата жена се съсредоточи отново върху произведението на немската игуменка и реши да препише поне още две-три страници. Днес обаче мислите й постоянно се отнасяха нанякъде и в един момент тя усети, че мечтае за „Джоя дел Коле“.

Там прекара най-щастливото време в живота си и колкото и да се опитваше да държи под строг контрол чувствата си, фантазията постоянно й играеше номера и използваше всяко разсейване, за да я поведе на пътешествие из миналото.

Ето защо Бианка изпита благодарност и облекчение, когато Клара Сиенска влезе в библиотеката и приседна до нея.

— Светлината е лоша, ще си повредиш очите — предупреди тя. Бианка бездруго съзнаваше, че има нужда от почивка и най-вече от чист въздух.

— Тази книга струва повече от злато и скъпоценни камъни — замислено произнесе тя. — Какво ще се случи с нея, след като направим преписа?

— Ще я върнем — отвърна игуменката. — Тя принадлежи на манастира в Рупертсберг. Лично Хилдегард го е основала и дълги години го е управлявала като игуменка. Рупертсберг е много заможен и притежава несметни богатства.

— Аз пък мислех, че монахините полагат обет за бедност — вметна Бианка.

— Точно така, мила моя. Но Хилдегард е била бенедиктинка и люта критичка на монашеските ордени, издържащи се от милостиня. И изобщо, била жена със собствени убеждения, борбена защитничка на здравословното хранене, държала монахините в Рупертсберг да се хранят, както трябва. Достигнала завидна възраст. Починала е, мисля, на осемдесет години, ако не и повече.

— А аз мисля, че вие обожавате Хилдегард.

— Така е — призна Клара Сиенска. — Била е смела жена и винаги е защитавала убежденията си, дори когато всички се опълчвали срещу нея.

— Значи си приличате — каза Бианка.

— О, не. Не познавам жена, която да се сравнява с нея. Тя е била изключение сред огромната маса от хора. Но всъщност нямах намерение да разговарям с теб за Хилдегард.

— А за какво?

— За теб, Бианка. И, разбира се, за Констанция.

Младата жена се взря уплашено в добрите очи на игуменката.

— Не се бой, мила, няма да те гоня от манастира.

Бианка си отдъхна.

— Даже напротив. Смятах да те питам дали искаш да останеш тук.

— Какво имате предвид?

— Каквото казах. Всички тук бихме се радвали, ако ти и дъщеря ти се присъедините завинаги към нашата общност.

— Искате да кажете… да стана монахиня?

— Защо не? Видях тъгата в очите ти, когато дойде при нас с кърмаче на ръце. Наблюдавах как страданието отстъпи пред вътрешното спокойствие. А откакто онези двама мерзавци вече не могат да превръщат живота ти в ад, виждам как дори се завърна част от някогашната ти жизнерадост.

— Но аз не мога да стана монахиня. Имам дете.

— Не си първата сестра, която е била омъжена и е родила деца — успокои я игуменката.

— Но аз не съм била омъжена — прошепна Бианка.

Клара стисна ръката й.

— Нямаш повод да се срамуваш или да се упрекваш за каквото и да било. Сторила си всичко от любов. Никой няма право да те съди.

Бианка избърса сълзите от лицето си.

— Думите ви са доказателство за огромното ви великодушие. Но и вие сте изключение. Не всеки разсъждава като вас, не всеки проявява такова разбиране.

— Възможно е. Аз обаче ръководя този манастир. Все ми е едно какво мислят другите.

— Не вярвам, че ще бъда добра монахиня — възрази Бианка.

— Но тук ще си на сигурно място и никога вече няма да имаш грижи — нито за Констанция, нито за себе си.

Бианка се колебаеше.

— Не е нужно да прибързваш. Господ си знае работата и не оставя своите овчици на произвола на съдбата. А сега се погрижи за момиченцето си. Лоренцо ще я превърне в истинска градинарка.

Бианка затвори грижливо книгата и я постави в шкафа. Мисълта да встъпи в общността на сестрите, а не само да бъде гостенка на манастира, й се стори някак чужда. Трябваше да даде обет за целомъдрие, бедност и послушание. Откакто се раздели с Фридрих, беше целомъдрена и щеше да си остане такава, защото не можеше да си представи някога да обича друг мъж. Беше бедна и не виждаше шанс това да се промени в бъдеще. Но беше ли послушна? „По-скоро не“ — помисли си Бианка, свикнала да налага волята си; трудно щеше да й бъде да се подчинява на нормите на общността.

И все пак Клара Сиенска имаше право, най-добре да остави идеята да узрее, да си даде време. Духна свещите и двете заедно излязоха от библиотеката.

Навън все още ръмеше. Надяваше се да не намери Констанция мокра и мръсна в градината, но Лоренцо явно застъпваше мнението, че децата понасят всякакво време, и младата жена наистина ги завари да клечат сред лехите.

— На какво приличаш, сладка моя? — през смях извика тя и взе на ръце малкото си момиченце с изцапани с пръст ръчички и бузки.

— При такова време бурените избуяват по-бързо — ухили се Лоренцо, — а тя непременно искаше да ми помага.

Бианка обичливо отметна червеникавите кичури от лицето на Констанция.

— Най-добре ще е да я топна в качето за баня заедно с дрехите — каза тя и се запъти с Констанция на ръце към стаята си в западното крило на манастира.

Самата тя също не изглеждаше по-представително от дъщеря си. Дъждът бе превърнал разпуснатата й коса, сресана на среден път, в непокорни къдрици, по роклята й имаше следи от градинска кал, ръцете й бяха омазани с пръст, а нежното умилкване на Констанция вероятно бе изцапало дори лицето й.

Бианка чу да я викат по име точно когато понечи да отвори вратата. Обърна се — една от сестрите й махаше.

— Изпраща ме майката игуменка — извика монахинята. — Последвайте ме, имате гости.

Бианка стисна здраво дъщеря си и не помръдна.

— Кой е? — предпазливо попита тя.

— Един мъж. Не му знам името.

„О, Боже — помисли си Бианка, — дано не е Енцио Пучи! Сигурно двамата мъже са оставили следи, водещи към манастира.“

— Мъж ли? Как изглежда?

Сестрата се изкикоти:

— Снажен, бих казала. Не се бойте, игуменката го познава.

Бианка усети как коленете й треперят, а ръцете й се изпотяват от вълнение. Кръжащите в главата й мисли се оформиха в едно: Фридрих е дошъл при нея. Той все още я обича. Тя последва сестрата. Изведнъж се сети, че не й остана време да си измие лицето и ръцете, опипа косата си — главата й беше вир-вода. Другояче си представяше срещата им, изпълнена с романтика и страст, но нямаше време да мисли по въпроса, защото стигнаха до приемната и сестрата отвори вратата.

Бианка замисляше да влезе бавно, с отмерена и невъзмутима стъпка, но предвкусването на радостта от предстояща среща с Фридрих ускори крачките й и тя прекрачи прага почти на бегом.

Погледът й обходи помещението, видя игуменката да разговаря с висок мъж, обърнат с гръб към нея, и се завтече към него с щастлива усмивка.

После той се обърна и дъхът на Бианка секна.

Пред нея стоеше брат й Манфред.

* * *

Игуменката се оттегли дискретно. Монахинята пое детето от Бианка, затвори тихо вратата и остави брата и сестрата сами. Никой не продумваше, миналото висеше между тях като стена от непробиваема мъгла. Този мъж, когото познаваше, откакто се помни, с когото се смееше и се караше и който — поне за известно време — й беше и баща, и майка, сега й беше съвършено чужд. Тя се вслуша в себе си — дали ще се обади чувство, напомнящо й за предишната връзка с брат й, но не чу нищо.

Ако някога бе съществувала братско-сестринска любов помежду им, тя се бе загубила по време на бягството и не беше изтраяла до Бриндизи. Бианка отдавна бе погребала и гнева, и злобата, но и всякаква симпатия. Без да се приближава до него, тя първа наруши мълчанието.

— Значи все пак ме намери. Енцио ли те изпраща? — с горчивина попита тя.

Манфред вдигна ръце, протегна ги към нея и отново ги отпусна.

— Не съм чувал нищо за Енцио, откакто напусна нашия замък — отвърна той. — Дълго време не бях в родината.

— Така ти се пада. Нека да видиш какво ми беше.

— Да поговорим, моля те.

— Нямаме какво да си кажем — Бианка се обърна и понечи да си тръгне.

— Почакай! — извика след нея Манфред. — Знам как се чувстваш. Моля те да ме изслушаш.

— Откъде би могъл да знаеш как се чувствам? Никога не си се интересувал, а и не те засяга. Ти загуби правата си над мен като твоя сестра.

— Права си — тихо отвърна той. — И те моля да ми простиш.

— Ако имаш нужда от опрощение, купи си индулгенция или още по-добре — замини за Светите земи. От мен няма да го получиш.

— Какво да сторя, за да ми простиш?

— О, за твое сведение, аз не вярвам в максимата: „Да разбираш значи да прощаваш“. Ти си ми брат, но това не те възпря да ме продадеш, сякаш съм парче месо, на един мерзавец, смърдящ на мокра козина. И защо? Защото надушваше земя, пари и влияние. Енцио наруши спокойствието на нашия дом и искаше да ме насили. Едва не уби Джована, не смея да си помисля какво възнамеряваше да ми причини. И въпреки това ти не взе моята страна. Напротив, допусна Енцио да изпрати убийците си по петите ми. Един от тях уби жената на тъкача. Да не мислиш, че съм забравила всичко това?

— Приключи ли? — попита Манфред.

— Не, братко, не съм приключила. Двамата с Лоренцо избягахме от тези изчадия адови чак на другия край на света, продадоха ни за роби и ако си достатъчно смел, в което се съмнявам, ще отидеш при Лоренцо и него ще помолиш за прошка, защото той е страдал далеч повече от сестра ти.

— Обещавам ти, ще отида при Лоренцо. Ако иска, нека се върне на предишната си работа.

— Сигурно няма да иска. Лоренцо е щастлив тук, а аз ще те изгоня с юмруци, посмееш ли да го обидиш.

— Бианка, признавам, допуснах огромна грешка и не мога да променя случилото се. Ще трябва да живея с тази вина. Наясно съм, че нито ти, нито Лоренцо ще забравите преживяното. Но навярно с течение на времето ужасът ще избледнее и дано отново да намерим път един към друг.

Бианка се отпусна изтощена на едно столче.

— Как изобщо се озова тук? И как ме откри? — с подозрение попита тя.

— Честно казано, не аз те открих. Изобщо не съм те търсил.

Тя го стрелна с очи и поклати глава.

— Не те разбирам. В такъв случай защо бяха всичките приказки за извинение и опрощение?

— По една случайност попаднах на следите на изгубената си сестра. Каква щастлива случайност, рекох си.

— Мненията ни по въпроса се разминават — сопна се тя.

— Същият инат си като едно време — злобно контрира Манфред.

— Аха! — възкликна Бианка. — Най-после си дойдохме на думата. Долавям обичайния ти тон: който не споделя твоето мнение, е твой противник.

— Нямах това предвид. Съжалявам.

— Разкажи ми за тази уж щастлива случайност.

— Дълга история, но сигурно ще предпочетеш да я чуеш от друг.

— Сега пък гатанки ли ще ми задаваш?

— Не, обаче не дойдох сам…

Бианка наостри слух.

— Не смей да ме заплашваш! Намирам се под закрилата на игуменка Клара Сиенска.

— Успокой се. Никой не те заплашва. Кога най-после ще ми повярваш, че за мен миналото е мъртво и погребано?

Тя замълча — мъртви и погребани бяха двамата й преследвачи, но не възнамеряваше веднага да разкрие пред брат си този факт. Освен това й стана любопитно — какви ли още изненади й готвеше Манфред?

Понеже сестра му мълчеше, той отново взе думата.

— Попита ме откъде знам къде си. Ето моят отговор: Знам го от Карим ан-Назир, придворния лекар на императора.

При това разкритие Бианка изгуби ума и дума. Притисна с длани слепоочията си и се взря в пода.

— Объркана съм. Вече нищо не разбирам. Какво общо имаш ти с Карим?

— Аз съм на служба при император Фридрих.

— Не може да бъде — прошепна тя.

— Попитай го лично — подкани я Манфред, уморен да спори със сестра си.

Бианка скочи и преобърна столчето, което шумно се катурна на пода. До гуша й дойде от тези разправии. Имаше чувството, че само с присъствието си брат й съживи всички кошмари от миналото. Копнееше за детето си, искаше да притисне Констанция към себе си, да вдиша мириса й и да забрави всички — Манфред, Карим и дори Фридрих.

Манфред пристъпи към нея, но тя вече се бе запътила към вратата.

— Почакай, Бианка! — извика той.

Без да го слуша, тя отвори рязко вратата. И се блъсна право в гърдите на императора.

Олюля се и политна назад, но Фридрих я хвана здраво за ръцете.

— Само не ме удряй пак — прошепна той с пресипнал от вълнение глас, преди да я целуне.

* * *

Боса, само по къса ризка, Констанция ситнеше с неуверени крачета към баща си. Косата й се спускаше на меки къдрици до раменете. Детето се поклащаше и веднъж дори се препъна, но продължи да върви, без да се смущава, и нададе радостен вик, когато баща й я хвърли във въздуха за награда.

Бианка ги наблюдаваше нежно и снизходително. Фридрих боготвореше дъщеря си, подаряваше й топки от коприна, пълни с гъши пух, и от кожа, пълни с просо. Тя притежаваше кукли, чиито роклички бяха ушити от същия скъп плат като роклите на майка й, и малки кончета от дърво, които непрекъснато подреждаше и отново разхвърляше във всички посоки.

Фридрих умееше да си играе необуздано и весело, сякаш и той е дете. Обичаше дъщеричката си, всички го виждаха. Бианка го опознаваше от нова, неочаквана страна, за която изобщо не бе предполагала. Никога не би й хрумнало, че Фридрих, тъй строг към поведението на най-големия си син, Хайнрих, е в състояние да се занимава с едно малко дете толкова търпеливо, с такова разбиране.

Той закрепваше Констанция здраво върху седлото на любимия си кон и яздеше с нея из горите около замъка „Джоя дел Коле“. Показваше й соколите и й позволяваше да си играе с най-кротките ловджийски кучета. Детето не се боеше от животните и досега не бе получило дори драскотина.

Констанция наблюдаваше природата с учудени детски очи и позволяваше на някой градински паяк да лази по ръката й също толкова непринудено, колкото и се дивеше на пеперудите, накацали по цветята. Откакто се върнаха в „Джоя дел Коле“, Фридрих водеше със семейството си по-скоро безгрижния живот на селски благородник, отколкото на управляващ император. Понякога тревожни предчувствия обземаха Бианка и тя боязливо се питаше докога ще трае щастието им този път.

Младата жена напусна манастира на преподобните сестри с тъга, защото бе обикнала обитателките му по-силно, отколкото си даваше сметка. От друга страна, предложението на игуменката да остане завинаги в манастира не допадна на Бианка още от самото начало. Въпреки гарантираната сигурност в манастира, нямаше да има свободата да взема самостоятелни решения и щеше да направи стъпка, от която връщане назад няма.

Договори се с Клара Сиенска да продължи да изготвя преписи и дори й позволиха да отнесе със себе си книгата на Хилдегард от Бинген.

Първоначално Фридрих се изненада с какво усърдие тя изучава съчинението, но после й даде цялата свобода, необходима й за тази дейност. Самият той познаваше и ценеше и природонаучното, и философското творчество на немската игуменка и не виждаше причини да разваля удоволствието, което Бианка изпитваше от преписа на Causae et Curae по поръчение на монахините.

Малкият Конрад, синът на Фридрих от брака му с Изабела Бриенска, бягаше из градината и се завтече към Бианка, размахвайки мъничкия си дървен меч, издялкан му от Лоренцо. Понеже майка му почина при раждането му, той бе откърмен и отгледан от дойка. Според Бианка Конрад бе прекарал твърде много време под крилото на сменящи се придружители и възпитатели, затова сега се опитваше да му даде поне малко майчинска топлота. Констанция го считаше за свой брат и му се възхищаваше безусловно.

Четиригодишното момче обаче беше капризно, упорито и трудно управляемо. Обичаше баща си, но и малко се страхуваше от него. Бианка го намираше за напълно естествено, защото дълго не го бе виждало — когато посещаваше по-малкия си син, Фридрих обикновено бързаше и срещите ставаха в присъствието на различни сановници.

Не че Конрад бе пренебрегван през първите четири години от живота си, но очевидно му липсваше дълбоката обич, която само родителите са способни да дарят на децата си. Бианка се надяваше да не го очаква съдбата на първородния син на Фридрих — Хайнрих, който бе оставен твърде рано в една чужда страна и сега при всеки сгоден случай търсеше кавга с баща си.

Тя си поигра с Конрад, въодушевено обикалящ цветните лехи, после хвана момченцето за ръка и тръгна с него към Фридрих и Констанция.

В погледа на Фридрих се четеше любов, привързаност и желание — от последното бузите й пламнаха. При спомена за изминалата нощ усмивката й стана още по-мека, а устните се извиха чувствено. Очите й потънаха в неговите и за момент тя забрави децата, градината, Лоренцо и Карим, които трябваше да са някъде наблизо. Бианка имаше чувството, че природата е затаила дъх, а слънцето е спряло хода си от изток на запад.

— С всеки изминал ден ставаш все по-красива — Фридрих я хвана за ръката, — макар че вече май се интересуваш само от книгите си.

— Не е вярно — прошепна му тя, — интересувам се само от теб. Очите ми не виждат нищо друго.

Констанция започна да хленчи и Бианка я пое от ръцете на баща й. Конрад тутакси се притисна към Фридрих и се вкопчи в крака му.

— Какво ще кажеш, млади момко, да отидем ли да пояздим? — попита баща му, а момчето закима енергично.

Фридрих качи сина си на раменете си, повика Карим и заедно се запътиха към конюшните.

Бианка се върна в замъка с Констанция. Беше време да я сложи в леглото. В голямата зала попадна на брат си, който явно се приготвяше за път.

— Напускаш ли ни? — попита тя.

След срещата в манастира на преподобните сестри братът и сестрата не се сближиха истински, но поне яростната враждебност на Бианка към брат й доста поохладня. Манфред продължаваше да се стреми към сдобряване, ала Бианка бе наранена твърде дълбоко, за да му прости толкова бързо. Те се отнасяха един към друг учтиво, но не и сърдечно, и се обикаляха като котки, готови всеки момент да си покажат ноктите.

— Да — отвърна Манфред на въпроса й, — заминавам за известно време.

— Звучи много тайнствено.

— Тръгвам на мисия и малцина са посветени.

— И сестра ти не е сред тях.

— Да не започваме пак кавга. Понеже питаш, ще ти кажа. Тръгвам с неколцина от най-добрите рицари към графство Тусция.

— Не говориш сериозно. Отиваш при Енцио?

— Време е Енцио да си получи наказанието. Отдавна трябваше да свърша тази работа.

— Императорът знае ли?

— Да.

— И какво по-точно смяташ да правиш?

— Не желая цял живот да се страхувам от платените убийци на Енцио.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Не мога да ти кажа какви са намеренията ни. Фридрих не би ми го простил.

— Какво планираш? Война?

— Граф Пучи е твърде нищожен за подобни усилия.

— Така ли смяташ? Не знам как го наричаш това, когато рицари прекосяват границата и подчиняват страната и жителите й. Аз го наричам война.

— Аз пък го наричам наказание с военни средства. А сега ми кажи сбогом, понеже нямам повече време за дебати с моята начетена сестра.

Бианка го изгледа сериозно.

— Рискуваш живота си. Заслужава ли си да го правиш заради Енцио?

— От къде на къде заради Енцио? Заслужава си заради теб. Знам, прозрението е закъсняло, но достатъчно обсъждахме този въпрос. — Усмихна се на сестра си и допълни: — Трябва да побързам, другите вече чакат. Поздрави императора от мен.

Бианка остави Констанция на пода и пристъпи към Манфред.

— Между нас никога не е имало много любов. Вероятно беше грешка. Все пак ти си единственият ми брат. Пази се и се върни жив и здрав!

Тя целуна пръстите на дясната си ръка и нежно ги притисна към устните на Манфред. После се обърна, вдигна дъщеря си и с бързи стъпки излезе от залата. Не желаеше повече сантименталности. А и подозираше, че брат й заминава за Тусция не само заради нея. На практика Енцио го бе прогонил от собствените му земи, Манфред бе загубил родината си. „Иска обратно собствеността си — предполагаше Бианка, — но повече от всичко — да си възвърне гордостта.“

Тя подготви Констанция за къпане и повери детето на една слугиня. Нуждаеше се спешно поне от час грижи за личната си красота. Беше изпотена, по полата й имаше петна от трева. Смяташе да си измие и разреши косата, после да я изплакне с розова вода, та да ухае съблазнително. Тази вечер трябваше да принадлежи само на нея и Фридрих, защото дни като този, когато той няма никакви императорски задължения, бяха редки и прекалено ценни, за да отлитат неизползвани.

Бианка поръча в кухнята простичка вечеря — Фридрих мразеше пищните гуляи и тържествените банкети, съпровождащи всички официални поводи. Той ядеше малко месо, предпочиташе крехко прошуто, а иначе — само фазан или други птици.

А дали пък Фридрих не изпитваше по-голям глад за еротични деликатеси, помисли си Бианка при спомена за похотливия поглед този следобед. В такъв случай това впрочем напълно би отговорило на собствените й желания. А и му беше подготвила специална изненада, но я пазеше за подходящия момент.

Стана късно, а Фридрих не идваше и не идваше. Беше оставил Конрад под опеката на Карим, който върна момчето в замъка след съвместната им езда, и поръчал да го извинят пред Бианка. Важни новини от императорската канцелария във Фоджа, поясни сарацинът, прочел разочарованието в очите й, макар тя да полагаше огромни усилия да го прикрие. Бианка не умееше да се преструва, но според Карим това определено говореше в нейна полза.

Тя го покани да вечеря с нея, но той отказа и младата жена предположи, че учтивото му „не“ се дължи на неконтролируемата ревност на Фридрих. И двамата многократно бяха попадали под вербалните стрели на императора.

Бианка чакаше Фридрих сама и използва времето да поработи върху книгата на Хилдегард от Бинген. В нея имаше прекрасни миниатюри с ярки цветове, свидетелстващи за забележителното майсторство на илюстраторите. Поглади предпазливо с върха на пръстите си една от рисунките и усети структурата на тънкото листно злато.

Задълбочена в съзерцанието на малките произведения на изкуството, тя не чу кога се отвори вратата и се изненада от появата на Фридрих. От пръв поглед разбра, че е ядосан, и безмълвно се сбогува с фантазиите, които свързваше с тази вечер. Стиснатите му устни образуваха тънка линия, веждите почти се докосваха по средата на челото, толкова навъсен беше погледът му.

— Извинявай за закъснението — целуна я по косата, но тя усети, че мислено той вече не е в „Джоя дел Коле“. Познаваше този отсъстващ поглед, обикновено предхождащ съобщението за края на спокойните им часове.

— Лоши новини? — попита тя, опитвайки се да не прозвучи разочаровано.

— Не тъгувай, cara mia, но нашите безгрижни дни свършиха. Абат Конрад ми пише от Германия за поредната глупост на Хайнрих.

— Нов поход срещу херцога на Бавария?

— Не. Този път рискува война с Австрия. Конрад не е в състояние да го вразуми. Трябва да се погрижа лично.

— Война с Австрия? Но нали е женен за Маргарете Австрийска?!

— Ако зависи от Хайнрих, скоро няма да е така. Явно от доста време замисля да се разведе. Но досега игуменът и Волфелин от Хагенау успявали да му избият тази идея от главата. — Фридрих стовари юмрук върху масата. — Този идиот ще ми съсипе цялото Германско кралство. Само въпрос на време е немските барони да се опълчат срещу него и да изберат друг крал.

Бианка не посмя да го разпитва за плановете му, защото се боеше от отговора. Фридрих потъна в мрачен размисъл. Тишината тегнеше между двамата и Бианка дълго събира смелост да го хване за ръката и нежно да погали пръстите му.

— Говори, любими, кажи ми какво те мъчи!

— Боли, когато се налага да съдиш собственото си дете.

— Какво имаш предвид?

— Хайнрих. Ще трябва да го осъдя.

— Но той е първородният ти син. — Бианка се изуми от решението, което той явно вече беше взел.

— Знам, това не ме улеснява. Но той многократно действаше против моите желания и настойчиви препоръки, дори против заповедите ми. Сега този кретен иска да се ожени за Агнес Бохемска, макар вече да има съпруга. Докъде може да се простира глупостта на един крал?

— Наругай го хубавичко, издърпай му ушите.

— Ах, Бианка, това няма да свърши работа. Австрийците се бунтуват, баварците са негови врагове, абат Конрад се опитва да посредничи, но в империята всичко ври и кипи. Опасявам се, че Хайнрих не може повече да бъде крал.

— Възнамеряваш да го отстраниш?

— Не ми остава друго.

— И кой ще стане крал?

— Конрад.

— Конрад? Да не си се побъркал? Той е на четири години.

— Боже мой, Бианка, не казвам, че ще се случи още утре.

— И колко време смяташ да дадеш на втория си син? Година, две, три? И тогава ще е още дете. Не повтаряй грешката си. И Хайнрих е станал крал прекалено рано.

— Нямам избор. В Германия ми е нужен заместник и това може да бъде само мой син. След като сваля Хайнрих, ми остава единствено Конрад.

— Не те разбирам. Ти си прекрасен баща, но жертваш синовете си в името на властта.

— Уморен съм, за да споря с теб по въпроса какво трябва и какво не трябва да прави един император. Всяко от децата ми ще бъде подготвено да царува.

— Но не и Констанция.

— Напротив, и Констанция. Тя ще стане способна кралица.

— Само през трупа ми.

Той я стрелна гневно с очи, ала Бианка издържа погледа му. Фридрих си пое дълбоко въздух.

— Бащата на Констанция е император, а не дребен ландграф, това е положението. Имай го предвид, преди да вземаш прибързани решения. И макар да не е рожба на някой от браковете ми, тя ще получи възпитание, каквото се полага на моя дъщеря.

Бианка поомекна.

— Федерико, знам колко обичаш децата си, всеки ден с очите си се убеждавам, че боготвориш Констанция. Желаеш само най-доброто за нея, сигурна съм, но не забравяй: те са деца. Още не са в състояние да определят бъдещето си, не са способни да вземат разумни и мъдри решения. Затова от децата излизат лоши крале.

— Говориш като любяща майка, не като императрица.

Бианка замълча обидено. Нямаше нужда да я упреква, задето не е императрица. В неговите ръце беше да превърне свободната им връзка в официална.

Досега не бяха обсъждали възможността да се оженят. В най-съкровените си мечти тя често копнееше за това, но не смееше да повдигне пред него въпроса за брак. Смяташе, че е под достойнството й да насочва разговора натам и понеже Фридрих винаги грижливо избягваше темата, не й оставаше друго, освен да приеме статуквото. Това обаче не му даваше право да я съди.

С такава радост бе очаквала тази вечер, а ето, сега тя заплашваше да приключи с кавга. Бианка усети как Фридрих вътрешно се отдръпна от нея. Възраженията й не бяха замислени като критика и тя не подозираше колко чувствително ще реагира той на застъпничеството й за Хайнрих и Конрад.

Тя стана, приближи се до него и сложи ръце върху раменете му. Фридрих обгърна талията й и облегна глава на гърдите й.

— Хубаво ми е, когато си с мен, cara mia — промълви той. — Понякога разумът трябва да вземе решение, което сърцето не желае.

Тя го прегърна и нежно го погали по косата.

— Винаги ще бъда до теб, любими.

Той я притегли в скута си и я целуна. Най-напред нежно, после — настойчиво, с копнеж.

— Не ме напускай, Бианка. Имам огромна нужда от теб.

— Обичам те, Федерико. Ела да си лягаме.

— Не мога, любима. Абат Конрад ме очаква. Още тази нощ тръгваме за Фоджа.

— Кога се връщаш?

— Не знам. Заминавам на север, за да пресрещна Хайнрих. Ако и сега не дойде, съдбата му е решена. — Целуна бузите й, по които се стичаха сълзи. — Не плачи, cara mia. След няколко седмици отново ще съм тук. Обещавам ти тогава да прекараме повече време заедно.

Тя кимна, защото в гърлото й бе заседнала буца и й пречеше да говори.

— Ще те чакам — прошепна младата жена, докато го изпращаше до вратата.

Последна прегръдка — и него вече го нямаше.

Бианка затвори вратата и уморено се облегна на нея. Чак тогава се сети, че забрави какво искаше да му каже тази вечер: пак беше бременна.

* * *

Той беше остарял. Скръбта по дъщеря му, загубата на внука, когото не беше виждал, откакто се бе родил, поражението срещу императора и накрая настояването на папата да замине за Константинопол и да не мърда оттам — всичко това му костваше сили, отне му издръжливостта и бойния дух, лиши го от гордост и достойнство. Омразата към Бианка, която живееше с императора, сякаш му е жена, и имаше права върху възпитанието на внука му, беше предостатъчна, за да превърне Жан Бриенски в озлобен старец.

Прекарваше по-голямата част от дните си да крои жестоки планове за отмъщение, после ги отхвърляше до един, защото или реализацията им му изглеждаше невъзможна, или резултатът не го задоволяваше.

Папа Григорий, иначе готов при всяка възможност да навреди на императора, от доста време си правеше оглушки при споменаването на кроежите на Жан, а и тамплиерите, твърде заети да трупат богатства в Светите земи, не вземаха насериозно жаждата за мъст на един стар, загубил политическото си влияние човек.

Така бившият тъст на Фридрих остана сам със злобата си и продължаваше да умува как да удари императора там, където е най-лесно раним — а това бяха децата му и Бианка.

Внук му Конрад вече навърши четири години и Жан се чудеше дали прилича на майка си Изабела. Момченцето би му донесло утеха и би поддържало жив спомена за Изабела. Жан Бриенски нямаше право дори да посети гроба й. Изпитваше неизмерима болка, задето не позволяваха на един баща да се помоли на гроба на дъщеря си, ала Фридрих го беше заплашил със затвор и смърт, ако дръзне да прекрачи прага на катедралата в Андрия, където Изабела бе намерила покой.

Немислимо беше кракът му да стъпи в Сицилианското кралство, простиращо се от Палермо, Неапол и Апулия, та чак почти до Рим.

Фридрих успя да опази границите и да умиротвори кралството въпреки бунтуващите се градове и многобройните набези, ръководени лично от Жан. Още една причина да мрази императора, който сякаш винаги имаше късмета на своя страна.

Понякога такъв безсилен гняв обземаше Жан, че оставаше прикован в стаята като болник, защото не понасяше красотата на природата и ведрото настроение на другите хора. Огорчението от съдбата очерта около очите му дълбоки сенки и издълба от двете страни на носа му линии чак до ъгълчетата на устните. Челото му се набразди, кожата му придоби нездрав сив цвят; дори константинополското слънце се оказа безсилно да го промени. Походката му, навремето изпълнена с енергия, сега бе провлачена, а гласът звучеше тихо и пресипнало от безбройните проклятия, избълвани през всичките тези години.

Прислужничките и ратаите, ангажирани с грижата за личното му благополучие, го гледаха страхливо и се свиваха уплашено. Не очакваха, разбира се, от него любезности, но грубостта, резкият тон и най-вече невъздържаността му ги караха да изпълняват задълженията си набързо и мълчаливо. Жан Бриенски нямаше приятели и не смяташе да търси начини да се освободи от мъката. Напротив, потопен изцяло в нея, вътрешно беше като вкаменен.

Той искаше сърцето му да е студено. Единствено вероятността някога да види внука си Конрад му даваше сили да живее.

Отне му дълго време, докато дяволските му идеи придобият конкретни измерения и докато намери необходимите за целта помагачи. Гордееше се с таланта си да мисли стратегически и със способността си да запазва пълна дискретност. Не възнамеряваше да посвети никого в плана си. Дори тримата платени бандити, които откупи от тъмницата, не знаеха за какво всъщност става въпрос.

И тримата, ловки крадци на бижута, сега се криеха по негова заповед, за да се възстановят от мъченията в затвора. Когато му дойде времето, щеше да ги посвети в кроежите си само доколкото да могат да действат.

Но не и в истинските си планове. А те бяха толкова дръзки, че понякога сам се стъписваше от смелостта си. После обаче се сещаше за мъртвата си дъщеря Изабела, за императора и неговата метреса, и омразата изригваше в него като горещата лава на вулкан.

Изабела трябваше да бъде отмъстена, а императорът да си получи наказанието. И ако метресата му също умреше, това нямаше да е случайно, а нарочно и желано.

* * *

Нямаха представа къде ги закараха, а доминиканският свещеник, натоварен да води разпитите, отказваше да им каже в кой град се намира подземният затвор. Пък и защо ли — не му беше работа да дава отговори. Той поставяше въпросите и, слава Богу, досега — без да прибягва до мъчения. Но никой не би се наел да твърди дали свещениците още утре няма да сметнат, че е дошло времето за по-твърди методи.

Джована изпитваше невероятни мъки и без нажежените клещи. Разранените й крака се възпалиха още повече в мръсната тъмница, тя вече изобщо не можеше да ходи. Късаше ивици от дрехата си и ги омотаваше около раните. А когато й идваше редът за разпит, пълзеше на четири крака по влажния каменен под, докато стигне до свещеника, и го умоляваше да й даде столче да седне. Понякога той удовлетворяваше молбата й, понякога — не.

— Какво знаеш за учението на еретиците? — за пореден път я попита той.

— Нищо, отче.

— Не си ли обикаляла страната, за да разпространяваш еретични идеи?

— Не, отче.

— Защо тогава са те заловили в компанията на еретиците?

— Просто се присъединих към тях.

— Значи познаваш учението им.

— Тези хора не правят никому зло, отче.

— Вярваш ли в Бог Отец и в неговия син Исус Христос?

— Аз съм добра християнка.

— Заподозряна си в еретизъм. Призовани са свидетели, които ще го потвърдят.

— Какви свидетели?

— Тук не споменаваме имена.

— Който твърди, че съм еретичка, лъже.

— Защо другите да лъжат, а ти — не?

— Аз съм стара, смятах за по-сигурно да се движа в група.

— Търсиш закрила от еретиците? Значи познаваш и учението им.

— Не познавам учението на албигойците — простена Джована.

— Признай се за виновна!

— Защо да се признавам?

— Ако се самообвиниш, ще получиш по-меко наказание.

— Какво ще рече това?

— Затвор.

— А ако не се призная за виновна?

— Чака те смърт чрез изгаряне.

— Но аз съм невинна.

— Отричаш очевидното?

— Не е забранено да се движиш с група.

— Забранено е да се разпространяват еретични учения. Джована замълча. От часове се въртяха в кръг, чувстваше се уморена и изтощена. Нуждаеше се от сън, но това бе почти невъзможно в тъмницата, където отекваха виковете на изтезаваните; затворниците обаче бяха толкова обезсилени, че очите им се затваряха дори при тези нечовешки условия.

— Защо не ядеш месо?

— Защото нямахме.

— Учението ти забранява да ядеш месо, признай!

— Не съм еретичка.

— Признаваш ли се за виновна?

— Не, не, не. — Джована притисна туптящите си слепоочия. Инквизиторът отдавна бе определил присъдата й и тя не виждаше възможност да му се изплъзне, защото той преиначаваше всяка нейна дума.

— Слушала ли си проповедите на еретиците?

— Не.

— Но признаваш, че са произнасяли такива?

— Не знам.

— Чувала си ги как петнят Светия отец в Рим.

— Не е вярно.

— Не са го правили?

— Не съм чула нищо.

— Признай се за виновна.

— Не. Не съм еретичка!

— Аз пък чух друго.

— Уморена съм.

— Не сме приключили.

Тя замълча, но доминиканецът продължи:

— Вярваш ли в избавлението чрез смъртта?

— Всички ще се изправим пред нашия Създател.

— Смяташ ли, че животът е само подготовка, а смъртта е същинският живот?

— Не разбирам.

— Гладувала си, за да намериш по-бързо избавление, и така си съгрешила пред Библията, вярно ли е?

— Гладувах, защото нямах какво да ям.

— Свидетелите твърдят, че си приемала само хляб и вода.

— Казах ви, нямахме друго.

— Можехте да убиете някоя яребица. Но ти не ядеш месо, така изисква учението на еретиците.

— Не знам нищо.

— Признай се за виновна и ще проявя милосърдие.

Джована се изкушаваше да му даде исканото признание. Вече не издържаше. Все едни и същи въпроси; всеки отговор я въвличаше все по-дълбоко в омагьосания кръг от изопачени истини и безразборни обвинения.

Ако се признае в еретизъм, ще умре в затвора. Ако остане твърда, ще я изгорят на кладата.

Прекарала беше известно време сред албигойците и знаеше, че мнозина от тях са достатъчно силни, за да умрат за вярата си. Слушала бе истории за хора, заподозрени в еретизъм, които не се отрекли и влизали в пламъците с песен на уста. Възхищаваше се на тяхната смелост, но беше наясно, че тя не я притежава. Освен това не искаше да умре за вяра, която не е нейната.

— Аз не съм еретичка — натърти тя. — Но вие все едно няма да ми повярвате.

— Изслушах свидетелите.

— Тогава ми назовете тези свидетели.

— Без имена.

Още в Торино Беренгария й разказваше за процесите на Инквизицията. Невъзможно беше да получиш справедливост, защото отците се позоваваха на показания, които нямаше как да опровергаеш, и на хора, които твърдяха, че са видели или чули нещо. В повечето случаи те също бяха измъчвани или наплашени по един или друг начин до степен да признаят всичко и оклеветяваха всеки, чието име желаеше да чуе Инквизицията.

И Джована бе наплашена до смърт от разпитващия я отец, но подозираше, че отстъпи ли, е загубена. На всяка цена трябваше да избегне мъченията — ако й причинят неописуеми болки, щеше да признае какво ли не. Дори, че е летяла из въздуха със самия Дявол.

Опита се да събере кураж и за миг да забрави болките в краката.

— Прав сте — каза тя, — излъгах ви.

— Най-после. Значи се признаваш за виновна.

Доминиканецът се облегна доволно на стола и се захвана да разглежда ноктите си.

— Признавам, че принадлежа към общността на сарацините в Сицилианското кралство, и се позовавам на закрилата на императора.

Отецът скочи като ужилен.

— Това пък какво е?

— Позовавам се на закрилата на императора — повтори Джована. — Той даде на сарацините свобода да изповядват вярата си. Всяко дете го знае.

— Ти — сарацинка? Смешно!

Той се наведе над Джована и я настъпи по крака. Тя изпищя и се сгърчи от болка.

— Правиш ме на глупак, така ли?

Джована усети гнева му и мислено отправи молитва да не я измъчва повече. От друга страна, макар да излъга, че принадлежи към мюсюлманската вяра, тя казваше истината относно законите на императора. Дори един инквизитор бе принуден да се съобразява с тях; доминиканецът видимо започна да се колебае.

Открай време евреите и сарацините се ползваха със специалното отношение на император Фридрих, а това бе потвърдено и в новото законодателство, наскоро влязло в сила. Никой не можеше да ги осъжда въз основа на вярата им, особено пък — християнски свещеник.

Джована отбеляза със задоволство как се пропуква самоувереността на инквизитора. Той се замисли дали и как да продължава разпита, а после предприе хитър ход, какъвто Джована не очакваше.

— Ще видим — рече той. — Ако е така, както твърдиш, значи говориш арабски. Няма да е трудно да го проверим.

Тя кимна безмълвно.

Инквизиторът продължи:

— Намираме се във Фоджа. Целият двор е тук и очаква завръщането на императора. Лесно ще открием някой императорски служител, който говори арабски. Лъжеш ли, нищо няма да те спаси. Отиваш на кладата.

Джована захлупи с ръце лицето си. Цялата трепереше, зъбите й тракаха толкова силно, че не успя да му отговори. Мислеше се за хитра, но положението й стана още по-безнадеждно. Вече можеше да се смята за мъртва.

* * *

Карим ан-Назир веднага долови шикалкавенията на жената. С острия си поглед обаче установи, че не й остава да живее много, ако незабавно не започне лечение на краката й. Виждал беше по-малко възпалени крайници и бе наблюдавал безпомощно как болните умират при непоносими мъки. Разтърсваха ги конвулсии, цялото им тяло се подуваше и ставаше безформено. В такива случаи смъртта бе неизбежна, и най-мъдрият лекар не можеше да ги спаси в такъв стадий.

Карим се обърна към инквизитора:

— Защо водите разпити, след като затворниците умират още в тъмницата? Тази жена, която твърди, че е сарацинка, трябва да е в болница, а не в този вонящ затвор.

— Имаме основания да я подозираме в ерес.

— Значи, затова я оставяте да умре, преди да сте произнесли присъдата. Простете, но не виждам смисъла.

Доминиканецът присви очи.

— Тук сте, за да проверите дали жената говори арабски. Тя се позова на законите на императора, закрилящи сарацините.

„Не е глупаво“ — помисли си Карим, — но крайно опасно, защото хитростта й лесно можеше да бъде разобличена. Той се отзова на молбата на инквизитора по една случайност, обикновено личният лекар на императора не стъпваше в затворите на Църквата. Карим мразеше инквизиторите, които обвиняваха в еретизъм всяка мисъл, несъответстваща на техния светоглед, а методите им на разпит неизбежно изтръгваха самопризнания. Несъществуващи свидетели, показания под натиск — Карим отдавна бе разбрал как функционира системата; императорът също не одобряваше действията на инквизиторите.

Карим и Фридрих имаха други схващания за правораздаването и съдебната власт; неотдавна императорът свика най-прочутите учени-юристи от Германия и Сицилианското кралство, за да създаде заедно с тях ново законодателство. Но това, което ставаше в тази тъмница, според Карим беше най-мракобесно варварство.

Той се вгледа в старата жена, скимтяща от болки. Езиковите познания на тази мнима сарацинка му бяха безразлични — тук ставаше въпрос най-вече за неговия лекарски дълг.

— Оставете ни сами — сопна се той на отеца и онзи се отдалечи неохотно.

Карим се наведе над жената, която го гледаше със страх.

— Не се бой. Знам, че си излъгала, но аз съм лекар и сега ще се заема с краката ти. Ако не почистим бързо раните, няма да доживееш до процеса.

Тя потръпна, когато той махна омотаните около ходилата й парцали. Плътта беше подута, раните — открити, тъмночервени. От тях се процеждаше водниста течност, чак ставите бяха гноясали.

Без да се колебае, Карим взе решение.

— Идваш с мен. Ако останеш в тази тъмница само още ден, никой вече няма да те спаси.

— Но инквизиторът… — едвам промълви Джована.

— Остави го на мен. А сега нито дума повече. — Карим заръча на тъмничаря да повика доминиканеца и отсече: — Жената казва истината, тя е сарацинка от Луцера. Трябва ми помощ, за да я изведа оттук.

— Невъзможно. Процесът ще продължи.

— Не ме ли чухте? Тя не е еретичка, дори не е християнка. Следователно Църквата не може да я съди.

Инквизиторът с мъка овладя гнева си.

— Сигурен ли сте, че е сарацинка? Не прилича на такава.

— Така е. Прилича на смъртноболна. А благодарение на състрадателното ви отношение сега животът й виси на косъм.

— Значи говори вашия език?

— Достатъчно, за да ме убеди, че мястото й не е във вашия зандан. А и положително ще намерите достатъчно еретици, които да осъдите.

Карим заповяда на двама тъмничари да вдигнат Джована и да я изнесат от затвора.

— Отведете я в помещенията за прислугата на двореца. Аз ще се погрижа за нея.

Той намигна на Джована, докато тъмничарите я хващаха под мишниците и с мъка я изправиха на крака. По лицето й се стичаха сълзи — от болка и от облекчение.

— Идиоти — сопна се Карим на тъмничарите, — казах да я носите, както му е редът. Нали виждате, че не може да се държи на разранените си крака!

Стъпка по стъпка напуснаха подземията на Инквизицията, а когато най-сетне излязоха на чист въздух и оставиха зловещата сграда зад гърба си, Джована хвана Карим за ръката.

— Благодаря — прошепна тя. — Вие сте добър човек.

— Как се казваш? — попита я той.

— Джована. Родом съм от Пиемонт.

— Доста далече от Фоджа. Нищо чудно, че краката ти са целите в рани.

— Дойдох пеша от Торино.

— И каква беше целта ти?

— Бари. Манастирът на преподобните сестри. Извинявайте, но аз съм християнка.

Карим се засмя.

— Имаш късмет, че точно аз се отзовах на искането на инквизитора. Обикновено имам друга работа и не се занимавам с проверки на заподозрени еретички.

Той си спомни, че Бианка често споменаваше някоя си Джована и бързо събра две и две. Ако болната старица наистина беше бившата дойка на Бианка, то тя щеше да постигне същинската цел на пътуването си в края на своя живот.

Но той се опасяваше, че радостта от срещата щеше да трае кратко. Ще впрегне цялото си лечителско изкуство, за да я спаси, ала Карим беше реалист. Жената имаше минимални шансове да оцелее.

* * *

— Имало едно време — подзе Бианка, а Констанция и Конрад следяха разказа й с ококорени очи и затаен от напрежение дъх. — Имало едно време един храбър рицар на име Тристан. Родителите му починали рано. След множество приключения той се озовал в двора на чичо си, крал Марк от Корнуол. Там много пъти побеждавал в турнири и дуели, но веднъж го ранили с отровен меч. Наложило се да замине за Ирландия, защото само кралица Изолда умеела да лекува такива рани.

— Колкото Карим ли била умна? — попита Конрад.

Бианка кимна.

— Да, била умна колкото Карим и рицарят Тристан наистина оздравял. В двора на кралица Изолда се запознал с дъщеря й. Тя също се казвала Изолда и имала чудно красива руса коса.

— Като теб — обади се Констанция и хвана дългите къдрици на майка си.

Бианка се засмя.

— Не, съкровище, Изолда била много по-красива от мен. Тя била най-красивата на света. Рицарят Тристан се върнал у дома при чичо си, крал Марк, и му разказал за девойката, а чичото, макар да бил вече стар, решил да се ожени за Изолда.

Тя направи пауза, но двете деца нетърпеливо настояха да продължи приказката.

— И тъй, заминал Тристан за Ирландия, родителите на Изолда се съгласили и изпратили дъщеря си при крал Марк, а Тристан я придружавал. Майката на Изолда пък приготвила вълшебно питие. Бранжена, една от шаферките, трябвало да го даде тайно на Изолда и на краля, за да се обичат вечно.

Бианка вдигна поглед — вратата се отвори, появи се Карим. Той й даде знак да продължи и сложи пръст върху устните си, за да успокои децата, които го поздравиха възторжено.

— Карим — извика Конрад, — Бианка ни разказва приказка. — Карим кимна и Бианка продължи.

— Но докато плавали от Ирландия за Корнуол, Тристан и Изолда ужасно ожаднели и изпили вълшебното питие, без да подозират какво причинява то. И в същия миг се влюбили един в друг и никога повече не се разделили.

— А старият крал? — попита Конрад.

— Изолда и крал Марк се оженили, но тя обичала само рицаря Тристан. А сега ме оставете с Карим, сигурно има да ми съобщи нещо важно.

Децата изтичаха от стаята, а Карим замислено констатира:

— Като брат и сестра са.

— Да, още са толкова непосредствени и любознателни. Боя се само, че детството на Конрад ще свърши скоро. Ако Хайнрих продължава да управлява в Германия на своя глава, Конрад ще стане крал. Аз обаче не участвам в това решение и не мога да го променя. За жалост. Дано не това да е причина Фридрих да ме доведе във Фоджа. Не обичам двореца и бих предпочела да остана с децата в „Джоя дел Коле“ и той го знае. — Насочи вниманието си към Карим. — Какво ви води при мен? — Лекарят не намираше подходящите думи и младата жена забеляза, че противно на обичая си сарацинът дори е смутен. — Случило ли се е нещо?

— Не съобразявам как да го кажа, но случайно срещнах една старица в подземията на Инквизицията…

— Къде?

— При доминиканците. Пак търсят еретици. Във всеки случай една от жените твърдяла, че е сарацинка, но сега това не е важно.

Бианка се зачуди накъде бие и сметна за разумно да не го прекъсва повече.

— Та тази жена сподели, че е от Пиемонт и се казва Джована. Помислих си…

Бианка скочи и се втурна към него.

— Джована! Тук ли е? И какво общо има тя с Инквизицията?

— По-полека, още не съм свършил. Попаднала в ръцете на инквизитора, защото се движела с група албигойци, запътили се към манастира на преподобните сестри от Бари.

— О, Боже, това е тя. Как е стигнала до Фоджа?

— Пеша.

— Клетата Джована. Доведете я при мен.

— Това не е всичко, Бианка.

Сериозният му тон я накара да застане нащрек. Карим нямаше обичай да говори със заобикалки и щом отговаряше колебливо, значи криеше болезнена истина.

Тя се отпусна бавно на стола.

— Историята няма щастлив край, нали?

— Така е.

— Въпреки това ми я разкажете.

— Джована е болна. Много болна.

— Но вие сте добър лекар. Не, вие сте най-добрият.

— Вече не съм в състояние да й помогна.

— Значи ли това, че… — прошепна Бианка.

— Да. Тя ще умре.

— Може ли да я видя?

— Разбира се, но не забравяйте, че е с висока температура и изпитва жестоки болки. Възможно е да не ви познае.

Тя го последва; от помещенията на императорското семейство слязоха в стаите за прислугата. Коридорите ставаха по-тесни, таваните по-ниски, миришеше на застояла храна, въздухът беше спарен. Карим отвори една врата и пусна Бианка да влезе. В стаята беше задушно и макар Карим да се грижеше стриктно за чистотата, нищо не можеше да надвие миризмата на разлагаща се плът.

Бианка потръпна, спомни си за безбройните болни и мъртви хора в Бриндизи, за изгорените трупове по градските площади. Спомни си и за вонята на Енцио, която понякога й се струваше, че долавя отново, след като бе сънувала кошмар. Така мирише смъртта. Бианка пребледня и разбра, че Карим е прав. Джована умираше.

Младата жена пристъпи бавно към леглото на някогашната си дойка. Беше я обичала повече от собствения си брат. Много време измина, откакто избягаха заедно, дълги години не се бяха виждали.

— Дадох й нещо за успокояване на болката — каза Карим, — сега спи дълбоко. По-добре да дойдете по-късно.

— Не, оставам.

— Раните трябва да се почистват редовно. Гледката не е приятна.

— Моля, Карим. Не мога да седя и да я гледам как умира. Нека да помогна. Трябва да има нещо, което да направя за нея.

Карим поклати глава, но й позволи да остане при Джована.

— Молете се за нея — посъветва я той. — Това е всичко.

Бианка прекара дълги часове до леглото на Джована, а прислугата гадаеше какво общо има императорската метреса с непознатата умираща старица.

В ранните часове на следващия ден Джована отвори още веднъж очи. Бианка хвана ръката й и я стисна. Прочете объркване в погледа й и нежно постави пръст върху устните й.

— Не говори, Джована. Тук съм. Все пак ти ме намери.

По лицето на старицата се стичаха сълзи. Бианка се опита да прегърне дойката, ала Джована трепваше при всяко движение.

— Недейте — каза Карим, който се приближи към двете жени. — Отслабне ли въздействието на упойката, тя изпитва адски болки. Трябва да увелича дозата. По-добре да се сбогувате сега. Скоро отново ще заспи дълбоко.

— Сбогом, Джована — прошепна Бианка. — Императорът щеше да се радва да се запознае с теб. — После излезе и изчака Карим пред вратата.

— Краят наближава — предупреди я той. — Останете при нея, ако желаете, но не вярвам да дойде отново на себе си.

Бианка кимна.

— Благодаря, че й спестихте болките.

Тя остана при Джована, докато настъпи смъртта. Когато фанфарите пред двореца известиха за пристигането на императора, Бианка вече бе загубила вярната си дойка.

* * *

Ездачът се носеше на кон, чиято грива бе в пламъци. Ризницата му бе нажежена от слънцето, копитата на могъщия жребец хвърляха искри. Яздеше право насреща й, вдигнал меч високо над главата си. Лицето му не се виждаше, напълно скрито под шлема.

Тя започна да тича, ала тътенът от копита приближаваше неотклонно, а босите й крака се заплитаха в тревите. Огънят, който носеше ездачът, я опари, в ушите й отекна цвиленето на коня.

Искаше да се скрие, но никъде не откри убежище, било дупка в земята, било хралупа, та да се сгуши като ранено животинче. Видя гора и се завтече към нея, вече усещаше горещия дъх на коня във врата си. Задъхана, стигна до едно дърво и се опита да се покатери на него, ала дънерът беше твърд и напукан. Пръстите й се раздраха до кръв, не успяваше да се отлепи поне мъничко от земята, непрекъснато се хлъзгаше по чепатото дърво.

Ездачът вече се намираше толкова близо, че пламъците облизаха роклята й. Тя замахваше панически срещу огъня, удряше краката, ръцете и тялото си, ала горещината се засилваше все повече и тя знаеше, че вече цялата е обвита в пламъци. Извика и понечи да избяга, но гърбът й беше опрян в дървото, а ездачът — точно пред нея, беше хваната безнадеждно в капан. Гореше с ярък пламък и като видя, че няма как да избяга, нададе отчаян вик — и се събуди, останала без дъх.

Чаршафът бе залепнал по тялото й, косата й — мокра от пот. Не бе спала дълго, в ъгъла на стаята гореше газена лампа. Цял ден не бе виждала Фридрих. Откакто се върна от срещата със сина си Хайнрих, той обсъждаше при затворени врати с учени-прависти и други умни мъже по-нататъшните действия в Германия. Тя пък тъжеше за Джована и не се чувстваше добре. По препоръка на Карим си полегна в късния следобед и вероятно веднага е заспала.

Усещаше кошмара съвсем реално; сякаш в стаята продължаваше да цари непоносима жега, макар трезво погледнато, да си даваше сметка, че виденията са плод на фантазията й и ужасът е свършил. Нямаше обяснение какво бе предизвикало тези страховити картини.

Дали не беше от бременността? Когато очакваше Констанция, нямаше такива сънища. Сигурно е чула рева на някоя от големите хищни котки на Фридрих, затворени в железни клетки на двора. Животните редовно я хвърляха в страх и ужас, най-вече да не би да се случи нещо с Констанция или Конрад. Веднъж видя как дъщеричката й ситни към клетката с лъвовете и оттогава издаде строга забрана: да не допускат децата близо до животните!

Стана и се преоблече със суха нощница. Извади от шкафа наметка, загърна се и седна на леглото, осветявана от мекото сияние на газената лампа. Постепенно дишането й се успокои и ужасите от съня загубиха власт над нея.

Увери се, че в стаята й няма нищо необичайно. Не й се връщаше обратно в леглото. Копнееше за Фридрих и реши да го чака тук, пък ако ще това да продължи цяла вечер и цяла нощ. След сдобряването им в манастира на преподобните сестри любовта им стана още по-силна — Бианка не предполагаше, че един мъж и една жена могат да бъдат толкова близки.

Познаваше жестовете на Фридрих и всеки нюанс на гласа му. Знаеше дали е напрегнат, или отпуснат, дали е угрижен, или тайничко триумфира. Умееше да тълкува всяко повдигане на веждите му и разпознаваше мириса на кожата му със затворени очи. Намираше опипом мускула на тила му, който често го болеше, и само при мисълта за русите косми по ръцете и гърдите му я разтърсваха топли, приятни тръпки.

Съобщението за второ дете го накара да забрави за известно време ядовете с първородния си син и младата жена чувстваше, че след Констанция той се надява да има от нея и момче.

Повече не засегнаха въпроса за предложената от папата женитба с Изабела Английска. Бианка не желаеше да й напомнят за това. Твърде болезнена бе мисълта отново да загуби Фридрих. Не питаше как императорът си представя съвместното им бъдеще, а се наслаждаваше на малкото време, което той отделяше за нея.

Пак се сети за кошмара си. Рицар на пламтящ кон подпалва всичко наоколо. При спомена как извиващите се като езици пламъци опърлиха роклята й, потръпна. В съня си беше като вградена във фреска, хваната в капан, окована и неподвижна; явиха й се ясни, като нарисувани, картини. Почти физически усети горещината и надуши обгорените си коси. Обви се още по-плътно в наметката и се опита да прогони спомена за съня.

„Няма смисъл да седя и да бездействам“ — отсъди накрая тя. Кошмарът я бе разтърсил. По-добре беше да се поразсее. Взе газената лампа и тръгна да види децата. Конрад и Констанция обичаха да спят в една стая, често дори в едно легло. Възпитателят на Конрад и бавачката на Констанция спяха наблизо в две съседни помещения.

Бианка имаше навик да наблюдава спящите деца, когато е сама. Не се уморяваше да се взира в малките им спокойни лица, да милва ръчичките им и да се вслушва в дишането им. В спалнята на Конрад и Констанция винаги цареше мирно настроение, сякаш ангел е разперил крила над тях.

Зачуди се защо винаги запалените в коридора лампи сега са угасени. Добре, че се сети да вземе газената лампа. Беше съвсем тихо — това също й се видя необичайно.

Стигна до вратата към крилото на децата и забеляза, че не е затворена, а само притворена. Постепенно я обзе чувство за заплаха.

Бутна вратата и освети преддверието, потънало в пълен мрак. Най-напред не откри нищо необичайно на оскъдната светлина на газената лампа, но после видя тъмно петно на пода — изглеждаше влажно. Наведе се, потопи пръст и разтърка гъстата течност между палеца и показалеца си. Освети ръката си: пръстите й бяха червени от кръв.

Бианка се втурна към стаята на децата, но бе закъсняла. Стаята се оказа празна.

* * *

На свечеряване Манфред и рицарите му съзряха кулите на Фоджа. Яздиха цял ден, все в южна посока. Бяха жадни и покрити с прах, конете им се потяха под седлата. Изпълниха успешно мисията, заръчана им от императора, и сега Манфред Ланча притискаше хората си да побързат, защото нямаше търпение да докладва на Фридрих.

В далечината се виждаха градските стени. Залязващото слънце потапяше силуета на Фоджа във все по-сгъстяващи се сенки. Докато пристигнат в императорския дворец, щеше да се стъмни съвсем, нямаше смисъл тепърва да правят почивка.

Манфред бе осъществил всичките си планове. Никой не им оказа съпротива, когато прекосиха границите на графство Тусция. Стигнаха безпрепятствено до Енцио Пучи. Манфред възнамеряваше да поиска от Енцио разплата, макар и закъсняла, но заставайки пред граф Пучи, осъзна, че тази човешка развалина вече не представлява заплаха.

От твърде много вино и от прекалено много упойващи Енцио бе станал зависим от въздействието на мака, а сетивата му бяха трайно замъглени. От пръв поглед Манфред разбра колко е безсмислено да предизвика графа на дуел или да настоява онзи да изкупи по друг начин злодеянията си. Оставаше възможността да го изправи пред императорския съд, но Енцио едва ли би преживял пътуването.

Граф Пучи се бе саморазрушил и ако трябваше да е честен, Манфред предпочиташе този финал на злощастното си познанство с него. Енцио дори не го позна, когато се яви с придружителите си; не бе в състояние да се държи на крака, а от устата му излизаха нечленоразделни звуци.

Императорските рицари се отвратиха от средата, в която вегетираше Енцио, от вида му и най-вече от носещата се около него смрад. Изразиха желание час по-скоро да оставят зад гърба си графство Тусция.

Всичките храбри мъже, винаги готови да влязат в бой, изпитваха от болестта и от разложението ужас, по-голям от суровото насилие на военна кампания.

Обсъдиха с Манфред въпроса и споделиха едно мнение: да оставят Енцио на съдбата, която сам си е избрал, и да не му налагат друго наказание. Човекът и без това живееше в невъобразими мъки; гнусяха се само при мисълта да докоснат този боклук, потънал в собствените си нечистотии.

Оттам продължиха към родните места на Манфред. Намериха замъка на фамилията Ланча цял и невредим, макар и белязан от щетите, нанесени от вятъра, дъжда и безстопанствеността. При все това сградата се оказа обитаема. Собственикът й го дължеше най-вече на нищо незаслужената от негова страна вярност на неколцината слуги, сред които и Пиетро. Навремето именно той беше извадил граф Пучи от крепостния ров и така му бе спасил живота.

Ненадейното завръщане на Манфред събуди противоречиви чувства. Хората не бяха забравили нито как постъпи със сестра си, нито избухливия характер и несправедливото му отношение. Дори леко изостаналият в умственото си развитие Пиетро се удиви на промяната: Манфред, станал несравнимо по-благ, дори създаваше впечатление за пречистен.

Той, разбира се, не сподели с прислугата подробности около съдбата на Бианка. Никак не му допадаше подобно интимничене с простолюдието. По неведоми пътища обаче се бе разчуло, че след изпълнено с приключения бягство до Йерусалим, пъпа на света, красивата графиня Ланча е станала любовница на император Фридрих и даже имала от него дете, момиченце.

Както обикновено, бързо се оформиха две мнения. Едното: било сигурно, че някой ден графинята ще се омъжи поне за крал. Другото — мрачно — тази любов няма да изтрае дълго, защото императорите се женят за дами с кралска кръв, а Бианка — колкото и да е чаровна, а очевидно и умна — все пак е само графиня.

Рицарите, без да дават ухо на приказките на прислугата, също коментираха перспективите, а езиците им се развързваха особено като седнеха на вино и бира. Спореха за императора и любовницата му и дори тайно се обзалагаха кога Фридрих ще сключи третия си брак. Всички бяха единодушни: рано или късно той ще вземе за жена Изабела Английска.

Във всеки случай Манфред имаше да разказва много неща на сестра си и гореше от нетърпение да й опише разрухата на Енцио. Скоро и това щеше да стане, защото конният им отряд се намираше съвсем близо до града — вече ясно се виждаха часовите върху градската стена на Фоджа. В този момент една от градските порти се отвори и двама ездачи заедно с конска кола напуснаха Фоджа.

Само по себе си това не беше необичайно, но рицарите се учудиха заради късния час — обикновено всички се радват нощем да са защитени от градските стени и никой не тръгва просто ей така да язди навън в тъмната нощ. „Освен ако не крие нещо“ — предположи Манфред.

Спогледа се със спътниците си и всички пришпориха конете. Непознатите ездачи бързо се отдалечаваха от града, а конската кола с мъка ги следваше. Градската порта остана отворена. Манфред съобщи на другарите си, че тръгва след колата.

— Тези хора определено се боят от светлината — поясни той. — Вие как смятате, на какво ви приличат?

— На банда разбойници, която бяга — предположи един от спътниците му.

Манфред кимна.

— И аз така мисля. Ще ги следваме.

Понеже нощта беше ясна, те виждаха ездачите и колата. Скоро бегълците поеха по западния път право към крайбрежието и продължиха да се движат с необичайно високо за тази видимост темпо.

Манфред все повече се убеждаваше, че случайно са попаднали на престъпление — нападение или кражба — а сега разбойниците бягат с плячката. Но защо се насочваха към морето? Още малко и тежката им конска кола щеше да затъне в пясъка.

— Нещо не е наред — обади се един от рицарите и Манфред се съгласи с него.

Защо банда крадци ще кара към брега, вместо да се скрие в горите? Бегълците позабавиха ход и Манфред видя как колата изостана, а ездачите наскачаха от седлата, зарязаха конете и се завтекоха към колата.

— Ей там има кораб — посочи един от другарите на Манфред; всички се взряха и разпознаха слаби светлинки във водата.

— Сигурно плячката е много ценна — прошепна Манфред. — И трябва да напусне кралството още тази нощ.

Една от светлините бавно се движеше към брега.

— Виждате ли лодката? — един от рицарите на Манфред обърна внимание на останалите, че о брега се разбиват леки вълни.

Двама мъже изтеглиха лодката на сушата, а третият, с факлата в ръка, слезе и се насочи право към колата, но спря, сякаш изчакваше нещо. По стойката приличаше на старец, Манфред не успя да види повече въпреки факлата. От колата се чу сподавен плач и викове, Манфред изненадано се обърна към спътниците си:

— Чухте ли? Не ви ли прилича на детски плач?

— Отвличане? — сепна се един от рицарите.

— Така изглежда, но кой отвлича дете и още същата нощ го извежда извън страната?

— Някой, който има дяволски план. Щом детето се озове на кораба, ще изчезне завинаги. Никой не знае към кое пристанище ще се насочи.

— Погледнете, Манфред, децата май са две.

Разбойниците наистина извлякоха от колата две деца. Те се мятаха и пищяха, а мъжете се опитваха да не ги изпуснат. Едното, по-голямото, размахваше напосоки ръце и крака и успя да се изплъзне от похитителите си като риба, откачила се от кукичката на въдицата. Понечи да побегне, но дълбокият пясък и дългите крака на възрастните правеха всеки опит за бягство невъзможен. Няколко широки крачки — и мъжете го настигнаха и здраво го приклещиха.

— Няма закога да чакаме повече — каза Манфред. — Или ще нападнем сега и ще освободим децата, които и да са те, или бандата ще ги отведе на кораба.

— Няма видимост, за да стреляме — обади се един от рицарите, вече приготвил лъка си.

— В такъв случай извадете мечовете — рече Манфред и изсвири пронизващо с уста.

* * *

Едва не изпусна лампата, толкова силно трепереха ръцете й. Избърса окървавените си пръсти в наметката, но видя, че е стъпила в локвата и е оставила кървави стъпки по цялата стая. От двете деца нямаше следа. Липсваха и възпитателят, и детегледачката.

Бианка, само по нощница и наметка, се върна тичешком в личните си покои. Молеше се Фридрих да се е върнал и децата да са при него. Тутакси се ядоса на собствената си наивност — кървавото петно изключваше всякакви безобидни обяснения. Не, Констанция и Конрад със сигурност не бяха с баща си. Беше се случило нещо ужасно.

Припряно извади от шкафа рокля, намъкна я и се втурна по коридора към стълбата — два етажа по-надолу се намираше салонът до тронната зала.

Предполагаше, че императорът е там с учените; знаеше колко мрази да го смущават, но случаят не търпеше отлагане. Профуча покрай вцепенените от изненада пазачи, хвърли се с все сила върху голямата тежка врата, почти се препъна на прага и нахълта в залата. Кучетата на Фридрих, които го придружаваха на лов, а вечер лежаха в краката му, скочиха с ръмжене. Мъжете, насядали заедно с императора около огромната дъбова маса, я изгледаха удивено, а Фридрих й хвърли яден поглед. Видя обаче страха в очите й и се изправи.

— Какво има, Бианка?

— Децата са изчезнали. В стаята им има кръв.

— Претърсете целия дворец! И ми изпратете моя придворен лекар! — изкрещя той на пазачите и последва Бианка.

Когато за втори път тази вечер влезе в стаята на Конрад и Констанция, тя беше сигурна, че децата са станали невинни жертви на престъпление, чиято жестокост е имала друга цел — императора или самата нея.

Не само беше изключително опасно да отвлекат четиригодишно момче и двегодишно момиче от оживен дворец, но се изискваше и прецизна подготовка, разчетена до минутата — а с подобно усилие би се нагърбил само човек, движен от непримирима омраза.

„Енцио?“ — запита се тя, но веднага отхвърли тази мисъл. Брат й Манфред бе тръгнал за графство Тусция, Енцио щеше да си има достатъчно грижи около защитата на собствеността си. Освен граф Пучи обаче не й идваше наум кой друг я мразеше толкова, че поемаше подобен риск.

Докато Фридрих издаваше заповеди с твърд тон, Бианка се сети за странния сън. Сега й се стори същинско предзнаменование. Кой й бе изпратил тези картини — Раят или адът?

Помъчи се да разсъждава логично. Загубата на децата би уцелила и нея, и Фридрих право в сърцето. Освен това Конрад, като наследник на майка си, беше бъдещият крал на Йерусалим, а евентуално и владетел на Германия. Но едва ли някой го знаеше, защото Фридрих бе споделил тази идея само с нея и най-много с Карим. Дядото на Конрад обаче ненавиждаше бившия си зет повече от самия дявол и имаше достатъчно пари и власт, за да намери подходящите хора да похитят децата.

Ако Жан Бриенски е заповядал да отвлекат внука му, нямаше вероятност децата да са още в двореца. „Всеки с поне малко ум в главата ще се опита незабавно да отведе плячката си от двореца и да изчезне от града“ — заключи младата жена. Претърсването на безбройните стаи, зали, подземия и изби представляваше чиста загуба на време. Децата отдавна бяха изведени оттук.

Фоджа имаше укрепена градска стена, но не и пристанище. Това улесняваше контрола върху всички входове и изходи. Морето не беше далече, но никой кораб не можеше да стигне директно до брега — пускаха котва в открито море.

— Вече не са в двореца — каза Бианка.

— Какво? — Фридрих, който все още оглеждаше стаята за следи от извършителите, се обърна рязко. — Какви ги приказваш? Откъде знаеш?

— Заповядай да затворят градските порти, в противен случай няма да ги видим никога.

Бианка се разплака и хвана Фридрих за ръцете.

— Какви са тези фантазии? Бианка, успокой се, умолявам те. Бременна си, имаш нужда от спокойствие. Карим, погрижи се за нея.

Бианка занемя от възмущение и ужас. Той я отпращаше от стаята като дете и я третираше като болна глупачка, напълно загубила ума си. Констанция беше нейна дъщеря, обичаше и Конрад като собствен син. Няма да допусне да отвлекат децата й. Карим пристъпи към нея, но тя безмълвно избяга от стаята. Нека Фридрих да продължава да претърсва двореца, тя пък ще се ръководи от чувството си. А то й казваше да отиде до най-близката градска порта и да разпита пазачите кой е напуснал Фоджа късно вечерта.

Нямаше време да се преоблича и забърза направо към двора. Миризмата на хищните животни я блъсна в носа. Дори когато не се виждаха, лъвовете бяха вездесъщи заради вонята на изпражнения и кръв. Конете, попаднали за първи път в двора, се плашеха и трепереха от страх. Но с течение на времето свикваха с присъствието на дивите котки, заключени на сигурно място зад железните решетки.

Бианка стигна до конюшните и без колебание избра един от оседланите коне, които конярчетата държаха в готовност за бързите куриери на императора. Напусна осветения от факли двор и потегли бавно с коня по каменната настилка. Улиците бяха тъмни, но от някои къщи още се процеждаше мъждива светлина, а странноприемниците дори бяха набучили факли по входовете.

Първата градска порта, до която стигна, беше отворена. Не се виждаха обаче никакви пазачи. Тя взе една от по-големите борини, осветяващи портата, и пое към брега.

Чуваше само шумоленето на вятъра в дърветата; мисълта да не види повече децата я хвърляше в страх и ужас. Борината осветяваше достатъчно добре пътя и младата жена се осмели да премине в бърз тръс, за да пристигне по-скоро до брега.

Прекоси борова горичка, твърдият път от засъхнала кал премина в мек пясък. Почти стигна до брега, когато чу пронизително изсвирване и после — яростни викове. Конят й се подплаши, но тя енергично го пришпори напред; там, където гората свършваше и започваше брегът, забеляза как двама мъже се бият на живот и смърт под светлината на факли.

Насочи коня си натам, чу детски писък и съзря мъж: хванал Констанция и Конрад за ръцете, той почти ги влачеше подире си. Бианка скочи от седлото, спъна се в полите на роклята си, бързо се изправи и се спусна към мъжа, който се опитваше да ги качи на гребна лодка.

— Констанция, Конрад! — извика тя.

Момчето се изтръгна от хватката на мъжа и с все сили се завтече към нея. Останала без дъх, тя се добра до лодката, вече навлязла във водата, и се вкопчи в едната й страна.

— Пуснете децата ми! — изпъхтя тя и заудря мъжа с юмруци.

Като видя, че момчето бяга в обратна посока, той нададе яростен дрезгав вик и хвърли Констанция в морето.

За миг Бианка се вцепени, но гледайки как дъщеря й потъва сред вълните, отчаяно си пое дъх, гмурна се във водата, като се опитваше да различи нещо в мрака. Напразно! Загуби твърда почва под краката си, вълните се сключиха над главата й, роклята залепна по тялото и сякаш й върза краката. Тя пляскаше с все сила, борейки се да не се удави, но не успя да открие детето си.

Задъхваше се, пъшкаше, плюеше вода и постепенно започна да губи сили. Пръстите й докоснаха нещо меко — фина косица помилва ръцете й. Посегна слепешком в тъмната вода и здраво сграбчи телцето на детето. Опита се да задържи Констанция над водата, ала самата тя непрекъснато гълташе солена вода и вълните все по-неумолимо се сключваха над главата й. Напълно загуби ориентация, дори не знаеше вече в коя посока се намира брегът.

„Отнася ни навътре в морето“ — помисли тя и ужасено затвори очи.

* * *

Кръвта се стичаше от челото в очите му, почти не виждаше нищо. Раната на главата беше лека, но връхната му дреха вече бе влажна и червена от яката до гърдите. Манфред си избърса лицето и потърси с поглед другите рицари. Похитителите лежаха на земята, но никъде не откри стареца, който бе грабнал децата от колата. Ударът по главата беше зашеметил Манфред, сигурно за кратко бе загубил съзнание, но последното, което си спомняше, беше как жена язди по пясъка с развети коси, а на пътя й се изпречва мъж с вдигнат юмрук.

Подпря се на лакти и се надигна. Един от неговите рицари носеше на ръце плачещо дете и Манфред едва сега разбра, че това е синът на императора. Главата го заболя още по-силно, докато с мъка се изправяше на крака и се опитваше да схване ситуацията. Четирима души лежаха на земята. Най-вероятно похитителите и един от лодкарите. Не помръдваха. Вероятно не бяха оцелели след борбата. Съжали за смъртта им, защото мъже, отвличащи невинни деца, заслужаваха по-тежко наказание от бързата смърт от меча.

Мозъкът му бавно заработи отново и от присъствието на Конрад заключи, че другото дете трябва да е била Констанция. Но къде е тя? Рицарят утешаваше момчето и Манфред го попита дали е виждал другото дете. Човекът поклати глава и посочи към водата — чак сега Манфред видя каква драма се разиграва там.

Двама рицари до самия бряг като че ли търсеха нещо в морето. Манфред се затътри по пясъка, предчувствието на задаващо се нещастие го накара да ускори крачка. Лодката се отдалечаваше от брега с мощни загребвания и поемаше курс към кораба, чиито светлинки грееха доста по-навътре в морето.

Двамата рицари, навлезли до хълбок във водата, стояха безпомощно сред плискащите се вълни.

— Къде е момичето? — извика им Манфред.

Мъжете жестикулираха и крещяха неразбираеми думи. Най-сетне ги приближи. Те посочиха към давеща се фигура, отчаяно размахваща ръце и бореща се с морето — а то я отнасяше все по-навътре в открити води, така че постепенно я губеха от поглед.

След като разбра, че двамата рицари не умеят да плуват, той хвърли меча си във водата, смъкна наметката от раменете си и се опита с мощни загребвания на ръцете да последва давещата се фигура.

— Не се бори с вълните, остави се да те носят! — извика й той.

Вятърът беше слаб, а вълнението — леко и той напредваше бързо. Виждаше как главата й ритмично потъва под водата. „Боже мой, дано не стигна твърде късно до нея“ — замоли се Манфред и напрегна последните си сили.

Добра се до давещата се малко преди тя да потъне под водата и позна сестра си. Тя стискаше Констанция; и двете изглеждаха безжизнени. Лодката, която можеше да му е от помощ, бе заминала. Бианка и Констанция висяха на ръцете му като тежки гюлета.

Пое конвулсивно въздух и си позволи малка пауза, за да прогони болката. После заплува бавно към брега, теглейки след себе си Бианка и малката й дъщеря. Надяваше се още да дишат, ала и двете не даваха видими признаци за живот.

След известно време, което му се стори безкрайно, той усети пясък под краката си, а другите рицари се втурнаха насреща му, за да му помогнат. С дружни усилия изтеглиха Бианка и дъщеря й на пясъка, а Манфред изплю на струя солената вода.

— Живи ли са? — попита един от другарите му.

— Лоша работа — промърмори друг.

Манфред се спусна към сестра си, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Събуди се! — извика. — Събуди се най-после!

Коленичи до нея и заплака, но изведнъж някой го хвана и грубо го отстрани.

Императорът грабна Бианка в обятията си, а Карим пое Констанция и се залови да натиска гърдичките й, докато детето започна да кашля и да се дави — и най-после изхвърли струя солена вода.

— Слава на Аллах — възкликна Карим, — детето е живо.

Фридрих му хвърли поглед, смесица от страх, безнадеждност и мъка. Манфред никога не бе виждал в очите на мъж толкова страдание, такъв израз на неизмерима загуба. Извърна лице, защото не можеше да понесе гледката.

— А Бианка? — прошепна Фридрих.

Карим вече се бе навел над нея и се опитваше, както при Констанция, да изкара морската вода от тялото й, ала Бианка лежеше безжизнена на пясъка и въпреки старанията на сарацина, дишането й не се възстановяваше. Той обаче не се отказваше и притискаше с длани гръдния й кош, а Фридрих целуваше пръстите й и шепнеше нежни слова.

— Карим — замоли се той, — тя не бива да умре! Бианка е единствената жена, която някога съм обичал. Трябва да я спасиш.

Карим нямаше време за отговор. Изви назад главата на Бианка, отвори устата й, притисна към нея своята и започна да изтласква на равномерни интервали въздух в дробовете й.

Мъжете наблюдаваха мълчаливо, а очите на императора се пълнеха със сълзи.

Изведнъж гърдите й се надигнаха, Бианка шумно си пое дъх и изригна струя морска вода върху пясъка. Кашляше и се давеше, ала вече дишаше и отвори очи. Манфред се засмя и одобрително тупна изтощения Карим по гърба. Искаше да каже нещо на сестра си, но императорът я притискаше здраво в обятията си и раменете му се тресяха.

Манфред помогна на Карим да се изправи и те оставиха Бианка и Фридрих сами.

— Къде е Жан Бриенски? — през зъби попита Карим.

Манфред го изгледа неразбиращо:

— Жан Бриенски ли? Искате да кажете, че онзи старец е бил тъстът на императора?

Карим кимна. В такива моменти около устата му се очертаваха жестоки линии и Манфред не завиждаше на онзи, който има сарацина за враг.

— Боя се, че избяга с гребната лодка — отвърна Манфред.

— Да се надяваме морето да го погълне.

— Дори морето се гнуси от този боклук.

— Ще си получи наказанието — пророкува Карим. — Рано или късно.

Карим взе Констанция на ръце, а Манфред се наведе над Конрад. Момчето беше уплашено и изморено, но цяло и невредимо, а и Констанция щеше да се оправи, но най-напред трябваше да се наспи.

Манфред огледа брега и едва сега усети студа, проникващ през мокрите му дрехи.

— Трябва ви нещо сухо — каза Карим и потърси завивки в конската кола на похитителите.

Фридрих държеше Бианка в прегръдките си и внимателно крачеше по пясъка.

Манфред се извърна към Карим и най-после зададе въпроса, който през цялото време не му даваше покой:

— Как разбрахте къде сме?

Карим се усмихна.

— Явно интуицията на Бианка веднага е проработила. Беше твърдо убедена, че няма да намерим децата в двореца. Не й повярвахме. Но после открихме ранения възпитател. Неговата кръв бе покапала по пода и хвърлила Бианка в ужас.

— И той разпознал Жан Бриенски?

— Не. Старецът не би се осмелил да стъпи в двореца. Но неговите наемници били достатъчно глупави да прошепнат на възпитателя много поздрави от възложителя си, преди да го пребият. Вероятно са били сигурни, че ударът ще бъде смъртоносен.

Манфред кимна.

— Разбирам. А как намерихте точно това място на брега?

— Ами няма много възможности да се стигне от града до морския бряг. И ние като Бианка поехме по същия път. — Тъмните очи на Карим се вгледаха сериозно в Манфред. — Вие спасихте живота на сестра си и племенницата си. Без вас и двете щяха да се удавят. Фридрих няма да го забрави.

Манфред трепереше въпреки топлото одеяло, с което се бе увил. Поклати глава:

— Бианка дължи живота си единствено на вашето лекарско изкуство. Дай Боже отсега нататък всичко да върви добре.

— Да се надяваме — промърмори Карим и отново погледна към императора и Бианка.

* * *

Тя стоеше пред волиерата и наблюдаваше соколите. Книгата, която започнаха преди време с Карим, напредна доста, но далеч не бе завършена. Главата за чифтосването и отглеждането беше в началото си, тепърва предстоеше да се запишат подробностите относно лова. А и още не бе изготвила пълния препис на книгата на игуменката Хилдегард от Бинген, пък и градината на замъка „Джоя дел Коле“ изискваше доста усилия.

Бианка мислено съставяше списъци какво възнамерява да свърши в близко време. Заради напредналата си бременност беше осъдена на безделие, което не бе добре за нея. Издутият й корем и заповедта на императора й забраняваха любими дейности — яздене и работа в градината.

От друга страна, тя се радваше, че ще се посвети изцяло на децата. След опита за отвличане Констанция се вкопчи в майка си повече от обичайното, а Конрад се развиваше като буйно момче и спешно се нуждаеше от родителско възпитание.

Ето защо тя остави Лоренцо да се грижи за соколите и позволи на Конрад да разтъпква любимия й кон. Момчето вече яздеше доста добре и тя с тъга наблюдаваше как все повече се превръща в юноша. Не след дълго щеше да участва в първия си турнир, после да прекара известно време в чужд владетелски двор, където да докаже рицарските си умения. Беше толкова малък, твърде малък за задълженията на мъж, но Бианка не можеше да променя правилата.

Отношението на Фридрих към първородния му син Хайнрих леко се подобри след състоялия се сериозен разговор помежду им и Бианка с радост отбеляза, че напоследък императорът вече не споменава идеята да свали Хайнрих от кралския трон на Германия и да го замени с невръстния Конрад. Тя се надяваше Хайнрих да се е вразумил — мисълта да пусне Конрад да тръгне сам-самичък на север й се струваше непоносима.

Манфред, след като спаси нея и дъщеря й от удавяне, беше нов човек, различен от онзи, когото познаваше и от когото се страхуваше по-рано. Разказът му за упадъка на граф Пучи я разтърси — не защото внезапно се изпълни със съжаление към Енцио, а защото неговата съдба показваше колко тънка е границата между силата, насилието и безсилието.

За себе си тя реши да не се връща по родните места. Домът й беше там, където е Фридрих, искаше да остане до него, докато е жива. Твърде често се бе доближавала до смъртта и не желаеше повече да предизвиква съдбата; не можеше да си представи живота без Фридрих.

След знаменателното си спасение благодарение на Карим тя бе убедена, че човешкият живот често зависи от мигването на някой ангел, и в моменти на размисъл смяташе Карим за пратеник на небето, който с изкуството си освобождава един или друг от лапите на смъртта.

Той я спаси два пъти и тя му беше безкрайно задължена. Не се смяташе за мъдра, но събитията от последните години несъмнено я направиха по-зряла. А това се отразяваше и на любовта й към Фридрих.

Сега съжаляваше, задето постоянно го е притискала с ревността си от една или друга принцеса и не е проявявала разбиране за душевните му терзания. През онази вечер на брега край Фоджа той й доказа силната си обич и тя се упрекваше безмилостно за безбройните караници през годините. А те започваха винаги заради съмненията й в дълбочината на неговите чувства.

През изпълнените със страх дни след спасението — нейното и на Констанция — внезапно изпита коремни болки. Тревожеше се за децата — предстоеше им да се справят с ужасните преживявания — а към тази тревога се прибави и страхът за нероденото й дете. Бианка се закле занапред да приема любовта на Фридрих безусловно. Ако той, воден от политически съображения, наистина бъде принуден да се подчини на папата и да се ожени за онази английска принцеса, тя ще приеме факта, без да протестира. Защото как е възможно един брак, сключен по династични причини, да застраши истинската любов?

Соколите издаваха характерните си крясъци — знак, че очакват да ги нахранят, и Бианка потърси с поглед Лоренцо, ала вместо него видя Фридрих, небрежно облегнат на едно дърво.

— Федерико — изненада се тя, — мислех, че си ангажиран с делата на кралството.

— Кралството ще трябва да се справи без мен до края на деня — отвърна той и впи в нея поглед, който проникна до най-съкровените й кътчета. Приближи се, взе ръката й и я целуна. — Честно казано, исках да преговарям за нещо с теб. — Тя го погледна въпросително, а той нежно помилва корема й. — Бианка — подзе той, — не ти ли се струва редно да наречем нашия син Манфред?

— Откъде знаеш, че ще е момче?

— Знам го и толкоз.

Тя се засмя и го хвана подръка.

— Хайде да се разходим из градината.

— Май обичаш розите повече от мен.

— Възможно е — шеговито отвърна тя, — имат бодли, но пък са верни и не помръдват от мястото си.

— Ти се съмняваш във верността ми?

— Федерико, нека не говорим за неща, които не можем да променим.

— Какво имаш предвид?

— Знам, че пак ще се ожениш. За онази английска принцеса. Всички отдавна шушукат за нея, а папа Григорий иска непременно да види императрица.

— Нямах намерение да говоря с теб за това.

Тя го изгледа учудено.

— За какво тогава? Ти спомена нещо за верността.

Тръгнаха бавно из градината. Бианка откъсна един мак; въртеше стъблото между тънките си пръсти и се чудеше защо Фридрих е така необичайно мълчалив.

— Постоянно си мисля за нощта, когато едва не се удави — проговори внезапно той и я дръпна към себе си.

Тя се притисна до него.

— Дължа живота си на Манфред, на теб и най-вече на Карим. Моят живот и този на Констанция.

— Не ми се мисли какво щеше да се случи, ако не беше Карим. Безкрайно съм му задължен.

— Аз също. Той ме върна към живота.

— Докато аз безпомощно те държах за ръката.

— Федерико, Карим е лекар. По-късно ми разказа, че още Хипократ е прилагал този метод. Лечителите от векове знаят, че при нужда трябва да се дари дъх на човека.

— Да, cara mia. Но ми призна също, че невинаги е успешен. Твоят ангел пак те спаси. — Прегърна я още по-здраво. — Ако беше умряла, Бианка, и аз нямаше да искам повече да живея.

Тя сложи пръст върху устните му:

— Тихо. Не бива да говориш така.

Той целуна пръстите й един по един.

— Това обаче е чистата истина. Искам да я знаеш.

— Ако продължаваш така, ще ме разплачеш.

— В такъв случай се надявам сълзите ти да са от радост.

Тя го погледна изпод вежди и попита:

— Наистина ли искаш да кръстиш сина ни Манфред? Ако е момче, де.

— А ти какво мислиш?

Тя се подвоуми. Родният й брат й бе причинил много мъка и болка, но именно той измъкна и нея, и Констанция от морето.

— Мисля… Така да бъде. Освен това отдавна простих на брат си.

— И аз също.

— Ти? За какво имаш да му прощаваш?

— Задето доскоро премълчаваше пред мен за измамата на управителя на Хагенау.

— Какво се е случило?

— Явно Волфелин е присвоявал суми в Елзас.

— Наказа ли го?

— Още не, но и това ще стане.

— И какво общо има Манфред?

— Разкрил го е, но се е възползвал и е извлякъл малка изгода.

— По-добре не ми разказвай. Тъкмо се зарадвах, че брат ми се е пречистил…

— Така е — засмя се Фридрих. — По някое време, предполагам, ще се върне във вашата родина. За което бих съжалявал. Той е добър управител.

— А ти имаш ли родина, Федерико?

— Разбира се. Там, където си ти. И Сицилия. А ти нямаш ли?

Тя се замисли.

— Много съм привързана към „Джоя дел Коле“, все едно съм си у дома.

— Искаш ли да е твой?

— Кой?

— Замъкът. Подарявам ти го.

— Подаряваш ми цял замък? Какво е замъглило разсъдъка ти?

— Любовта — сериозно отвърна той.

— Не мога да приема, Федерико. Колкото и да ми е скъп „Джоя дел Коле“, той си остава императорски замък. Подари ми сърцето си.

— Имаш го отдавна.

— Тогава ми обещай нещо.

— Всичко, което поискаш.

— Обещай ми, че винаги ще ме обичаш, дори когато се ожениш за англичанката.

— Обещавам. И понеже споменаваш за планираната ми женитба, какво ще кажеш венчавката да се състои веднага след раждането на Манфред?

„Идиотка такава — наруга се тя, — сама си го изпроси.“ Помъчи се да изобрази хладнокръвна усмивка, макар да й беше дяволски трудно.

— Определи датата, когато смяташ за уместно. В крайна сметка аз не съм поканена.

— Виж, тук се лъжеш.

— Няма ли да е малко неловко любовницата ти да присъства на твоята сватба?

— Ще бъде неловко булката да не се яви.

— Федерико…

— Не, любима, сега ще замълчиш и ще оставиш императора да говори. Ние отдавна искахме да те попитаме дали би се съгласила да се откажеш от свободата си и да станеш Наша жена.

Тя се вторачи в него, без да знае какво да отговори.

— Императорът няма ли да получи отговор? — настоя Фридрих и я дръпна към себе си.

— Ами Изабела Английска? — прошепна тя. — А папа Григорий? А…

— Ние имаме правото сами да решаваме Нашето бъдеще — изрече той с обичайния си самоуверен тон. — А моето бъдеще — добави с дрезгав от вълнение глас — се казва Бианка. Точка по въпроса.

— Забравяш, че отдавна ти принадлежа — закачи го тя. — Нали съм сред подаръците на султан Ал-Камил.

— Вечна благодарност на султана — отвърна Фридрих. — Човекът има голямо сърце — за разлика от мен. Не те давам никому.

— Дори като подарък? — засмя се тя и му намигна.

— В краен случай — като сватбен подарък. Подарък за младоженеца. Какво ще кажеш? — каза Фридрих и я завъртя толкова буйно, че соколите се стреснаха и с гръмките си крясъци заглушиха отговора на Бианка.

Бележки

[1] Джоя дел Коле (ит.) — Радост на хълма. — Б.пр. ↑

[2] Ислямска войнстваща организация, възникнала в Близкия изток през VIII в., известна със систематичната практика на политически убийства. — Б.пр. ↑

[3] Италиански математик (1170–1240), известен най-вече с популяризирането на арабските цифри в Европа, както и на числовата редица, наречена по-късно на негово име — „числа на Фибоначи“. — Б.пр. ↑

[4] Плантагенети — кралска династия от френски произход, разклонение на рода Гатине-Анжу. Плантагенетите са управлявали Англия, Нормандия, Гаскония и др. Един от най-ярките им представители е Ричард I Лъвското сърце. — Б.пр. ↑

[5] Историческа област в Северна Италия с основен град Удине. — Б.пр. ↑

[6] Хилдегард от Бинген (1098–1179), наричана Рейнската пророчица — немска абатиса, монахиня, мистичка, писателка и композиторка от епохата на Средновековието — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Зузане Щайн Бианка Ланча (4)

Метаданни

Данни

Бианка Ланча

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета частОпасни желания

Зузане Щайн
Бианка Ланча (4)

Трета част
Опасни желания