Джон льо Каре
Убийство от класа (20)

Глава 20.
Речната тиня

Мостът „Албърт“ изглеждаше нелепо, както винаги: ръбеста стоманена конструкция с помпозно извиващи се кулички на фона на търпеливото лондонско небе. Под него покорно влачеше водите си Темза, мъкнеше мръсотията си към доковете на Батърси, а после се шмугваше в далечната мъгла.

Мъглата беше гъста. Смайли наблюдаваше как плавеят се носи по повърхността, а когато достига мъглата, първо се превръща в бял прах, а после сякаш се издига във въздуха, разтваря се и изчезва.

Така щеше да приключи всичко: някоя сутрин, когато времето е лошо, ще измъкнат хленчещия убиец от килията и ще нахлузят на врата му примката. Дали Смайли щеше да намери достатъчно смелост, за да си припомни в бъдеще тези изминали два месеца в миг, когато зората сипва зад прозореца му, а часовникът отмерва времето? Когато вратът на убиеца няма да издържи тежестта и човекът ще се превърне в отпадък, подобно на речната тиня?

Смайли тръгна по улица Бомонт към Кингс Роуд. Край него изпухтя млекарски фургон. Тази сутрин Смайли щеше да закуси навън, а после да вземе такси до улица Кързън и да си поръча вино към обеда. Щеше да избере нещо добро. Фийлдинг би оценил това.

Фийлдинг притвори очи и отпи от чашата, леко опрял лявата си ръка на гърдите.

— Божествено, божествено! — възкликна той и Ейлса Бримли, седнала насреща му, нежно се усмихна.

— Как се каните да живеете като пенсионер, господин Фийлдинг? Като пиете френско вино?

Фийлдинг все още държеше чашата пред устата си и гледаше свещите. Сервизите бяха хубави, по-хубави от неговите. Чудеше се защо няма други хора, дошли да вечерят. Накрая каза:

— Наскоро, след като се успокоих, направих едно откритие.

— И какво е то?

— Че съм играл в театър без публика. Сега обаче имам утехата, че никой не помни как съм забравял репликите си или съм пропускал да изляза на сцената. Толкова много хора търпеливо очакват публиката да умре. След едно-две полугодия всички в Карне ще са забравили каква каша направих от живота си. Доскоро бях прекалено суетен, за да го осъзная.

Фийлдинг сложи чашата си на масата и внезапно се усмихна на Ейлса Бримли.

— Това е успокоението, за което ви споменах. Да съществувам не в чуждите, а единствено в своите представи, да бъда монах мирянин, избавен и забравен.

Смайли му доля вино и каза:

— Госпожица Бримли познаваше добре брат ви Ейдриан по време на войната. Тримата бяхме в един отдел. Известно време тя му беше секретарка. Нали така, Брим?

— Потиска фактът, че лошите оцеляват — изтъкна Фийлдинг. — Доста е притеснително. Искам да кажа, притеснително е за лошите — поясни той и въздъхна с доволството на гастроном. — Добрата храна води до откровения. Uebergangsperiode^[1] между entremets^[2] и десерта.

Всички се засмяха, после настъпи мълчание. Смайли остави чашата си и каза:

— А историята, която ми разказахте в четвъртък, когато дойдох у вас…

— Какво по-точно — подразни се Фийлдинг.

— Че сте поправили изпитната работа на Тим Пъркинс… Взели сте я от чантата и сте подменили решенията…

— И какво?

— Ами това не е вярно.

Смайли говореше с безразличие, сякаш ставаше дума за времето.

— Заключението на експертизата е, че това не е вярно — продължи той. — Почеркът навсякъде е един и същ, писало е само момчето. Ако някой е нанасял поправки, това е бил Пъркинс.

Последва тишина, която продължи дълго, Фийлдинг сви рамене.

— Скъпи приятелю, не можете да очаквате, че ще ви повярвам. Тия хора всъщност са глупаци.

— Естествено, това не означава нищо. Тоест, може би просто сте искали да защитите момчето, нали? Излъгахте, за да го прикриете, за да спасите честта му, така да се каже. Нали може да се даде такова обяснение?

— Казах ви истината — отговори кратко Фийлдинг. — А вие мислете каквото си искате.

— Да речем, представям си момента, когато сте стигнали до споразумение. Взели сте присърце притеснението на момчето, когато е донесло у вас изпитните работи, импулсивно сте отворили чантата, извадили сте темата му и сте го накарали да я поправи.

— Вижте какво — ядосано го прекъсна Фийлдинг, — защо не престанете да се занимавате с тия работи? Какво значение има това за вас?

Смайли му отговори неочаквано разпалено:

— Опитвам се да ви помогна, господин Фийлдинг. Моля ви да ми повярвате, опитвам се да ви помогна. Заради Ейдриан. Не искам да има неприятности и мъка повече от необходимото. Искам да изясня въпроса, преди да дойде Ригби. Джейни вече е извън подозрение. Известно ви е, нали? Изглежда смятат, че Роуд е убиецът, но още не са го арестували. Имат основания, но не го правят. Само са го накарали да даде допълнителни показания. Разбирате, че историята с чантата е от голямо значение. Всичко зависи от това какво наистина сте видели вътре и дали Пъркинс също го е видял. Не ви ли е ясно? Ако в крайна сметка Пъркинс е поправил работата си, значи само той е отварял чантата. Тогава ще поискат да узнаят отговора на един много важен въпрос: ще поискат да узнаят как сте разбрали какво има в чантата.

— За какво намеквате?

— Всъщност те не са глупаци и вие го знаете. Нека за миг да започнем от другия край. Да предположим, че убиецът на Стела сте вие, да предположим, че сте имали причина за това, и то доста основателна причина, а те знаят каква би могла да бъде тя. Да предположим, че онази нощ сте връчили чантата на Роуд, а после сте го изпреварили — например с велосипед. Както Джейни каза, убиецът е бил носен от вятъра. Ако наистина е така, всичко, което според вас е било в чантата, всъщност не е било там. Може да сте го съчинили, а когато по-късно стават известни оценките и вие разбирате, че Пъркинс е поправил работата си, тогава се досещате какво е видяло момчето в чантата, тоест че не е видяло нищо, освен изпитните работи. Според мен това би било достатъчно като обяснение защо ви се е наложило да убиете момчето — Смайли замълча и погледна Фийлдинг. — И в известен смисъл — добави някак неохотно той, — така историята изглежда по-смислена, нали?

— А каква, ако смея да попитам, е причината, за която говорите?

— Може би Стела ви е изнудвала. Тя положително е знаела, че сте съден на Север по време на войната. Баща й е бил мирови съдия, нали така? Разбрах, че са прегледали досиетата. Баща й е участвал в съдебния състав на този процес. Тя е знаела, че нямате средства, че ще трябва да работите другаде и ви е държала под прицел. Изглежда и Д’Арси го е знаел, тя му го е казала. Не е имала какво да губи. Д’Арси е бил наясно с всичко от самото начало и не би позволил на вестниците да се докопат до историята. Тя е знаела това, познавала си е човека, а вие, Фийлдинг, не сте ли казали също на Д’Арси? Струва ми се, че може и да сте го направили. Когато Стела е дошла при вас и ви е казала, че знае за процеса, когато ви се е подигравала и присмивала, вие сте отишли при Д’Арси и сте му го разказали. Попитали сте го какво да правите, а той ви е казал… Какво ли ви е казал той? Може би ви е накарал да разберете какво иска Стела от вас. Но тя не е искала нещо материално, поне не пари. Имала е нужда от нещо по-приятно, по-благотворно за перверзния й нищожен разсъдък: искала е да зависите от нея, да ви притежава. Стела е обичала да заговорничи, викала ви е на срещи в невероятни места: в гори, в занемарени черкви, и то най-вече нощем. Не е искала от вас нищо, освен да пречупите волята си. Карала ви е да слушате хвалбите й, историите за налудничавите й интриги, заставяла ви е да се подмазвате и да се свивате, а после ви е пускала да избягате до следващия път — Смайли отново погледна Фийлдинг. — Ясно ви е, че мислите им могат да приемат такава посока. Затова е необходимо да знаем кой е отворил чантата. И кой е подправил изпитната работа.

И Смайли, и Ейлса гледаха Фийлдинг. В погледа на Ейл са се криеше ужас, а Фийлдинг стоеше безучастен и не помръдваше. Накрая каза:

— Ако разсъждават така, откъде могат да предположат, че аз съм знаел, че Роуд ще се върне за чантата си тази вечер?

— О, те ще предположат, че Стела ви е определила среща след вечерята у вас — Смайли подхвърли това, сякаш добавяше някаква скучна подробност. — Като част от любимата й игра.

— А откъде могат да знаят?

— От показанията на Роуд — продължи Смайли. — Стела е взела чантата от антрето, всъщност я е държала. Когато стигнали в Норт Фийлдс, чантата липсвала. Стела изпаднала в ярост и обвинила Роуд, че я е забравил. Накарала го да отиде и да я прибере. Не си ли вадите заключение?

— О, всичко е ясно — каза Фийлдинг, а Смайли чу как Ейлса Бримли ужасена прошепва името му.

— С други думи, когато Стела е замисляла номера, с който да задоволи перверзните си желания, вие сте съзрели възможност да я убиете, като прехвърлите вината върху някакъв несъществуващ скитник или, в случай че не успеете, върху Роуд, като резервен вариант за защита. Да предположим, че сте възнамерявали да я убиете. Сигурно сте се канели да отидете до тях с велосипед някоя вечер, когато Роуд остане до късно в колежа. Приготвили сте си галоши и мушама, дори сте откраднали кабел от кабинета на Роуд, възнамерявайки да заблудите следствието. И само каква златна възможност се е появила, когато се е явил Пъркинс с чантата! Стела е настоявала да се срещнете, чантата е била забравена нарочно, за да осъществите срещата. За съжаление, според мен, те ще разсъждават така. Разбирате, че за тях убиецът не е Роуд.

— Откъде знаят? Как е възможно да знаят? Роуд няма алиби.

Смайли сякаш не го чуваше. Той гледаше към прозореца и към тежките кадифени завеси, които неспокойно се поклащаха.

— Какво има? Какво гледате? — изведнъж попита Фийлдинг извънредно настойчиво, но Смайли не му отговори. Чак след време каза:

— Вижте какво, Фийлдинг, ние просто не знаем какви могат да бъдат хората, никога не можем да сме сигурни. Не съществува неоспорима истина за човешките същества, няма формула, която да е приложима към всеки от нас, а някои са нищожества, нали така? Някои са толкова лабилни, че се изумяваме. Хората са хамелеони. Веднъж прочетох разказ за един поет, който се къпел в басейните на студени фонтани, за да усети при този контакт собственото си съществуване. Необходимо му е било да получава доказателства, като дете, мразено от родителите си. Може да кажете, че е искал да застави слънцето да го осветява, за да вижда сянката си и да се чувства жив.

Фийлдинг нетърпеливо махна с ръка.

— А откъде знаете, че убиецът не е Роуд?

— Такива хора… а те съществуват, Фийлдинг… И знаете ли тяхната тайна? Те не усещат нищо в душите си, нито болка, нито любов, нито омраза, затова се срамуват и се боят — защото нямат чувства, а техният срам, Фийлдинг, техният срам ги подтиква към екстравагантност и показност, принудени са да усещат студа на водата, без нея те са нищо. Светът ги вижда като циркаджии, като фантазьори и лъжци, може би и като търсачи на силни усещания, но не вижда истинския им облик: те са живи мъртъвци.

— Откъде знаете? Откъде знаете, че не е Роуд? — извика ядосано Фийлдинг.

А Смайли му отвърна:

— Ще ви кажа.

— Ако Роуд е убил жена си, той го е замислил отдавна. Найлоновата мушама, ботушите, оръдието на убийството, използването на Пъркинс, за да отнесе чантата в къщата ви — всичко това свидетелства за отдавнашно, предварително планиране. Разбира се, човек би могъл да попита защо му е трябвало изобщо да се занимава с Пъркинс, защо се е налагало да се разделя с чантата си? Както и да е… Да видим какво е направил Роуд. След вечерята той се прибира с жена си, като нарочно забравя чантата. Оставя жена си у дома и се връща у вас за чантата. Оказва се, че е било рисковано да забравя чантата. Да оставим настрани факта, че никой не би очаквал чантата да е заключена, жена му можеше да забележи на тръгване, че той не я е взел. Вие също или госпожица Трубоди също сте могли да забележите, но за щастие, това не се случва. Роуд си взема чантата, бързо се връща, убива жена си и подготвя уликите, с които да заблуди полицията. Слага мушамата, галошите и ръкавиците в колета за бежанците, връзва пакета и се приготвя да обмисли добре измъкването си оттам. Може би го уплашва Джейни Лудата, но той все пак излиза на пътя и отново влиза в къщата като Станли Роуд. Пет минути по-късно вече е в дома на Д’Арси. Следващите четирийсет и осем часа е под непрекъснато наблюдение. Възможно е това да не ви е било известно, Фийлдинг, но полицията е открила оръдието на убийството на четири мили от там, хвърлено в канавката. Намират го десет часа след като научават за убийството, много преди Роуд да има възможност да го скрие там. И тъкмо това е спорното място, Фийлдинг. Тъкмо това не могат да проумеят. Допускам, че е възможно оръдието на убийството да бъде наподобено. Роуд може да е взел косми от гребена на Стела, да ги е залепил с човешка кръв към парче коаксиален кабел и да го е подхвърлил в канавката, преди да е извършил убийството. Но той е можел да използва единствено собствената си кръв, която е от друга група, а кръвта върху намерения кабел е от групата на Стела. Не го е направил Роуд, а има и още едно конкретно доказателство, свързано с колета. Вчера Ригби говорил с госпожица Трубоди. Оказва се, че на сутринта в деня на убийството тя се е обадила на Стела Роуд. Обадила се е по ваше искане. Фийлдинг, за да съобщи, че едно от момчетата ще занесе някои стари дрехи в Норт Фийлдс в четвъртък сутринта, а молбата й била Стела да не пакетира нещата дотогава. С какво ви заплаши Стела, Фийлдинг? Че ще изпрати анонимно писмо до следващото ви работно място?

След тези думи Смайли сложи ръка на рамото на Фийлдинг и рече:

— А сега, за бога, си вървете. Остава много малко време. Заради паметта на Ейдриан, вървете си.

В този миг Ейлса Бримли прошепна нещо, което той не чу.

Фийлдинг обаче изглежда също не го чуваше. Едрата му глава бе отметната назад, очите му оставаха полузатворени, дебелите му пръсти все още стискаха чашата с вино.

Звънецът на входната врата прозвуча като писък на жена в празна къща.

Смайли изобщо не разбра откъде се взе шумът — дали защото Фийлдинг се опря с ръце на масата, когато ставаше, или защото бутна стола си и той се прекатури, а може би това съвсем не беше шум, а просто изненада от рязкото и неочаквано движение: миг по-рано Фийлдинг седеше в креслото, обзет от летаргия, а сега тичешком прекосяваше стаята. После Ригби го спря — хвана дясната му ръка и направи нещо, така че Фийлдинг изкрещя от болка и страх, след което, принуден от хватката на Ригби, се извърна с лице към тях. После Ригби каза очакваните думи, а Фийлдинг вторачи ужасено очи в Смайли.

— Спрете го, Смайли, за бога, спрете го! Ще ме обесят!

И той продължи да крещи, като повтаряше: „Ще ме обесят! Ще ме обесят!“, чак докато детективите, останали на улицата, не се качиха горе и не го натикаха, без много да се церемонят, в чакащата отпред кола.

Смайли гледаше как колата потегля. Тръгна бавно, избирайки си пътя по мократа улица, накрая изчезна. Смайли остана дълго на същото място, загледан в края на пътя, а минувачите му хвърляха учудени погледи или се мъчеха да отгатнат в какво се е вторачил. Но не се виждаше нищо. Улицата тънеше в полумрак, а по нея се движеха сенки.