Джон льо Каре
Убийство от класа (17)

Глава 17.
Бягството на заека

Почука на вратата на Ригби и веднага влезе.

— За голямо съжаление, струва ми се, че ще трябва да арестуваме Станли Роуд — започна той и разказа за срещата си с Фийлдинг.

— Трябва да съобщя на шефа — неуверено заяви Ригби. — Готов ли сте да повторите всичко пред него? Ако ще прибираме преподавател от Карне, според мен трябва първо да уведомим шефа. Той току-що се върна. Почакайте малко.

Ригби се обади по телефона, който беше на бюрото му, и поиска да го свържат с началника на полицията. Няколко минути по-късно двамата вървяха мълчаливо по застлания с килими коридор. По стените имаше окачени снимки на отбори по ръгби и крикет, някои пожълтели и избелели от индийското слънце, други изпълнени в сепия — любимия метод на фотографите от Карне в началото на века. На равни разстояния стояха празни яркочервени кофи, върху които старателно бе изписано с бяла боя: „За пожар“. Коридорът завършваше с тъмна дъбова врата. Ригби спря пред нея и почука. Отговор не последва. Той почука отново и тогава отвътре се чу вик: „Влез!“.

Влизането им бе наблюдавано от два едри шпаньола. Зад кучетата на огромно бюро седеше бригадният командир Хавлейк, офицер на Британската империя, полицейски началник в Карне. Седеше като воден плъх върху сал.

Оскъдните кичури бяла коса по иначе плешивата му глава бяха грижливо пригладени така, че да прикриват колкото може повече плешивостта. От това изглеждаше мокър, сякаш току-що бе излязъл от водите на река. Мустаците му, които щедро компенсираха липсата на коса, бяха руси и гъсти на вид. Беше много дребен човек, облечен с кафяв костюм и бяла риза с колосана яка, чиито краища бяха заоблени.

— Сър, позволете да ви представя господин Смайли от Лондон — започна Ригби.

Хавлейк стана от бюрото и тръгна към тях, като че се предаваше — без вътрешно убеждение, но примирен. Подаде малката си топчеста ръка и каза:

— От Лондон сте, значи? Приятно ми е, сър!

Изрече това на един дъх, сякаш го беше наизустил.

— Господин Смайли е в Карне по личен въпрос — осведоми го Ригби. — Познат е на господин Фийлдинг.

— А. Фийлдинг е голям особняк, голям! — отсече полицейският началник.

— Така е, сър — съгласи се Ригби и продължи: — Господин Смайли току-що е бил при господин Фийлдинг, за да си вземе довиждане преди заминаването за Лондон.

Хавлейк стрелна с очички Смайли, сякаш се чудеше дали той е в състояние да извърши такова пътуване.

— Господин Фийлдинг е дал показания, сър, за които притежава доказателства — продължи Ригби. — Става дума за убийството, сър.

— Да чуем, Ригби! — предизвикателно каза Хавлейк.

Смайли се намеси:

— Фийлдинг заяви, че убиецът е съпругът, Станли Роуд. Фийлдинг разказа, че когато отговорникът донесъл у тях чантата на Роуд с изпитните работи…

— Какви изпитни работи?

— Не си ли спомняте? Този следобед Роуд е провеждал изпит. Освен това е бил дежурен в черквата и чак след това отишъл на вечеря у Фийлдинг. За улеснение дал изпитните работи на Пъркинс, за да…

— На момчето, което загина? — попита Хавлейк.

— Да.

— Нещо много сте осведомен по въпроса — заплашително подхвърли Хавлейк.

— Фийлдинг разказа, че когато Пъркинс му донесъл чантата, той я отворил. Искал да види как Пъркинс се е справил със задачите. За момчето е било жизненоважно да си изкара изпита — продължи Смайли.

— Е, сега от усърдието зависи всичко — с горчивина в гласа подхвърли Хавлейк. — Уверявам ви, че когато бях малък, тук нещата стояха другояче.

— Когато Фийлдинг отворил чантата, видял вътре изпитните работи. Но видял също и найлонова мушама, стари кожени ръкавици и чифт галоши, отрязани от гумени ботуши.

Последва пауза, после Хавлейк възкликна:

— Боже господи! Боже господи! Чухте ли. Ригби? Това са намерили в колета в Лондон. Боже господи!

— Освен това имало и парче кабел, дълго парче. Това е чантата, за която се е върнал Роуд в нощта на убийството. Нали си спомняте? — завърши Смайли с чувството, че е хранил дете и непрекъснато е внимавал да не препълни лъжичката.

Настъпи продължително мълчание. Накрая Ригби, който явно си познаваше човека, рече:

— Мотивът му е издигането в службата, сър. Госпожа Роуд не е проявявала желание да повиши статуса си, обличала се е неподходящо и не е вземала участие в религиозния живот на колежа.

— Момент — прекъсна го Хавлейк. — Роуд отдавна е замислял убийството, така ли?

— Да, сър.

— Искал е да се възприеме като убийство с цел грабеж?

— Да, сър.

— Взел си е чантата, върнал се е в Норт Фийлдс, а после какво е направил?

— Облякъл мушамата, която е била с качулка, обул галошите, сложил си е ръкавиците. Взел и оръдието на убийството, сър. Вмъкнал се през задната порта, минал през градината, отишъл до входната врата отпред и позвънил, сър. Жена му отворила. Той я повалил, завлякъл я до оранжерията и там я убил. Измил мушамата на дворната чешма и прибрал всичко в колета. Вързал го и тръгнал по алеята, този път към предната порта, защото знаел, че скоро стъпките му ще бъдат заличени от хората, които ще дойдат. Излязъл на пътя, където снегът е утъпкан и не остават следи, а после заобиколил и отново влязъл в къщата, където изпълнил ролята на отчаяния съпруг, като се постарал, щом открил тялото, да остави отпечатъци от пръстите си върху следите от ръкавиците. Но е имало една вещ, която е било твърде опасно да слага в колета, сър. Оръдието на убийството.

— Добре, Ригби. Прибери го. Ако ти е нужно прокурорско нареждане, господин Бороу ще ти изготви. Ако ли не, ще позвъня на лорд Соли.

— Разбрано, сър, а да изпратя ли сержант Лоу, за да запише показанията на господин Фийлдинг?

— А защо, по дяволите, е мълчал досега, Ригби?

— Него трябва да попитате, сър — с равен глас му отговори Ригби и напусна стаята.

 

 

— В Карне ли сте завършили? — попита Хавлейк, като побутна към Смайли сребърната настолна табакера.

— Не. За съжаление, не — отвърна Смайли.

— А откъде познавате Фийлдинг?

— Срещали сме се в Оксфорд след войната.

— Голям чудак е Фийлдинг, много е особен. Казахте, че името ви е Смайли?

— Да.

— Имаше един Смайли, дето се ожени за Ан Съркоум, братовчедката на лорд Соли. Ан беше голяма красавица, а взе, че се омъжи за този човек. Някакъв смотан голтак, офицерче, което нямаше нищо, освен един златен часовник. Соли много се подразни.

Смайли не каза нищо.

— Соли има син в Карне — продължи Хавлейк. — Известно ли ви е това?

— Мисля, че четох някъде във вестниците.

— Разкажете ми за този тип, за Роуд. Той е завършил гимназия, нали?

— Да, така се оказа.

— Много странна история. Експериментите са обречени на неуспех, нали така? Традицията не се поддава на експерименти.

— Прав сте.

— Това е бедата на нашето време. Например Африка: изглежда никой не разбира, че едно общество не се изгражда за двайсет и четири часа. Културата се създава с векове.

Хавлейк се намръщи и започна да си играе с ножа за разрязване на хартия. После продължи:

— Чудно ми е как парчето кабел, с което я е убил, е стигнало до канавката. Не го изпуснахме от очи цели четирийсет и осем часа след убийството.

— И аз съм озадачен — каза Смайли. — Както и Джейн Лин.

— Какво имате предвид?

— Не вярвам, че Роуд се е осмелил по-късно да влезе в къщата, ако е знаел, че Джейн Лин го е видяла как убива жена си. Разбира се, само ако допуснем, че наистина го е знаел, което изглежда вероятно. Много хладнокръвно ми се струва, прекалено хладнокръвно…

— Странно е, много е странно — промърмори Хавлейк. Погледна часовника си, като за целта вдигна високо левия си лакът с бързото движение на кавалерист, което се видя на Смайли смешно, а и малко тъжно. Минутите се нижеха. Смайли се чудеше дали да не си тръгне, но му се стори, че Хавлейк има нужда да постои с него.

— Голяма бъркотия ще настъпи. Не всеки ден арестуваме преподавател от Карне с обвинение в убийство — каза Хавлейк и рязко пусна ножа за хартия върху бюрото. — Тия отвратителни журналисти, трябва да бъдат пердашени с камшик! — заяви той. — Само вижте какви глупости пишат за кралското семейство! Много са проклети!

Хавлейк стана, прекоси стаята и се разположи на коженото кресло край камината.

— Чудя се защо го е направил — продължи той. — Защо, по дяволите, го е направил? Такъв човек да извърши убийство, и то да убие собствената си жена!

Хавлейк изрече това простичко, сякаш очакваше да му бъде обяснено.

— Не вярвам, че е възможно някога да узнаем докрай по какви причини някой върши нещо — бавно каза Смайли.

— Божичко, имате право, не ще и дума… А вие как си изкарвате прехраната. Смайли?

— След войната известно време бях в Оксфорд. Преподавах и правех проучвания. Сега съм в Лондон.

— Май хитрец си падате, а?

Смайли се чудеше кога ли ще се върне Ригби.

— А знаете ли нещо за семейството на този човек? Има ли роднини, близки?

— Мисля, че родителите му са починали — отговори Смайли и в същия миг телефонът върху бюрото на Хавлейк рязко иззвъня. Беше Ригби. Съобщи, че Станли Роуд е изчезнал.