Tink-tinkje

Коя птица лети най-високо ^[0]

The birds wanted a king. Men have a king, so have animals, and why shouldn’t they? All had assembled.

“The Ostrich, because he is the largest,” one called out.

“No, he can’t fly.”

“Eagle, on account of his strength.”

“Not he, he is too ugly.”

“Vulture, because he can fly the highest.”

“No, Vulture is too dirty, his odor is terrible.”

“Peacock, he is so beautiful.”

“His feet are too ugly, and also his voice.”

“Owl, because he can see well.”

“Not Owl, he is ashamed of the light.”

And so they got no further. Then one shouted aloud, “He who can fly the highest will be king.” “Yes, yes,” they all screamed, and at a given signal they all ascended straight up into the sky.

Vulture flew for three whole days without stopping, straight toward the sun. Then he cried aloud, “I am the highest, I am king.”

“T-sie, t-sie, t-sie,” he heard above him. There Tink-tinkje was flying. He had held fast to one of the great wing feathers of Vulture, and had never been felt, he was so light. “T-sie, t-sie, t-sie, I am the highest, I am king,” piped Tink-tinkje.

Vulture flew for another day still ascending. “I am highest, I am king.”

“T-sie, t-sie, t-sie, I am the highest, I am king,” Tink-tinkje mocked. There he was again, having crept out from under the wing of Vulture.

Vulture flew on the fifth day straight up in the air. “I am the highest, I am king,” he called.

“T-sie, t-sie, t-sie,” piped the little fellow above him. “I am the highest, I am king.”

Vulture was tired and now flew direct to earth. The other birds were mad through and through. Tink-tinkje must die because he had taken advantage of Vulture’s feathers and there hidden himself. All flew after him and he had to take refuge in a mouse hole. But how were they to get him out? Some one must stand guard to seize him the moment he put out his head.

“Owl must keep guard; he has the largest eyes; he can see well,” they exclaimed.

Owl went and took up his position before the hole. The sun was warm and soon Owl became sleepy and presently he was fast asleep.

Tink-tinkje peeped, saw that Owl was asleep, and z-zip away he went. Shortly afterwards the other birds came to see if Tink-tinkje were still in the hole. “T-sie, t-sie,” they heard in a tree; and there the little vagabond was sitting.

White-crow, perfectly disgusted, turned around and exclaimed, “Now I won’t say a single word more.” And from that day to this White-crow has never spoken. Even though you strike him, he makes no sound, he utters no cry.

Птиците решили да си изберат цар. Хората си имат цар, животните също, защо да си нямат и те? Събрали се всички на едно място.

— Нека да е щраусът, защото той е най-голям! — извикал един.

— Не, той не може да лети.

— Орелът — той е най-силен.

— Не може, той е много грозен.

— Лешоядът, защото той лети най-високо.

— Не, лешоядът е твърде мръсен, миризмата му е ужасна.

— Паунът — той е толкова красив.

— Краката му са много грозни, а също и гласът му.

— Бухалът, защото той може да вижда добре.

— Бухалът не, той се бои от светлината.

И така те до никъде не стигнали. После някой извикал силно:

— Нека този от нас, който може да излети най-високо, той да бъде цар.

— Да, да — закрещели всички и по даден сигнал всички се издигнали към небето.

Лешоядът летял цели три дни без да спре, право към слънцето. След това силно извикал:

— Аз съм най-високо, аз съм цар.

— Тинк-тинк-тинк — чул той над себе си. Там летяло врабчето Тинк-тинк. То се държало здраво за едно от големите пера на крилото на лешояда, без той да го усети, защото било много леко.

— Тинк-тинк-тинк, аз съм най-високо, аз съм цар — пищял Тинк-тинк.

Лешоядът летял още един ден, като продължавал да се издига все по-нависоко.

— Аз съм най-високо, аз съм цар.

— Тинк-тинк-тинк, аз съм най-високо, аз съм цар — имитирал го Тинк-тинк. Той бил пак там, изпълзял изпод крилото на лешояда.

На петия ден лешоядът полетял право нагоре.

— Аз съм най-високо, аз съм цар — извикал той.

— Тинк-тинк-тинк — изпищяло малкото същество над него. — Аз съм най-високо, аз съм цар.

Обаче лешоядът бил вече изморен и полетял право към земята. Другите птици били напълно вбесени. Тинк-тинк трябвало да умре, защото се възползувал от перата на лешояда и се скрил между тях. Всички полетели след него и той бил принуден да потърси спасение в една миша дупка. Но как да го измъкнат оттам? Някой трябвало да застане на стража, за да го сграбчи в момента, в който си покаже главата навън.

— Бухалът трябва да стои на стража, той има най-големи очи, той може да вижда добре — извикали те.

Бухалът отишъл и заел позиция пред дупката. Но слънцето греело, било топло, и скоро бухалът се унесъл и заспал дълбоко.

Тинк-тинк надникнал, видял, че бухалът спи, измъкнал се и отлетял. Скоро след това дошли другите птици да видят дали Тинк-тинк е още в дупката.

— Тинк-тинк — чули те от едно дърво и що да видят — там седи малкият нахалник.

Бялата врана била така възмутена, че се извърнала и възкликнала:

— Нямам повече думи!

И от този ден белите врани повече никога не говорят. Дори и да ги удариш, те не издават ни звук, ни стон.

Илюстрация от книга за зоологията на Южна Африка