Фред Варгас
Ветровете на Нептун (41)

XLI

Клемантин го прие, без да покаже и най-малката изненада. Настани го пред камината и го насили да хапне малко макарони с шунка.

— Този път, Клемантин, не става дума само за вечеря — каза Адамсберг. — Имам нужда да ме скриете. Всички ченгета в страната са по петите ми.

— Ами случва се — каза Клемантин, без да се развълнува, като му тикаше в ръцете кофичка кисело мляко със забита вътре лъжица. — Ченгетата невинаги мислят като нас, такава им е професията. Затова ли сте гримиран?

— Да, наложи ми се да бягам от Канада.

— Много е шик костюмът ви.

— Аз също съм ченге — продължи Адамсберг мисълта си. — Така че сам се преследвам. Направих една глупост, Клемантин.

— Като каква?

— Като една огромна глупост. В Квебек се напих като казак, срещнах едно момиче и го убих с една тризъба вила.

— Имам идея — каза Клемантин. — Ще разгънем канапето и ще го доближим до камината. Ще ви завия с две дебели кувертюри и ще бъдете настанен като принц. Само това мога да ви предложа, понеже Жозет спи в малкия кабинет.

— Чудесно, Клемантин. Вашата приятелка Жозет няма ли да се разприказва?

— Жозет е имала и по-добри времена. Дори навремето е живяла на широка нога, като истинска дама. А сега си има друга работа. Няма да говори за вас повече, отколкото вие за нея. Стига глупости, тази вила дали не е дело пак на вашето чудовище?

— Нямам представа, Клемантин. Или е той, или съм аз.

— Това вече е битка — одобри Клемантин, докато вадеше кувертюрите. — Вдъхва ти кураж.

— Не бях разглеждал нещата в тази светлина.

— Че то иначе на човек му доскучава. Не може непрекъснато да се ядат макарони с шунка. Нямате ли някаква идейка дали е той или вие?

— Работата е там — каза Адамсберг и се зае да разгъва канапето, — че бях много пиян и не си спомням нищо.

— И на мен ми се е случвало, когато бях бременна с дъщеря ми. Паднах на паветата и после не можех да си спомня каквото и да било.

— А омекнаха ли ви краката?

— Ами! Разправят, че съм търчала по булеварда като заек. Подир какво съм търчала? Мистерия.

— Мистерия — повтори Адамсберг.

— Е, не е страшно де. Човек никога не знае съвсем подир какво търчи в живота си. Така че малко повече или малко по-малко, има ли значение?

— Може ли да остана. Клемантин? Няма ли да ви преча?

— Напротив. Смятам да ви поохраня. Ще ви трябват сили, ако ще търчите.

Адамсберг отвори сака си и й подаде бурканчето с кленов сироп.

— Донесох ви това от Квебек. Яде се с кисело мляко, с хляб, с палачинки. Ще върви с тиганиците ви.

— Е, много мило. При всичките ви неприятности това ме трогва. Хубаво бурканче. От дърветата им ли тече?

— Да. В цялата работа май бурканчето най-трудно се произвежда. Иначе сцепват ствола на дървото и събират сиропа.

— Практично е. Ако можеше така да си произвеждаме и малко пържоли.

— Или малко истина.

— А, виж, истината не се открива току-така. Истината се крие като гъбите и никой не знае защо.

— И как се намира. Клемантин?

— Ами точно като гъбите. Търсиш сенчесто място и повдигаш листата едно по едно. Понякога отнема време.

Адамсберг спа до обяд за пръв път в живота си. Клемантин беше запалила огъня и сготвила, без да вдига шум.

— Трябва да направя важно посещение, Клемантин — каза Адамсберг, докато пиеше кафето си. — Можете ли да поосвежите грима ми? Мога да си обръсна главата, но не знам как да си избеля ръцете.

Душът бе извадил наяве матовата кожа на Адамсберг, която контрастираше с бледото му лице.

— Не е по моята специалност — призна Клемантин. — По-добре се доверете на Жозет, тя е като художник. По цял час се гримира.

С леко колебливи жестове Жозет осветли с фон дьо тен ръцете на комисаря, оправи повредените места по лицето и врата и постави на корема му възглавничката, която му придаваше известна закръгленост.

— Какво правите по цял ден с тези компютри, Жозет? — попита Адамсберг, докато старата дама грижливо решеше белите му коси.

— Прехвърлям, изравнявам, разпределям.

Адамсберг не се опита да изясни този загадъчен отговор. Дейността на Жозет би могла да го заинтересува при други обстоятелства, но не и в тези екстремни условия. Поддържаше разтвора от куртоазия и защото не бе забравил упреците на Ретанкур. Жозет модулираше деликатно треперливия си гласец и Адамсберг наистина разпознаваше интонацията на едрата буржоазия.

— Винаги ли сте работили в информатиката?

— Започнах към шейсет и пет години.

— Не е лесно да се оправи човек.

— Справям се — каза старата дама с крехкия си глас.