Добри Жотев
Утро

Напира изгрев.

Като лъчиста чучулига

след мигове ще се възземе слънцето —

прадревно божество.

И тържество тръбите му тръбят.

И Витоша, сребристо чиста

оголва бистрата си плът.

 

О, светлина!

Защо ме мамиш, светлина?

Това, което мракът скрива,

ти го прикриваш с явност.

И ме обграждат с ясните си маски,

бездънни тайни.

 

Метафора е тоя свят.

Непроницаема метафора.

И ни наказва тоя свят:

да се родим, да бъдем и отминем

непроумели нищо.

Не зная по-жестоко наказание!

 

Възлиза слънцето.

Лъчите му разкриват Витоша

сто пъти по-прекрасна.

И смазва ме, и смазва ме до смърт

метафоричната й ясност!