Дончо Цончев
Жълтата къща (8)

8.

Сънуваше двора около жълтата къща, потънал (и той) във високите бурени — жилави, саморасли и ръбести като лакти на друг. Подути от стръв. Над тях вековната сянка на явори и каваци — сиви и гладки кори, черни и напукани, вбити към тайните на земята. Сплетени, молещи, виещи клони-ръце, впити в посоките на менящото се небе. В съня си мислеше: „Нещата бавно променят вида си, човек може да каже, че те не се и променят, въобще.“ Тогава за какво беше всичко?

Тогава:

„Татко, какво си мислил, когато си ме извикал на белия свят? Ти ли си го мислил, наистина, а ако има нещо, което мисли вместо теб, защо то не ти дава и отговора?“

Мисълта бягаше от себе си и искаше да бъде част от бурените, които не помръдваха и даже нарочно променяха вида си със сезоните, за да измамят, че има промяна.

Каква промяна е временната, боже, каква?

И все пак ето, ето как бяла осъмва земята (от сланата): светнало утро, сгушени всички сред едрите жълти, сиви, умрели листа — тъй чакат снега да ги завие. Да приспи вечната сила на корените (в които никога няма промяна, а само страшната, онази страшна поръка да се повтори, потрети и помилиарди все същото, отново, на всяка цена) да се сънува под белия сняг раждането на следващото зелено потомство — единствена утеха в онаследяваната тъга от есента.

Тракаше влакът, железните колелета все така отброяваха фугите между железните релси, както елхите и коледните играчки отброяват годините (ужасяващо бързо и пълно с надежда, вместо със страх) — той няма да си отвори очите за истини като тази и няма да ги отвори сега, той иска още да гледа под зачервените си клепачи смислената, велика лъжа в Двора.

И ето, когато небесният сняг с тихичка песен (твърде достатъчно окалян) се оттегли:

Щир — бърз, едър и нагъл.

Живовляк — жаднозелен, плосък и жилав.

Троскот — дребен, привичен и непридирчив. (Затуй ли и дали наистина безполезен?)

Красавците не са последни, те са на края на тревния род. Виж, плахо побутват топлата пръст. Поглеждат към слънцето, хукват нагоре. Без лакти, без жили. Отварят жълтите, сините и червените обърнати рокли, да съберат вътре нектара и да го дадат на… Който се отбие, нека си вземе — те са цветя.

(Те са обърнати рокли, не отваряй очи, ако искаш да ги запазиш завинаги!)

Боже, обърнати рокли — събират магията на повтарянето, защото корените… защото всъщност това е единственото движение. Сладка измама е този нектар (към който те мами шареното и нежното); ти, насекомо крилато, всъщност си един пощальон на рода на цветята.

Чуваш ли, ей, пеперудо скоклива и земна оса, и пчела — вие сте роби на семето на цветята! Вие сте „труд“, „глад“, „музиката на свободата“ — всички те роби на семето на човека.

Чу едно „хъ-ъъ“, тихо и провлечено, знаеше, че то излиза от бабичката насреща. Все тъй без да отваря очите си видя хитрото, мило беззъбие над щръкналата долна челюст — единственото гладко нещо под гъстата, неспасяема мрежа върху лицето, плетена от живота сто години. (Непомръдващият живот — така ли?) А яворите — също стогодишни — запазваха гладка кората на ствола, без да им трябва това. Защо им е гладка кората, наистина? Защо не е като кората на бряста? Най-много: за буквите, датите и сърцата, пронизани от стрели по диагонала. Навсякъде, освен в двора около жълтата къща. Работата е проста: онези, които се утешават с този вид дървопис, никога не влизаха там.

Там които са (дворът е ограден с двуметрови бетонни колове, горните краища закривени навътре, всичкото това грижливо омотано с ръждясала бодлива тел), та там които са зяпат по четири, по шест часа (съвсем неподвижни) дългия, нежнозелен облак на храстите, избуяли до шия. Тази цинична картина — храстите и оградата — силно им напомня живота отвъд. Облачното-безоблачно и безкрайно и нежнозелено живеене отвъд; вика те, мами те, намига ти с хиляди обещаващи очи, ти посягаш и — ръждивите, криви бодли по дланта.

Какво друго?

Горките обитатели на жълтата къща, които и сега са там (и винаги, боже, и не чуват тракането на влака, някои от тях никога няма и да го чуят), горките, те вярват, че нежнозеленото, облачното-безоблачно нещо отвъд винаги и навсякъде представлява тънкия плащ над бодлите, вярват това много дълбоко и не знаят, че единственият начин да се мине зад тази ограда е тъкмо този: да престанат да го вярват или поне само да излъжат, че са престанали.

Рязко отвори очи и погледна встрани. Жиците слизаха плавно надолу и се вдигаха плавно нагоре — като вълни за много крехка лодка. Само по увисналите стълбове можеш да разбереш, че всъщност всичко това се изнизва назад. Всичко въобще се изнизва назад. И не стълбовете висят на жиците, а обратно: стълбовете са забити в земята, жиците са окачени по тях. Той знае това. Той знае още и още, ах — но тук (където и да е извън жълтата къща) да знаеш е извънредно опасно. То е като крехкото самотно цвете в грубата униформена, равна, запланувана и по раждане и по смърт нива — всичките земни оси в роклята ти, всичките очи в тебе, всичките пръсти около талията.

Мак.

Той е мак. Трябва да крие това. Не иска да го откъснат, не иска! Няма да е мак, ако трябва (ако може!), но не иска да бъде откъснат, за нищо — как и кому да обясниш всичко това? Единствената възможност да се бори засега е: да крие какво вижда, какво чува и какво мисли. (Втренчи се в думата „засега“ и дълго остана така). Дори най-простите неща няма да казва, например: мислиш, че ще мине стълб и той — хоп — мина. Сега пък друг. И той мина. И друг, и друг. Стотици стълбове минават с убийствено постоянство, но само глупакът може да се реши на пълно упование в това, защото нищо чудно стълбовете да спрат изведнъж и тогава… И тогава какво? Защо въобще трябва да залага на нещо?

А как да живееш, господи, ако залагаш на нищо?

И какво става всъщност, ако затвориш очите си отново? Минават ли стълбовете?

— Ще дръпна внезапната спирачка.

Червенушка му се усмихна така, както се и очакваше. Той зяпаше към кутията с надпис „аларм“, от която висеше много удобна дръжка. Пак погледна (много бързо и кратко) жиците навън, успя да види почти само половин стълб и скри лице в шепите си.

— Хъ-ъъ — каза бабичката, след това млясна и брадичката й още по-силно излезе напред.

— Ела — каза Червенушка. — Ела нещо да ти покажа.

Той стана и я последва в коридора.

— Пак жици.

— Не, не това. Виж отсреща балкона. Тъкмо си мислех, докато спеше…

— Не съм спал.

— Докато мислех, че спеше.

— За мене е по-важно аз какво съм правил, а не онова, което някой е мислил, че съм правел.

Червенушка изохка навътре, към себе си, усмихна се геройски и продължи:

— Така е, разбира се, но чакай да ти кажа, докато се виждат онези хълмове. Мислех си как вървим, вървим през гората. Накъдето си искаме и докъдето си искаме. Като се уморим, спираме до един извор…

— Какво ще стане все пак, ако дръпна внезапната спирачка, това ми кажи.

— Първо ще спре влакът. След това ще ни глобят.

— Ние няма да казваме, че съм дръпнал спирачката аз.

— Е как?

— Ей така. Ще си гледаме през прозореца и няма да участвуваме в разправията.

— Ами… бабичката?

— Тя няма нито един зъб.

— Все пак ще успее да изфъфли, когато дойдат железничарите.

Той плю с възмущение, плюнката моментално зави от течението назад, влезе в съседния прозорец и се опъна — лентичка — върху пагона на един войник. Той не забеляза, войникът, че вече е ефрейтор — продължи да си пее безгрижно и сладостно заканително.

— Сега само една разправия ни трябва — тихо каза Червенушка. — И гледай, моля ти се, къде плюеш.

Топлата струя въздух ги биеше приятно в лицата, той знаеше, че въздухът отвън е неподвижен, но не можеше да приеме, че те — главите им — бият този неподвижен въздух. И нямаше защо, тъй като самите те, двамата и другите пътници, бяха неподвижни. Влакът се движеше, а пътниците вътре бяха неподвижни и въздухът отвън бе неподвижен. Значи, едно движение сблъскваше два покоя. Беше ужасно да го мислиш дълго — загледа се в пейзажа надалеч, докато железните колелета все тъй отмерваха фугите между железните релси. Жиците плавно слизаха и се надигаха, най-близките дървета, кантончета, деца (измяукващ вик, размахани ръце към черното, тракащо Движение, Надежда, Помамка); всички тези най-близки неща мигновено отлитаха в неизменното назад, докато всичко в далечината имаше повече време. (То ли имаше повече време да остане част от пейзажа, или ти имаш повече време да гледаш в него? — ето ти още един от онези въпроси, които трябваше да останат в пълна тайна.)

— Засега.

— Какво засега? — попита мило Червенушка.

— Всичко, по принцип. Дори най-големите тайни.

— Да — все тъй произнесе тя.

— А пейзажът от прозореца на влака е като преценките. Като онова, което вършим, според преценките си, също. И даже повече. Виж как близките се виждат по-подробно, но за кратко, и създават хаоса на запомнянето. А далечните са неясни, но остават дълго, с тях може да се живее спокойно.

— Кои близки и далечни? Хората ли?

— Дори и така. Аз ти говорех за дърветата и за всичко. На едно място в романа на Херкулес пише така: „Първото условие за предателството е приятелството.“ Това е толкова просто, а ме смайва. Наистина, непознатият как ще те предаде, след като името ти не знае дори? А и той се страхува от то и вездесъщо любопитство наоколо, как нейният към нещо е обратнопропорционален на дистанцията, но само при голяма обич. При нормалните отношения между всичко и всички респектът е право пропорционален на дистанцията.

— Това е много хубаво.

— Още по-хубаво и по-важно е между нас двамата да няма никаква дистанция. А между нас и всички останали да има много голяма дистанция. Нали разбираш защо?

— Разбирам всичко.

Тя стисна ръката му и тъй стояха дълго на прозореца. Вятърът хвърляше косата й по рамото му, войникът си тананикаше, колелетата тракаха. В далечината се червенееха керемиди на малко селце, той си представи как то може да му е родното. И две лица, или две паметни плочи — родители. Още няколко Йони Димови с пръчки в ръка, още няколко номера в дневника и ето, болната, подлудяваща го картина от Забрава най-сетне е в ред. Защо всъщност му трябва да знае какво е зад него? То съществува ли, след като е отлетяло завинаги в миналото? Колкото съществува бъдещето. Тогава какво съществува. Вечният миг. Разбира се. Движението на вечния миг. На всичкото отгоре миналото може да се „поправя“ — историците тъкмо от това и живеят. И бъдещето може да се определя, това е повече от сигурно, ето сега, ако той скочи от влака, ще се пребие. Ако не скочи — няма. Толкова е просто… След миг пак може да реши да скочи, след миг пак може да се откаже. Какво тогава, дявол го взел, е „програмирано“? Например това: да мислиш, че всичко е в твои ръце, да си убеден до съвършената илюзия, а то, писаното, да си върви по неговата. Тебе да те изтласква по неговата. Както буковият жълъд например изтласква от себе си бук, а не дъб, където и да го посадиш, както и да го посадиш, ей, никога, никога от буковия жълъд не може да поникне бреза… Влакът тракаше лудо, вятърът виеше в ушите му, стисна ръката на Червенушка и почувствува прималяване. Нещо се мярна в черната, мъхеста дупка Назад, той се хвърли — истински луд — към него и докато Червенушка с помощта на войника го мъкнеше към купето, си повтаряше с неистова бързина и упорство: „Буковият жълъд, буковият жълъд, буковият жълъд, буковият жълъд никакви пречки помощи и заплахи една драскотина буковият жълъд само и на всяка цена може да е нищо погледнат отвън но вътре не може да се живее без нищо ето го онзи запенен насреща му бие по катедрата повтаря думата условията условията условията какви условия боже след като жълъдът е буков, буков, буков… Отвори едно си око, беше поставен легнал на седалката в купето, бабичката си мърдаше устата, без да издава звук, с траурно, привикнало на траура до необходимост лице, Червенушка не беше Червенушка, а нещо, което той познаваше отпреди, нещо, което харесваше заедно с дрехите и с местата, по които биха могли да бъдат разхвърляни тези дрехи, ах, той помнеше това, как да го задържи, и към него, и към буковия жълъд, и към глупака, който биеше по катедрата, повтаряйки думата «условия», да съшие Загубеното, да го скърпи поне някак и да спаси себе си, господи, как?“

Заспа дълбоко и безпаметно, и миг преди това знаеше, че ще стане така, защото видя оранжевото хапче в ръката, която толкова много обичаше, и даже доброволно го глътна.

Малката героиня обясни на естественото, колкото и вездесъщо любопитство наоколо, как нейният приятел (годеник щеше да каже, но изтърва момента, а малко по-късно не хареса думата), та нейният приятел е изкарал тежък плеврит, след това менингит и сега двамата отивали в санаториум, веднага след това щели „да се подпишат“ (майчице, каква фраза), тя успя няколко пъти да се усмихне, защото и вътре, сама беше уплашена до края — поела пътя след лудия като луда — тогава естественото и вездесъщо любопитство наоколо малко се укроти, малко бе мехлемосано от мъката и неудобството на усмивките, та свърза всички тези естествени и вездесъщи измислици със своите собствени, вечни, любими страдания и надежди, тогава получи автоматичната, собствена, вечна, любима енергия и заговори само, поемайки си дъх набързо, да не го изпреварят околните, боже, никога, нито за миг в състояние да допусне толкова простата, но и фатална подробност: самият ти, при всички случаи, за всеки от околните, си само част от околните нему.

В навалицата от думи-измама, откровение-вопъл, груба намеса-интерес тя някак се измъкна, след като извади за оправдание гребена си от чантата, отиде в тоалетната, затвори се вътре и се разрева неудържимо.

 

 

Градинката пред гарата бе пуста, те седяха на една пейка под дебелите, сивокори дървета. На тези дървета имаше издълбани стрели и сърца — сигурно доказателство, че жълтата къща е най-сетне далеч. Никой не минаваше наоколо — това също беше чудесно.

— Какво мислиш? — попита Червенушка с най-милата си усмивка.

— Не мисля. Не искам да мисля. Гледам цветята и искам да ги гледам. За тях мога и да мисля, без това тука да ме боли.

Той показа въздуха пред главата си, малко отляво.

— Болеше ли те във влака?

— Да. Не искам да мисля и за него. Виж сега цветята.

— Гледам ги.

— Не са ли кухи?

— Как кухи?

— Като всички цветя във всяка градска градина. Все едно, че са направени от разтегателна хартия. Не вярвам да имат истински корени.

— А те имат, разбира се.

— Зная. Но не вярвам.

— Тогава гледай ги, без да го вярваш. И без да мислиш непрекъснато и напрегнато. Виж колко са хубави.

— Виждам. Но и аз съм като тях.

— В какъв смисъл.

— Кух съм.

— Глупости. Ти…

— Не са глупости. Аз съм едно цвете в градска градина. Донесли са ме отнякъде, боднали са ме някъде и това е всичко. Къде ми е коренът, ако не е така?

— Аз знам къде е. Но нали се разбрахме да чакаме, докато ти го усетиш. И с доктор Димов се разбрахте, двамата.

— Това помня.

— Ти помниш повече и по-добре от всички, знаеш го. Ще минат години, ще имаш повече спомени от нас.

— Червенушке, толкова ли е страшно, ако ми разкаже някой онова, което го няма в мен? Тоест онова, което го има, но аз съм загубил от паметта си?

— Сто пъти ме питаш, откакто избягахме. Не става дума за страшно, а за фатално.

— Какво може да ми се случи?

— Кръвоизлив и моментална смърт. Инсулт. Знаеш много добре всичко. И… не ме натъжавай, ако обичаш.

— Ти винаги плачеш, когато стане дума за това. Защо така винаги плачеш?

— От страх, глупчо.

— И аз какво да правя?

— Гледай напред.

— А ако искам да имам минало? Тоест да си знам миналото?

— Измисля си го. Сменяй го. Ние всички така правим.

— Добре. Това е… приятно да го чуя. Само един-едничък въпрос, може ли?

— Недей… По-добре мене убий, честна дума.

Тя плачеше.

— Ще го задам, а ти ако искаш отговаряй! Ето: много страшно ли ми е миналото?

Тя се смееше.

— Глупчо мой, през целия страх, който може да се всели в човека, ще ти отговоря, като се кълна в тебе и в мене. Слушай: твоето минало, тоест всичко онова, което е изчезнало от паметта ти, е най, най-нормално и обикновено минало на един чудесен, умен, добър двайсет и седем-осем годишен човек. Още веднъж се кълна във… всичко на тоя свят! Чуваш ли?!

— Да, чувам, виж.

— Ти каза един въпрос.

— Това не е за тогава. Това е за сега. Сега мога да те питам за сега, колкото си искам, нали?

— Да.

— Ето: защо казваш двайсет и седем-осем годишен човек? Защо не точно? На колко съм точно сега?

Тя се засмя отново и посегна да отвори чантата си. Каза:

— Нали знаеш, че паспортът ти е тук. В него пише всичко. Ето го…

— Не!

— Защо?

— Защото и мене ме е страх.

— Браво. Наистина. Но ти можеш да приемеш, че това са измислени дати, имена, цифри. Пък и скоро ще трябва да видиш паспорта си, без страхове, асоциации и какво беше още?

— Ние с Димов говорихме дълго без тебе. Не става дума за кръвоизлив и смърт само.

— Смъртта само ли е?

Той се усмихна, гледа я дълго в очите и най-сетне каза весело.

— Не зная. Може би само тя е само. Но ние с доктор Димов говорихме за друго. Той е дълбоко убеден, най-приятелски, че ако не бързам и не човъркам в Загубеното, то ще се върне само. И не постепенно, а изведнъж. Като събуждане. Той употреби тази дума „събуждане“. Затова не налитам… нито на паспорта си, нито на стоте възможности някого да разпитам подробно какво съм и кой съм.

— И браво, на тебе! Но… как ще се сетиш кого да питаш?

— Има два начина. Единият е да вървя по улиците и да чакам някой да ме поздрави. Ще се вкопча за него. Ще му кажа… какво съм сега. Той ще ми посочи друг, който е мой познат отпреди. Толкова е просто.

— Ужасно си умен, наистина.

— Знам. Винаги съм бил. Понякога мисля, че това ми е наказанието.

— Кое?

— Да си загубя паметта.

— Още веднъж браво на тебе! И още милиони, милиарди пъти браво, ако го изтърпиш.

— Виж, Червенушке, не зная какво съм бил и кой съм бил аз. Това знаеш и ти. Знаеш, че не зная. А също така знаеш, горе-долу поне, кой съм бил и какво съм бил. Но никой сега не знае какво съм, освен мене. Този, който съм сега, е всичко за мене. И този, аз, сегашният, не играе на „ако“. Той живее за „като“.

— Чакай, че се заплетох.

— Сега ще те отплета. Не „ако“ го изтърпя, наказанието, а „като“ го изтърпя.

Тя го целуна.

— Имам още един начин да разбера, ако реша — каза, още с горната й устна в устата си. — Във влака паднах заради буковия жълъд, казах ти, но аз помня едно лице, катедрата, стаята дори помня, в която се е случило всичко това. Зная кое се е случило и кое си въобразявам. Разбираш ли?

— Да, много добре. Но какъв е все пак вторият начин, това не разбрах.

— Ами просто ще тръгна по висшите учебни заведения, стая по стая, лице по лице и ще открия онзи дъб.

— Добре…

— Не е добре. И това зная. Вярвам на доктор Димов… почти колкото на тебе. И няма „но“.

— Какво „но“?

— Ти каза „добре“ и искаше да кажеш след това „но“?

— Защо мислиш така?

— Защото след „добре“ по принцип винаги има едно „но“.

— Ужасно те обичам…

— И аз. Остави ме да ти говоря. Приятно ми е. Няма да припадам сега. Даже: няма да припадам вече. Искаш ли?

Тя се разплака, засмя се и го целуна.

— Имам даже и трети начин — каза той, като се издърпа от целувката почти грубо. — И този трети начин, който може би вече е първи, си ти. Внимавай много: ти не си само Червенушка. Ти…

Усмихнат, в отлично състояние на духа, той протегна двете си ръце и започна да й разкопчава блузата. Усмивката и сълзите бързо пресъхнаха, тя не знаеше трябва ли да послуша онова набивано с векове и толкова (почти толкова, слава богу) силно съпротивление-рефлекс, явяващо се на „обществено място“, колкото и същината на вида „бук“ или „ела“. (Помисли всичко това в бързо изтичащите секунди, почти не дишаше, съзря в дървото „ела“ ужасно силния призив „ела“ — глаголът — не знаеше какво да прави). Блузата й беше вече на облегалката на скамейката, той дигна полата — тогава тя скочи и се облече с груба решителност.

— Защо? — попита той наивно и честно, и все така усмихнат.

— Хайде — каза тя.

— Къде.

— Където и да е, но не вече тук.

— Да, разбира се. Но чакай да не забравя, че съм си спомнил още за тебе. Преди жълтата къща, чуваш ли какво ти говоря?

— Да.

— По някакъв начин зная нещо за дрехите ти и за местата, които са хубави, ако по тях са окачени дрехите ти.

— Добре, добре. Хайде да се махаме оттук.

— Ще се махаме, разбира се. Няма да живеем на една пейка в една градска градина, зазяпани в кухите безкоренни цветя. Ще живеем… някак, някъде и аз сам ще… се оправя, с каквото има за оправяне. Виж колко съм силен.

Той скочи на крака.

— Знам колко си силен.

— Аз говоря за сега.

— И аз. Но съм гладна.

Тя се отдръпна на безопасно разстояние и отвори чантата си.

— Куха е и тя.

— Коя?

— Чантата.

— Не е куха, защото има сума работи вътре, а също така салам и хляб. И понеже съм гладна…

— Много отвратителна дума.

— Коя?

— „Салам“.

— Но го ядеш, нали? И е добре, когато го има. Хайде да хапнем и да се махаме оттук.

— Ти си мак. Имаш ли си малки макчета?

Той енергично седна отново на пейката.

— Имам си.

— Колко?

— Едно.

— Момче или момиче?

— Момченце. И то какво!

— Как се казва? Покажи ми снимката му, да го кръстя, ако няма име. Ти знаеш колко хубаво кръщавам.

Тя извади от чантата си огледалце с календар на гърба и му го подаде.

— Какво е това?

— Виж, де.

Той се взря в огледалцето, насреща му се бе облещило пепеляво и лошо скалъпено лице — тъничка кожа, под която прозират венички и червени звездички от спукани капиляри. Устата на това лице се отвори още повече — като готова за плач, изповед, болка и смях.

— Такова ли е и то?

— Кое?

— Детето ти.

— Не такова, а това.

— Не е ли много грозно?

— Грозните деца стават хубави мъже.

— Браво на тебе.

Те дълго мълчаха (тя приготвяше сандвичи хляб със салам), той въздъхна и каза просто, съвършено спокойно:

— Ако ми кажеш името на баща му…

— Тодор — каза тя, също тъй просто и спокойно.

— Жив ли е?

Сега въздъхна тя.

— Понякога ми идва да те напусна, честна дума. Да избягам. Толкова ме е страх от въпросите ти. Нали говорихме преди малко?

— Говорихме. Нищо не ми пречи.

— Ако те изоставя ли?

— Не. Ако зная, че името на баща ми е Тодор. Нищо не ми говори. Нищо не ме тревожи. Няма никаква опасност от… кръвоизливи. Все едно Иван, Петър, Васил, Стефан… И все пак, къде живее той?

— В земята. На една плоча. Това можеше да допуснеш и без паметта си.

— Кое?

— Че и двамата са мъртви. Иначе при всички случаи щяха да идват при тебе в жълтата къща.

— Сигурно. Както бай Ангел идваше да види сина си. Христо. Ти завари ли го?

— Да.

— Виж, Червенушке, аз не познавам тези мои мъртви родители. Те са ми никакви, щом нищо не помня. А ми е мъчно…

— Тогава защо искаш да ровим?

— Искам да разбера защо ми е мъчно за тях. За тях ли ми е мъчно всъщност, след като не помня и не зная нищо?

— А за кого друг?

— Може би за мене си. Много възможно е да ми е мъчно за мене си, Червенушке.

Очите му се напълниха със сълзи, също като на малко дете, той изпсува грубо и се облегна на рамото й. За да избяга от всичко това, каза:

— Абе ти как ще си отгледаш детето, такова голямо? И като ти създава толкова главоболия?

Тя му показа смешно малките си ръце:

— Ти как мислиш? Мога ли да се проваля?

— Ако не бях аз детето ти — никога.

Той взе сандвича, който тя му подаде, взе и нейния, огледалцето — уви всичко това в хартията и изведнъж много енергично хвърли пакета назад, през гърба си.

— Защо? — попита тя тихо.

— Самал е грозна дума.

— Салам.

— Добре, масал. Ламас. И детето ти е такова. Тедето. Тодете. Тотеде. Срещнеш ли нещо такова, хвърляй и бягай.

— Огледалцето ми беше хубаво.

— Хубаво, когато се оглеждаш ти. Или ако огледаше някой мак в него. Но вие, ти и макът, никога не трябва да се оглеждате. Стъклото прецежда образите ви и ви ги връща порочни.

— Огледалата само отразяват, образите не минават през тях.

Той я погледна отчаяно, преглътна едно ужасно горчиво „И ти ли като всички, Червенушке, мак единствен за мене?“… — та се обърна с лице към облегалката, подпря лакти и хвана лицето си в длани.

 

 

(Едно бяло куче с продълговато черно петно през окото и ухото мина наблизо, то беше пристанищно куче и от рибешките глави му бе дошло до гуша, това куче спря над пакетчето със салама и парчетата от огледалцето, видя в едно от тях своя образ и се засмя. След това кучето каза: „Виж ти, салам. Чудна работа. Когато си сит до пръсване, непременно ще се намери и още. Когато си гладен — още по никъде, още по нищо. Ето, това е кучешкият живот. Ето откъде идва и лаенето.“ Веднага след това кучето захапа парчето салам, остави хляба и бавно продължи пътя си.

Два гларуса гледаха всичко това от комина на изоставената маслобойна, единият каза: „Гаа! Видя ли сегаа? Ако бяхме слезли навреме, щяхме ние да си напълним гушите.“ „Даа! — каза другият, — това е такаа!“)

 

 

— Вие вярвате в отражението — каза той бавно. — Защо тогава от мен не се отразява безумието на света?

„То е отразено вътре в теб“ — помисли Червенушка и само въздъхна.

— Защо не се върне, щом ме докосне? Защо остава в мен? Аз не го искам. Не искам да го приема! Искам да го отразя! Но то се промъква все по-навътре в мен и иска да измести всичко друго, което някога съм бил. Какво ще стане тъй с онуй, което после ще бъда?

— Ти не си огледало, как ще отразяваш?

Той мълча дълго и после каза:

— Ще си обръсна главата. Чудно, как не бях се сетил досега.

— По този начин пак няма да станеш огледало. Само ще се набиваме в очите на хората още повече. Нещо, което хич не ни е притрябвало засега.

— А закога?

— Какво? Кое?

— Закога ще ни е притрябвало да се набиваме в очите на хората?

— За… после. Ще видим.

— Ти на кое викаш „после“?

— Ами то „после“ е също като сега, само че… нещата тогава ще бъдат по-хубави. Много по-други.

— Мила Червенушке, знам, разбира се, че всичко хубаво винаги остава за „после“. Знам също така, че нещата около мен винаги ще си бъдат такива, каквито те са. Като стълбовете.

— Кои стълбове?

— Телеграфните. Край влака. Те са били там и преди, и сега са там, и после ще си бъдат там… Всичко си е такова, каквото то е. Може и нещо да го променя, но аз… аз нито съм това, което съм бил, нито ще бъда нещо различно, когато и да било. Вих искал, поне заради тебе. Не само защото си рискувала всичко, за да…

Той млъкна отново, мълчеше и тя. След това продължи:

— Виж каква глупост: рискът, това значи да си заложил на невъзможното. Защо, всъщност, рискът се насърчава?

— От кого?

— От онези, които сами никога не рискуват.

— Не знам. Но не мисля, че това е глупост.

— Кое?

— Да се рискува.

— Смешно е. Смешна глупост. Но ние, великият остатък, нямаме друг избор, Мак мой единствен…

От очите му потекоха сълзи, както това става на кино, той се наведе над облегалката на скамейката и сълзите, пет или шест, капнаха бавно върху изкривените му, направени като че ли от стоманена ламарина обувки. Повтори с шептящо ридание:

— Ние, великият остатък.

Те много, много дълго стояха така, гларусите отлетяха от комина на изоставената маслобойна, Червенушка се обърна бавно с лице към облегалката на скамейката, погали своята съдба по тила, зарови пръсти в чорлавите коси и много, много нежно ги целуна.

— Ти трябва да си вървиш — каза той. — Да ме оставиш. Тежиш ми, като мисля и за теб. Мога да се оправям. Това, което чакаш, го няма. И аз го чакам, разбирам те много добре. Но го няма… Върви си, Червенушке. Остави ми два хляба и си върви.

— Нямам хляб, ти го изхвърли.

— Купи ми два хляба, ето я фурната отсреща, и си върви. Остави ми ги тука, на пейката.

— И… какво мислиш да правиш без мен?

— Нещо ще работя, естествено. Ще… продавам лотарийни билети. Ще мета улиците, ще ги мия.

— А аз какво ще ти преча, ако работя също? Ще ти готвя, ще ти помагам във всичко…

И нейните сълзи тръгнаха смешно, като на кино, но тя бързо се опита да им се разсърди, да спрат. Той се обърна, защото беше чул бистрата, страхотна течност, с която са надарени човешките очи, стисна си зъбите зверски и каза през тях, с тон, идващ като че ли право от върховете на обувките му:

— Ставай.

Сам се изправи и взе куфара в ръце.

Стана и тя.

— Дай ми куфара, още си слаб.

— Аз ли? Слушай… — засмя се и показа едната си ръка, после другата. — С тази ръка мога да счупя цял един град. С тази — да построя друг, по-хубав.

— Знам.

— Нищо не знаеш! Знаеш ли например, че аз чувам корабните сирени от другата страна на морето и че виждам молекулите на въздуха? Аз съм най-силният човек. Най-умният. Най-добрият. Чуваш ли? И това не са цитати от романа на Херкулес Лумен Мунди Великия, а чистата, простата, святата истина, внимавай, Червенушка, това е истината за когото и да било, стига само

ПОНЕ ЕДИН ЧОВЕК

да повярва в това. Не даже и да вярва, а само да го приеме. Господи, напълно достатъчно е и да излъже, че го приема, че вярва, защото

ЖИВОТЪТ НИ, ЩЕ ВИДИШ, Е ВСЪЩНОСТ ОНОВА, КОЕТО НИЕ ПРИЕМЕМ, ЧЕ ТОЙ Е,

а стълбовете, които си минават край влака, и са съществували без нас, могат да бъдат само декор (те не могат да не бъдат) на цялото безкрайно разнообразие, което ще изтече покрай тяхната неодушевеност. Това е.

Тя никога не го бе виждала толкова сигурен в себе си, толкова вътрешно сгърчен, външно мобилизиран (едва ли не усмихнат) — като че ли ужасният сън бе вече свършил и този тук човек не беше номер 69 от жълтата къща, а онзи, който той беше преди. Преди… Наистина толкова умен, добър, кротко усмихнат. Пълен с любов към нея и към всичко наоколо. С неизказано, неутолимо желание да се живее пълно и хубаво (тя помнеше, веднъж той тези две думи „пълно“ и „хубаво“ беше обяснил като „нелакомо“ и „справедливо“) — с вяра за цял батальон рицари на благородното и красивото. Скочи да го прегърне, в същия миг той вдигна куфара над главата си като щанга, която ще отбележи рекорд; куфарът се олюля, олюля се и рекордьорът, заплете крака и някак полека падна по очи.

 

 

Събраха вещите, тя избърса кръвта от носа му и тръгнаха мълчаливи към своето очаквано, неспасяемо Никъде.

Той знаеше това, както го знаеше и тя. Спря, обърна се назад и посочи с опъната ръка терасата над морето.

— Виж, Червенушке, през молекулите на въздуха това място. Ако някога, някак се случи да се загубим наистина и ако някога, някак се случи да оцелеем в ужасния свят, чакай ме тук.

(ПО ЛИНИЯТА НА ОПЪНАТАТА СИ РЪКА ТОЙ ВИЖДАШЕ ПРЕД РАЗТРЕПЕРАНИЯ ПОКАЗАЛЕЦ КАМЕННИТЕ КОЛОНИ НА ПАРАПЕТА, ХРАСТИТЕ И ЧАСТ ОТ СКАЛА; ЗАД ТЯХ — СПОКОЙНОТО МОРЕ ДО ХОРИЗОНТА — ТОЛКОВА ПО-НЕИЗМЕННА КАРТИНА, КОЛКОТО ЦВЕТОВЕТЕ СЕ ИЗМЕНЯХА В ДАЛЕЧИНАТА, ЗА ДА СЕ СЛЕЯТ С НЕБЕТО, ОТРАЗЯВАЩО СВОЕТО УЖАСНО ИЛИ МЕЧТАНО НЕПОСТОЯНСТВО. ДВА ГЛАРУСА, ЛОДКА И ЕДНА ДЪЛГА, БЕЗКРАЙНА ИВИЦА ОТ ЕДРИ ЧЕРНИ ПТИЦИ, КОИТО ЛЕТЯХА НА ПЕДЯ ОТ ПРИТИХНАЛАТА ВОДА, ОТ СЕВЕР НА ЮГ — ТОМИТЕЛНО БАВНО И МЪЛЧАЛИВО.)

Не я погледна дали му кимва, знаеше всичко — свали си ръката и се обърна отново.

Два часа по-късно спряха в едно лозе уморени и седнаха, без да говорят. Червенушка се премести под сянката на голяма смокиня и легна по гръб. Той дойде при нея и легна по корем — на едно посягане, успоредно. И тъй заспа, веднага. Когато отвори очи, Червенушка я нямаше. С кратка, болезнена усмивка се огледа набързо и я видя върху една плоска скала до морето — гола, на десетина крачки от смокинята.

Молекулите из въздуха се запалиха, светваха и се разтичаха в паниката, с която и планетите, и животните, и тревите се движат в необозримия безкрай на вечния миг, той чу всичките тъпани на кръвта си, които му думкаха: „Дрехите!, дрехите!, дрехите!“ — въртеше в двойния ритъм очи и търсеше да види как дрехите й са хубави като веднъж, и се страхуваше да не припадне отново, не искаше сега да припада и успя да се излъже, за щастие, че не загубеното минало е — господи! — по-важно от молекулите между нея и него, изпсува всичко Назад, ехото му се блъсна и в стената Напред, майната му, вече сваляше своите дрехи с голямата бързина на треперенето, вече отиваше към скалата; Червенушка мързеливо го погледна, надигна се и каза:

— Там.

Там, там. Под сянката на огромен бряст и в гъстото на лудите треви наоколо. Там! Там!

Назад ли?

Напред ли?

Глупости. Къде без Мига, от който, за който се състои всичко. И в който.

Там, разбира се. Във Великия Сегашен Миг.

После в сянката под огромния бряст стана студено, те се преместиха в лозето до смокинята, Червенушка влезе в роклята си, легна по корем и скоро заспа.

Той беше седнал и я гледаше. Не знаеше колко време е минало тъй. Гледаше я с цялата нежност, която можеше да изстиска от Мига, от загубената памет и от подкосените си мечти. После стана тихо, взе си паспорта от чантата й, половината от малкото пари, една от двете останали филийки хляб и се отдалечи.

Нито веднъж не се обърна назад. Не тичаше. Не мислеше. Само избягваше пътя, защото още не знаеше как и какво би разговарял, ако някой срещне и нещо попита.