Дончо Цончев
Жълтата къща (13)

13.

Живя сред мартенските котки, топлия априлски вятър и майския кикот зад розите сам — в растящия, жесток пашкул на несподеленото мислене. Два пъти бе идвал Милутин (и двата пъти бе свил рамене на въпроса: „Къде е Кръстина?“) — две нощи осъмнаха в приказки. Петдесетината партии шах с Михо също можеха да се сметнат за диалог, но той освобождаваше ума, без да докосне душата. Странно — гърчещата се душа в пашкула протягаше невидимите си топли ръце само към старци, деца и мълчаливци. Той не говореше и с тях, но когато завърши с отличие целия курс по гражданска отбрана изведнъж откри смисъла на скромния надпис над вратата на щаба.

Светът на хората беше една ужасна бъркотия от зло и добро, подлост и благородство, откровение и лъжа, обич и омраза — само две възможни позиции можеше да избереш: служба на едното или на другото. Служба докрай и срещу всичко. Противникът Зло — Подлост — Лъжа — Омраза беше великолепен, доказано по-силен от ордена Добро — Благородство — Откровение — Обич. Струваше си битката с него. И той я започна с възраждащото го решение, че вече знае защо се е родил. Но това трая твърде малко — до лятото установи с пределна яснота, че никой нищо не заслужава.

Беше се преместил на големия строеж на Корабостроителния завод, срещаше стотици хора, свързани с работата. Девет на десет от тях не мислеха всъщност за нищо, освен да изкарат някой лев повече в разгара на сезона и да го духнат. Седем на десет от тях бяха нещастни колкото и да получат, ако друг е получил повече. Пет на десет от тях бяха готови да предадат всички останали: не даже за облага или от страх, а за да освободят дивия мрак на завистта вътре в самите себе си.

Десетият обикновено беше пияницата, разплакан от умиление към крехкостта на доброто, а може би и към собствената си негодност да стисне зъби и да се бори.

От какво да ги пазиш такива? От кого да ги пазиш?

Готвеше се да избяга от строежа и да потърси на юг рибарите, когато дойде Милутин.

Той се настани във фургона, на леглото на Кръстина и каза:

— Богомиле, братко мой, гледай сега какво става.

Двамата с още три яки момчета сформираха бетонджийска бригада. Работеха всичко, каквото им кажат, и много. Всяка вечер сядаха заедно и до последна подробност премисляха всичко, с което можеше да се изкара повече. Пиеха по две, до три ракии — четвърта Милутин забраняваше абсолютно. Една сутрин един дойде петнайсет минути по-рано и беше предупреден, че ако това му се случи още веднъж, много по-добре ще е за него хич да не идва. Защото уговорката беше със сила на клетва: идва се половин час преди работа.

Тъкмо този половин час преди работа стана причина накрая на месеца да си напълнят джобовете с пари, а през септември (когато плажовете все още бяха пълни с цъфнали бански костюми от цяла Европа) във вестника да се появи снимката на петимата, а отдолу: „Бригадата на Милутин Петракиев редовно преизпълнява плана си със сто и осемдесет процента.“ Момчетата всъщност можеха и повече, но някой хитрец от канцелариите бе измислил парите от сто и осемдесет процента нагоре да не се изплащат изцяло.

Нещата вървяха чудесно, когато един ден Милутин каза, докато обядваха, облегнати на кофража:

— Тая е по-добра. — Той чукна дъската зад себе си.

Другите дъвчеха и мълчаха, докато той пи вода и продължи да почуква дъската зад себе си.

— Хвърляме лопатите и от понеделник на другия корпус започваме с теслите. Който се плаши, много му здраве.

Никой не се плашеше, защото през цялото време на бетонджийството беше помагал на кофражистите, беше се осланял на мястото, в което отива тежката, сивозелената, сънуваната къща от цимент и баластра — защото всеки от петимата гледаше и мислеше, докато работи.

Разредите останаха същите (такава беше уговорката) работата бе по-лека физически и парите повече.

Само след две седмици Милутин каза:

— Окото ми е в монтажа. Мислете и вие. Парата е там и бъдещето е там.

На другия ден (беше неделя, двамата с Богомил поеха към Колю на Рада, да си починат и да донесат риба на другите) след много дългото колебание бригадирът попита своя приятел:

— Абе, ти какво мислиш за мене?

— Кога?

— Сега. След като почнахме така…, както почнахме.

Богомил го погледна в очите и каза чистосърдечно:

— Не си същият човек, Милутине.

Те бяха на брега на морето (чакаха лодките) и едновременно мислеха за предното лято, таляните, семейство Владикови и германците — всичко онова, което ги бе свързало.

— Благодаря ти — каза Милутин тихо. — Твоята честност наистина струва повече от златото. А колкото до мене, значи съм успял. Аз това исках. И още искам. Помниш ли, като ти казах: „Гледай сега какво става?“ И съм доволен, че става. Детето в мене умря още с мечтите по паралелите и меридианите. С папуасите и пингвините, и езерото Виктория. Старецът още не се е родил. Не ме интересува сега злото и доброто. Светът изобщо не се дели според тези две думи. Той е едни безкраен фронт, всичко е битка и аз искам да участвувам в нея. Всичко ме дразни, вика ме, ражда наистина нечовешка енергия. Аз ще си взема моето. То е неограничено. Кой всъщност ограничава човека, освен собствените му качества? Не вярвам в „така му било писано“. Човек сам си изписва съдбата — от бесилото, до короната. Не зная дали ме презираш, само виждам, че напоследък се отдръпна. Усещам защо. Не ми е все едно. Но ще продължа моя път.

— Не те презирам — каза Богомил. — Само ти се чудя. И се питам кои всъщност са ти приятели.

— Които са с мен. Всички останали са ми врагове. Нещо повече: всеки от двете групи може да мине изведнъж в другата, в зависимост от това, дали е с мен или не е.

Лодките наближаваха. Колю на Рада ги видя и изрева много силно от радост. Преди да потънат между старите си приятели и да се захванат с незабравимото сребристо кипене в мрежата, Богомил запомни завинаги от Милутиновата уста още и това:

— Ти си по-умен от мен и затова животът ти е по-глупав.

В понеделник по обед по радиоточката говориха дълго и все ласкави неща за бригадата на Милутин Петракиев. Вечерта в кръчмата бай Васил, най-старият бригадир на кофражисти, каза:

— Милутине, ти дигна нормата на бетонджиите и избяга. Сега дигаш нормата на кофражистите. Помисли малко за тия работи.

— Мислил съм — каза Милутин.

— Е?

— Какво „е“?

Бай Васил отпи от бирата си, помълча малко и наклони глава в учудване.

— На един така му счупиха тиквата — каза след малко.

— Ако ме плашиш с бой — каза Милутин, — дай да започваме още сега.

Бай Васил извърна погледа си и си замълча. Неговите хора пиеха бирите си и също мълчаха. От всяко движение, от дишането им, от кротките им очи лъхаше омраза. Чиста и основателна, като самата божия справедливост.

На тръгване бай Васил се обърна отново към Милутин и рече спокойно:

— А пък бетонджиите избягаха, защото ти им дигна нормите. И затуй работата сега не върви. Може и кофражистите да намалеят, момче.

Милутин Петракиев не се страхуваше от никого и от нищо — той трябваше на обекта. Хлябът на канцеларските тарикати зависеше от работата, шефовете ги гонеха, те сами бяха гонени от своите шефове — все тъй в безкрая нагоре — а долу, пред самата работа, от която в последна сметка зависеше всичко, Милутин беше острието. Не острие на копие с дълга дръжка (за многото ръце на всички нагоре), а цял сноп от стрели. Когато стана нужда от бетонджии, заведе момчетата и наляха бетона. Когато половината от хората дигнаха гълъбите с бай Васил, той събра другата половина и бригадата му се увеличи тройно. Без него на обекта вече не можеше и той — с око в монтажа — включи и монтажниците при себе си. Малко след това раздели бригадата на две, като освен Богомил и тримата първоначални, сигурни хора, прибра най-добрите монтажници. Маневрата беше блестяща — вестниците и радиото си бяха свикнали, касиерката също — само думите пред бригадата на Милутин Петракиев се сменяха „бетонджийската“, „кофражистите“, „монтажниците“ — за да се стигне до много важната шега на един от заместник-министрите в писмото му до началник обекта: „… и дръж добре онази шпиц-команда на Милутин Петракиев, защото без нея направо очаквай пенсията“.

Тъй вървяха нещата до новия сняг. Печката във фургона се разприказва отново — отново през тесните фуги на ламарината литнаха дългите и широки крила пламъчна светлина. Накъде?

Накъде, накъде?

До сводестия, черковен таван на фургона, до тесните прорези на очите му — ако погледне към тях. Какво от туй, че дългите и широки петна пламъчна светлина съществуват навсякъде в същия миг, след като няма пред тях камера, да ги покаже на всички, които скимтят в тъмнината на самотността? Какво от туй, че той — седналият пред печката — прелива от любов, честност и доброта, след като (даже да изобрети камера, жички и батерийки за приемане) на света сега бяха необходими железните милутиновци? Хъркащите сега в общежитието, стоманени милутиновци, които ще се удавят в неспасяемата мъртва сила на онова от ръцете им.

Ей, милутиновци, става ли по-добър човекът от вашите небостъргачи, свръхзвукови самолети и адски машини за изтребление? Химията на атомните реакции ли е по-важна, или онова, което се извършва в душата? Тогава защо не направите във вашите лаборатории една-единствена, най-проста тревичка?

Тревичката, господи. Буболечката. Аз. Семето на душата. Те просто са луди.

От своя страна „те“ мислеха, вярваха, твърдяха, че знаят, че той е лудият — прощаваха му всичко, каквото им казваше (защото всъщност имаха нужда от истината, колкото всяко растение от дъжда) и бяха спокойни около крехката му душа. Не заплашваше да ги яхне и да ги шиба напред към собствената си цел. Не вдигаше пръст при стотиците им дребни и едри несъвършенства, не ги наставляваше (за да покаже колко ги превъзхожда) за нищо. Мълчеше си във фургона, търсеше събеседници и книгите, лягаше, ставаше и работеше с волята и умението за трима. И тъкмо тези две неща — волята и умението в работата — притискаха убийствения въпрос: „Какво съм бил, какво съм мислил, откъде съм дошъл всъщност?“ — под всичко, което се случваше днес. В една прекрасна зимна вечер (първата, след като цялата бригада си бе взела отпуските) той с изумление откри, че всъщност на този троен или пък три хиляди и шесторен въпрос имат пълното право и онези, които са съхранили изцяло своята памет. Наистина кой не може да се попита с тревогата на осъдения да не научи: „Какво съм аз, боже, кое е истината от многото ми мисли, какво е мисленето в мене, откъде ида и къде отивам?“

Почувствува се страхотно силен, напълно равен на другите и по онова, което е в него, облече си най-хубавия костюм (вече имаше три) и тръгна да търси Кръстина. Ако не нея — някоя друга. Трета, пета, стотна. Но от този вид. „Я не се излагай“ „Я лягай!“ „Я ставай!“

Я живей като другите.

Да. Ще се ожени, ще изкарат година и нещо във фургона и после ще се преместят в апартамент. Собствен, той ще го купи. Ще го построят с момчетата за нула време. Те бяха говорили за това — да купят мястото, материалите и да дигнат едно блокче. Или да си помагат първо на един, после на друг и тъй. В ръцете им беше, на тези зверове от Милутиновата бригада. И както печелеха бързо, приказките им не бяха юношески мечтания. Тъй. Ще се ожени, ще си има жилище. Кръстиноподобната ще роди. Немуподобното ще расте под закрилата му, той ще го наблюдава с неописуем интерес и ето как даже ще разбере сам какво е бил. И докато разбере напълно, ще одъртее и ще трябва да си отива. Тогава немуподобното ще започне да си изгаря главата с въпроси. И тъй нататък. Но — какво — и да седи сам във фургона до края, всичко това пак ще се случи. Защо да седи? Защо да се жени и да отглежда деца? Защо пък не? Защо, защо пък?

Я тръгвай!

Милутин и Мария вече бяха подредили стаята в къщата на баща й — на връх Нова година щяха да се подпишат. Богомил завари в тази стая пет души от бригадата, старците, приятелки на Мария — когато го видяха, страхотен вик огласи малкия полуостров.

Ядоха и пиха до сутринта. Богомил и Юмер (от първите монтажници) останаха да дремнат до обед, та да тръгват да търсят булките си. Юмеровата чакаше без друго в Разградските села, а Богомил, след като взе от Мария трите имена на Кръстина и рождената дата, заяви, че до три дена ще я намери. Не каза как — това си било негова работа.

Обядваха, пиха кафе (голям лукс в годините на започването на Корабостроителния) Юмер взе влака, а Богомил излезе и каза само:

— Довиждане, след три дни с Кръстина сме тук. Слагайте масата.

Той се упъти към милицията. Щеше да обясни случая, нямаше да му откажат. Системата, която трябва да търси престъпници из цялата страна и може да направи това, нима веднъж не може да впрегне машината си, за да създаде едно семейство? След това щеше да отиде и в радиото. Толкова незначителни неща се изговарят оттам, понякога и толкова глупости, нима не може през десет минути да се повтарят две изречения за добро? „Кръстина Иванова Господинова от Галата, Варненско, веднага да се яви при Богомил Тодоров Бижев, тя знае къде. Сватбата им е насрочена за Нова година.“ Наистина — понякога по радиото говорят цял час за отдавна умрели — не може ли да се отдели една минута за съдбата на едно живо семейство? След това щеше да отиде до вестниците и да даде обявления във всичките. По-важно ли е, че някой продавал машина за лъскане на паркет? Или че си загубил кученцето? Ами детенцето, което не е виждало баща си, нито пък той него?

Крачеше силен, убеден, весел — след няколко минути щеше да се изправи пред старшината на пропуска и да го помоли за срещата с началника. Всичко беше премислено, включително възможността тя да е умряла. Да е абортирала. Да е… Не. Тя щеше някак да му съобщи, ако е омъжена. Нямаше да живее в страха, че ще я потърси. Я не се излагай!

Оставаха му десетина крачки до вратата, когато една жена се подхлъзна досами него и той с бързо движение я хвана. Тя увисна на ръката му, изтърва си чантата и тихо изписка. Закрепи я, наведе се за чантата и едва сега я погледна в очите.

Той силно изписка, навътре към себе си, пое си дъх — да пробва дали може, — гледаше я като хипнотизиран.

Жената се извини, благодари му много, сълзи от уплаха се появиха в очите й. Той успя да кимне един-два пъти и искаше да продължи, но краката му не го слушаха. Жената още веднъж му благодари и внимателно тръгна по хлъзгавия тротоар.

Той се обърна — и отзад, в гърба й се роди още един негов писък навътре. Цялата Червенушка. Само с десетина години по-стара. Само мъничко по-висока. Виждаше я без палтото, без роклята, седнала на леглото му с престилката, легнала по гръб, по корем на скалата и под смокинята.

Жената се обърна и се спря. Полека, като патица, се върна и каза:

— Прощавайте, ама… Нещо направих ли ви? Да не се ударихте вие?

— Не, не — бързо каза той. — Нищо ми няма. Заприличахте ми на… сестра ми. Ама толкова много, че…

Жената се усмихна. Успокои се — едва сега, след малкия инцидент. Каза:

— О, аз пък помислих… Благодаря ви още веднъж, щях да се пребия.

Докосна ръката му между китката и лакътя, обърна се и си продължи.

Крачка, две, десет. Толкова — колкото му оставаха до вратата в която…

Ядоса се на себе си, че стои като снежен човек на тротоара, тръгна и той (сега забеляза, че е хлъзгавица) — представяше си лицето на Червенушка, в мига, когато тя чуе съобщението по радиото. Очите й — когато прочете във вестника. Невидимите вътрешности на тялото й — когато се захлупи върху леглото.

Мина край вратата на милицията, не се и обърна, изведнъж отново не знаеше къде отива, кой е той, накъде да завие, какво да направи, защо да го направи, или не — крепеше се само на мускулите си и на физическата си сила, искаше да е жена, да падне, никой да не го хване в последния момент, да се изпочупи, да го закарат в болница и там да се грижат за него, да има какво да чака (и двата крака счупени на сто места!) например да чака да оздравее, да излезе от болницата (ето, пак свършва и това), не, той иска да е жена, да спи с някого, да забременее и да го изпъдят, да си роди детето, да го повива, да му трепери, да има ядове с него в училище, да го издържа, докато то прави глупости и го оскърбява, да го ожени като хората и да му завещае най-важното от всичко, по-важното от милионите: „Заклевам те, не прави като мен.“

Нямаше накъде — в този миг толкова ясно и неспасяемо, — пое си дъх и заслиза към гарата.

Седна в чакалнята, загледа се в разписанието и вече си представяше всичко нататък.

Влакът. (О, колко различно сега.) Стълбовете край него. Липсата на страх и болка отпред, на една педя вляво. Слизането на другата гара. Парите в джоба. Ключето от фургона в съзнанието. Стоманените милутиновци, от които той е основна част.

Къде, наистина, да си прекара той отпуската, ако не в жълтата къща?