Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les intellectuels au Moyen Âge, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Мария Дракова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Историография
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2021 г.)
Издание:
Автор: Жак Льо Гоф
Заглавие: Интелектуалците през Средновековието
Преводач: Мария Дракова
Година на превод: 1993 (не е указана)
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: научнопопулярен текст
Националност: френска
Редактор: Ваня Радева
Художествен редактор: Борис Драголов
Технически редактор: Снежана Соколова
Рецензент: Георги Каприев
Художник: Красимира Иванова
ISBN: 954-07-0158-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15303
История
- — Добавяне
XII век. Раждането на интелектуалците
Градският ренесанс и раждането на интелектуалеца през XII век
Най-напред възникват градовете. С тяхното създаване на Запад се ражда средновековният интелектуалец. Едновременно с подема им, свързан с търговското и промишленото развитие (или казано по-скромно: занаятчийското), се появява и интелектуалецът и се настанява в градовете, където все повече се налага разделението на труда.
Преди това социалните класи, определени от Адалберон от Лан[14] като класа, която се моли — духовенството, класа, която пази — благородниците, класа, която работи — селяните, отразявали само приблизително действителната специализация на хората. Крепостникът обработвал земята, но същевременно бил и занаятчия. Благородникът бил воин, но също така собственик, съдия, управник. Духовниците, особено монасите, били често всичко това заедно. Умственият труд бил само една от техните дейности. Ала и той не бил самоцелен, а се съчетавал с другите функции в живота им и, съобразно устава, бил насочен към Бога. Според случая те можели бързо да се превръщат в учители, учени, писатели — мимолетни образи, все несъществени за личността им. Дори онези, които са предвестници на интелектуалците на бъдещите векове, все още не са приели истинския си облик. Алкуин[15] е преди всичко висш сановник, министър на културата при Карл Велики. Лу от Фериер[16] е отначало абат, който се интересува от книгите и обича да цитира Цицерон в писмата си.
Човекът, чиято професия е да пише или да преподава, или по-скоро и двете едновременно, човекът, който се занимава с учителска и научна дейност, накратко казано интелектуалецът, се появява едва със зараждането на градовете.
Истинският му образ забелязваме едва през XII в. Явно, че средновековният град на Запад по това време не възниква изведнъж. Някои историци смятат, че е основан в XI в. и дори в X в. и всяка книжка на специализираните списания съобщава нови данни за възраждането му, отпращайки го все по-далече във времето.
Безспорно винаги е имало градове на Запад, но „останките“ на римските градове от късната империя побирали в стените си само шепа жители с един военен, административен или религиозен вожд. Това били предимно епископски градчета, събрали група миряни около малко по-многобройно духовенство, без друг икономически живот, освен един малък местен пазар, предназначен за всекидневни нужди.
Още от X в., а може би и от IX в. зародишните градчета portus се развиват автономно или са прикрепени към епископските или военните bourgs. По всяка вероятност това става поради настойчивостта на мюсюлманите, които търсят за огромната си градска клиентела в Дамаск, Фустат, Тунис, Багдад, Кордова суровини от варварския Запад — дървен материал, саби, кожи, роби. Това явление взема по-големи размери едва в XII в. Тогава то внася дълбоки промени в икономическите и социалните структури на Запада, а образуването на градските общини започва да разклаща и политическите му структури.
Към тези преобразувания се прибавя още едно — културното. Разцветът и възраждането на градовете са съпътствани от интелектуалното развитие. Историята на тези първи борци, преобразуванията, осъществени от техните приемници до края на така нареченото Средновековие, до времето на „Ренесанса“ — ето какво възнамерява да опише настоящата книга.
Има ли Каролингски ренесанс?
Ако е трудно да се приеме един истински градски ренесанс, изразен напълно преди XII в., нима е възможно да се пренебрегне в развитието на цивилизацията времето от края на VIII в. и първата половина на IX в., което обикновено се нарича Каролингски ренесанс?
Не можем да го отречем, а не можем да говорим и като някои историци за „мним ренесанс“. Затова бихме искали да уточним границите му.
Каролингският ренесанс не притежава нито една от онези особености, които съдържа понятието „ренесанс“. Той повишава културата на синовете на благородниците, възпитани в дворцовото училище, както и на бъдещите духовници, обучени в някои големи манастирски или епископски центрове. Той обаче почти унищожава останките от началното образование, което разпространявали меровингските манастири всред децата от съседните села. „Екстернатите“ при манастирите са затворени по време на голямата реформа на Бенедиктинския орден[17] през 817 г., внушена на император Лудвиг Благочестиви от св. Бенедикт от Аниан[18], който освещава самовглъбяването на примитивното бенедиктинско монашество. Това е ренесанс за един затворен елит, твърде малоброен, предназначен да даде на клерикалната монархия на каролингите разсадник за управници и политици. Френските учебници по история погрешно представят неграмотния Карл Велики като покровител на училищната младеж и предвестник на Жюл Фери.
Като изключим тази подготовка на хора за управлението на държавата и църквата, интелектуалното движение на каролингската епоха не проявява апостолско безкористие в средствата си и в мислите си.
Великолепните ръкописи от епохата са луксозни произведения. Старателният краснопис говори за една некултурна епоха повече отколкото погрешното писане. Предвид на това, че се изисква много време, за да се напише един ръкопис с хубав почерк и да се украси разкошно за двореца или за важни светски и църковни личности, трябва да се направи заключение, че търсенето на книги е твърде слабо и скоростта на обръщение — нищожна.
Нека да прибавим и това, че те не са написани, за да бъдат четени, а са предназначени да увеличат съкровището на църквите и на богатите собственици. Представляват по-скоро икономическо богатство, отколкото духовна ценност. Някои от техните автори, когато преписват фрази от древните философи и от светите отци, подчертават високата духовна стойност на ръкописите. Карл Велики продава част от хубавите си ръкописи, за да раздава милостиня. Цената на книгите е определяна като цената на скъпи съдове.
За монасите, които пишат най-старателно в „скрипториите“ на манастирите, съдържанието е от второстепенно значение. Същественото за тях е допълнителната украса, изразходваното време, уморителният труд за написването им. Това според монасите е работа за покаяние, с която ще заслужат царството небесно. Всъщност този начин за оценяване на заслугите и мъките по определена тарифа е заимствуван от църквата през Ранното средновековие от варварските законодателства. Според този обичай монасите изчислявали откупените години от чистилището по броя на страниците, редовете, буквите и обратно, вайкали се, че поради невниманието си са пропуснали някоя буква и се е увеличил престоят им в чистилището. Те завещават на приемниците си името на онзи палавник Титувилус, демона на преписвачите, чиято работа била специално да ги дразни. По-късно той отново се появява в творчеството на Анатол Франс.
За онези християни, у които дреме варваринът, науката е съкровище, което трябва да се пази грижливо. Затворена култура при затворена икономика. Каролинският ренесанс не сее култура, той я трупа. Възможно ли е да съществува ренесанс на скъперници?
Въпреки това обаче каролингската епоха, може все пак до известна степен да запази това название. Джон Скот Ериугена[19], безспорно най-оригиналният и най-големият мислител по това време, се оказа без слушатели и става известен, разбран и използуван едва в XII в. Но независимо от това тази епоха ни е завещала и много придобивки. Това са ръкописите, правени в каролингските „скриптории“, това е идеята за седемте свободни изкуства, която Алкуин заимствува от оратора на V в. Марциан Капела[20], а също така схващането му за translatio studii (пренасянето на науката), т.е. прехвърлянето на огнището на цивилизацията от Атина и Рим на Запад, по точно Галия. Всички тези натрупани съкровища ще бъдат пуснати в обръщение, излети в гюма на градските училища и абсорбирани като последен принос на древността от ренесанса на XII в.
Новото през XII век. Древни и модерни
Интелектуалците на XII в. имат изострено чувство към новото. Те искат да вършат нещо ново, да бъдат нови хора. А нима има Възраждане без впечатлението, че човек се чувствува възроден? Нека си спомним възрожденците от XVI в., Рабле например.
Когато говорят и когато пишат, те повтарят постоянно думата moderni, за да охарактеризират писателите на своето време. Модерни — ето какви са те, но и умеят да бъдат такива. Ала модерни, които не влизат в пререкания с древните; напротив, подражават им, учат се от тях, „покачени на рамената им“. „Човек може да премине от сянката на незнанието в светлината на науката — се провиква Пиер от Блоа[21] — само ако чете с постоянно нарастваща любов произведенията на древните. Нека лаят кучетата, нека грухтят прасетата! От това няма да намалее любовта ми към древните. За тях ще бъдат всичките ми грижи и всеки ден зората ще ме сварва над техните писания.“
В Шартър, един от най-прочутите учебни центрове, преподава магистър Бернар[22]. Според преданието, известно ни чрез знаменития му ученик Джон от Солсбъри[23], ето какви основни насоки давал той на учениците си: „Колкото повече науки познава човек, толкова по-дълбоко ще вникне в тях, ще схване по-пълно правотата на авторитетите (древните) и по-ясно ще я преподава. Древните, благодарение на диакризиса, което можем да преведем с илюстрация или нюансировка, от суровия материал на една история, тема или басня, с помощта на всичките науки и с тънкото изкуство на синтеза и украсата, изграждат от завършеното произведение нещо като илюстрация на всички изкуства. Граматиката и Поезията се преливат и покриват изцяло сюжета. Логиката донася нюансите на размишлението, влива своите рационални доказателства и увеличава златния блясък на произведенията; Риториката с убеждението и пламъка на красноречието си наподобява блясъка на среброто. Математиката, возена от колелата на своята квадрига, минава по следите на другите изкуства и оставя безкрайно разнообразие от багри и вълшебство. Физиката, след като е изучила тайните на природата, донася разновидния чар на нейните нюанси. Накрая най-високият клон на Философията — Етиката, без която не би съществувало дори името на философа, надминава всички други с достойнството, което придава на творбата. Разчепкай Вергилий и Лукан и, каквато и да е твоята философия, все ще намериш към какво да я приспособиш. В това, според вещината на учителя и способностите и старанието на ученика, се състои ползата от предварителното прочитане на древните автори. В днешно време в Галия този метод е най-плодовит за литературата. Него следвал и Бернар от Шартър“.
Но дали това подражание не е раболепие? По-късно ще се видят спънките, които ще представляват за западната култура зле обмислените и зле адаптираните заемки от древните. Но колко е ново всичко това в XII в.?
Ако тези учители, които са духовници и добри християни, предпочитат в обучението си Вергилий пред Еклесиаста, Платон пред св. Августин, то не е само, защото са убедени, че Вергилий и Платон са богати с нравствени поучения и съдържателни мисли (нима няма повече в светите писания и в произведенията на първите християнски писатели?); то е и поради това че „Енеида“ и „Тимей“ са за тях преди всичко научни произведения, писани от учени и могат да служат за специализирано обучение по занаятите. Светото писание и произведенията на първите християнски писатели, които също съдържат много научни познания (сътворението на света например е цяла наука за законите на Вселената), могат да изпълняват и такава роля, но само между другото. Древните „специалисти“ са по-пригодни за едно „специализирано“ обучение по седемте изкуства и учебните дисциплини, отколкото първите християнски писатели и Светото писание, които са по-скоро предмет на теологията. Интелектуалецът на XII в. е професионалист с литературния материал, с който си служи, а подражателите на древните — с метода си.
Всичко се използва, с цел да се върви напред, както италианските кораби използват морето, за да отидат до ориенталските източници на богатство.
Такъв е и смисълът на известната фраза на Бернар от Шартър, която е имала силен отзвук в Средновековието: „Ние сме джуджета, покачени на раменете на гиганти. Така виждаме повече и по-далеко от тях, не защото зрението ни е по-остро или ръстът по-висок, а защото те ни носят на раменете си и ни вдигат високо с цялата си гигантска височина…“.
Смисълът на културното развитие, ето какво изразява онзи прочут стъклопис[24]. Или с други думи — смисълът на развитието на историята. В Ранното средновековие историята е в застой, църквата, която тържествува на Запад, определя нейния ход. Ото от Фрайзинг[25], връщайки се към августиновото схващане за двата града, обявява: „От момента, от който не само всички хора, но дори и императорите, с малки изключения, са католици, струва ми се, че пиша история не на два града, но тъй да се каже само на един, който се нарича църква“.
Говорело се за „желанието да се омаловажи времето“ на феодалите и монасите, включени във феодалните структури. По-късно Гизо също ще мисли, че времето на политическата победа на буржоазията е краят на историята. Интелектуалците на XII в. на фона на строящия се градски декор, където всичко се движи и променя, отново задвижват машината на историята и най-напред определят своята мисия във времето: Veritas, filia temporis (Истината е дъщеря на времето) — казва още Бернар от Шартър.
Гръко-арабският принос
Истината е дъщеря на времето, но тя също е дъщеря и на географското пространство. Градовете са ония стрелки, които определят движението на хората, натоварени с идеи и стоки. Те са места за размяна, пазари и кръстовища на интелектуална търговия. През XII в., когато Западът все още не изнася друго, освен суровини, когато текстилният подем едва се пробужда, редките стоки и ценните предмети идват от Изток — от Византия, Дамаск, Багдад, Кордова. А заедно с подправките и коприната идват и ръкописите и донасят на християнския Запад гръко-арабската култура.
Отначало арабинът всъщност е посредник. Произведенията на Аристотел, Евклид, Птолемей, Хипократ, Гален идват в Ориента заедно с християнските еретици — монофизити[26] и несторианци[27] и с евреите, преследвани от Византия. Тези произведения са били подарени на библиотеките и на мюсюлманските училища, където намерили широк прием. Ето и сега те пристигат с арабите, които на връщане от едно морско пътешествие слизат на бреговете на западните християни. Християните от източните латински държави играят твърде значителна роля. Тази среща между Запада и Исляма е всъщност военен фронт, въоръжена борба, фронт на кръстоносните походи. Среща за размяна на удари, а не на идеи и книги. Малко са произведенията, които успяват да проникнат през тази фронтова линия. И главно две близки зони приемат ръкописите от Ориента: Италия, а най-вече Испания. Тук нито временното настаняване на мюсюлманите в Сицилия и Калабрия, нито християнската Reconquista[28] не представляват пречка за мирната размяна.
Християнските ловци на гръцки и арабски ръкописи се пръскат чак до Палермо. Там норманските крале от Сицилия, а после и Фридрих II с канцелариите си, където се превежда от три езика — гръцки, латински и арабски — внасят живот в първия ренесансов кралски двор. В Толедо, който италианските крале си възвръщат от Неверника през 1087 г., под покровителството на архиепископ Рамон (1124 г.–1151 г.) работят християнските преводачи.
Преводачите
Преводачите — това са пионерите на Ренесанса. Абелар окайва Запада, че не чува вече гръцки език и поощрява монахините от Параклет да попълнят тази празнина. Така той изпреварва другите в областта на културата. Езикът на науката е латинският. Отделни преводачи или най-често цели колективи превеждат на латински арабски оригинали, арабски преводи на гръцки текстове или гръцки оригинали. Християни от Запада канят за помощници испански християни, живели под мюсюлманско владичество, каквито са мозарабите[29], викат евреи и дори мюсюлмани. Така се събират все компетентни хора. Един от тези колективи, който е сформиран от знаменития игумен на Клюни Пиер Достопочтени[30] за превода на Корана, е оставил името си. Бидейки в Испания на обиколка по клюнизийските манастири, създадени безразборно по времето на Reconquista, Пиер Достопочтени пръв стига до идеята да се бори срещу мюсюлманите не на военен фронт, а на интелектуален. Но за да отхвърли тяхната доктрина, той трябва да я познава. Тази мисъл, съвсем очевидна и проста днес, е дръзка по времето на кръстоносния поход.
„Ако наречем мохамеданската заблуда със срамното име ерес или с позорното име езичество, трябва да се действува срещу нея, сиреч да се пише. Но според евреите, които са се възхищавали някога от апостолите полиглоти, латините и особено модерните, поради загиването на древната култура, не знаят друг език, освен езика на родната си страна. Ето защо не могат да разберат колко огромна е тази заблуда и да й преградят пътя. Затова сърцето ми се възпламени и огън ме опари в размислите ми. Аз се възмутих, че латините не знаят причината на тази гибел и тяхното невежество ги лишава от силата да й се противопоставят; защото никой не може да отговори, никой не знае. И аз тръгнах да търся специалисти по арабски език, език, позволил на тази смъртна отрова да опустоши повече от половината земя. Убедих ги с молби и пари да преведат от арабски на латински историята и учението на този нещастник и самия му закон, който се нарича Коран. И, за да бъде изцяло верен преводът, и, за да не се допусне нито една грешка да изопачи пълния смисъл, прибавих към християнските преводачи и един сарацинец. Ето имената на християните: Робер от Кетен, Херман от Далмация, Педро от Толедо; сарацинецът се казваше Мохамед. Този колектив, като прерови основно библиотеките на онзи варварски народ, измъкна една голяма книга, която бе публикувана за латинските читатели. Тази работа беше извършена през годината, когато ходих в Испания и когато имах среща със синьор Алфонс, победоносния император на Испания, сиреч в лето господне 1142.“
Взет като пример, починът на Пиер Достопочтени се намира встрани от преводаческото движение, с което се занимаваме. Християнските преводачи в Испания се противопоставят не на исляма, а на гръцките и арабските научни трактати. Абатът от Клюни подчертава, че е успял да си осигури услугите на специалисти само благодарение на голямо възнаграждение. Трябвало е да им плати скъпо краткотрайното отлъчване от пряката им работа по професията.
Какво донасят на Запада тези първи изследователи, специализирани интелектуалци, каквито са преводачите на XII век: Якопо от Венеция, Бургундио от Пиза, Моис от Бергам, Леон Тускус от Тиволи, Херман Далматинеца, Робер от Кетен, Юго от Сантала, Гондисалви, Жерар от Кремона в Испания?
Те попълват празнините, които е оставило латинското наследство в западната култура в областта на философията и особено на точните науки. Математиката с Евклид, астрономията с Птолемей, медицината с Хипократ и Гален, физиката, логиката и етиката с Аристотел — ето огромния принос на тези труженици. И нещо повече: освен материята, те донасят и метода. Любознателността, разсъждението и цялата Logica Nova (Нова логика) на Аристотел: двете „Аналитики“, „Топика“, Опровержение на софистическите доказателства, която се присъединява към Logica Vetus (Стара логика), позната чрез Боеций[31]. Ето тласъка, стимула, урока, които античният елинизъм след дългото си пътешествие през Ориента и Африка предава на Запада.
Да прибавим и чисто арабския принос. Аритметиката и алгебрата на Ал Харизми[32] са донесени от арабите в първите години на XIII в. от Индия още преди да са познати цифрите, наречени арабски, а всъщност произхождащи от езика хинди, които по-късно ще станат известни благодарение на Леонардо от Пиза[33]. Медицината е пренесена чрез произведенията на Раци, когото християните наричат Разес[34], а най-вече чрез произведенията на Ибн Сина или Авицена[35], чиято медицинска енциклопедия или „Канон“ ще стане настолна книга на западните лекари. Астрономи, ботаници, агрономи и алхимици предават на латините трескавото търсене на еликсира. Накрая идва и философията. Благодарение на трудовете на Аристотел, а по-късно и на трудовете на Ал Фараби[36] и Авицена тя изгражда мощни синтези. Заедно с произведенията арабите са дали на християните и някои думи като „цифра“, „нула“, „алгебра“, както и от търговския речник: митница, базар, фондук (хотел в арабските страни), габел (склад за сол и налог на солта), чек и т.н.
Така се обяснява заминаването за Италия и особено за Испания на много хора, жадни за знания, като англичанина Даниел от Морлей, който разказва на свещеника от Норви своето пътешествие с научна цел.
„Страстта към учение ме изгони от Англия. Останах известно време в Париж. Там видях само диваци, настанени авторитетно в работните си столове с две или три малки столчета отпред, отрупани с огромни произведения, възпроизвеждащи лекциите на Улпиан, написани със златни букви. Те държаха оловни пера в ръка, с които важно рисуваха по книгите си звездички и обели. Тяхното невежество ги принуждаваше да стоят като статуи, но те имаха претенции, че показват мъдрост дори с мълчанието си. Щом отвореха уста, чувах само детско заекване. Като разбрах положението, размислих как да избегна подобна опасност и да се отдам на «изкуства», които изясняват светите писания не само с откъси или кратко изложение, а и по друг начин. Тъй като днес в Толедо образованието на арабите, което почти изцяло се състои в изучаване на изкуствата на квадривиума[37], е достъпно за народа, аз побързах да отида там, за да слушам лекциите на най-учените философи на света. Но понеже ме повикаха приятели и бях поканен да се върна от Испания, дойдох в Англия с голямо количество ценни книги. Казаха ми, че по тези места образованието по свободните изкуства не било известно, Аристотел и Платон били обречени на пълна забрава в полза на Тит и Сей. Мъката ми беше голяма и, за да не остана единствен грък между римляните, тръгнах да търся място, където да се науча как да помогна за разцвета на тези науки… Нека никой не се чуди, че когато разглеждам сътворението на света, се позовавам не на наследството на Църковните отци, а на езическите философи, защото, макар че те не са между правоверните, някои от техните слова са убедителни и трябва да проникнат в нашето образование. А и на нас, освободени по мистичен начин от Египет, Бог ни заповяда да отнемем от египтяните техните съкровища и да обогатим с тях евреите. По волята на Бога и с негова помощ нека вземем от езическите философи тяхната мъдрост и красноречие, да ограбим тези неверници така, че да се обогатим от тази плячка за правата вяра.“
Даниел от Морлей е видял в Париж само традиционното, упадъчното, отмиращото. Ала има и нещо друго в Париж през XII в.
Испания и Италия познават само началния стадий от проучването на гръко-арабския принос чрез онази преводаческа дейност, която ще даде възможност и на западните интелектуалци да проникнат в него.
Центровете на проникването на ориенталския принос в християнската култура са другаде. В тази зона най-важните са Шартър и Париж, заобиколени от по-традиционните Лан, Реймс и Орлеан. Там се изработват и разменят готовите произведения. Там, където си дават среща Северът и Югът, между Лоара и Рейн, в оная област, където едрата търговия и банката са си извоювали място на панаирите на Шампания, там се създава онази култура, която ще направи Франция пряка наследница на гръко-римската цивилизация, както предсказал Алкуин, както пеел и Кретиен дьо Троа[38].
Париж: Вавилон или Ерусалим
От всички центрове най-блестящ е облагодетелствуваният от нарастващия престиж на капетингската монархия Париж, където кипи културен живот. В Цито се забелязва едно непрекъснато движение на преподаватели и студенти, които бързат към училището при катедралата; други още по-многобройни се движат по левия бряг на Сена, където се ползуват с по-голяма независимост; оживление цари и около Сен Жюлиен льо Повр, между месарската улица и улица Гарланд, а и по̀ на изток около училището на канониците на Сен Виктор; на юг многолюдна тълпа се изкачва по хълма, на върха на който е манастирът св. Женевиева с друго голямо училище. Редовни преподаватели от каноническия съвет на Нотр Дам, викторинските и женевиевските каноници, по-независими учители, редовни професори, получили licentia docendi (преподавателско право) от преподавателя по теология, наречен епископ — всички те привличат все повече и повече ученици и студенти в частните си къщи или в манастирите на Сен Виктор или св. Женевиева, винаги отворени за тях. Париж дължи славата си преди всичко на блестящото образование по теология, което оглавява учебните дисциплини, а по-специално на онзи раздел от философията, който, използувайки изцяло приноса на Аристотел и метода на разсъждението, допринася за победата на рационалния подход на духа — диалектиката.
Така Париж и реално, и символично представлява за едни хора град-светлина, извор на интелектуални наслади, а за други — дяволски вертеп, където се смесват извратеността на умовете, засегнати от философската поквара и позорът на един живот, отдаден на хазарта, виното и жените. В големия град човек може да загине, Париж — това е един съвременен Вавилон. Свети Бернар[39] се провиква пред преподавателите и студентите: „Бягайте от Вавилон, бягайте и спасете душите си. Летете всички заедно, оттеглете се в спокойната обител, където ще можете да се разкаете за миналото си, да живеете с благодарност за настоящето и да чакате доверчиво бъдещето (т.е. в манастирите). В горите ще намериш много повече, отколкото в книгите. Дърветата и камъните ще те научат повече от всеки учител“.
А Пиер от Сел[40] от ордена на цистерианците казва: „О, Париж, как умееш да пленяваш и разочароваш душите! С мрежите на порока, с примките на злото, със стрелите на ада погубваш невинните сърца… А напротив, щастливо е онова училище, в което Христос преподава на сърцата ни словото на своята мъдрост, където без труд и уроци научаваме как да постигнем вечния живот! Там не се купуват книги, не се плаща на учител по писане, няма безредие при споровете, нито заплитане в софизмите, решаването на всички проблеми там е просто, там се научава причината на всичко“.
Така свещеното невежество противопоставя училището на уединението — на училището на шума, манастирското училище — на градското, училището на Христа — на училището на Аристотел и Хипократ.
Във възклицанието на цистерианеца Гийом от Сен Тиери[41], близък приятел на св. Бернар, изпъква ярко основното противоречие между новите градски духовници и монашеските среди, които, независимо от развитието на западното бенедиктинско движение, възприемат отново крайните тенденции на първоначалното монашество: „Братята от Монт-Диьо! В мрака на Запада те донасят светлината на Изтока и в галската хладина — религиозния плам на древния Египет, а именно уединението — огледало на небесния живот“.
Така по някакъв чуден парадокс в момент, когато градските интелектуалци черпят от гръко-арабската култура закваската на духа и на методите на мислене, характерни за Запада и съставляващи неговата интелектуална сила — яснота на съждението, стремеж към научна точност, взаимодействие между вяра и ум — в сърцето на Запада монашеският спиритуализъм проповядва връщане към мистицизма на Изтока. Интелектуалците от градовете обаче ще отклонят Запада от миражите на тази друга Азия и на тази друга Африка — от мистиката на хората и пустинята, което е главният момент в това развитие.
Но и самото отшелническо движение разчиства пътя за подема на новите училища. Църковният събор в Реймс през 1131 г. забранява на монасите занимания с медицина извън манастирите, което освобождава полето на науката за Хипократ.
Парижките духовници не се вслушали в напътствията на св. Бернар. Джон от Солсбъри пише на Томас Бекет в 1164 г.: „Завих през Париж. Когато видях там изобилието на храни, веселостта на хората, уважението, с което се ползуват духовниците, величието и славата на църквата, различните дейности на философите, изпълнен с възхищение, помислих, че виждам стълбата на Яков, чийто връх докосва небето, а по нея нагоре и надолу тичат ангели. Въодушевен от това щастливо странствуване, трябваше да призная: Господ е бил тук, а аз не знаех това. И се сетих за думите на поета: Щастливо е отшелничеството, ако човек живее в тези места.“ А игуменът Филип от Харвенг, преценявайки колко богат е приносът на градското образование, пише на един свой млад ученик: „Подтикнат от любов към науката, ето те в Париж и там ти намери онзи Ерусалим, града на Давид… на мъдрия Соломон, който толкова хора жадуват да видят. Колко чужд свят, какво множество от духовници, че скоро техният брой ще надмине многолюдното мирянско население. Какъв щастлив град е Париж, където свещените книги се четат с такова усърдие, където техните сложни тайни са разгадани благодарение на даровете на Светия Дух, където има толкова изтъкнати професори, където богословската наука е така развита, че той може да бъде наречен град на литературата!“.
Голиардите
Сред тези хвалебствия за Париж се издига с особена сила един глас, гласът на една странна група интелектуалци — голиардите. За тях Париж е „раят на земята, розата на света, балсамът на вселената“.
Paradisius mundi Parisius, mundi rosa, balsamum orbis. Кои са тези голиарди? Всичко се старае да прикрие от нас лицето им: анонимността, която ги забулва, легендите, които те сами най-охотно разпространяват за себе си, измислици от учени и от съвременни историци, заблудени от привидни сходства, заслепени от предразсъдъци. Някои повтарят присъдите на църковните събори, на синодите и на някои църковни писатели от XII и XIII в. Тези голиарди или странствуващи духовници са считани за скитници, развратници, жонгльори, смешници. Смятат ги за бохеми или мними студенти. Гледат на тях ту благосклонно, оправдавайки ги с това, че младостта все пак трябва да се изживее, ту със страх и презрение, че като смутители и отрицатели на реда, те са опасни хора. Други напротив — виждат в тях „един вид градска интелигенция“, революционна среда податлива на всички форми на съпротива срещу феодализма. Къде е истината?
Ние не знаем точно произхода на самия термин „голиард“. Отхвърлена е въображаемата етимология, която търси произхода на думата в „Голиат“, Въплъщение на дявола, „враг на Бога“, или в gula, гърло, за да представи привържениците на това течение като хора „с дръзки езици, устатници“. Отречено е също идентифицирането на термина с историческия Голиас, основател на ордена, чиито членове по всяка вероятност са били голиардите. Остават ни следователно само биографични подробности за някои голиарди, стихотворни сбирки с тяхното име — индивидуално или колективно, carmina burana (Бурански песни) — и съвременни текстове, които осъждат или клеветят голиардите.
Интелектуалното скитничество
Няма никакво съмнение, че голиардите са се обособили в една обществена прослойка, където критиката на установеното общество намирала благоприятна почва. От градски, селски или благороден произход, те са преди всичко странствуващи, типични представители на епохата. Демографският подем, пробуждането на търговията и създаването на градовете довеждат до появата на феодалните структури. Същевременно тези фактори изхвърлят по пътищата и събират по кръстовищата, каквито представляват градовете, изпаднали хора, смелчаци и нещастници. Голиардите са плод на този социален динамизъм, характерен за XII в. Тези бегълци от установените структури скандализират традиционно мислещите умове. Ранното средновековие се потрудило да определи на всеки съответното място, работа, съсловие, обществено положение. Голиардите са бегълци. Бегълци без доходи, те образуват в градските училища онези групи бедни студенти, които едва преживяват, стават прислужници на богатите си съученици, живеят от просия, защото, както казва Еврард от Германия: „Ако Париж е рай за богатите, за бедните той е блато, жадно за плячка“ и той оплаква Parisiana fames, глада на бедните парижки студенти.
Понякога, за да изкарат прехраната си те стават жонгльори или смешници, прозвище, което им дават. Но да не забравяме, че по това време окачват епитета „жонгльор“ на всеки, който изглежда опасен, когото искат да зачеркнат от обществото. Един joculator е „червен“, бунтовник.
Никакво постоянно жилище, никакъв доход, нито облага, нищо не задържа тези бедни студенти и те тръгват да търсят интелектуални авантюри след учителя, който им се харесва или след онзи, който се е прочул, ходят от град на град да събират наука. Те образуват ядрото на училищното скитничество тъй характерно за XII в. и му придават авантюристичен характер, непосредствен и смел. Класа обаче те не образуват. Бидейки от различен произход, имат и различни амбиции. Безспорно те са предпочели учението пред войната, докато техните братя са отишли в армията, във войските на кръстоносците да мародерствуват по пътищата на Европа и Азия, да ограбят Константинопол. Всички критикуват, но някои, а може би и мнозина, мечтаят да станат като тези, които са критикували. Юго от Орлеан, наречен Примас, прототип на Primasso в Декамерон е считан за добър преподавател в Орлеан и Париж и е известен като прикрит присмехулник. Той изглежда е живял винаги в безпаричие и е запазил вечно весел дух, но Архипоетът от Кьолн е живял на гърба на немския прелат и старши канцлер на Фридрих Барбароса Режинал от Дасел и го обсипвал с ласкателства. Серлон от Витлон бил приближен на кралицата Матилда Английска, но се разкаял и постъпил в цистерцианския орден. Готие от Лил живял в двора на Хенрих II Плантагенет, после при един архиепископ от Реймс и умрял като каноник. Всички те мечтаят за щедър меценат, за голям църковен доход, за охолен и щастлив живот. Те искат по-скоро да извличат облаги от обществения строй, отколкото да го променят.
Безнравствеността
Тяхната поезия обаче атакува остро това общество. Не може да се отрече революционният характер на много от техните стихотворения. Хазартът, виното, любовта — ето трилогията, която те възпяват отначало. Това предизвиква възмущението на благочестивите души на епохата и снизхождението на новите историци.
Аз съм нещо леко,
Като лист, с който ураганът си играе.
…
Като кораб без кормчия,
Като птичка, зареяна във въздуха,
Не съм закрепен нито с котва, нито с въжета.
…
Красотата на момичетата рани гръдта ми.
Тези, които не мога да пипна, притежавам със сърцето си.
…
Упрекват ме, че играя на карти. Но щом играта
Ме остави гол и със студено сърце, духът ми се разгорещява.
И тогава моята муза композира най-хубавите си песни.
На третото място да говорим за кабарето.
…
Искам да умра в кръчмата,
Там, където виното е близо до устата на умирающия,
След това хорът на ангелите ще слезе пеейки:
„Нека Бог се смили над този добър пияч.“
Но макар че Вийон изглежда безобиден и само проявява талант, не бива да се поддаваме лесно на това — поемата е доста остра:
Повече жаден за сласт, отколкото за вечно спасение,
С мъртва душа, аз се грижа само за плътта.
…
Колко е трудно да се обуздае природата!
И при вида на една хубавица да останеш с чист дух.
Младите не могат да следват един толкова труден закон
И да не се грижат за живото си тяло.
Нима ще бъдем дръзки, ако в тази предизвикателна безнравственост, в тази възхвала на еротиката, която при голиардите граничи често с безсрамие, доловим очертанията на една природна нравственост, отрицание на църковните поучения и традиционния морал? Нима голиардът не принадлежи към голямото семейство на либертините[42], които чрез свободата на нравите и свободата на изказването се стремят и към свобода на духа?
Образът на колелото на съдбата, който се появява много често в поезията на скитащите духовници, не е само поетична тема; безспорно, той е нещо повече и от онова, което са видели в него съвременниците, които без злоба, но не без умисъл, го представяли в катедралите. Колелото на съдбата обаче, което се върти и вечно се връща, а също и слепият случай, който си играе с хората, по същество не са революционни теми. Те отричат прогреса, не признават и смисъла на историята. Те могат да предизвикат безредие в обществото, но само дотолкова, доколкото съдържат идеята, че не е нужно хората да се интересуват от утрешния ден. И от там идва вкусът на голиардите към темата за бунтарство, ако не за революция, възпята в поезията им и представена в техните миниатюри.
Критиката на обществото
Не е без значение, че поезията на голиардите атакува всички представители на обществото от Ранното средновековие — духовника, благородника, дори селянина — и то много преди това да е станало обща тема в буржоазната литература.
Те насочват стрелите си и срещу църквата, а за мишена им служат онези, които социално, политически и идеологически са тясно свързани със структурите на обществото: папата, свещеника и монаха.
Антиклерикалното и антиримското настроение на голиардите наподобява две други течения: първото е течението на гибелините[43], което негодува срещу светските претенции на папството и взема страната на светската власт срещу духовенството; другото е морализаторското течение, което упреква папата и римския двор за това, че се примиряват с недъзите на века — стремежа към лукса и любовта към парите. Наистина, имало е голиарди и сред привържениците на папата като „Архипоета“ от Кьолн и сред тяхната поезия нерядко има сатири против духовенството, макар че тези сатири се задоволяват с традиционни теми и често са лишени от острота. В лицето на папата и неговите приближени голиарди осъждат водача и защитниците на една социална, политическа и идеологическа система; и нещо повече — нападат целия йерархизиран обществен строй, защото те са по-скоро анархисти, отколкото революционери. В момент, когато след григорианската реформа[44], папството търси начин да се освободи от феодалните структури и се обляга на новата сила на парите, както и на старата сила на земята, голиардите изобличават тази нова ориентация без да престават да атакуват и старата традиция.
Григорий VII заявява: „Господ не е казал: името ми е традиция“. Голиардите обвиняват неговите приемници, че приписвали на Господ думите: „Името ми е пари“.
НАЧАЛО НА СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ СПОРЕД МАРКО СРЕБЪРНИ: „По това време папата казал на гражданите на Рим: «Когато синът на човека дойде в престолния град на Наше Светейшество, кажете му най-напред: „Приятелю, защо си дошъл?“» И, ако продължи да чука без да ви съобщава нещо, нека бъде изхвърлен навън в мрака“. Веднъж един беден духовник дошъл в двора на негово преосвещенство папата и помолил: „Смилете се над мене, папски вратари, защото ръката на бедността ме докосна. Аз съм беден тукашен жител. Затова ви моля, помогнете ми в бедата и мизерията“. А вратарите, като го изслушали, се възмутили и казали: „Приятелю, нека бедността не те напусне, докато не те погуби! Върви си, сатана, ти не знаеш какво могат парите. Амин, амин! Аз ти казвам: няма да спечелиш благоволението на твоя Господ, докато не му дадеш и последната си пара“. И беднякът си отишъл, продал мантията си, туниката си и всичко, каквото имал и дал парите на кардиналите, вратарите и камерхерите. А те казали: „Какво е това за толкоз много хора?“. И го изпъдили. Изгонен, той заплакал горчиво и безутешно.
След това в двора дошъл един богат духовник, едър и дебел, който убил човек по време на един метеж. Той дал най-напред на вратаря, после на камерхера и най-после на кардиналите. И те обсъждали как да измъкнат още.
Негово преосвещенство папата, като научил, че кардиналите и служителите получили от този духовник много подаръци, легнал много тежко болен. Но богаташът му изпратил маджун от злато и сребро, и папата веднага оздравял. Тогава негово преосвещенство папата свикал служителите и им казал: „Братя, внимавайте никой да не ви съблазни с празни думи. Аз ви давам пример. Както аз вземам, вземайте и вие“.
След като се е опозорило с благородниците, духовенството се опозорява и с търговците. Църквата, която вие с феодалите, лае и търговците. Голиардите, преводачи при онази група интелектуалци, които искат да насаждат светската култура в града, изобличават публично този процес.
„Орденът на духовенството
спечелва си презрението на мирянина;
годеницата на Христа става продажна,
от светица се превръща в публична жена.“
(Sponsa Christi fit mercalis, generosa generalis)
Слабата роля на парите в Ранното средновековие ограничава търговията със свещени предмети. С нарастващата роля на парите обаче през XII в., тя става повсеместна.
Сатиричният сборник на голиардите от разкази за животни, в духа на гротескния роман, изобразява цял фриз от църковници, превърнати в животни, а на фронтона на обществото — стърчащи фигури на духовни лица. Папата — лъв изяжда всичко, епископът е представен като теле, а пасторът-лакомец коси тревата пред овцете си; архидяконът е рис, който разкъсва плячката си, неговият игумен е ловджийско куче, което с помощта на църковните съдии, представени като ловци на епископа, хвърля мрежите и поваля плячката си. Такова е „правилото на играта“ според литературата на голиардите.
Ако кюрето общо взето е пощаден от голиардите, тъй като е считан за жертва на йерархията и техен събрат в мизерията и експлоатацията, то монахът е жестоко порицан. Нападките надхвърлят обичайните шеги по отношение на лошите нрави на духовенството: лакомия, леност, разпуснатост. Те изразяват духа на бялото духовенство, близък до светския, който в лицето на монасите вижда съперници, изземващи от бедните кюрета доходи, покаяници, богомолци.
Тази свада, но в още по-остра форма се забелязва и в следващия век в университетите. И нещо повече: голиардите отхвърлят цяла една част от духовенството, онази част, която иска да се откъсне от света, отказва се от земните блага, приема уединението, аскетизма, бедността, целомъдрието, дори невежеството, считано като отказ от духовните блага. Това са два начина на живот, противоречието между които се изостря до крайност: активният и съзерцателният, живот, който на земята се подготвя за рая и живот, който търси спасението далеч от света — това е в основата на антагонизма между монаха и голиарда и прави от голиарда предвестник на ренесансовия хуманист. Поетът на Deus pater, adiuva (Татко Боже, помогни), който отклонява един млад духовник от монашеския живот, описва нападките на Вала срещу gens cucullata — (Качулатите хора).
Като градски човек голиардът изразява презрението си към селото и изпитва омраза към неговия представител грубия селянин, когото заклеймява в прочутото си стихотворение „Склонение на селяка“:
Този простак
от този селяк
на този дявол
този крадец
о, разбойнико!
чрез този грабител
тези проклетници
от тези клетници
на тези лъжци
тези негодници
о, омразници!
чрез тези неверници
Последната му мишена е благородникът, чиито привилегии по рождение той отрича.
„Благороден е онзи, когото добродетелта е облагородила; изроден е онзи, когото никаква добродетел не е обогатила.“
На стария свят той противопоставя един нов свят, основан на заслугата.
„Благородството на човека е духът, образ на божеството,
Благородството на човека е знатният род на добродетелта,
Благородството на човека е самообладанието,
Благородството на човека е въздигането на смирението,
Благородството на човека са правата, които има по природа,
Благородството на човека е страхът от безчестие.“
В благородника градският интелектуалец ненавижда воина. Според него умствените спорове и състезанията по диалектика са изместили по достойнство силата на оръжието и военните подвизи. Архипоетът от Кьолн изразява отвращението си от военната професия me terruit labor militaris (ужасява ме работата на войника). Абелар, един от най-големите поети на голиардите, изказва също ненавистта си в произведенията, които били рецитирани и пети на хълма св. Женевиева, тъй както днес пеем модерните песни. За съжаление обаче, те са загубени.
Антагонизмът между благородника — воин и интелектуалеца от нов тип е изразен най-добре в една област от особен интерес за социолога, а именно в областта на отношенията между двата пола. В основата на прочутата свада между духовника и рицаря, която е вдъхновила много поеми, е съперничеството между двете социални групи пред жените. Голиардите смятат, че най-добре ще изразят превъзходството си над феодалите, само ако се хвалят с благоволението, с което се ползват пред жените. Жените ги предпочитали, твърдят те, защото духовникът се любел по-добре от рицаря. В това твърдение социологът трябва да вижда предпочитания израз на борба между тези два социални слоя.
В „Песента за Филия и Флора“, едната от които обича духовник, а другата рицар miles, след придобития опит героините правят заключение под формата на сентенция в стила на салонното ухажване:
„Съобразно познанията си,
Съобразно опита си,
Духовникът се проявява в любовта
По-способен от рицаря“.
Въпреки значителната им роля, голиардите са изхвърлени в периферията на интелектуалното движение. Безспорно те лансират нови теми, които в течение на дълголетното си съществувание, ще избледнеят; голиардите са ярки представители на една социална прослойка, жадуваща да се освободи. Завещали са на следващите векове много идеи във връзка с естествения морал, свободата на нравите и духа, критика на религиозното общество, които ще открием по-късно и при университетските преподаватели, в поезията на Рютбьоф, в „Роман на розата“ от Жан от Мьон, в някои произведения, осъдени в Париж през 1277 г.[45] През XIII в. обаче голиардите изчезват. Преследванията и присъдите оказват своето въздействие, а тяхната склонност към унищожителна критика им попречва да си намерят място в университетското поприще, което напускат от време на време, за да се възползуват от възможностите за лесен живот или да се отдадат на скитничество. Съсредоточаването на интелектуалното движение в организирани центрове — университетите — в крайна сметка допринася за изчезването на това скитническо племе.
Абелар
Не е достатъчно ако кажем, че Пиер Абелар е бил голиард, защото неговото значение и принос далеко надхвърлят границите на тези социални среди. Той е не само първата внушителна фигура на модерен интелектуалец в рамките на разбирането на понятието модернизъм през XII в., а и първият „професор“.
Имайки предвид значимостта на човека, първоначалната му кариера ни учудва. Този бретонец от околностите на Нант, роден в Пале през 1179 г., принадлежи към съсловието на дребните благородници, чийто живот става труден поради въвеждането на паричната икономика. И той изоставя с удоволствие военната професия на братята си, а се впуска в учението.
Но Абелар се отказва от военното оръжие, само за да се отдаде на други битки. Вечно настроен за борба, според израза на Пол Виньо, той ще стане „рицарят на диалектиката“. Неспокоен дух, Абелар е винаги там, където трябва да се води сражение. Постоянен вдъхновител на идеи, той поражда след себе си горещи спорове.
Този интелектуален кръстоносен поход го отвежда в Париж, което е съдбоносно за него. Тук той разкрива и друга черта на своя характер: необходимостта да руши идолите. Неговата самоувереност, която сам признава — de me presumens, което не означава „имам високо мнение за себе си“, а „зная цената си“ — го опълчва срещу най-прочутия парижки учител Гийом от Шампо[46]. Абелар го предизвиква, поставя го в отбранителна позиция и привлича слушателите на своя страна. Гийом го принуждава да се оттегли. Но е много късно, за да бъде задушен този млад талант. Той става учител. Вървят подир него, за да го слушат в Мельон, а след това и в Корбей, където ръководи школа. Този човек, който живее само с ума си, изведнъж изнемощява, разболява се и се налага да се оттегли за няколко години в Бретан.
Когато се възстановява, Абелар намира отново стария си противник Гийом от Шампо в Париж. И споровете възникват отново. Гийом, разколебан, внася промени в учението си, съобразявайки се с критиката на своя млад съперник. А той съвсем не е удовлетворен, усилва атаките си и толкова се увлича, че е принуден да прекрати отново спора и да се оттегли в Мельон. Победата на Гийом всъщност е поражение. Всичките му ученици го изоставят. Сразен, старият учител се отказва от преподавателската работа. Абелар се връща победоносно и заема мястото, което неговият стар противник е напуснал — на хълма св. Женевиева. Съдбата на парижкия интелектуален център е решена. Средището на културата занапред ще бъде не островът Цито, а хълмът и левия бряг на Сена — така един човек определя бъдещето на цял квартал.
Абелар страда, че няма равностоен противник. Освен това като логик той се дразни, виждайки, че теолозите имат предимството пред всички други. Заклева се да стане също теолог. Записва се отново студент и веднага отива в Лан да слуша лекциите на най-прочутия теолог на времето Анселм[47]. Славата на Анселм не издържа дълго пред иконоборската страст на шумния противник на традиционализма.
„И аз се приближих до този старец, който дължеше славата си повече на напредналата си възраст, отколкото на таланта и културата си. Всички, които отиваха при него, за да вземат мнението му по въпрос, в който не бяха уверени, се връщаха още по-неуверени. Ако се задоволиш само да го слушаш, изглежда ти чудесен, но, зададеш ли му въпрос, оказва се, че е посредствен. Като дърдорко беше прекрасен, като ум — достоен за презрение, а като разум — пуст. Пламъкът му опушваше къщата, вместо да я осветява. Отдалеч кичестото му дърво привличаше погледите, но, когато го погледнеш по-отблизо и по-внимателно, забелязваш, че няма плодове. Когато се приближих до него, за да откъсна плода му, забелязах, че прилича на смокинята, която Господ прокълнал, или на онзи стар дъб, на който Лукан оприличава Помпей:
Той стои под сянката на голямото си име,
Като величествен дъб всред полето.
Като разбрах това, аз не загубих времето си в неговото училище.“
Предизвикват го, че той не бил в състояние да направи и толкова. Абелар отговаря на предизвикателството. Казват му, че действително познава основно философията, но в теологията е невежа. А той възразява, че методът е един и същ. Позовават се на неговата неопитност. „Аз отговорих, че когато преподавам, нямам навик да прибягвам до традицията, а до средствата на моя ум.“ Тогава той импровизира коментар на предсказанията на Йезекиил, което екзалтира слушателите му. Вземат си един другиму бележките, за да ги преписват. Нарасналата публика го принуждава да продължи коментара си. За да го продължи, той се връща в Париж.
Елоиза
Авантюрата с Елоиза прекратява най-грубо славата му в 1118 г. Подробности за нея знаем от необикновената му автобиография Historia calamitatum — „Историята на моите бедствия“, което представлява неговите предварителни „Изповеди“.
Всичко започва като в „Опасни връзки“. Абелар не е неморален човек. Южният демон обаче сполетява този интелектуалец, който до 39-тата година познавал любовта само от стиховете на Овидий и чрез свободомислещия си дух на голиард, а нямал никакъв личен опит. На върха на славата и на гордостта си той сам си признава: „Въобразявах си, че аз съм единственият философ на света“. Елоиза е завоевание от рода на интелектуалните успехи. Отначало тя е колкото повик на духа, толкова и повик на плътта. Абелар научава за съществуването на племенницата на един свой събрат, каноника Фулбер. Тя е 17-годишна, хубава и толкова културна, че нейната ученост е прочута в цяла Франция. Точно такава жена му трябва. Глупава той не би могъл да търпи; а освен това Елоиза му харесва и с фигурата си. За него това е въпрос на вкус и на престиж. Той обмисля спокойно плана, чийто успех надминава всякакво очакване. Каноникът, поласкан от мисълта, че дава на племенницата си такъв учител, му поверява младата Елоиза. Когато става дума за плащането, Абелар лесно успява да склони Фулбер да приеме от икономична гледна точка заплащане в натура — жилище и храна. Но дяволът си няма работа. Между учителя и ученичката мълниеносно се завързва отначало интелектуална, а не след дълго и плътска връзка. В плен на страстта Абелар напуска преподавателската и научната си дейност. Любовната авантюра продължава и все повече се задълбочава. Зародила се веднъж, любовта ще продължи до край. Ще устои на неприятностите, ще надживее и драматичното събитие по-късно.
Ето и първата неприятност: изненадват ги заедно. Абелар е принуден да напусне дома на излъгания стопанин. Налага се да се срещат другаде. Връзката им, отначало тайна, бързо става достояние на хората. Положението е скандално.
Втора неприятност: Елоиза е бременна. Абелар използува отсъствието на Фулбер, за да отвлече любимата си, преоблечена като монахиня, при сестра си в Бретан. Там Елоиза ражда син, на когото дават чудноватото име Астролаб. Като се има предвид опасността, че е дете на интелектуалци!…
Третата неприятност е проблемът с женитбата. Абелар, сломен душевно, предлага на Фулбер да поправи постъпката си, като се ожени за Елоиза. В чудесното си изследване на прочутата двойка, Етиен Жилсон доказва, че колебанията на Абелар нямат нищо общо със свещеническото му звание. Само подстриган според канона, той има право да се ожени. Страхува се обаче, че женитбата му ще го спъва в кариерата му и ще стане за смях всред учените.
Жената и бракът през XII век
През XII век се забелязва едно силно течение против брака. Докато жената не се счита свободна, а собственост на мъжа и машина за деца, докато не се изясни въпросът дали тя има душа, което става във века на подема на семейството на Запад, дотогава бракът ще бъде обект на неуважение, както всред благородниците, така и в средите на учените, където се изгражда цяла теория за свободната любов, отразена в следващия век в „Роман на розата“ от Жан от Мьон. Галантната любов, плътска или духовна, въплътена в Тристан и Изолда, Ланселот и Женевиева съществува само извън брака.
И така присъствието на жената, появяването на Елоиза до Абелар, е тясно свързано с движението подкрепяно от голиардите, което защитава правото на духовниците, включително и на свещениците, на плътски наслади. Същевременно то ярко отразява една характерна черта на новия образ на интелектуалеца от XII в. Неговият хуманизъм изисква той да бъде човек в пълния смисъл на думата. Той отрича всичко, което омаловажава личността му. А за да бъде съвършен, нуждае се от присъствието на жената. Голиардите със свойственото им волнодумство подчертават и подкрепят с цитати от Стария и Новия завет, че мъжът и жената са надарени с органи, чиято употреба не бива да се пренебрегва. Нека да се освободим от представата, която будят непристойните и съмнителни шеги и да помислим за климата и психологията на онова време, за да разберем по-добре значението на драмата, която ще се развие и да вникнем по-дълбоко в чувствата на Абелар.
Най-напред се говори за чувствата на Елоиза. С едно писмо, което буди недоумение, тя иска от Абелар да се откаже от мисълта за женитба и му описва какво представлява семейството на бедни интелектуалци, каквото евентуално биха направили и те. „Ти не би могъл — му пише тя — да се грижиш едновременно за съпругата си и за философията. Как могат да се съчетават лекциите и слугините, библиотеките и люлките, книгите и хурките, писалките и вретената. Нима този, който трябва да се вглъби в теологични или философски размишления може да понася виковете на бебетата, приспивните песни на дойките, шумната тълпа на домашната прислуга? Как е възможно да се търпят нечистотиите, които правят постоянно малките деца? Богатите могат да си позволят всичко това, защото имат дворци и къщи достатъчно големи, за да може човек да се уедини; тяхното богатство не чувствува разходите и те не са разпъвани ежедневно от материалните грижи. А онези, които трябва да се занимават с парични и други материални грижи, не могат да се отдадат на професията си като теолози и философи.“
Всъщност има авторитети, които подкрепят тази позиция и осъждат женитбата на учения. И нека се позовем на Теофраст или по-скоро на св. Йероним, който взема аргументите си от Adversus Jovinianum — много нашумяло произведение през XII в. Съпоставяйки древния автор с един от първите християнски писатели, става ни ясно, защо Цицерон изпъжда Теренция и не приема сестрата на своя приятел Хирций. Абелар обаче отхвърля жертвата на Елоиза. Женитбата е решена, но остава в тайна. Фулбер, когото искат да успокоят, е в течение на всичко и присъствува дори на венчалната церемония.
Но намеренията на различните действуващи лица не са еднакви. Абелар с успокоена вече съвест иска да се залови отново на работа, а Елоиза да остане в сянка. Фулбер от своя страна настоява сватбата да се направи публично достояние, да разгласи удовлетворението, което е получил и по този начин да разклати авторитета на Абелар, на когото не е простил.
Абелар, отегчен от всичко това, измисля една хитрост. Елоиза ще се оттегли в манастира в Аржантьой, където ще се преоблече като послушница. Това ще сложи изведнъж край на брътвежите. Елоиза, чиято воля е волята на Абелар, ще чака така предрешена да стихне мълвата. Планът бил замислен без знанието на Фулбер, който смята, че са го изиграли. Той мисли, че Абелар се е отървал от Елоиза, като я е дал в манастир и че бракът е разтрогнат. През нощта нахълтват в къщата на Абелар и го скопяват, а на другия ден сутринта пред къщата се събира тълпа и става скандал.
Абелар скрива срама си в абатството Сен Дени. От казаното по-горе е ясно, в какво голямо отчаяние е изпаднал. Нима един евнух може да бъде все още мъж?
Ние оставяме тук Елоиза, която няма повече отношение към нашия разказ. Известно е каква чудна духовна връзка ще поддържат до смъртта си двамата влюбени от един манастир в друг.
Нови схватки
Интелектуалната страст помага на Абелар да се излекува. Като привързват раните му, бойкостта му се възвръща. Обаче невежите и груби монаси го гнетят. А той със своята гордост не по-малко им тежи. Освен това и многобройните му ученици, които идват да молят учителя си да се върне да преподава, обезпокояват монасите в тяхното усамотение. За своите ученици Абелар пише първия си трактат по теология. Успехът му не се харесва на някои и през 1121 г. в Соасон е свикано „малко събрание с претенциозното име църковен събор“, за да го съди. Атмосферата е нажежена. Враговете му, за да въздействуват върху решението на събора, насъскват тълпата, която се заканва да го линчува. И въпреки усилията на епископа от Шартър, който иска допълнително следствие, книгата е изгорена, а Абелар осъден да довърши дните си в манастир.
Той се връща в Сен Дени, където свадите с монасите се подновяват с пълна сила. А и той самият ги подклажда, като доказва, че прочутите страници от Хилдуин[48] за основателя на абатството са глупости и че първият епископ на Париж няма нищо общо с онази изтъкната личност, покръстена от св. Павел[49]. През следващата година той избягва и намира най-после убежище при епископа на Троа. Получава от него земя до Ножан на Сена, води там отшелнически живот и построява малък параклис на св. Троица. Нищо обаче не е забравил от миналите си мъки, а осъдената книга посвещава на св. Троица.
Бягството му скоро е разкрито от неговите ученици и те нахлуват в уединението му. Издига се цяло село от шатри и колиби. Параклисът е изграден отново, този път от камък и по-голям и е посветен на Параклет[50] — нещо, което се приема като предизвикателство. Единствените лекции на Абелар са в състояние да накарат „новите селяни“ да забравят удоволствията на града. Но с тъга си спомнят все пак, че „в града студентите се радват на всички удобства, които са необходими“.
Спокойствието на Абелар не продължава дълго. Двама „нови апостоли“ — казва той, организирали заговор срещу него. Става дума за св. Норбер, основател на ордена на премонтреите[51] и за св. Бернар, реформатор на цистерцианския орден. И те така настървено го преследват, че той крои планове да бяга на Изток. „Бог ми е свидетел колко пъти, изпаднал в най-дълбоко отчаяние, съм мислил да напусна земята на християнството и да отида при езичниците (при сарацините, уточнява преводът на Жан от Мьон), за да живея в мир и, като плащам данък, да живея като християнин между враговете на Христа. Мислех си, че те ще ме приемат по-добре, ако ме смятат за по-малко предан християнин въз основа на обвиненията, на които съм жертва.“
Обаче изпълнението на това крайно решение на западния интелектуалец, отчаян от света, в който живее, не е осъществено.
Той бива избран за игумен на един бретонски манастир. Но и тук отново караници — струва му се, че е сред варвари. Монасите разбират само старобретонски и са невероятно груби. Той се мъчи да ги облагороди, а те се опитват да го отровят. Избягва от там в 1132 г.
В 1136 г. го виждаме отново на хълма св. Женевиева. Подновява лекциите си, посещавани повече от всякога от многобройни слушатели. Арнолд от Бреша[52], изгонен от Италия за подстрекателство на градски смутове, избягва в Париж, свързва се с Абелар и му довежда бедните си ученици, които живеят от просия. Откакто трудът му е осъден в Соасон, Абелар не е престанал да пише. Неговите врагове подхващат нова атака срещу произведенията му едва в 1140 г. Връзките му с римския изгнаник изострят до крайност тяхната омраза. Естествено, че свързването на градската диалектика с демократичното движение на общините не е било без значение за противниците му.
Свети Бернар и Абелар
Начело на борбата срещу Абелар застава св. Бернар. Според сполучливия израз на Пер Шеню, цистерцианският абат, „е на другата граница на християнския свят“. Този селянин, станал феодал, а най-вече военен, не е в състояние да разбере градската интелигенция. Срещу еретика и неверника той вижда само едно средство: силата. Защитник на въоръжения кръстоносен поход, той не вярва в интелектуалния. Когато Пиер Достопочтени иска от него да прочете превода на Корана, за да опровергае Мохамед с перо, той нищо не отговаря. Уединен в манастирската обител, в мистично съзерцание, което издига на голяма висота, той черпи духовни сили, за да се върне в света като съдник. Този апостол на отшелническия живот е винаги готов за борба срещу новаторството, защото всичко ново му се струва опасно. През последните години от живота си всъщност той управлява християнският свят, диктува заповедите си на папата, одобрява учредяването на военни ордени, мечтае да превърне Запада в рицарство, във войска на Христа. Той е един подранил велик инквизитор.
Сблъсъкът с Абелар е неизбежен. Сражението води помощникът на св. Бернар. В едно писмо до св. Бернар той клевети „новия теолог“ и подстрекава знаменития си приятел да го последва. Св. Бернар отива в Париж и както е известно прави безуспешни опити да всява разложение всред студентите. Но в края на краищата само се убеждава в сериозността на злото, нанесено от Абелар. Срещата между двамата мъже не довежда до нищо. По съвета на един свой ученик Абелар се явява срещу противниците си пред едно събрание на теолози и свещеници в Санс. Учителят има сили и този път да плени аудиторията си. Но св. Бернар изведнъж променя изцяло характера на събранието. Той превръща аудиторията в църковен събор, а противника си — в обвиняем. През нощта преди откриването на дебатите, той събира свещениците и им прави достояние едно пълно досие на Абелар, което го представя като опасен еретик. На другия ден Абелар отказва да признае компетентността на събранието и се обръща за помощ към папата. Свещениците изпращат в Рим едно обвинение, но в много мека форма. Св. Бернар, силно изплашен, изпреварва всички. Секретарят му занася писма до негови предани кардинали, които успяват да изтръгнат от папата присъда за Абелар и книгите му са изгорени в епископството Сен Пиер. Абелар научава новината по пътя и се укрива в Клюни. Този път той е сломен. Пиер Достопочтени, който го приема с безкрайно милосърдие, го помирява със св. Бернар, издейства от Рим отмяна на отлъчването му от църквата и го изпраща в манастира св. Марсел в Шалон на Сена, където той умира на 21 април 1142 г. Игуменът на Клюни му изпраща преди това писмено опрощение и с последен жест на изискана деликатност нарежда да предадат тялото му на Елоиза, игуменка на Параклет.
Типично съществувание и същевременно изключителна съдба. Тук можем да отбележим само някои по-съществени особености на творчеството на Абелар.
Логикът
Преди всичко Абелар е логик и като всички големи философи той предлага най-напред свой метод. Той е прочутият защитник на диалектиката. Със своя „Учебник по логика за начинаещи“ (Logica ingredientibus) и особено с „Да и Не“ (Sic et Non) от 1122 г. Абелар дава на западната мисъл първата си „Реч за метода“. Там той с блестяща простота доказва необходимостта от използването на разсъждението. По никой въпрос светите отци не са единодушни: ако един казва бяло, друг казва черно — „Да и Не“.
Оттук следва потребността от една наука за езика. Думите са създадени за да означават нещо „номинализъм“[53] — и се основават на действителността. Те съответствуват на нещата, които именуват. Логиката трябва да насочи изцяло усилията си да обоснове тази равнозначност между езика и действителността. За този взискателен ум езикът не е прикритие на действителността, а неин изразител. Този професор вярва в първичната сила на своя инструмент: словото.
Моралистът
Абелар е не само логик, а и моралист. В „Етика или Познай себе си“ „този християнин, закърмен с древната философия, отдава на самонаблюдението голямо значение, така, както и монашеските мистици св. Бернар и Гийом от Сен Тиери“. Но, както казва Морис от Гандийак, „докато за цистерианците «християнският сократизъм» е преди всичко размишление върху безсилието на грешния човек, самоопознаването се появява в «Етика» като анализ на свободното съгласие, според което имаме право да приемем или да отречем презрението на Бога, който утвърждава греха“.
Св. Бернар се провиква: „Заченати в грях, ние сме грешници и създаваме грешници; родени длъжници, ние сме длъжници; родени покварени, ние сме покварени; родени роби, ние сме роби. Ние сме ранени още с идването си на този свят, докато живеем в него и когато си отиваме от него; от петите до върха на главата ни нищо не е свято в нас“. А Абелар отговаря, че грехът не е нищо друго, освен някаква липса: „Да грешим, означава да презираме нашия Създател, т.е. да не изпълняваме, да се отречем от онова, което мислим, че е наш дълг да сторим за него. Като определяме така греха по пътя на чистото отрицание, като например да не се отказваме от осъдителни деяния или напротив, да се въздържаме от деяния, достойни за похвала, ние ясно показваме, че грехът не е обективна реалност, защото той съществува по-скоро в едно отсъствие, отколкото в едно присъствие, подобно на сянката, която можем да определим като отсъствие на светлина там, където би трябвало да има светлина“. И Абелар изисква от човека моралната сила да се съгласява, да потвърждава или да отрича правдата, която е център на моралния живот.
Така Абелар допринася много за объркването на едно от основните тайнства на християнството: покаянието. За истински лошия човек църквата от варварските времена съставя списъци на грехове и кодекс на наказания, които били точно определени от варварските закони. Тези „покаятелници“ свидетелствуват, че за човека от Ранното средновековие същественото в покаянието е грехът и, следователно, наказанието. Абелар изразява и затвърдява тенденцията да даде обратна насока на това схващане. Занапред от основно значение ще бъде грешникът, т.е. неговото намерение, а покаянието ще се състои главно в съкрушението. „Съкрушението на сърцето, пише Абелар, унищожава греха, т.е. унищожава презрението към Бога или още съгласието със злото. Защото божията милост, която вдъхва това съкрушение, е несъвместима с греха.“ Многобройните изповедници, които се появяват в края на века, прилагат този обрат на мисленето и в психологията, а едва ли не и в теологията на покаянието. Така в градовете и градските училища се задълбочава психологичният анализ, светите тайнства стават по-хуманни в пълния смисъл на думата. Какво духовно обогатяване на западния човек!
Хуманистът
Ще споменем само една характерна черта на теолога Абелар. Никой друг не е изисквал такова свързване на разума с вярата като него. Преди св. Тома той надминава в тази област великия основоположник на новата теология св. Анселм[54], който в предния век лансира плодотворния си израз: Вярата — в търсенето на разума (fides querens intellectum).
Така Абелар задоволява нуждите на научните среди, които в теологията „изисквали човешки и философски съображения и наблягали повече на това, как да се разбира нещо, отколкото как да се каже: За какво служат, казвали те, думите, които не се разбират? Не е възможно да се вярва в това, което не се разбира и е смешно да се обучават другите на онова, което нито преподавателят, нито слушателите му могат да разберат с ума си“.
През последните месеци на живота си в Клюни този хуманист се заема със своя труд „Диалог между философ (езически), евреин и християнин“, изложен с голяма яснота. Той иска да покаже с него, че нито първичният грях, нито превъплъщението не влиза в разрез с историята на човечеството. Той има за цел да изтъкне общото между трите религии, които представляват за него цялата човешка мисъл. Старае се да намери природни закони, които, независимо от религиите, биха позволили да открием във всеки човек сина Божи. Неговият хуманизъм завършва с търпимост. Противно на тези, които виждат онова, което разделя хората, той търси онова, което ги обединява, защото си спомня, че „има много домове в божиите селения“. Абелар е кулминацията на интелектуалните среди в Париж, а за да открием и други черти на зараждащия се интелектуалец, трябва да отидем в Шартър.
Шартър и Шартърският дух
Шартър е големият научен център на века. „Изкуствата“ на тривиума — граматика, реторика и логика — не са омаловажавани, както видяхме, и в обучението на Бернар от Шартър. Но пред изучаването на думите voces, в Шартър предпочитат изучаването на нещата res, които са предмет на квадривиума — аритметика, геометрия, музика, астрономия.
Тази именно ориентация определя „Шартърския дух“ и този дух — любознателен, наблюдателен, търсещ, подхранван от гръко-арабската култура, е определящ за облика на тази епоха. Жаждата за знания ще придобие такъв повсеместен характер, че най-прочутият публицист на века Хонорий, наречен Августодунски[55], ще я резюмира в един впечатляващ израз: „Невежеството е изгнанието на човека, а науката — родината му“.
Тази любознателност възмущава традиционалистите. Абсалон от Сен Виктор[56] се скандализира, че хората проявяват интерес към „устройството на глобуса, естеството на елементите, мястото на звездите, природата на животните, силата на вятъра, живота на растенията и корените“. Гийом от Сен Тиери пише на св. Бернар за да го предупреди, че има хора, които обясняват създаването на първия човек „не от Бога, а от природата, духовете и звездите“. Гийом от Конш[57] възразява: „Понеже те не познават силите на природата, искат и нас да въвлекат в тяхното невежество, отричат ни правото на изследване и ни осъждат да живеем като селяци с вяра без разбиране“.
Така някои велики личности от древността получават известност и стават обект на възторг. В представата на християнския свят те се превръщат в символи на знанието и са „великите митически предтечи на учения“.
Соломон, основоположникът на цялата ориенталска и староеврейска наука, е не само „Мъдрецът“ от Стария Завет, но и големият представител на езотеричната наука, чието име носи енциклопедията на магическите познания. Той е господар на тайните и владетел на мистериите на науката.
Александър Велики е истински изследовател. Неговият учител Аристотел му вдъхва изследователската страст и трескава любознателност — майката на науката. В едно старо апокрифно писмо той разказва на своя учител за чудесата на Индия. Според легендата на Плиний, Александър направил Философа ръководител на научно изследване, поставил го начело на хиляди пътешественици, разпратени по всички краища на света. По всяка вероятност жаждата за знания е ръководила в неговите пътешествия и завоевания. Неудовлетворен от изучаването само на земята, Александър пожелава да изследва и другите елементи. Според легендата върху летящо килимче е обиколил въздуха. Заповядал да му направят бъчва от стъкло и с този прадядо на батискафа слязъл в морето, за да изучава живота на рибите и подводната флора. „За нещастие, пише Александър Некам[58], той не ни е оставил наблюденията си.“
А най-после и Вергилий, който в четвъртата еклога предсказва идването на Христа, а върху гроба на поета се моли св. Павел. В „Енеида“ той събрал познанията на античния свят. Бернар от Шартър обяснява първите шест книги на поемата като научно произведение от рода на „Битие“. Така се създава легендата, която ще доведе до чудния герой на Данте, до онзи, когото авторът на „Божествена комедия“ ще повика за водач в подземния свят: „Ти си ми водач, господар и учител“.
Шартърският дух е изследователски дух. Той обаче ще се сблъска с друга тенденция на интелектуалците от Шартър: рационалния дух. Пред прага на Новото време двете основни течения в учения свят често изглеждат антагонисти. Според учените от XII в. опитът засяга само външната страна на нещата и явленията. Науката трябва да се откъсне от тях и чрез размишлението да достигне до истината. На тази двойственост, която е тегнела над средновековната наука, ще се върнем отново по-късно.
Шартърският натурализъм
В основата на този шартърски рационализъм е вярата във всемогъществото на природата. За учените от Шартър природата преди всичко е животворна сила, вечна създателка с неизчерпаеми източници mater generationis (Майка на потомството). На това се базира натуралистичният оптимизъм на XII в. — век на подем и разцвет.
Природата също така е и космос, едно организирано цяло, основано на разума. Тя е мрежа от закони, чието съществувание прави възможна и необходима една рационална наука за вселената. Друг източник на оптимизъм е схващането за разумното начало в света, свят, който не е абсурден, а неразбираем, който не е безредие, а хармония. Идеята за необходимостта от ред във вселената довела мнозина от учените в Шартър до отричане на съществуването на първичния хаос. От тази позиция изхождат Гийом от Конш и Арно от Боневал, който обяснява сътворението на света по следния начин: „Бог, който разбирал свойствата на нещата и имената, определил подходящите им размери и техните дейности като на частите на едно огромно тяло. Дори и в това далечно време (Сътворението на света) не е имало за Бога нищо неясно, нищо безформено, защото материята още от самото сътворяване е била оформена в подходящи видове“.
В такъв дух учените от Шартър тълкуват сътворението на света, обяснявано от сега нататък според природните закони. „Физицизъм“ срещу „символизъм“. Така прави Тиери от Шартър[59], който си поставя за цел да анализира библейските текстове „според физиката и буквално (secundum physicam et ad litteram)“. Така постъпва Абелар в Expositio in Hexameron.
За тези християнски учени подобни схващания не са били без проблеми. Такъв е въпросът за отношенията между природата и Бог. За шартърци щом Бог е създал природата, той уважава законите, които и е дал. Неговото всемогъщество не противоречи на детерминизма. Чудото действа вътре в природния ред. „От основно значение е, пише Гийом от Конш, не да се установи фактът, че Бог е могъл да направи това, а то да се изследва, да се обясни рационално, да се покаже целта му и ползата от него. Без съмнение Бог може всичко да направи, но важното е, че е направил точно това или онова. Безспорно Бог може от стъблото на дърво да направи теле, както казват селяните, но нима някога го е направил?“
И произведението продължава в този дух. С материалистичното си обяснение на природата и критиката на символизма то става необходимо въведение към всяка наука. Появата му според Пиер Дюем била възможна още от самото начало на разпространението на християнството, поради това че християнството престанало да счита природата, звездите, явленията за божества — както е правила древната наука — а за творение на един Бог. Новото схващане изтъква рационалния характер на това сътворяване.
Така, „срещу привържениците на символичното тълкуване на вселената, както казвали, се надигнало схващането за съществуването на един вид самостоятелни вторични причини под действието на Провидението“. Безспорно XII в. е все още пълен със символи, но интелектуалците накланят везните към рационалната наука.
Шартърският хуманизъм
Шартърският дух обаче е преди всичко хуманистичен. Не само поради това че при изграждането на учението си се позовава на древната култура, а най-вече поради това че поставя човека в сърцевината на науката, на философията, а едва ли не и на теологията.
За него човекът е обект и център на творението. Такъв е смисълът и на спора Cur Deus Homo[60], според пер Шеню. На традиционната теза, подета отново от св. Григорий, според която човекът е една случайност в сътворението, ерзац, заместител, създаден от Бога непреднамерено, на мястото на падналите ангели след техния бунт, Шартър противопоставя развитата идея на св. Анселм, че човекът винаги е бил предвиден в плана на Създателя и че светът е бил създаден точно за него.
В един прочут текст Хонорий Августодунски популяризира шартърската теза: „Няма друг авторитет, заявява той в началото, освен истината, доказана от разума; това, на което авторитетът ни учи да вярваме, разумът го потвърждава със своите доказателства. Това, което безспорният авторитет на Светото писание провъзгласява, логичният разум го доказва: дори, ако всички ангели бяха останали на небето, пак щеше да бъде създаден човекът с цялото негово потомство. Защото този свят е бил сътворен за човека, а под свят аз разбирам небето и земята и всичко, което се съдържа във вселената; глупаво би било да се мисли, че, ако всички ангели са останали, човекът, за, когото, както четем, е била създадена вселената, не щеше да бъде създаден“.
Нека подчертаем мимоходом, че, когато теолозите в Средновековието спорят за ангелите и за техния пол, имат предвид винаги човека, и смятат, че няма нищо по-важно за бъдещето на човешкия дух от тези на пръв поглед безсмислени спорове.
Шартърските учени виждат в човека преди всичко едно разумно същество. И онова дейно свързване на разума и вярата, което е една от основните черти на интелектуалците от XII в. се извършва точно при него. Оттам идва и живият интерес към животните като контраст на човека. Противопоставянето животно — човек е една от прочутите метафори на века. В романите за животни, в този фантастичен свят дошъл от Изтока и използуван от традиционното изобразяване за неговия символизъм, ученият свят вижда някакъв изопачен хуманизъм. Той ще се откаже обаче от него, за да даде на готическите скулптори един нов модел — човека.
Такъв е приносът на гърците и арабите за този хуманистически рационализъм. Най-ярък пример в това отношение е Аделар от Бат[61], преводач и философ, един от най-големите пътешественици в Испания.
На един традиционалист, който му предлага да водят спор за животните, той отговаря: „Трудно ми е да споря за животните. Аз съм научил от моите арабски учители да вземам разума за водач, а ти се задоволяваш да вървиш като пленник след веригата на авторитета на баснописците. Какво друго название може да се даде на авторитета, ако не верига? Както глупавите животни са вързани с верига и не знаят нито къде, нито защо ги водят, а само вървят след веригата, която ги дърпа, така болшинството от вас са пленници на животинска доверчивост и се оставяте да бъдете водени от веригата на убежденията, опасни с авторитета си, защото са написани“.
И още: „Аристотел, когато искал да се забавлява с аргументите на диалектиката, поддържал невярното пред слушателите си, осланяйки се на софистическата си способност, докато противниците му поддържали истината. Това означава, че всички изкуства, ако използуват диалектиката могат да вървят твърдо, докато без нея, те се клатят и залитат. Ето защо модерните при водене на споровете се уповават на тези, които са най-прочути в това изкуство…“.
Аделар от Бат ни отвежда още по-далече. Той предполага, че интелектуалците извличали сами, със собствени размишления същественото, което често представяли под името на древните и арабите, за да прокарат смелите си съждения пред умове, свикнали да съдят според авторитети, дори ако не са станали известни. Ето и неговото признание: „Нашето поколение страда от закоравелия недостатък да отрича всичко, което напомня модерните. Затова, когато имам някаква лична идея, ако искам да я изразя публично, аз я приписвам на някой друг и заявявам: «Този и този я каза, не съм аз». И за да повярват изцяло на мнението ми по всички въпроси, казвам: «Еди-кой си е авторът, не съм аз». За да избегна неудобството да помислят, че аз, невежата мога да имам свои собствени идеи, убеждавам ги, че те са резултат от арабските ми изследвания. Ако това, което казвам, не се хареса на някои изостанали умове, не искам и аз да не им се харесам. Зная каква е съдбата на истинските учени пред неуките. Ето защо не защитавам собствената си кауза, а каузата на арабите“.
Най-новото тук е, че човек надарен с разум, способен да изучава и разбира една природа, самата тя устроена разумно от създателя, на свой ред е считан от шартърци за „природа“ и представлява неотделима част от световния порядък.
Човекът — микрокосмос
По този начин старият образ на „човека — микрокосмос“ е съживен и обогатен с дълбоко съдържание. От Бернар Силвестър[62] до Алан от Лил[63], тезата се развива на базата на аналогията между света и човека, между макрокосмоса и онази миниатюрна вселена, каквато представлява човекът.
Но независимо от анализите, предизвикващи усмивката ни, според които в човешкото същество са съчетани четирите елемента и, въпреки аналогиите, граничещи с безсмислие, това схващане все пак е революционно. То ни внушава идеята, че човек е нещо и преди всичко физическо тяло. Голямата научна енциклопедия на Аделар от Бат разглежда обширно анатомията и физиологията на човека, науки, които се развиват успоредно с прогреса на медицината и хигиената и се явяват в тяхна подкрепа. Човекът, на когото е върнато тялото, се отдава изцяло на онова откритие — човешката любов, едно от големите събития на XII в., което Абелар преживява трагично, а Денис от Ружмон му посвещава една прочута и оспорвана книга. Човекът — микрокосмос, поставен в центъра на една вселена, която той възпроизвежда и с която е в хармония, е способен да дърпа конците й и става неин съучастник. Пред него се откриват безкрайни перспективи, описани от Хонорий Августодунски и особено от онази изключителна жена — игуменката Хилдегарда от Бинген[64], която в своите необикновени книги Liber scivias и Liber divinorum operum смесва новите теории с традиционния монашески мистицизъм. Миниатюрите, станали веднага прочути, придават изключително значение на тези произведения. Например рисунката, която представлява човека — микрокосмос гол, направена с толкова любов към модела на тялото, показва, че хуманизмът на интелектуалците от XII в. не е чакал другия Ренесанс, за да разбере, че естетическият вкус към формите е свързан с любовта към истинските пропорции.
Безспорно заключителната дума на този хуманизъм е, че човекът, който е природа, и който може да разбере природата с разума си, може също така да я променя с дейността си.
Работилницата и занаятчията (Homo faber)
За интелектуалеца от XII век, заемащ централно място в града — работилница, вселената е просторна работилница, оглушавана от бръмченето на занаятите. Метафората на стоиците за света — фабрика е използувана отново, но в една по-динамична и по-продуктивна социална среда. Герхох от Райхерсберг[65] в своята Liber de aedificio Dei (Книга за Божието строителство) говори за „тази работилница на вселената…“ (illa magna totius mundi fabrica et quedam universalis officina). В тази работилница човекът се утвърждава като занаятчия, който преобразява и твори. Homo faber (произвеждащият човек) придобива нов образ, става съучастник с Бога и природата в творението. „Творението, казва Гийом от Конш, е изцяло творение на Създателя, творение на природата и на човека-занаятчия, който подражава на природата.“
Картината на човешкото общество следователно коренно се променя. Погледнато в такава динамична перспектива, която осмисля икономическите и социалните структури на века, обществото трябва да обхване всички трудещи се хора. В тази реабилитация на труда презрените вчера са включени в човешкия град, образ и подобие на божествения. Джон от Солсбъри в Polycraticus (Всесъздателят) причислява отново към обществото селските работници: „Тези, които работят на полето, по ливадите, в градините“, а след това и занаятчиите: „Работниците, които обработват вълната, а и всички други работници на ръчния труд, които се занимават с обработката на дървото, желязото, бронза и другите метали“.
В тази картина много ясно се очертава старата учебна система на седемте свободни изкуства. Новото образование трябва да обхваща не само новите дисциплини: диалектика, физика и етика, а също така научната и занаятчийската техника, които имат съществено значение в човешката дейност. Хуго от Сен Виктор[66], описвайки учебната програма в своя Didascalion официално утвърждава това схващане. Хонорий Августодунски го развива в прочутия си израз: „Невежеството е изгнанието на човека, а науката е неговата родина“. Той прибавя, че „до нея се достига чрез свободните изкуства, които представляват градове — етапи. Първият град е граматиката, вторият — реториката, третият — диалектиката, четвъртият — аритметиката, петият — музиката, шестият — геометрията, седмият — астрономията“. До тук няма нищо ново. Но пътят не е свършил. Осмият е физиката, „където Хипократ обяснява на поклонниците свойствата и природата на тревите, дърветата, минералите, животните“. Деветият — механиката, „където поклонниците научават обработката на металите, на дървото, на мрамора, рисуването, скулптурата и всички ръчни изкуства. Точно там Немрод е издигнал кулата си, а Соломон построил храма. Там Ной изработил ковчега, преподавал изкуството на укрепленията и работа с различните видове текстил. Единадесетият е икономиката. Той е вратата към родината на човека. Там се уреждат държавните работи и висшите санове, там се определят длъжностите и чиновете. Там се обучават хората, които бързат към родината си, как според заслугите си да достигат до йерархията на ангелите“. И така с политиката завършва одисеята на хуманизма на интелектуалците от XII век.
Личности
Между тях, в самия Шартър дори, трябва да се споменат отделни личности и темпераменти. Преди всичко Бернар от Шартър, преподавател, който чрез солидна подготовка по граматика се старае да даде на учениците си основна култура и методи на мислене. Бернар Силвестър и Гийом от Конш са преди всичко „учени“, изтъкнати представители на най-оригиналната тенденция на шартърския дух. С тях векът балансира „литературния“ дух, който привлича толкова умове. Или, както казва Абелар на Елоиза: „Загрижен повече за познанията, които ще дам, отколкото за красноречието, аз обръщам внимание на яснотата на изложението, а не на изискванията на красноречието, на литературния смисъл, а не на реторичната украса“. Принцип, следван от преводачите, които будят отвращение у неверните „литературни“ красавици. „Аз окастрих малко материалите и внесох незначителни промени, от които имате нужда, за да построите великолепната си сграда, пише Робер от Шестел на Пиер Достопочтени, с единствената цел те да бъдат разбрани… и не се опитах да украся със злато една грозна материя, достойна за презрение.“ Джон от Солсбъри обаче е хуманист в традиционния смисъл на думата, с приятна култура и хубав език. Независимо че е шартърец, той е литератор и най-вече привърженик на едно тактично равновесие. „Както красноречието е дръзко и сляпо, когато не е осмислено от разума, така и науката, която не умее да си служи с думите, е слаба и сякаш саката. Хората биха се превърнали в животни, ако са лишени от присъщото им дар слово.“ Жилбер от Поре[67] е мислител, може би най-задълбоченият метафизик на века. Неговите неволи — той също става жертва на традиционалистите и на св. Бернар — не му пречат да увлече много ревностни ученици, между които Алан от Лил и Николай от Амиен[68], и да пали огън в душите както на народа, така и на духовниците в епархията си в Поатие.
Влияние
Пионерите на XII век излизат главно от Шартър. В Париж след бурите, предизвикани от Абелар, хора с по-умерен дух се заемат да включат в традиционното образование на църквата всичко, каквото може да се вземе от новаторите, но безболезнено, без да се предизвикват скандали. Под това влияние е творчеството особено на епископа Пиер от Ломбардия[69] и на Пиер Коместор[70], на когото се носела славата, че „поглъща“ книгите. „Книга на сентенциите“ на първия и „Църковна история“ на втория — систематизирани изложения на философски истини и факти от Библията — ще станат по-късно основни учебници за университетското образование през XIII в. Чрез тях масата на по-умерените ще има все пак възможност да се възползува от откритията на малкия брой смелчаци.
Интелектуалният работник и градът — работилница
Появата и развитието на интелектуалеца от този тип са възможни само в градската действителност. Добре разбират това и неговите противници и врагове, които проклинат едновременно с интелектуалците от нов тип и градовете. Етиен от Турне, абат на св. Женевиева в края на века, изпада в ужас пред вълната на богословските спорове: „Спорят публично, сквернят свещените институции, божиите тайнства, въплъщението на Сина Божи. Неделимата Троица е насечена на късове по кръстопътищата. Колкото доктори — толкова болки, колкото аудитории — толкова скандали, колкото обществени места — толкова богохулства. Търговци на думи (venditores verborum)“.
Така той откликва на абата Руперт от Дойц[71], който в началото на века, научавайки, че му се подиграват в градските училища, храбро излиза от манастира и отива всред враговете си в града. А там — препирни по всички улични ъгли. Гледайки всичко това, той предсказва разпространението на злото. Говори, че всички градостроители са нечестивци, които, вместо да лагеруват на земята — това преходно жилище — настаняват се тук за вечно ползване, а настаняват и другите. Той извлича от Библията цяло повествувание срещу градовете. След първия град, построен от Каин и след Йерихон, разрушен от свещените тръби на Исус Навин, той изброява Енох, Вавилон, Асир, Ниневия, Вавилонската кула. Бог, казва той, не обича градовете и жителите им. А днешните градове, бръмчащи от празните спорове на учителите и учениците, не са нищо друго, освен възкресяване на Содом и Гомор.
Градският интелектуалец от XII в. се чувствува като съвсем обикновен занаятчия, като обикновен гражданин. Работата му е изучаването и преподаването на „свободни изкуства“. А какво представлява едно изкуство? То не е наука, а техника. „Изкуството“ (Ars) е специалност — специалност на учителя, тъй както има специалност на дърводелеца или на ковача. След Хуго от Сен Виктор, в следващия век св. Тома ще изтъкне всички последици от това схващане. „Изкуство“ е всяка точна и рационална дейност на ума приложена към производството на материални и духовни ценности; това е техника, направлявана от ума, умение да се създава нещо (Ars est resta ratio factibilium). И така, интелектуалецът е занаятчия: „Между всички науки те (свободните изкуства) са наречени изкуства, защото включват не само познание, но и производство, което произтича направо от ума. Такива са: функцията на построяването (граматиката), на силогизмите (диалектиката), на речта (риториката), на цифрите (аритметиката), на мерките (геометрията), на мелодиите (музиката) и на изчисленията на движението на звездите (астрономията)“.
В деня, когато Абелар разбира, че не е вече способен да обработва земята, а се срамува да проси, той се връща към преподавателската работа. „Аз се върнах към занаята, който знаех. Тъй като бях неспособен да работя с ръцете, отново започнах да си служа с езика.“
Наука и обучение
Като занаятчия интелектуалецът се отнася добросъвестно към професията, на която се е отдал. Той признава необходимата връзка между науката и обучението и е убеден, че науката не бива да бъде трупана сама за себе си, а трябва да е в движение. Училищата са работилници, откъдето се изнасят идеите като стоки. В мащабите на града — работилница по производствения си устрем учителят се изравнява със занаятчията и търговеца. Абелар напомня на Елоиза, че само филистимляните пазят науката си и не я дават на другите. „А ние, като Исаак нека копаем кладенци за жива вода, дори ако филистимляните ни пречат, дори ако се съпротивляват, нека продължаваме упорито да дълбаем кладенци заедно с Исаак, за да не ни кажат и на нас: «Пий вода от своята си щерна и оная, която извира от твоя кладенец».“ „И нека копаем по обществените места дотогава, докато прелее изобилна вода от кладенците, така че науката на Светите писания да не остане само за нас, а да учим и другите да пият от нея.“ Такова е великодушието на интелектуалеца, защото знае, че пръв той ще има полза от него. „Ако написах тази книга, пише на един свой приятел Херман Далматинецът, то е защото трябваше да понасям в обществените училища коварните нападки на противниците.“
Сечивата
Интелектуалецът също трябва да влее силите и способностите си в творческия труд, който се извършва в този голям завод, какъвто представлява вселената. Неговият инструмент е духът му, а книгите са работните му сечива. Благодарение на тях какъв голям напредък се наблюдава в сравнение с устното обучение през Ранното средновековие! Жиро от Бари заявява: „Днес неграмотните духовници са като благородниците, които са неспособни за война. Те стоят като глупаци пред една прочитна книга за деца, сякаш гледат някакво театрално представление, защото не знаят, че това са оръдията на духовниците, докато ковачът знае, че мрежите са оръдията на рибарите, а рибарят знае, че чукът и наковалнята са оръдията на ковача и никой от тях не би могъл да упражнява изкуството на другия, но всеки знае името на оръдията, независимо че не знае употребата и техниката им“.
Увлечени в градския подем на XII в. на тези занаятчии на духа не им остава нищо друго, освен да се организират и да се включат в голямото движение на сдруженията, оглавявано от движението на общините. Тези сдружения на учители и учащи се ще станат в най-точния смисъл на думата бъдещите „университети“. Но това ще бъде дело на XIII в.