Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (3)

Трета глава
Последната схватка на Джоу

В разностранния живот на семейство Марч се бяха случвали всевъзможни изненади, но най-голямата от всички бе превръщането на „грозното патенце“ не в лебед, а в „златна гъска“, чиито яйца във вид на литературни творби намериха неочакван пазар. За десет години най-смелите и съкровени мечти на Джоу всъщност се сбъднаха. Как или защо стана, тя така и никога не разбра докрай, но изведнъж се оказа знаменита в известен смисъл и — нещо още по-добро — с приличното малко състояние в джоба имаше възможност да разчиства препятствията на настоящето и да подсигури бъдещето на момчетата си.

Всичко започна през една мрачна година, когато в Плъмфийлд нищо не вървеше както трябва. През онези трудни времена училището линееше, Джоу се съсипваше от работа и се разболя тежко и продължително. Лари и Ейми се намираха в чужбина, а семейната Баерова гордост не им позволяваше да молят за помощ близката им двойка. Затворена в стаята, Джоу стигна до отчаяние. Накрая прибягна към перодръжката, защото не умееше да прави нищо друго, за да подпомогне доходите на къщата. Някакъв издател търсеше книга за момичета и Джоу бързо нахвърли кратка история — описа някои сцени и приключения от собствения си живот и живота на сестрите си (макар да предпочиташе момчетата) — и с минимални надежди за успех изпрати написаното да си търси късмета.

При Джоу нещата винаги вървяха противоречиво. Първата й книга, върху която се труди години наред, се разби по пътя, макар отломъците да продължаваха да плават дълго след това и да носят приходи поне на издателя й. Набързо написаната история, изпратена с единствената мисъл да донесе евентуално няколко долара, попадна на попътен вятър и под ръководството на умел капитан се завърна вкъщи, тежко натоварена със злато и слава.

Едва ли имаше по-смаян човек от Джоузефин Баер, когато малкият й кораб се завърна в пристанището с развети знамена. Оръдието, мълчало така дълго, сега весело изстрелваше снарядите си. И още нещо, най-хубавото — много добронамерени сърца ликуваха заедно с нея, множество приятелски ръце я поздравяваха. Последва безметежното плаване. От нея очакваха едно: да товари корабите си и да ги праща на преуспяващи плавания, за да се завърнат у дома със запаси, носещи утеха за всички, които обичаше и за които се трудеше.

Така и никога не прие славата изцяло. В наши дни и малкият огън понякога изпуска много дим, а шумните приказки още не са истинска слава. Приливът продължаваше да приижда и се погрижи семейството безпрепятствено да стигне до сигурно пристанище, където по-възрастните да са защитени от бурите, а по-младите да пуснат лодките си за плаване в живота.

През тези години се появиха щастието, мирът и изобилието. Но малцина знаеха кой успех радва най-много Джоу, кое е най-голямото й щастие, което никой не можеше да помрачи или да й отнеме.

Това бе властта да направи последните години на майка си щастливи и спокойни. Да я освободи завинаги от грижите, да види изморените й ръце да почиват, скъпото лице — необезпокоявано от терзания и напрежение, нежното й сърце свободно да сподели с истинска наслада своята мъдрост. Като момиче мечтата на Джоу стигаше до стая, където Марми седи и отдъхва след трудния си, героичен живот. Сега мечтата се превърна в реалност: Марми седеше в приятна стая, обградена с уют и лукс, дъщерите й се грижеха за нея, имаше верен другар, на когото да се облегне, и внуци — да сгряват заника на живота й. Това бе скъпо за всички време, защото тя се радваше само както майките умеят да се радват на успеха на децата си. В изградения от нея дом цареше спокойствие.

Това бе сладката и съкровена страна на промяната; но тя си имаше и своята смешна, а и трънлива страна, както е с всичко в живота ни. След първата изненада, стъписване и радост, сполетели Джоу, с присъщата неблагодарност на човешката природа, тя скоро се умори от известността и започна да съжалява за поизчезналата си свобода. Възторжените й почитатели скоро започнаха да я обсебват и да проявяват любопитство към всичките й дела — минали, настоящи и бъдещи. Непознати настояваха да я видят, да я разпитват, да я съветват, да я предупреждават, да я поздравяват и да я карат да се чувства, че е на път да полудее поради добронамерено, но крайно изтощително внимание. При всеки отказ да разкрие сърцето си пред тях, те я укоряваха; при всеки отказ да направи дарение на предпочитаните им благотворителни организации, да осигури средства за нечии лични нужди или да прояви съчувствие към всички несгоди и изпитания, известни на човечеството, я наричаха „коравосърдечна, егоистична и високомерна“. Не успееше ли да отговори на купищата получени писма, плъзваха приказки, че пренебрегва дълга си към почитателите си. Предпочетеше ли уединението на дома си пред пиедестала, на който искаха да застане, се разнасяха остри критики относно „маниерите на хората на перото“.

Тя се стараеше по отношение на децата, защото те бяха нейната публика. Близките й възразяваха срещу такова посвещение за тяхна сметка, а и здравето й страдаше. Но за известно време тя се посвети на юношеската литература с чувството, че дължи много на малките си приятели, в чийто очи намери одобрение след двадесетгодишен труд.

Ала на моменти търпението й се изчерпваше. И понеже й омръзна да е „лъв“, тя стана „мечка“ не само по име, но и по природа, върна се в бърлогата си и яростно ръмжеше, колчем я караха да си покаже носа навън. Близките й се забавляваха от тези случки и не й съчувстваха твърде за изпитанията, които я дебнеха. За Джоу обаче това се превърна в най-кошмарната схватка на живота й. Винаги бе държала изключително много на свободата си, а именно като че ли тя й се изплъзваше. Да живееш във фокуса на обществено внимание, скоро губи очарованието си, а тя се чувстваше прекалено стара, уморена и заета, за да й харесва. Според нея бе направила всичко, което биха могли да искат от нея в рамките на разумното: из страната се разпространиха нейни автографи, снимки и автобиографични данни; творци я запознаха с кухнята на своята работа, а репортери — с мрачната страна на живота, както й се струваше след всяка среща с тях; тълпи ентусиазирани представители на училища-пансиони опустошиха градините около дома й в търсене на трофеи; постоянният поток от дружелюбни поклонници изтърка стъпалата й; прислужниците я напускаха след седмица в дома й, където звънецът никога не преставаше да звъни; налагаше се съпругът й да я брани от нашествия по време на хранене, а момчетата да прикриват бягството й през прозореца в случаите, когато предприемчиви гости нахлуваха ненадейно в неподходящ момент.

Описанието на един ден вероятно би обяснило как точно стояха нещата и би извинило донякъде поведението на клетата жена.

— Трябва да приемат закон в защита на горките автори — обяви госпожа Джоу една сутрин след пристигането на Емил, когато пощата й изсипа необичайно голямо количество писма. — За мен това е по-важно дори от въпроса за международните авторски права. Времето е пари, спокойствието — здраве, а аз губя и двете, като в замяна започвам да уважавам себеподобните си по-малко и изпитвам дивото желание да избягам в пустошта, защото не мога да затворя вратите си дори в нашата свободна Америка.

— Лъвовете ловци са винаги безпощадни при търсенето на плячка. Ако можеха за миг да си разменят местата с жертвите, щеше да им е от полза. И щяха да разберат колко са досадни, когато „се отбиват да изразят възхищението си от вашите очарователни творби“ — изрецитира Тед, с поклон към майка си, свъсила вежди над десетината писма.

— Едно поне твърдо съм решила — сподели госпожа Джоу решително. — Няма да отговарям на такива писма. Изпратила съм поне шест автографа на това момче; предполагам, че ги продава. А то ми пише от духовна семинария. Откликна ли на молбата му, и другите ще ме нападнат със същото искане. Всички започват с уверението, че били наясно как се натрапват, а аз естествено съм отегчена от подобни искания, но все пак дръзват да се обърнат с молба към мен, защото обичам момчетата или те харесват книгите ми.

Госпожа Джоу избута настрана цялата купчина с видимо облекчение.

— Аз ще отворя писмата и ще ти дам възможност да закусиш на спокойствие — обади се Роб, който често се правеше на неин секретар. — Ето едно от южните щати.

Разчупи внушителен на вид печат от восък и прочете:

Мадам, понеже Небесата са били благосклонни и са възнаградили усилията Ви с огромно състояние, не се колебая да Ви поискам да дарите средствата, необходими за ремонта на църквата ни. Към което и вероизповедание да принадлежите, не се съмнявам, че ще откликнете на искането ни.

С уважение

Госпожа К. И. Завиър

— Изпрати й цивилизован отказ, скъпи. Пиши, че цялото ми състояние отива да нахраня и облека бедняците, които тропат на портата ми. Продължавай.

Майка му с благодарност огледа щастливия си дом.

— Осемнадесетгодишно момче с литературни наклонности предлага да поставиш името си на роман, който е написал. След първото издание твоето име ще бъде махнато и заменено с неговото. Това ако не е страхотно предложение! Предполагам, естествено, че няма да се съгласиш, независимо от нежното си сърце и доброто си отношение към младите драскачи.

— Разбира се. Отговори му в този дух и изрично подчертай да не ми изпраща ръкописа. И без това вече имам седем на главата си, а не ми остава време да прочета дори своите — отсече госпожа Джоу.

После измъкна внимателно малък плик от купчината, защото разкривеният адрес й подсказа, че е писано от дете.

— Лично ще отговоря на това. Болно момиченце моли за книга и ще я получи, но не възнамерявам да пиша продължения на другите си книги само за да задоволя желанието й. Какво е следващото, Робин?

— То е кратко и мило.

Драга госпожо Баер,

Ще Ви кажа мнението си за Вашите книги. Чел съм ги много пъти и ги намирам за първокласни. Моля Ви, продължавайте в този дух.

Ваш поклонник:

Биби Бабкок

— Ето, това ми харесва. Били очевидно е здравомислещо момче и критик. Редно е човек да се вслуша в думите му — та той е чел книгите ми многократно, преди да изрази мнението си. Не очаква отговор. Затова му пиши, че му благодаря и го поздравявам.

— Това е от дама в Англия. Има седем дъщери и иска да узнае възгледите ти за образованието. А също — на какви професии да се посветят; най-голямата била на дванадесет. Нищо чудно, че е разтревожена — засмя се Роб.

— Ще се опитам да й отговоря, но понеже нямам момичета, едва ли мнението ми ще й бъде полезно. Най-вероятно да я шокирам със съвета си, преди да мисли за професиите им, да ги остави да тичат и играят, за да израснат здрави и силни. Скоро те сами ще покажат какво искат, стига да ги оставят на мира.

— Този мъж иска да знае за какво момиче да се ожени и дали познаваш такова, каквито описваш в книгите си.

— Дай му адреса на Нан. Да видим какъв отговор ще получи — предложи Тед.

— А тази жена иска да осиновиш детето й и да й дадеш пари на заем, за да учи няколко години рисуване в чужбина. Защо не вземеш детето, мамо, да видиш как ще се справиш с момиче?

— Не, благодаря. Ще се придържам към своите занимания.

Госпожа Баер хвърли салфетката така, сякаш искаше да заличи целия свят.

— Надявам се деня ти да е спорен, скъпа — пожела й господин Баер, досега зает със собствената си обемиста поща. — Ще обядвам в колежа с професор Плок. Младите могат да се нахранят в „Парнас“. Така ще си осигуриш спокоен ден.

Като я целуна за довиждане, добрият човек излезе. Джобовете му бяха пълни с книги; в едната ръка държеше чадър, а в другата торба с камъни за часа по геология.

— Ако всички писателки имаха такива грижовни съпрузи, щяха да живеят по-дълго и да пишат повече. Но това пък може да не е добре за света, защото повечето от нас и без това пишем прекалено много — заключи госпожа Джоу и махна с бърсалката за прах от пера към мъжа си, който в отговор размаха чадъра си.

По същото време за училище тръгна и Роб. Поразителната прилика с баща му предизвика неволната усмивка на Джоу.

— Бог да благослови и двамата ми професори. По-добри същества не са се раждали!

Емил вече бе отишъл на кораба си в града, но Тед се мотаеше наоколо, за да прерови захарницата и да поговори с мама.

Госпожа Джоу винаги сама подреждаше гостната си, сменяше водата във вазите и нагласяше това-онова, за да е подредено за през деня. Запъти се да дръпне завесите. Зърна малък художник да рисува на моравата и отиде при задния прозорец да изтупа перата за прах.

В този момент на вратата се звънна и по пътя се чу шум от колела на карета.

— Аз ще отида. Мери винаги ги пуска.

Тед приглади коси, крачейки към антрето.

— Никого не искам да виждам. Дай ми възможност да избягам горе — прошепна госпожа Джоу, готова да хукне.

Но преди да успее, на вратата застана мъж с визитна картичка в ръка. Тед го посрещна строго, а майка му се скри зад завесите в изчакване на удобен момент да се спаси.

— Ще пиша серия статии за „Сатърдей татлър“ и първо се отбих да видя госпожа Баер — подхвана новопристигналият с мазен тон на събрат по перо; живите му очи шареха, за да видят колкото е възможно повече — опитът го бе научил да не се бави, защото посещенията му обикновено биват кратки.

— Госпожа Баер никога не се среща с репортери, сър.

— Но аз я моля само за няколко минути — настоя мъжът и се придвижи леко напред.

— Не може да я видите. Излезе.

От хвърления през рамо поглед Тед установи, че нещастната му родителка е изчезнала.

„През прозореца — предположи той, — както прави понякога в особено тежки случаи.“

— Много съжалявам. Пак ще намина. Това ли е кабинетът й? Очарователна стая.

Натрапникът влезе в гостната твърдо решил да види нещо и да се добере до някой факт, ако успее, пък дори и да умре, докато се опитва да го постигне.

— Не — отвърна Теди възпитано, но твърдо, побутвайки го към антрето.

Надяваше се майка му вече да е изчезнала зад ъгъла на къщата.

— Ако ми кажете възрастта на госпожа Баер, къде е родена, кога се е омъжила и колко деца има, ще ви бъда много задължен — продължаваше без никакво смущение посетителят дори след като се препъна в изтривалката.

— Тя е на около шестдесет, родена е в Нова Зембла, женена е вече четиридесет години и има единадесет дъщери. Нещо друго, сър?

Сериозното изражение на Тед така смешно контрастираше с налудничавия му отговор, че репортерът, почувствал се разгромен, се оттегли със смях точно в мига, когато жена заедно с три сияещи момичета се заизкачваха по стълбите.

— Идваме чак от Ошкош и няма да се приберем у дома, без да видим скъпата леля Джоу. Момичетата ми толкова много се възхищават от романите й и копнеят да я зърнат. Съзнавам, че е рано, но сме тръгнали да видим Холмс, Лонгфелър и други знаменитости. Първо обаче решихме да се отбием тук. Предайте й, че я търси госпожа Ерастус Кингсбъри Парамали от Ошкош. Нямаме нищо против да почакаме. Ще разгледаме наоколо, ако още не приема.

— Госпожа Баер я няма днес. Но разгледайте къщата и градините, ако желаете — промърмори той и отстъпи.

Четирите жени трескаво се заоглеждаха наоколо.

— О, благодаря ви! Какво очарователно местенце! Тя пише тук, нали? А това неин портрет ли е? Точно такава си я представях!

С тези възклицания дамите се спряха пред чудесен портрет на уважаваната госпожа Нортън с перодръжка в ръка, унесено изражение, диадема и перлена огърлица.

Тед едва се удържа да не прихне и посочи доста нескопосан портрет на госпожа Джоу, окачен зад вратата. Тя истински се забавляваше с това произведение на изобразителното изкуство, прекалено мрачно, независимо от любопитната игра на светлината по върха на носа и бузите й, червени като стола, на който седеше.

— Това е портрет на майка ми. Но не е особено добър — поясни той.

Развесели се от усилието на момичетата да скрият смайването си. Най-малката, дванадесетгодишна, не съумя да прикрие разочарованието си и се извърна, почувствала се като мнозина от нас, когато открием, че идолите ни са съвсем обикновени мъже и жени.

— Очаквах да я видя каква е била на шестнадесет, с плитки. Всъщност вече не искам да я видя — призна детето и излезе в коридора.

Майка й остана да се извини, а сестрите й не преставаха да твърдят, че несполучливият портрет „е направо прекрасен, изразителен и поетичен“.

— Хайде, момичета, да вървим. Чака ни още работа. Оставете албумите си, ще ви ги изпратят, след като госпожа Баер напише посвещения в тях. Много сме ви задължени. Предайте най-добрите ни пожелания на майка ви и й кажете колко съжаляваме за осуетената среща.

Госпожа Ерастус Кингсбъри Парамали едва изрече думите си и погледът й попадна на жена на средна възраст с голяма карирана престилка и кърпа на главата, която старателно бършеше прах в приличаща на кабинет стая.

— Да надзърнем в светая светих, след като я няма — възкликна ентусиазираната дама и пое по коридора, преди Теди да успее да предупреди майка си.

„Хванаха я — помисли си Теди развеселен. — Няма смисъл да се прави на домашна прислужница, защото вече видяха портрета й.“

Госпожа Джоу даде най-доброто от себе си и понеже беше добра актриса, щеше да се измъкне, ако фаталният портрет не я бе издал. Госпожа Парамали застана до бюрото и независимо от лулата от морска пяна там, мъжките чехли наблизо и купчината писма, адресирани до професор Ф. Баер, плесна с ръце и възторжено възкликна:

— Момичета, това е мястото, където е написала сладките си истории. Бих ли могла… Може ли да взема лист хартия или стара перодръжка, дори — пощенска марка за спомен от тази талантлива жена?

— Да, разбира се — отвърна жената с карираната престилка, след като хвърли поглед към момчето, което не беше способно да удържа повече веселието си.

Най-голямото момиче го забеляза и се досети каква е истината. Бързият поглед към жената с престилката потвърди подозренията й. Докосна майка си и прошепна:

— Мамо, това е самата госпожа Баер. Знам, че е тя.

— Нима? О, да, тя е. Господи, колко хубаво! — След тези думи госпожа Парамали енергично се насочи към нещастната жена, запътила се към вратата, и възторжено сподели: — Не ни обръщайте внимание! Знам, че сте заета, но ми позволете само да докосна ръката ви и тръгваме.

Госпожа Джоу се предаде, обърна се и протегна ръка, която бе силно раздрусана. В това време жената нареждаше:

— Ако някога имате път към Ошкош, краката ви няма да докоснат тротоара. Населението ще ви носи на ръце и ние страшно ще се радваме да ви видим.

Като се закле мислено никога да не посети това градче, Джоу отвърна възпитано, доколкото й бе възможно. После се разписа в албумите, даде на всяка от посетителките по нещо за спомен и целуна всичките. Най-после те си тръгнаха, за да навестят „Лонгфелър, Холмс и останалите“.

— Злодей такъв, защо не ми даде шанс да се спася? И какви лъжи само наговори на онзи мъж! Дано Господ ни прости греховете в този случай, но представа нямам какво ще стане с нас, ако не сложим край на такива посещения.

Госпожа Джоу закачи престилката в килера и при спомена за изпитанията си простена.

— По алеята идват още хора. Най-добре се спаси, докато имаш възможност. Ще гледам да ги отклоня — извика Теди от стълбите, тръгнал за училище.

Госпожа Джоу бързо се качи горе и заключи вратата зад гърба си. Вече спокойно можеше да гледа през прозореца как няколко момичета от пансион за девойки се разполагат на моравата. След като им отказаха достъп до къщата, те се задоволиха да берат цветя, да си оправят косите, да обядват като на пикник и свободно да изразят мнението си за къщата и собствениците й, преди да си тръгнат.

Последваха няколко часа тишина. Тя точно се канеше да се посвети на усилена работа през дългия следобед, когато Роб се прибра с новината, че Християнският съюз на младите мъже ще посети училището и двама-трима нейни познати искат да се отбият да изразят уважението си, докато са тук.

— Ще вали. Предполагам, че няма да дойдат. Но татко прецени, че е добре да знаеш, ако все пак се отбият. Винаги си по-склонна да виждаш момчета, а ставаш коравосърдечна, опре ли работата до момичетата — подхвърли Роб, научил от брат си за сутрешните посещения.

— Момчетата не се лигавят, затова ги изтърпявам. Последният път, когато пуснах група момичета да влязат, едно се хвърли в обятията ми с думите: „Скъпа, обичай ме!“. Идеше ми да я разтърся — сети се Джоу и енергично избърса перодръжката си.

— Момчетата положително няма да се държат така, но непременно ще искат автографи. По-добре е да приготвиш няколко дузини — посъветва я Роб. Подаде й тесте листа, защото бе гостоприемен и симпатизираше на възторжените почитатели на майка си.

— Едва ли ще надминат момичетата. В колежа Екс наистина дадох триста автографа, а на масата оставих купища визитни картички и албуми. Това е една от най-абсурдните и изморителни мании, които някога са завладявали света.

Независимо от думите си госпожа Джоу се подписа дузина пъти, облече черна копринена рокля и се примири с евентуалното посещение. Молеше се обаче да завали дъжд, когато отново се залови за работа.

Заваля, и то поройно. Почувствала се напълно защитена, вдигна косите си, свали ръкавелите и се хвърли бързо да приключи започнатата глава. Пишеше по около тридесет страници на ден. Искаше да ги е написала, преди да настъпи вечерта. Джоуси донесе цветя за вазите. Точно нагласяваше последните и видя как няколко чадъра се спускат по хълма.

— Леличко, идват! Видях чичо да излиза да ги посрещне — извика тя от подножието на стълбището.

— Дръж ги под око и ме предупреди, когато стъпят на алеята. Нужна ми е само минутка да се оправя и да сляза — отвърна Джоу, като довършваше изречението си.

— Не са само двама-трима. Виждам поне половин дузина — извика Джоуси от вратата. — Не, не! Май са цяла дузина. Леличко! Явно всички са решили да дойдат. Какво ще правим? — простена Джоуси при мисълта да се изправи лице в лице с облечената в черни дрехи тълпа, която бързо приближаваше.

— Господи, направо са стотици! Бягай да кажеш да сложат вана при задния вход, за да има къде да оставят чадърите си. Кажи им да минат по коридора. Нека оставят шапките си на масата — закачалката ще се счупи от такава тежест. Няма време да слагаме допълнителни изтривалки, следователно килимите ми ще бъдат съсипани!

След тези думи Джоу се спусна долу да се приготви за нашествието, а Джоуси и прислужничките се засуетиха — причерняваше им при мисълта за толкова много кални потуши.

Пристигаха — дълга върволица от чадъри — с мокри крачоли и поруменели лица, защото господата добре се бяха забавлявали из града независимо от дъжда. Професор Баер ги посрещна при портата. Госпожа Джоу, трогната от окаяното им състояние, се появи на вратата и им направи знак да влязат. Младите мъже оставиха домакина си да ораторства гологлав под дъжда и бързо изкачиха стъпалата на верандата. Бяха весели, разгорещени и ентусиазирани. Сваляха почтително шапки и се стараеха да се справят с чадърите. После нахълтаха.

Туп-туп-туп — понесоха се по коридора седемдесет и пет чифта ботуши. Скоро седемдесет и пет чадъра се отцеждаха във ваната, а собствениците им плъзнаха из целия приземен етаж на къщата. Домакинята стисна седемдесет и пет десници, без да промърмори нито веднъж, макар някои от дланите да бяха мокри, други — прекалено горещи. Почти всичките поднесоха трофеи от днешната разходка. Една вихрена фигура измъкна малка костенурка, докато поднасяше почитанията си; друг поднесе наръч пръчки, отрязани от известни места. Всички настояваха за нещо за спомен от Плъмфийлд. Купчина визитни картички мистериозно се появиха върху масата, всичките с изписано желание за автограф. Независимо от дадената сутринта клетва госпожа Джоу подписа всичките, докато съпругът и момчетата й забавляваха гостите.

Джоуси се скри в задната гостна, но неколцина блуждаещи наоколо младежи я откриха; един я обиди смъртно с невинния си въпрос дали тя е госпожа Баер. Посещението не продължи дълго. Краят бе по-приятен от началото — дъждът беше спрял, а когато милите момчета се подредиха на моравата и изпяха песен за сбогом, над главите им имаше красива дъга. Седемте цвята над младите глави представляваха същински знак за щастливо бъдеще, все едно Небесата им се усмихваха и им показваха, че над калната земя и дъждовното небе благословеното слънце грее за всички.

Извикаха три пъти ура и си тръгнаха. След себе си оставиха приятен спомен за посещението си и различни случки, с които семейството да се забавлява, докато стърже калта от килимите и изпразва пълната до половина с дъждовна вода вана.

— Симпатични и почтени момчета. Въобще не съжалявам за прекарания с тях половин час. Но наистина трябва да свърша започнатото. Затова никой да не ме безпокои, докато не стане време за чая.

Госпожа Джоу остави Мери да оправи къщата, защото татко и момчетата тръгнаха с гостите, а Джоуси изтича вкъщи да разкаже на майка си за веселбата при леля Джоу.

В продължение на час царува мир. На вратата се звънна и Мери се появи ухилена:

— Някаква странна млада жена пита дали ще разрешите да си улови скакалец в градината.

— Какво да улови? — възкликна госпожа Джоу и изтърва перодръжката.

От всички странни искания, отправени към нея, това бе най-причудливото.

— Скакалец, госпожо. Обясних, че сте заета и я попитах какво желае, а тя отвърна: „Имам скакалци от градините на няколко известни личности. Искам да прибавя към колекцията и един от Плъмфийлд“. Представяте ли си, мадам?

Мери отново се засмя.

— Да вземе всички, които намери. С радост ще се отърва от тях. Постоянно скачат към лицето ми и се завират из полите ми — отвърна госпожа Джоу също засмяна.

Мери се оттегли само за да се върне след миг почти безмълвна от смях.

— Много ви е благодарна, мадам, но би искала ваша стара рокля или чифт чорапи, за да ги втъче в килима, който прави. Имала елек от Емерсон, чифт панталони от господин Холмс и рокля на госпожа Стоу. Сигурно е луда!

— Дай й стария червен шал. Така ще попадна сред великите в забележителния й килим. Да, всички тези почитатели са лунатици, но тази е безобидна маниачка — поне не ми губи времето и ме разсмива.

Госпожа Джоу отново се върна към работата си, след като хвърли бърз поглед през прозореца. Видя как висока слаба жена в кафеникави дрехи скача диво наляво-надясно из градината при опита си да улови желаните насекоми.

Не я прекъсваха повече. Светлината започна да бледнее. Мери отново подаде глава и обяви, че някакъв господин иска да види госпожа Баер и няма да приеме отрицателен отговор.

— Налага се да се примири. Няма да сляза. Днешният ден се оказа кошмарен. Няма да позволя отново да ме безпокоят — отвърна изтерзаната писателка, прекъсната точно насред финала на главата, която пишеше.

— И аз така му казах, мадам, но той безцеремонно нахълта. Поредният луд, предполагам. Направо ме е страх — той е едър и непоклатим, макар че, признавам, е и привлекателен — завърши Мери и се ухили.

Явно непознатият бе спечелил благоразположението й независимо от дързостта си.

— Денят ми е провален. Искам половин час, за да свърша. Кажи му да се разкара. Няма да сляза — повтори госпожа Джоу свирепо.

Мери изчезна. Неволно надала ухо, господарката й чу първо мърморене, после писъка на Мери. Сети се за маниерите на репортерите, а прислужничката й бе и хубава, и плаха. Госпожа Баер захвърли перодръжката и хукна да спасява момичето. С най-величествения си вид се наведе през перилата и с всяващ страхопочитание глас поиска да узнае какво точно става. И тогава видя как един доста приличащ на разбойник натрапник се готви да щурмува стълбището, а Мери стоически му препречва пътя.

— Кой настоява да остане в къщата ми, след като съм отказала да го приема?

— Представа нямам, мадам. Не се представи, но твърди, че ще съжалявате, ако не го видите — обяви Мери и се оттегли от поста си поруменяла и възмутена.

— Няма да съжаляваш! — извика непознатият. Тъмните му очи, пълни със смях, я изгледаха, белите му зъби проблеснаха сред брадата, а дългите му ръце смело се протегнаха към очевидно раздразнената дама.

Госпожа Джоу го изгледа изпитателно. Гласът й се стори познат. После докара Мери до истинско смайване, защото се хвърли на врата на разбойника и възкликна ликуващо:

— Най-скъпото ми момче, откъде цъфна?

— От Калифорния. Именно за да те видя, мамо Баер. Наистина ли искаш да си тръгна? — попита Дан и я дари с целувка.

— Как можеш да го изречеш дори? От една година копнея да те видя! — засмя се госпожа Джоу и се приготви да си поговори със завърналия се блуден син.