Луиза Мей Олкът
Синовете на Джоу (2)

Втора глава
Парнас

Името е подходящо. Днес музите сякаш си бяха у дома, защото, докато новопристигащите изкачваха склона, ги пресрещаха съответните гледки и звуци. На минаване надзърнаха в библиотеката, където се бяха настанили Клио, Калиопа и Урания. Мелпомена и Талия се бяха разположили в залата, където няколко млади хора танцуваха и репетираха пиеса. Ерато се разхождаше из градината с любимия си, а в музикалния салон самият Феб дирижираше мелодичен хор^[1].

Нашият стар приятел Лари, с приятна външност и добросърдечен както винаги, се бе превърнал в зрял Аполон. С времето чудноватото момче съзря и ето го сега — благороден мъж. Грижите и тъгата, спокойствието и щастието свършиха огромна работа за него. А той самият строго изпълняваше желанията на дядо си. Благоденствието подхожда на някои хора и те разцъфтяват най-добре на слънчевата светлина. На други им е необходима сянката и предпочитат допира на студа. Лари бе от първия вид, както и Ейми. Откакто се ожениха, животът за тях бе като поезия: не само хармоничен и щастлив, но и искрен.

Красота и спокойствие изпълваха къщата им. Именно тук домакините събираха най-различни творци. Лари вече разполагаше с достатъчно музика и щедро покровителстваше класа, на който най-много обичаше да помага. Ейми си имаше любимци сред амбициозните млади художници и скулптори, а собственото й изкуство й стана два пъти по-мило, когато дъщеря й порасна достатъчно, за да споделя с майка си трудностите и насладата от него. Тя се оказа от жените, които бяха предани съпруги и майки, без да жертват дарбите и личността си.

Сестрите й знаеха къде да я намерят. Джоу веднага се отправи към ателието, където майка и дъщеря работеха заедно. Бес ваеше бюст на дете, а майка й нанасяше последните щрихи върху чудесен портрет на съпруга си. За Ейми времето сякаш бе спряло — щастието я съхрани млада, а парите си влагаше в култура, която да я извиси духовно. Величествена и грациозна, тя дискретно демонстрираше чрез подбраните си с вкус тоалети как се постига елегантна простота. Както отбеляза една дама: „Никога не знам с какво е облечена госпожа Лорънс, но винаги оставам с впечатлението, че е най-елегантната сред присъстващите“.

Нескрито боготвореше дъщеря си, и то — напълно заслужено. Струваше й се, че красотата, за която копнее, е въплътена в това нейно по-младо копие. Бес наследи от майка си стройната фигура, сините очи, светлата кожа и златистата коса, която обичаше да връзва като майка си. От баща си бе взела изящния нос и устните, омекотени от женственото й излъчване. Строгата простота на дългата ленена престилка й отиваше, а тя работеше вглъбено, както подхожда на истински творец, без да забелязва околните. С възторжения си възглас леля Джоу я върна към действителността:

— Скъпи момичета, оставете глината за момент и чуйте новината!

И двете художнички оставиха инструментите си и поздравиха импулсивната гостенка. Малко по-късно се появи Лари, повикан от Мег, и седна между отдадените на клюки сестри. Заслуша се и чу новините за Франц и Емил.

— Епидемията е избухнала и сега ще покоси ятото ти. През следващите десет години бъди готова за всякакъв вид истории и постъпки, Джоу. Момчетата ти растат и ще се гмурнат в море от пакости, каквито не си и сънувала досега.

Лари искрено се забавляваше от израза й — смесица от наслада и отчаяние.

— Знам, но се надявам да ги изтегля на сушата невредими. Мег също примира от удоволствие да разбере накъде ще ги изведе любовта — отвърна Джоу, спокойна за все още младите си синове…

— Боя се дали ще примира от удоволствие, ако Нат закръжи прекалено близо до нейната Дейзи. Ти, естествено, разбираш какво означава това. Аз не съм му само учител по музика, но и негов довереник, та бих искал да знам какъв съвет да му дам — сподели Лари сериозно.

— Ш-ш-ш-т… Забравяш за детето — смъмри го Джоу, кимвайки към захваналата се отново за работа Бес.

— Ами! Тя е мислено в Атина и не чува и думичка. Редно е да спре обаче и да излезе. Скъпа, почини малко, иди да потичаш. Леля Мег е в гостната. Защо не й покажеш новите си картини? Ние ей сега ще дойдем.

Лари гледаше стройното си момиче, както Пигмалион вероятно е гледал Галатея, защото намираше, че тя е най-съвършената скулптура в къщата.

— Да, татко. Но първо ми кажи дали ти харесва.

Бес остави инструментите и хвърли пълен с копнеж поглед към бюста.

— Скъпо дете, истината ме принуждава да призная, че едната буза е по-пълничка, а къдриците върху детското челце доста приличат на рогчета. Иначе е достойно да съперничи на най-големите шедьоври и аз се гордея с творението ти.

Лари говореше през смях, защото първите опити на дъщеря му поразително напомняха ранните занимания на Ейми. Беше невъзможно да се любува на възторга и ентусиазма на дъщеря си, без да си спомня какво правеше майка й.

— Ти виждаш красота единствено в музиката.

Бес поклати златистата си главица и тя засия като ярко петно в северния хладен ъгъл на голямото ателие.

— Виждам красотата в теб, скъпа. Ти си истинско произведение на изкуството. Но ми се иска да се откъснеш за миг от студената глина и мрамора и да излезеш на слънце, да танцуваш и да се смееш, както правят другите. Искам дъщеря от плът и кръв, а не сладка статуя в сива престилка, която забравя за всичко.

Докато говореше, две изпоцапани с глина изящни ръце обвиха врата му и Бес произнесе отчетливо:

— Никога не забравям теб, татко. Но наистина искам да направя нещо красиво, за да се гордееш с мен. Мама често ми казва да спра, но влезем ли тук, забравяме за света отвън — толкова сме щастливи. Сега обаче ще изляза. Ще бъда дъщерята, която искаш да бъда, за да си доволен.

Бес метна настрана престилката, изхвърча от помещението и сякаш отнесе всичката светлина със себе си.

— Радвам се, че й го каза. Детето е прекалено вглъбено за възрастта си. Вината е моя. Но така ми допада, че дори не й правя забележка — въздъхна Ейми и внимателно зави бюста с мокра кърпа.

— Според мен възможността да живеем чрез децата си е едно от най-сладките неща на този свят. Но гледам да не забравя какво каза Марми на Мег — „… бащите трябва да участват във възпитанието и на момчетата, и на момичетата“. Затова оставям Тед на баща му, а Фриц ми отстъпва Роб, защото е по-кротък. Затова те съветвам, Ейми, да направиш така, че Бес да изостави за известно време глината и да се захване да учи музика с Лари. Така тя няма да се развива едностранчиво, а той няма да я ревнува.

— Браво! Браво! — възкликна Лари щастлив. — Знаех си, че ще ми подадеш ръка, Джоу, и ще кажеш добра дума за мен. Наистина малко ревнувам от Ейми и бих искал да съм повече време с момичето си. Хайде, мадам, остави я на мен това лято, а догодина, когато отидем в Рим, ще ти я поверя изцяло, за да се потопите заедно във висшето изкуство. Сделката е честна, нали?

— Съгласна съм. И все пак, макар и само на петнадесет, нашата Бес е някак по-възрастна от повечето си връстници и не бива да я третираме като дете, не го забравяй. Толкова ми е скъпа, че ми се иска завинаги да я запазя чиста и красива като мрамора, който тя обожава.

Ейми говореше с известно съжаление и оглеждаше прекрасното помещение, където бе прекарала толкова щастливи часове със скъпото си дете.

— Трябва да се редуваме — така е честно! — казвахме като деца, когато трябваше да яздим клона на дървото или да носим кожените ботуши — намеси се Джоу бързо. — По-добре да си делите момиченцето и да видите кой ще й е от по-голяма полза.

— Така ще постъпим — увериха я родителите и се засмяха на спомените, които думите на Джоу им навя.

— Как само обичах да се люлея на клоните на старото ябълково дърво! Никоя истинска езда не ми е носила същата наслада — призна Ейми и погледна през прозореца, сякаш отново виждаше старата овощна градина и малките момиченца, които играеха там.

— А аз колко се забавлявах с онези ботуши! — засмя се Джоу. — Останките им са още при мен. Момчетата окончателно ги съсипаха, но продължавам да ги обичам и с удоволствие бих излязла на сцената с тях, ако беше възможно.

— Моите най-скъпи спомени са свързани с тигана и наденицата. Какви шеги си правехме! И колко отдавна беше — додаде Лари, загледан в двете жени, сякаш трудно осъзнаваше, че някога са били малката Ейми и бунтовната Джоу.

— Господи, да не си посмял да намекнеш, че остаряваме! Само сме разцъфтели и се превърнахме в твърде приличен букет — обади се Ейми и оправи гънка в полата на розовата си муселинова рокля.

— Да не говорим за тръните по пътя и мъртвите листа — предложи Джоу с въздишка.

Животът никога не се бе отнасял много ласкаво към нея; дори сега тя си имаше грижи.

— Ела да изпиеш чаша чай, скъпа, и да видим какво правят младите хора. Уморена си и чаша питие сигурно ще те утеши.

Лари протегна ръце към сестрите, за да ги отведе да пият следобедния чай. Тук той се лееше така изобилно, както някога нектар се е лял на истинския „Парнас“.

Откриха Мег в лятната гостна — просторно, приятно помещение, изпълнено със следобедната слънчева светлина и шума от листата на дърветата. Музикалният салон се намираше в единия й край, а в другия, в дълбока ниша, скрита зад пурпурна завеса, се издигаше малко домашно светилище. Три портрета висяха там, а от двете страни се издигаха мраморни бюстове. Диван, овална масичка и ваза с цветя бяха единствените мебели. Бюстовете изобразяваха Джон Брук и Бет. Излъчваха спокойна красота — сякаш да потвърдят, че глината представлява живота, гипсът смъртта, а мраморът — безсмъртието. Отляво, както подобава на основателя на дома, висеше портретът на господин Лорънс със смесено изражение от гордост и великодушие, така свеж и привлекателен, какъвто беше, когато завари малката Джоу да го разглежда за първи път. Другият беше на леля Марч — с импозантен тюрбан, огромни ръкави и дълги ръкавици, чинно отпуснати в скута на сатенената рокля с цвят на синя слива. Времето бе смекчило строгото й изражение, а втораченият поглед на привлекателния мъж насреща сякаш обясняваше дружелюбната усмивка върху устните.

На най-почетното място, огряно от слънчева светлина и с гирлянда от вечнозелени растения, стоеше любимото лице на мама Марми, нарисувано с голямо умение. Приликата с красивото лице бе поразителна — тя гледаше надолу към дъщерите си и с усмивка им напомняше: „Още съм с вас. Бъдете щастливи“.

Трите сестри останаха за миг загледани в любимата картина. В очите им се четеше нежно уважение и копнеж. Никой никога не успя да запълни майчиното място.

— Не желая нищо по-добро за дъщеря си от това, да бъде жена като нашата майка. Защото най-доброто, което притежавам, дължа на тази скъпа светица — развълнувано каза Лари и се зае да сервира чая.

Нат се появи с Деми; дойдоха още Тед и Джоуси, професорът и Роб. Всички с нетърпение чакаха да чуят нещо повече за „момчетата“. Чашите зазвъняха, езиците се развързаха, залязващото слънце хвърляше отблясъци върху веселата компания, отдъхваща след обичайната работа за деня.

Професор Баер, с вече посивели коси, бе все така силен и добродушен както някога. Роб му подражаваше, доколкото е възможно за момче, и вече го наричаха „Младия професор“.

— Е, скъпа моя, отново ще видим момчетата си. Не мога да ти опиша колко се радвам — каза господин Баер, сядайки до Джоу.

Нежно стисна ръката й, за да я поздрави за предстоящото хубаво изживяване.

— О, Фриц, толкова се радвам за Емил и за Франц. Познаваш ли тази Людмила? Подходяща двойка ли са? — не преставаше да задава въпроси госпожа Джоу.

— Всичко е наред. Видях я, когато отидох да настаня Франц. Тогава тя бе още дете, но изключително сладко и очарователно. Блументал, струва ми се, е доволен и момчето ще бъде щастливо. Прекалено типичен немец е, за да приеме да живее далеч от родината си. Но той ще бъде нашата връзка между Новия и Стария свят, а това ме радва.

— Емил вероятно ще стане помощник-капитан при следващото плаване. Не е ли чудесно? Така се радвам, че и двете ти момчета се справиха. Толкова много направи и за тях, и за мен. Даваш си вид, че не е нещо особено, но аз съм наясно, скъпи — увери го Джоу и нежно отпусна ръка върху неговата с толкова чувство, сякаш е отново момиче, а нейният Фриц е дошъл да я ухажва.

Той се засмя и прошепна зад ветрилото й:

— Ако не бях дошъл в Америка заради горките си момчета, никога нямаше да открия моята Джоу…

— Хванах ви! Хванах ви! Страхотен флирт тече пред очите ни! — извика Теди, надничайки над ветрилото.

Професорът не криеше, че продължава да смята съпругата си за най-прекрасното същество на този свят. Роб дръпна брат си и го изтика навън през единия прозорец, но Теди чевръсто влезе обратно през другия. В това време госпожа Джоу затвори ветрилото и го вдигна, готова да перне непокорния си син, ако отново я доближи.

Господин Баер даде знак на Нат да приближи.

— Приготвил съм писма до двама мои стари приятели в Лайпциг, сине. Надявам се да ти подадат ръка в новия ти живот. Добре е да се опреш на тях, защото в началото сърцето ти ще е разбито и ще ти е нужна утеха. — Професорът му подаде писмата.

— Благодаря, сър.

Нат се плашеше малко от мисълта, че оставя всичките си приятели и ще му се наложи да си търси нови.

Той вече бе мъж, но сините очи бяха честни както някога; широкото чело ясно издаваше музикалните му наклонности, а устните — известна мекушавост, независимо от грижливо поддържаните мустаци. Скромен, чувствителен и изпълнителен, госпожа Джоу намираше Нат за приятен, макар и не постигнал все още успехи момък. Обичаше го и му имаше доверие; не се съмняваше, че той ще даде най-доброто от себе си, макар че не вярваше да стане велик. Но кой знае?

— Сложила съм монограм на всичките ти дрехи — по-скоро Дейзи го направи. Като събереш и книгите си, ще опаковаме багажа.

Госпожа Джоу, привикнала да изпраща момчетата във всевъзможни посоки на света, не би се затруднила да подготви пътуване дори до Северния полюс.

При споменаването на Дейзи, Нат се изчерви, като си представи как милото момиче е бродирало Н-та върху чорапите и кърпичките му. Нат обожаваше Дейзи. Той имаше две мечти: да си спечели място като музикант и да спечели сърцето й. Тази надежда вършеше повече работа, отколкото съветите на професора, грижите на госпожа Джоу и помощта на господин Лари. Именно заради нея той се трудеше неуморно, чакаше и се надяваше, отдаден на мечтата за щастливо бъдеще с Дейзи.

Госпожа Джоу бе наясно с това, макар той да не бе точно мъжът, когото би избрала за племенницата си. Но без нея той би се превърнал в мил, но без цел в живота мъж, провалил се поради липса на подходящ кормчия, който да го води по житейските пътища. Госпожа Мег определено не гледаше с добро око на любовта му; не желаеше да даде скъпото си момиче на друг, освен на най-добрия мъж на земята. Държеше се мило, но твърдо, както само тя умееше. А Нат търсеше утеха при госпожа Джоу — тя винаги бдеше над момчетата си. Сега, когато въпросните момчета поотраснаха, се задаваха нови вълнения от любовните истории, започнали да се появяват в нейното ято. Най-добрият й съюзник и съветник обикновено се оказваше госпожа Мег, защото романтичните връзки продължаваха да са й по сърце точно както през годините на младостта. Но за Нат проявяваше коравосърдечие и не искаше да чуе и дума за компромис.

— Нат не е достатъчно силен като мъж и никога няма да бъде. А и нищо не знаем за семейството му. Животът на музиканта е труден. Пък и Дейзи е прекалено млада. Нека да видим как ще му се отрази раздялата.

Наблюдавайки как Нат разговаря със съпруга й за Лайпциг, госпожа Джоу реши да изясни всичко, преди заминаването на младежа.

Това бе пръв родителски дълг и никаква криворазбрана деликатност не биваше да спестява на децата загрижената наблюдателност и нежните предупреждения, които превръщат самопознанието и самоконтрола в компас на младите, когато напускат безопасното пристанище — дома.

— Платон и учениците му идват — обяви непочтителният Теди, когато господин Марч се зададе, заобиколен от няколко млади мъже и жени.

Всички обичаха мъдрия възрастен мъж и слушаха лекциите му внимателно. Някои думи щяха да запомнят за цял живот.

Бес тутакси отиде при него. Откакто Марми почина, тя се грижеше непрекъснато за дядо си. Трогателно бе да се наблюдава златистата главица, сведена над сребърната, докато му помага да седне във фотьойла.

— Чай или нещо сладко, сър? — попита Лари, който кръжеше с купичка захар и чиния с торта в ръцете.

Да подслажда живота и да храни гладните, бе сред любимите му занимания.

— Нищо, благодаря. Това дете се погрижи за мен. — Господин Марч се обърна към Бес, седнала на страничната облегалка на фотьойла с чаша мляко в ръка.

— Растат ли свежи рози в покритата със сняг леха? — изрецитира той, защото в този момент пристигна Джоуси.

С вид на оклюмало цвете, тя се настани на другата облегалка.

Идваше от спор с Тед, в който последната дума бе негова.

— Дядо, повечето жени се подчиняват на мъжете и твърдят, че те са най-мъдрите само защото са по-силни! — възмути се тя и изгледа братовчед си свирепо.

Той тъкмо влизаше с провокативна усмивка на момчешкото си лице, което винаги изглеждаше малко комично.

— Мила моя, това е старомодно схващане, но е нужно известно време, за да се промени. Според мен е ударил часът на жените. И ми се струва, че момчетата трябва доста да се постараят, защото момичетата са ги изпреварили. Не е изключено първи да стигнат целта.

Господин Марч гледаше с родителско задоволство сияещите лица на момичетата, едни от най-добрите ученици в училището.

— Препятствията по пътя, а те в никакъв случай не са във вид на златни ябълки, за жалост, разсейват и бавят клетите Атланти. Но, ако питате мен, научат ли се да тичат по-добре, ще имат шанс — засмя се чичо Лари и погали Джоуси по косата, щръкнала като козината на разгневено коте.

— Цели камари ябълки няма да ме спрат, когато аз тръгна, и дори дузина Тедовци няма да успеят да ме препънат, макар че сигурно ще се опитат. Ще му докажа, че жените могат да играят на сцената така добре, ако не и по-добре от мъжете. Правили са го и пак ще го правят. И никога няма да се съглася, че моят мозък не е така добър като неговия само защото е по-малък — възкликна развълнуваната млада персона.

— Ако продължаваш така усилено да си клатиш главата, ще размътиш разсъдъка си, доколкото го имаш. На твое място щях да съм по-внимателен — шеговито я подразни Тед.

— Как започна тази гражданска война? — попита дядото, леко натъртвайки прилагателното, което накара воюващите да успокоят малко страстите.

— Ами четяхме „Илиадата“ и стигнахме до мястото, където Зевс казва на Хера да не се бърка в плановете му или ще я набие. Джоуси се възмути, защото Хера плахо млъква. Аз обявих, че така е редно. Съгласих се със стареца, че жените не знаят кой знае колко много и трябва да се подчиняват на мъжете.

Обясненията на Тед силно развеселиха присъстващите.

— Богините да постъпват както желаят, но онези гръцки и троянски жени са били доста малодушни, ако са обръщали внимание на мъже, неспособни да воюват сами, та се е налагало да призовават богини, за да не ги победят! Представете си само: две армии спират боя и скръстват ръце, а призованите герои се замерят с камъни! Старият Омир не ми допада особено! Предпочитам Наполеон или Грант^[2] за герои.

Джоуси изглеждаше комична във възмущението си, защото приличаше на колибри, перчещо се пред щраус. Всички се засмяха на неодобрителните й думи за безсмъртния поет и критиката й към боговете.

— Но Наполеоновата спътница си е прекарала добре, нали? Вие, момичетата, все така спорите: първо твърдите едно, после — друго — присмя й се Тед.

— Говорех за тях като войници. Но ако те интересува женската страна: Грант не е ли бил мил съпруг и госпожа Грант не е ли била щастлива жена? А макар Наполеон да не се е държал най-добре с Джозефин, е можел и да се бие и не е призовавал Минерва^[3] на помощ. Нищо не са стрували — като се започне от надутия Парис и се стигне до Ахил, скрил се на кораба си. Няма да променя мнението си, независимо от всичките Хекторовци и Агамемноновци в Гърция.

Джоуси продължаваше да не се предава.

— Можеш да се биеш като троянец, това е очевидно. Ние ще представляваме двете покорни армии и ще гледаме как ти и Тед се впускате в единоборство — предложи чичо Лари и зае позата на войник, облегнат на копие.

— Опасявам се, че ще се наложи да го отложим. Атина Палада се готви да се спусне от небесата и да отведе нашия Хектор — намеси се господин Марч и се усмихна на Джоу, дошла да напомни на сина си, че вечерята е готова.

— Ще се бием по-късно без намесата на разни богини — отсече Теди и бързо се оттегли.

— Ха! По дяволите — победен от препечена кифличка с масло! — провикна се Джоуси след него.

Но и Тед не загуби позиции:

— Подчинението е първото задължение на войника!

Решила да се възползва от женската привилегия последната дума да е нейна, Джоуси се втурна след него, но така и не произнесе заплануваната реч, защото силно почернял млад мъж със син костюм енергично се качваше по стълбите насреща й.

— Хей! Хей! Къде са всички?

— Емил! Емил! — извика Джоуси.

В следващия миг Тед бе до тях и доскорошните врагове прекратиха разпрата си.

Препечените кифлички начаса бяха забравени и те повлякоха братовчед си като два малки катера, съпровождащи хубав търговски кораб. В гостната Емил разцелува всички жени и се ръкува с всички мъже, а вуйчо си прегърна сърдечно по стар немски обичай за огромна наслада на присъстващите.

— Не мислех, че ще успея да сляза на брега днес, но ме пуснаха и веднага поех курс към стария Плъмфийлд. Там обаче нямаше жива душа, затова се понесох към „Парнас“ и ето, заварвам ви всички тук. Колко се радвам да ви видя! — възкликна усмихнатият моряк, застанал разкрачен, сякаш още усещащ люлеещата се палуба под краката си.

— Колко корабно и смолисто миришеш! — извика Джоуси и подуши свежите аромати на море, които се носеха около него.

Той бе любимият й братовчед, а тя — негова слабост. Затова беше наясно, че препълнените джобове на синьото му сако съдържат съкровища поне за нея.

— Почакай, скъпа, и ми дай възможност да си поема дъх — засмя се Емил, досетил се каква е причината за прегръдките й.

С едната ръка я отдалечи, а с другата започна да вади изсушени от слънцето, чуждестранни на вид сламени кутийки и пакетчета. По тях бяха написани имената на близките му и той ги раздаваше с подходящи реплики, които предизвикваха много смях, защото Емил се славеше с хумора си.

— Корабно въже, за да задържи нашата постоянно движеща се лодка на място поне за пет минути — обяви той и закачи герданче от красиви розови корали на шията на Джоуси. — А ето какво изпращат морските сирени за теб. — Подаде на Бес наниз перлени миди на сребърна верижка. — Помислих си, че Дейзи би искала цигулка, а Нат ще се погрижи да стигне до нейните ръце — продължи морякът, засмя се и показа малка филигранна брошка във формата на цигулка.

— Сигурен съм, че ще й хареса. Ей сега ще й я занеса. — Нат изчезна да изпълни задачата убеден, че ще открие Дейзи — нещо, което не се бе отдало на Емил.

Усмихнат, Емил поднесе на леля Джоу дървена мечка, чиято уста се отваряше и вътре се намираше мастилница:

— Като знам слабостта ти към тези животни, реших да предложа това за перодръжката ти.

— Отлична находка, Командоре!

Госпожа Джоу бе извънредно доволна от подаръка си, а професорът предсказа, че „творби, равностойни на Шекспировите“ ще бъдат написани, тъй голямо ще е вдъхновението от любимата Баба Меца.

— Понеже леля Мег настоява да носи бонета независимо от младостта си — помолих Людмила да ми набави малко дантели. Надявам се да ти харесат.

От меката хартия изскочиха прекрасни бродерии, една от които скоро легна като мрежа от снежинки върху хубавата коса на госпожа Мег.

— Не успях да намеря нищо достатъчно хубаво за леля Ейми; тя разполага с всичко, от което се нуждае. Затова донесох малка картина, която винаги ми напомня за нея от времето, когато Бес беше бебе.

Подаде й медальон от слонова кост с изрисувана златокоса Мадона и розово бебе в диплите на синята й мантия.

— Прекрасен е! — възкликнаха всички.

Леля Ейми веднага го сложи на шията си. Беше очарована от подаръка — напомняше й за най-щастливата година през живота й.

— Може и да се самолаская, но според мен съм намерил изключително подходящо нещо за Нан. Не са натрапчиви, но са като символ и са доста подходящи за лекарка.

Емил гордо показа чифт обици от лава във формата на малки черепчета.

— Отвратителни са! — възкликна Бес, която ненавиждаше всичко грозно.

— Тя няма да носи обици — обяви Джоуси.

— Е, тогава с радост ще продупчи твоите уши. Най-щастлива е, когато преглежда себеподобните си и се готви да ги сложи под ножа — обяви Емил без никакво смущение. — В сандъка имам плячка и за вас, момчета, но знаех, че няма да имам мира, докато не разпределя товара на момичетата. Хайде, сега — новините.

Морякът седна на най-изящната мраморна масичка на Ейми, започна да клати крака и заприказва със скорост десет възела в час. Накрая леля Джоу поведе всички на голям семеен чай в чест на Командоре.