Константин Паустовски
Далечни години (32)

„Златният латински език“

Латинистът Субоч ме гледаше с кръглите си очи. Мустаците му бяха щръкнали.

— И това ми било осмокласник! — каза Субоч. — Дявол знае с какво се занимавате! Би трябвало да ви намаля поведението на четири. Тогава ще ви дойде умът в главата!

Субоч беше прав. Тоя номер, или както го наричахме ние, „психологически опит“, който направихме в час по латински език, наистина можеше да се окачестви само с думите: „Дявол знае какво“.

Някога в нашата класна стая имаше окачени картини. Бяха ги снели отдавна, но на стените останаха шест големи железни куки.

Тия куки ни наведоха на една „сполучлива мисъл“. Нашият клас я осъществи блестящо и ловко.

Субоч беше стремителен човек. Той долиташе в класа като метеор. Полите на сюртука му се развяваха. Пенснето му лъщеше. Дневникът разсичаше със свистене въздуха, летеше по траекторията си и падаше на масата. Зад гърба на латиниста се вдигаха облаци прах. Класът скачаше, като тракаше с капаците на чиновете, и сядаше със същото трополене. Стъклената врата дрънчеше. Врабците зад прозорците изхвръкваха от тополите и шумно отлитаха във вътрешността на градината.

Така обикновено Субоч идваше в класа.

Той се спираше, изваждаше от джоба мъничкия си бележник, поднасяше го към късогледите си очи и замираше, вдигнал молива в ръка. Вихърът се сменяваше със страшна тишина. Субоч търсеше в бележника си поредната жертва.

Шестима най-леки и дребни ученици, в това число и аз, бяхме окачени със здраво стегнатите колани за куките. Куките ни убиваха страшно на кръста. Дишането ни спираше.

В класната стая се втурна Субоч. В това време всички останали ученици направиха „стойка“ между чиновете — изправиха се с краката нагоре и с главата надолу, опирайки се о чиновете.

Субоч се затече и не можа да се спре. Той хвърли дневника на масата и в същия миг целият клас с грохот мина в „изходно положение“ — всички стъпиха на крака и седнаха по местата си. А ние шестимата откопчахме коланите си, скочихме на пода и също седнахме на чиновете си.

Настъпи зловеща звънтяща тишина. Всичко беше в пълен ред. Ние седяхме с невинен израз, сякаш нищо не бе се случило.

Субоч се развилня. Но ние чисто и просто отричахме всичко. Упорито доказвахме, че не е имало нищо, че никой не е висял на стената и класът не е правил никаква „стойка“. Дори се осмелихме да загатнем, че Субоч страда от халюцинации.

Латинистът се обърка. Той извика шестимата ученици, които висяха на куките, и ги огледа подозрително от всички страни. По куртките нямаше следи от варта на стената. Субоч сви рамене. Той погледна към куките, взря се в пода — да види дали там няма паднала мазилка. На лицето му се изписа тревога: Субоч беше много мнителен.

— Дежурният — каза Субоч, — извикайте Платон Фьодорович.

Дежурният излезе и се върна заедно с надзирателя Платон Фьодорович.

— Нищо ли не сте забелязали в началото на моя час — обърна се към него Субоч.

— Не — отговори Платон Фьодорович.

— Никакъв шум, трополене?

— Класът винаги става и сяда с известен шум — предпазливо отговори Платон Фьодорович и с недоумение погледна Субоч.

— Благодаря ви — каза Субоч. — Стори ми се, че в класа станаха няколко странни явления.

Платон Фьодорович погледна очаквателно Субоч.

— А какво именно? — угоднически попита той.

— Нищо! — отсече Субоч, като се разсърди изведнъж. — Извинете, че ви обезпокоих.

Платон Фьодорович разпери ръце и излезе.

— Седете тихо — каза ни Субоч и взе дневника. — Ще се върна ей сега.

Той излезе и след няколко минути се върна заедно с инспектора Варсонофий Николаевич, който имаше прякор Варсапонт.

Варсапонт ни огледа внимателно, после се приближи до стената, стъпи на един чин и посегна към една от куките. Куката изскочи от стената почти без съпротива.

— Тъка! — загадъчно каза Варсапонт и пъхна куката обратно.

Класът следеше Варсапонт.

— Тъка! — повтори Варсапонт. — Какво означава тоя сън?

— Тъка! — трети път каза той, поклати глава и излезе.

Субоч седна до масата и седя така дълго, вперил очи в дневника и размишлявайки. После скочи от мястото си и изхвръкна от класа. Вратата издрънча. Врабците отлетяха от тополите. Вятърът подухна между чиновете, развявайки страниците на учебниците ни.

До края на часа ние седяхме сами, стараейки се да не шумим. Ние бяхме разтревожени от успеха на „психологическия опит“ и се страхувахме да не би след това Субоч да се побърка.

Но всичко завърши по-просто. Слухът за „психологическия опит“ се разнесе из гимназията и предизвика завистлив възторг.

Учениците от по-долния клас решили да повторят тоя опит с едного от учителите си. Но както е известно, гениалното се удава само веднъж. Работата завършила с провал.

Субоч разбра всичко и изпадна в ярост. Той произнесе изобличителна реч. Тя не беше по-лоша от знаменитата реч на Цицерон „Докога, о Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение!“

В тая реч Субоч направи неочакван завой. Той ни караше да се засрамим не задето сме го въвели в заблуда, а задето сме се осмелили да се държим така недостойно в час по „златния латински език“, в час по най-великолепния от всички езици в света.

— Латински език! — възклицаваше той. — Езикът на Овидий и Хораций! На Тит Ливий и Лукреций! На Марк Аврелий и Цезар! Пред него са благоговеели Пушкин и Данте, Гьоте и Шекспир! И не само са благоговеели, но впрочем са го и познавали много по-добре от вас. Златният латински език! Всяка негова дума може да се отлее от злато. От това хората няма да изгубят нито един грам скъпоценен метал, защото в латинския език няма словесна марда. Той е целият излян. А вие? Какво правите вие? Вие се подигравате с него! Вие си позволявате да превръщате в панаир занятията с тоя език. Вашите глави са натъпкани с евтини мисли! С марда! С анекдоти! С футбол! С билярд! С пушене! С подигравки! С кино! С всякакви глупости! Засрамете се!

Субоч гърмеше. Ние бяхме смазани от тежестта на тия обвинения и от картината на собственото си нищожество. Но освен това бяхме и обидени. Повечето от нас прекрасно знаеха латински език.

Помирението бе постигнато наскоро. А след това настъпи и най-големият триумф на „златния латински език“.

Стараейки се да загладим вината си пред Субоч, ние залегнахме ожесточено над латинския език. Ние бяхме свикнали със Субоч и го обичахме много.

И ето дойде най-после тоя паметен ден, когато Субоч бе принуден да постави петорка на всички, които изпитваше.

— Щастливо стечение на обстоятелствата! — каза той и се усмихна под мустак.

И на следващия урок, колкото и да придирваше и да ни мъчеше с „неясни текстове“, Субоч отново трябваше да постави петица на всички.

Той сияеше. Но радостта му все пак бе отровена от известна тревога. Ставаше едно небивало в неговата практика явление. Чисто и просто това беше чудо.

След третия урок, когато отново всички получиха петици, Субоч стана мрачен. Както изглежда, той беше изплашен. Блестящото знание на латински добиваше характер на скандал. За това нещо заприказва цялата гимназия. Разнесоха се глупави слухове. Лошите езици обвиняваха Субоч в снизходителност към учениците, в това, че той си създава слава на най-добър латинист.

— Ще се наложи — с нерешителен глас каза веднъж Субоч — да поставя четворка поне на трима-четирима от вас. Как мислите?

Ние замълчахме обидени. Струваше ни се, че сега Субоч би бил доволен, ако някой от нас получеше двойка. Може би сега той дори съжаляваше, че бе произнесъл вдъхновената си реч за „златния латински език“.

Но ние не можехме вече да знаем латински език по-лошо, отколкото го знаехме. Никой от нас не се съгласяваше да се провали нарочно по латински, за да затвори устата на клеветниците. Ние се увлякохме в тая игра. Тя ни харесваше.

Всичко завърши с това, че Субоч не можа да понесе общото недоверие и нареди да бъдем изпитани публично.

Той покани в един от часовете помощник-попечителя на учебния окръг, директора, инспектора Варсапонт и познавача на латински език ксендза Олендски.

Субоч беше нечувано и лукаво придирчив. Той се мъчеше всякак да ни обърка и оплете. Но ние посрещнахме мъжествено неговите удари и изпитът мина блестящо.

Директорът се подсмиваше и потриваше ръце. Варсапонт чорлеше косата си. Помощник-попечителят снизходително се усмихваше. А ксендзът Олендски само клатеше побелялата си глава:

— Ех, че полиглоти! Ех, че безделници! Ех, че хитреци!

След изпита ние, разбира се, се отпуснахме. Не можахме да издържим такова напрежение. Отново се появиха четворки и тройки. Но Субоч се прослави като най-добър латинист и нищо вече не можеше да разколебае тая му слава.