Константин Паустовски
Далечни години (25)

Есенни боеве

След връщането ми от Брянск учителите и другарите ми в гимназията ме посрещаха също така приветливо, както и Боря. Дори протойерей Трегубов произнесе няколко подходящи за случая назидателни думи за блудния син.

Субоч придирчиво ме разпита как съм се наредил и обеща след месец да ми намери уроци. Инспекторът Бодянски издаде с носа си страшен звук, подобен на хъркане — така той бе свикнал да плаши дребосъчетата — и каза:

— Виновен сте, но заслужавате снизхождение. Вървете в класа си и повече не грешете!

Но все пак се случи да сгреша.

Във всеки клас на нашата гимназия имаше по две отделения. Първото отделение се смяташе аристократическо, а второто — демократическо.

В първото отделение се учеха предимно безделници — синове на генерали, на помешчици, на едри чиновници и финансисти. А в нашето второ отделение се учеха деца на интелигенти, на разночинци, евреи и поляци.

Това разделение очевидно се правеше съзнателно по силата на предписание отгоре.

Враждата между първо и второ отделение никога не стихваше. Тя се проявяваше във взаимно презрение. Но веднъж през годината, наесен ставаше традиционното сбиване между първите и вторите отделения от всички класове. В него не участвуваха само дребосъчетата и учениците от последния клас. Те се смятаха вече за големи, почти студенти, и не им приличаше да се бият. Случваха се и такива есени, когато нямаше сбиване.

Денят на сбиването се променяше всяка година. Това се правеше, за да се заблуди нашето бдително началство. Но по някакви признаци началството се досещаше за приближаването на знаменателния ден, почваше да нервничи и си служеше с хитрости, за да предотврати сражението — ту неочаквано още след първия час разпущаше подозрителния клас, който би могъл да предизвика боя, ту отвеждаше два-три класа на посещение в художествения музей, ту внезапно затваряше изходите към градината, дето обикновено ставаше сбиването.

Но никакви хитрости не помагаха. Боят започваше в определения ден и винаги през голямото междучасие.

Класът „освобождаваше от биенето“ някои гимназисти. Освобождаваха болните, слаботелесните или ония момчета, които чувствуваха отвращение не само към боя, но дори към обикновените разправии един с друг. Освобождаваха ги на драго сърце: и без това нямаше никаква полза от тях. Мене ме освобождаваха по последната причина.

През време на боя освободените трябваше да бъдат без колани. В тоя случай според железните закони на гимназиалната война никой не ги закачаше.

Все пак освободените предпочитаха да не влизат в градината и наблюдаваха боя през прозорците на класните стаи — оттам се виждаше по-добре.

Боят започваше с внезапна и зловеща тишина в зданието на гимназията. Коридорите в миг опустяваха. Всички гимназисти се юрваха към градината.

След това се чуваше глух и страшен рев. От него инспекторът Бодянски побледняваше и се кръстеше. Посред облаци прах, който вдигаха настъпващите една срещу друга редици, полетяваха, свистейки като картеч, стотици кестени.

Всички слуги — Казимир, „Максим — студената вода“ и още неколцина други — изтичваха бързо в градината. След тях тичаха, изпреварвайки се един друг, изплашените надзиратели.

Хлопаха врати. В коридорите се чуваха разтревожените гласове на учителите.

Обличайки вървешком форменото си палто и нахлузвайки фуражката си с кокарда, инспекторът Бодянски изтичваше по стълбата, като бързаше към мястото на боя.

Веднъж след Бодянски в градината бързо слезе и ксендзът-каноник Олендски. Ние се покатерихме по первазите на прозорците. Искаше ни се да видим как Олендски ще издигне кръста над главата си и ще призовава враждуващите към помирение.

Но вместо това, като запретна ръкавите на сутаната си, Олендски почна да разтървава биещите се и да ги разбутва настрана. Той правеше това с необикновена сръчност. Гимназистите отлитаха като топки от него. Изглежда, че ксендзът Олендски си бе спомнил за детинството.

Като пъхтеше, ксендзът се върна от градината в учителската стая. Съдейки по разгорещеното му и светнало лице, участието в боя, дори в качеството на помирител, бе му доставило голямо удоволствие.

Щом избухнеше боят, всички запасни изходи към градината незабавно се отваряха. Това беше военна хитрост. Изходите се отваряха, та слугите и надзирателите, разтървавайки биещите се, да могат да ги избутват на части в тия запасни изходи.

— В първа гимназия започна! — ревяха на улицата дечурлигата.

От прозорците беше трудно да се разбере какво става и какво е почнало. Във въздуха се носеше прах, пукаха клоните на дърветата. Чуваха се викове и глухо трополене — сякаш газейки с крака, в градината настъпваха едно срещу друго стада от слонове.

След това, помитайки всичко, кънтейки по ехтящите коридори, изникваше, растеше, превръщаше се в гръмоподобен рев ликуващ победоносен вик — това означаваше, че първото отделение е отстъпило и е хукнало да бяга.

Докато помня, не е имало случай, когато първото отделение да удържи победа.

Почти винаги в първата редица на победителите беше един гимназист с предизвикателно вирнат нагоре нос — бъдещият писател Михаил Булгаков. Той се втурваше в най-опасните места на боя. Победата вървеше след него и го увенчаваше със златен венец от собствената му разчорлена коса.

Безделниците от първо отделение се страхуваха от Булгаков и се мъчеха да го изложат. След боя те пущаха слухове, че Булгаков се биел с незаконно средство — с металическата тока на колана си. Но никой не вярваше на тая зла клевета, дори инспекторът Бодянски.

Но тоя път в боя участвувах и аз, защото трябваше да си разчистя сметките с гимназиста Хавин, син на един борсов посредник.

Тоя висок разхайтен гимназист обичаше да вмъква почти във всяка фраза думата „сакраментално“, въпреки че силно фъфлеше. Седнал в театъра, той изпращаше нежни въздушни целувки на познати девойки. Той идваше в гимназията със собствен файтон и бе изпълнен с презрение към нас, разночинците.

Всичко стана заради пани Козловска. Бабичката не виждаше добре и се страхуваше да излиза сама из града. Почти всяка неделя аз я придружавах до черквата. Пани Козловска се смущаваше от това, че ме затруднява, постоянно се извиняваше и от стеснение се изчервяваше като момиче.

Обикновено аз я водех под ръка, защото иначе тя се блъскаше в минувачите. Понякога в ролята на водач ме сменяваше поручик Ромуалд. Но това ставаше рядко. Подозирах, че поручикът се стеснява от старата си майка, от старомодното й палто и от нейната безпомощност. Във всеки случай сутрин в неделен ден поручикът почти винаги биваше „дяволски зает“.

Една неделя водех пани Козловска по Михайловска улица към черквата. Срещнахме Хавин. Той вдигна вежди и ме погледна, като присви очи. На лицето му се изписа презрително недоумение. След това той бавно изгледа от краката до главата пани Козловска, усмихна се, силно щракна с пръсти, подсвирна и отмина.

Когато започна боят, аз излязох в градината. Хавин стоеше настрана. Той беше без колан. Беше „освободен“. Аз също бях „освободен“ и също нямах колан. Но се приближих до Хавин и го зашлевих.

Хавин странно изписка. Надзирателят „Клечката“ ме улови за ръката.

На другия ден ме извика инспекторът Бодянски.

— Какво е това? — каза той. — Разбирам да сте се били, както му е редът, както всички наши хотентоти. А то моля ви се да зашлевите човека! Защо?

— Имаше защо. Никога през живота си аз не съм се бил, Павел Петрович. Вие знаете това.

— Така, така! Но все пак рискувате да не ви освободят от такса през второто полугодие. Защо го ударихте?

Аз се заинатих и не исках да кажа защо съм ударил Хавин.

— Заслужаваше си го. Можете да ми вярвате или не, Павел Петрович, но няма да кажа повече нищо.

— Вярвам ви — каза Бодянски. — Вървете си! И нека тоя случай бъде погълнат от бавната Лета.

След всеки бой директорът и Бодянски имаха непременно обяснение с попечителя на учебния окръг и с родителите на битите безделници.

— Ето какво значи, когато хората не мислят за царя — с горчивина ни казваше Бодянски. — Седнали сте да четете някакви Ибсеновци и Леонид Андреевци! Просветени юноши! Бъдещи стълбове на обществото! Зулуси и троглодити!