„Смъртта“ на Абу Новас и жена му (Тунизийска приказка)

Живял някога един човек на име Абу Новас. Той бил голям любимец на султана на страната, чийто дворец се намирал в същия град, където живеел Абу Новас.

Един ден Абу Новас влязъл разплакан в залата на двореца, където седял султанът, и му казал:

— О, могъщи султане, жена ми умря.

— Лоша работа — отвърнал султанът. — Трябва да ти намеря друга жена.

И той наредил на великия си везир да изпрати да повикат султанката.

— Бедният Абу Новас е загубил жена си — казал той, когато тя влязла в залата.

— О, тогава трябва да му намерим друга — отвърнала султанката. — Знам едно момиче, което напълно ще му приляга — и плеснала силно с ръце. При този знак се явила една девойка и застанала пред нея.

— Намерила съм ти съпруг — рекла султанката.

— Кой е той? — попитало момичето.

— Абу Новас, шутът — отвърнала султанката.

— Ще го взема — отвърнала девойката и тъй като Абу Новас не възразил, всичко било уредено. Султанката накарала да ушият прекрасни дрехи за булката, а султанът дал на младоженеца сватбен костюм, а също и хиляда златни монети и меки килими за къщата.

Абу Новас завел жена си у дома и за известно време те били много щастливи и харчели на воля парите, които султанът им дал, без да се замислят откъде ще намерят други, когато тези се свършат. Но на това дошъл краят и се наложило да продадат хубавите си неща едно по едно, докато най-после нищо не им останало, освен по едно наметало и едно одеяло да се завиват.

— Изхарчихме богатството си — казал Абу Новас, — какво ще правим сега? Не смея да отида отново при султана, защото той ще заповяда на слугите си да ме отпратят. Но ти трябва да се върнеш при господарката си, да се хвърлиш в краката й и да поплачеш и може би тя ще ни помогне.

— О, по-добре иди ти — рекла жената. — Аз няма да знам какво да кажа.

— Добре тогава, остани си вкъщи, щом искаш — отвърнал Абу Новас, — а аз ще помоля султана да ме приеме и ще му кажа с ридания, че жена ми е умряла и нямам пари за погребението й. Като чуе това, може би ще ни даде нещо.

— Да, това е добър план — казала жената и Абу Новас се отправил към двореца.

Султанът бил в съдебната зала, когато Абу Новас влязъл със сълзи на очи, защото ги бил натъркал с пипер. Те парели ужасно и той едва виждал къде върви, и всички се зачудили какво се е случило с него.

— Абу Новас! Какво се е случило? — извикал султанът.

— О, благородни султане, жена ми умря — изхлипал той.

— Всички ще умрем — отвърнал султанът, но не на такъв отговор се надявал Абу Новас.

— Вярно е, о, султане, но аз нямам ни плащеница, да я увия в нея, ни пари да я погреба — продължил Абу Новас, без ни най-малко да се смути от начина, по който султанът посрещнал новината.

— Добре, дайте му сто жълтици — казал султанът, като се обърнал към великия везир. След като му наброили парите, Абу Новас се поклонил ниско и напуснал залата, все още просълзен, но с радост в душата.

— Получи ли нещо? — извикала жена му, която нетърпеливо го чакала.

— Да, сто жълтици — казал той, като хвърлил торбата, — но това доникъде няма да ни стигне. Сега ти трябва да идеш при султанката, облечена в жалейни дрехи и с власеница, и да й кажеш, че твоят съпруг, Абу Новас, е умрял и ти нямаш пари за погребението му. Като чуе това, тя сигурно ще те попита какво е станало с парите и хубавите дрехи, които тя ни даде за сватбата, а ти й отговори: „Преди да умре той продаде всичко.“

Жената постъпила, както й казал, увила се с власеница и отишла в двореца на султанката и понеже я познавали като една от любимите прислужнички на Субида, въвели я без трудности в покоите.

— Какво има? — попитала султанката, като зърнала опечаления й вид.

— Съпругът ми лежи мъртъв вкъщи, похарчил е всичките ни пари и продал всичко, и нищо не ми остана, че да го погреба — изхлипала жената.

Тогава Субида взела една кесия с двеста жълтици и казала:

— Твоят съпруг дълго и вярно ни е служил. Трябва да се погрижиш да има хубаво погребение.

Жената взела парите, целунала нозете на султанката и радостно забързала към къщи. Те прекарали щастливи часове в планове как ще похарчат парите и си мислели колко хитро са постъпили.

— Когато султанът отиде довечера в двореца на Субида — рекъл Абу Новас — тя сигурно ще му каже, че Абу Новас е умрял. „Не Абу Новас, а жена му“ ще отговори той и ще се скарат за това, а през това време ние ще седим тук и ще се забавляваме. Ох, ако знаеха само, колко щяха да се ядосат!

Както и предвидил Абу Новас, вечерта, след като приключил с работата си, султанът отишъл както обикновено да посети султанката.

— Горкият Абу Новас е умрял! — казала Субида, когато той влязъл в стаята.

— Не Абу Новас, а жена му е умряла — отвърнал султанът.

— Не, съвсем не си прав. Тя самата дойде да ми каже преди няколко часа — отвърнала Субида — и понеже той е похарчил всичките им пари, дадох й нещо, за да го погребе.

— Трябва да ти се е присънило — възкликнал султанът. — Скоро подир обяд в залата дойде Абу Новас, от очите му течаха сълзи и когато го попитах за причината, отговори, че жена му е умряла и че са продали всичко, което имали, и не му е останало нищо, с което да купи дори плащеница, а какво остава за погребение.

Те дълго време говорили и никой от тях не слушал другия, докато накрая султанът изпратил да извикат един от стражата и му заповядал веднага да отиде до къщата на Абу Новас и да разбере кой е умрял: мъжът или жената. Но случило се Абу Новас да седи с жена си зад решетъчния прозорец, който гледал към улицата, и като видял идващия човек, мигом скочил на крака.

— Това е стражата на султана! Изпратили са го да разбере истината. Бързо, хвърли се на леглото и се престори на умряла!

Жената в миг се простряла вцепенена като труп, с разстлан върху нея ленен чаршаф. И тъкмо навреме, защото чаршафът едва бил опънат върху нея, когато вратата се отворила и човекът от стражата влязъл.

— Случило ли се е нещо? — попитал той.

— Горката ми жена умря — отвърнал Абу Новас. — Погледни, положена е там.

Човекът от стражата се приближил до леглото, което било в един ъгъл на стаята, и видял вцепененото тяло, лежащо под чаршафа.

— Всички ще умрем — казал той и се върнал при султана.

— Е, откри ли кой от тях е умрял? — попитал султанът.

— Да, благородни султане, жената — отговорил човекът от стражата.

— Той каза това, само за да ти угоди! — извикала ядосано султанката, после изпратила да доведат нейния дворцов управител и му заповядала веднага да отиде до жилището на Абу Новас и да види кой от двамата е умрял.

— И гледай да кажеш истината — добавила тя — иначе лошо ще си изпатиш.

Когато дворцовият управител наближил къщата, Абу Новас го забелязал.

— Това е дворцовият управител на султанката — изплашено възкликнал той. — Сега е мой ред да умра. Бързо разстели чаршафа върху мен.

И сам той легнал на леглото и затаил дъх, когато влязъл дворцовият управител.

— Защо плачеш? — попитал човекът, като намерил жената обляна в сълзи.

— Съпругът ми умря — отвърнала тя и посочила към леглото. Управителят дръпнал чаршафа и видял Абу Новас да лежи вдървен и неподвижен. После внимателно го покрил отново с чаршафа и се върнал в двореца.

— Е, узна ли този път? — попитал султанът.

— Господарю, мъжът е този, който е умрял.

— Но казвам ти, той беше при мен само преди няколко часа — извикал ядосано султанът. — Трябва да разнищя това, преди да заспя! Нека златната ми каляска бъде докарана тук начаса̀.

Каляската била пред вратата след пет минути и султанът и султанката се качили и двамата в нея. Абу Новас бил спрял да се прави на умрял и наблюдавал улицата, и видял, когато колесницата се задала.

— Бързо, бързо! — извикал той на жена си. — Султанът ей сега ще бъде тук и трябва и двамата да бъдем мъртви, когато дойде.

Този път и двамата легнали, разстлали чаршафа върху себе си и затаили дъх. В този миг влязъл султанът, следван от султанката и дворцовия управител, приближил се до леглото и намерил труповете вцепенени и неподвижни.

— Бих дал хиляда жълтици на този, който ми каже истината за това — извикал той и при тези думи Абу Новас се надигнал и седнал.

— Дай ги на мен тогава — казал той и протегнал ръка. — Няма да намериш никой, който се нуждае повече от тях.

— О, Абу Новас, безочливо куче такова! — възкликнал султанът и избухнал в смях, а султанката се присъединила към него. — Трябваше да се досетя, че това е един от твоите номера!

Ала той изпратил на Абу Новас златото, което бил обещал, и да се надяваме, че то не било пропиляно така бързо, както предишното.

Илюстрация: Хенри Джъстис Форд (Henry Justice Ford, 1907)