Братя Грим
Сламката, въгленът и бобеното зърно

В едно село живеела бедна старица, която събрала паница боб и решила да го сготви. Тя стъкнала огън на огнището си и за да се разгори по-бързо, го запалила с шепа слама. Когато изсипвала зърната в тенджерата, едно паднало, без тя да го забележи, и се озовало на земята до една сламка, и скоро след това един горящ въглен от огъня скочил при тях двамата. Тогава сламката казала:

— Скъпи приятели, как попаднахте тук?

Въгленът отговорил:

— За щастие аз изскочих от огъня и ако не бях избягал, смъртта ми беше неизбежна — щях да бъда изпепелен.

Бобеното зърно казало:

— Аз също отървах кожата, но ако старицата ме беше вкарала в тенджерата, щях да бъда безмилостно направен на чорба, както моите другари.

— А мен по-добра съдба ли ме очакваше? — рекла сламката. — Старата жена унищожи всичките ми братя в огън и дим; тя хвана шестдесет от тях наведнъж и отне живота им. За щастие аз се изплъзнах през пръстите й.

— Но какво ще правим сега? — казал въгленът.

— Мисля — отговорило бобеното зърно, — че тъй като за щастие избягнахме смъртта, трябва да се държим заедно като добри другари и за да не ни настигне ново нещастие тук, да заминем заедно и да започнем наново в чужбина.

Предложението се харесало на другите двама и те тръгнали заедно на път. Скоро обаче стигнали до малко поточе и тъй като нямало нито мост, нито дъска, те не знаели как да го преминат. На сламката й хрумнала добра идея и тя казала:

— Аз ще се легна напряко и така ще можете да минете по мен като по мост.

И така сламката се простряла от единия до другия бряг, а въгленът, който имал поривист характер, изприпкал бодро по новопостроения мост. Но когато стигнал до средата и чул шума на водата под себе си, изплашил се, спрял и не посмял да отиде по-нататък. Сламката обаче започнала да гори, счупила се на две парчета и паднала в потока. Въгленът се плъзнал след нея и когато се потопил във водата, изсъскал и изпуснал последния си дъх. Бобеното зърно, което предвидливо останало на брега, не издържало и започнало да се смее на случилото се — и не могло да спре, и така силно се смяло, че се пръснало. И с него също щеше да е свършено, ако за щастие един шивач, който пътувал в търсене на работа, не бил седнал да си почине край потока. Тъй като имал жалостиво сърце, той извадил игла и конец и го зашил. Бобеното зърно най-учтиво му благодарило, но тъй като шивачът използвал черен конец, всички бобчета оттогава имат черен шев.

Илюстрация: Уолтър Крейн (Walter Crane, 1882)