Марсел Паньол
Славата на моя баща (73)

Следващия неделен ден, когато чичо се върна от литургия, той измъкна от джоба си един жълт плик:

— Ето — каза той, — това е от кюрето.

Цялото семейство се събра. В плика имаше три копия от нашата снимка — много сполучлива: кеклиците изглеждаха огромни и Жозеф сияеше в цялата си слава. Той не изразяваше нито изненада, нито гордост, а спокойната увереност на преситен ловец, за когото това е стотният дубъл по кеклици.

А пък аз, заради слънцето, бях направил лека гримаса и не намирах в нея нищо хубаво, но майка ми и леля ми и в това откриха нещо мило и надълго и нашироко изразяваха пълния си възторг.

Що се отнася до чичо Жул, той любезно каза:

— Ако нямате нищо против, скъпи ми Жозеф, ще запазя третата снимка за себе си, защото кюрето ми каза, че е за мен.

— Щом тази дреболия може да ви достави удоволствие… — отговори татко.

— О, разбира се! — въодушевено извика леля Роз. — Ще я сложа в рамка и ще я закачим в столовата.

С гордост си помислих, че всяка вечер върху нас ще пада светлина от луксозните лампи.

А скъпият Жозеф никак не се стесняваше. Опрял брадичка на рамото на жена си, той дълго се взираше в изображението на апогея на своята слава, оправдавайки това изострено внимание към снимката с техническите забележки, които правеше. Той ни разясни, че тази хартия е от сребърен нитрат и че на слънчева светлина тя почернява. После заяви, че осветлението на снимката е чудесно, фокусирането идеално и че кюрето наистина си разбира от работата. Най-сетне каза, галейки ме по главата:

— Понеже имаме две снимки, ще ми се да пратя едната на баща ми, да види колко много е пораснал Марсел.

Малкият Пол изръкопляска, а аз се разсмях. Да, татко беше извънредно горд от успеха си, той щеше да прати снимка на баща си и щеше да покаже другата на цялото училище, както беше сторил господин Арно.

Бях хванал моя мил свръхчовек на местопрестъплението, но почувствувах как още по-силно го обикнах.

И тогава запях фарандола^[1] и затанцувах под слънцето.