Карло Колоди
Приключенията на Пинокио (12)

Глава XII
Стопанинът на куклите, Огнегълтачът, подарява пет златни монети на Пинокио, за да ги занесе на баща си Джепето, но Пинокио се оставя да бъде измамен от лисицата и котака и тръгва с тях

На следния ден Огнегълтачът повика настрана Пинокио и го запита:

— Как се казва баща ти?

— Джепето.

— Какво е занятието му?

— Бедняк.

— Много ли печели?

— Печели толкова, колкото е необходимо, за да му е празен винаги джобът. Представете си, за да ми купи буквар, трябваше да продаде единствената си горна дреха, която беше на гърба му, и то цялата в кръпки.

— Клетият човечец! Той току-речи буди у мене съжаление. Ето тук пет златни монети. Иди веднага да му ги занесеш и му кажи много здраве от мен.

Лесно е да си представи човек как Пинокио поблагодари хиляда пъти на стопанина на куклите; прегърна една след друга всичките кукли от трупата, а също и стражарите и извън себе си от радост, се отправи към къщи.

Но не бе изминал още половин километър и среща по пътя една лисица, която накуцваше с единия си крак, и един котак, сляп с двете очи; те вървяха, помагайки си един на друг като добри другари по нещастие. Лисицата, която беше куца, вървеше, като се подпираше на котака; а котакът, който беше сляп, се оставяше да го води лисицата.

— Добър ден, Пинокио — му каза лисицата, като му се поклони любезно.

— Откъде знаеш името ми? — запита куклата.

— Познавам добре баща ти.

— Къде си го виждала?

— Видях го вчера пред вашата врата.

— И какво правеше там?

— Беше по риза и трепереше от студ.

— Клетият татко! Но ако е рекъл господ, отсега нататък няма вече да трепери!

— Защо?

— Защото станах богаташ.

— Богаташ ли? — каза лисицата и започна да се смее грубо и подигравателно; котакът също тъй се смееше, но за да скрие смеха си, гладеше мустаци с предните си лапи.

— Няма нищо за смях — извика Пинокио засегнат. — Наистина не ми е приятно да накарам да ви потекат лигите, но това тука, ако разбирате, са пет прекрасни жълтици.

И той извади от джоба си жълтъците, подарени му от Огнегълтача.

При приятния звън на жълтиците лисицата протегна неволно крака си, който изглеждаше вдървен, а котакът опули двете си очи, които блеснаха като два зелени фенера; но после веднага ги затвори и Пинокио не забеляза нищо.

— А сега — запита го лисицата — какво смяташ да правиш с тия жълтици?

— Преди всичко — отвърна куклата — искам да купя на баща си едно хубаво палто, цялото от злато и сребро и с копчета от безценни камъни; и след това искам да купя за себе си един буквар.

— За себе си ли?

— Да, защото искам да ходя на училище и да уча усърдно.

— Я ме погледни — каза лисицата, — от глупаво пристрастяване към учението загубих единия си крак.

— Я ме погледни — каза котакът, — от глупаво пристрастяване към учението ослепях с двете си очи.

През това време един бял кос, който бе кацнал на живия плет на улицата, изчурулика и каза:

— Пинокио, не обръщай внимание на съветите на лоши другари, иначе ще се разкайваш!

Клетият кос, да не беше се обаждал! С един голям скок котакът се хвърли върху него и без да му остави време дори да каже ох, го изяде на един залък с перушината.

След като го глътна и си изчисти устата, затвори пак очите си и се престори на сляп както преди.

— Клетият кос! — каза Пинокио на котака. — Защо се отнесе тъй зле с него?

— Трябваше да му дам урок. Така друг път няма да се бърка в чужди разговори.

Бяха изминали повече от половината път, когато лисицата се спря изведнъж и каза на дървеното човече:

— Искаш ли да умножиш жълтиците си?

— Какво искаш да кажеш?

— Искаш ли от пет жалки жълтици да направиш сто, хиляда, две хиляди?

— И още как! Ами по какъв начин?

— Начинът е много лесен. Вместо да се върнеш вкъщи, ще трябва да дойдеш с нас.

— Къде искате да ме водите?

— В страната на бухалите.

Пинокио поразмисли малко, след това каза решително:

— Не, не искам да дойда. Вече съм близо до къщи и искам да си отида, татко ме очаква. Кой знае колко е въздишал вчера клетият старец, като не ме е видял да се връщам у дома! За съжаление аз бях лош син и Говорещият щурец имаше право, като казваше: „Непослушните деца не могат да намерят добро на тоя свят.“ Това го разбрах от личен опит, защото ми се струпаха много нещастия и снощи в къщата на Огнегълтача бях изложен на опасност… Бррр! Настръхвам, само като си помисля!

— Е — каза лисицата, — наистина ли искаш да си идеш вкъщи? Тогава върви, но толкова по-зле за теб!

— Толкова по-зле за теб! — повтори котакът. — Помисли си добре, Пинокио, защото ти подритваш щастието си!

— Щастието си! — повтори котакът.

— Твоите пет жълтици от днес до утре биха станали две хиляди.

— Две хиляди! — повтори котакът.

— Но как е възможно да станат толкова много? — запита Пинокио и остана със зинала от учудване уста.

— Веднага ще ти обясня — каза лисицата. — Трябва да знаеш, че в страната на бухалите има една нива, наричана от всички Нивата на чудесата. В тая нива ще изкопаеш малка дупка и в нея ще поставиш например една жълтица. След това ще покриеш дупката с малко пръст, ще я полееш с две кофи вода, ще хвърлиш отгоре малко сол и вечерта ще си легнеш спокойно. През нощта жълтицата ще покълне и ще цъфне и на следната утрин, като се върнеш на нивата, какво ще завариш? Ще завариш едно красиво дърво, отрупано с толкова жълтици, колкото зърна може да има един клас през юни.

— Значи — каза Пинокио все повече смаян, — ако заровя в оная нива петте си жълтици, на следната утрин колко жълтици ще намеря?

— Много лесна сметка — отвърна лисицата, — сметка, които можеш да направиш на пръсти. Тури на всяка жълтица по един грозд от петстотин жълтици, умножи петстотин по пет и заранта ще намериш в джоба си две хиляди и петстотин блестящи и звънтящи жълтици.

— Ех, че хубаво нещо! — извика Пинокио, като подскачаше от радост. — Щом прибера тия жълтици, що взема от тях за себе си две хиляди, а другите петстотин ще подаря на двама ви.

— Подарък на нас? — извика лисицата, като се възмущаваше и се показваше обидена. — Дума да не става!

— Дума да не става! — повтори котакът.

— Ние — подзе лисицата — не работим от долен интерес, ние работим само за да направим богати другите.

— Другите! — повтори котакът.

— Колко са добри! — помисли си Пинокио и като забрави веднага баща си, новото палто, буквара и всичките си добри намерения, каза на лисицата и на котака:

— Да вървим! Идвам с вас.