Андре Мороа
Климати (4)

IV

През зимата на 1909 година боледувах два пъти едно след друго от бронхит и през март нашият лекар посъветва да бъда изпратен за няколко седмици в Южна Франция. Стори ми се по-интересно да посетя Италия, тъй като не я познавах. Видях северните езера и Венеция, а през последната седмица на пребиваването си отседнах във Флоренция. Първата вечер в хотела забелязах на съседната маса една девойка с ефирна ангелска красота, от която не можех да откъсна очи. Придружаваха я една все още млада майка и един доста възрастен мъж. На ставане от масата попитах метрдотела кои са моите съседи. Той ми каза, че са французойки — госпожа и госпожица Мале. Придружителят им бил италиански генерал и не живеел в нашия хотел. На следната сутрин при закуската масата им остана празна.

Имах препоръчителни писма до няколко флорентинци, между тях и едно до професор Анджело Гуарди, художествен критик, чийто издател беше мой клиент. Изпратих писмото и още същия ден получих покана за чай. В градината на една вила във Фиезоле заварих двадесетина души, между които и моите две съседки. С голяма сламена шапка и рокля от соа екрю и морскосиня яка младото момиче ми се видя не по-малко красиво, отколкото предния ден. Внезапно се почувствувах плах и се дръпнах настрани от групата, където се намираше девойката, за да разменя няколко думи с Гуарди. Пред нас се намираше една пергола, покрита с рози.

— Аз сам си гледам градината — каза ми Гуарди. — Преди десет години цялото това място, което виждате, беше ливада. Там долу…

Следвайки движението на ръката му, срещнах очите на госпожица Мале и с изненада и щастие видях, че са насочени към мен. Поглед съвсем кратък, но той беше мъничкото зрънце прашец от тичинка, изпълнено с непозната сила, което породи най-голямата ми любов. От него разбрах без думи, че девойката ми внушава да се държа естествено, и щом намерих сгода, приближих се до нея.

— Каква чудесна градина! — казах аз.

— Да — отвърна тя. — И това, което толкова много обичам във Флоренция, е, че навсякъде се виждат планини, дървета. Ужасявам се от градовете, които са само градове.

— Гуарди ми каза, че изгледът зад къщата бил много красив.

— Да отидем да видим — каза тя весело.

Натъкнахме се на гъста стена от кипариси; каменно стълбище я пресичаше в средата и водеше към ниша, украсена със статуя. По-нататък вляво имаше тераса, откъдето се откриваше градът.

Госпожица Мале се облакъти до мен и дълго, без да продума, гледаше розовите кубета, широките, леко наклонени флорентински покриви и сините планини в далечината.

— Ах, колко е хубаво! — каза тя с възторг. И с едно много грациозно и много младежко движение отметна глава назад, като че ли искаше да поеме пейзажа.

Още след тази първа размяна на думи Одил Мале заговори с мен със задушевна доверчивост. Каза ми, че баща й е архитект, че се възхищава много от него и че е останал в Париж. Измъчваше се от присъствието на този генерал, предан рицар на майка й. След десет минути ние вече стигнахме до най-интимна откровеност. Говорих й за Амазонката, за невъзможността да се радвам на живота, ако не ме крепи силно и дълбоко чувство. (Моят циничен подход в миг отиде по дяволите от нейното присъствие.) Тя ми разказа, че един ден, когато била на тринадесет години, най-добрата й приятелка — наричаше я Миза — й казала: „Ако поискам от теб да скочиш от балкона, ще го направиш ли?“. И тя насмалко щяла да скочи от четвъртия етаж. Тази история ме възхити.

Попитах я:

— Ходите ли много в черквите, в музеите?

— Да — отговори тя, — но най-много обичам да бродя безцелно из старите улици… Само че мразя да се разхождам с мама и с нейния генерал, затова ставам сутрин много рано. Бихте ли дошли с мен утре? В девет часа ще бъда в хола на хотела.

— Разбира се… Ще трябва ли да поискам разрешение от майка ви да изляза с вас?

— Не — отговори тя, — аз ще уредя това.

На другата сутрин я чаках до стълбището и тръгнахме заедно. Широките плочи на крайбрежната улица блестяха на слънцето; някъде биеше камбана; колите ни задминаваха в тръс. Животът изведнъж стана много прост, щастието щеше да дойде, ако виждах винаги тая руса главица до себе си, ако при всяка пресечка улавях тая ръка и за един кратък миг усещах под роклята топлината на младото тяло. Одил ме заведе на Виа Торнабуони. Обичаше магазините за обуща, цветя, книги. На Понте Векио се застоя пред огърлици от големи розови и черни бисери.

— Забавно е — казваше, — не намирате ли?

В някои отношения вкусът й се доближаваше до тоя на бедната Дениз Обри, който някога аз не одобрявах.

Какво говорихме? Не си спомням добре. В бележника си намирам: „Разходка с О. Сан-Лоренцо. Описа ми светлината над леглото си в манастира, която идела от една лампа отвън и прониквала през капака на прозореца. Като заспивала, я виждала как се усилва и мислела, че се намира в рая. Говори ми за «Розовата библиотека»^[1]; мрази Камий и Мадлен. Не може да понася в живота ролята на послушно дете. Най обича да чете приказки за феи и поезия. Понякога сънува, че се разхожда по морското дъно и край нея плуват скелети на риби, а понякога, че някаква невестулка я завлича под земята. Обича опасностите, язди на кон и прескача големи препятствия. Когато се мъчи да разбере нещо, прави очарователно движение с очи. Набърчва леко челото си и се вглежда напред, сякаш не вижда добре, после казва сама на себе си: «Да». Това означава, че е разбрала.“

Преписвайки тези редове за вас, чувствувам, че съм безсилен да ви предам щастливите си спомени от онова време. Защо изпитвах такова, чувство за съвършенство? Нима всичко, което Одил казваше, беше забележително? Не вярвам, тя обаче притежаваше нещо, което липсваше на всички Марсена — вкус към живота. Ние обичаме ония, които излъчват непознато за нас вещество, липсващо в нашата химическа формула, за да станем трайно химическо съединение. Може би не познавах по-красиви жени от Одил, но бях виждал по-блестящи, по-интелигентни; никоя обаче не съумя като нея да приближи до мен света на сетивата. От прекалено четене и самотни размишления бях се откъснал от дърветата, цветята, от миризмата на земята, от небесната красота и свежия въздух. Всяка заран Одил събираше тези неща в букет и ги поставяше в краката ми.

Когато бивах сам в някой град, прекарвах дните си из музеите или четях в стаята си книги за Венеция, за Рим. Би могло да се каже, че възприемах външния свят чрез творбите на големите майстори. Одил изведнъж ме въведе в света на цветовете, на звуковете. Заведе ме на цветния пазар под високите сводове на Меркато Нуово, смеси се с жените от народа, които купуваха стръкче момина сълза, клончета люляк. Радваше се на стария селски свещеник, който се пазареше за зановци, увити около дълга тръстика. От хълма Сан Миниато ми показа тесните пътища, оградени с нагорещени от слънцето стени, по които гъсто се зеленееха глицинии.

Не зная досаждах ли й, като й говорех със сериозния тон на един Марсена за борбите между гвелфи и гибелини, за живота на Данте или за стопанското положение на Италия. Не ми се вярва. Кой беше казал, че често пъти някоя наивна, почти глупава дума, изказана от жената, събужда у мъжа непреодолимо желание да целуне тая детинска уста, а жената обиква най-силно мъжа, когато е най-сериозен, най-сухо логичен? Може би това се отнасяше за Одил и за самия мен. Във всеки случаи зная много добре, че когато минавахме край някое дюкянче за фалшиви накити и тя промълвяваше умолително: „Да се поспрем“, аз не се дразнех, не скучаех, а само си мислех: „Колко я обичам!“ и все по-добре разбирах темата за рицаря закрилник, за предаността до смърт, която още от детинството ми бе свързана с представата за истинската любов.

Всичко у мен тогава подхващаше тая тема. Както в оркестъра отделна флейта загатва някоя къса фраза и сякаш събужда постепенно цигулките, после виолончелите, после медните инструменти, докато накрая огромна ритмична вълна залее залата, така откъснатото цвете, мирисът на глициниите, черните и белите черкви, Ботичели и Микеланджело се включваха едно след друго във величествения хор, който възпяваше щастието да обичам Одил и да пазя от невидим неприятел нейната съвършена и крехка красота.

През първата вечер от пристигането си смятах за недостижимо щастие една двучасова разходка с непознатата. Няколко дни по-късно чувствувах като непоносимо робство задължението да се върна в хотела за ядене. Госпожа Мале, загрижена, не знаейки кой съм, се опита да тури спирачка на сближението ни, но вие знаете колко са неудържими у младите същества тези първи пориви на любовта. Чувствувахме, че където се появим, около нас се надига вълна на симпатия. Красотата на Одил беше достатъчна за това. Но тя казваше, че двамата като двойка имаме много по-голям успех пред простодушния италиански народ, отколкото тя сама. Италианските ветурини^[2] ни се радваха, че се обичаме. Пазачите в музеите ни се усмихваха. Лодкарите по Арно ни гледаха благосклонно, когато се облягахме на перилата съвсем близо един до друг, за да усещаме топлината на телата си.

Бях телеграфирал на баща си, че ако остана още една-две седмици, напълно ще се възстановя. Той се съгласи. Сега ми се искаше Одил да бъде с мен цял ден. Наемах карета и предприемахме с нея дълги разходки из Тосканската равнина. По пътя за Сиена ни се стори, че пътуваме из някакъв фон на Карпачо^[3]. Колата се изкачваше в луд бяг по малки хълмчета, прилични на детски пясъчни кули, по чиито била се виждаха селца, сякаш недействителни, обградени с назъбени стени. Сенчестата Сиена ни очарова. Когато седнахме да обядваме с Одил в един прохладен полутъмен хотел, вече знаех, че ще прекарам целия си живот с нея. На връщане, по тъмно, тя пъхна ръката си в моята. Вечерта след тази разходка съм записал в тефтерчето си следното: „Шофьорите, прислужничките в хотела, селяните ни засвидетелствуват явна симпатия. Очевидно разбират, че се обичаме. Хората от този малък хотел проявиха голям усет… Чудесно е това, че когато сме заедно, аз не виждам нищо друго освен нея, а тя — нищо друго освен мен. Лицето й става прелестно, когато изразява захлас и възторг. В това изражение има тъга, сякаш Одил иска да задържи настоящето и да го запази в очите си“.

Ах, колко обичам още оная Одил от флорентинските седмици! Беше толкова хубава, че понякога се съмнявах в реалността й. Извръщах глава и казвах: „Ще се опитам да не ви гледам пет минути“. Никога не издържах повече от тридесет секунди. Във всяка нейна дума имаше необикновена поезия. Макар да беше много весела, в гласа й от време на време прозвучаваше нещо от сериозния тон на виолончелото, някаква печална дисхармония, която внезапно изпълваше въздуха със смътна и трагична заплаха. Коя фраза повтаряше тогава? „Безвъзвратно обречена“… Чакайте, да… „Под влиянието на Марс, безвъзвратно обречена, девойко със златни коси, пази се!“ В кой детски роман, в коя мелодрама беше прочела или чула това? Вече не помня. Когато една вечер по здрач в една потайна и прохладна маслинова горичка за пръв път ми подаде устните си, тя ме погледна с кротка тъга и каза: „Спомняте ли си, мили, думите на Жулиета? Бях прекалено слаба и може би сте се опасявали, че след като се ожените за мен, поведението ми ще стане твърде леко“.

Мисля с удоволствие за нашата любов от онова време. Чувството беше много красиво и еднакво силно както у Одил, така и у мен. Но у Одил почти винаги чувствата биваха възпирани от гордостта. По-късно тя ми обясни, че най-напред манастирът, а след това животът с майка й, която Одил не обичаше, я бяха накарали „да се затвори“. Когато този скрит огън пламваше, лумваха буйни, кратки пламъци и стопляха сърцето ми с още по-голяма сила, тъй като чувствувах, че са непринудени. Както някогашната мода, скривайки от мъжкия поглед цялото тяло на жената, правеше особено ценно докосването до една рокля, така и свенливостта на чувствата, забулваща обичайните признаци на страстта, разкрива значението и красотата дори на най-незабележимите оттенъци на словото.

Най-сетне баща ми ме повика с една твърде сърдита телеграма и аз трябваше да съобщя за нея на Одил у Гуарди, където тя беше отишла преди мен. Присъствуващите там, без да се интересуват от моето заминаване, подхванаха отново твърде любопитния си разговор за Германия и Мароко. На излизане казах на Одил:

— Интересно беше това, което Гуарди каза.

Тя отговори почти отчаяно:

— Аз не чух нищо друго, освен че вие заминавате.