Андре Мороа
Климати (1)

I
Филип Марсена до Изабел дьо Шеверни

Внезапното ми заминаване сигурно ви е изненадало. Извинявам се, че стана така, но не съжалявам. Не зная дали и вие чувате тоя ураган от вътрешна музика, който от няколко дни бушува в мен, както огнените страсти на Тристан^[1]. Ах, колко ми се искаше да се оставя на вихъра, който завчера в гората пак ме тласкаше към вашата бяла рокля! Но аз се боя от любовта, Изабел, от любовта и от себе си. Не зная какво са ви разправяли Рене и някои други хора за моя живот. Говорил съм понякога с вас, но не съм ви казвал истината. Една от прелестите на новите познанства е надеждата, че като отречеш миналото, което би желал да е било по-щастливо, то ще изглежда по-красиво в очите на хората. Приятелството между мен и вас премина вече периода на ласкателното откровеничене. Мъжете отдават душите си, както жените телата си постепенно, на етапи, след упорита съпротива. Аз хвърлих в боя една подир друга най-дълбоките си резерви. Истинските ми спомени са принудени да напуснат скривалището си; предават се и излизат на бял свят.

Сега съм далеч от вас, в стаята, където съм прекарал детството си. На стената е закрепена етажерката с книги, които майка ми повече от двадесет години пази „за най-големия от внуците си“, както казваше тя. Дали ще имам някога синове?

Тази дебела книга, опръскана с мастилени петна, е старият ми гръцки речник, а позлатените подвързии са наградите ми. Бих искал всичко да ви разкажа, Изабел, като почна от малкото нежно момченце и стигна до циничния юноша и до нещастния наранен мъж. Бих искал всичко да ви разкажа, чистосърдечно, съвсем точно и без преувеличение. Може би, ако завърша тази своя изповед, няма да имам смелост да ви я покажа. Но както и да е — не е безполезно, макар и само за мен, да направя равносметка на своя живот.

Спомняте ли си, че една вечер на връщане от Сен-Жермен ви описах Гандюма? Красива и тъжна местност. Буен поток минава край нашите заводи, построени в дъното на доста диво дефиле. Къщата ни прилича на малък замък от 16-и век, каквито ги има много в Лимузен, и се извисява над обрасла с изтравничета равнина. От малък изпитвах чувство на гордост, че произхождам от рода Марсена и че нашето семейство властвува над тая област. Баща ми бе превърнал в обширен завод мъничката книжна фабрика, която при дядо ми по майчина линия беше само работилница. Той откупи изполичарските чифлици и преобрази предишните целини в образцовото имение Гандюма. През цялото ми детство се строяха сгради и се удължаваше покрай потока големият навес за съхраняване на хартиената каша.

Семейството на майка ми е от Лимузен. Моят прадядо, нотариус, е закупил замъка Гандюма при продажбата му като народна собственост^[2]. Баща ми, инженер от Лотарингия, се заселил в тоя край чак след женитбата си. Довел беше и един от братята си, чичо ми Пиер, който се бе установил в съседното село Шардьой. В неделен ден при хубаво време двете семейства си даваха среща при плитките езера Сент Ирией. Отивахме дотам с карета. Сядах срещу родителите си на твърдото и тясно допълнително столче и монотонният тръс на коня ме приспиваше. За да се разсея, гледах по стените на селските къщи или по крайпътните насипи как се диплеше конската сянка, напредваше, изпреварваше ни и при завоите отново изоставаше зад нас. Миризмата на тор и звънът на камбани, които от време на време ни обгръщаха като облак, остават в моето съзнание свързани с представата за неделя; големи мухи кацаха по мен. От всичко най мразех нагорнищата. Тогава конят тръгваше ходом и каретата се изкачваше непоносимо бавно, а старият колар Томасон цъкаше с език и плющеше с камшика си. В странноприемницата заварвахме чичо ми Пиер, жена му и братовчедка ми Рене, единствената им дъщеря. Мама ни даваше филии хляб, намазани с масло, а баща ми казваше: „Вървете да играете!“. Ние с Рене се разхождахме под дърветата или покрай езерата и си събирахме шишарки и кестени. На връщане Рене се качваше при нас и за да й стори място, коларят сваляше облегалките на допълнителното столче. Родителите ми не проговаряха през целия път. Крайната стеснителност на баща ми затрудняваше всякакъв разговор; той сякаш страдаше, когато някои изразяваше чувствата си публично. Ако през време на ядене майка ми продумваше нещо относно възпитанието ни, завода, чичовците ни или за нашата леля Кора в Париж, баща ми смутено й сочеше прислужника, който в момента сменяше чиниите. Тя замълчаваше. Още от малък забелязах, че когато баща ми и чичо искаха да изразят някакво недоволство един от друг, винаги натоварваха жените си да го предадат, и то със смешна предпазливост. Също така от малък разбрах, че баща ми се ужасява от откровеността. В нашия дом беше възприето, че всички конвенционални чувства са истински — родителите непременно обичат децата си, децата — родителите си, съпрузите — жените си. Членовете на рода Марсена искаха да виждат света като благопристоен земен рай; това се дължеше по-скоро на наивност, отколкото на притворство.