Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Modeste Mignon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Иван Пешев
Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2021)

Издание:

Автор: Оноре дьо Балзак

Заглавие: Избрани творби в десет тома

Преводач: Мария Коева; Росица Ташева; Лилия Сталева; Любов Драганова

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Излязла от печат: май 1983

Главен редактор: Силвия Вагенщайн

Редактор: Лилия Сталева; Силвия Вагенщайн

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ясен Васев

Коректор: Здравка Букова; Грета Петрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7489

История

  1. — Добавяне

Петдесет и първа глава
Херцог Д’Ерувил се появява на сцената

След вечеря двамата приятели научиха от Жермен за пристигането на Главния интендант, когото Латурнел щеше да представи през въпросната вечер в Колибата.

Госпожица Д’Ерувил намери начин да обиди този достоен човек, като го покани чрез слугата си. А можеше просто да изпрати племенника си, което щеше да позволи на нотариуса да разправя до края на живота си за посещението на Главния интендант. Затова малкият нотариус каза на негова милост, когато последният му предложи да го закара до Енгувил с карета, че трябва да вземе и госпожа Латурнел.

По скования му вид херцогът отгатна, че явно е сторена грешка, която трябва да се поправи, и каза мило:

— Ако ми позволите, за мен ще бъде чест да отида лично да взема госпожа Латурнел.

Деспотичната госпожица Д’Ерувил подскочи от яд, а херцогът излезе с малкия нотариус. Като видя пред вратата си чудесната карета и хората с кралска ливрея, които свалиха стъпалото, жената на нотариуса се почувствува опиянена от радост и все не можеше да намери ръкавиците си, чадъра си, чантичката си и достойната си осанка при мисълта, че Главният интендант бе дошъл да я вземе. Щом се настани в каретата, тя се разтопи от любезност към дребничкия херцог, което не й попречи да възкликне в порив на доброта:

— Ами Бюча?

— Да вземем и Бюча — усмихна се херцогът.

Когато хората от пристанището, които се бяха струпали наоколо, привлечени от блясъка на екипажа, видяха тримата дребни мъже заедно с високата суха жена, те се спогледаха и се разсмяха.

— Ако ги заварят един за друг, може и да се получи мъж за тази върлина! — каза един моряк от Бордо.

Слугата вече очакваше заповед за тръгване, когато херцогът попита шеговито:

— Ще вземете ли още нещо, госпожо?

— Не, ваша светлост — отговори жената на нотариуса, като почервеня и погледна мъжа си, сякаш го питаше: „Какво толкова направих?“

— Негова милост — каза Бюча — ми прави голяма чест, като ме смята за нещо. Всъщност един беден писар като мен е нищо!

Въпреки че тези думи бяха казани на смях, херцогът се изчерви и не отговори.

Високопоставените личности винаги грешат, като се шегуват с тези, които са под тях. Шегата е игра, а играта предполага равенство. Именно за да отстранят неудобствата на това временно равенство, играчите имат правото, след като са свършили партията, да се правят, че не се познават.

Привидната причина за посещението на Главния интендант беше едно колосално начинание — разработването на огромно пространство земя, пощадено от морето, което се намираше между устията на две реки и което Държавният съвет бе предоставил като лична собственост на рода Д’Ерувил. Ставаше дума само да се укрепи теренът, да се отводни ивица тинест пясък, дълга един километър и широка триста или четиристотин арпана, да се прокопаят канали и да се прокарат пътища.

Когато херцог Д’Ерувил обясни разположението на терена, Шарл Миньон забеляза, че би трябвало да се почака, докато природата заздрави все още подвижната почва по естествен път.

— Времето, което като по чудо обогати вашия род, господин херцог, трябва само̀ да довърши делото си — каза той накрая. — Би било разумно да изчакате петдесетина години, преди да започнете работа.

— Нека това да не е последната ви дума, господин графе — каза херцогът. — Елате в Ерувил и сам ще видите как стоят нещата.

Шарл Миньон отговори, че един капиталист като него би трябвало спокойно да обмисли въпроса и чрез тази забележка даде възможност на херцог Д’Ерувил да дойде в Колибата.

Модест направи силно впечатление на херцога, който помоли за благоволението да я приеме, като каза, че сестра му и леля му са слушали за нея и ще бъдат щастливи да се запознаят с нея. При тези думи Шарл Миньон предложи сам да представи дъщеря си, като отиде да покани двете госпожици на вечеря в деня на настаняването си във вилата. Херцогът прие.

Видът на синята лента, титлата и главно възторжените погледи на благородника подействуваха на Модест. Но тя показа пълно съвършенство и в разговора, и в обноските, и в благородното си държане. Херцогът си отиде сякаш неохотно, след като го бяха поканили да идва в Колибата всяка вечер на основание на всепризнатата невъзможност за един придворен на Шарл X да прекара вечерта без вист.

Така че на другия ден вечерта Модест щеше да види тримата си обожатели събрани заедно.

Каквото и да разправят младите момичета и въпреки че логиката на сърцето изисква да се жертвува всичко в името на предпочитанието, извънредно ласкателно е да видиш около себе си няколко съперници, няколко забележителни или известни, или от голям род мъже, които се опитват да блеснат или да се харесат. С риск да се изложи, Модест призна по-късно, че чувствата, изразени в писмата й, бяха отстъпили пред удоволствието да опълчи една срещу друга три толкова различни душевности, трима мъже, всеки от които, отделно взет, положително би правил чест и на най-взискателното семейство. У нея обаче тази самолюбива наслада бе подчинена на мизантропската хитрост, породена от ужасната рана, която бе получила и която вече й изглеждаше обикновена грешка. Затова, когато баща й я попита с усмивка:

— Е, Модест, искаш ли да станеш херцогиня? — тя отговори с насмешлив поклон:

— Нещастието ме настройва философски.

— Ще станете само баронеса? — попита Бюча.

— Или виконтеса — добави бащата.

— Как така? — живо попита Модест.

— Ако одобриш господин Дьо Ла Бриер, той ще бъде достоен да получи от краля правото да наследи титлите и герба ми…

— О, щом става дума за маскарад, онзи там няма да създава трудности — горчиво отговори Модест.

Бюча не разбра нищо от тези реплики, чийто смисъл можеше да бъде отгатнат само от госпожа и господин Миньон и от Дюме.

— Щом стане дума за женитба, всички мъже се маскират — каза госпожа Латурнел, — а и жените също. Откакто съм се родила, чувам да казват: „Господин еди-кой си или госпожица еди-коя си сполучи с женитбата си!“ Значи ли това, че другият не е сполучил?

— Женитбата — каза Бюча — прилича на съдебен процес. Едната страна винаги е недоволна. А щом едната страна заблуждава другата, значи, че половината от женените хора играят комедия за сметка на другата половина.

— И какво е заключението ви, ваше величество? — каза Модест.

— Че трябва с най-голямо внимание да се следят маневрите на противника — отговори писарят.

— Аз какво ти разправях, миличка — каза Шарл Миньон, намеквайки за разговора с дъщеря си на брега на морето.

— Мъжете играят толкова роли, за да се оженят — каза Латурнел, — колкото майките карат да играят дъщерите си, за да се отърват от тях.

— Значи, всякакви хитрости са позволени — каза Модест.

— И от двете страни — извика Гобенхайм. — Тогава играта е равностойна.

Този разговор се водеше по време на партията вист и бе прекъсван от оценките, които всеки даваше на господин Д’Ерувил, когото малкият нотариус, малкият Дюме и малкият Бюча одобряваха.

— Явно, че госпожа Латурнел и горкият ми съпруг — усмихна се госпожа Миньон — са изключения от правилото.

— За негово щастие полковникът не е висок — отговори Бюча, докато шефът му раздаваше картите. — Защото умните и високи мъже са винаги изключение.

Без това малко обсъждане на законното право на женитбените хитрости, описанието на вечерта, която Бюча очакваше с такова нетърпение, вероятно би изглеждало прекалено дълго. Но богатството, за което бяха извършени толкова тайни подлости, може би ще придаде на дреболиите от личния живот собствената си привлекателност, засилена от общественото чувство, така откровено изтъкнато от Ернест в отговора му до Модест.