Крейг Ръсел
Мръсният Хамбург (3)

Трета част
Четвъртък, 19 юни — неделя, 22 юни

Четвъртък, 19 юни, 10:20 ч. сутринта

кметството на Хамбург

Началникът на управление „Тежки престъпления“ Ван Хайден реагира почти както беше очаквал Фабел. Беше стъписан от разкритието му, че кметът Шрайбер е заподозрян в това изключително важно разследване. Фабел, който седеше от другата страна на огромното писалище в кабинета му на четвъртия етаж, видя как той се смразява на кожения стол и се вторачва в плота на бюрото, сякаш за да спре всяко физическо движение и да насочи енергията си към своите препускащи мисли. Накрая Ван Хайден вдигна неочаквано поглед, в който се четеше примирение, и попита Фабел какво ще правят оттук нататък, сякаш именно Фабел беше началникът, а Ван Хайден му беше подчинен.

— Уреди да се срещнем с него — отговори Фабел. — Ако беше някой друг, щях да го накарам да ми се яви тук… но отчитам, че в този случай сме длъжни да спазваме, хм… благоприличие.

— Кога искаш да го направим?

— Шрайбер е бил забелязан на мястото, където е извършено последното убийство… или в най-лошия случай там е забелязан човек, който доста прилича на него… освен това е имал… отношения с жертвата. Ето защо не съм склонен да чакам в програмата му да се отвори „прозорец“. Трябва да го разпитам още сега.

— Остави на мен.

Ван Хайден се обади по телефона в кметството и очевидно се натъкна на бюрократична съпротива. Заканите, които отправи към клетия чиновник в другия край на линията, прозвучаха още по-заплашително заради спокойния, сдържан и студен тон на Ван Хайден. Свързаха го с Шрайбер. Разговорът беше кратък и по същество. Шрайбер се съгласи да ги приеме незабавно. След като затвори, Ван Хайден се вторачи в телефонния апарат.

— Сякаш очакваше да му се обадя. Останах с впечатлението, че му олекна.

 

 

Кметството в Хамбург се помещава в една от най-изумителните сгради в града. Главният вход се намира непосредствено под часовниковата кула, която се извисява и властва над просторния площад отпред.

Когато Фабел й Ван Хайден влязоха в кметството, пред тях се разкри огромното фоайе с неговите колонади и няколко купола на тавани. Вътре имаше няколко десетки туристи, струпани около осветените витринки при дебелите стълбове. Началникът на управление „Тежки престъпления“ тъкмо понечи да каже вещо, когато при двамата полицаи дойде униформен служител на кметството.

— Бях помолен, господа, да ви посрещна и да ви заведа при господин кмета.

Залата, където се провеждаха официалните срещи и тържествата, се намираше на втория етаж, точно под залата на кулата. Но работните кабинети на самото кметство бяха на партера и на първия етаж, в югоизточния ъгъл на сградата. Фабел и Ван Хайден бяха отведени на първия етаж.

Шрайбер се изправи, когато двамата влязоха в кабинета с дъбова ламперия. На Фабел му направи впечатление кройката на костюма, с който беше кметът. Поредният скъп италиански костюм, който седеше идеално върху широките плещи на Шрайбер. Фабел обаче долови още нещо, което никак не се връзваше с „Армани“: някаква скованост в движенията на кмета. Шрайбер благодари на чиновника и покани двамата полицаи да седнат. Фабел извади бележник и го отвори.

— Казахте, че идвате във връзка със смъртта на Анжелика, нали? — попита Шрайбер.

Фабел изчака няколко секунди, както го изискваше правилникът, в случай че Ван Хайден реши да заговори пръв. Когато шефът му продължи да мълчи, той каза:

— Вие, господин кмете, изразихте голямото си безпокойство за тези убийства…

— Естествено…

— И дадохте да се разбере, че настоявате разследването да приключи възможно най-бързо и успешно…

— Разбира се…

Фабел реши да играе със свалени карти.

— Тогава бихте ли ми обяснили защо сте пропуснали да ни уведомите, че вечерта, когато Анжелика Блюм е била убита, вие сте я посетили?

Шрайбер не извърна очи, но в тях нямаше враждебност, нямаше желание да се брани, нямаше сила. След малко кметът въздъхна.

— Защото не исках да се забърквам в това. В скандала. Както сигурно се досещате, пресата само това и чака…

Кметът се извърна към Ван Хайден, сякаш очакваше той да потвърди. Но Ван Хайден не каза нищо.

— Вие, доктор Шрайбер, сте юрист, знаете правата си по Конституция, знаете и че оттук нататък отговорите ви на нашите въпроси могат да се използват в съда.

Широките рамене на кмета увиснаха.

— Да, знам.

Фабел се наведе напред и се облакъти на страничните облегалки с формата на лъвски лапи на дъбовия стол.

— И, предполагам, разбирате, че аз… ние… пет пари не даваме за притесненията ви от средствата за масово осведомяване. Вие сте премълчали потенциални сведения за поредица от убийства. Убийства, за които — длъжен съм да подчертая — бързо се превръщате в основен заподозрян. Някой изкормва жени в буквалния смисъл на думата, а вие сте седнали да се притеснявате за имиджа си!

— Според мен, Фабел, кметът те разбра — намеси се Ван Хайден тихо и без гняв.

— Ако вашите отговори не ми се сторят удовлетворителни, господин Шрайбер — продължи Фабел, — ще ви задържа още тук и сега. И можете да не се съмнявате, че ще ви преведа, както сте с белезниците, през цялото кметство. Затова смятам, че няма да е зле да бъдете малко по-откровен, отколкото досега. — Фабел се облегна на стола. — Вие ли убихте Анжелика Блюм?

— За бога… не.

— В такъв случай какво сте правили в жилището й вечерта, когато тя е била убита?

— Анжелика ми беше стара приятелка. Виждахме се от време на време.

Лицето на Фабел стана по-мрачно.

— Мисля, че бях пределно ясен, господин Шрайбер. Можем да ви разпитаме и тук, и в управлението на полицията. И ако не започнете да говорите напълно откровено с нас — и то за всичко, — ще продължим не на ваша, а на наша територия. Нека започнем с истинското естество на отношенията ви с госпожа Блюм. Откога имате връзка с нея?

Шрайбер изглеждаше сломен. Беше търсил нещо, с което да поприкрие поне малко личния си живот, но Фабел му го беше отнел.

— От една година. Може би малко повече. Както вероятно знаете, ходихме преди години. Тогава предложих на Анжелика да се оженим, но тя отказа. През годините си останахме приятели, после искрата между нас някак пак припламна.

— Госпожа Шрайбер знае ли за връзката ви? — попита Ван Хайден.

— Не. За бога, не. Карин няма никаква представа. И двамата с Анжелика не искахме да я нараняваме.

— Значи не сте смятали да се разделите с жена си? — попита Фабел.

— Не. Поне засега. Още в началото го предложих на Анжелика, но тя не искаше да живеем заедно. Държеше да е независима… вероятно е искала отношенията ни да си останат такива. При всички положения, както вече споменах, и двамата не желаехме да нараняваме Карин и децата.

— Както личи, връзката ви не е била много сериозна.

Шрайбер се наведе напред към бюрото. Взе една химикалка и започна да си играе с нея, като я въртеше между пръстите си.

— Не е вярно. Държахме един на друг. Просто бяхме… — Той замълча и затърси точната дума. — Бяхме практични. Освен това открай време имахме усещането, че между нас е останало нещо недоизживяно.

Фабел реши да провери друга своя догадка.

— Прав ли ще бъда, ако кажа, че госпожа Блюм е искала да сложи край на връзката?

Шрайбер сякаш се засегна.

— Откъде знаете…

Фабел го прекъсна.

— Заради това ли отидохте в жилището й онази вечер? За да се опитате да я убедите да не късате?

— Не. Вече се бяхме разбрали, че няма да се виждаме повече.

— Доколкото схващам, е имало случаи, когато сте оставали у нея до сутринта.

Шрайбер кимна.

— Когато го позволяваха обстоятелствата.

— С други думи, когато сте имали за пред жена си правдоподобно алиби.

Шрайбер сви примирено рамене.

— Значи сте държали у госпожа Блюм някакви лични вещи, които онази вечер сте отишли да приберете.

Очите на Шрайбер се поразшириха.

— Да… ризи, един костюм, тоалетни принадлежности и така нататък… Откъде, за бога, знаете?

— Сакът. Или сте отишли да приберете нещо, или сте носили в него оръжието, с което е извършено убийството.

Фабел си представи гледката именно заради сака: краят на една връзка, последните лични вещи, събрани от жилището. Той си спомни как преди пет години бе изнесъл точно с такъв сак нещата си от семейното жилище, докато Ренате бе стояла, без да казва нищо, а Габи бе спяла в стаята си.

— Кога си тръгнахте от апартамента?

— Към девет без петнайсет.

— Били сте вътре само петнайсет минути?

— Предполагам. Анжелика току-що беше излязла от банята, имаше да върши някаква работа, затова само си събрах нещата и си тръгнах.

— Не се ли карахте?

— Не… не, разбира се. Ценяхме прекалено много старото си приятелство, за да му сложим кръст. Разделихме се като възпитани хора.

— А когато си тръгнахте, не видяхте ли някой да идва?

Шрайбер се позамисли и поклати глава.

— Не, не мога да твърдя, че съм видял някого.

— Кога се прибрахте? — попита Фабел.

— Към девет и десет — девет и петнайсет.

— Жена ви може ли да потвърди?

— Налага ли се да забъркваме и Карин? — възкликна кметът и в гласа му се долови едва загатната молба.

— Опасявам се, че да, ако тя е единственият човек, който може да потвърди, че в девет и петнайсет вече сте си били у дома. При аутопсията на госпожа Блюм се установи, че тя е убита към десет часа.

Шрайбер имаше вид на човек, строил живота си на здрава основа само за да види как тя внезапно рухва.

— Трябва да ви вземем пръстови отпечатъци, доктор Шрайбер — допълни Фабел.

— Според мен можем да уредим някой от криминалистите да го направи тук — намеси се Ван Хайден, като погледна Фабел, сякаш за да получи одобрението му. — Без излишен шум.

Фабел кимна, че е съгласен.

— Най-добре да дойде направо Браунер. Аз ще го уредя. — Той се извърна отново към кмета. — По-късно вероятно ще имам още въпроси към вас.

Шрайбер кимна. Настъпи кратко мълчание.

— Първата жертва, Урсула Кастнер… ако не ме лъже паметта, е работела в общината. Познавахте ли я? — попита Фабел.

— Разбира се. Беше юрисконсулт в отдел „Околна среда и недвижими имоти“. Работеше по такива проекти, като реконструкцията на квартала около пристанището и на Санкт Паули. Познавах я добре. Беше отличен юрист.

— Имали ли сте с нея някакви други отношения, освен професионалните?

Кметът изправи рамене, сякаш за да събере разпилените остатъци от достойнството си. Трапецовидният му мускул се изопна под гладкия плат на костюма на „Армани“. Такава физическа форма се постигаше само с много тренировки във фитнес залата. Фабел знаеше, че Шрайбер е много як. Достатъчно мощен, за да изтръгне ребрата на жертвата, която е убил в пристъп на ярост.

— Не, господин Фабел, не съм имал никакви осъдителни отношения с госпожа Каотнер. Противно на впечатлението, с което сте останали за мен, аз не съм нито сериен убиец, нито сериен сваляч. Анжелика е единствената жена, с която съм изневерявал на съпругата си. И това се случи само защото имахме навремето връзка. В отношенията ми с Урсула Кастнер не е имало нищо лично… макар че именно аз я запознах с Анжелика.

Възцари се тишина, която продължи цяла вечност. Фабел и Ван Хайден се спогледаха. Фабел усети как го побиват тръпки. Мълчанието беше нарушено от Ван Хайден.

— Нима ни казвате, че Анжелика Блюм и Урсула Кастнер са се познавали? Че са свързани по някакъв начин?

— Предполагах, че знаете… все пак са убити от един човек.

— Единственото, за което знаехме, че ги свързва, бяхте вие, доктор Шрайбер — обясни Фабел. — А сега ни съобщавате, че са се познавали.

— Да, Урсула настоя да ги запозная. Каза, че й трябвал „дружелюбно настроен човек“ в медиите.

— Това обичайно ли беше?

— Не. Аз не одобрявах. Подозирах, че Урсула разполага с някаква информация, която иска да съобщи на пресата. Настоях да ми каже дали е свързано с нещо, което да навреди на кметството и общината. Тя ме увери, че не знае нищо, което да привлече вниманието в отрицателно отношение. Пак повтори, че й трябвал само съвет.

— Вие повярвахте ли й?

— Не. Но нямах избор. Всъщност, ако Урсула е смятала да разгласи нещо във вреда на градската управа, едва ли щеше да се обърне към мен.

— А Анжелика Блюм не ви ли каза за какво става въпрос?

— Не.

— Вие попитахте ли я?

— Два-три пъти, но си остана глас в пустиня. После се отказах. Ако познавахте Анжелика, щяхте да разберете какво имам предвид.

— Колко пъти са се срещали?

— Не знам. Всъщност не знам дали изобщо са се срещали след онзи прием за „Neuer Horizont“^[1], на който ги запознах. Може да са се срещали често или да са общували по телефона и електронната поща. Просто нямам представа.

— Вие ли поканихте и двете на приема?

— Не. Получи се така, че и двете бяха там служебно. „Нов хоризонт“ е план за реконструкцията на квартали, които не са били обхванати от по-големите програми, например реконструкцията на пристанището и района наоколо и Санкт Паули, но които можеха да кандидатстват за финансиране от държавата или от Европейския съюз.

Фабел се загледа през огромния прозорец с каменна арка към реката и магазините наоколо. Опита се да разсъждава целенасочено и последователно, мислите му обаче бяха разбъркани от тръпката на прозрението. Следи, между които допреди малко нямаше никаква връзка, се сливаха и преплитаха. Удряха се сред облак искри в съзнанието на Фабел. Две от общо трите жертви бяха поддържали контакт помежду си. Освен това и двете бяха свързани със сделки с недвижими имоти, сключвани чрез общината. Фабел се извърна отново към кмета.

— Кой стои зад плана „Нов хоризонт“.

— Частен консорциум. Основен акционер е една дъщерна фирма на групировката „Айтел“. Приемът беше организиран от Норберт Айтел. — Шрайбер сви рамене. — Не съм голям поддръжник на Айтел, но градът не може да не подкрепи начинание, което вероятно ще бъде полезно за него.

Поредната връзка. Поредната искра.

— Мислех, че групировката „Айтел“ се занимава единствено с издателска дейност.

Шрайбер поклати глава.

— Не, тя е основното в бизнеса й, но „Айтел“ работи и в десетина други области. Например в информационните технологии. И в сделките с недвижими имоти и в строителството.

Фабел кимна замислен.

— Бащата на Айтел присъстваше ли? Волфганг Айтел?

— Не, нямаше го. Точно тук вече прокарвам вододел… Не бих участвал в начинание заедно с нацист като него, колкото и полезно да е то за града. Според мен старият Айтел не се появи точно заради това… Колкото и да показват пред хората, че са неразделни, Норберт Айтел съзнава прекрасно, че баща му може да навреди на политическите му амбиции.

— Сигурно сте били шокиран от убийството на Кастнер.

— Това е най-меко казано. Шокът беше ужасен. Помните ли градския съветник Хуго Ганц?

Фабел кимна. Сети се за месестото, червендалесто лице на съветника.

— Госпожа Кастнер работеше в тясно сътрудничество с господин Ганц. Особено в проектите, свързани с опазването на околната среда и строителството. Отговаряше за юридическата страна на начинанията. Градският съветник Хуго Ганц бе много разстроен от смъртта на госпожа Кастнер. Вероятно точно заради това беше толкова… съпричастен, когато го видяхте последния път.

— Вероятно си спомняте къде сте били, когато госпожа Кастнер е изчезнала?

— Бях на конференция по опазване на околната среда в Рим — каза безчувствено Шрайбер. После лицето му се озари от слаба надежда. — Точно така! Дори не съм бил в страната, когато тя е била убита. И имам стотина свидетели. Кога беше убита втората жертва?

— Малко след полунощ в сряда, четвърти — отговори Фабел.

Шрайбер започна да разгръща трескаво настолния календар.

— Бил съм у дома със семейството си. Те ще потвърдят.

Това не направи особено впечатление на Фабел.

— Сега ме интересува единствено убийството на госпожа Блюм. А вие сте били там непосредствено преди да бъде убита.

— Но аз нямам нищо общо. Абсолютно нищо — възрази кметът вече донякъде предизвикателно.

Това, че имаше алиби за първите две убийства, очевидно му беше вдъхнало смелост.

Фабел смени темата.

— Знаете ли, че госпожа Блюм се опитваше да се свърже лично с мен?

— Не… не знаех. Защо?

— Не знам. Все не успявах да я потърся — излъга Фабел.

Така звучеше по-добре, отколкото да признае, че просто не си е направил труда да й звънне.

— Дали защото се е чувствала в опасност? Заради това ли според вас се е опитвала да се свърже? — Шрайбер не дочака отговора. — Защо не ми е казала? Ако се е страхувала… защо не е споделила с мен?

Фабел стана от стола. Ван Хайден го последва.

— Нямам причини да смятам, че се е чувствала в опасност. Единственото, което знам, е, че преди да умре, три-четири пъти се е опитвала да се свърже с мен. Но в съобщенията, които е оставила, не е намеквала, че е в опасност.

Фабел тръгна към вратата, без да се ръкува с кмета.

— Както вече ви споменах, доктор Шрайбер, не е изключено да имам още въпроси към вас. И ще уредя криминалистът ни да дойде и да ви вземе отпечатъци от пръстите. — Фабел вече беше отворил тежката дъбова врата, когато, отново се извърна към Шрайбер. — И още нещо. Кога за последен път сте се срещали или сте се свързвали с Марлис Менцел?

В началото кметът се изненада, после се попритесни.

— Господи… не знам… преди доста години. Когато работехме заедно в „Цайтгайст“, при всички положения преди тя да се забърка с терористите.

— Не сте ли се виждали, след като я пуснаха от затвора „Щутгарт-Щамхайм“?

— Не. Не съм.

Фабел разбра, че му казва истината.

Същият униформен служител изпрати Фабел и Ван Хайден до фоайето на кметството. Слънцето ги ослепи, след като минаха през готическата арка и излязоха на широкия площад отпред.

— Какво ще кажеш? — попита Ван Хайден.

— Шрайбер не е нашият човек — отговори Фабел, като извади от горния джоб на сакото си слънчевите очила и си ги сложи. — Налага се да отскоча до Бремен. Дали да не те черпя едно кафе, преди да потегля, господин началник-управление?

 

 

Четвъртък, 19 юни, 2:20 ч. следобед

художествена галерия „Нордхолт“, Бремен

Фабел смяташе, че за час и половина ще бъде в Бремен, но някъде по средата на магистралата се появи задръстване. Тъй като очакваше да се позабави, Фабел включи един от компактдисковете на Херберт Грьонемайер. Тъкмо усили звука, когато клетъчният му телефон иззвъня. Обаждаше се Мария Клее. Вече разполагали със заключението от аутопсията на Клугман. Вил убит с един-единствен куршум, който минал през главния мозък, засегнал продълговатия мозък и, както беше обяснил и Браунер, излязъл над горната устна, под носа. Смъртта е настъпила някъде между шест вечерта в петък, тринайсети, и шест сутринта в събота, четиринайсети. Фабел трепна, когато Мария му каза, че при аутопсията са открити следи от изтезания и побой, нанесен непосредствено преди да настъпи смъртта. При изследванията в кръвта на Клугман били намерени следи от амфетамин. Да живееш живота. Най-съвършеното прикритие. Което се беше провалило.

Мария беше получила и заключението от балистичната експертиза. Браунер се оказа прав: патронът бил от оръжие, каквото няма в серийно производство. Фабел разказа накратко на Мария за разпита на Шрайбер и я помоли да съобщи на Вернер.

Магистралата се поизчисти. Фабел видя, че е стигнал по-далеч, отколкото е очаквал. Беше включил на автопилот, а съзнанието му се бе озовало в някакво тъмно самотно място заедно с полицай под прикритие, който, докато е бил изтезаван, е знаел, че е обречен на близка, неминуема смърт. За стотна от секундата Фабел успя да се постави на негово място и усети как му се гади. Чувство, което разпозна като бледата сянка на неописуемия ужас. От пътните знаци видя, че наближава разклона за Бремен, после от магистрала А-1 зави по магистрала А-27 към града.

 

 

Художествена галерия „Нордхолт“ се намираше на хвърлей от Марктплац в Бремен. Помещаваше се в красива сграда от края на XIX век с огромни еркерни прозорци. Когато Фабел влезе вътре, Марлис Менцел наблюдаваше как окачват една от картините й. Беше някъде на около петдесет години и беше облечена в дълга тъмна пола и широко черно сако с подплънки на раменете. Кестенявата й коса на изсветлени кичури беше подстригана късо. Носеше малки очила с квадратни метални рамки. Докато прекосяваше галерията, Фабел си помисли, че жената прилича по-скоро на библиотекарка, отколкото на терористка, пусната наскоро от затвора. Той спря в средата на помещението. По белите стени на галерията бяха окачени огромни платна. Фабел вече ги беше виждал в брошурата за изложбата и беше забелязал странната прилика между тези картини и местата, където бяха извършени убийствата в стил „Кървавия орел“. Не беше подготвен обаче за мощното зрително въздействие на произведенията. Платната бяха с размери два на един метър. Боята по тях сякаш крещеше в ярки като вътрешности багри. Мазките бяха мощни и уверени. Всяка картина представляваше двуизмерно насилие.

Той се запъти към малката групичка.

— Госпожо Менцел?

Тя се извърна към него.

— Да!

Тънките й устни се разшириха в любезна усмивка.

— Може ли да поговорим? — попита Фабел и показа овалната полицейска значка.

Усмивката се изпари.

— Вече наистина става досадно. Откакто са ме пуснали, ме посетиха хора от почти всички служби за сигурност в Германия. Това започва да прилича на психически тормоз.

— Аз не съм дошъл официално…

— Така ли! В такъв случай не знам дали изобщо да разговарям с вас.

Жената му обърна гръб.

— Госпожо Менцел — каза Фабел, — аз съм главен криминален комисар Ян Фабел. Полицаят, участвал в престрелката на кея през 1983 година…

Известно време Менцел продължи да стои с гръб към него.

— Вие ли застреляхте Гизела?

— Нямах друг избор. Вече ме беше ранила и пак се прицелваше да стреля по мен. Помолих я да спре, но… — не се доизказа той.

— Тя си беше дете — напомни Менцел и се извърна с лице към него.

— Не ми остави друг избор. Уби моя колега и рани мен — напомни Фабел без следа от огорчение. — Казах й да хвърли оръжието, но тя пак го насочи към мен.

Докато разказваше, отново видя Гизела Фром в края на кея и пистолета, който беше проблеснал в слабичката й момичешка ръка като тежест, закачена на въже, а после беше описал дъга, готов за стрелба. Фабел беше улучил момичето с два куршума. В лицето. Помнеше как пънкарски розовата й коса бе отхвърчала нагоре, когато главата й отскочи назад и Гизела падна по гръб във водата. Това бе най-страшният му ден като полицай. Най-страшният ден в живота му. И той нямаше да го забрави никога.

Марлис Менцел се вторачи във Фабел. В погледа й нямаше враждебност. Стори му се, че жената обмисля онова, което й бе казал. Тя се извърна към двете уреднички, които й помагаха да окачи картината.

— Ще изляза за малко. После ще продължим. — След това на Фабел: — Нека поговорим навън.

 

 

Кафенето беше само на хвърлей от Катариненщрасе в Бремен. От единия до другия му край имаше лъснат до блясък барплот. Персоналът зад плота постоянно слагаше отгоре подноси с бели канички и чаши за кафе и чай. Във въздуха се носеше наситената миризма на току-що смляно кафе. Сервитьорите, облечени в черни панталони, елеци и бели престилки, завързани на кръста, взимаха подносите и ги отнасяха на масите с клиентите. Всичко това се вършеше с някакъв вдъхващ спокойствие ритъм.

Фабел и Марлис Менцел избраха маса до прозореца. Менцел седна с гръб към дъбовата ламперия, а Фабел се разположи срещу нея, с лице към улицата, водеща към Марктплац. Жената извади пакет френски цигари и след кратко колебание почерпи и Фабел.

— Не, благодаря. Не пуша.

Менцел се усмихна и запали цигара. Всмукна дълбоко от тютюневия дим, отметна глава назад и на една страна и издиша дима във въздуха, като поизкриви уста, за да не го праща по посока на Фабел.

— Пропуших в затвора — обясни тя. В гласа й имаше горчивина. — С какво мога да ви бъда полезна, господин Фабел?

Още преди той да успее да отговори, при тях дойде един от сервитьорите. Фабел си поръча чай, а Менцел — кафе без сметана.

— Исках да ви попитам за картините — каза Фабел, след като сервитьорът се отдалечи.

Менцел се усмихна.

— Полицай, поклонник на изобразителното изкуство? Или съм нарушила някаква разпоредба за размера на платната?

Фабел й разказа за убийствата и как картините й удивително напомнят местата, където са извършени престъпленията. Попита я дали знае, че Анжелика Блюм е мъртва, и тя отговори, че е прочела във вестниците.

— Кога за последно сте се виждали с госпожа Блюм?

— Не сме се виждали още от времето, преди да отида в затвора. През седемдесетте работехме заедно в едно списание. Казваше се „Цайтгайст“. Тогава смятахме, че името му е много оригинално, но сега, като се замисли човек, си е доста изтъркано. Защо питате? Да не би да съм заподозряна само защото картините ми ви напомнят за… — Менцел сбърчи чело, сякаш беше схванала значението на думите си. — Клетата Анжелика…

— Не, госпожо Менцел, не сте заподозряна — увери я Фабел, без да разкрива, че Мария вече бе проверила къде е била тя в дните, когато са извършени убийствата. Бе била още в затвора, когато бе убита Урсула Кастнер, а в деня на убийството на Блюм бе била на прием в една галерия. — Просто има смущаваща прилика между онова, което рисувате, и вида, в който заварваме местопрестъпленията. Вероятно си е чисто съвпадение, но не е изключено убиецът да е виждал платната ви и да ги пресъздава. Често срещано явление е серийните убийци да разполагат жертвите си в строго определен „декор“. Може би имаме случай, когато животът повтаря изкуството.

— Или по-скоро смъртта.

Менцел всмукна още веднъж дълбоко от тютюневия дим. На Фабел му направи впечатление, че пръстите й са жълтеникавокафяви от никотина.

— Какъв ужас! — възкликна жената.

Сервитьорът им донесе чая и кафето.

— Получавали ли сте някакви… някакви странни писма, свързани с творчеството ви? И най-вече съобщения по електронната поща — попита Фабел.

Менцел сви рамене.

— Обичайните неща. Много писма, в които ми заявяват, че трябвало още да съм зад решетките, че за злодеянията си ще се пържа в ада, че е зловещо да определям себе си като създател на нещо, а не като човек, който руши. Такива работи. Чувства, които вероятно са ви познати, господин главен комисар.

Фабел не се хвана на въдицата.

— Но нищо, което бихте описали като странен, дори неуместен отклик на изображенията?

Менцел се позамисли.

— Не, нищо. Макар че преди няколко седмици в галерията се е разиграла грозна сцена. Волфганг Айтел се изтърсил с цяла глутница журналисти и телевизионни репортери и почнал да фучи, че съм нямала право да излагам творбите си, наричал ме убийца и престъпница, заклеймявал ме, задето съм използвала цветовете на националния флаг. Нацистка свиня.

Фабел се замисли над думите й. Отново Айтел.

— Но мен ме нямаше тогава. Това очевидно е осуетило плана му. Според мен се е надявал да ме завари тук и да се изправи заедно с мен пред камерите.

Фабел отпи от чая. Менцел извърна глава към светлината и погледна през прозореца. Фабел забеляза, че от откровената дневна светлина кожата й изглежда някак сивкава.

— Защо го правехте? Защо станахте последователна на Свенсон?

Въпросът изненада него почти колкото Менцел. Тя го погледна заинтригувано, сякаш се опитваше да разбере дали в думите му има злост. После сви рамене.

— Беше различно време и различно място. Вярвахме в нещо, вярвахме в някого. Карл-Хайнц Свенсон имаше невероятно силно присъствие. Освен това беше голям манипулатор.

— Заради това ли му се подчинявахте с такъв… с такъв фанатизъм?

— Фанатизъм! — засмя се тихо и горчиво жената. — Да, прав сте. Бяхме фанатици. Бяхме готови да умрем за него. И повечето го направиха.

— За него ли? А не за убежденията?

— О, в онези дни си бяхме втълпили, че носим на Германия световната социалистическа революция, че сме бойци, опълчили се срещу капиталистите, наследници на нацисткия плащ. — Тя за пореден път всмукна дълбоко от тютюневия дим. — Истината е, че всички бяхме под властта на Карл-Хайнц. Замисляли ли сте се някога колко много от членовете на групата ни бяха жени? Млади жени? След процесите пресата ни нарече „харема на Свенсон“. Истината е, че всички спяхме с Карл-Хайнц. Всички бяхме влюбени в него.

— Доста хора загинаха заради тези ученически увлечения.

Фабел не успя да прикрие горчивината в гласа си. Спомни си как двайсет и пет годишният Франц Веберн, семеен с осемнайсетмесечно дете, бе лежал мъртъв на улицата. Помисли и за Гизела Фром, която бе потънала бавно в мътните води на Елба.

— Господи, нима смятате, че не го знам! — възкликна Менцел. — В онази килия в затвора „Щутгарт-Щамхайм“ разполагах с цели петнайсет години, за да размишлявам за това. Но и вие разберете, че този човек имаше огромна власт над нас. Искаше пълно подчинение. Това означаваше да скъсаме със семействата си, с приятелите, с всичко смислено и разумно, което можеше да ни повлияе. Чувахме единствено неговия глас. Той беше за нас майка, баща, брат, другар, любовник… всичко. — Страстта като че ли припламна отново у нея, после угасна. — Той беше манипулатор и мръсник.

Менцел запали от угарката на цигарата друга. Фабел отново забеляза жълтите петна по пръстите й.

— И Гизела ли беше фанатичка като останалите?

Усмивката на Менцел беше заредена с тъга.

— Тя беше най-голямата фанатичка. Карл-Хайнц беше първият й мъж. Гизела беше луднала по него. Онова, което казахте преди малко, е вярно. Наистина не сте имали друг избор, освен да я застреляте. Карл-Хайнц, й беше внушил да убива. Вие сте били само оръдието на смъртта й. Всъщност я уби той.

— Едно не разбирам: защо — каза искрено озадачен Фабел. — Защо Свенсон… защо всички вие сте изпитвали потребност да го вършите? Какво в обществото ви се е струвало толкова ужасно, че да му обявите война?

Менцел се позамисли, преди да отговори.

— Германската болест. Липсата на история. Липсата на ясна самоличност. Опитите да проумеем кои всъщност сме. Точно това ни е тласнало към нацизма. То ни е накарало и след войната да станем някакви ерзац американци: като блудно дете, което се опитва да си спечели благоволението на родителите, като им подражава. Презирахме ултра капитализма, луканковите баналности. Обявихме война на посредствеността — засмя се тя злъчно — и посредствеността победи.

Фабел се беше вторачил в чая. Знаеше какъв трябва да бъде следващият му въпрос. Вече знаеше и отговора, но въпреки това трябваше да попита.

— Свенсон наистина ли е мъртъв?

Смяташе се, че е загинал при престрелка след осуетеното покушение срещу тогавашния кмет на Хамбург. Един изстрелян от полицаите куршум беше улучил резервоара в автомобила на Свенсон и той беше пламнал. Свенсон беше загинал в пожара. От полицията не успяха да открият зъболекарските му картони, за да потвърдят самоличността. Години наред Свенсон, това въплъщение на терориста, беше правил всичко възможно да заличи съществуването си в официалните документи.

Известно време Марлис Менцел мълча. Облегна се и всмукна от тютюневия дим, като се взираше във Фабел, сякаш преценяваше колко струва.

— Да, господин Фабел. Карл-Хайнц загина в онзи автомобил. Можете да бъдете сигурен.

Фабел й вярваше.

— Трябва да се връщам в Хамбург — каза той. — Съжалявам за безпокойството.

— Може би просто съжалявате, че сте разбудили миналото. Защото аз съм там: във вашето минало. Както и Гизела. — Тя замълча, после добави: — Получихте ли онова, заради което дойдохте, господин Фабел?

Той се изправи с усмивка.

— Дори не знам защо дойдох. Надявам се изложбата да мине успешно.

— Показвам какво съм създала. Своеобразно изкупление за разрушенията, които съм нанесла. Според мен подобаващ край. Защото това, господин Фабел, е моят дебют и моят финал.

Менцел изтръска пепелта от цигарата в пепелника върху масата.

— Моля? — попита Фабел, върху лицето му се беше изписало объркване.

Марлис Менцел вдигна цигарата и започна да я разглежда внимателно.

— Имам рак, господин Фабел. — Тя се усмихна горчиво. — Последен стадий. Това е една от причините да ме пуснат предсрочно. Ако сте дошли да търсите някаква справедливост, това май е единственото, което мога да ви предложа.

— Съжалявам — отговори Фабел. — Довиждане, госпожо Менцел.

— Довиждане, господин главен криминален комисар.

 

 

Четвъртък, 19 юни, 6:00 ч. вечерта

Пьозелдорф, Хамбург

Докато пътуваше обратно към Хамбург, Фабел се свърза по телефона с отдел „Убийства“. Нареди на Мария да събере всичко, което открие за Волфганг Айтел. В отдела нямаше нищо ново, затова Фабел каза на подчинената си, че ще отиде чак на другия ден сутринта. Затвори и отново набра един номер, после помоли да го свържат с Браунер, който му съобщи, че пръстовите отпечатъци на Шрайбер са същите като намерените в жилището на Блюм. За разлика от обикновено, вместо да доказва вина, този път наличието на отпечатъци потвърждаваше невинността на заподозрения. Ако именно Шрайбер беше убиецът, той щеше да направи всичко възможно да заличи следите от присъствието си в апартамента. А и досега Синът на Свен не им беше оставил нищо на другите местопрестъпления.

На улицата, където Фабел живееше, имаше подземен паркинг, в който той държеше място. Точно беше станало осем вечерта, когато отиде да остави колата. Слезе, хвана се отзад за кръста и поразкърши гръб, за да се отърси от сковаността и умората. Именно тогава усети, че зад него стоят двама огромни мъже. Завъртя се рязко и инстинктивно посегна към оръжието. И двамата мъже се усмихнаха и вдигнаха ръце. Бяха с черна коса, но при единия беше на гъсти къдрици, а на другия беше права и загладена с гел назад. Къдравият имаше и невероятно големи рунтави мустаци. Мъжете определено бяха турци. Къдравият каза:

— Успокойте се, господин Фабел… не искаме неприятности, нямахме намерение и да ви стряскаме. Праща ни господин Йелмъз. Иска да поговори с вас. Ако ви е удобно, още сега.

— А ако не ми е удобно?

Къдравия сви рамене.

— Е, това вие ще си решите. Но господин Йелмъз ни обясни, че разполагал с нещо, което може би е изключително важно за разследването ви.

— Къде е той?

— Прати ни е да ви отведем при него… — Усмивката на къдравия стана още по-широка по начин, от който Фабел не се почувства в по-голяма безопасност. — Ако ви е удобно.

Фабел се усмихна и поклати глава.

— Ще карам след вас.

Двамата едри като канари мъже бяха спрели фолксвагена „Поло“ отпред и Фабел подкара след тях през града. Отведоха го до района на Харбург. Фабел се свърза по телефона с отдел „Убийства“ и каза на Вернер, че го водят на среща с информатор, но не уточни, че това е Йелмъз. Вернер настоя да прати подкрепление, Фабел обаче му нареди да изчака и му каза, че ще му звънне отново веднага щом разбере къде точно ще се състои срещата.

Турците излязоха с автомобила пред няколко промишлени и търговски сгради, проектирани без всякакво въображение. Спряха пред нисък широк склад. Беше строен някъде през седемдесетте или осемдесетте години и яркочервената боя вече се лющеше по външните метални тръби, наслагани според архитектурната мода от онова време. Докато двамата турци слизаха от колата, Фабел звънна пак на Вернер и му обясни къде се намира.

— Внимавай, Ян — предупреди Вернер.

— Всичко ще бъде наред. Но ако не ти се обадя до половин час, пращай кавалерията.

Той затвори клетъчния телефон и слезе от беемвето. Къдравият го озари изпод рунтавия си мустак с усмивка като лъч на електрическо фенерче и му отвори вратата на склада, която плачеше за боя не по-малко от тръбите. Фабел покани с ръка двамата турци да минат пред него.

Складът беше малък, но задръстен с щайги с хранителни продукти, върху които бяха наслагани етикети на непознат за Фабел език. Той предположи, че е турски. От едната страна на постройката имаше преграда от гипс и арматурно стъкло, през което се виждаше паркингът. Стената разделяше склада от офисите. Фабел забеляза през стъклото на централния офис Йелмъз, който седеше заедно с други двама мъже. Единият беше зловещ на вид турчин, а вторият беше дребен, мръсен мъж в износен шинел. Имаше жълтата кожа и хлътналите очи на заклет наркоман.

Все така ухилен, къдравият отвори на Фабел вратата, но не влезе с него в офиса. Йелмъз се изправи и се усмихна сърдечно, после протегна ръка на Фабел, който я пое.

— Благодаря ви, че дойдохте, господин Фабел. Съжалявам, че не ви поканихме за срещата на по-приятно място, но реших, че е по-добре да не бием на очи. Разполагам… по-точно моят приятел тук разполага със сведения, които са важни за вас. Както виждате, господин главен комисар, удържах на думата си.

Фабел огледа дребния мъж с вид на хрътка. Като повечето наркомани и при него не беше лесно да се определи на колко точно години е. Фабел знаеше, че непознатият сигурно наближава трийсетте, но не беше изключено и скоро да навърши шейсет. Забеляза, че една от издадените скули на мъжа е подута и още по-обезкървена, отколкото кожата наоколо. Под едната ноздра се виждаше коричка спечена кръв.

— Добре ли сте? — попита Фабел.

— Паднах по едни стълби — отвърна дребосъкът с писклив гърлен глас и погледна обидено едрия турчин.

— Това е… господин Ханзи Краус — представи го Йелмъз. — Разполага със сведения… по-точно с веществени доказателства… иска да ви ги предаде.

Йелмъз кимна на турчина, който се беше облегнал на едно от бюрата. Той се пресегна зад него и взе вързоп мръсни парцали. Разгъна внимателно краищата и извади лъскав, златист на цвят деветмилиметров пистолет. Отстрани оръжието бе богато украсено и върху дръжката на кирилица пишеше „ФОРТ 12“.

— Господин Краус иска да предаде това като веществено доказателство за убийството на Ханс Клугман — продължи Йелмъз. — Извинява се за забавянето… смятал да ви го донесе, но после съвсем му изхвърчало от главата.

— Къде го намерихте? — попита Фабел Ханзи Краус.

Дребосъкът премести поглед от Йелмъз към другия турчин, после към Фабел.

— В плувния басейн. Бях там, когато го гръмнаха онзи в главата.

— Станали сте свидетел на убийството на Ханс Клугман?

Краус кимна.

— Видяхте ли убийците?

Наркоманът се поколеба. Едрият турчин се намести върху бюрото, при което коженото му яке изскърца. Краус го погледна и отново кимна.

— Ще ги познаете ли, ако ги видите?

— Да. Един по-възрастен и един по-млад. И двамата изглеждаха много яки. По-младият имаше телосложението на Арнолд Шварценегер. Точно той пръсна главата на онзи.

Фабел махна на втория турчин, който му подаде оръжието. Той го пое в разтворените си длани, сякаш държеше топло печено месо.

— Чужденци ли бяха? Чухте ли ги да говорят на руски или на нещо подобно?

— Не… в смисъл да, чух ги, но не бяха чужденци. Бяха германци. По-възрастният разказваше, че е живял в този квартал, който се е превърнал на лайно. Разправи как като млад е водел гаджето си на плувния басейн. Със сигурност не бяха руснаци.

— А оръжието? Откъде го взехте?

— Видях как го пускат в кофата за боклук. Щом си тръгнаха, отидох и го извадих.

— Проследихте ли ги?

— Не. Изхвърлиха оръжието в една кофа вътре в плувния басейн.

— Не се ли опитаха да го скрият?

— Не бих казал. Освен това на няколко метра от басейна има изкуствен канал. Очевидно им е било все тая дали някой ще намери оръжието.

— Или може би са искали то да бъде намерено — предположи Йелмъз.

— Така изглежда — съгласи се Фабел. — Наемни убийци германци и украинско оръжие. Очевидно са искали да ни пратят в погрешна посока. — Той се извърна отново към Ханзи. — Трябва да дойдете в полицейското управление и да дадете изчерпателни показания. Ще ви покажем и снимки, може би ще разпознаете убийците.

Ханзи Краус кимна. Не изглеждаше особено щастлив, но имаше обречения вид на човек, който се е примирил, че се случват разни гадни неща. Обикновено именно на него.

Фабел сложи ръка върху рамото на Краус.

— Виж какво, Ханзи, не мога да те накарам да го направиш насила. Нито аз, нито господин Йелмъз или друг… — Той погледна многозначително към втория турчин, който не прояви никакви чувства. — Свидетелските ти показания ще ни свършат работа само ако са дадени доброволно и честно.

Краус се засмя горчиво.

— В красив свят живеете, господин главен комисар… Ще дам показания.

Фабел го отведе при колата си. Йелмъз ги изпрати до вратата.

— Признателен съм ви за помощта, господин Йелмъз — рече Фабел и беше искрен.

Турчинът грейна в усмивка и сви рамене, все едно казваше, че не е направил нищо особено.

— Но, надявам се, разбирате, че така не си купувате от мен никакви услуги — подчерта Фабел. — Задължен съм ви, но никога не бих престъпил закона или съвестта си, за да ви помогна.

— Вече го знам — прихна Йелмъз. — Не съм очаквал нищо в замяна. Това му е лошото да си имаш вземане-даване с честен полицай. Единственото, което искам, е в показанията на Ханзи да не се споменава за моето участие.

— Това е единственият компромис, който мога да направя. Благодаря ви още веднъж. Довиждане, господин Йелмъз.

 

 

През цялото време, докато пътуваха към полицейското управление, Фабел държеше прозореца на автомобила отворен, за да попритъпи въздействието на шинела на Ханзи върху тапицерията. След като пристигнаха, Фабел повери Ханзи на Вернер и му каза да поръча нещо от бюфета, за да почерпят госта си. Но след като погледна Ханзи, си даде сметка, че доста скоро ще се наложи да го пуснат: очите му ставаха все по-подвижни, шареха нагоре-надолу като на преследван звяр. Движенията му също бяха припрени и напрегнати. Фабел знаеше, че Ханзи вече изпитва наркотичен глад и трябва да побързат с взимането на показанията.

След като се върна в кабинета си, Фабел разчисти бюрото, като струпа папките на купчина върху пода и избута встрани клавиатурата и мишката. В долното чекмедже на писалището откри голям бележник и го разгърна, за да намери празна страница. Докато слагаше бележника върху бюрото, в съзнанието му внезапно изникна жилището на Анжелика Блюм. Фабел си спомни разчистената ниска масичка, от която беше вдигнато всичко, за да се направи място за потока от мисли, на които не пречи нищо. Отново го жегна вина при спомена за жената, която не беше срещал никога, но сега познаваше толкова отблизо, и която се бе опитвала така настойчиво да се свърже с него.

Първото име, което написа, беше „Анжелика Блюм“. До нейното сложи името на Урсула Кастнер. После на Тина Крамер. Прокара отвесна черта и раздели страницата на две — в първата половина бяха имената на трите жертви. От другата страна написа имената на Ханс Клугман и Джон Максуейн. Още една отвесна черта. Сетне сложи името, което Махмут му беше споменал: Васил Витренко.

След половин час разполагаше с шест отвесни колони с имена, дати и ключови факти. В горния край на всяка от колоните стоеше едно от шестте имена, с които беше започнал. Най-незапълнена беше колоната с името на Васил Витренко. Фабел беше прехвърлил наум всички възможни връзки, съвпадения и допирни точки. Така получи по-сбито обобщение на онова, което вече бяха записали върху дъската. Но не се налагаше да пренарежда сведенията. Целта му беше самото действие: да пренасочи и пренареди мислите си, да получи възможност да състави карта на пътешествието, което беше предприел. Едно име се появяваше постоянно в половината колони: Айтел. Първата жертва — Урсула Кастнер, беше свързана, макар и косвено, с „Нов хоризонт“, където основен акционер беше групировката „Айтел“, за втората жертва — Тина Крамер, не се знаеше да е имала някакви отношения с Айтел; третата жертва — Анжелика Блюм, познаваше Айтел-младши и беше взимала интервю от Айтел-старши, а според приятелката й Ерика Кеслер беше работила върху компрометиращ за някого от двамата материал; Джон Максуейн се водеше на хонорар към същата групировка. Бандата на Витренко сякаш хвърляше сянка зад редовете от имена и факти. Клугман се беше опитал да се внедри сред украинците, а на мястото, където беше убит, бе намерено оръжие, украинско производство. Убийците обаче не бяха украинци. Краус бе повече от сигурен в това. Анжелика Блюм беше работила и върху материал за акциите, осъществени от батальоните на съветската милиция и служби за сигурност, и вероятно ги беше сравнявала с жестокостите на хамбургския Полицейски батальон на запасняците през Втората световна война.

Самият Фабел беше изживял позора по задника да го изрита някакъв възрастен славянин. Щеше да бъде много меко казано нападателят да се опише като човек, който се владее: той очевидно беше специално обучен професионалист. Фабел направи кръгче около името на Витренко. Нямаше представа на колко години е той. Дали възрастният мъж не беше самият Витренко?

Ханс Шрайбер, кметът на свободния ханзенски град и територия Хамбург, също присъстваше осезаемо. Познаваше две от жертвите, едната, от които съвсем отблизо. И беше последният, видял Анжелика Блюм жива — с изключение на убиеца.

Фабел се облегна на стола, кръстоса ръце зад главата си и погледна надолу към страницата, сякаш изучаваше отвисоко пейзажа на разследването. Налагаше се да разговаря и с двамата Айтел — бащата и сина. Искаше да провери дали предчувствието му за Максуейн ще се окаже вярно. Фабел не беше убеден, че Максуейн е човекът, когото издирват, но в него имаше нещо съмнително. Той погледна плана, който Ана Волф предлагаше за операцията със „срещата“ в петък вечер. Беше разработен добре, но Фабел пак се притесняваше да прати младата жена толкова близо до възможен заподозрян. Освен това трябваше да внимават много да не им предявят обвинение в злепоставяне.

Фабел беше толкова погълнат от плаването по каналите на собствените си мисли, че се стресна, когато телефонът иззвъня. Търсеше го Холгер Браунер, ръководителят на екипа криминалисти.

— Е, Ян, мога откровено да заявя, че правиш всичко възможно животът никога да не бъде скучен. Изпратил си ни твърде необичаен предмет.

— Оръжието, с което е извършено убийството ли?

— Да. То. И както вече ти казах, наистина е много, много необичайно и любопитно в Хамбург да се появи точно такъв пистолет.

— Виж ти!

— С буквите на кирилица е написано „ФОРТ-12“. Девет милиметров. Барабанът е на „Макаров“ за дванайсет патрона, самозареждащ се. И тук започва най-любопитното. Такова оръжие се използва в украинската полиция и сили за сигурност. — Фабел запомни това. Още една връзка. Браунер продължи: — Съветските тайни служби са разчитали главно на пистолети „Макаров“, но след разпадането на комунистическия блок украинските специални части и тайни служби са настояли за нещо по-надеждно, затова са закупили от завода в Ухерски Брод чешки машини и са започнали да произвеждат „ФОРТ-12“.

— Марката не се използва от цивилни, така ли?

— Поне доколкото знам аз — не. Накарах нашия спец по балистика и огнестрелно оръжие да провери как стоят нещата. Пистолетът е оръжие, което се използва в полицията и в службите за сигурност, а не във въоръжените сили.

— Благодаря ти, Холгер.

Фабел затвори, после набра номера на Вернер в помещението за разпити. Не вдигна никой. Фабел звънна в кабинета на отдел „Убийства“. Там беше само Мария Клее.

— Виждала ли си Вернер? — попита я Фабел. Мария отговори, че не го е срещала. — Тръгвам си. Ако го видиш, му кажи да ми звънне. Просто исках да разбера какво е направил с Ханзи Краус.

— Още ли държиш да дойдеш на срещата с оня откачен одинист? Утре в десет сутринта?

— Изгарям от нетърпение.

Наближаваше осем и половина вечерта, когато Фабел си тръгна от отдел „Убийства“. Обади се на Сузане от колата. Тя вече беше вечеряла, но се съгласи да се срещнат в един бар на Милхщрасе. След като затвори, Фабел свали гюрука на автомобила и пусна един компактдиск. „Forteetzung Folgt“^[2]. Наду звука и изключи клетъчния телефон. Тази вечер смяташе да се весели. Feierabend^[3].

 

 

Петък, 20 юни, 10:00 ч. сутринта

Шанценфиртел, Хамбург

Шанценфиртел е от кварталите в Хамбург, които са известни като доста западнали и същевременно се славят като модни и често посещавани. Тук е пълно с какви ли не ресторанти, барове и кафенета, които отразяват многонационалния облик на населението, както и най-различни специализирани магазини. Въпреки това наред с последния писък на модата ще се натъкнете на беднотия и на сгради, където живеят семейства на имигранти с оскъдни възможности. Обширният парк Щерншанцен с неговата величествена Wasserturm^[4] привлича денем семейства, а нощем наркопласьори и често се превръща в сцена за протести срещу наркоманията.

Магазинчето на Бьорн Янсен беше сместено между малко кафене и японски ресторант на две крачки от Щреземанщрасе. Беше тясно и задръстено с книги, сувенири и произведения на изкуството, които изглеждаха втора ръка и носеха едва доловимия отпечатък на „Ню Ейдж“.

Бьорн Янсен не се вместваше точно в образа, който изникваше в съзнанието на Фабел, когато си представяше викингите. Вярно, беше рус, но косата му беше с един-два оттенъка по-тъмна, отколкото на Фабел, и беше старателно и безуспешно пригладена, така че да скрие лъсналото плешиво теме. Янсен беше нисък и възпълен и говореше немски безупречно, но под съпровода наясно доловимия датски акцент. Представата за Янсен като воин с метален шлем, който скача от лодката и размахва викингска бойна брадва, граничеше и с комичното, и с физически невъзможното.

Както стоеше зад отрупания с какво ли не щанд, Янсен протегна ръка над безредието, за да се здрависа с двамата полицаи. У него имаше нещо прикрито и боязливо и на Фабел му направи впечатление, че от време на време хвърля крадешком по някой поглед с воднистосините си очи към краката и гърдите на Мария. Тя също го усети и го погледна така, сякаш му казваше без недомлъвки: „Мръсник“.

— Господин Янсен — усмихна се учтиво Фабел. — Госпожа Клее ми обясни, че членувате в одинистки култ и вероятно ще ни окажете съдействие по случай, който разследваме.

Янсен също му се усмихна и се ръкува с него. Върху лицето му се четеше предпазлива снизходителност.

— Не, не, не, господин Фабел. Не членувам в никакъв култ. Аз съм Gothi — първожрец, на Blot на асатру. Изповядвам първоначалната вяра на Северна Европа.

— Все едно. Бих искал да ми разкажете малко за своята религия. Разследваме няколко убийства, които наподобяват ритуал. Според нас в тях се долавя влиянието на древноскандинавските обреди.

— Мога да ви уверя, господин Фабел, че асатру е вяра на мира и разбирателството.

— Две ценности, с които грабителите викинги са особено известни — подметна присмехулно Мария.

Янсен й се усмихна и продължи:

— Асатру, това е вярата на всички северно- и западногермански народи: шведите, датчаните, англосаксонците, племената, известни като германци. На мъже и жени, на селяни и войни, на свободни хора и роби. Това в никакъв случай не е вяра само на нашественици, точно както християнството не е вяра само на нацистите. При всички положения етимологията на думата „викинг“ не е ясна. Според някои тя произлиза от „Vik“, „село“… и викингите са били най-обикновени селяни, които са пътешествали, за да търгуват и да завоюват само когато реколтата не е можела да удовлетвори потребностите на все по-многобройното население. Вярата им се корени по-скоро в природата, отколкото във войната.

— Да, но те са правели кървави жертвоприношения — напомни Фабел.

— Да. И ние ги правим и досега. Hlautbowl е съдът на Blot. Днес го пълним с медовина й пием от него, преди да дадем на боговете дела, който им се полага. Blot на старонемски означава „кръв“. В дълбока древност пълнели hlautbowl с кръвта на закланото животно. Погрешно е да се смята, че това е нещо необичайно или проявление на варварщина. Хората колели животни за Blot точно както го правели, за да посрещнат гост. Асатру е свързан по-непосредствено със своите богове и те се разглеждат като съвсем истински, живи съставни части, които участват в обичайния всекидневен живот.

— А днес жертвоприношенията играят ли някаква роля във вашата вяра?

— О, да… и то голяма. Blot продължава да е обред, свързан с жертвоприношението. В асатру обаче то се възприема по-скоро в смисъл на даване. Понякога изливаме медовината на земята, в чест на Майката Земя. Даваме й я в замяна на онова, което тя е дала на нас. Нашите жертвоприношения и символи са възприети от християнството. Например в богослужението на римокатолиците или в празниците на плодородието. Великден всъщност е заимстван от празника в прослава на богинята Еостра, която се превръща в заек и крие златните си яйца из полето. Затова децата и досега ходят да търсят яйца.

— Жените заемат ли някакво място във вашата вяра? — поинтересува се Мария.

— Разбира се, госпожо главен комисар — възкликна Янсен и този път усмивката му беше едва ли не похотлива. — Жените създават живота. В асатру те са почитани и често ритуалът Blot се отслужва не от Gothi, а от Gythis, първожрицата.

Това не направи особено впечатление на Мария.

— А какъв е по-особеният „дар“, който се очаква жените да поднесат?

— Не разбирам въпроса ви — отговори Янсен, макар че от лицето му личеше обратното.

Фабел бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади копие от снимката, която бяха направили на челото на Михаела Палмер в държавната болница в Куксхафен.

— Това според мен е руната гебу…

Янсен сви рамене.

— Би могло да е кръст. Или Х.

— Този знак е бил нарисуван върху челото на жертва, принудена да участва насила в ритуал като древноскандинавските. Била е изнасилена многократно от мъже с еднооки брадати маски.

Янсен трепна.

— Вотан… или Один… — Той се позамисли. — Които и да са били тези хора, господин Фабел, те не само извършват ужасно престъпление, но и сквернят една мирна, ведра вяра. За разлика от другите религии асатру отстоява неприкосновеността, свободата и правата на личността. Готов съм да ви помогна с каквото мога. — Янсен се взря по-внимателно в снимката. — Да… да… би могло да е руната гебу. Гебу определено е свързана с Blot. Тя е символ на даряването, на жертвоприношението. Както вече ви обясних, двете представи са тясно свързани.

— И вие твърдите, че никой, изповядващ вашата вяра, не би участвал в подобно нещо?

— Естествено! Това е оскверняване на вярата ни. Точно както черната литургия е оскверняване на римокатолицизма.

Янсен замълча, сякаш обмисляше нещо.

— Какво има, господин Янсен?

— Чувал съм слухове… преди около година-две.

— Слухове за какво? — попита Мария, без да прикрива нетърпението си.

Фабел я стрелна с поглед.

— Във и около Хамбург има няколко общности, изповядващи асатру. Всички ние вярваме като цяло в едно и се противопоставяме на всяко отрицателно или насилническо тълкуване на основните положения в религията ни. Но както във всяка друга вяра, и в нашата има тъмна страна. Преди година-две се говореше, че няколко души са се отцепили. Доколкото разбрах, са съвсем малко на брой и не допускат в общността си кого да е.

— И те предпочитат черната магия в тази… — Мария затърси точната дума. — В тази религия…

Янсен кимна.

— Според мълвата се придържат към seidhr… шаманската традиция в одинизма. Попитахте за мястото на жените в асатру. Е, според преданието seidhr се изповядва главно от жени. Но доколкото разбрах, в общността, за която ви казах, членуват само и единствено мъже.

— Имате ли представа кои точно?

— Не. Както ви обясних, това са само слухове. Знам обаче, че пак според мълвата в общността има много влиятелни хора. Доколкото разбрах, в нея участва и един чужденец.

Фабел и Мария се спогледаха.

— Възможно ли е обредното изнасилване да играе някаква роля в ритуалите им? — попита Фабел.

— Не, традиционната вяра не го предполага в никакъв случай. Но в ритуала на Blot присъства и представата за саможертвата. Това да жертваш себе си. Може би става въпрос за някакво нейно изопачено тълкуване. Руната гебу със сигурност е свързана с „дара“ или жертвоприношението. По време на Blot се повтаря като galdr, или обредно песнопение. Съществува и представата за ond. Това е блаженство. Всъщност означава „радост“, но предполагам, че също може да се тълкува превратно. Няма да отрека и че в древността изповядващите вярата са вършили и тъмни деяния. Един арабин станал свидетел как на погребението на главатар на викингите някаква жена преспала със седем различни мъже и чак тогава се качила на погребалната лодка, за да бъде изгорена жива заедно с тялото на главатаря.

— Толкоз за вашата вяра на мира и разбирателството — подметна Мария.

— Християните също са горили на клада еретиците и така наречените вещици — напомни Янсен с хладна усмивка и поглед, вперен в блузата на Мария. — Както с всяка философия или религия, и с асатру са възможни злоупотреби. Наистина нямам представа дали слуховете за тази секта са верни и дали тя има нещо общо с разследването, което провеждате. Просто се опитвам да съм полезен.

— Наистина ни помогнахте много, господин Янсен — потвърди Фабел, като погледна многозначително Мария. — А да сте чули някой да споменава откъде е този чужденец?

Янсен поклати глава.

— Не, съжалявам.

— Или къде се събира общността?

— Не. Опасявам се, че не знам. Доколкото разбрах, са много потайни.

— Благодаря за съдействието — каза Фабел и протегна ръка на мъжа.

Той си направи труда да излезе иззад щанда и да ги изпрати чак до вратата.

— Винаги на ваше разположение.

Отвори им вратата, но усмивката му беше запазена единствено за Мария.

Бяха дошли с нейната кола и я бяха оставили зад ъгъла. Тя изключи алармата. Фабел спря с ръка върху дръжката на вратата и погледна Мария.

— Какво? — попита тя, сякаш се защитаваше.

Фабел се усмихна.

— Господин Янсен не ти е особено симпатичен, а…

Мария потрепери, свъси се и каза „Уффф!“.

— Жалко — отбеляза Фабел, докато се качваше в автомобила. — Той си падна доста по теб.

Мария не потегли веднага. Продължи да седи с умислено лице и зареян поглед.

— Странно, нали?

— Кое? — попита Фабел.

— Че хората вечно се стремят към нещо. И понякога това нещо е ужасно.

— Кого имаш предвид, хората, отцепили се от групата на Янсен ли? Сектата вътре в сектата?

— Да. Смяташ ли, че Янсен изобщо вярва в тези дрънканици за асатру? Или хората, които са изнасилили онези момичета? Дали наистина смятат, че имат някакво религиозно оправдание?

Фабел издаде устни.

— Съмнявам се, Мария. Поне на смислено равнище. Колкото до Янсен… може и да вярва. Както казваш самата ти, толкова много хора се хващат за някакви нравствени сламки и се опитват да придадат форма и смисъл на живота си. Без това светът е тъмен и самотен.

Мария подкара и се сля с потока от автомобили.

 

 

Петък, 20 юни, 12:00 ч. на обяд

полицейското управление на Хамбург

Секретарката на Норберт Айтел като че ли имаше една-единствена задача: да не допуска външният свят да има някакъв допир с шефа й. Накрая свърза по телефона Фабел, но се наложи той да се закани, че ще отиде с няколко полицаи и ще арестува всеки, който не им оказва съдействие.

— Да, господин главен криминален комисар…

Докато разговаряше с Фабел, Норберт Айтел беше разсеян, сякаш четеше нещо много по-важно.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Много бих искал да дойда и да поговорим… с вас и с баща ви, ако е удобно едновременно.

— Мога ли да попитам във връзка с какво?

— Доколкото разбрах, сте познавали Анжелика Блюм.

— А… да… ужас, какъв ужас. Но как можем да ви помогнем ние?

Фабел усети, че вече е привлякъл вниманието на Айтел.

— Главно с някои подробности.

— Но баща ми не познаваше Анжелика. Ако не ме лъже паметта, са се срещали само веднъж… съвсем за кратко. Не виждам с какво може да ви помогне той.

— Според мен е по-добре да го обсъдим, когато се видим. Днес в два и половина следобед удобно ли ви е?

— Ами… мисля, че да, но не мога да говоря от името на баща си. Той не работи в този бранш. Занимава се с друго.

— Добре, господин Айтел. Ако баща ви е възпрепятстван, можем да уредим да го докарат с автомобил в полицейското управление… не бих искал да му създавам неудобства.

След тази закана гласът на Айтел стана студен и твърд.

— Ще видя какво мога да направя — каза той и затвори.

 

 

Фабел поръча от бюфета обяд за всички, които се бяха събрали в общото помещение на отдел „Убийства“. Искаше час по-скоро да чуе доклада на Ана за операцията с Максуейн на следващата вечер. Ана беше внесла съвсем дребни поправки, в първоначалния си план. Беше поискала в групата за наблюдение да се включат още двама полицаи и така те бяха станали общо десетима без нея. Фабел одобри допълнителните мерки за сигурност и заподозря, че за тях е настоял Паул Линдеман. Както се беше надявал, Ана беше посочила именно Паул за ръководител на групата. В клуба щяха да влязат двама полицаи, останалите осем щяха да се пръснат по различните превозни средства. В микробуса без стъкла отзад щеше да има двама тежковъоръжени полицаи от групата за бързо реагиране, пак там щяха да бъдат Паул и Мария, както и електронното оборудване, свързано с подслушвателното устройство на Ана. Микробусът щеше да бъде нещо като щабквартира, откъдето щеше да се наблюдава кой какво прави и да се дават нареждания на останалите от екипа. Двама души щяха да се придвижват с мотоциклети, за да не изпуснат Максуейн, ако той реши да отпраши нанякъде с поршето. Имаше и два автомобила, всеки с полицай от отдел „Убийства“. Всичко това означаваше, че хората, които държаха под наблюдение Максуейн, щяха да се сменят непрекъснато, за да избегнат подозренията, а ако той объркаше нещо конците, полицаите щяха да го задържат за броени секунди. Както Ван Хайден вече беше натякнал, предприемаха доста скъпа операция само защото Фабел има някакво предчувствие, а на Ана внезапно й е хрумнало да импровизира. Но поне за парите, които Фабел можеше да отдели, операцията наистина включваше всички възможни мерки за сигурност.

След заседанието той повика в кабинета си Ана, Паул, Вернер и Мария. Съобщи им за срещата с Айтел младши и старши същия следобед и попита Мария и Вернер дали могат да дойдат с него.

— Искам да имам числено превъзходство… или поне да не им отстъпвам — обясни Фабел, когато го попитаха защо настоява да ходят с него. — Те са двама, подозирам, че ще присъства и най-малко един адвокат. Просто искам присъствието ни да се усети.

Фабел беше получил окончателното заключение на Браунер за оръжието, с което е бил убит Клугман. Той разказа на всички какво представлява пистолета и какво им бе съобщил Ханзи Краус за убийците. Прикани ги да си кажат мнението.

— Както личи, са искали да намерим оръжието — предположи Мария, — а Краус е осуетил плана им, защото е бил там и пръв е взел пистолета. Някой е искал да решим, че убийството е извършено от украинци.

— Но те сто на сто са знаели, че всичко изглежда инсценирано — напомни Фабел.

— Изглежда ни само защото някой ги е чул и може да потвърди, че са били германци — включи се и Вернер. — Ако не знаехме това, можехме да решим, че оръжието е оставено нарочно като своеобразно предупреждение… и поемане на отговорност. — Той се свъси. — На този Ханзи Краус му стана нещо, шефе. Снощи даде пълни показания и прегледахме някои от папките със снимки. После го заведох да хапне нещо в бюфета. Не знам какво го прихвана, но ни в клин, ни в ръкав ми заяви, че трябвало да си тръгва. Попитах го какво се е разбързал, но той ми каза някаква пълна безсмислица. Обеща да се върне днес, но аз настоях да остане още малко, за да прегледаме и други папки със снимки. Сложих го да седне на една маса и отидох да купя нещо за ядене, а когато се върнах, него го нямаше. Точно тогава си се опитал да се свържеш с мен по телефона… Хукнах да го гоня.

— Но нали е дал показания? — попита Фабел. Вернер потвърди, че ги е получил. — На твое място, Вернер, нямаше да се безпокоя, че си е тръгнал толкова внезапно. Човекът все пак е наркоман, трябва да си подхранва зависимостта. Когато го оставих в управлението, ми се стори, че вече го тресе наркотичен глад. Ние ще отидем да го вземем, ако той не се появи сам. — Фабел се извърна към Мария. — Събра ли сведенията за Айтел, за които те помолих?

Мария му подаде папката, която беше донесла.

— Айтел старши не е цвете за мирисане. В папката съм описала всичко, но накратко… Волфганг Айтел е на седемдесет и девет години. Родом е от областта Пасау в Обербайерн. Членувал е в младежката хитлеристка организация. През 1942 година се е записал в СС. Като повечето свине есесовци, очевидно страда от избирателна амнезия, но от архивите — доколкото изобщо може да им се вярва — се вижда, че е започнал като Ubersturmführer — младши лейтенант, и в края на войната се е издигнал до Hauptsturmführer, или капитан.

Фабел отвори папката и видя черно-бяла снимка на нагъл младеж най-много на двайсет и една години, който обаче си беше придал вида на човек с повече власт. Беше облечен в есесовска униформа. Фабел беше очаквал да види върху яката двойната светкавица. Внезапно се сети, че ако наистина имаше такива светкавици, това щеше да бъде поредната древногерманска руна. Нацистите бяха заимствали Sigrunen — древната руна за победа, и удвоена, я бяха използвали като отличителен знак на Schutzstaffel^[5]. Тях обаче ги нямаше върху снимката. Вместо светкавици, върху десния ревер на куртката на Айтел се виждаше застанал на задни крака бял лъв на черен фон. Фабел обърна фотографията към Мария.

— Какво означава този отличителен знак?

Младата жена грейна в усмивка.

Това ни отвежда в прелюбопитна територия. Не се съмнявам, че става въпрос за съвпадение, но това е отличителният знак на Четиринайсета гренадирска дивизия на СС. Известна е и като Division-Galizien — Галицийската дивизия. Както знаеш, Галиция е историческа област, в която е влизала и част от днешна Украйна. Галицийската дивизия на СС се е състояла от украинци, които са смятали, че това е начин да освободят страната си от Сталин.

— Украински бойци под командването на германци.

— Точно така. И сред тях е бил и Айтел. След разгрома при… — Мария замълча и погледна в бележките си. — След разгрома при Броди дивизията се изтегля в Австрия. Точно там Айтел се предава на съюзниците — само и само да не попадне в съветски ръце. След войната лежи четири години в затвора. През 1956 година регистрира в Мюнхен търговска фирма „Айтел“ и в средата на шейсетте вече е мултимилионер. Жена му, сега покойница, е от Хамбург и през 1972 той се мести заедно със седалището на фирмата тук. Помага на сина си да регистрира медийната групировка „Айтел“, на която преди десет години продава и търговската фирма. Така получава възможност да насочи всичките си усилия към „политическата“ кариера. През 1979 година основава СГТ — съюза „Германия за германците“. До падането на Стената и Wende^[6] съюзът остава почти незабелязан. А и след това няма голяма подкрепа. Накратко, мръсна история.

Фабел се взря в Мария, сякаш това щеше да му помогне да осмисли информацията, която му беше съобщила. После рече:

— Странно е, че в нашия случай украинската връзка излиза на преден план толкова често.

— Както вече казах, този път едва ли е нещо повече от съвпадение.

Фабел сви рамене.

— Вероятно. — Известно време той мълча. — А синът… Норберт?

— Издател на жълти вестници и списания, който има политически амбиции. Следвал е в Хамбург и Хайделберг и с подкрепата на баща си, включително и парична, е пуснал на пазара „Шау Мал!“. Групировката „Айтел“ започва да изкупува други фирми и да се разраства и сега присъства във всички медии, включително в Интернет…

— Затова са наели човек като Максуейн — прекъсна я Вернер.

Мария продължи:

— Групировката издава жълти вестници и списания и в Холандия, Полша и Чешката република. Освен средства за масово осведомяване има дъщерни фирми в областта на недвижимите имоти и малка строителна фирма. Към всичко това трябва да добавим външнотърговската фирма, която Норберт е купил от баща си. В политиката е вдясно от центъра. Много вдясно. Но се кандидатира като независим. Очевидно си дава сметка, че ако се обвърже със СГГ, това само ще му навреди. Кълне се, че не е неонацист или крайнодесен. Но политическата му програма е насочена главно срещу имигрантите, в защита на закона и реда. Женен е за някаква аристократка. Марта фон Берг.

— Има ли някаква връзка с градския съветник Юрген фон Берг? — попита Фабел.

— Не знам, шефе. Но знам, че е запазила моминското си име и че по едно време мъжът й дори се е представял като Норберт фон Берг Айтел. После обаче се е отказал. Това, че е взел аристократичното име на жена си, се е тълкувало като знак, че той подкрепя новата мода сред германците либерали да обединяват своето име с името на жените си. А това не се вписва в образа му на привърженик на традиционното. Носи му се славата и на женкар, но той прави всичко възможно да я поразсее.

Фабел се потърка по брадичката.

— Какви прекрасни хора! — Той си погледна часовника. — Май е време да ги посетим.

 

 

Петък, 20 юни, 2:30 ч. следобед

Нойщат, Хамбург

Седалището на медийната групировка „Айтел“ се намираше в огромна лъскава административна сграда от стомана и стъкло в сърцето на деловия квартал Нойщат. Фабел се интересуваше от добра архитектура, което означаваше, че не се интересува точно от тази сграда. Тя представляваше бездушна скъпа кутия, която въпреки хвърлените пари приличаше на хотелско фоайе. Униформеният портиер на пропуска заведе Фабел и антуража му при асансьорите.

На първите два етажа в сградата се намираше редакцията на „Шау Мал!“, на третия беше „Те Ве Еспресо“, седмичен телевизионен справочник, също издаван от групировката „Айтел“. На четвъртия етаж имаше табела „Отдел «Комуникации»“. Един етаж по-горе се помещаваше администрацията на групировката. Точно там бяха и просторните кабинети на Норберт Айтел.

Пред вратата на асансьора ги чакаше застаряваща жена със сурово изражение. Както предположи Фабел, същото лице, с което беше кръстосал шпаги по телефона. От вида й личеше, че не е свикнала някой да оспорва властта й.

— При господин Айтел ли идвате?

Фабел показа овалната си полицейска значка.

— Главен комисар Фабел.

Жената огледа другите със заучено надуто презрение, което Вернер веднага разсея със смеха си.

— Елате с мен — каза намусено жената.

Тя отведе Фабел, Вернер и Мария в нещо като приемна — безрадостно място в дъното на етажа, разделен само с прегради, бряг, където се разбиваха вълните на гласовете, дошли от морето бюра. След десет минути секретарката с каменното лице ги заведе в заседателна зала, предната стена, на която беше от стъкло.

Минута по-късно при тях дойде Норберт Айтел. Беше без сако, с навити до лактите ръкави на ризата и разхлабена вратовръзка. Усмихна се любезно, но се движеше като човек, който има и по-важна работа. Държа вратата, докато в залата не влезе снажен, строен по-възрастен мъж с вид на аристократ и с гъста коса с цвят на слонова кост, която, точно както и преди шейсет години, започваше от челото. Фабел позна есесовеца от снимката, сега обаче той беше постигнал властта и зрелостта, която се бе опитвал толкова усърдно да излъчва като нагъл младеж. След Айтел старши влезе среден на ръст мъж към четирийсетте.

— Добър ден, господин главен комисар — поздрави Норберт Айтел. — Това е баща ми Волфганг Айтел. — По-възрастният мъж протегна ръка и кимна рязко. Фабел очакваше едва ли не да изтрака и с токове. — А това е Вилфрид Ваалкес, шефът на правния ни отдел.

Фабел и Мария се подсмихнаха и се спогледаха. Адвокатът. Фабел представи двамата си подчинени. Известно време разглежда юриста. Ваалкес беше фризко име, но той изрече „Guten Tag“^[7] на географски неутрален книжовен немски.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Норберт Айтел и махна с ръка, за да им покаже да седнат около овалната заседателна маса. Още преди Фабел да е отговорил, той добави: — Да ви предложим ли нещо? Кафе… чай?

— Не, благодаря — отказа от името на всички Фабел. Адвокатът и Айтел старши също седнаха. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса за Анжелика Блюм. Какви бяха отношенията ви с нея в професионален и личен план?

— Лични отношения почти нямахме… а колкото до професионалните, изобщо не сме работили заедно. Да ви призная, Анжелика се отнасяше пренебрежително към изданията ни. Смяташе се друга категория.

— А вие не сте ли съгласен?

Норберт Айтел се засмя.

— Уважавах много Анжелика за нейните способности. Но смятам, че и нашите издания носят печата на качеството. Познавах Анжелика главно покрай някои наши проекти и общи приятели.

— А вие, господин Айтел? — обърна се Мария към бащата. — Какви контакти сте имали с госпожа Блюм?

Волфганг Айтел отметна глава и я погледна иззад орловия си нос.

— Никакви. Е, срещали сме се веднъж в „Алтона Кроне“… вероятно преди около половин месец.

— Но бих казала, че и двамата сте я недолюбвали… — продължи Мария, без да довърши изречението.

— Не разбирам…

Норберт Айтел използва мекотата на чертите си, за да се усмихне объркано, докато баща му продължи да седи безизразно.

— Госпожа Блюм е подготвяла публикация, в която се твърди, че сте обмисляли сделки с недвижими имоти с чуждестранно участие — заяви Мария, като се постара гласът й да звучи спокойно и убедено.

Фабел се взря съсредоточено в Норберт Айтел, решен да не издава изненадата си от блъфа на своята подчинена. Усмивката на Айтел дори не трепна и самата й продължителност вече издаде, че е неискрена. Мария беше уцелила в десетката. Но този път отговори не самият Норберт, а баща му.

— Господин главен комисар, сега научаваме, че госпожа Блюм е възнамерявала да пише материал, в който се споменава за мен или сина ми. Вярно е, че осъществяваме сделки с недвижими имоти. Вярно е и че работим с чужди фирми. Самият аз дълго съм се занимавал с внос и износ. Дори и госпожа Блюм да е смятала да публикува нещо за нас, мога да ви уверя, че не само не сме в течение, но и нямаме представа на какво е щял да се основава такъв материал.

Фабел смени темата.

— Ако не греша, по време на войната сте служили на Ostfront^[8]. Командвали сте украинци, нали?

Искрата в очите на Волфганг Айтел се превърна в пламък, сетне в бушуващ черен огън. Нищо от него не се просмука в гласа, в изражението и движенията му.

— Наистина не виждам какво общо има това, господин главен комисар…

Фабел изпита чувството, че гледа през метър оловно стъкло сърцето на ядрен реактор: че става свидетел на нещо изключително мощно и смъртоносно, което обаче бива сдържано.

— Просто Украйна присъства осезаемо в нашето разследване.

Това си беше самата истина, но как ли щеше да го изтълкува Айтел? Фабел замълча — очакваше възрастният мъж да каже нещо.

Волфганг Айтел приглади с длани косата си с цвят на слонова кост по слепоочията. Отговори обаче синът му:

— Работим с фирми в цяла Европа и не само. Притежаваме издателски къщи в Холандия, Полша и Унгария. В сделките с недвижими имоти имаме съдружници и в Съединените щати, и в Украйна. Не смятам, че това само по себе си е нещо необичайно.

Право в целта! Фабел и Мария се спогледаха бързо. Фабел се помъчи да не проличи, че злорадства. Той отново се обърна към Волфганг Айтел.

— Според мен всички знаем, че материалът на госпожа Блюм не се е основавал само на някаква сделка с партньори от Източна Европа, нали?

— В такъв случай, господин Фабел, вие знаете повече от мен.

Намеси се и адвокатът Ваалкес.

— Смятам, господин главен комисар, че стигнахте прекалено далеч. Съгласихме се да разговаряме с вас, защото всички тук сме ужасени от убийството на госпожа Блюм и сме готови да направим всичко по силите си, за да съдействаме за залавянето на това чудовище. Длъжен съм обаче да отбележа, че въпросите, които задавате, са твърде неуместни. Сякаш се стремите да въвлечете клиента ми в разговор, който няма нищо общо с разследването.

— Не съм забелязала да обвиняваме някого в нещо — натърти Мария. — Просто се опитваме да установим каква връзка има между групировката „Айтел“ и госпожа Блюм.

— Мисля, че го изяснихме.

Норберт Айтел стана от стола, за да покаже, че разговорът е приключил. Никой от полицаите не последва примера му. Фабел се обърна към Ваалкес.

— Смятам, че ще бъде в интерес на всички, ако и двамата ви клиенти опишат какво точно са правили в дните на убийствата, които разследваме, и посочат имената на хората, които да потвърдят думите им. Ще ви бъда признателен, ако това стане възможно най-скоро…

— Възмутен съм! — прокънтя гласът на Айтел старши, докато той се изправяше с бързина, несъответстваща на възрастта му. — Нима обвинявате мен или сина ми в някаква съпричастност към тези злодеяния?

Фабел, който не се помръдна от стола, заяви спокойно:

— Искането ни, господин Айтел, е съвсем рутинно. — Мария подаде на Фабел лист хартия, на който беше написала времето и датите на убийствата. Фабел се изправи и отново се обърна към Айтел старши. — При всички положения, господин Айтел, си мислех, че имате опит в отговорите на трудни въпроси…

Този път избухна Ваалкес.

— Прекалихте, господин Фабел! Това е недопустимо. Възнамерявам да известя началниците ви…

Фабел се изправи и подаде на Ваалкес листа хартия.

— Времето, мястото, свидетелите… Изчерпателен отговор и от двамата ви клиенти. — Той се извърна към Норберт и Волфганг Айтел. Очите на по-възрастния мъж блестяха под гъстите бели вежди. — Приятен ден, господа — пожела Фабел и, следван от Мария и Вернер, излезе от помещението.

Тримата не казаха нищо, докато не се качиха отново в асансьора. Веднага щом вратата се затвори, грейнаха в усмивки.

— Май ще се наложи да поровим доста, нали? — попита Фабел.

— Ще се заема веднага — обеща Мария. — Много мило от тяхна страна, че ни показаха правилната посока. Като начало ще проуча какви са връзките на търговската и издателската фирма на Айтел с Украйна.

— Справи се блестящо, Мария — похвали я Фабел.

— Благодаря, шефе.

Вернер продължи да мълчи.

— Между другото — допълни Мария, докато вратата на асансьора се отваряше на партерния етаж, — мислех да ти кажа по-рано… Разполагам с подробности за всички връзки на полицаите, които сега се водят на щат в управлението, с тайните служби на Украйна. Направо няма да повярваш чие име излезе първо.

— Чие?

— Твоето.

— Моля? Никога през живота си не съм ходил в Украйна.

— Помниш ли, преди време подготви доклад за Европейския конгрес по серийни престъпления, извършени от психопати? Онзи за убийствата, извършени от Хелмут Шмит?

— Да…

— Оказа се, че го изучават в Центъра по криминалистика в Одеса, където украинските полицаи се обучават да издирват серийни убийци.

Вернер и Мария тръгнаха към огромната двойна врата от хром и стъкло, водеща към улицата. Фабел продължи да стои — гледа известно време колегите си, преди да ги последва.

 

 

Петък, 20 юни, 7:00 ч. вечерта

полицейското управление на Хамбург

Колегите на Ана Волф бяха свикнали с обичайния й неопънкарски вид — с прекалено силния грим, голямото кожено яке и впитите дънки, и се постреснаха, когато тя влезе в общото помещение на отдел „Убийства“. Вернер и двама полицаи от екипа, който щеше да я охранява, подсвирнаха възхитени, Мария й направи комплимент, а Фабел допря ръце, сякаш ръкопляска. Паул Линдеман просто си изглеждаше притеснен.

Гримът на Ана беше по-приглушен — колкото да открои едрите й черти, късата й черна коса също беше сресана по-умерено. Черната рокля до средата на бедрата подчертаваше извивките на тялото й и разкриваше красивите й крака. В сутиена без презрамки под роклята бяха прихванати микрофонът и кабелът на подслушвателното устройство, които Мария й беше помогнала да прикрепи. От техническия отдел вече бяха проверили дали работят.

— Бих казала, че стръвта е вече върху кукичката — усмихна се Мария.

— Добре, хайде да повторим още веднъж — подкани Фабел. — Ана!

Тя изложи за пореден път най-подробно плана за действие. Остави за накрая най-важното.

— И запомнете думите, които ще ми бъдат нещо като паникбутон. Ако чуете да казвам: „Не се чувствам много добре“, значи трябва да дойдете и да ме изведете. — Ана беше подбрала внимателно израза. Човек можеше да го изрече най-неочаквано при всякакви обстоятелства. Помещението беше като наелектризирано от очакване, притеснение и вълнение. — Сигурен ли си, шефе, че не искаш да дойдеш?

— Да, Ана, сигурен съм… задачата си е твоя. Но ще държа връзка с екипа, за да съм спокоен, че всичко е наред. Успех!

— Благодаря.

Всички от екипа излязоха заедно с Ана на паркинга и оставиха Фабел и Вернер сами в стаята на отдела. Сега тя изглеждаше празна и помръкнала, лишена от тръпката, която я беше изпълвала допреди няколко секунди. Цяла минута Фабел и Вернер мълчаха, после Вернер се обърна към началника си.

— Сега ли?

Фабел кимна.

— Но стой встрани. Само наблюдавай и следи радиовръзката. Не искам Ана и Паул да си помислят, че не им се доверявам и смятам, че няма да се справят сами. Ако има проблеми, няма да изключвам през нощта клетъчния телефон.

— Не се притеснявай, Ян.

— И, Вернер… — допълни Фабел. — Признателен съм ти, че го правиш. По-спокоен съм, като знам, че си само на хвърлей от тях с опита и познанията си.

Вернер сви огромни рамене и се усмихна.

— Всичко ще бъде наред — отсече той.

Подхвърли леко ключовете от колата в дланта си, обърна се и излезе от помещението.

 

 

Петък, 20 юни, 8:00 ч. вечерта

Санкт Паули

Срещу входа на нощния клуб беше спрял голям тъмносин микробус марка „Мерцедес Варио“, отстрани, на който се виждаше логото на „Електротехници «Ернст Томс»“. Минувачите едва ли обръщаха внимание на присъствието му: седалката зад волана и седалката до нея бяха празни и нямаше никакви следи от живот, ако не броим постоянното тихо въртене на вентилационния отвор върху покрива. Почти никой нямаше да забележи и че вторият вентилационен отвор не се върти, но си остава отворен и е обърнат към клуба.

Ана Волф се подсмихна, когато мъжът от охраната на входа й отвори вратата — явно не се досети, че това е същата жена, показала му толкова нагледно гъвкавостта на собствения му палец. Преди да влезе, тя се поизвърна и погледна нехайно по посока на микробуса. Почука леко и разсеяно с пръсти по гърдите си, после се обърна и влезе в клуба. Знаеше, че Паул и Мария, които седяха в приличната на пещера утроба отзад в микробуса и гледаха образа й, препращан от сложената във вентилационния отвор камера към монитора, са я видели как почуква по микрофона и би трябвало и да са я чули. Ако не я бяха чули, някой вече щеше да е притичал и да я е извел от помещението. Стори й се потискащо да е глуха, но не и няма. Хората, които я държаха под око от микробуса, чуваха всичко, което ставаше около нея, всяка дума, която тя казваше или й казваха, а самата Ана не можеше да ги чуе. Ако си беше сложила слушалки, като нищо можеха да я открият. Младата жена обаче знаеше, че в клуба вече седят двама души от екипа, и двамата оборудвани с радиостанции със слушалки, които щяха да следят всяко нейно движение.

Ана си пое дълбоко въздух, бутна вратата и влезе в основното помещение на клуба с дансинга. Пулсиращият ритъм я плисна, но не отнесе притеснението, от което я присвиваше под лъжичката.

 

 

Петък, 20 юни, 8:00 ч. вечерта

паркът „Алстер“, Хамбург

Фабел се срещна със Сузане, за да пийнат и хапнат в Пьозелдорф. През цялото време беше разсеян и се извини.

— Един от подчинените ми изпълнява в момента оперативна задача — обясни той. — Не бих казал, че съм особено спокоен.

— Свързано ли е със Сина на Свен?

Фабел кимна.

— Би могло и да е свързано. Разреших една млада жена на мое подчинение да се вживее в ролята на примамка.

— На Сина на Свен? — Сузане беше шокирана. — Този психопат е изключително опасен, непредсказуем и умен. С основание се притесняваш, Ян. Длъжна съм да кажа, че според мен това граничи с безотговорността.

— Благодаря ти — отвърна мрачно Фабел. — Почувствах се много по-добре. Но съвсем не съм сигурен, че това е нашият човек. Макар че не е изключено да има нещо общо с похищенията и изнасилванията.

— Единственото, което мога да кажа, е, че се надявам подчинената ти да знае да се пази.

— Става въпрос за Ана Волф. Тя е далеч по-оправна, отколкото изглежда. Всъщност е много по-оправна от повечето от нас. Освен това я подкрепя цял екип.

Сузане не изглеждаше особено убедена. Заради тревогата й Фабел реши да звънне на Вернер, който следеше радиовръзката между членовете на екипа. Засега нямало нищо за докладване. Фабел се обаждаше за трети път и Вернер му отговори с тона на детегледачка, която успокоява прекалено притеснителни родители. Той обясни на Фабел, че Ана вече е заела мястото си и чака Максуейн да се появи, и за пореден път обеща, че ако се случи нещо важно, ще му съобщи веднага.

След като вечеряха, Фабел и Сузане отидоха през парка и града при реката и седнаха на една от пейките с изглед към водата. Слънцето зад тях залязваше и те виждаха пред себе си дългите си сенки.

— Съжалявам, че не съм особено забавен — извини се Фабел и се усмихна едва-едва на Сузане, която се наведе и го целуна нежно по устата.

— Знам. Заради този случай е. — Тя го целуна още веднъж. — Хайде да идем у вас и да се понапием.

Фабел се усмихна.

— Хайде.

Тъкмо се изправиха, и клетъчният телефон на Фабел иззвъня. Той го отвори припряно, очакваше да чуе гласа на Вернер.

— Ян… Махмут е.

— Господи, Махмут, къде се губиш? Вече започнах да…

Махмут го прекъсна.

— Трябва да се срещнем още сега. Важно е, не е за по телефона.

— Добре. — Фабел си погледна часовника, после извърна очи и към Сузане и направи жест, все едно се извиняваше. — Къде си?

Турчинът му каза адрес в Шпайхерщат.

— Какво, да го вземат мътните, търсиш там? — засмя се Фабел. — Да не търгуваш с кафе?

Чувството за хумор, с което Махмут се славеше, сякаш го беше напуснало.

— Идвай. Веднага.

— Добре. Ще бъда при теб след десет минути.

— И, Ян…

— Какво?

— Ела сам.

Линията прекъсна. Фабел затвори телефона и го погледна. Откакто се познаваха, Фабел никога не беше издавал самоличността на Махмут, като води със себе си друг полицай. Турчинът едва ли можеше да измисли да каже нещо по-неуместно. Единственото обяснение беше, че някой му е наредил да изрече такова предупреждение: някой, който искаше да бъде сигурен, че Фабел ще отиде сам. Той се извърна към Сузане.

— Наистина съжалявам. Налага се да отида…

— Свързано ли е със Сина на Свен?

— Не… Един приятел май е изпаднал в беда.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. — Фабел се усмихна и й подаде ключовете от апартамента си. — Но да ми топлиш леглото, чу ли!

— Опасно ли е? Не трябва ли да повикаш някой да ти помогне?

Фабел я погали по бузата.

— Всичко е наред. Нали вече ти обясних, един приятел има нужда от помощ. Трябва да взема моята кола. Я да видим дали ще успеем да спрем такси…

 

 

Петък, 20 юни, 9:00 ч. вечерта

Санкт Паули, Хамбург

В началото Ана беше любезна и едва ли не се извиняваше, но после, след петия от мъжете, които в бърза последователност се изредиха да я свалят, тя стана рязка и дръпната. Когато чу поредният дискотечен Ромео да й подвиква: „Здравей!“, се извърна и му се озъби.

Максуейн се дръпна назад с вдигнати ръце.

— Извинявай… — смути се Ана. — Помислих, че е някой друг… всеки друг, но не и ти…

— Поласкан съм.

— Недей. Конкуренцията е слаба. — Младата жена го огледа от глава до пети. — Вече си мислех, че няма да дойдеш.

— Забавих се по работа. — Той й протегна ръка. — Джон Максуейн… — После на английски: — Приятно ми е да се запознаем…

— Сара Клемер… — рече Ана. Така се казваше една нейна приятелка от гимназията. — Англичанин ли си?

— Почти — каза Максуейн. — Гладна ли си?

Ала сви нехайно рамене.

— Дай да се махаме оттук…

 

 

Паул Линдеман предупреди от командния център в спряния микробус полицаите в клуба.

— Пригответе се… изнасяме се. — Той се обърна към един полицай в гащеризон на електротехник. — Потегляме веднага щом първите две коли бъдат готови.

 

 

Петък, 20 юни, 9:00 ч. вечерта

Шпайхерщат, Хамбург

Шпайхерщат означава „град на складовете“. Там ще видите един от най-изумителните градски пейзажи в Европа. Готическата архитектура на просторните седеметажни хранилища от червена тухла, увенчани с позеленели от времето медни кули, се е устремила дръзко и самоуверено към небето над пристанището. Между огромните складове се вият пренаселени тесни улички и изкуствени канали, а сградите са съединени с галерии, често на равнището на четвъртия етаж.

Шпайхерщат е и най-голямото митническо хранилище на земята: върху площ от двайсет и шест квадратни километра се съхраняват милиони тонове кафе, чай, тютюн и подправки заедно с по-съвременни стоки като компютри, лекарства и мебели. През последните години се наблюдава наплив на търговци на антики, които съжителстват с мореплавателните компании и търговците, а някои фирми за кафе са отворили за посетителите и кафенета. И досега това е един от най-оживените квартали на Хамбург, който се нарежда сред най-ключовите пристанищни градове в света.

Фабел спря на Дайхщрасе, извън самия митнически квартал. Извади от кобура валтера, провери пълнителя и пак пъхна оръжието в кобура. Остави автомобила и тръгна пеш: острите кули на църквите „Света Катарина“ и „Свети Николай“ пробождаха небето зад него, докато той вървеше по моста Корнхаус, съединяващ двата бряга на тесния Цолканал. Погледна надолу по канала, притиснат между приличните на изсечени лица фасади от червена тухла на складовете, които бяха надвиснали над водата. Слънцето вече беше слязло по-ниско и обагряше в по-наситеночервено тухлената зидария. На гърлото на Фабел беше заседнало нещо повече от притеснение. Той подмина входа на митницата и намери пътя за „Свети Аненуфер“. След два-три завоя се озова на тясната, застлана с плочник улица, която Махмут му беше споменал по телефона.

В Шпайхерщат беше по-тъмно, отколкото в града нататък. Слънцето вече клонеше към залез и не можеше да надникне иззад огромните викториански храмове на търговията. На равнището на улицата нямаше офиси и кафенета, прозорците на складовете не светеха и гледаха мътно. Фабел чуваше как стъпките му кънтят по празната улица. За малко щеше да подмине номера, посочен от Махмут. От табелката се виждаше, че складът е нает от „Клименко Интернешънъл“. Сградата беше с голям сводест вход с двойна врата, на равнището на улицата нямаше прозорци. Фабел завъртя дръжката на вратата във вид на желязна халка и я натисна: не беше заключено. Той влезе в просторен склад, където тук-там се виждаха редици стълбове от тухла и метал, крепящи горните етажи. Складът беше висок близо девет метра, площта му според Фабел вероятно беше над четиристотин квадрата. Цялото пространство беше празно, ако не се брои кабинката от сглобяеми елементи на по-високо равнище в дъното на склада. Вътре беше тъмно. Беше включена само една от окачените на тавана луминесцентни лампи, прозорците по стената в дъното приличаха по-скоро на остъклени сводове и бяха с дебели мръсни стъкла, превръщащи лятната вечер отвън в сумрачно оранжево сияние. Вратата зад Фабел се затвори с екот и той трепна. Ако тук имаше някой, Фабел успешно бе оповестил, че е пристигнал.

Извади валтера и махна предпазителя. Огледа склада и плъзна очи по стълбовете, дали някой не се движи зад тях, макар че те бяха прекалено тесни и човек едва ли можеше да се скрие отзад. Ако изобщо имаше някой, той беше в кабинката или зад нея. Фабел се премести вдясно, като допря гръб до стената, за да не бъде толкова уязвим. После протегна дясна ръка, в която стискаше оръжието, и я хвана отдолу с лявата. Тръгна бавно покрай стената, докато не се изравни с кабинката. Готов за стрелба, пристъпи рязко и решително встрани, за да вижда и зад кабината. И там нямаше никого. Поотпусна малко ръката си и заобиколи бързо кабината. Допря гръб до стената. Тухлите, върху които беше сложена кабинката, му стигаха до кръста и той съобрази, че главата му е точно над равнището на пода. Извърна се към стената, ала пак не чу нищо. Отиде предпазливо при стъпалата и ги изкачи бавно, като държеше автоматичния пистолет насочен към вратата. Отвътре пак не се чу нищо. Тъкмо беше хванал дръжката на вратата, когато усети студения твърд кръг на дуло, допряно отзад до тила му.

— Много ви моля, господин Фабел. Не създавайте излишни главоболия… — Гласът беше женски, със силен акцент. — Махнете показалеца си от спусъка и вдигнете оръжието над главата си.

Фабел се подчини и усети как му отнемат с бързо плавно движение валтера. Впери очи в олющената зелена боя по вратата на кабинката и се запита дали това е последният образ, който ще се запечата в съзнанието му. Мислите му препускаха. Опитваше се отчаяно да си припомни какво са ги учили по семинарите за преговорите в подобни ситуации. Точно тогава вратата на кабинката се отвори. Пред Фабел застана нисък набит мъж към седемдесетте. Фабел позна по чертите на лицето, че е славянин. Но не се наложи да разпознава пронизващите, почти светещи зелени очи на мъжа, който го беше нападнал в жилището на Анжелика Блюм.

 

 

Петък, 20 юни, 9:10 ч. вечерта

Санкт Паули, Хамбург

Докато Максуейн й държеше вратата на сребристото порше, Ана плъзна нехайно поглед по улицата. Очуканият жълт мерцедес, който използваха за наблюдение, беше спрян на двайсетина метра и младата жена забеляза едва доловимо движение зад предното стъкло. Всички бяха в пълна готовност. Ана се усмихна на Максуейн и се качи в автомобила му. Погледна към тясната задна седалка и видя върху кожената тапицерия голяма плетена кошница. Максуейн седна зад волана и забеляза озадачения поглед на спътницата си.

— Какво? — усмихна се той многозначително. — Реших да си направим малък излет.

Ана също се усмихна така, сякаш й бе станало интересно и забавно, отвътре обаче й вреше и кипеше: кошницата за излет означаваше, че отиват надалеч. А колкото повече се отдалечаваха, толкова по-трудно щеше да бъде на колегите й да ги следят, без да бъдат забелязани. Ана трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се поддаде на изкушението да погледне в страничното огледало на Максуейн и да провери дали хората от екипа са зад тях.

— Е… — подхвана тя заинтригувано. — Къде отиваме?

— Изненада — усмихна се Максуейн, без да сваля очи от пътя.

Ана седеше полуизвърната и гледаше профила му. Имаше спокоен, ведър вид, макар че и най-дребното движение беше съпроводено с неимоверно напрежение.

Тя си повтори отново и отново наум изречението „Не се чувствам много добре“, сякаш за да й е подръка.

Излязоха от Санкт Паули. На изток, после на юг.

„Не се чувствам много добре“, пак си заповтаря Ана и обгърна думите с мислите си, сякаш ги стискаше в длан.

 

 

Петък, 20 юни, 9:05 ч. вечерта

Шпайхерщат, Хамбург

Фабел беше прав: зад стълбовете нямате място да се скрие мъж. Затова пък зад тях преспокойно можеше да застане слабичка жена със златиста коса и младежко излъчване, при това така, че да стигне с няколко бързи тихи крачки при всеки, опитал се да се доближи до кабината.

Страхът поотпусна Фабел, когато му отнеха оръжието и дулото на пистолета вече не притискаше тила му. Той погледна зад славянина и видя, че в дъното на кабината седи Махмут. Изглеждаше доста притеснен и отдясно на челото му се синееше цицина. Иначе обаче явно не беше пострадал. Славянинът се дръпна встрани, за да направи път на Фабел. Ако Фабел смяташе да предприеме нещо, трябваше да го стори сега. Но като че ли не можеше да предприеме нищо.

Славянинът сякаш прочете мислите му.

— Много ви моля, господин Фабел, не правете прибързани неща. — Акцентът съответстваше на лицето. Фабел се запита дали мъжът не е от украинското Ядро и дали не вижда пред себе си Васил Витренко. — Не ви мислим злото нито на вас, нито на вашия приятел.

— Не се притеснявай, Ян — провикна се Махмут от дъното на офиса. — Те са ченгета… нещо като ченгета. Нямаше да те карам да идваш, ако смятах, че е опасно.

Славянинът посочи втория стол до Махмут.

— Заповядайте, седнете, господин Фабел. — След като Фабел го направи, мъжът се обърна към момичето и му каза на немски: — Мартина, върни, ако обичаш, оръжието на главния комисар.

Младата жена извади вещо пълнителя от пистолета на Фабел и му ги върна поотделно. Той прибра оръжието в кобура и пъхна пълнителя в джоба си. И докато го правеше, забеляза, че момичето държи същия модел автомат, какъвто Ханзи Краус беше намерил на неизползвания плувен басейн. Единствената разлика беше, че този тук не беше украсен с инкрустации.

Той се извърна към Махмут.

— Добре ли си?

Турчинът кимна.

— Съжалявам, Ян. Но ми се струва, че трябва да ги изслушаш. Твърдят, че издирват същия човек, както и ти. От известно време те държат под наблюдение… а мен са проследили след срещата ни на корабчето.

Фабел се обърна към славянина, чиято усмивка не докосваше очите.

— Доколкото разбирам, сте от руските правоохранителни органи. В такъв случай защо не използвате съответните канали? Длъжен съм да ви предупредя, че сте нарушили доста германски закони… В момента градът гъмжи от полицаи и те ви издирват заради нападението, което ми устроихте…

Махмут се обърна рязко на стола и понечи да се изправи. Русото момиче му показа с дулото на пистолета да не става.

— Бил си нападнат?

Фабел кимна.

— Новите ти приятели не са чак толкова мили, колкото изглеждат.

— Съжалявам, господин Фабел — намеси се славянинът. — Но не можех да си позволя точно сега… усложнението да бъда задържан под стража. Сигурен съм, отчитате, че стига да исках, можех да ви нанеса истински, трайни увреждания.

Фабел не обърна внимание на последните му думи.

— Кой сте вие? За кого работите?

И този път усмивката на славянина не достигна до студените му зелени очи.

— На този етап не е важно как се казвам. Ние с колегата — кимна той по посока на златокосото момиче — сме офицери от службите за борба с тероризма на Украйна. Веркут.

— Украинските тайни служби ли?

— Не… това е ССУ — Службата за сигурност на Украйна, която за съжаление очевидно също играе някаква роля в тази драма.

— И какво общо имат убийствата с тероризма?

— Пряко ли? Нищо. Когато му дойде времето, господин Фабел, ще ви обясня всичко. Опасявам се, че има доста за обясняване, а моят немски е твърде ограничен, затова ви моля да проявите търпение. Основното е, че според мен и двамата ще спечелим, ако обменим информация.

Фабел изгледа твърдо славянина. Въпреки силния акцент той говореше доста приличен немски.

— Какво правехте в жилището на Анжелика Блюм? Какво правехте пред блока в Санкт Паули, където беше извършено второто убийство?

— Както посочи и приятелят ви, проявяваме интерес към същия случай. Преди да умре, госпожа Блюм е правила журналистическо разследване за някои сделки с недвижими имоти, в които участва и групировката „Айтел“, нали?

Фабел сви нехайно рамене. Славянинът се усмихна.

— От тези сделки е трябвало да спечели „Клименко Интернешънъл“, консорциум със седалище в Киев, който съвсем доскоро е държал този склад.

— И сделките са били незаконни? — учуди се Фабел.

Славянинът махна подразнен с ръка.

— На хартия ли? Вероятно. При всички положения са сключвани благодарение на информация, която Клименко е получавал от официални източници в управата на Хамбург — вероятно по-предсказуемо, отколкото би им харесало на властите.

— Я да видим дали ще позная… въпросните сделки са свързани с „Нов хоризонт“, нали?

— Май познавате положението по-добре, отколкото очаквах. Точно така, господин Фабел. Навсякъде около Хамбург има парцели, които сами по себе си нямат особена пазарна стойност. Но веднъж разчуе ли се, че там ще се строи скъп квартал например, цената на земята скача неимоверно.

— Значи „Клименко Интернешънъл“ и „Нов Хоризонт“ са решили да натрупат състояние, като купуват евтино и рано.

— Замисълът е такъв. Сега ще ви кажа нещо, което никога повече няма да повторя и което вие няма да можете да докажете. „Клименко Интернешънъл“ е куха фирма на нашето правителство. Украйна, господин Айтел, е бедна страна. Но има потенциал да стане много богата и влиятелна част от Европа. Намират се хора, които са готови да прибегнат до всякакви начини и средства, така че този потенциал да се осъществи. Сред тези средства е „Клименко Интернешънъл“. А сега да отговоря на въпроса ви… бях в жилището на госпожа Блюм, за да проверя дали там има нещо изобличително за украинското правителство, което да ми помогне да изпълня задачата си тук. Ще ви обясня накратко какво цели тази задача. Мислех, че не е изключено вашите хора да са пропуснали някакви документи или сведения, които нямат пряка връзка с убийството, но имат отношение към сделките на Клименко. Подценявал съм ви.

— Ние нямаме никаква заслуга. Който е убил Анжелика Блюм, е изтрил всичко в компютъра й и, както подозираме, е взел от жилището някои папки.

Славянинът погледна невиждащо Фабел и прокара длан по острата си, съвсем късо подстригана бяла коса. После каза на немски, който макар и със силен акцент, беше граматически безупречен:

— Тук има и трето действащо лице. За което вие вече знаете отчасти. — Известно време той мълча, сякаш за да подчертае важността на следващите си думи. — Човекът, който движеше тук нещата с „Клименко Интернешънъл“, се казва Павло Клименко, фиктивният шеф на консорциума. Той всъщност е офицер от украинските тайни служби с внушителна биография при военните. За беда на онези, които стоят зад „начинанието“, от известно време на преден план излизат други интереси. Името Васил Витренко познато ли ви е?

Фабел кимна.

— Доколкото разбрах, оглавява украинска престъпна групировка. Нова, която измества всички останали банди в града.

— Васил Витренко е… беше полковник в Беркут. Заради биографията му мнозина му се възхищават, някои дори го боготворят. Трети го смятат за чудовище. За Дявола. На друго място и по друго време бях натоварен със задачата да открия Витренко и да предотвратя най-страшните му изстъпления. Той е събрал около себе си десетима от бившите си подчинени офицери, все хора, воювали в Чечня или Афганистан, или и на двете места. Всички те се славят и с изключителната си храброст, и с нечуваните си жестокости. Всички са предани до гроб на Витренко. И не само това, той им е обещал да ги направи милионери. Обещание, което в най-скоро време ще изпълни. Сред тези офицери е майор Павло Клименко.

— И какво излиза, Витренко ви е задигнал под носа сладката сделка ли? — подсмихва се Фабел.

Зелените очи на славянина проблеснаха на бледата изкуствена светлина в кабината.

— Точно така, господин главен комисар. Но преди да започнете да злорадствате, ще посоча, че и вашето правителство не се гнуси от нечисти сделки. Каква беше целта на операцията, в която участваше клетият господин Клугман?

— Не съм готов да обсъждам това с вас.

— Така ли? Добре, господин главен комисар. Разрешете сам да отговоря на въпроса си. Вие смятате, че господин Клугман е бил натоварен да държи под наблюдение и да събира сведения за дейността на Васил Витренко и на хората му. Нали така?

Фабел сви рамене и кимна.

— Това не е вярно, господин Фабел. Господин Клугман имаше една-единствена задача: да се свърже и да преговаря с Васил Витренко. Той беше оперативен работник към Федералната разузнавателна служба и му беше възложено да сключи сделка. Макар и да е наясно с миналото на Витренко, който е извършил много убийства, и с престъпното му настояще, вашето правителство е готово да му предложи имунитет срещу прокурорско преследване и изгодна сделка.

— Защо му е на правителството на Германия да сключва сделки с такъв отявлен жесток убиец?

— Заради единайсети септември 2001 година.

— Моля?

— Непосредствено преди нападението срещу Световния търговски център в Ню Йорк осем от атентаторите самоубийци, които са го осъществили, са живели или са минали през Хамбург. Това дава повод за сериозни притеснения и на градската управа, и на германското правителство. Накратко, вие, германците, сте готови на всичко, само и само да помогнете на американците. А американците се нуждаят от всякаква помощ. Васил Витренко е много умен и образован човек, той е сред водещите експерти по Афганистан и по ислямския тероризъм. От ЦРУ са показали ясно на ФРС, че ще им бъдат много задължени, ако им осигурят Витренко. Вашият колега Клугман е получил указания да започне преговори: жилището, в което беше убито момичето, беше предвидено като място, където да се водят тези преговори.

Фабел изгледа твърдо славянина, после и момичето с русата коса. Не за пръв път целесъобразността и „по-голямото добро“ заличаваха като с булдозер разпоредбите на закона. Славянинът загледа безизразно Фабел — изчакваше го да обмисли отговора си. Накрая Фабел каза:

— Но единственият човек от новата украинска банда, с когото Клугман се е срещал, е някой си Вадим. Други контакти не е осъществявал.

— Вие така си мислите. Трябва да се запитате, господин Фабел, кой е източникът на информацията и дали има интерес да ви вкара в заблуда. Вадим — Вадим Редченко, наистина е един от хората на Витренко и Клугман сигурно се е свързвал с него като с основен посредник. Но освен това Клугман е провел три срещи с Витренко. Мога само да предполагам какво е излязло от тях. Но доказателствата за решението на Витренко са доста кървави и очевидни.

— Нима твърдите, че именно Витренко извършва тези ужасни убийства.

— Сигурен съм в това, господин главен комисар.

 

 

Петък, 20 юни, 9:25 ч. вечерта

Алтона, Хамбург

Ана успяваше да говори спокойно и непринудено с Максуейн, но от време на време откъсваше очи от профила му и хвърляше през страничния прозорец и предното стъкло на поршето нехайни погледи, които наподобяваха спасителни въжета, закачвани на пътните знаци или стълбовете. Приближаваха се към Елба. Къде, по дяволите, я водеше?

— Заинтригувана съм — каза Ана възможно най-спокойно.

Максуейн се усмихна многозначително.

— Приготвил съм ти нещо доста специално, Сара. Обещавам ти, че няма да го забравиш никога…

Паул Линдеман се свъси, сякаш ужилен от тези думи на Максуейн, които чу по подслушвателното устройство на Ана. Обърна се към Мария, която седеше до него отзад в микробуса „Мерцедес“.

— Тази работа никак не ми харесва…

— Още не е казано или направено нищо, което да предполага намеса от наша страна. Ана се справя чудесно. И ние сме плътно зад тях. Опитай да се отпуснеш.

От празния поглед, с който Паул я изгледа, не личеше да е убеден или успокоен от думите й. Доближи до устата си микрофончето на радиостанцията и поиска новини от полицаите, които се движеха плътно до обекта. И от двата автомобила потвърдиха, че го виждат добре, отблизо.

— Обектът току-що зави към Хелголендер и пое на юг — съобщиха от предния автомобил за наблюдение. — Както личи, се отправяме към Ландунгсбрюкен…

Паул намести радиостанцията в ръката си, сякаш, ако я стискаше по-здраво, щеше да получи по-задоволителна информация.

— Кастор четири — едно до Кастор четири — две… — повикаха от първия автомобил колегите си във втория. — Ще се изтегля. Ти ме изпревари и карай отпред.

— Кастор четири, четири… — сега викаше един от мотоциклетистите. — Виж дали можеш да минеш пред него, карай към Ландунгсбрюкен…

Поредното мълчание.

— Кастор четири до Кастор четири — четири… — Опънатата до краен предел нишка на търпението на Паул отново се скъса. Докладвай…

— Завихме към Ландунгсбрюкен… — Мъжът замълча и после добави доста озадачено: — Явно се отправяме към Баумвал и Нидерхафен… или Ханзебоотхафен… сега обектът е на Йоханисболверк.

 

 

Ана усети как буцата, заседнала в гърлото й, става по-голяма. От главния път за пристанището Максуейн зави към понтоните, разделящи заливите Нидерхафен и Шифбауерхафен, където се организираше изложението на лодки. Спря, заобиколи поршето и дойде да й отвори вратата. Известно време Ана продължи да седи в автомобила. Чуваше пукането, звънтежа и тракането на гората от мачти наоколо.

— Ела де — подкани, но не нетърпеливо Максуейн. — Искам да ти покажа нещо.

Докато слизаше от колата, Ана неволно потрепери, макар че вечерта далеч не беше прохладна. Максуейн не забеляза, защото се беше навел да вземе от задната седалка кошницата. Затвори вратата, заключи с дистанционното автомобила и пусна алармата. Стисна кошницата с едната ръка, а другата поднесе на Ана — да се хване. Тя се усмихна и го направи. Тръгнаха по понтона към Юберзеебрюке. Най-неочаквано Максуейн спря при малка, но лъскава и скъпа на вид яхта.

— Пристигнахме… не е голяма, но е удобна и бърза. Дълга е девет метра и трийсет сантиметра. Широка е три метра.

Ана спря и се вторачи в яхтата. Беше снежнобяла с една-единствена синя линия отстрани. По красота и изисканост тя бе водоплаващо съответствие на поршето на Максуейн.

— Хубава е… — каза с мъртвешки, кух глас младата жена.

В този момент нямаше никаква представа какво да прави оттук нататък.

 

 

— Ужас! Този има яхта! — възкликна Паул и се вторачи като обезумял в Мария. — Ако Ана се качи и той я изведе от пристанището, ще ги изгубим. Мамка му! Изобщо не помислихме, че може да има лодка. Ще се обадя на колегите да изтеглят Ана…

Мария Клее се свъси.

— Но това ще опропасти цялата операция. Не можем да го арестуваме току-така. Не е направил нищо. Единственото, което ще постигнем, е да издадем Ана и да предупредим Максуейн, че е заподозрян. А и Ана още не ни е повикала.

— Господи, Мария. Ако я откара в реката, тя ще остане без всякаква защита. Не можем да я изложим на такава опасност…

Паул грабна радиостанцията. Мария го хвана за ръката.

— Чакай, Паул. Можем да повикаме хора от водната полиция й хеликоптер. Сега сме точно по средата между Управлението на водната полиция в Ландунгсбрюкен и полицейския участък в Шпайхерщат… само след броени минути ще разполагаме с подкрепа и по вода. Ако заподозрем, че Ана е в опасност, колегите ще се доближат с катера и ще заловят онзи още преди да се е усетил. — Тя отвори с решително движение клетъчния си телефон. — Обаждам се в Управлението на водната полиция…

 

 

Ана мислеше трескаво. Това беше развой, който не беше предвидила в плана си. Вторачи се невиждащо в източените очертания на яхтата, сякаш гледаше заредено оръжие, насочено право към нея. Беше свалила гарда и Максуейн го забеляза.

— Сара! Какво има? Мислех, че ще бъдеш възхитена…

Гласът на Максуейн върна Ана към задачата, която тя трябваше да реши. Погледна го и се усмихна смутено.

— Извинявай. Просто не си падам по лодки.

— Моля? — Максуейн се престори на много учуден. — От Хамбург си, нали? Морето ти е в кръвта!

Той слезе по металната стълбичка, като държеше внимателно със свободната си ръка кошницата. Остави я върху палубата и протегна длан, за да помогне на Ана.

— Не… наистина, Джон… Страх ме е от лодки. Прилошава ми.

Максуейн грейна в усмивка и зелените, му очи проблеснаха в слабата светлина.

— Всичко ще бъде наред. Слез и само опитай. Дори няма да пускам двигателя. Ако не ти е приятно, ще отидем да хапнем в града… Просто си помислих, че ще бъде прекрасно да погледаме от водата светлините на Хамбург.

Ана взе решение.

— Добре де. Но ако не ми е приятно, ще отидем на друго място. Нали?

— Да.

 

 

В командния пункт в микробуса Паул се обърна към Мария, погледна я твърдо и каза:

— Обади се на Фабел.

 

 

Петък, 20 юни, 9:30 ч. вечерта

Шпайхерщат, Хамбург

— Бях майор в Министерството на вътрешните работи на Съветския съюз. В така нареченото поделение „Кондор“. Американците доставяха на бунтовниците най-новото оръжие и за СССР войната в Афганистан бързо се превръщаше в онова, което беше Виетнам за Щатите. Беше време на отчаяние. Още от самото начало воювахме настъпателно, но все повече и повече от момчетата ни се връщаха в ковчези. И още по-лошо, много от тях се водеха безследно изчезнали. Беше ясно, че губим войната и отношението към нас става все по-твърдо.

Славянинът извади от джоба на сакото си пакет цигари с надписи на кирилица и почерпи Фабел и Махмут. И двамата поклатиха глава. Мъжът сви рамене и взе от пакета цигара без филтър, която стисна между месестите си устни. Извади от джоба си тежка хромирана запалка и Фабел забеляза върху нея нещо като герб с нарисуван орел. Тютюнът запука, докато славянинът палеше цигарата и всмукваше дълбоко от дима.

— Не се гордея, господин Фабел, с онова, което се случваше в онези смутни времена. Но войната си е война. За съжаление тя се подклажда от отмъщението. А в Афганистан отмъщението ставаше все по-кърваво. И от двете страни. — Славянинът издиша мощно дима и продължи: — Американците доставяха такива количества ракети земя-въздух, че подкрепата и прекарването на боеприпаси по въздуха направо стана невъзможна. Някои части оставаха откъснати. Често ги оставяха сами да се измъкнат от обкръжението, ако не искат да попаднат в ръцете на обезумелите фанатици. Сред тези части беше и отрядът със специално предназначение „Кондор“.

— Командван от Витренко ли?

Славянинът замахна с цигарата към Фабел, при което към пода се посипа облаче сива пепел.

— Точно така… — Той замълча. — А сега май трябва да ви разкажа малко за особените способности на полковник Витренко. Да командваш, е дарба. В битка командирът е като баща. Той трябва да убеди бойците да му се доверят напълно и безусловно, че само той е в състояние да ги изведе при светлината, на сигурно, че само той може да ги защити. А ако не може да ги защити и е дошло време да загинат, те трябва да повярват, че командирът е избрал единственото истинско и подходящо място да умрат… и че ще извършат предателство, ако оцелеят и продължат да живеят на друго място. Всичко това означава, че най-важната стратегия на командира е не военна, а психологическа. Няма друг командир като Васил Витренко. Още като дете се откроявал с невероятните си умствени способности. За беда се откроявал и с някои потенциално опасни личностни черти. Баща му бил военен и родителите му сметнали, че тези странности в характера на момчето ще бъдат омекотени най-вече ако то се посвети на военното поприще. — Поредното дълго всмукване от цигарата. — И Витренко наистина се справя блестящо като боец и не след дълго се откроява със способностите си на водач. Знае как да внуши на хората да правят неща, на които дотогава са смятали, че не са способни… изключителни неща. Властите не са така възхитени от факта, че се заражда нещо като култ към Витренко. Той изповядва философията на „вечния войник“… Подчинените му се смятат за последните представители на многобройната прослойка на воините, чието начало е заложено преди две хилядолетия. — Славянинът се наведе напред и се подпря с лакти върху коленете си. Едно клъбце от тютюневия дим спря под челюстта му, започна да се издига нагоре покрай бузата му и мъжът се видя принуден са присвие зелените си очи, за да не му смъди. — Вашият убиец. Той има благородна задача, нали? Възприема се като воин викинг, който връща своя народ към древната му вяра, нали?

Фабел усети тежест в гърдите — беше почти съвършено повторение на описанието, което беше направил и Дорн.

— Да… но как…

Славянинът го прекъсна.

— И заради това издирвате германец или скандинавец, нали?

— Да, но…

— Разочаровате ме, господин Фабел. Учили сте средновековна история, нали?

Фабел кимна отсечено.

— Какво искате да ми кажете?

— Че очаквах да мислите по-широко… и в географско, и в историческо отношение.

Изведнъж Фабел разбра мисълта на мъжа и тя се стовари като силен удар в гърдите му.

— Мамка му… — Очите му зашариха, докато осмисляше информацията, която беше почерпил от някакви дълбоки хранилища в паметта си. — Киевската Рус…

— Точно така, господин Фабел. Киевската Рус. Основателите на Киев и Новгород, които са дали името на Русия. Но те не са били славяни.

Фабел усети същата тръпка на прозрението, каквато го беше обзела и докато беше седял в кабинета на Дорн. Точно така. Ето я последната брънка. Връзката между украинския елемент и останалия пъзел.

— Не… — промълви той. — Не, не са били славяни. Били са шведи. Викинги шведи.

— Точно така. Тръгнали са с лодките нагоре по Волга и на стратегически места по реката са основавали търговски селища и градове. Точно от този произход Витренко е почерпил вдъхновение за полурелигиозната си философия на воинството. Той насажда у подчинените си убеждението, че са наследници на воински завет, завещан им още от викингите, които са създали Киевската Рус. Втълпява им, че няма никакво значение за какво воюват: че са важни единствено самата битка, войнската дружба и изпитанията, на които се подлага храбростта на отделния човек и на бойния отряд… Те могат да са част от съветската армия, да са наемници, дори да се бият на страната на Запада… Витренко им е внушил, че самата война е единствената неопровержима и неотменима истина. И според мен е облякъл тази философия в полумитичните закони на викингите. Така неговите подчинени развиват у себе си качества, които далеч надхвърлят определението за вярност… безусловна преданост и отдаденост. Витренко беше… и е способен да убеди хората да вършат най-чудовищни деяния. Дори да жертват живота си, без да се замислят. — Славянинът се вторачи в пода, после тръсна разсеяно пепелта от цигарата си. Когато вдигна очи, Фабел си помисли, че досега не е виждал толкова искрен и безкомпромисен поглед. — Чувствам, че думите не могат да опишат пълната, безусловна власт, която Витренко има над другите… както и ужасните злодеяния, на които е способен.

Славянинът сякаш остана без гориво — като че ли се бяха изчерпали и последните запаси от сили в широките му плещи.

— Разбирам защо всичко това ви кара да подозирате за тези убийства Витренко, вие обаче казахте, че сте сигурен, че убиецът е той. Откъде знаете?

Славянинът се изправи и отиде при широкото тънко стъкло на кабинката. Фабел усети, че макар и да се взира в тъмната пустош на празния склад, мъжът всъщност вижда нещо някъде другаде. В друго време.

— Както вече споменах, частта на Витренко попадна в обкръжение на територията на бунтовниците. Без подкрепа от въздуха. Ако кажа, че са били откъснати, значи да се изразя на езика на конвенционалната война, а тази война беше всичко друго, но не и конвенционална. За да се върнат на приятелска територия, бойците му трябваше да прекосят контролирана от бунтовниците долина. Бяха им нужни десет дни, докато се доберат от единия до другия й край, като притичват нощем от едно прикритие до следващото. И всяка нощ някой от бойците умирал… и още по-лошо, някои от ранените изоставали и бунтовниците ги залавяли. Всеки ден в долината оцелелите войници лежали като залепени на земята, не смеели да помръднат и чували писъците на пленените си другари, които муджахидините изтезавали. Това било достатъчно, за да се прекърши духът и на най-предания и верен войник. Но там в долината между Витренко и подчинените му се случило нещо: между тях било изковано нещо несломимо. — Славянинът се обърна с гръб към прозореца, доближи цигарата до устните си и отвори с рязък звук капачето на запалката. — От сто бойци до другия край на долината се добрали само двайсетина. Някои успели да стигнат, въпреки че били ранени. Те били изпратени в тила, но вместо да се приберат на съветска територия, Витренко и останалите на негово подчинение повървели малко и под прикритието на нощта се върнали в долината. Муджахидините, разбира се, не го очаквали. Витренко и бойците му приложили тактиката на самите бунтовници — тръгнали да обикалят из планината и да устройват засада на малки противникови отряди. Избивали всички без един. Изтезавали го безпощадно, докато изтръгнели от него всичко, каквото знае, после го разпъвали на кръст и го оставяли да пищи с часове, докато издъхне. В началото бунтовниците се опитвали да спасят жертвата, но Витренко слагал снайперисти, които ги застрелвали. При тези безуспешни опити муджахидините изгубили много хора и затова свикнали да живеят с писъците. Витренко и хората му се превърнали в нещо като разбойници, като бандити извън властта на командването. Освен това се прочули като герои сред обикновените съветски войници в Афганистан. Беше само въпрос на време нашето ГРУ — Главното разузнавателно управление, да се стресне: шефовете знаеха, че Витренко и подчинените му събират важна разузнавателна информация, която не предават по каналния ред. После разказите започнаха да стават все по-ужасяващи: мълвеше се за масови убийства на всички в контролираните от бунтовниците райони, за плячкосване и изнасилвания.

— Не мислех, че по онова време съветското ръководство се е трогвало от такива неща — отбеляза Фабел.

Украинецът затърси в изражението му следи от ехидност. Такива нямаше.

— Не, не се трогваше. Прав сте. Но на този етап от войната вече страдахме от виетнамския синдром: водехме неравна битка, имахме числено преимущество, ресурси и техника, които трябваше да ни донесат победа, а постоянно търпяхме поражения и се чудехме как час по-скоро да се измъкнем, без да се опозоряваме още повече. През осемдесет и седма — осемдесет и осма година съветските власти вече обръщаха малко повече внимание на мнението на световната общественост. А злодеянията на Витренко ставаха все по… — Той затърси думата. — Все по-неблаговидни. Затова ГРУ ме изпрати с две части със специално предназначение да издиря Витренко и хората му и да възстановя контрола върху тях.

— И вие направихте ли го?

Славянинът се облегна на стената и запали поредната цигара. После даде знак на русото момиче, което му връчи кафеникав плик.

— Да. След доста време. И Витренко и хората му бяха наградени за изключителната храброст, проявена в тила на врага. — Той метна плика на Фабел, който едва го хвана. — Но нещата, на които се натъкнах междувременно… Казвам ви, Фабел, както вероятно се досещате, съм виждал през живота си какви ли не ужаси, но тогава сякаш вървях по места, откъдето беше минал самият Дявол…

 

 

Петък, 20 юни, 9:40 ч. вечерта

Нидерхафен, Хамбург

Двамата мъже от екипа за наблюдение не можеха да се доближат достатъчно до яхтата, за да видят какво става. Паул заповяда на двамата си колеги от отряда за бързо реагиране в тъмни бронежилетки, полицейски гащеризони и каски на главите да отидат малко по-близо. Единият успя да заеме позиция, така че да вижда през мерника на пистолета тялото на Максуейн, който, седнал в края на лодката, подаде на Ана Волф чаша Sekt^[9].

От водната полиция се свързаха по телефона с Мария в микробуса: вече бяха пратили катер и той щеше да застане там, където Нидерхафен се вливаше в основния плавателен канал на Елба. Ако Максуейн решеше да излезе в реката, полицаите от водната полиция щяха да го засекат и да го следват на безопасно разстояние. Единственото притеснение на хората от водната полиция бе, че яхтата на Максуейн очевидно беше много бърза и техният катер щеше да се поизмъчи доста, ако се стигнеше до гонитба. Мария вече беше поискала и хеликоптер. Въпреки тези предпазни мерки Паул Линдеман продължи да бърчи чело притеснено. Тревогата му стана още по-голяма, когато Мария за пореден път не успя да се свърже с Фабел по клетъчния му телефон, където отговаряше само гласовата поща: защо шефът им си беше изключил телефона, при положение че беше обещал да бъде на разположение цяла нощ?

 

 

Късно вечерта стана по-хладно и докато Максуейн подаваше на Ана чашата с искрящо шампанско, тя неволно потрепери още веднъж.

— Чакай малко…

Максуейн отвори вратичките, огънати така, че да следват очертанията на предната част на яхтата. Зад тях имаше стълба, водеща към малка, но ярко осветена кабина. Докато Максуейн беше с гръб към Ана, тя подуши виното и отпи плахо една глътка. Не усети нищо друго, освен мириса и вкуса на тръпчиво немско шампанско. Знаеше обаче, че е почти невъзможно да усетиш, ако в някоя напитка е сложен рохипнол или ГХБ. Тя пак пийна от виното и повтори безмълвната си мантра: „Не се чувствам много добре“.

Максуейн се върна с тъмносиня вълнена жилетка, с която заметна младата жена.

— Ако ти е студено, можем да слезем долу — предложи той. Ана поклати глава. Максуейн се усмихна и й подаде чиния с пастет, хляб и салата с херинга. — Отпусни се — каза той. — Искам да ти покажа нещо. Знам, че не си добър моряк, и обещавам да карам бавно.

Погледна я, сякаш и искаше разрешение. И тя като Максуейн не беше забелязала кога мъжете от отряда за бързо реагиране са заели позиции, но се досещаше — надяваше се, — че вече са някъде тук, в мрака. Трябваше да гадае обаче дали Паул се е погрижил да я прикриват, в случай че Максуейн потегли с яхтата.

Устоя на изкушението да се извърне към понтоните и продължи да гледа решително Максуейн.

— Добре — съгласи се тя и кимна, после добави за невидимата си публика: — Мисля, че всичко ще бъде наред.

Паул Линдеман заповяда на мъжете от отряда за бързо реагиране да не се намесват. Мария предупреди полицаите от водната полиция, с които вече поддържаше пряка радиовръзка, че Максуейн смята да потегля.

Той отвърза яхтата и включи двигателя. Гърленият силен тътен смути Ана, чийто инстинкт й подсказа, че в него са заложени голяма мощ и шеметна скорост. Максуейн удържа на думата си и изкара яхтата от залива бавно и предпазливо. Ана забеляза, че го прави спокойно, с почти нехайна лекота. Погледна назад към смаляващото се пристанище и забеляза нещо като бледа сянка на човек, който, снишен, се придвижваше бързо към мястото, където понтонът опираше в сушата.

Пред тях се беше ширнала Елба, обсидианово черна и непроницаема, обточена на отсрещния бряг със светлините на пристанището. Максуейн обърна яхтата така, че да е успоредно на брега, и угаси двигателя. Натисна рязко едно копче върху конзолата и Ана чу бързото тракане на тежката верига, която се плъзна в тъмната вода. Сега, когато двигателят не работеше, тя чу звуците на водата наоколо: изпита чувството, че е върху гърба на огромна твар, която гали с дъха и кожата си яхтата отстрани и промушва под тях безкрайно туловище. Максуейн угаси светлините.

— Не е ли великолепно? — възкликна той и замахна с чашата шампанско към далечния бряг.

При всички други обстоятелства Ана щеше да седи като омагьосана: Хамбург, който проблясва в нощта, и Елба, вдигнала към красотата си огледало, което вдъхва живот на блещукащото отражение на града.

— Красиво е… — каза Ана. — Наистина. Радвам се, че ме доведе тук.

— Обичам този град — заяви Максуейн. — Именно тук се чувствам у дома. Искам винаги да съм тук.

— Но ти си британец, нали? Не ти ли липсва… — Ана се опита да се сети за нещо във Великобритания, което да му липсва. — Не ти ли липсва дъждът? — засмя се тя.

Максуейн също се засмя.

— Повярвай, Хамбург ми осигурява предостатъчно дъжд, с който да поливам тъгата си по влажния климат. Всъщност не, нищо във Великобритания не ми липсва. Хамбург ми дава всичко британско, от което имам нужда… понякога наистина имам чувството, че живея в най-източното предградие на Лондон. Няма друг град като Хамбург. За нищо на света не бих го напуснал.

Ана сви рамене.

— А пък на мен… ми е все едно.

Лицето на Максуейн се оживи.

— Не те разбирам. Имаш само един живот. Времето, с което разполагаме, е прекалено ценно, за да го пилеем. Защо да го прекарваш на място, към което си безразлична?

— Вероятно от инерция. Така не са нужни много усилия. Сигурно не искам да си давам труда и да събирам енергия, за да постигна ускорението, необходимо за бягство.

— Е, радвам се, че си останала в Хамбург, Сара. Иначе сега нямаше да сме тук. — Той седна до нея. — Бих искал да ти покажа собствения ти град… през очите на един чужденец. Сигурен съм, че мога да променя отношението ти към него. Пък и така ще имам възможност да те опозная по-добре…

Той се приближи. Ана усети едва доловимото ухание на скъп одеколон. Взря се в бляскавите зелени очи, огледа съвършено изваяните черти. Запита се не на шега дали изобщо е възможно такъв мъж да има нещо общо с убийствата, които разследваха, и дори с момичетата, упоени за обреден секс. Максуейн беше класически красив — и през дрехите личеше, че тялото му е мускулесто със съвършени пропорции. Беше изискан, умен и самоуверен. Всичко у него би трябвало да възбужда Ана. Но когато Максуейн доближи лице и допря устни до нейните, тя едва се сдържа да не повърне.

 

 

Петнайсетметровият катер „ВЗ-23“ на „Бартел“ беше най-новата придобивка на полицията в пристанище Хамбург, но не и най-бързата. Комисар Франц Касел беше заповядал всички светлини да се угасят в нарушение на същите пристанищни разпоредби, за чието спазване следеше всеки ден. Касел вдигна бинокъла и огледа яхтата на Максуейн, докато тя се отдалечаваше от кея. Промърмори — лодката беше или „Крис Крафт 308“, или „Експрес Круизър 328“. Чудесни яхти. Освен това и бързи. Ако собственикът й решеше да бяга, щеше да бъде много по-бърз от „ВЗ-23“, който развиваше някакви си двайсет и два километра в час. Но не и по-бързи от радиовълните или радара. Ако яхтата отпрашеше нанякъде, Касел щеше да поиска помощ от всички поделения на водната полиция оттук до Куксхафен. Знаеше, че на яхтата има жена полицай. И доколкото беше разбрал от разговора си с комисар Клее по телефона, ако се получеше зов за помощ, от бързината, с която откликнеха, щеше да зависи животът на жената. Касел приличаше по-скоро на привидение, отколкото на човек: невъобразимо слаб и висок, с възрижа коса и лунички, които след двайсетте години солен въздух по пристанището, слънце и пръски вода сякаш се бяха слели. Полицаят пусна бинокъла, който висеше на каишка около врата му, и прокара кокалести пръсти през оредяващата си гъста суха коса.

— Ах, немирник такъв… — промърмори той и посегна към радиостанцията.

 

 

Ана се дръпна от Максуейн, сложи ръка върху гърдите му и го бутна: не силно, но достатъчно твърдо, та той да разбере. Докато лицата им се раздалечаваха, младата жена се насили да се усмихне.

— Какво има, Сара? — попита Максуейн и в гласа му се долови загриженост, каквато нямаше в студените му зелени очи.

— А, нищо… — отвърна тя. После едва ли не кокетно: — Просто не искам да избързваме. Почти не те познавам. Всъщност изобщо не те познавам.

— Какво толкова има да ме опознаваш?

Той понечи да я целуне още веднъж, но Ана се дръпна. Този път го спря по-делово с длан.

 

 

Както държеше радиостанцията почти до устата си, Мария Клее се обърна към, Паул Линдеман.

— Колегата на полицейския катер казва, че ако искаме, имало начин да приключим операцията още сега, без да се издаваме, че държим под наблюдение Максуейн.

Очите на Паул светнаха.

— Как?

— Максуейн е предприел нещо като туристическа обиколка „Хамбург нощем“. Според полицая на катера е угасил всички светлини. Това е противозаконно… близо е до пътя на другите плавателни съдове и създава опасност. За щастие колегата е направил същото с катера. Обясни, че още преди Максуейн да се усети, може да отиде при него, да го свали на пристанището и да го глоби. Така ще провалим вечерта на Максуейн… и ще върнем Ана на сушата.

— Твоето мнение какво е?

— Ана не е показала с нищо, че иска да я изтеглим. А ние не чухме нищо, което да ни върши работа. Според мен не бива още да се отказваме. От друга страна обаче, щом Максуейн включи отново светлините, вече нямаме повод да го задържим. Ти решаваш, Паул.

 

 

Петък, 20 юни, 9:40 ч. вечерта

Шпайхерщат, Хамбург

Цигарата без филтър вече гореше опасно близо до устните на украинеца и той ги стисна, за да всмукне за последно от тютюневия дим. После хвана с палец и показалец късата угарка, пусна я на пода и я натисна с ток.

Фабел извади от кафявия плик десетина снимки. На три от цветните фотографии под различен ъгъл се виждаше една и съща жена с разпран стомах и извадени бели дробове. Фабел усети как в устата му горчи. Още ужаси. Той забеляза, че момичето със златната коса се е извърнало и се е вторачило през малкия прозорец към празния склад, който приличаше на утробата на кит, сякаш не искаше погледът му да пада върху снимките. Украинецът махна с ръка, като че ли за да покаже на Фабел да продължава нататък.

— След малко ще се върна на този случай — обясни той.

Момичето се обърна пак с гръб към прозореца. Следващите снимки бяха правени без допълнителна светлина, само с ярка, ослепителна фотографска светкавица. Странно, от такъв аматьорски подход сцените изглеждаха някак близки и истински, изчистени от клиничната обективност на фотографиите, правени от криминалистите. Докато прехвърляше снимките, Фабел се натъкваше на нови и нови ужаси, на нови образи на жени, някои от които още момичета, изкормени по същия начин. Направи му впечатление, че по тъмните краища, необхванати от светкавицата, едва-едва се забелязват още жертви. Стигна до последната фотография.

— Господи!…

Гледаше изображението с недоумение, сякаш не можеше да повярва, че съществува такъв ужас. На снимката се виждаше момиче най-много на шестнайсет-седемнайсет години, заковано върху дъсчена стена. В дланите и плътта на мускулите над лактите бяха забити пирони, или по-скоро нещо като груби метални клинове. Момичето беше изкормено и разпънато като кървав орел точно като другите жертви, този път обаче черната окървавена пихтия на белите дробове също беше окачена с гвоздеи на стената. Въпреки погнусата някаква стаена аналитична част от съзнанието на Фабел отбеляза приликата между снимката в ръцете му и платната, които беше видял на изложбата на Марлис Менцел. Остави фотографията да се изплъзне от дланите му. Докато тя падаше към пода нагоре с изображението, той забеляза потните отпечатъци от палците си върху гланца. Погледна едва ли не умолително към украинеца, сякаш очакваше да чуе от него обяснение, което да притъпи някак видения ужас.

— Това беше последното село, в което влязохме, преди да настигнем Витренко. То наистина се намираше в територията на бунтовниците и докато стигнем дотам, водихме доста кървави битки. Не бяхме сигурни дали Витренко е минал през селото, или то е в ръцете на муджахидините. Оказа се, че е най-обикновено мирно село. Но ние трябваше да се убедим, затова прекарахме половин ден под безмилостното слънце и вятъра, който навяваше прах и пясък. После, малко след пладне, вятърът смени посоката си и донесе откъм селото силната миризма на смърт. Тогава разбрахме, че Витренко наистина е минал оттам. Изпратих разузнавателен отряд, който ни даде знак да го последваме. Когато отидох при водача му, разбрах, че работата е лоша. — Украинецът замълча и кимна към снимката, която сега лежеше на пода между краката на Фабел. — Отидохме в нещо като плевня или хранилище. Ако има ад, той със сигурност прилича на онова, което заварихме в плевнята. Всички мъже бяха застреляни. Точно зад вратата бяха струпани на купчина. Преди да им теглят куршума, им бяха завързали ръцете и краката и ги бяха накарали да застанат на колене. А жените… Вероятно всички жени в селото. Общо двайсетина. На всякаква възраст… от децата до бабите. Всички до една бяха изкормени и белите им дробове бяха изтръгнати… точно както при вашите жертви тук. Две-три бяха приковани към стената на плевнята, сякаш са музейни експонати… — Мъжът отново замълча. Очите му затърсиха някаква невидима картина с подробности, които да му позволят да е по-точен в описанието. — Като пеперуди под стъкло.

— И Витренко ли е извършил всичко това? — попита Фабел.

— Не лично. Точно там е работата: кара другите да го правят вместо него. Има дарба за това. Създал е тази зловеща галерия от експонати, без да цапа ръцете си с кръв. Подлага подчинените си на нещо като изпитание… за да се докажат. Така те изпълняват своеобразен обред, с който се обвързват с водача си…

— И само жените ли? — попита Махмут, който досега беше слушал мълчаливо.

Украинецът кимна.

— Спомням си, че водачът на разузнавателния отряд отбеляза, че мъжете поне са издъхнали, без да се мъчат. После обаче разбрахме, че не е така. Витренко ги беше принудил да наблюдават. Да станат свидетели на смъртта на жените и чак след това да умрат.

Фабел и Махмут се спогледаха. Всички в тясната кабина замълчаха. Фабел отново си спомни образите, които Марлис Менцел беше включила в изложбата си, и си представи, че е в зловещата галерия в задушната нагорещена плевня в някакъв опустошен пейзаж и гледа обезобразените трупове на двайсет жени: извратено творение на психопатска съзидателност.

— Настигнахте ли го?

— Накрая да. Бях получил заповед да го върна заедно с хората му в контролираната от руснаците територия. Това и направихме. Но след дълги пазарлъци. Когато ги настигнахме, подчинените на Витренко заеха позиции за отбрана. Наложи се да наредя на моите хора да намерят прикритие. Те не проумяваха защо техните другари ги държат на прицел. Тези мъже обаче вече не бяха съветски войни. Те бяха войни на Витренко. Разбойници. Обучени много добре, мотивирани много добре, с висок боен дух… и въпреки всичко разбойници. И се подчиняваха само и единствено на Витренко. След Афганистан той стана герой. Подробностите за жестокостите му бяха изместени на заден план от популярността му сред обикновените хора. Честно казано, малцина, на каквото и да е равнище, се вълнуваха особено какво точно се е случило с някакви чужденци мюсюлмани, важното беше, че е донесло резултат. Не след дълго Витренко беше признат за един от най-добрите експерти по ислямски тероризъм. След разпадането на Съветския съюз се наложи като важен човек в новосъздадените сили за борба с тероризма в Украйна: Отиде в Беркут, „Златните орли“. Отново започнаха да го сочат като пример за подражание. Той е изключително умен и подготвен, учил е всякакви видове криминология, психология и борба с тероризма. Това, съчетано с опита му на бойното поле, го превърна в много уважаван специалист. После обаче в Киев бяха извършени няколко жестоки изнасилвания и убийства. — Украинецът отново посочи фотографиите. — На първата снимка, която видяхте, е една от жертвите, млада журналистка от независима украинска радиостанция. Хванахме един човек, когото обвинихме в убийствата — младеж на около двайсет и пет години. Той отговаряше на всички критерии за сериен убиец и направи самопризнания, но бяхме почти сигурни, че не е извършил сам убийствата. Да ви призная, господин главен комисар, лично аз изобщо не съм убеден, че убиецът е той. Мълвеше се, че убийствата са свързани с някакъв култ, споменаваше се името на Витренко. Освен това подозирахме, че някой от високопоставените офицери в полицията или службите за сигурност дърпа конците в организираната престъпност, но Витренко никога не е бил свързван пряко с това. После, преди около три години, той изчезна. Малко след това един по един изчезнаха и дванайсет от бившите му подчинени… направо си дезертираха от въоръжените сили на Русия, Беларус и Украйна.

Фабел се засмя горчиво.

— Значи са се изнесли в Хамбург, където плячката е по-богата. Това вероятно са хората, които нашият Отдел за борба с организираната престъпност нарича Ядрото…

Украинецът вдигна рамене.

— Както и да ги наричате, хората на Витренко малко по малко завладяват престъпната дейност в града ви. За тях вашият ненагледен Хамбург не се различава особено от Афганистан, Чечня или всеки друг театър на бойни действия. Просто пейзажът е друг. За тях само едно има значение: верността един към друг и към водача, решимостта да постигнат целта, която са си поставили…

— Но Витренко е луд — възрази Фабел, макар да съзнаваше колко слаба е тази дума.

— И аз смятам, че е безумец. Психопат. Но лудостта му се е превърнала в неговото най-голямо преимущество. Той няма никакви задръжки, никакви нравствени спирачки и затова е способен да тероризира онези, които са в негова власт, и да омагьосва хората, които смята да използва за маша.

— Иван Грозни… — пророни Фабел.

— Моля?

— Наскоро някой ми спомена нещо — отвърна Фабел. — Защо ми разказвате всичко това?

Нещо като че ли помрачи зелените очи. Фабел бе склонен да го определи като тъга. Русото момиче отново разбра безмълвната заповед на украинеца и му подаде папка, която извади от същото бюро. Той отвори с рязко движение папката и извади друга снимка, която подаде на Фабел. Беше на мъж във военна униформа, прехвърлил четирийсетте. Украинецът се засмя тихо, когато видя как Фабел мести объркано поглед от фотографията към него и после обратно към фотографията. Лицето върху нея беше със съвсем същите черти и зелени очи, както на стареца, само челюстта беше по-широка и волева, а голямото чело беше обрамчено от гъста пясъчноруса коса. За миг Фабел се запита дали това е украинецът като по-млад, но въпреки объркващата прилика в лицето имаше и някои много важни разлики. Само за две-три секунди през главата на Фабел минаха повече мисли, отколкото от началото на разследването. Той се облегна на стола и погледна украинеца с видимо съчувствие.

— Вие Витренко ли се казвате?

Старецът кимна.

Фабел пак погледна лицето върху снимката.

— Брат?

Украинецът поклати глава така, сякаш тя беше от олово.

— Син. Аз съм баща на Васил Витренко.

 

 

Петък, 20 юни, 10:00 ч. вечерта

Нидерхафен, Хамбург

Сега, когато нямаше опасност Максуейн да ги забележи, плъзгащата се врата на микробуса с командния пункт стоеше отворена. Полицаите от отряда за бързо реагиране стояха отвън и пушеха. Вътре въздухът беше по-чист, но обстановката си оставаше нажежена. Всички слушаха разговора в яхтата с угасени светлини, спряна някъде сред тъмната вода. Гласът на Ана звучеше спокойно и уверено. Паул Линдеман разтвори длани, които беше сложил върху коленете си, разтърка ги в плата на панталона, пое си дълбоко въздух и скочи решително на крака.

— Кажете на катера да не се доближава. Ако Ана искаше да я изтеглим, досега щеше да ни е дала знак.

Мария вдигна радиостанцията, но не я включи.

— Сигурен ли си, Паул?

— Кажи им да не се доближават. Но им предай и да не се отдалечават, нека държат яхтата под око дори с риск Максуейн да ги забележи. Не искам Ана да е извън обсега ни.

— Според мен си прав, че я оставяш на яхтата. Тя си беше гадна изненада, но сега вече с нас са и колегите от водната полиция и отново водим в играта. — Известно време Мария мълча. — Ако искаш, и ние можем да се прехвърлим на катера…

Паул поклати глава.

— Не. Все някога ще се върнат на сушата… А е логично Максуейн да се прибере на котвената стоянка. И тогава искам пръв да му се метна на гърба.

 

 

Максуейн натисна копчето върху широкото бяло светлинно табло до руля. Навигационните светлини и осветлението в кабината се включиха. Максуейн вдигна бутилката шампанско и погледна изчаквателно Ана. Тя му поднесе чашата си.

— А ти няма ли да пиеш? — попита младата жена и без да бие на очи, доколкото беше възможно, погледна дали бутилката е същата, която беше отворил, преди да изключи осветлението.

Той се усмихна.

— Само една чаша, когато съм на яхтата… но ти продължавай.

Напълни чашата й и върна бутилката в кофичката с лед. Ана отпи от шампанското. Дали вкусът му не беше променен? Дали не лъхаше на още нещо? Младата жена усети как по челото й избива студена пот и поднесе виното към устата си, като впрегна докрай аналитичните способности на небцето си. Глътна шампанското и отново изнесе напред в съзнанието си думите, приготвени като паникбутон, като спасителен пояс, за който да се вкопчи при първия намек за потъване. Усмихна се едва-едва на Максуейн, чието лице остана безизразно и непроницаемо. Мигът отмина. Нямаше световъртеж и замъглено съзнание.

— Откога се интересуваш от яхти? — беше единственото, което Ана се сети да попита.

— О… още от малък. В Шотландия баща ми ме взимаше със себе си, докато плаваше. Оттогава съм все край лодки и вода. Харесва ми.

— Близък ли си с баща си?

Максуейн се засмя.

— Никой не е близък с него. Той е студен човек. Никога не сме се разбирали. Пратиха ме в пансион и се виждах с родителите си само през ваканцията и на празници. Но и тогава баща ми не ми обръщаше внимание, ако не броим това, че ме взимаше със себе си, когато ходеше на плаване или в чужбина. — Максуейн сви философски рамене. — Майка ми е германка и винаги съм бил по-близък с роднините по нейна линия. Искаш ли още нещо за ядене?

— Не, благодаря… Сигурно е тежко за едно момче… да не е близко с баща си.

За миг Максуейн застина.

— Вече не съм малко момче. — Насили се да се усмихне. — Стана студено… не искаш ли да слезем в каютата и да пийнем кафе?

Ана се засмя.

— Това ли е най-доброто, което можеш да предложиш? Или ще ми покажеш и офортите си?

Максуейн вдигна ръце.

— Ако искаш само кафе, ще получиш само кафе.

Ана напрегна мускулите върху лицето си и продължи да се усмихва. Кафе. Максуейн можеше да пусне и в него нещо не дотам безобидно.

— Добре…

Каютата беше малка, но ярко осветена и красива, направена от бял нагънат полимер с дървен обков. От двете страни имаше по три кръгли люка и още три върху тавана, който гледаше към палубата. Вдясно имаше ниша с малко канапе, камбуз и преграда. При носа се виждаше двойно легло. В каютата се стелеше наситена миризма, която идваше от кафе машината върху стената на камбуза. Максуейн покани с ръка Ана да седне на канапето. Тя го загледа как налива в чашите кафе от един и същ съд. Олекна й, когато видя, че той сяда в края на леглото, вместо да й се натрапва с близостта си, като я накара да се смести на тясното канапе.

— Значи работиш в туристическа агенция? — попита той.

Ана усети как изтръпва. Това беше част от прикритието, която не искаше да излага пред погледа на Максуейн. Помъчи се да си спомни някакви истински чувства от времето, когато за кратко беше работила в туристическа агенция „Майер“.

— Да. Това е най-скучната работа на земята. Да изпращаш средностатистически германски семейства за половин месец в Тенерифе или Гран Канария и после да ги слушаш как се оплакват, че в менюто нямало вурстчета… Защо?

— А пращала ли си някого на място, откъдето не е искал да се завърне… Място, което пробужда в него някакви инстинктивни чувства? И където има усещането, че си е у дома?

— Не… не бих казала, че е имало такъв случай.

— Точно така се чувствах, когато за пръв път видях Хамбург. Понякога го изпитвам и с хора. — В очите на Максуейн припламна огън. — Срещаш някого за пръв път и имаш усещането, че го познаваш от цяла вечност. И че това просто е последната вариация на тема, която звучи от хилядолетие.

— Романтично казано… с тези думи ли сваляш жените?

Лицето на Максуейн помръкна.

— Това няма нищо общо с жените или секса. Говоря ти за нещо, което е хиляда пъти по-важно от… от любовта. Говоря ти за истинската връзка между даден човек и място… между хората. — Той сбърчи чело, сякаш търсеше пример, жалон, който да посочи на Ана. — На немски има една непреводима дума…

— Има много непреводими думи…

Максуейн махна с ръка.

— Heimat^[10]. Представата за място, за време и народ, към които принадлежиш. Това е нещо средно между представите за дом и за родина.

Ана кимна неопределено. Лично тя свързваше думата с всичко назадничаво и тесногръдо, с блудкавите, политически постни и маниерни филми, каквито са се снимали в Германия непосредствено след Втората световна война: време, когато чувството за връзка с всичко германско се е смятало за неуместно и дори за проява на лош вкус.

— В живота има взаимоотношения, които откриваш и изковаваш и които ти дават вътрешното усещане за Heimat, за съпричастност. То обаче не е свързано непременно само с едно място. Има различни места по света, където се чувстваш у дома. — Напрежението в очите на Максуейн се стопи. Той сви рамене и пак отпи от кафето. — Точно заради това баща ми вече не присъства в пейзажа, освен като случайно появило се действащо лице. Разбрал съм, че между хората има много по-важни връзки от генетичните. Но както и да е… стига съм говорил за себе си…

Максуейн се приближи до канапето. Ана се видя принудена да се посмести. Той се приближи и наклони лице към нейното. И този път, когато Максуейн започна да я целува, тя се взря в почти съвършените черти на красивото му лице и се изуми, че й се гади. Дръпна се и се усмихна.

— Време е да поемаме към сушата, капитане — каза Ана с надеждата превзетата й закачливост да не е прозвучала прекалено кухо.

Максуейн се усмихна сухо и въздъхна.

— Разбира се…

 

 

Докато се връщаха към вълнолома, той се държеше учтиво и галантно, но осезаемо по-хладно. Светлините по брега се приближаваха все повече и Ана усети как я плисват енергия и облекчение. Отказа, когато Максуейн й предложи да я откара до тях с оправданието, че е оставила колата си пред нощния клуб, той обаче настоя да я хвърли дотам. Паул Линдеман и останалите от екипа се скриха от поглед, щом Максуейн започна да се приближава към котвената стоянка на яхтата. После той подкара поршето по обратния път към града.

— Остави ме тук — каза Ана, когато спряха пред клуба.

И този път Максуейн й се усмихна любезно.

— Къде е колата ти? — попита той.

Младата жена махна напосоки.

— Зад ъгъла.

Извади от дамската си чанта бележниче и написа номера на клетъчния телефон, който й бяха дали за операцията.

— Слушай… тази вечер не бях особено забавна… Звънни ми, за да се разберем за някой друг път.

— Вече си мислех, че не ме харесваш. Стори ми се… притеснена.

Ана се наведе и дълго го целува по устните. Дръпна се и се усмихна.

— Нали ти обясних… не обичам лодки. Заради това. Звънни ми. — Тя отвори вратата на поршето и изпружи крака навън. — И следващия път нека се видим на твърда почва…

 

 

Една от колите за наблюдение подкара на безопасно разстояние след поршето на Максуейн. Ана застана на тротоара и гледа скъпия автомобил, докато той не зави на ъгъла на Алберс-Ек. Едва след като от патрулната кола съобщиха, че Максуейн е излязъл от Киз, микробусът „Мерцедес Варио“ спря недалеч от Ана. Първа от него слезе Мария, която прегърна Ана тромаво — не беше свикнала да проявява чувства.

— Справи се страхотно! — каза й тя.

— Онзи негодник ни стресна доста, когато извъртя номера с яхтата — отбеляза Паул, след като също слезе от микробуса и застана до Мария. — Направо ти се чудя как успя да запазиш такова самообладание.

Ана се засмя като малко дете и усети, че краката й треперят.

— И аз си се чудя.

— Повикахме колегите от водната полиция да те държат под око — обясни Паул. — През цялото време беше в пълна безопасност… ако се наложеше, щяхме да ти помогнем за броени секунди.

Мария също понечи да добави нещо, когато клетъчният й телефон иззвъня. Тя се отдалечи на няколко крачки и вдигна.

— Трябва да отбележа, Ана, че наистина се справи добре — рече Паул. — Но не научихме кой знае какво. Максуейн не спомена нищо, което да доказва, че е свързан с похищенията или убийствата.

Ана не отговори, само продължи да гледа в посоката, накъдето беше поел автомобилът на Максуейн. Припомни си как й се бе повдигало всеки път, когато я бе докосвал.

— Имам някакво предчувствие за този Максуейн — заяви тя, без да поглежда към Паул. — Някаква силна, наистина физическа реакция срещу него.

Паул се засмя тихо.

— Женска интуиция ли?

— Не — отговори Ана тихо, но твърдо и остро. — Полицейски инстинкт.

— Както личи, ти се подложи на всичко това без особен резултат — напомни Паул. — Подозирам, че господин Максуейн не е нищо повече от юпи женкар.

— Май си прав — подкрепи го Мария, след като затвори клетъчния телефон. — Обади се Фабел… най-после. Доколкото разбрах, и той е прекарал бурна нощ. Максуейн няма нищо общо. Вече знаем името на убиеца. Васил Витренко.

Сега вече Ана се обърна с лице към колегите си. Тъмните й очи проблеснаха студено в неоновите светлини.

— Изобщо не искам да слушам какво е открил Фабел. Знам, че на този Максуейн не му е чист косъмът. Точно той е убиецът. Сигурна съм.

 

 

Събота, 21 юни, 1:04 ч. след полунощ

Харбург, Хамбург

Въпреки че вечерта беше мека, Ханзи Краус трепереше под мръсните опърпани завивки и дебелия шинел, с който не се разделяше никога. Изпосталялото му тяло се гърчеше, зъбите му тракаха и имаше чувството, че някакъв плъх не спира да гризе вътрешностите му. Помисли, че може би не е трябвало да се връща в приюта, но му се беше приискало да е на топло, на място, където може да изпроси малко пари, да вземе на заем или да открадне нещо, за да плати дозата наркотик, без която вече не издържаше. За негова беда не успя да приложи никое от тези три средства. Тук се чувстваше безпомощен, но трябваше да се посъвземе. Сутринта смяташе да отиде при турчина и да му разкаже какво е видял в полицейското управление. Турците знаеха какво да правят — нищо чудно този път да се смилят над него и да му дадат малко дрога на вересия. Освен това Ханзи беше написал на майка си писмо — първото доказателство от пет години, че още диша. В писмото той се беше постарал да се извини, да поиска прошка, задето е опропастил единствения й син и всяка надежда и мечта, които е свързвала с него. След десет години на страхове и заплахи, след пет години, когато майка му и сестрите му вероятното бяха мислили за мъртъв, по ирония на съдбата Ханзи реши, че точно сега е времето да й пише, че е дошъл моментът. Точно сега той се опита да поправи грешката, да остави писмо, което щеше да го надживее.

Ханзи беше уплашен. Винаги се страхуваше, това беше естественото му състояние, сега обаче страховете му се бяха изострили. Той пазеше спомена за детството, който сякаш се беше запечатал в костите му и не се беше стопил заедно с плътта, придавала навремето някакъв вид на скелета. Като малък, ако Ханзи се разболееше или се уплашеше, майка му му разрешаваше да спи на запалена нощна лампа. Сега Ханзи, който беше станал призрак на самия себе си, се върна при невръстния Ханзи и си спомни топлото езерце мека светлина, миризмата на току-що изпрани чаршафи, усещането за чиста кожа след банята и тръпката на радостта и на уютната сигурност, обземащи го всеки път, когато си лягаше да спи. Сега, двайсет години по-късно, единственото, което му беше останало, беше голата крушка на тавана, която светеше мъждиво и безполезно като талисман срещу гърчовете, болката и ужаса, разтрисащи изнемощялото му, жадно за дрога тяло. Ханзи чу на площадката пред вратата стъпки. Обикновено не им обръщаше внимание: в приюта вечно кипеше живот, някакви хора влизаха и излизаха пияни или надрусани, биеха се и крещяха насън. Без да помръдва, Ханзи наостри уши, но стъпките вече не се чуваха. Не бяха подминали вратата. Бяха спрели пред нея.

Ханзи тъкмо понечи да се подпре на лакът, когато вратата се отвори бавно. Той намери време да си помисли, че е очаквал мъжете да влязат с взлом, вместо да отварят вратата тихо и спокойно, точно както в ония години майка му, когато бе влизала да го нагледа. По-възрастният мъж продължи да държи вратата отворена и пусна пред себе си по-младия, онзи с тяло на културист, и той отиде бързо до леглото на Ханзи, което беше съвсем наблизо. Викът, надигнал се в гърлото на Ханзи, беше заглушен от по-младия мъж, който му запуши устата с огромна тежка ръка. По-възрастният мъж също влезе в стаята и затвори след себе си вратата. Усмихна се на Ханзи и извади от джоба на бежовото кожено яке метална кутийка. Все така усмихнат и понаклонил глава, той хвана между палеца и показалеца си продълговатата кутийка и я разклати като баща, който показва на детето си, че му носи бонбони.

— Време е да се почувстваш щастлив, Ханзи — каза той с глас, който можеше да мине едва ли не за добър, и след като отвори кутийката, извади отвътре спринцовка за еднократна употреба. — Щастлив както никога досега…

Ханзи се опита да изкрещи, но по-младият мъж му натика в устата парцал с гаден вкус, после опъна рязко ръката му и запретна ръкава.

За стотна от секундата, точно преди във вените му да се влее смъртоносната доза чист хероин, Ханзи премести бързо очи от лицето на единия към лицето на другия мъж. Думите: „Знам кои сте… Видях ви и знам кои сте…“, заглъхнаха върху обездвижения му език под мръсния парцал, с който му бяха запушили устата. Бяха необходими само няколко секунди хероинът да проникне в изпосталялото тяло на Ханзи Краус. След като махнаха парцала от устата му и му обърнаха гръб, оставяйки го да умре сам, на Ханзи му се стори, че усеща миризмата на току-що изпрани чаршафи.

 

 

Събота, 21 юни, 4:00 ч. след полунощ

полицейското управление на Хамбург

В общото помещение на отдела цареше странна смесица от възбуда и изтощение. В мъртвешките часове преди изгрев-слънце полицаи, току-що вдигнати от леглото, и следователи като Фабел, Мария, Паул и Ана, които цял ден и цяла нощ не бяха подвивали крак, се опитваха да се отърсят от физическата умора, впила се в тях, и да притъпят тръпката, обзела ги при мисълта, че са близо до целта. Мнозина говореха по телефона и будеха мърморещи полицаи в различни краища на Европа, от Хамбург до Киев.

Студените зелени очи на Васил Витренко, уголемени и закачени насред дъската като зловещо героичния портрет на някакъв източноевропейски диктатор, гледаха предизвикателно онези, които щяха да тръгнат да го издирват. До образа на Витренко бяха закачени копия на снимките от плевнята, предоставени от баща му. Когато Фабел ги сложи върху дъската, шумът в помещението за кратко отстъпи място на вцепененото изумление.

Мария, която знаеше доста прилично английски и говореше и малко руски, преследваше по телефона не особено отзивчивите шефове на полицията в Одеса и Киев. Беше прегледала и базата данни на Европол и Интерпол и беше открила откъслечни сведения, които да им помогнат да добият представа за човека зад изображението върху, дъската.

Фабел се възползва от това, че в стаята за миг бе настъпило спокойствие, и повика при себе си почти всички от екипа, които изчакаха колегите им да приключат с разговорите по телефона.

Застана пред дъската и се подпря на масата, като долепи кокалчетата на пръстите си до полираното черешово дърво. Пое си рязко въздух и повтори накратко онова, което му беше разказал украинецът. В помещението се спусна тишина, напрегнато мълчание, сякаш във въздуха имаше опънати до скъсване въжета, докато Фабел разправяше как старецът е преследвал сина си през планините и полупустинните равнини на Афганистан и как е вървял по път, очертан от нечувани жестокости, докато стигне до чудовищното откритие в плевнята. После разказа накратко и какво е научил за убийствата в Киев.

— Е, колеги… имаме заподозрян… но въпреки че имаме основания да искаме от прокурора заповед за задържането и разпита му, не разполагаме с никакви неопровержими доказателства, с които да го изправим пред съд. — Фабел се обърна и стовари ръка върху увеличения портрет. — Полковник Васил Витренко, навремето служил в украинския Беркут, или отряда за борба с тероризма „Златните орли“. На четирийсет и пет години. Изключително безпощаден и коравосърдечен. Имаме разказа на човека, станал, макар и след време, очевидец на масовите убийства, които Витренко е организирал и които са извършени точно като нашите убийства в Хамбург. Имаме и същите убийства в Киев… Но и това не ни върши работа, защото няма как да свържем Витренко безусловно с тях, още повече че в украинската полиция са убедени, че са заловили извършителя. Затова пък разполагаме с потенциални подбуди. Както личи, най-малко две от жертвите тук са разполагали с потенциално опасни данни за огромна далавера с недвижими имоти, в която са замесени нашите приятели Айтел баща и син и техните украински съучастници. Мария?

Тя извади записките си и ги разлисти. Започна да говори, но от умората гласът й беше пресипнал и младата жена се прокашля.

— Свързах се с полицейското управление в Киев, Украйна, с отряда за борба с тероризма там и със Службата за сигурност. Както би могло да се очаква, в Службата за сигурност не бяха особено отзивчиви, но от полицията все пак получих някакви сведения за убийствата в Киев. Според тях тукашните убийства са извършени от друг човек, който просто подражава на убиеца там, защото, както спомена и главен комисар Фабел, този убиец — поне според украинските полицаи — вече е заловен. — Мария Клее отново си погледна бележките. — Казва се Владимир Гера… — Тя не успя да произнесе името и пак го провери. — Владимир Герасименко. Очевидно е бил добър професионалист, бил е някакъв шеф в железниците. Жертвите са общо три. За две от тях е установено, че са били принесени в жертва по време на някакъв обред. Полицаите в Киев са подозирали, че са замесени и други хора, но Герасименко е бил осъден за третото убийство.

— На журналистката ли?

— Да. В собственото й жилище.

— Точно като Анжелика Блюм — открои Фабел очевидното, да не би някой да го пропусне, но гласът му беше глух и уморен. — Има ли шанс да убедим някого в Украйна да разпита отново този…

— Герасименко… — подсказа му Мария. — Съмнявам се. През 1997 година в Украйна влиза в сила мораториум върху смъртните присъди, а през 2000 година те са отменени… но Герасименко е екзекутиран през 1996-а.

Фабел въздъхна.

— Какво друго установи?

— Че… този твой познайник… бащата на Витренко, вече не е на действителна служба в никое от поделенията на украинската полиция. Разговарях с някакъв човек от Министерството на вътрешните работи… единствения, когото пожелаха да вдигнат от сън, и според него майор Степан Витренко още преди години е излязъл в запас и не се числи към Беркут. Успях да изкопча информацията, че Витренко старши е предприел нещо като свой кръстоносен поход и е ходил да издирва сина си. Както личи, властите в Съветския съюз са го пратили да търси Витренко в Афганистан и оттогава това се е превърнало за него в нещо като натрапчива идея.

— Досещам се защо — отбеляза Фабел.

— Трябва да добавя — натърти Мария, — че украинците са забелязали изчезването на Витренко по една-единствена причина: смятат го за изключително подготвен специалист в борбата срещу тероризма и организираната престъпност. Поне според тях той е извършил само едно престъпление — напуснал е без предизвестие работа.

— А Беркут… отрядът за борба с тероризма, към който се е числял? — попита Фабел.

— Това е група, подготвена да се справя с всякакви безредици, включително с терористи. От „Амнести Интернешънъл“ изразяват загриженост от похватите й. Отрядът е на подчинение на Министерството на вътрешните работи на Украйна. Доколкото подразбрах, Витренко се е занимавал не само с операциите, провеждани от този отряд със специално предназначение, но и с редица други престъпления, граждански и политически, а също с тероризъм. В Украйна организираната престъпност се е превърнала в истински бич, освен това между малцинството на руснаците и мнозинството на украинците тлее голямо напрежение. Наред с всичко останало, в Украйна има най-много серийни убийци в света. Затова пак украинците заемат челно място в разкриваемостта на такива серийни престъпления.

Фабел потърка двайсет и четири часовата четина по брадичката си.

— Щом Витренко сам е предприел кръстоносен поход срещу сина си, кое е момичето с него? И защо му помага?

— Мисля, че имам отговор на въпроса ти — каза Мария и отново запрелиства записките си, за да намери съответното място. — Подозирам, че това е лейтенант Мартина Онопенко. Доскоро е била офицер към киевското управление на полицията.

— Следователка ли е?

— Не… униформена. Но има боен опит. Оказа се и че е по-малката сестра на убитата журналистка. Очевидно споделя убеждението на стареца, че именно Витренко носи вината за убийството на сестра й. Напуска полицията, след като оттам отказват да възобновят следствието по случая.

— Какво странно сътрудничество! — отбеляза замислен Фабел. — Сестрата на жертвата и бащата на основния заподозрян…

Мария сви рамене.

— Само изказвам предположение кое е момичето. След като Витренко е изчезнал, старецът и момичето са си помагали и в Украйна. — Тя подаде на Фабел портретна снимка на млада жена. — Нашите приятели в Украйна ми пратиха по имейла това…

Фабел се взря във фотографията. В много отношения момичето на нея приличаше на помощничката на украинеца, но косата му беше по-тъмна, а лицето — по-валчесто.

— Прилича на нея, но не е тя…

— Знам. Това е убитата киевска журналистка. Валерия Онопенко.

— В такъв случай със сигурност е сестра на жената, която работи заедно с Витренко старши. Както личи, в случая са замесени все хора от окървавени семейства.

— И понеже стана дума за семейства — включи се Вернер, след като застана пред колегите си, — направих проверка за нашите приятели Айтел. Знам, че не ги проучваме пряко във връзка с убийствата, но за първото и двамата имат желязно алиби. Бащата има потвърдено алиби и за второто, а Норберт Айтел — за третото. Разговарях с някои колеги от Стопанската полиция на втория етаж. В момента не разследват Айтелови за нищо, но веднага наостриха уши, когато разбраха за слуховете за далавери с недвижими имоти. Предоставих им копие от документацията. А те на свой ред ми дадоха пълна извадка с регистрираните фирми, на които семейство Айтел са собственици, както и дяловете, които притежават в други компании. Наистина се оказа, че оглавяват „Нов хоризонт“. — Вернер също си разлисти бележките. — Участват като съдружници и в „Галиция Трейдинг“. Това е холдинг, който явно върти фиктивни сделки с дъщерната фирма на групировката „Айтел“, занимаваща се с недвижими имоти. Точно тази новина разпали апетита на колегите от Стопанската полиция. Успях да установя, че в управителния съвет на „Галиция Трейдинг“ влизат Волфганг Айтел, Норберт Айтел, Павло Клименко и някакъв предприемач американец — Джон Шчурчак. Напоследък „Галиция Трейдинг“ е изкупила доста парцели в Хамбург.

— А Павло Клименко е един от хората на Витренко. — Фабел се позамисли. — Какво знаем за този американец?

— Не знаем почти нищо, но дадох да преведат на английски имейл, който смятам да пратя до ФБР и Интерпол.

— Май се налага да си поговорим отново с Айтелови — каза Фабел. — И този път мисля не ние да се възползваме от тяхното гостоприемство, а те от нашето.

Ана Волф се изправи. Още беше в скъпата рокля, с която беше отишла на срещата с Максуейн, но отгоре беше облякла коженото яке, което й се беше превърнало в нещо като униформа. Лицето й изглеждаше изпито и уморено под грима.

— Ами Максуейн?

— Какво Максуейн?

— Още ли е заподозрян? — попита тя дръзко въпреки умората.

— Не, за тези убийства не е заподозрян… Но въпреки това ще го държим под око. Продължавам да смятам, че може би има пръст в отвличанията, които според мен не са свързани с основния случай. Но трябва да съм предпазлив, Ана. Началникът на управлението Ван Хайден вече нервничи не само за разходите: притеснява се, че ако Максуейн надуши, че следим всяко негово движение, без да разполагаме с неопровержими доказателства, може накрая да предяви към нас обвинение в психически тормоз.

Ана седна отново.

Фабел, който продължаваше да стои прав, помълча малко и пак се обърна към всички.

— А сега един урок по история… — До стола, на който беше закачил якето си, беше оставил голяма папка с твърди корици. Отвори я и извади цяло тесте листове. Подчинените му започнаха да мърморят нетърпеливо. Фабел ги изгледа студено и това ги накара да замълчат. — Налага се. Имаме пред себе си убийство, което прилича на ритуал, водещ началото си отпреди цяло хилядолетие. Нашият убиец — Витренко, живее колкото в миналото, толкова и в настоящето. Трябва да разберем от какви изопачени представи за историята и съдбата се ръководи. Успях да намеря доста неща, които биха могли да са ни от полза.

Фабел не спомена, че е събудил по телефона Матиас Дорн. Професорът му беше съобщил най-важните факти и насоки къде да търси. И по-важното, беше си спомнил как се казва кралят на викингите, свалил от престола Инге Старши, когато той отказал да изпълни в Упсала обреда с числото девет. Фабел извади от папката ксерокопие, което закачи върху дъската до снимката на Витренко така, че те почти се застъпваха. Върху фотокопието имаше отпечатък от илюстрация от XIX век. На нея се виждаше невероятно широкоплещест воин, яхнал свиреп на вид боен жребец. Мъжът беше с дълга, развяна светла къдрава коса и огромни мустаци и брада, сплетени на плитки и окичени с мъниста. Носеше ризница и вместо с плащ беше заметнат с голяма кожа. Върху главата му имаше шлем с орлови криле.

— Това е истинският баща на Васил Витренко — заяви Фабел. — А не украинецът, който го издирва. Най-малкото подозирам, че Витренко смята така.

Той поизчака, докато заглъхне врявата, сред която се чуваше и смях.

— Това са само мои предположения. Утре… всъщност по-късно днес сутринта… ще се посъветвам и с доктор Екхарт… но това, госпожи и господа, е Свен. Както в „Сина на Свен“. Цялото му име е Blot-Sven, Кървавия Свен, или Свен, който прави жертвоприношения, зависи как ще го разчетете. Бил е крал на Швеция от 1084 до 1087 година. Несъщият му брат, крал Инге Старши, приема християнството и отказва да прави езически жертвоприношения в храма в Упсала. Свен започва сам да принася жертви и си спечелва прозвището Кървавия. Инге бяга във Вестергьотланд, а Кървавия Свен се качва на престола на Швеция, или Швеланд. Вероятно ще попитате каква е връзката между лудия украинец и Швеция. — До рисунката с Кървавия Свен Фабел закачи второ изображение, на друг герой. — Този господин се казва Рюрик, първият велик княз на Киев. Според преданието е княз на викингите, родом някъде от тази част на Германия, може би от Фризия, или Фрицланд, както я знаем сега. Воините, с които тръгва да покорява Новгород и Киев, имат прозвището „рус“, или Гребците, и Русия е взела името си именно от тях. В отряда на Рюрик има варяги^[11] и други наемници. Колкото и невероятно да звучи преданието, според него славяните в днешна Украйна и Русия живеели в анархия и поканили Рюрик и братята му да дойдат и да въведат ред. Същото предание се разказва в Англия са саксите, в техния случай обаче братята се казват Хенгист и Хорса. Но както и да е, важното в случая е, че Рюрик и неговите хора са пришълци, дошли да покоряват чужди земи. Верни са само един на друг. И са възнаградени с богатство и успех. Малко по малко се превръщат в елита на тези нови земи и основават руската и украинската аристокрация. Витренко и неговите хора правят същото тук… И Витренко поднася всичко това в опаковката на полумитични представи за бойното братство и тайнствените обреди на викингите.

— Но това са бабини деветини — възрази Вернер. — Едва ли наистина вярват, че са викинги, дошли да покоряват нови земи.

— Възможно е и да вярват. Колкото до бабините деветини, можем да го кажем за всяка религия и вяра, които не изповядваме. Важно е не в какво вярваме. Важното е, че вярваме, колкото и странно и крайно да изглежда на околните онова, в което вярваме. Точно в името на това иначе разумни младежи насочват самолети към сгради, пълни с хора.

Вернер поклати глава. По-скоро тъжно, недоумяващо и озадачено, отколкото за да покаже, че не е съгласен. Фабел продължи:

— Нямам никаква представа дали в началото Витренко е вярвал във всичко това — подчерта той — или е използвал преданието, за да създаде култ и да манипулира хората, които ръководи. Убеден съм обаче, че сега вече вярва…

За миг Фабел замълча и си припомни края на разговора си с украинския военен. Мощните му плещи бяха увиснали, докато беше разказвал за Витренко като дете. За бледия малчуган с очите на баща си, толкова способен и разкрил на съвсем невръстна възраст такава жажда за жестокост. За това как е манипулирал и обиждал другите деца, как ги е карал да изтезават малки животни; После да се изтезават помежду си. Фабел продължи:

— Освен това съм сигурен, че Витренко е бил психопат, откакто се помни. Но вместо да бъде лекуван и наблюдаван, е бил пратен в най-добрите съветски военни академии, където вродените му способности са се развили, а психопатията му се е задълбочила.

Фабел взе от масата листовете хартия и ги сви на фуния. Вдигна ги към колегите си като запален факел.

— Васил Витренко е най-опасният човек, с когото някога сме си имали работа. Той ще убие всеки, който според него го застрашава. Включително и вас и мен.

Фабел не се сещаше какво още да каже. Съзнанието му беше затлачено с образите на жертвите, с очите на бащата на Витренко, докато той беше стискал Фабел за врата… същите студени изумрудени очи, както на сина. Той потрепери, представяйки си как, докато са се разделяли с живота, Урсула Кастнер, Тина Крамер и Анжелика Блюм са гледали същите студени като камък блеснали очи. Останалите от екипа очевидно също бяха на някакво такова мрачно място, защото в помещението цареше пълно мълчание, докато гласът на Мария Клее не го наруши.

— А бащата на Витренко? Задържа ли го?

Фабел поклати глава.

— Но той е нападнал високопоставен офицер от полицията. Теб. Не можем да го оставим да му се размине току-така.

— Аз мога и го направих. Нали е нападнал мен, нали аз вдигнах по тревога всички, за да го издирват. Той се съгласи да се свърже с мен, ако отново възникне необходимост да разменим информация. Наистина съм убеден, че този човек просто иска да спре сина си.

Докато Фабел говореше, в съзнанието му прокънтя първото съобщение, получено по електронната поща: „Можете да ме спрете, но никога няма да ме заловите“.

— И какво ще прави през това време Витренко? — свъси се едва ли не гневно Мария.

— Точно това, което правим и ние: ще се опитва да открие Витренко и да го спре.

— А ако го хване пръв? — продължи Вернер мисълта на Мария.

Фабел си спомни как е задал на стареца същия въпрос, след като бяха излезли от кабината и тръгнаха през кънтящия здрач на склада. Украинецът се беше извърнал към Фабел и му беше казал спокойно и безизразно:

— Ако това стане, ще сложа край на този ужас.

Фабел погледна Вернер в очите и го излъга:

— Обеща, че ще ни предаде Витренко заедно с всички доказателства, до които се добере. Затова не искам да го задържаме и да му пречим. Разглеждайте го като ключов информатор. Разбрахте ли? — Фабел отново се наведе напред и се подпря на кокалчетата на пръстите си. Въпреки умората лицето му беше твърдо и непреклонно. — Трябва пак да задвижим нещата. Първо, Айтелови да бъдат доведени за разпит. Незабавно. Ако започнат да недоволстват, ги задръжте по подозрение, че са съдействали в извършването на убийство. Вернер, имай грижата колегите от Стопанския отдел да се подготвят с въпросите. Хубаво ще бъде, ако ги разпитаме заедно с тях.

Вернер кимна.

— Второ — продължи Фабел, — открийте всички информатори украинци, нека се поразтичат. До довечера искам да знам къде са свърталищата на бандата на Витренко. И ако някой не е разбрал — пет пари не давам дали ще нагазим в територията на колегите ни от Седми отдел в управление „Борба с организираната престъпност“. Ще се опитам да посвърша тяхната работа, ще попритисна и колегите от Федералната разузнавателна служба. — Фабел стана още по-мрачен. — Не ни съобщават изключително важни неща. Ще сложим край на това още сега. Главен комисар Клее и главен комисар Майер ще ви разпределят задачите. Остани за малко, Вернер, искам да ти кажа нещо.

— Разбира се, шефе…

Трябваше да минат няколко минути, докато помещението се опразни. Вернер продължи да седи, а Ана Волф заобиколи заседателната маса и отиде при Фабел. Под очите й се тъмнееха сенки, в тях обаче тлееше нещо, наподобяващо дързост.

— И какво да правя, ако той се обади?

— Кой?

— Максуейн. Дадох му номера на клетъчния телефон, който ми предоставиха за операцията.

— Не вдигай. Не искам отново да се озоваваш близо до него. И няма как да оправдая пред Ван Хайден още една скъпоструваща операция с агент под прикритие. Трябва да го проверим още веднъж, но сега това минава на заден план.

— Според мен, шефе, той е нашият човек.

Фабел се свъси.

— Защо, Ана? Видя с какво разполагаме за Витренко.

— Максуейн е хищник. Личи от начина, по който те наблюдава… от начина, по който се движи около теб. Чувстваш се като плячка. — Тя поклати леко глава, сякаш беше подразнена, че описанието не е точно. После впери във Фабел блеснали, изпълнени с решимост и твърдост очи. — Той е изнасилвач, шефе. И подозирам, че е убиец. Нашият убиец.

Известно време Фабел гледа подчинената си, без да казва нищо. Не можеше да обвинява младши офицер, че се вслушва в инстинктите си за даден случай или заподозрян: самият той постъпваше така, осмисляше в някакви стаени кътчета на съзнанието си и най-дребните подробности от движенията и говора на някого и от онова, което е видял. И благодарение на тези дълбинни процеси се раждаше извод, в който подобно на Ана Фабел беше сигурен, макар и да не можеше да го обоснове с разумни доводи или с неопровержими доказателства. В края на краищата именно въз основа на шестото си чувство, на преценката си за начина, по който Максуейн бе посрещнал двама хамбургски полицаи, явили се на вратата му, Фабел заподозря, че около него има нещо съмнително.

— Добре, Ана. Доверявам се на преценката ти, но не бих казал, че съм съгласен със заключението. — Той пак прокара пръсти по еднодневната си остра брада. — За всеки случай ще пратя някого да държи под око Максуейн. Но определено не искам да се срещаш отново с него — особено ако си права в усещането си за този човек. Ние с Вернер можем да го посетим официално, за да проверим къде е бил на ключовите дати. Но така, разбира се, ще го предупредим, че е под наблюдение. — Фабел въздъхна. — Все пак съм длъжен да отбележа, Ана, че според мен се лъжеш. Вярно, нямаме димящо дуло, но косвените улики свидетелстват, че човекът, когото издирваме, е Витренко.

— Знам — отвърна Ана. — Виждам. Но ти благодаря, че все пак ще оставиш под наблюдение и Максуейн.

— Не се притеснявай.

Фабел се взря в лицето на младата жена. Тя изглеждаше напълно изнемощяла. Фабел никога не беше участвал в операция под прикритие, но познаваше мнозина полицаи, които го бяха правили. Това бе едно от най-изтощителните неща — физически, душевно и умствено, — което можеше да се възложи на полицай. На преден план в съзнанието му излезе образът на Клугман, който седи срещу него в помещението за разпити в участъка на Давидщрасе. Фабел си спомни как бе решил, че клепачите му са зачервени от дрога, а всъщност вероятно е било от стрес. А с амфетамина, следи, от който бяха намерени в кръвта му при аутопсията, Клугман сигурно бе притъпявал напрежението. Сега Фабел съзря в движенията на Ана същата оловна тежест, видя същите зачервени клепачи и тъмни кръгове под очите.

— Виж какво, Ана. Постарах се през следващите двайсет и четири часа да те освободя от задачи. Прибирай се и се наспи.

 

 

Събота, 21 юни, 10:00 ч. сутринта

полицейското управление на Хамбург

Ако не друго, Фабел поне се чувстваше по-чист, а след като си смени дрехите, сякаш смъкна пласт нагъната кожа. Двата часа сън обаче не разсеяха сянката на умората, която още беше впита в него, и му се наложи да хвърли доста усилия, докато се отърси от нея и освободи движенията и мислите си. Както беше обещал, в осем без нещо Вернер беше отишъл да вземе Волфганг Айтел, а друг екип, оглавяван от Паул Линдеман, беше довел по същото време сина му. Държаха в отделни помещения Айтел баща и син, но яростните им закани да съдят полицаите, цялото управление на полицията в Хамбург и държавата изобщо бяха почти еднакви. Фабел знаеше, че ако не открият наистина неоспорими улики срещу Айтелови, тези закани ще имат тежки, доста тежки последици.

Сякаш за да го докажат, във фоайето на полицейското управление чакаха малка групичка адвокати начело с Ваалкес. Когато Фабел влезе, Ваалкес го видя и се понесе с пълна пара към него, но Фабел му извика възторжено „Добро утро“ точно когато вратите на асансьора се затваряха, и адвокатът си остана с яростните възражения насред фоайето.

Фабел повика Вернер от помещението за разпити, където той се опитваше да укроти Волфганг Айтел, който настояваше веднага да се срещне с адвокатите си.

— Долу са се събрали предостатъчно — отбеляза Фабел. — Кажи му, че има право само на един адвокат, но пусни първо момчетата от Стопанския отдел да го укротят. Същото важи и за Норберт.

Фабел влезе в кабинета си и затвори вратата. Вдигна телефона и се обади на Сузане в Института по съдебна медицина. Предната вечер, след като си тръгна от Шпайхерщат, й беше звъннал и беше доловил в гласа й притеснение, наподобяващо опънато въже. Беше я уверил, че е добре, но се налага да отскочи до полицейското управление и тя да заспива. След като беше затворил, го загризаха леки угризения, задето му е станало приятно, че някой отново се тревожи за него. Сега се обади на Сузане, за да й разкаже накратко за доказателствата, на които се бе натъкнал, и да изложи предположението си за Витренко и за „духовния му баща“ Кървавия Свен.

— Вероятно има някаква логика — отвърна Сузане, само че не особено убедено.

— Но?

— Не знам. Както ти казах, има логика. И според мен си прав. Поне в основни линии. Нямам сериозни професионални основания да се съмнявам в предположението ти. Но нещо ме смущава в обхвата на участието.

— Какво имаш предвид, Сузане?

— Този човек не действа сам. Може би дори изобщо не действа. Помниш ли Чарлс Мансън в Щатите? Масовите убийства в дома на Тейт и на Лабианка? Мансън дори не е бил в дома на Тейт, а от Лабианка си е тръгнал, след като е заповядал на последователите си да убият вързаните жертви. Самият Мансън не е извършил собственоръчно убийствата. Но престъпленията са негови. Той е насъскал други да ги извършат вместо него. Приложил е по-широк обхват на участие, който да включва и така нареченото му семейство, но без сам да си мърси ръцете.

Фабел се замисли над думите й. Беше изучавал в дълбочина убийствата на Мансън: той беше скрепил връзките вътре в „семейството“ си, като беше спал с всички „момичета на Чарли“, жените в групата му. Свенсон беше приложил същата хватка, за да си осигури верността на своите последователни като Марлис Менцел и Гизела Хром. Фабел знаеше, че двамата с Гизела не бяха сами на онзи кей. С тях бе и Свенсон. Невидим и вероломен. С присъствие, което само Гизела усещаше. Фабел въздъхна тежко, сякаш за да прогони привиденията от съзнанието си.

— Не знам, Сузане. За мен Витренко е касапин. И ако съм прав, той си е въобразил, че е законен наследник на Кървавия Свен, повелителя на жертвоприношенията…

Фабел чу как Сузане диша в другия край на линията.

— Само внимавай, Ян. Внимавай много.

 

 

Точно преди обедната почивка в кабинета на Фабел дойде Вернер. Следователите от Стопанския отдел още разпитваха поотделно Волфганг и Норберт Айтел.

— Маркман от Стопанския отдел смята, че с тези сделки с недвижими имоти сме попаднали на някаква диря, но още няма безспорни доказателства — обясни мрачно Вернер. — Той събира екипи, които да направят обиск в офисите на „Галиция Трейдинг“ и групировката „Айтел“, но от прокуратурата нещо увъртат и отказват да издадат заповед — нямало достатъчно данни за извършено престъпление.

Фабел кимна. Вече беше разговарял с главния прокурор Хайнер Гьоц, който му се беше обадил и беше споделил недвусмислено, че се притеснява, да не би да отправи неоснователни обвинения към такива известни личности. Фабел го познаваше от години и между двамата имаше нещо повече от взаимно уважение. Въпреки това главният комисар беше наясно, че Гьоц е предпазлив и се придържа твърдо към буквата на закона, затова рядко рискува. Освен това знаеше, че прокурорът е доста прозорлив и отдалеч усеща, ако случаят не е изяснен докрай. Затова се видя принуден да признае, че се осланя единствено на личната си преценка. Накрая Гьоц изказа готовност да му даде известна свобода. Въпреки това Фабел предпочете на този етап да не му обяснява, че възнамерява да доведе за разпит и Максуейн — надяваше се той да покаже поне привидно, че е готов да им съдейства.

— От Стопанския отдел се страхуват, че ще си имат големи неприятности, ако от прокуратурата не признаят, че има достатъчно основания за обиск — сподели Вернер. — А без заповед от прокуратурата не могат да предявят и обвинение.

Лицето на Фабел помръкна, той грабна телефонната слушалка и набра номера на клетъчния телефон, който украинецът му беше дал.

— Не очаквах да ви чуя толкова скоро, господин Фабел — призна Витренко старши на съвършения си немски, който обаче говореше със силен акцент.

Фабел му изложи как стоят нещата с прокуратурата.

— Трябва ми нещо конкретно, каквото и да е, което да дава основания да задържим за по-дълго Айтел баща и син и да изземем документацията им. Те са единствената връзка, която би могла да ни отведе при организацията на сина ви.

След известно мълчание в другия край на линията украинецът каза:

— Не знам дали ще успея да ви помогна. В момента със сигурност не мога да ви предоставя нищо. Но ако искате, нека се срещнем довечера, да речем в осем часа, в онзи склад в Шпайхерщат.

Твърдата решителност върху лицето на Фабел не изчезна и след като затвори.

— Вернер, върви да доведеш Мария. Отиваме в отдел „Подривна дейност“.

Мария не престана да говори, докато тримата бързаха по коридора към асансьора за кабинета на Фолкер. Тя подаде на Фабел три-четири листа, прихванати с кламер.

— Опитах се да го проуча този Витренко. Ето ти нещо като биография, едва ли ще открием повече. Доколкото разбрах, Беркут се налага все повече като сериозен отряд за борба с тероризма и с организираната престъпност, макар че досега основната му задача е била борбата с безредиците. Наподобява германското ГГО-9. Хората в отряда очевидно имат много добра подготовка. Свързах се с щабквартирата им в Киев — бяха отзивчиви, но не пожелаха да ми разкажат много за Витренко. Както личи, е бил сред най-добрите им експерти по ислямски тероризъм главно защото е бил в Афганистан и Чечня. Единственото, което получих от тях, е кратка служебна биография на Витренко. Сред другите неща открих ето това… — Мария прехвърли една-две от страниците, които Фабел държеше. Върху един от листовете той видя нещо, което вероятно беше печатът на Министерството на вътрешните работи на Украйна, отдолу имаше текст на кирилица. Беше приложен и преводът на немски. — Погледни: две седмици обучение в Одеса, в отряда, подготвян да разкрива серийни престъпници.

Фабел спря.

— А ти ми спомена, че в Украйна се разпространява докладът за убийствата на Хелмут Шмит, който изготвих за Европол.

— Точно така. Още чакам отговор, но съм готова да се обзаложа на едномесечната си заплата, че твоят доклад е бил включен в учебния материал за курса.

Фабел усети глада, какъвто изпитва ловец, почувствал, че е близо до плячката.

— Заради това, значи, имаме учебникарски пример за извършени от психопат серийни убийства — защото те повтарят посочените в учебниците случаи. И убиецът е избрал мен, понеже по една случайност е прочел доклада ми за серийните престъпления.

Вернер се засмя горчиво.

— И е решил, че може да те разиграва и да те накара да търсиш в погрешна посока.

— С тази малка разлика, че ти не го направи — добави Мария.

Фабел й върна папката.

— Да вървим — подкани той и двамата му подчинени забързаха след него.

 

 

Секретарката направи всичко по силите си, за да спре влака, състоящ се от Фабел, Мария и Вернер и устремил се към кабинета на Фолкер. Той седеше зад бюрото и разговаряше на английски с двама мъже в ризи с къси ръкави, които се бяха разположили срещу него. Фабел предположи, че са от шестчленната група от ФБР, прикрепена към полицейското управление в Хамбург след нападенията от единайсети септември. Фолкер побърза да прикрие с усмивка очевидното си раздразнение, че го безпокоят.

— Доколкото разбирам, идвате по важен въпрос, господин главен комисар.

Фабел не отговори, само погледна многозначително американците.

— Извинявайте, господа — каза Фолкер на съвършен английски, поне доколкото можеше да прецени Фабел. — Дали ви е възможно да приключим заседанието по-късно?

Докато излизаха, американците изгледаха Фабел с нещо средно между любопитство и гняв. Фолкер отново се облегна на стола с кожена тапицерия и вдигна ръка, сякаш подканяше Фабел да каже какво толкова е станало. В движението имаше нагло нехайство и Фабел си даде сметка, че Фолкер иска да го ядоса и да наруши равновесието в разговора в своя полза. След като разчете стратегията му, Фабел помълча известно време, седна на един от столовете, току-що освободени от американците, и чак тогава заяви:

— Да, полковник Фолкер, въпросът е важен. И не търпи отлагане. Смятам да свикам пресконференция за убийствата, които разследвам — излъга той. — Бих искал да разясня пред обществеността някои неща. Всъщност смятам да ви направя своеобразна услуга — усмихна се студено Фабел.

— О! Виж ти!

— Подготвил съм изявление, в което категорично отричам Федералната разузнавателна служба да осигурява закрила на убиеца, бивш офицер от украинския отряд за борба с тероризма Васил Витренко, само защото той може да бъде полезен като източник на сведения за „Ал Кайда“ и други ислямски терористични организации. Забеляза, че Фолкер е впрегнал цялата си воля, за да не издава с лицето си какво чувства. Фабел продължи: — Смятам да подчертая изрично, че лично вие очевидно нямате нищо общо с това и че слуховете за обратното не отговарят на истината.

Фолкер оголи зъби в нещо, което би могло да се нарече и усмивка.

— Няма да посмеете.

— Няма да посмея какво? Да защитя доброто ви име, опетнено от такива долни слухове?

— Няма никакви слухове…

Фабел си погледна часовника.

— Така ли? Не е ли вярно, че „Щерн“ и „Хамбургер Моргенпост“ ще получат от неназован източник пакет с уличаващи сведения… — Фабел се наведе напред и почти избълва на Фолкер последните думи: — Всеки момент.

— Както отбелязах; няма да посмеете — повтори Фолкер, но в гласа му се прокрадна сянка на колебание.

— Полковник Фолкер, ще ви бъда задължен, ако изпълните първоначалната ни уговорка и предоставите всички свързани с разследването сведения, с които разполагате. Нека започнем с връзката между Айтел баща и син с картела със седалище в Киев, който извлича незаконна печалба от средствата, влагани за обновяването на Хамбург. Сега, докато ние с вас разговаряме, колегите от Стопанския отдел разпитват и двамата Айтел. След тази среща с вас, господин полковник, смятам да сляза долу и да им предоставя улики, достатъчно основателни, така че главният прокурор да издаде заповед за обиск и задържане. Освен това искам да знам къде да открия бившия другар Витренко и неговите помагачи. И така… ако всичко това се случи, може би няма да се стигне до информацията, която може да изтече в средствата за масово осведомяване, и до пресконференцията, за които ви споменах.

Фолкер го изгледа мрачно.

— Нали знаете, Фабел, че бих могъл да направя живота ви много тъжен?

— Твърде мило от ваша страна, Фолкер, че ми напомняте. И то пред двама свидетели.

— Какво според вас правим тук, Фабел? Нима си въобразявате, че сме някакъв отдел по мръсните номера?

Фабел сви рамене.

— Аз съм полицай. Предпочитам да оставям фактите да говорят сами. А дотук фактите ми казват, че вие не само укривате от мен доказателства, но и по отношение на Витренко следвате свой дневен ред.

Фолкер се засмя горчиво.

— За високопоставен офицер, разследващ тежки престъпления, явно имате навика да нагаждате фактите така, че да съответстват на вашия дневен ред от предразсъдъци.

— Нима отричате, че се опитвате да сключите сделка с Витренко?

— Не. Не го отричам. Но не и до степен да си затворим очите за тези кървави убийства, ако имате предвид това. Не отричам и че нашите американски приятели не се гнусят чак толкова да сключват сделки с дявола, ако това ще им осигури главите на онези, които преследват. Но ако… — Фолкер натърти думата и я повтори: — Ако Витренко наистина е вашият убиец, няма да сключваме с него никаква сделка, макар че може би ще настояваме за разговор. А колкото до това, че не ви предоставяме информация… не ви ли е хрумвало да се запитате дали за мълчанието ни няма и друга причина?

— Каква например?

Фолкер се изправи и се облегна на бюрото.

— Например че не може да ви се има доверие. Например че някой от безценните ви колеги от полицейското управление на Хамбург е доста продажен. И че може би точно заради това беше убит Клугман, когото лично съм привлякъл и който наистина беше страхотен човек.

— Всичко това, Фолкер, е димна завеса.

Фабел също се изправи.

— Така ли? Клугман беше по следите на човека в полицейското управление, от когото наистина изтичаше информация. Той разбра, че някой, при това на доста висока длъжност, може би дори главен криминален комисар, продава на украинците строго поверителни сведения.

Фабел поизчака една секунда, преди да отговори. През тази секунда изплете гъста мрежа, която хвърли върху гнева, надигнал се в него.

— Нима ми казвате, че заради това сте укривали данни за Витренко? Не ви вярвам.

— Питайте Ван Хайден. Той знае всичко. Някой или в управлението на полицията или в някой от големите полицейски участъци продава на Витренко информация, която му помага да нанася удари върху основните си съперници и да си присвоява техни сделки… например сделката с колумбийците, заради която очистиха Улугбей.

— Но нали ми казахте, че не друг, а Клугман е дал информацията на украинците…

— Да, той им я даде. И заради това според нас е мъртъв. Клугман усети, че човекът, служещ му за свръзка, Вадим, не му се доверява. Вярно е, че когато работиш под прикритие, понякога страдаш от силна мания за преследване, но Клугман бе много разтревожен, че украинците са започнали да го подозират.

Фабел не каза нищо, но си спомни колко се бе уплашила Соня, когато хората му бяха отишли да обискират жилището и да търсят Клугман. И как Клугман бе потърсил още по-сигурно укритие колкото да завърши на дъното на мръсния плувен басейн. Фолкер забеляза, че Фабел обмисля думите му, и се облегна на стола. Фабел стори същото. Когато Фолкер продължи, тонът му бе далеч по̀ не настъпателен.

— Помните, господин главен комисар, че се отзовахте повече от критично за начина, по който чрез Клугман сме предоставили сведения на украинците за сделката, струвала живота на Улугбей. Е, не сме чак толкова глупави или безпощадни, както явно си мислите. Постарахме се в подробностите, които Клугман предаде за сделката на Улугбей с колумбийците, да има изключително важни пропуски. Покушението срещу Улугбей беше подготвено благодарение на повече — на значително повече сведения, отколкото Клугман им беше дал. И който е предоставил тези сведения, очевидно е надушил, че онази история с дрогата, заради която Клугман е изхвърчал от отряда за бързо реагиране, е пълна измислица.

— Нима твърдите, че Клугман е убит от полицай? — попита Мария Клее, която изпревари Фабел с въпроса си.

Фолкер сви рамене.

— Пряко ли? Може би, не знам. Непряко? Вероятно. Който продава информацията, е поискал висока цена и съм сигурен, че прави всичко възможно да се защити. Но не е задължително да си мърси ръцете. Ако е подшушнал на мафиотите на Витренко, че Клугман е внедрен агент, украинците на драго сърце са се нагърбили със задачата да го премахнат.

— Шефе… — каза тихо и напрегнато Вернер, който стоеше зад Фабел.

— Мамка му… разбира се. Заведохме свидетеля в полицейското управление. Да го вземат мътните, Фолкер, ако знаехме, нямаше да го излагаме на опасност. И през ум не ни е минавало, че като го доведем тук, ще го издъним. — Фабел се обърна към Вернер. — Незабавно доведи Ханзи в управлението, тук ще бъде в безопасност.

— Слушам, шефе — каза Вернер и излезе от кабинета.

Мария седна на свободния стол до Фабел. Върху лицето му се изписа неверие.

— Значи, твърдите, че за това сте укривали от нас сведения? — попита Фабел.

Фолкер въздъхна.

— Не съм укривал нищо. Ако наистина сте убеден, че зад тези убийства стои Витренко, ще направя всичко възможно, за да ви помогна. Всъщност желанието ни да се споразумеем с Витренко умря заедно с Клугман. — Фолкер премисли внимателно следващите си думи. — Не съм ви особено симпатичен, нали, Фабел?

— Не ви познавам. Нито сте ми симпатичен, нито антипатичен.

В тихия смях на Фолкер се долови горчилка.

— Добре, нека го кажем така — не харесвате онова, което олицетворявам.

— Не бих казал, че го харесвам.

— Дадохте да се разбере ясно, че във вашите очи съм само на една крачка от Гестапо, докато полицейското управление на Хамбург е самото въплъщение на всичко добро и чисто. Нека ви кажа нещо, Фабел, имам голям късмет, че изобщо седя тук. Ако полицейското управление на Хамбург беше успяло да направи, каквото беше намислило, родословното ми дърво щеше да бъде пресечено в полицейския затвор „Фулсбютел“ в Хамбург.

Очите на Фабел се разшириха.

— Изненадан ли сте? Баща ми беше социалдемократ и профсъюзен деец. Деветнайсетгодишен идеалист. Затова една нощ неминуемо са почукали на вратата му. Но не от Гестапо или есесовците. А от вашето ненагледно полицейско управление в Хамбург. Отвели го в полицейския затвор „Фулсбютел“. Скоро след това предназначението на затвора е било променено, нали, Фабел? Konzentrationslager^[12] „Фулсбютел“… и полицията в Хамбург си е имала свой малък концентрационен лагер. Вие, разбира се, предпочитате да забравите всички тези подробности.

Фабел знаеше добре историята. Това бе най-мрачната, най-позорна глава в историята на хамбургската полиция. Когато през март 1933 година нацистите идват на власт в Хамбург, на полицията в града е възложено да задържа комунистите и социалдемократите. През септември същата година със задачата се заемат есесовците, но тези шест месеца полицейски контрол са достатъчни това неизличимо петно да остане в историята на полицията в Хамбург.

— Добре — каза накрая Фабел, — разбрах ви. Но не виждам какво общо има това.

Фолкер отговори още преди Фабел да се е доизказал.

— Общото е, че вие имате какви ли не предположения защо съм постъпил във Федералната разузнавателна служба. Нека ви кажа истината. Постъпих на работа в нея, защото исках да браня единственото, което пречи историята на Германия да се повтори: демокрацията и Основния закон. Вие се възприемате като защитник на закона. А аз се смятам за защитник на Конституцията. Искам да я отстоявам, защото съм убеден, че единственият начин да се управлява държавата е истинската либерална демокрация. — Той се облегна на тапицирания с кожа стол. — Знаете ли какъв всъщност съм, Фабел? Аз съм пожарникар. — Той кимна рязко към прозореца. — Там, Фабел… там има какви ли не несретници и тъжни безумци, които си играят с кибрит. Крайнодесни, крайнолеви, откачени религиозни фундаменталисти… Те са там и си играят в тъмното с огъня. И моята работа е да гася искрите, преди да са се превърнали в пламъци.

— Сигурно ви дължа извинение — каза Фабел. — Но няма как да отрека, че укривахте от нас доказателства.

— Ние с вас, Фабел, не си дължим нищо, освен малко взаимно уважение и усилието да не правим работата си още по-трудна.

Фолкер вдигна слушалката на телефона върху бюрото, натисна един бутон и нареди да му донесат досието на Витренко. След като му го дадоха, той отвори папката и извади само един лист хартия. Връчи го на Фабел. Върху него имаше няколко реда с инициали и цифри. Фабел ги разгледа два-три пъти и ги подаде на Мария.

— Не ми говорят нищо — каза той и погледна подчинената си, която сви рамене.

— Затова пък говорят много на колегите ви от Стопанския отдел. — Фолкер наклони назад стола и преплете пръсти. — Това са засечени сделки. Върху листа са посочени подробности от прехвърлянето на средства от една сметка в друга: време, дата, точна сума. — Той остави стола да падне напред и връчи на Фабел още два листа от папката. — Това е шифърът към сметките. От него ще разберете на чие име са открити. Има и заповед от федерален съд… — Фолкер се усмихна почти злобно. — Доказателство, че сме получили сведенията по законния ред.

Сред фирмите, на чието име бяха открити сметките, бяха „Галиция Трейдинг“, „Клименко Импортинг“, „Айтел Импортинг“ и няколко други, които Фабел виждаше за пръв път.

— Това ви е предостатъчно, за да получите заповед за обиск и изземане на документацията. Ако хората, които разследват финансовите злоупотреби, се поразровят, ще открият в тези фиктивни сметки следи, които водят право към Айтелови. Лично към тях. А не към фирмите им. Вътре в тези сметки вероятно има още някои изненади за вас.

Фабел вдигна вежда.

— Накарайте експертите просто да се поразровят. — Фолкер се наведе напред и се подпря на лакти. — Колкото до Витренко… наистина не знам къде да го намерите. Той е като призрак. Знаем обаче местата, където можете да откриете един-двама от хората му.

Фолкер отново бръкна в папката и извади две снимки. Сложи ги и двете върху писалището и ги обърна така, че да ги виждат и Фабел и Мария. Вяха от обичайните фотографии, правени по време на полицейско наблюдение: бяха заснети с телеобектив от разстояние. И двамата мъже наближаваха петдесетте, единият беше слаб и висок, вторият — набит. И двамата имаха опасния вид на калени бойци. Фолкер почука с пръст по снимката на слабия мъж.

— Това е Станислав Соловей. Точно той посочи на Юрий Варасов предимствата да се оттегли. Другият е Вадим Редченко.

— Свръзката на Клугман ли? — попита Мария.

— И вероятен негов палач — добави Фолкер.

Фабел поклати глава.

— Ханзи Краус каза, че убийците му са говорели немски без акцент. И нарочно са оставили оръжие, каквото има в украинските служби за сигурност. За да бъде намерено. Според мен са искали да ни заблудят.

— Е, Редченко си е роден убиец, независимо дали той е убил Клугман. Беше се установил в Райнбек, ръководеше от изоставена мелница фабрика за дрога и мрежа наркодилъри. Преди месец заедно с отдел „Борба с наркотиците“ им устроихме внезапно нападение.

— Нека се досетя, не сте заварили никого, нали? — обади се Мария.

— Именно. Всъщност мелницата пламна веднага щом заехме позиции. Някаква съветска мина и стратегически сложени варели с леснозапалими химикали. Беше направено много професионално, без грешка. Пожарът унищожи всички улики, ако е имало такива. Оттогава все не можем да проследим Редченко до някакъв адрес, макар и да знаем две места, където се отбива редовно. Всеки път пращаме някой да го следи и всеки път той го губи. Тези хора наистина имат невероятна подготовка. Да вземем самия Витренко… Никак не е лесно да се доберем до някакви сведения за украинците, ала от онова, което узнахме, той е служил не само в отряд за бързо реагиране, но и в така наречените бригади на висотниците. Същото важи и за други от бандата му. Тези отряди и досега следват образеца на групите за бързо реагиране в британските военновъздушни сили и се състоят от бойни единици от единайсет души. От онова, което успяхме да научим с доста усилия, Витренко е създал такива отряди и в Афганистан, а после в Чечня. Но вместо от единайсет, неговите се състоят от тринайсет души. Смятаме, че и тук хората му са толкова на брой.

— Това съответства и на нашата информация — потвърди Мария.

Фолкер сложи длани зад главата си.

— Операцията, която провеждахме с Клугман и Тина Крамер, имаше за цел събирането на сведения за Витренко. В това отношение не съм ви заблуждавал никога, Фабел. Признавам, крайната цел всъщност беше да му предложим някаква сделка — имунитет срещу съдебно преследване за връзките му с организираната престъпност, при условие че се съгласи да сътрудничи на американците и, разбира се, се откаже от всякакви престъпни деяния. Но е трудно да съблазниш с имунитет човек, който е почти изключено да бъде намерен, камо ли задържан под стража, дори и да съберем достатъчно доказателства срещу него. А ако Витренко наистина стои зад тези убийства, това означава, естествено, край на всякакви пазарлъци. — Той свали ръце и се наведе напред, както седеше на стола. — Вярвате ми, нали, Фабел?

— Ако ми кажете, че това е истината, господин Фолкер — отвърна той.

Фолкер прибра снимките и документите в папката и я бутна през масата.

— Нередактираната неразкрасена версия. Постарайте се да не я губите.

 

 

Когато Фабел и Мария се върнаха в помещението на отдел „Убийства“, по електронната поща се получи съобщение, адресирано до Вернер. Мария го разпечата на принтера и го занесе на Фабел в кабинета му.

— Чуй… — Тя седна от другата страна на писалището. — Джон Шчурчак, бизнес партньорът на Айтел в Щатите, нали така?

Фабел кимна. Мария продължи да му излага накратко съдържанието на писмото, като от време на време поглеждаше листа:

— От ФБР са проявили много голям интерес към всички сведения, които можем да им предоставим за Джон Шчурчак и за сделките, които е сключвал. Както личи, той е син на Роман Шчурчак, офицер есесовец от Галицийския полк по същото време, както и Волфганг Айтел. Шчурчак е сред украинците, които в края на войната се добират със сражения до Австрия, за да се предадат на американците. Ако е попаднел в ръцете на Червената армия, са щели да го застрелят. Разрешили са му да се изсели в САЩ и там е регистрирал външнотърговска фирма. Доколкото разбирам, последната далавера не е началото на съвместната дейност между семействата на Айтел и на Шчурчак. Седалището на Шчурчак е в Ню Йорк и според ФБР Роман Шчурчак е бил подозиран във връзки с организираната престъпност, но не му е предявявано обвинение за нарушаване на закона. През 1992 година, когато бащата умира, Джон Шчурчак поема семейния бизнес. След падането на Стената украинците започват да емигрират масово — законно и незаконно, в САЩ. Според сведенията, които сме получили, Джон Шчурчак е заподозрян, че е помогнал на някои от тях да влязат в страната без валиден паспорт или виза. Сега американците наистина са се видели в чудо с одеската мафия, чието ядро е в Брайтън Бийч в Бруклин, Ню Йорк. — Мария вдигна очи от листа. — И преди съм чувала за тази мафия, състои се главно от украинци и руснаци. В сравнение с тях италианската прилича на кротко агънце. — Младата жена отново извърна очи към документа. — Джон Шчурчак е заподозрян в близки отношения с руската и украинската организирана престъпност.

Фабел грейна в усмивка.

— Точно тази връзка Волфганг Айтел, поборник за ред и законност, не може да допусне да излезе наяве. Че върти далавери с украинската мафия.

Мария продължи да чете съобщението.

— Ужас! Слушай. Една от причините ФБР да не може да отправи обвинение към Шчурчак е начинът, по който действа одеската мафия. Той е напълно различен от подхода на италианската. Одеската мафия се състои от бойни групи, оглавявани от пахан, или тартор. Те от своя страна се състоят от четири по-малки групи, които действат независимо една от друга. Никой няма пряк допир с тартора, който разпределя задачите чрез така наречените „бригадири“. Освен това имат навика да ползват външни наемници, които понякога дори не са украинци или руснаци по произход: те изпълняват задачата, прибират си парите и си заминават, без изобщо да имат представа за кого работят. Така вероятността ФБР някога да се добере до Шчурчак клони към нулата.

— Затова ли от ФБР са толкова нетърпеливи да разберат дали сме установили някаква пряка връзка с престъпната дейност тук?

— Да, но има още. Както личи, руската и украинската мафия не се занимават с наркотици. Специализирали са се във финансовите злоупотреби и високите технологии. Но основната им дейност се ограничава с незаконни финансови преводи, с регистрирането на кухи външнотърговски фирми, които перат парите от престъпната дейност в Русия и Украйна, прекарват ги през Щатите и най-често през европейски банки или ги влагат в недвижими имоти.

— Както е в нашия случай с Хамбург.

Фабел си позволи кратък миг на задоволство. В малък ъгъл от пъзела парчетата започваха да се подреждат. Нищо чудно накрая само Айтелови да оперяха пешкира, но поне имаше шанс все някой да отиде зад решетките заради участието си в цялата тази лудница. Фабел се изправи рязко и решително, като грабна листа с цифрите и буквите на банковите сметки и шифъра към тях.

— Дай да поговорим с колегите от Стопанската полиция.

 

 

Събота, 21 юни, 1:30 ч. следобед

полицейското управление на Хамбург

По външния вид на Маркман човек можеше да познае приблизително с какво се занимава: приличаше по-скоро на счетоводител, отколкото на полицай. Беше дребен и спретнат, с безупречен син костюм, който обаче сякаш търсеше по-солидни плещи, на които да стои по-добре. Маркман стисна ръката на Фабел с показна твърдост.

— Хвърлих едно око на счетоводните подробности, които ни предоставихте, господин Фабел — каза той с леко фъфлене. — Те със сигурност повдигат достатъчно въпроси, за да получим заповед за изземане на документацията на основните фирми и отделни лица. Но според мен не можем да задържим още дълго двамата Айтел, ако не започнем да обсъждаме някакво конкретно обвинение. Те вече недоволстват от натиска, който им оказваме… по-скоро екипите от скъпи адвокати, които са наели, започват да оправдават високите си почасови хонорари. В случай че не разполагате с нещо…

Фабел се усмихна.

— Само с подозрения… и блъфове. Дайте поне да видим дали ще успея да ги попритисна малко. Първо ще се заемем с Айтел старши.

 

 

Гледката беше точно каквато човек очаква да завари в помещение за разпити. Четирима мъже, по двама от двете страни на масата. Единият стоеше с кръстосани ръце и се беше надвесил над масата, с очи, вперени в мъжа от отсрещната страна, който на свой ред храбро се опитваше да покаже, че не се поддава на натиск. В тази картина обаче имаше нещо сбъркано. Вместо да притисне Волфганг Айтел, екипът на полицията седеше в неговата сянка. Фабел видя, че по време на разпита психологическото равновесие бавно, умело и решително е било измествано в полза на Айтел. Даде си сметка, че трябва да бутне везните в другата посока.

— Седнете! — каза Фабел, след като влезе в помещението.

Айтел се изпъчи още повече и го изгледа от висотата на огромния си ръст, иззад своя орлов нос.

— Не ми се правете на голям аристократ, Айтел — тросна се Фабел и в гласа му прозвуча презрение. — Всички знаем, че сте син на баварски селянин. Лесно е да си придавате важности, при положение че сте прекарали половината си детство до колене в свинските лайна. А сега седнете!

Фабел с изненада видя, че за адвокат Айтел е повикал Ваалкес, началника на юрисконсултите към групировката „Айтел“, който би трябвало да е по-вещ в търговското, отколкото в наказателното право. Ваалкес скочи на крака и избухна:

— Не можете… просто не можете… — запелтечи той възмутен. — Това е недопустимо. Няма да позволя да разговаряте по този начин с клиента ми. Обидно е…

Айтел се усмихна многозначително и показа на Ваалкес да седне, а той се подчини. Фабел все едно гледаше овчар, който без думи заповядва на кучето си какво да прави.

— Не се притеснявай, Вилфрид. Според мен господин Фабел съвсем преднамерено се опитва да ни извади от равновесие.

След това Айтел седна. Маркман кимна на двамата полицаи от Стопанската полиция, провеждащи разпита, да излязат и той и Фабел също седнаха.

— Както виждам, смяна на екипа — отбеляза Айтел. — Очевидно се налага да ме разпита човек с по-висок чин.

— А това, господин Фабел — намеси се отново Ваалкес, — само показва, че търсите все по-отчаяно някакви основания да продължите тормоза над клиента ми.

Айтел за пореден път махна с ръка и му показа да мълчи.

— Аз не се плаша лесно — заяви старецът, след което отметна глава и изправи гръб, така че дори седнал да гледа отвисоко. — В края на войната всички пробваха своите жалки подходи. Американците бяха груби и очевидни, те също прибягваха до обиди и заплахи. Англичаните пък бяха много по-изтънчени, истински професионалисти: неизменно любезни, но непреклонни и упорити. Така човек се чувстваше уважаван, дори оставаше с впечатлението, че му се възхищават, а те всъщност се чудеха как да откопчат от теб достатъчно, за да те качат на бесилото. Както виждате, Фабел, и едните, и другите не успяха.

Фабел сякаш не беше чул и дума от онова, което му беше казал Айтел. Той вдигна телефона и набра вътрешния номер на Мария. Щом тя вдигна, й каза да свали в помещението за разпити папката с данните от ФБР и другите папки. После продължи да седи, без да проронва и дума. Ваалкес отвори уста да възрази.

— Млъквайте — прекъсна го Фабел тихо, без гняв.

— Край! — Адвокатът отново се изправи. — Тръгваме си.

— Седни! — излая Айтел. — Толкова ли не виждаш, че господин Фабел се чуди как да предизвика някакъв инцидент?

Когато Мария дойде с папките, обстановката в притихналата стая вече бе нажежена.

— Защо не седнеш и ти, Мария! — подкани весело Фабел.

Мария придърпа един от столовете до стената и го сложи в края на масата. Това беше нахлуване в неутрална територия, заради което Ваалкес изцъка и побутна стола си леко встрани, към Айтел. Фабел видя, че единият сантиметър, който адвокатът бе преотстъпил от територията, е вбесил клиента му.

— Можем ли вече да започнем? — попита Ваалкес. — Или смятате да поканите и останалите от отдела ви?

Фабел не му обърна внимание. Взе от Мария папката, отвори я и заговори, без да вдига очи:

— Господин Айтел… вие работите с онова, което американските ни приятели наричат одеска мафия, нали?

Ваалкес понечи да отговори. Поредното движение на ръката, с което Айтел го спря.

— Нямам никакви връзки с никакви мафии, господин Фабел. — Гласът му беше тих и спокоен, но зареден със заплаха. — И предлагам да бъдете малко по-внимателен с обвиненията.

— Работите ли с Джон Шчурчак?

— Всъщност, да, както и с баща му и се гордея с това.

Фабел вдигна очи от папката.

— Но Шчурчак е нещо като кръстник… главатар… — престори се Фабел, че търси думата.

— Пахан — помогна му Мария, без да сваля очи от Айтел.

— Да… нещо като върховен пахан. Така ли е? Човек, който се занимава с финансови злоупотреби, проституция и наркотици…

Очите на Айтел помръкнаха, в гласа му се появиха ледени нотки.

— Това е клевета. С нищо неоправдана, неподкрепена, недоказана долна клевета за един уважаван бизнесмен.

Фабел се усмихна. Сега вече беше там, където целеше да се озове: под кожата на Айтел.

— Роман Щчурчак беше храбър воин и военен гений. И бих добавил, истински родолюбец. Няма да слушам човек, който… — Айтел се свъси, сякаш бе докоснал нещо гнусно и миризливо. — Човек, който като вас осквернява паметта му.

Фабел сви рамене възможно най-нехайно.

— О, на друг ги разправяйте тия. Роман Шчурчак е бил наемник на нацистите. Избивал е свои сънародници само защото така са му наредили банда разбойници в Берлин.

Айтел сякаш се беше вкопчил във въже и трескаво се опитваше да впримчи все по-голямата си ярост.

— Роман Шчурчак се сражава за родината си. Единственото, към което се стремеше, беше да освободи Украйна от Сталин и неговите блюдолизци. Беше борец за свобода и достоен човек, какъвто вие не можете и да мечтаете да бъдете.

— Така ли? И как измервате това качество? По броя на сънародниците си, които е избил ли? Или по количеството мръсни пари, които е натрупал в Щатите с кражба и корупция? Да, прав сте… Едва ли някога бих мечтал да стана като Роман Шчурчак.

Айтел понечи да се изправи. Точно в този миг Ваалкес започна да си печели парите.

— Господин Фабел, не правите тук нищо друго, освен да настройвате срещу себе си моя клиент. Няма да търпя и секунда повече такъв груб тормоз. Ако нямате конкретни въпроси за някакви финансови нарушения, разпитът е приключил.

— Смятам, че клиентът ви пере пари на руската и украинската мафия, вероятно чрез кухи фирми, регистрирани заедно с Джон Шчурчак. — Докато говореше, Фабел усети как Маркман до него застава на тръни. Той знаеше, че си разкрива картите. А с тях нямаше да спечели. — Но има и други, по-тежки закононарушения, които трябва да обсъдим.

— Например?

Айтел си беше възвърнал самообладанието. Фабел усети, че и старецът е доловил до каква степен всичко това е блъф.

— Много скоро ще се върнем на тях. Междувременно ще ви оставя в способните ръце на господин Маркман. — Фабел се изправи и Мария го последва. — След малко ще дойда пак, а дотогава ще стоите тук.

Докато излизаше, кимна на двамата следователи от Стопанския отдел, които се присъединиха към Маркман в помещението за разпити.

— Хващаме се за сламки, шефе — каза Мария.

— Права си — съгласи се мрачно Фабел. — Дай да пробваме с Айтел номер две.

Този път, когато влезе в стаята за разпити, Фабел не каза нищо, само се облегна на стената в дъното. Мария застана до него. Така Фабел искаше да покаже, че само наблюдава, а не участва в разпита, същевременно обаче се опитваше да извади от равновесие Норберт Айтел. В края на краищата защо един полицай от отдел „Убийства“ ще проявява интерес към разследване на финансови злоупотреби?

До Норберт Айтел седеше друг адвокат, и той в скъп костюм. Двамата следователи от Стопанския отдел обсъждаха с него препис от извадката със сделките и паричните преводи. След десетина минути Фабел се доближи до един от колегите си и му пошушна нещо на ухото. Полицаят кимна и заедно с другия следовател си размениха местата с Фабел и Мария.

— Благодаря ви, момчета… — каза Фабел. — Няма да се бавим.

Норберт направи физиономия на търпеливо снизхождение, когато Фабел за пореден път го попита каква е връзката му със семейство Шчурчак. Този път обаче Фабел не успя да разпали у Норберт никакви чувства, освен раздразненост и нетърпение.

— Така няма да стигнем доникъде — каза адвокатът на Айтел младши.

И Фабел нямаше друг избор, освен да се съгласи. Не разполагаше с абсолютно никакви данни за бащата или сина, с които да ги принуди да му кажат нещо за Витренко. Изправи се и кимна на двамата полицаи от Стопанската полиция, че могат да възобновят разпита. Точно в този миг Норберт Айтел се почувства победител. Отказа се от безразличния тон и се изправи с лице, изкривено от нещо средно между омраза и презрение. Заби ляв показалец в гърдите на Фабел.

— Ще ви съсипя живота, Фабел — изсъска той през стиснати зъби. — Няма да ви се размине току-така.

Отново забучи пръст в гърдите му и го побутна по-силно, сякаш изтласкваше нещо безполезно. Ръката на Фабел се стрелна нагоре и сграбчи Норберт за китката.

— Само да сте посмели да ми посегнете отново!

Норберт се опита да отскубне ръката си, но Фабел я държеше здраво. Погледна я, сякаш се канеше да я изтласка към гърдите му. Но вместо това застина. Загледа невиждащо стиснатия юмрук на Норберт, който отново се помъчи да се отскубне. Но ръката му пак се заклати насам-натам, все едно двамата участваха в нещо като минитурнир по канадска борба. Фабел стисна още по-силно китката на другия мъж и юмрукът му стана червен. Полицаят премести поглед от юмрука към очите на Норберт. Усмихна се. Студено и злостно.

— Пипнах те — каза Фабел и сега гласът му беше изпълнен с тихо горчиво тържество. — Край, пипнах те.

Норберт Айтел затърси с очи някакво обяснение по лицето на полицая. Фабел си позволи да погледне още веднъж лявата му длан. Върху нея имаше белег. Или по-скоро два белега, които се сливаха и образуваха нещо като изкривен ядец. Точно както го беше описала Михаела Палмер.

 

 

Фабел си наложи да махне от лицето си ехидната усмивка, преди да отвори вратата на помещението за разпити номер едно. Не влезе, само надзърна. Волфганг Айтел, Ваалкес и двамата следователи от Стопанската полиция прекратиха разговора и се извърнаха към вратата, сякаш застигнати от светлината на фаровете на приближаващ се автомобил.

— Минавам само да ви кажа, че щом господата приключат, можете да си вървите.

Върху лицето на Волфганг Айтел грейна студено злостно тържество. Фабел понечи да си тръгне, но после спря и пак надникна, сякаш внезапно се беше сетил за някаква случайна подробност.

— А, да, между другото, към сина ви Норберт беше предявено обвинение за изнасилване и опит за убийство, заподозрян е и като съучастник в друго убийство.

Фабел затвори вратата и пак си позволи да се усмихне, след като чу взрива от гласове в помещението за разпити.

Беше стигнал средата на коридора, когато при него дотича Паул Линдеман.

— Шефе, току-що разговарях по телефона с Вернер. Каза да отидеш в Харбург. Намерил е Ханзи Краус. Мъртъв.

 

 

Събота, 21 юни, 3:30 ч. следобед

Харбург, Хамбург

За двайсет години, откакто беше полицай, главно в отдел „Убийства“, Фабел беше ходил на десетки местопрестъпления. Това е нещо, с което или свикваш, или не свикваш. Фабел така и не беше свикнал с близостта на смъртта. Всяко ново убийство оставяше някъде дълбоко в него мъничък белег. За разлика от мнозина свои колеги Фабел така и не успяваше да разграничи човешката същност от трупа, духа от плътта.

Смъртта е изключително изобретателна и има какви ли не лица, всяко от които неприятно по свой начин, а Фабел беше виждал повечето от тях. Имаше ужасяваща смърт: трупът, изваден от Елба, след като е прекарал един месец заедно със змиорките, или зловещите картини, оставени от последния убиец. Имаше причудлива смърт: сексигри, в които нещо се е объркало, или необичаен избор на оръжие, с което е извършено убийството. Имаше сюрреалистична смърт, например наркотрафикантът, застрелян в тила, докато се е хранел на масата в кухнята, и след като е издъхнал, е останал да седи с вилица в ръката, сякаш се кани да си гребне от чинията отпред, пълна с натрошена кост, пръски мозък и кръв. Имаше тъжно-трогателна смърт, при която жертвите са се помъчили да избягат от неизбежното зад завесата или под леглото в отчаян опит да се скрият от убийците си и преди да издъхнат, са се свили като зародиш, така че тялото им да се смали.

Смъртта на Ханзи Краус се нареждаше някъде между трогателно-тъжното и зловещото. Едва ли можеше да има по-неприятно място от тясната мръсна стаичка, където той се беше сбогувал с живота. Боята, стените, всяка повърхност в помещението, дори единствената гола крушка, която висеше унило от тавана, бяха покрити с мазна прах. Вернер беше разтворил широко единствения прозорец в стаята, но въпреки това из въздуха се носеше тежката смрад на спарено — точно като вироглав нечист дух, който никой не може да прогони.

Ханзи, който вече не усещаше студ или горещина, лежеше с крака, отчасти завити с дебелия шинел. Очите му бяха отворени и приличаха на топчета, хлътнали в кухините в лицето му с вид на череп. Фабел си помисли горчиво, че разложението е започнало от главата заради дейното участие на Ханзи, който се бе заел да превърне тялото си в скелет. Единият ръкав на ризата, която някога вероятно бе имала десен, беше запретнат върху слабата му като вейка лява ръка. Над лакътя все още беше пристегнат, макар и хлабаво, гумен турникет и върху китката личеше следа от убождане, по-ясна от зловещите точици, образуващи пътната карта на десетилетното пътуване през тежката пристрастеност към дрогата. В безжизнената дясна ръка на Ханзи имаше празна спринцовка.

„Добре са се справили — каза си Фабел. Огледа цялата злокобна картина. — Наистина много добре.“ Беше извършено убийство, прикрито като смърт от наркотици, която бързо и без излишен шум щеше да се превърне в статистика. Това беше безименна, неизненадваща никого смърт, която обикновено просто се отбелязваше между другото в официалните полицейски отчети: поредният наркоман, който най-после е успял да се отрови до смърт. С тази малка разлика, че наркоманът тук имаше какво да разкаже и за да не го направи, някой му беше запушил устата.

— Съобщи ли на момчетата от местния участък?

Вернер поклати глава.

— Исках първо да го видиш ти. Много удобно, нали?

— И какво страхотно съвпадение. Нека хората на Холгер Браунер си свършат работата. Съобщи в участъка, но ги предупреди, че разглеждаме случая като евентуално убийство и че го поема нашият отдел.

Фабел отново погледна надолу към Ханзи. И този път не се сдържа, надзърна отвъд трупа, отвъд наркомана и видя нечий син, човек, който някога сигурно също е имал мечти, надежди и амбиции.

— Спомена, че в полицейското управление Ханзи най-неочаквано е започнал да нервничи, нали? — попита той Вернер. — В бюфета ли?

— Да. Наистина ми се стори необичайно, че ни в клин, ни в ръкав се притесни и реши да си ходи.

— А аз ти казах, че вероятно е искал да си набави следващата доза. Но ако се е разбързал не заради дозата? Ако след като сме го накарали да гледа купчини снимки, той вижда не другаде, а направо в полицейското управление единия или и двамата убийци?

— В началото си се държеше съвсем нормално… В бюфета, както обикновено, имаше няколко униформени и няколко цивилни полицаи. Ханзи започна да нервничи чак когато седнахме на масата. Всъщност бяхме седели известно време, когато… — Лицето на Вернер стана каменно, а очите му замърдаха, сякаш пред него се движеха образите на онова, което си бе спомнил. — Ами да! — После светлината, внезапно озарила лицето му, помръкна точно толкова неочаквано. Вернер погледна мрачно Фабел. — Мамка му…

 

 

Събота, 21 юни, 6:30 ч. следобед

полицейското управление на Хамбург

Веднага щом се върнаха от мизерния приют на Ханзи Краус, Фабел и Вернер се отправиха към кабинета на Ван Хайден. Вече влизаха вътре, а на Фабел му се стори, че още усеща смрадта на мухъл и нечистотии, която се носеше във въздуха на онази стая и сякаш се беше просмукала в плата на сакото му. Прииска му се неудържимо да си иде вкъщи, да си вземе душ и да се преоблече.

На Ван Хайден определено не му беше до любезности.

— Сигурен ли си, Фабел? — попита началникът на управлението едва ли не преди вратата да се е затворила след Фабел и Вернер.

Фолкер вече седеше пред бюрото на Ван Хайден и не се изправи, само кимна на Фабел, когато той се появи заедно с Вернер. На Фабел му направи впечатление, че върху писалището има две червени папки: лични досиета.

— Обвинението е много тежко…

— Не, господин началник, не съм сигурен. Единственото, с което разполагаме, са няколко факта, за които, общо взето, сме убедени.

Фабел и Вернер вече стояха пред огромното бюро на Ван Хайден. Той им кимна да седнат на двата свободни стола до Фолкер. След като се разположиха на тях, Фабел продължи:

— Според разузнаването на господин Фолкер, от полицейското управление на Хамбург изтича информация, която някой продава на новата украинска банда и по наше мнение на други групировки, замесени в организираната престъпност. Който и да го прави, той, тя или те имат подбуди да убиват всеки, който би могъл да ги разпознае. Според полковник Фолкер са се досетили, че Клугман е федерален агент под прикритие, и или са го издали на украинците, или сами са го очистили.

— По всичко личи обаче, че сами си вършат мръсната работа — намеси се и Вернер. — Ханзи Краус ни разказа, че убийците, които е видял, са били германци, а не чужденци. И им е доставило удоволствие да убиват. Според съдебния патолог тия негодници са изтезавали Клугман, преди да му теглят куршума. А пистолетът, украинско производство, който Ханзи е намерил, е оставен нарочно, за да ни тласне в погрешна посока.

Нататък продължи Фабел:

— И когато Краус е докаран тук да разгледа снимките, Вернер го води долу в бюфета, където някой го подплашва така, че той моментално си плюе на петите. Малко след това Краус лежи мъртъв в приюта и убийството му е инсценирано така, че да прилича на смърт от свръхдоза.

През цялото време, докато двамата говореха, Ван Хайден седеше с мрачно лице. На Фабел му направи впечатление, че вниманието на Фолкер е насочено не към разказа им, а към начина, по който. Ван Хайден ще реагира на него.

— Добре… свидетелствата сочат към корумпирани полицаи. Но какви по-точно са доказателствата срещу тези двама полицаи? — попита Ван Хайден, при което взе червените папки с личните досиета и ги метна през широкото писалище, така че те да се озоват точно пред Фабел.

— Засега, господин началник, нямаме никакви обективни, неопровержими доказателства — отговори той. — Но описанието на външността им, което направи Ханзи, потвърждава, че става въпрос именно за тях. Освен това… — Фабел отвори едната папка и забучи пръст в снимката в горния десен ъгъл на първата страница. — Докато бях в кабинета му, видях няколко купи от боксови турнири, едната, от които за средна категория при младежите в Харбург-Хамбург. Той е израсъл именно там. Ханзи Краус спомена, че по-възрастният от двамата убийци е разправял как е живял в този квартал. — Фабел отвори и другата папка. — Наркоманът описа и втория, по-млад мъж, който е натиснал спусъка, и каза, че е приличал на културист. Не се сещам как по-точно можем да опишем този човек.

— Всичко това са косвени доказателства, които изобщо не звучат убедително — възрази Ван Хайден.

— Така е — потвърди Фабел, — докато не открием неопровержими доказателства срещу тях. Започваме с цялостен оглед на местопрестъплението. Момчетата от тамошния полицейски участък знаят, че го смятаме за убийство, и съм сигурен, че нашите приятелчета тук вече са научили. Но най-убедителното доказателство е реакцията на Краус в служебния бюфет, колкото и субективна да е тя.

Фабел погледна към Вернер.

— Опитах се да се сетя кога точно Ханзи се е уплашил — обясни Вернер. — После си спомних тези двамата. — Той посочи папките. — Влязоха и седнаха недалеч от нас. Точно тогава Краус започна да се държи така, сякаш по задника го е ударил ток. Дори ме попита кой е едрият мускулест мъж. Обясних му.

— Ти ме попита дали съм сигурен. Да, сигурен съм, че именно от тези типове изтича информация — кимна Фабел по посока на отворените папки с двете лица, които гледаха невиждащо от прозорците на фотографиите към своите обвинители. — Те заемат точно длъжности, позволяващи им да търгуват с изключително важни разузнавателни сведения… достатъчно високопоставени са и са в съответния отдел. — Той погледна искрено шефа си. — Дали съм сигурен, че можем да го докажем? Не. Съвсем друг въпрос е дали можем да представим достатъчно улики, за да им се предяви обвинение.

Отново настъпи кратко мълчание: всички погледнаха към снимките на главен криминален комисар Манфред Бухолц и на криминален комисар Лотар Колски от Седми отдел на управление „Борба с организираната престъпност“.

 

 

Събота, 21 юни, 8:00 ч. вечерта

Шпайхерщат, Хамбург

Както и предния път, Фабел остави колата на Дайхщрасе и отиде пеш до Шпайхерщат. И сега грамадите на складовете се извисяваха на фона на притъмнялото небе, а червените тухли, от които бяха иззидани, проблясваха като жарава в спускащата се нощ. Фабел излезе при склада, доскоро нает от Клименко, и бутна тежката врата. И последния път беше доста тъмно, но сега осветлението изобщо не беше включено. Огромният търбух на склада беше погълнал вечерта цяла, а всеки намек за светлинка от прозорците в дъното или от отворената врата беше хлътнал в забвение. Фабел се ядоса, че не е взел електрическо фенерче. Знаеше, че тук-там из склада има неонови лампи, закачени като трапеци на високия таван, и реши, че някъде до вратата е сложен ключ, но нямаше представа къде.

— Майор Витренко! — Гласът му прокънтя между стените и беше погълнат от мрака. Фабел изруга и извика отново: — Витренко!

Колкото и да беше подразнен, си помисли каква ирония на съдбата има в това, че изрича на висок глас именно това име. То олицетворяваше едва ли не, разследването, което провеждаше и в което имаше усещането, че гони в тъмното чудовищен призрак. Отговор не последва. Фабел надзърна нататък в склада, като присви очи и проточи врат, сякаш така щеше да поразсее малко тъмнината. Стори му се, че съзира в сумрака в дъното мъждив светъл правоъгълник. Съдейки от спомените си, реши, че бледата светлина идва от някой от тесните прозорци на кабината. Извика още веднъж. Тишина. Тук имаше нещо гнило. Фабел погледна светещия циферблат на ръчния си часовник. Минаваше осем и полицаят знаеше, че човек, който като украинеца е свикнал с военните правила и точност, няма да закъснее. Фабел бръкна под якето си и извади от кобура валтера. Изруга, ядосан, че не е проявил далновидност: и през ум не му беше минало, че втората среща с украинеца може да крие някакви опасности. Никой не знаеше, че Фабел е тук. Беше сам. Пресегна се, долепи лявата си длан до стената при вратата и я плъзна, тя обаче не напипа ключа за осветлението.

Звук. Някъде в черната пропаст нещо издаде звук, толкова тих и неясен, че Фабел не разбра какъв е. Той застина и насочи валтера по посока на звука. Напрегна слух. Нищо. Премести оръжието към слабото сияние в прозореца и тръгна бавно натам. Пристъпваше странично, от време на време заставаше пред някой от стълбовете и пак с лявата ръка търсеше електрическия ключ.

Чу отново звука. Стон. Или приглушен глас.

— Витренко! — извика пак Фабел, този път по-колебливо, сякаш не беше сигурен кой от двамата Витренко, бащата или синът, ще му отвърне.

Отговорът се свеждаше до тих приглушен вик, сякаш го издаваше човек със запушена уста. Фабел обърна рязко глава по посока на звука. Ослуша се, но тишината в склада вече се запълваше със собствения му пулс, който думкаше като парен чук. Той стисна още по-здраво пистолета и усети, че и дланите като лицето му са хлъзгави от избилата пот.

Вече беше близо до кабината. Предполагаше, че стъпалата са само на метър-два. Стигна при поредния стълб и долепи до него свободната си длан. Напипа издатина — електрически кабел, който се спускаше отвесно по стълба. Фабел прокара бързо ръката си надолу и намери квадратния ключ за осветлението. Пое си дълбоко, бавно и тихо въздух, после се отдалечи от стълба, но без да сваля пръстите на протегнатата си лява ръка от ключа. Поотпусна хватката, с която държеше пистолета, сетне пак го стисна, готов да стреля, каквото и да го очакваше, след като включи осветлението.

Фабел натисна ключа и десетина от окачените неонови лампи в средата на склада примигаха без особено желание, за да осветят гледка от ада.

Момичето със златистата коса, момичето, излъчващо такава младост и сила, беше мъртво: беше приковано отстрани на кабината. Голото й изкормено тяло с изтръгнати бели дробове беше разпънато с пирони по същия начин, както жертвите по снимките, правени преди две десетилетия в далечната земя. Кръвта и вътрешностите лъщяха като блажна боя, плисната върху стената на кабината, която беше разположена по-високо от самия склад. Губейки живота си, младата жена беше загубила и човешкия си облик: Фабел се замъчи да си представи човека, който някога бе била, и да прогони натрапчивото чувство, че вижда пред себе си сгърчения скелет на гротескна птица с човешка глава. Ядоса се, че си го е помислил, защото убиецът беше целял да създаде именно такава представа. Фабел едва си пое въздух, залитна назад и спря при една от колоните. Правеше всичко възможно да откъсне очи от ужасяващата картина пред себе си, но установи, че му е невъзможно.

Отново чу тихия приглушен стон. Точно като сомнамбул, когото внезапно са събудили, той се завъртя рязко с насочено оръжие по посока на звука. Възрастният украинец стоеше прав до стълба, обърнат към ужаса върху стената на кабината. Беше вързан здраво с жица, с която беше направена примка, промушена над и зад главата му и пристегната под брадичката му. Жицата се беше врязала дълбоко в плътта на стареца и ризата му отпред беше наквасена с тъмночервена кръв. Устата му беше запушена с голяма лепенка. Фабел видя, че славянинът е още жив, а широко отворените му очи виждат всичко. Изведнъж на Фабел му причерня при мисълта: Витренко беше накарал баща си да гледа. Беше повторил собствената си история и беше принудил клетника да стане свидетел как синът му изтръгва от тялото на момичето дишащите му бели дробове. Фабел се спусна напред, обхвана с длани главата на украинеца и усети върху себе си дивия вторачен поглед на зелените очи. Старецът се опитваше да му каже нещо.

— Чакайте… чакайте… — рече Фабел, докато оглеждаше трескаво пристегнатата на смъртоносна примка жица и се чудеше откъде да развърже мъжа, преди да е издъхнал от загубата на кръв. — Ще ви отвържа…

Украинецът заклати яростно глава, при което телта се впи още по-надълбоко в плътта му, а иззад лепенката се чу нещо, което би могло да бъде и писък.

— За бога, не мърдайте…

Фабел прибра оръжието в кобура и се зае да маха от устата на стареца лепенката. И този път украинецът реагира яростно, като заклати глава, после кимна надолу. Фабел проследи посоката, в която гледаха зелените очи.

И видя големия, дебел метален диск.

Беше вързан за стълба, до краката на стареца и Фабел се досети, че е противотанкова мина. Към нея беше прикачено черно устройство с мигаща зелена светлинна. Ужасът стисна в още по-безпощадна хватка Фабел, когато той си даде сметка, че двете дебели жици, които излизаха като змийчета от устройството, са същите, с които украинецът бе завързан за стълба. Цялото му тяло беше омотано с тях. И мигащата зелена лампичка върху устройството показваше, че то е с часовников механизъм. Завързаният мъж отново започна да прави припрени движения с главата и очите, сякаш се опитваше да отпрати Фабел назад, по посока на вратата на склада.

Фабел каза прегракнало:

— Не мога… Не мога да ви оставя тук…

В зелените очи на украинеца се появи нещо, наподобяващо спокойствие, а заедно с него и тихо силно примирение. Той затвори очи и кимна едва доловимо с глава. Така показваше на Фабел, че го освобождава: освобождава го от всякакви задължения, от смъртта, а самия себе си освобождава от пълен с тревоги живот.

— Ще повикам някого на помощ — каза Фабел, макар и двамата да знаеха, че украинецът е възможно най-далеч от всякаква помощ.

Фабел се дръпна от стареца, без да сваля възможно най-дълго очи от него, после се обърна и забърза, ускори крачка, докато не хукна през празния склад. Към вратата. Към живота.

Изскочи на тясната улица пред склада с такава скорост, че не политна с главата напред в изкуствения канал само защото го спря парапетът, в който се удари. Долепен до стената на съседния склад, забърза нататък, като се хлъзгаше и препъваше по плочите, с които беше настлана улицата. После седна с гръб, долепен до червените тухли на стената, и се приготви за онова, което, знаеше, че ще последва.

От вътрешността на склада екна кънтящ тътен, сякаш някой беше стоварил върху постройката огромен пестник, и Фабел усети как ударната вълна разклаща стената отзад и земята под него. Тежката входна врата на склада беше изтръгната от рамката, а прозорците на равнището на втория етаж се пръснаха на градушка от блещукащи парченца. Фабел падна на една страна, стисна глава между ръцете си и притеглил колене до гърдите си, се сви като зародиш. През разбитите прозорци и врата блъвна кълбо от бял и червен пламък, който после се отдръпна назад като разярен звяр, прибирал се с ръмжене в леговището си. Във въздуха се стелеха задушливата прах на натрошените тухли, пушек и сажди. След земетръсната мощ на взрива светът изглеждаше притихнал и спокоен. После охранителните системи на всички складове наоколо засвириха и завиха с бледа спешност. Фабел се надигна и стоя, без да помръдва, сякаш цяла вечност. Стисна силно очи, но не успя да загаси огъня в зелените очи на мъртвия старец, който продължаваше да гори в съзнанието му. Същите очи, които бяха вперени в него в жилището на Анжелика Блюм, докато бе губел съзнание. Същите очи, които го бяха освободили от задължението да остане с украинеца. Същите тъжни очи на бащата, които преди близо две десетилетия бяха гледали ужаса, сътворен от собствената му плът и кръв.

Фабел чу в далечината все по-силния вой на сирените, наближаващи Шпайхерщат, Изправи се на крака, подпря се с длани на стената и си помогна да стане. Носът и устата му се бяха напълнили с прах и той се изкашля, за да прочисти гърлото си. Продължи да се държи за стената, сякаш, ако се отдалечеше от нея, щеше да се изгуби във вихрушката от прахоляк и мрак. Затвори очи и отново видя ужаса, който Васил Витренко му беше нарисувал с плът и кръв върху стената на склада, видя и стареца, завързан за стълба, така че да бъде принуден да гледа страхотиите и да чува писъците на младата жена, изкормвана пред него. Това беше творение на Витренко. Предназначено за Фабел. При тази мисъл Фабел проумя, че Витренко е искал той да оцелее. Пресметнал е изключително точно всичко: предвидил е време, през което Фабел да види шедьовъра му, да се измъчва в напразни опити да спаси стареца от неминуемата смърт и после да избяга. Така Витренко беше заложил в съзнанието на Фабел два образа, които да го преследват до последния му дъх: изкорменото момиче и примирението, с което старецът бе посрещнал смъртта. И след като бе сложил веднъж завинаги в съзнанието на Фабел тези два образа, той ги бе взривил и унищожил. Изтръгнал ги бе от действителността и ги бе оставил да живеят само в галерията на паметта на Фабел.

Той пак се плъзна надолу по стената и след като седна, усети как в гърлото му се надига ридание. Наложи си да го потисне, отпусна глава върху тухлената стена и зачака помощ.

 

 

Събота, 21 юни, 8:30 ч. вечерта

полицейското управление на Хамбург

Началникът на пожарната докладва на Фабел онова, което той вече знаеше:

— Освен експлозива, при стълба около кабината намерихме следи от леснозапалимо вещество… според мен нефт. След взрива от кабината не е останало почти нищо и каквото е имало в нея е изгоряло веднага. Открихме два отворени петлитрови бидона. И да е имало улики на местопрестъплението, те са унищожени.

Фабел му благодари посърнало и той си тръгна. Спусна се унило мълчание, което Мария се опита да разсее:

— Браунер и екипът криминалисти вече са там — съобщи тя. — Но всъщност няма какво да видят.

Фабел каза, без да поглежда към Мария, Вернер и Паул:

— Той си играе с нас. С мен. Искал е да видя всичко и не ме е убил, за да разказвам. Точно заради това е оставил онези жени в окървавената плевня в Афганистан да висят като музейни експонати по стените: искал е хората да ги видят и после да свидетелстват. — Фабел вдигна очи към колегите си и за пръв път те видяха шефа си объркан и безпомощен. — Такова е неговото изкуство. Точно като платната, които Марлис Менцел е изложила в Бремен.

— И сега какво, шефе? — каза Вернер, но по-скоро като предизвикателство, а не като въпрос.

— Сега се прибирам да си взема душ. — За един ден Фабел се беше нагледал на смърт. Косата и тялото му бяха целите в прах, с каквато той имаше чувството, че са задръстени и устата и гърлото му. — Хайде около десет да се срещнем в полицейското управление.

— Добре, шефе. Да събера ли целия екип?

Фабел се усмихна. Мария не се оплакваше никога. Правеше каквото е нужно, за да се свърши работата.

— Да, ако обичаш, Мария… но не викай Ана. Дал съм й двайсет и четири часа почивка. Стори ми се, че тази операция с Максуейн съвсем я е изтощила.

Мария кимна.

— Но бъди така любезна, свържи се с началника на управлението Ван Хайден и виж дали може да дойде и той на заседанието.

— Добре, шефе.

 

 

Събота, 21 юни, 9:30 ч. вечерта

Пьозелдорф, Хамбург

Трите съобщения върху телефонния секретар на Фабел наподобяваха спасителни пояси, които го връщаха в свят без насилие и убийства: първото беше от дъщеря му Габи. Докато слушаше какво му е казала, Фабел долови още в първите й думи звънтежа на смях. Изпита чувството, че някой смъква тежки прашни завеси в тъмна страшна стая, за да я напълни със светлина отвън. Тази вечер обаче това беше само една от стаите в огромна къща, потънала в мрак.

Габи искаше да навакса за миналата седмица, когато не се бяха видели, и ако е удобно, да прекара с баща си съботата и неделята. Смяташе и да отиде на някакъв концерт на „Die Fantastischen Vier“^[13]. Фабел така и не проумяваше какво толкова му харесват на този рап — музика, родена в бедняшките квартали на Ню Йорк, Чикаго и Лос Анжелис и изпълнявана на някакъв уличен английски, — според него той изобщо не се вписваше в Германия. Но Габи си го обичаше — една от безбройните точки на разминаване, които стават все повече, докато детето расте и се превръща в личност, независима от родителя. Фабел въздъхна тежко — никак не беше сигурно, че и тази събота и неделя коварната примка, в която случаят беше впримчил живота му, щеше да се разхлаби.

Второто съобщение на телефонния секретар беше от Сузане. Молеше го да й звънне, за да й каже как е. Третото беше от брат му Лекс.

Като възраст Лекс беше по-голям, но Фабел често си казваше, че със своя предизвикателно младежки, неуморим дух брат му изглежда десетина години по-млад от него. Това не беше единствената крещяща разлика: Лекс беше по-нисък от Фабел, с тъмна коса и черно келтско чувство за хумор, заради което около очите му се бяха врязали неизличими бръчки. Имаше ресторант и хотел на Силт, остров в Северна Фризия, който навремето беше известен само с риболова си, но сега разчиташе на по-доходоносен улов — богатите, силните и прочутите от Хамбург и Берлин. Ресторантът на Лекс се намираше на нисък хребет зад дюните с невероятна гледка към ширналата се дъга на белия пясък и променливата палитра на Северно море отзад. Фабел прекарваше доста време там. За него хотелът се беше превърнал в нещо като убежище. Точно там беше отишъл да се възстановява, след като го раниха в онази престрелка. Пак там се беше усамотил, за да се опита да преглътне истината, че вече няма семейство, че вече не е съпруг и баща на пълно работно време.

Лекс се беше обадил ей така, без причина. Просто като брат се интересуваше от брат си; движение, което, както Фабел осъзна гузно, беше по-скоро еднопосочно. Щом чу гласа на Лекс, той изпита неудържимо желание да избяга от Хамбург и седмици наред да не прави друго, освен да гледа вечно променящия се океан, да захвърли костюмите и градския вид и да се разхожда брадясал, с избеляла от слънцето риза, дънки и джапанки. Образът на любимото убежище беше съвсем ясен в съзнанието му. Сега обаче въображението му добави и спътница — Сузане. Той тутакси взе решение: веднага щом разреши този зловещ случай, да покани Сузане да дойде с него на Силт.

Преди да се обади на дъщеря си, на брат си и на Сузане, той набра номера на клетъчния телефон на Махмут. Турчинът бе бил с Фабел, когато той се беше запознал в Шпайхерщат с бащата на Витренко. Двама от общо четиримата души, присъствали на срещата, бяха мъртви: Фабел искаше да се увери, че Махмут не е третият. Въздъхна облекчено, щом чу гласа му по телефона. Разказа му какво се е случило, когато се е върнал в склада, и с изненада забеляза, че ръцете му треперят. Известно време приятелят му мълча.

— Господи, Ян! Мислех, че живея в страшен свят, но твоят направо ме хвърля в ужас — промълви накрая той. — Не мога да повярвам, че са мъртви. Не мога да повярвам, че е направил това с родния си баща. — Махмут замълча, сякаш обмисляше нещо. — Слушай, Ян, за известно време ще се покрия. Ще се махна от Хамбург. Не знам дали този супер викинг ме разглежда като човек, подлежащ на отстраняване, но не искам да ме направи на нещо като скандинавски кебапчета. Щом се върна, ще се свържа с теб. Но дотогава не ме търси, Ян.

— Разбрах — каза Фабел.

Махмут затвори.

Фабел звънна на Габи. Както винаги, разговаряха кратко и весело. Двамата си имаха нещо като словесна стенография, чрез която вместваха в няколко думи цели абзаци и значения. Фабел се притесняваше, че този случай ще продължи да поглъща почти цялото му време, но искаше Габи да дойде. Тя му каза да не се притеснявал, ако имал работа. Бремето, което Фабел прекарваше с нея, му беше по-скъпо и от злато и той не пропускаше възможност да бъдат заедно. Същата пестеливост, която проявяваха към думите, им позволяваше да вместват в малко време голяма, стойност.

След като стана от телефона, Фабел се сети, че не е ял. Отиде в кухнята и си направи салата и прекалено силно кафе. Междувременно набра номера на Лекс, но затвори още преди да се е свързал — сети се, че брат му сигурно още е зает в кухнята или с клиентите в ресторанта. Затова се обади на Сузане. Тя беше ужасена, щом разбра какво се е случило в Шпайхерщат, и настоя веднага да дойде. Фабел й отказа: обясни, че ще се върне в управлението за заседанието, което е свикал по случая. Сузане очевидно беше разстроена и притеснена, но когато Фабел й спомена как би искал да отидат заедно на Силт, гласът й стана по-ведър.

— С удоволствие, Ян. Мисля, че ще се отрази добре и на двама ни. Безпокоя се каква психологическа цена ще се наложи да платиш за целия този ужас.

„Аз също се тревожа“, помисли си Фабел.

След разговора със Сузане изяде без особено желание салатата, сипа си още едно кафе и отиде в хола. Включи осветлението и седна на канапето, срещу отражението си в огромния панорамен прозорец. Въздъхна тежко и погледна ръчния си часовник. Трябваше да поразхлаби напрежението, стиснало като с менгеме врата и плещите му, и чак тогава да се върне в полицейското управление. Пресегна се към масичката и взе „Речника на английските фамилни имена“, който Ото му беше подарил. Засмя се тихо. Само Ото знаеше, че Фабел може да намери спокойствие в томове с немска или английска етимология. Обичаше справочниците. Приличаха на океани, в които можеш да излизаш на плаване без строго определен курс, като търсиш първо едни познания, а после се отклониш към друг, съвсем страничен, но точно толкова увлекателен маршрут. В началото провери собственото си име. Знаеше, че „Фабел“ се среща не само в Германия, но и в Холандия и Дания. Беше леко разочарован, когато не откри следи от името сред презимената на Британските острови. Опита да се сети някое необичайно британско име, което е срещал наскоро. Имаше едно, което заради случая веднага излезе на преден план в съзнанието му. Фабел разлисти страниците и откри огромната част, посветена на презимената, които започваха с „Мак“ и всъщност преобладаваха в Ирландия и Шотландия.

Намери статията за Максуейн.

И застина. Чашата кафе в ръката му замръзна между устните му и чинийката. Спусна се мъртвешко мълчание. Фабел имаше чувството, че е затворен като в клетка в мига между ударите на сърцето си, когато кръвта сякаш се вледени в жилите му. После се отърси от унеса. Остави с трясък чашата обратно върху чинийката, като разплиска черната горчива течност. Още преди да се е усетил, че вече не седи на канапето, скочи на крака и хукна през стаята. Още държеше в лявата си ръка отворения речник и не сваляше очи от статията. Дясната му ръка намери безжичния телефон и натисна с все сила единствения бутон, с който Фабел се свързваше с телефонния номер на отдел „Убийства“.

— Мамка му… — изпелтечи Фабел, защото му се стори, че сигналът „свободно“ продължава безкрайно.

Накрая вдигна Мария. Фабел дори не се представи.

— Ана се оказа права, Мария… Господи, всичко объркахме. Максуейн е. Максуейн е Синът на Свен.

Мария заговори объркано и неубедено, но Фабел заличи неверието й с цял порой от думи.

— През цялото време ни е казвал кой е. А ние не сме разбрали. Повтарял го е във всяко съобщение по електронната поща. Има ли още екип, който да държи под наблюдение Максуейн?

— Да. В момента вероятно е останал само един човек. Стои пред жилището му.

— Прати незабавно още някого! Кажи им да чакат, докато отидем, да не би Максуейн да се опита да излезе. В такъв случай нека го задържат по подозрение в убийство. Повикай всички в отдела. И предай на адвоката на Норберт Айтел, че до десет минути ще разговарям с клиента му, не ме интересува дали той ще присъства или не. След петнайсет минути ще се видим в заседателната зала.

 

 

Събота, 21 юни, 9:00 ч. вечерта

Аймсбютел, Хамбург

Ана се беше потопила в дълбокото, тъмно и топло езеро на съня без сънища. Когато се беше прибрала от полицейското управление, не беше очаквала, че ще заспи: чувстваше се капнала от умора и в съзнанието й като превключвани напосоки телевизионни канали се редуваха сцени от вечерта с Максуейн, изтръгнати от своята последователност. Изтощението с дебели пръсти и оловни крайници забавяше всичките й движения, докато тя вършеше нещата, отделящи я като препятствие от съня. Ана нахрани тигровия котарак Маузи, свали си грима и се съблече.

Наближаваше пет следобед, когато се събуди — Маузи седеше в долния край на леглото и я наблюдаваше с нагло безразличие. Оловото в крайниците й се беше стопило, но докато беше спала, около главата й се беше стегнал обръч от болка. Тя стана, глътна два кодеина и се потопи в хладката вана. Излегна се, без да се движи, сложи върху очите си мокра хавлиена кърпа и зачака водата да се охлади още, докато кожата й настръхне. В банята цареше почти пълна тишина, нарушавана само от кънтящия звук на водата, когато Ана се размърдаше, и веднъж от вика й: „Маузи“, който тя нададе възможно най-строго, без да сваля кърпата от лицето си, защото чу шум откъм кухнята.

Огледа добре оформените си, побелели от водата нокти и излезе без желание от ваната. Подсуши тялото и косата си и отиде в кухнята, където Маузи седеше в един ъгъл, както никога кротък и притихнал.

— Какво си направил пак, Spitzbube^[14] такъв!

Огледа кухнята, за да открие следи от котешки пакости. Отвори прозореца, така че Маузи да може да излезе на малкия балкон, и котаракът се шмугна навън. Ана потрепери и извади от хладилника изстудена вода, от която отпи няколко освежителни глътки. Върна се в спалнята и тъкмо се облече, когато чу, че се чука на вратата. Сигурно беше някой от съседите, защото външни лица влизаха в блока само ако ги пуснеш по домофона. Още преди да отвори, Ана реши, че вероятно е дошла госпожа Кройцер, старицата от горния етаж. Тя знаеше каква е професията на Ана и често идваше на вратата й с разкази за съмнителни типове, които е видяла в супермаркета, в библиотеката или на улицата отпред. Ана винаги изслушваше търпеливо бабката, черпеше я зелен чай и отклоняваше вниманието й от будната гражданска съвест към клюките и общите любезни приказки. Прекрасно знаеше, че тревогите на възрастната жена са дребна хитрост, с която тя иска да създаде оазис на приятелство и общуване в самотната пустиня на дните си, но това не й пречеше. Тази вечер обаче предпочиташе да не се занимава с такива неща. Докато вървеше към входната врата, Ана със сигурност се чувстваше замаяна въпреки дългия сън.

— Добър вечер, госпожо Кройц… — подхвана и понечи да отвори.

Изпита чувството, че сърцето й е спряло заедно със заглъхналия глас, когато видя пред себе си студения зелен огън в очите на Джон Максуейн.

— Здравей, Ана — поздрави той.

Тя изглеждаше объркана. Сякаш в отговор, Максуейн вдигна показалец и разклати ключовете от вратата й. Ана се обърна рязко. От движението на главата всичките й сетива се люшнаха и се замъглиха. Младата жена затърси с поглед служебния зиг зауер, който беше метнала заедно с кобура на масичката до входната врата в антрето. Оръжието го нямаше. В този миг Ана проумя всичко: звуците в кухнята, водата, странното поведение на Маузи. Тя се извърна отново към Максуейн: трябваше да позавърти глава, за да се фокусира върху лицето му, и волю-неволю сравни очите му със студения зелен поглед и леденото безразличие, с които Маузи обикновено я наблюдаваше. „Точно така — помисли вяло младата жена, — той е всичко друго, но не и човек.“ Беше се опитала да обясни на Фабел именно това: че липсва някаква невидима, но решаваща съставна част, предопределяща човешката природа. Ана залитна и се пресегна, за да се подпре на ръба на кухненското шкафче. Но Максуейн пристъпи напред и я хвана под мишниците.

— Внимавай — рече той без следа от загриженост. — Май трябва да пийнеш още малко вода…

Когато коктейлът от опиати, който Максуейн беше сложил във водата за пиене, започна да спуска завесите си около съзнанието на Ана, тя се почувства длъжна да изрече:

— Аз… не се чувствам много добре — промълви го така, че я чу само Максуейн, и не успя да си спомни защо е трябвало да го каже.

 

 

Събота, 21 юни, 9:40 ч. вечерта

полицейското управление на Хамбург

Когато Фабел влезе, Мария, Вернер, Паул и Ван Хайден вече го чакаха. Мария беше повикала още двама полицаи от разширения състав на екипа, които бяха застъпили на смяна. С книгата, която му беше подарил Ото, под мишница Фабел нахълта целеустремено в заседателната зала и застана пред дъската.

— Направо по същество — оповести той. — Имаме нов главен заподозрян. Или най-малкото още един главен заподозрян: Джон Максуейн, двайсет и девет годишен, по народност британец с постоянно местожителство Германия.

— А Витренко? — попита Ван Хайден.

— Васил Витренко продължава да играе много важна роля. Според мен си имаме работа с учител и ученик. Или с първожрец и поклонник. Витренко е самото въплъщение на манипулатора. Хората му го следват с робска преданост, основана на нескопосно заимствани древноскандинавски митове и религиозни вярвания. Витренко обаче има власт не само над подчинените си: той използва всякакви хора, за да постигне своите цели. Включително душевно осакатени. Пример за това е Джон Максуейн, както и онзи млад украинец, който в средата на деветдесетте години е бил екзекутиран за няколко подобни престъпления. — Фабел замълча. В помещението се беше възцарило пълно мълчание. — Витренко е имал достъп до доклада, който посветих на един сериен убиец в Хамбург. Освен това е учил в едно от водещите в света учебни заведения по криминология… в институт в Украйна, където, както знаем, може би има най-много серийни убийци в света. Именно по тази причина всичко, на което се натъкнахме досега, приличаше на случай като по учебник. Защото това наистина е случай по учебник. Витренко се е запознал с Максуейн вероятно покрай Айтелови, при които той работи. Айтел баща и син са свързани с Витренко покрай измама с недвижими имоти, в която участва и одеската мафия, а Норберт Айтел е пряко замесен в дрогирането, отвличането и изнасилването на млади Жени като част от някакъв ритуал. Върху лявата си ръка той има характерен белег, съответстващ на описанието, което направи една от жертвите. Според мен Витренко използва тези ритуали, за да подчини на себе си останалите. Смятам също така, че ще установим как във всичко това са забъркани и други облечени в голяма власт хора.

Фабел замълча отново. Чувстваше се странно, докато изразяваше на глас всичко това, сякаш даваше воля на нещо, което дотогава е протичало единствено вътре в него. Всички го слушаха безмълвно, почти без да помръдват. Въпроси нямаше, затова Фабел продължи:

— Колкото до убийствата, Урсула Кастнер, юрисконсулт по сделките с недвижими имоти към общината, очевидно се е натъкнала на някакви нередности, извършени от „Нов хоризонт“. Според мен е установила, че в злоупотребите са замесени високопоставени лица, и е решила вместо към властите да се обърне към средствата за масово осведомяване, в нашия случай към Анжелика Блюм. Тина Крамер, оперативен агент към отдел „Подривна дейност“ във Федералната разузнавателна служба, е била убита, защото се е разбрало, че е свръзка на Клугман, който е бил разкрит от двама офицери от полицията. Офицери, които са взимали подкупи, убили са Клугман на плувния басейн и са подхвърлили оръжието, използвано в украинските тайни служби, за да ни насочат към погрешна следа. Три жертви, един убиец. Джон Максуейн. Ученикът. — Фабел махна с ръка към снимките на трите убити жени. После се доближи до фотографиите, правени в Афганистан. — А това тук е дело на учителя. Аз видях с очите си как действа той. Убийството на бащата на Витренко и на неговата помощничка, извършено по-рано днес, е нещо като запазена марка на Витренко и той е достатъчно себелюбив, за да пожелае да видя доказателствата, преди да ги унищожи. Убитите са родният му баща и сестрата на една от киевските жертви. Витренко не би поверил това на Максуейн. То е неговият шедьовър.

— Но твърдиш, че ако не броим тези две последни убийства, останалите са извършени от Максуейн, така ли? — попита Ван Хайден.

— Да. Витренко е знаел как да обработи Максуейн. Той със сигурност е социопат. Витренко е бил наясно. Предполагам, че самият ти трябва да си социопат, за да разпознаеш събрата си по съдба. При всички положения Максуейн е имал тежки отношения с баща си. Според мен Витренко е заел мястото на бащата и е поднесъл всичко това в някаква лъскава опаковка от дрънканици за викингите. В началото Максуейн вероятно е бил натоварен със задачата да намира жени за обредите, устройвани от Витренко… които всъщност не са нищо друго, освен прикрити групови изнасилвания. Витренко явно е видял колко тежка е психопатията на Максуейн. И тогава му е възложил да изпълнява свещената задача. Предположението ми е, че именно Максуейн е изпращал съобщенията по електронната поща, които обаче са били съчинявани от Витренко.

— Но защо заподозря Максуейн? Чак сега? — попита Мария.

— Заради името. Вило е пред нас през цялото време. — Фабел отвори рязко книгата на масата пред себе си. — Произходът на името „Максуейн“. Това е английската форма на галско име, проникнало през Ирландия и Шотландия. Представката „Мак“ посочва произхода, бащата… и означава „син на“. А „Суейн“ е дошло от нашествениците викинги, заселили се по западните шотландски острови. Това е галската, а по-късно английската форма на древноскандинавското име „Свейн“, което означава „момче“. — Фабел замълча. Усещаше колко нажежен е въздухът. Всички знаеха какво ще каже сега, но искаха да го чуят от него. — „Максуейн“ означава „син на Свен“.

— Така си и знаех! — възкликна Вернер. — Ана също знаеше. На тоя Максуейн не му е чист косъмът.

— Току-що си поговорих с Норберт Айтел — продължи Фабел, — още е в предварителния арест долу. Казах му, че знам всичко за изнасилванията и за ролята на Витренко и на Максуейн в тях. Той не ми отговори главно защото адвокатът му каза да мълчи, но изражението върху лицето му беше достатъчно красноречиво. Изражение на човек, който е стигнал твърде далеч. Максуейн наистина е нашият човек. — Фабел се обърна към Мария. — Нали екипът го държи под наблюдение?

— Пратихме още един човек, но колегата, натоварен с наблюдението на Максуейн, твърди, че цяла вечер той не е излизал от къщи.

— Добре, до двайсет минути всички да са готови, и ние отиваме там — обясни Фабел. — Мария, кажи на екипа да не мърда оттам.

На вратата се почука и един униформен полицай надзърна в заседателната зала.

— Някаква жена иска да ви види, господин главен комисар. Някоя си госпожа Краус…

 

 

Маргарете Краус можеше да е на всякаква възраст от четирийсет и пет до шейсет и пет години. Беше от жените, които на младини изглеждат на средна възраст и като възнаграждение пак си изглеждат така и когато наближат осемдесетте. Дори и Ханзи да е приличал на майка си, тази прилика беше заличена от чертите му през годините на тежка наркотична зависимост. Госпожа Краус беше с кръгло безлико лице и малки кафяви очи, в които се беше загнездила неизмерима умора. Сякаш не беше оставила след себе си и миг от своя живот и го носеше, където и да отидеше.

Чакаше в помещението за външни посетители и седеше до прозореца, който блестеше като обсидиан на фона на вечерта отвън. Дребните й ръце бяха кръстосани над малък плик. Когато Фабел влезе при нея, тя се изправи със страхопочитание.

— Госпожо Краус? — усмихна се той и й протегна ръка. — Моите съболезнования.

Маргарете Краус се усмихна горчиво.

— Загубих Ханзи преди много години. Разликата сега е, че имаме тяло, което да оплакваме.

Фабел усети, че не знае какво да каже. Кимна с внимателно премерено равновесие между състраданието и разбирането. След мълчание, което му се стори по-дълго, отколкото беше, Фабел каза:

— Искали сте да ме видите, госпожо Краус. Във връзка с Ханзи ли?

Жената, която вечно щеше да си остане на средна възраст, не отговори, само му подаде плика. Фабел я погледна объркано.

— От Ханзи е — обясни тя.

Фабел отвори плика. Писмото беше написано с молив, но изумително четливо и прегледно, сякаш в него беше вложен далечният спомен за ученическата дисциплина. За Ханзи очевидно бе било важно да го напише. На Фабел му беше тежко да го чете. То се състоеше главно от много лични неща: Ханзи всъщност се извиняваше на майка си за притесненията и болката, които е причинил на нея и на сестрите си. Фабел вече се чудеше защо ли госпожа Краус е решила да сподели с него тези съкровени думи, когато достигна до последните абзаци:

Причината да ти пиша след толкова години, Mutti^[15], е, че според мен моите неприятности приключиха. Не искам да тъжиш и да се страхуващ, но съм длъжен да ти кажа, че според мен някой може и да се опита да ме убие. Ако се окажа прав, надали ще се видим отново някога. Ако с мен се случи нещо, занеси това писмо на главен криминален комисар Ян Фабел в полицейското управление. Смятам, че е честен полицай и ще успее да залови хората, посегнали на мен.

Когато отидох заедно с господин Майер в бюфета на управлението, там имаше двама полицаи. Седнаха зад нас, вляво. По-възрастен мъж и по-млад. Младият беше със съвсем къса руса коса и имаше телосложение на културист или тежкоатлет. Попитах господин Майер кой е културистът. Той ми обясни, че се казвал Лотар Колски. Този Лотар Колски е мъжът, когото видях да застрелва онзи човек на плувния басейн. По-възрастният мъж на същата маса е човекът, който му нареди да стреля. Тогава не казах нищо, защото бях ужасно стъписан, че ги виждам в полицията. Помислих си, че зад убийството може би стои полицията, но сега знам, че това не е вярно. Господин Фабел знае какво да прави.

Страх ме е, но не чак толкова, колкото си мислех. Не ставам за нищо. Никога не съм ставал. Така е по-добре.

Ужасно съжалявам, мамо. Не бях синът, когото заслужаваше, а ти беше много по-добра майка, отколкото заслужавах аз.

С обич,

Ханзи

След като прочете писмото, Фабел го гледа дълго. После вдигна очи към Маргарете Краус.

— Моите най-искрени съболезнования, госпожо Краус. Благодаря ви, че донесохте писмото.

— Ханзи наистина ли е убит от полицай?

— Ханзи е бил убит от престъпници, госпожо Краус. — Той я погледна право в очите. Не я беше излъгал. — Но ви обещавам, че ще ги заловим. — Фабел вдигна писмото. — И ще го направим ето с това.

Жената се усмихна учтиво, сякаш някой й беше обяснил току-що къде е автобусната спирка.

— Е, аз ще вървя. Стана много късно.

Фабел й стисна ръката. Беше студена и леко влажна.

— Опасявам се, че се налага да ви помоля да останете още малко. Трябва да повикам някого, пред когото да дадете пълни показания. После някой от полицаите ще ви откара до вас. Вероятно ще се наложи няколко дни да бъдете под наблюдение… само докато изясним нещата.

Дребната госпожа Краус сви примирено рамене.

— Тогава ще почакам тук — каза тя и отново седна на същия стол, като сложи ръце върху скута си, този път без последното писмо на сина й под тях.

 

 

Ван Хайден чакаше Фабел да излезе от помещението за външни посетители. Той му даде писмото и му посочи съответния абзац.

— Доколкото разбирам, мога да ти го поверя, нали, господин началник? — попита Фабел.

Ван Хайден не отговори, но от разгневения му поглед личеше какво ще е близкото бъдеще: Бухолц и Колски не го знаеха, ала право към тях вече се носеше експресен влак.

— Дойдох да ти дам това, Фабел.

Ван Хайден му връчи съобщение, получено по електронната поща.

До полицейското управление на Хамбург

Отдел „Убийства“

 

 

От: СИНА НА СВЕН

До: ГЛАВЕН КРИМИНАЛЕН КОМИСАР ЯН ФАБЕЛ

Относно: ДАВИДОВАТА ДЪЩЕРЯ

 

 

21 юни 2003 г, 21:30 ч.

МИСЛИТЕ СИ, ЧЕ СТЕ БЛИЗО ДО МЕН, НО НЕ ВИЕ, А АЗ СЕ ПРИБЛИЖАВАМ КЪМ ВАС. ОСИГУРИХ ВИ ТОЛКОВА НЕЗАБРАВИМИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ, ГОСПОДИН ФАБЕЛ. ЕТО ВИ ЕДНО, КОЕТО ЩЕ ПОМНИТЕ, ДОКАТО СТЕ ЖИВ. А НА МЕН ТО ЩЕ ДОСТАВИ НАЙ-ГОЛЯМА НАСЛАДА.

ЖЕНАТА ПО ПРИРОДА Е ИЗМАМНИЦА. ЖЕНИТЕ СЕ РАЖДАТ, ОТРОВЕНИ С ЛЪЖА И ДВУЛИЧИЕ, И ЦЯЛ ЖИВОТ УСЪВЪРШЕНСТВАТ УМЕНИЯТА СИ НА ЛЪЖКИНИ. НЕ Е ЛИ ПОЕТИЧНО, ЧЕ СИНЪТ НА СВЕН ЩЕ РАЗПЕРИ КРИЛЕТЕ НА ДАВИДОВАТА ДЪЩЕРЯ?

СИНЪТ НА СВЕН

 

 

Събота, 21 юни, 10:00 ч. вечерта

Харвестехуде, Хамбург

Фабел направи всичко възможно да държи екипа в пълна бойна готовност, без да допуска хората в него да прекрачат границата към откровената паника. Беше пределно ясно какво означава съобщението, получено по електронната поща. Давидовата дъщеря. Измамата, която тя се беше опитала да приложи на Максуейн. Сега той беше взел на мушка Ана. Мария се опита да се свърже с нея по телефона. Никакъв отговор. Фабел нареди на един екип да отиде незабавно в жилището й в Аймсбютел и, ако се наложи, да проникне в него с взлом. Междувременно самият той се зае с ръководенето на операцията.

Полицаят, оставен да следи жилищния блок на Максуейн, потвърди, че британецът се е прибрал в пет и петдесет и шест следобед и оттогава не е излизал. В апартамента му не личало да има някакво движение, само в седем и половина била светнала една от лампите. Полицаят дори бил ходил да провери дали поршето още е в подземния паркинг. Фабел изпрати половината екип, оглавяван от Мария, да се качат по стълбището, а той, Вернер и останалите взеха тежкия лост за разбиване на врати и се качиха в лъскавия асансьор.

Жилището беше само с една входна врата. Максуейн можеше да излезе или през нея, или през балкона и да скочи от третия етаж на улицата долу. Двама души в бронежилетки от отряда за бързо реагиране хванаха дългия един метър лост, започнаха да броят тихо и щом стигнаха до четири, избиха ключалката на вратата, чиято рамка стана на трески. Вратата хлътна навътре и екипът от отряда за бързо реагиране се втурна с насочени картечници в апартамента.

Фабел разбра веднага, че вътре няма никого. След три-четири минути момчетата от отряда за бързо реагиране потвърдиха чувството му.

— Мамка му! — изруга Вернер. — Как е възможно да се случи за втори път!

— Случи се, защото гледахме в другата посока — отговори Фабел. — Трябваше да послушам Ана и да изпратя хора, които да държат този негодник под денонощно наблюдение. — Щом стана дума за Ана, двамата полицаи се спогледаха едва ли не уплашени. — Свържи се с колегите и питай дали са я намерили.

Вернер отвори клетъчния телефон.

— Шефе… ела да видиш — повика го Мария от тясна стаичка, която беше почти с размерите на килер и в която се влизаше от хола.

Максуейн беше успял да смести вътре малка маса и стол. Стените бяха покрити със снимки, изрезки от вестници и написани на ръка бележки. Двете подвижни лампи върху тавана осветяваха нещата по стените, сякаш бяха музейни експонати. Светлината бе насочена главно към изрязана от дърво маска. Беше почти точно копие на маската, която Фабел беше видял в книгата, подарена му от Ото. Книгата, която Максуейн също притежаваше. Брадатата уста на война беше изкривена и озъбена, а дупката на мястото на едното око се чернееше от ъгъла, под който падаше светлината.

Наложи се Мария да се дръпне назад, за да направи място на Фабел. След като влезе вътре, той си представи, че вратата се затваря след него, и усети как клаустрофобията го пробожда в гърдите. Видя, че това е нещо повече от пространство с по-особено предназначение. Това беше друго измерение: свят, различен от действителността навън. Тук Максуейн можеше да седи на затворена врата, така че помещението да е откъснато и непроницаемо, сякаш отделено с подвижен мост и потопено във всемир на различни истини, нравственост и верски убеждения. Фабел не можеше да прецени до каква степен това тук е творение на самия Максуейн и доколко в него може да се различи дългата ръка на Витренко.

В светлината проблесна нещо меднозлатисто. На кабарче висеше овална полицейска значка, окачена на верижката. Тъкмо тя беше ключът за жилището на Анжелика Блюм и за нейното доверие, тъкмо тя беше заблудила журналистката, че неин убиец е Фабел. Мария се надвеси през шефа си и му посочи изрезка от вестник, закачена над пластовете други изрезки.

— Господи — пророни тя, — това си ти.

Статията отпреди една година беше изрязана от „Хамбургер Моргенпост“. Над двете колонки за задържането на Маркус Щумбке се мъдреше снимката на Фабел. Щумбке беше влязъл в Сената и беше убил един от членовете му, жена — Лизе Келман. Статията Очевидно беше допълнение към основния материал, защото, както обещаваше заглавието, в нея се разглеждаха в по-голяма дълбочина миналото на Фабел и работата му в полицейското управление на Хамбург. Максуейн беше подчертал редовете, където се споменаваше, че Фабел е наполовина германец, наполовина британец и че от време на време го наричат Английския комисар. Полицаят разгледа и другите неща, накачени по стените. Почти всички бяха посветени на митологията и историята на викингите. Върху карта на Северна Европа бяха показани маршрутите, по които са се движели викингите: надолу по Волга до сърцето на Украйна, по бреговете на Северно й Балтийско море, а с червено беше очертан пътят, по който са минали, за да завземат крайбрежието на Северна Шотландия и да се установят там. С червен флумастер Максуейн беше очертал и измислената си биография: тънка, ала нерушима мрежа, даваща някакво изопачено оправдание на деянията му.

— Забелязваш ли, че липсва нещо? — попита Фабел, Мария.

Тя кимна.

— Никакви снимки или подробности за жертвите… никакви трофеи.

— Именно.

Серийните убийци обикновено се стремяха да установят някакви „взаимоотношения“ с убитите от тях, дори и когато са ги видели за пръв път непосредствено преди убийството. Тук нямаше нищо, свързано с жертвите. С Урсула Кастнер, Анжелика Блюм или Тива Крамер. Нямаше техни снимки, направени тайно преди смъртта им. Нямаше никакви лични вещи или дрехи. Никакви трофеи.

— Защото не е избирал сам кого да убие — обясни Фабел. — Някой друг му ги е посочвал. Маниакалността на Максуейн е насочена не към жертвите, а към човека, който го направлява. Към духовния му баща: Витренко. Именно Витренко запълва празнотата, оставена от родния баща, който е нехаел за сина си. — Фабел беше изумен от още нещо. — Няма папки, взети от жилището на Анжелика Блюм. Няма я и липсващата видеокамера. Максуейн ги е дал на някого. Било му е наредено да извърши убийствата и какво да вземе от местопрестъплението.

Зад рамото му се появи Вернер. Сега, когато зад него стояха и Мария, и Вернер. Фабел се почувства като хванат в капан в тясното задушно пространство. Той се обърна и кимна решително към просторния хол. Всички се пренесоха там.

— Ана, шефе. — Лицето на Вернер беше помръкнало от тревога. — Тая работа не ми харесва. Няма я в апартамента, излязла е, без да вземе дамската си чанта и клетъчния телефон.

 

 

Събота, 21 юни, 10:00 ч. вечерта

Елба, недалеч от Ландунгсбрюкен, Хамбург

Отминалият ден се опитваше да бъде запомнен с небето, изпъстрено с червено, и с приятната топла вечер. Франц Касел си махна фуражката и приглади назад кичурите оредяла пясъчно червена коса. Дежурството му приключваше и той очакваше с нетърпение да изпие една студена бира. Или може би няколко. Дежурството беше преминало спокойно и Франц беше успял да се порадва на онова, заради което всъщност беше постъпил на работа във водната полиция: да слуша едва доловимия плисък на водата и тихото поскърцване и потракване на такелажа по закотвените лодки; да се любува на вечно променящата се светлина; да минава по време на обиколките до огромните, надвиснали над него корпуси на корабите. И най-вече на различната гледка. От водата всичко изглежда различно. Виждаш повече. Хамбург, който Франц наблюдаваше всеки ден, беше съвсем различен от града, който човек вижда от сушата. Франц се смяташе за късметлия, че притежава тази неповторима гледна точка.

Знаеше, че не всички се чувстват по този начин — например Гебхард зад руля, който насочваше патрулния катер към участъка при Ландунгсбрюкен. За него водната полиция си беше просто работа. Беше постъпил при тях преди три години и вече постоянно занимаваше момчетата от екипа с това как щял да си повиши квалификацията и да се прехвърли в някоя от другите полицейски служби.

Касел загледа как Гебхард завива към брега. На Гебхард не му липсваха умения, но той нямаше никакво отношение към водата, нещо, което според Касел беше изключително важно за истинския воден полицай. Такова отношение ще срещнете при родените моряци: те възприемат реката като живо същество. За Гебхард Елба не беше нищо повече от напълнен с вода аутобан, където той е нещо като пътен полицай. Касел се отърси от мислите за своя колега и застана на палубата. Ветрецът охлади лицето му и той въздъхна доволно, като човек, който е намерил мястото си. Точно тогава съгледа една позната яхта, която излизаше от котвените стоянки при Юберзеебрюке. Касел вдигна бинокъла. Беше яхтата „Крис Крафт 308“, която преди една вечер им беше наредено да държат под наблюдение. Касел побърза да се върне в кабината и заповяда на Гебхард да кара след яхтата, но на безопасно разстояние.

— Дежурството приключва, шефе — започна да недоволства Гебхард.

Касел отговори, като погледна невиждащо подчинения си, и той сви рамене и отново насочи патрулния катер към Елба. Касел нямаше представа дали младата жена от отдел „Убийства“ още проявява интерес към този плавателен съд, но реши, че не е зле да провери. Взе радиотелефона и поиска да го свържат с главен комисар Клее от отдел „Убийства“.

 

 

Събота, 21 юни, 10:00 ч. вечерта

Елба недалеч от Хамбург

Съзнанието на Ана нямаше строго определена форма. Ако объркването можеше да се нарече форма, то умът й беше приел именно нея. Но дори объркването е свързано с други чувства, с други емоции. Човек е объркан и ядосан или объркан и уплашен, или объркан и развеселен. Докато объркването на Ана беше без център и посока. От време на време настъпваше прояснение. После и то отминаваше. Тя сякаш летеше през плътни облаци: сегиз-тогиз самолетът се отскубваше от тях и за миг я заслепяваше яркото синьо небе, а после пак хлътваше в облаците.

Беше в съзнание. Виждаше, че е в каютата в яхтата на Максуейн. Ръцете й бяха вързани на гърба, а тя лежеше на една страна върху леглото. Вече знаеше къде се намира и какво се е случило. Максуейн я беше упоил. Беше дошъл в жилището й. Беше сложил във водата за пиене флунитразепам или клоназепам, примесен с гама-хидроксибутират. Оръжието на Ана го нямаше. Нямаше го и клетъчния й телефон. Беше сама и трябваше сама да се опита да избяга. В рамките на няколко секунди всички тези факти й бяха пределно ясни. След миг вече се бяха заличили. Ана вече нямаше и понятие къде е и какво е станало с нея. Сетне я обгръщаше нещо като сън.

Събуди я гласът на Максуейн. Той говореше на някого. Бързо, задъхано, без да спира. Ана не разбираше какво казва Максуейн, беше дълбоко под повърхността на съзнанието, но се изтласка нагоре, към гласа.

Излезе над повърхността. Главата й забумтя от болка, която отекваше вътре в черепа й. Максуейн продължаваше да говори. Ана отвори очи. Той седеше отсреща, вперил в нея мъртви празни очи, устата му беше единственото живо нещо върху лицето. Сякаш някой беше развъртял крана и сега той не можеше да се затвори, докато съдържанието на грозния ум на Максуейн не се излееше навън.

— Той ми обясни всичко — продължаваше Максуейн с припрян развълнуван глас. — Ние сами си сътворяваме митовете. Създаваме ги от преданията, а преданията черпим от историята. Один е бог. Той е бог на викингите, защото всички викинги са вярвали, че е бог. Преди митът да каже, че Один е бог, преданието е твърдяло, че той е цар. А преди преданието да го направи цар, историята твърди, че Один вероятно е бил селски старейшина в Ютландия. Но не е важно какъв точно е бил. Важно е какъв е станал. Кажеш ли думата „Один“, никой няма да си представи някакъв прост селски старейшина. Кажеш ли името „Один“, светът трепери. Такава е истината… такава е истината. Ето какво ми обясни полковник Витренко. Той ми показа, че всички сме вариации на тема и всички сме свързани с историята и митовете си.

Най-неочаквано Максуейн замълча. Ана беше започнала да се надига и да се опитва да седне. Максуейн се изправи и с две крачки дойде при нея. Стовари юмрук по слепоочието й и болката в главата й се взриви. Светът притъмня, но Ана не изгуби съзнание. Легна отново на хълбок и загледа Максуейн, който продължи да говори, все едно беше замълчал колкото да убие муха.

— Полковник Витренко ми показа, че има хора, с които сме свързани. Както ние с него. Той обясни, че родството ни личи в очите, че някъде в дълбока древност очевидно сме имали един и същ праотец викинг. Както ние с главен комисар Фабел. Полковник Витренко ми показа, че ние с господин Фабел сме от една смесена кръв. И двамата сме наполовина германци, наполовина шотландци. И двамата сме си избрали мястото. Точно по тази причина господин Фабел е бил избран за мой противник.

Ана усети, че малко от силата й се е върнала. Мислите й плаваха по-свободно и бързо през избистрящата се мътилка на главата й. Огледа Максуейн. Беше едър и як на вид, но колкото й да я беше заболяло от удара му, на него му липсваше мощ. На яхтата не се чуваха никакви звуци, освен плисъка на водата. Ана предположи, че Максуейн е изключил двигателя и е слязъл долу в каютата, за да й поговори от сърце. Може би това беше краят й. Може би тук беше лобното й място. Тя обаче не беше чак толкова упоена, колкото си мислеше Максуейн. Щеше да се бори. Щеше да се бори докрай. Максуейн нямаше да й отнеме току-така живота.

— Ние обаче сме свързани не само със своите съвременници — продължи Максуейн своя монолог. — Свързани сме с онези, които са живели преди нас и които ще дойдат след време. И те ще ни превърнат в легенда. Полковник Витренко ще стане легенда. И някога ние с него ще се наредим до Один. — Най-неочаквано очите му се напълниха с ледена злост. Изправи се и тръгна към Ана. — Но първо трябва да се принесат жертви.

Надвеси се над нея.

С първия си ритник тя го удари отстрани по главата, но заради неудобното положение и изнервящото въздействие на опиатите не успя да го направи достатъчно силно. Максуейн залитна назад, по-скоро стъписан, отколкото наранен. Така Ана спечели време, за да свали бързо крака от леглото и да стане. Но веднага щом се изправи, й се зави свят. Забеляза, че Максуейн също става. Каютата беше малка и тясна, но това пречеше по-скоро на него. Той се втурна към нея, но тя го изрита силно и бързо в гърдите, като го уцели с пета в гръдната кост. Белите му дробове се изпразниха и той се свлече на колене, като се опитваше да си поеме дъх, все едно е хванат в капан от вакуум.

Макар че вързаните ръце й пречеха, Ана пристъпи напред и встрани. Прицели се бавно и внимателно и изрита с все сила Максуейн по слепоочието. Той отскочи и се свлече в малкия камбуз. Застена, без да се помръдва. Ана се завтече към изхода и стовари рамо. Вратата не се помръдна. Младата жена си спомни, че тя се плъзга встрани, затова пусна длани и китки надолу към дупето си. Първо приклекна, после седна и прехвърли ръце зад коленете си, сетне и през ходилата. Хвърли поглед към Максуейн. Той простена още веднъж. Ана се опита да избута със завързани ръце вратата. Щеше да успее. Трябваше само да изтласка вратата навън и да я приплъзне встрани. Имаше по-големи шансове да се спаси във водата, отколкото полузамаяна от дрогата и затворена в каютата с този психар.

Вратата поддаде. Ана събра всичките останали й запаси от сила и воля и пак я бутна. Тя се плъзна и започна да се отваря. Каютата се изпълни с прохладната миризма на реката с дъх на мазут. Ана се устреми навън към нощта. Зад нея се чу животински рев. Младата жена усети как Максуейн се свлича отгоре й с цялата си мощ. Тя удари лицето си в най-горното стъпало към отвора. Максуейн я сграбчи за косата и я свали обратно в каютата. Стовари юмрук върху шията й, но Ана разбра, че всъщност не за да я удари. Усети върху кожата си студен метал и рязкото убождане на иглата на спринцовка. После нощта, към която се беше устремила толкова неистово, се пресегна и я погълна.

 

 

Събота, 21 юни, 10:15 ч. вечерта

Елба между Хамбург и Куксхафен

Франц Касел видя, че яхтата спира. Беше извън основния плавателен път и за разлика от катера, който се прокрадваше зад нея, беше със запалени светлини. Полицаят видя, че високият младеж излиза на палубата. Беше тъмно, Касел се намираше далеч и не беше сигурен, но когато младежът си избърса лицето с кърпа, той бе готов да се закълне, че по нея бяха останали черни петна. Вероятно от кръв. Касел смъкна рязко бинокъла от очите си и се обърна към Гебхард.

— Опитай още веднъж да се свържеш с главен комисар Клее. Ако и този път не я откриеш, на своя глава ще задържа този тип, пък да става каквото ще. — Той отново погледна яхтата. Върху черната коприна на реката се белееше пяна. — Потегля…

 

 

Събота, 21 юни, 10:25 ч. вечерта

Харвестехуде, Хамбург

Покритите с бели плочки стени в банята на Максуейн проблясваха антисептично, а скъпите кранове и поставки за кърпи лъщяха студено като скалпел. Фабел, Мария и Вернер се бяха вторачили във водолазния костюм в тъмносиньо и червено, който беше метнат да се суши на пръчката на душа и от който върху яркия емайл капеше вода. Приличаше притеснително на смъкната кожа. На нещо, изхвърлено след преображение. На ръба на ваната беше оставена водолазна качулка.

Вернер кимна леко с брадичка към водолазния костюм.

— Смяташ, че е бил облечен с това ли?

Фабел надзърна във ваната. Върху нея с екот изтрополиха още две капки. На Фабел му се стори, че са оцветили в бледорозово яркия бял емайл. Извади от джоба си химикалка и запуши с нея ваната.

— Ако наистина е бил облечен в костюма, не е избрал добро място, за да махне кръвта. Водолазният костюм наистина е непромокаем, но по яката, при глезените и китките е подплатен с неопрен. Колкото и да го плакнеш, в неопрена пак остава кръв. Никой да не пипа нищо, докато не дойде Браунер.

Фабел реши отново да се гмурне в клаустрофобията, която го обземаше в тясната стаичка без прозорец на Максуейн. По стените имаше пластове и пластове материали, прихванати с кабарчета, карфици или лепенки. Вместо да ги преглежда един по един, задача, която смяташе да възложи на Вернер, той плъзна напосоки поглед с надеждата да очертае някакъв път по картата на безумието на Максуейн. Психопатска топология, която Фабел започна да разглежда като цяло, не част по част. Имаше статии за войната между Съветския съюз и Афганистан и изрезки от списания и книги. Една прикова вниманието на Фабел — онова, което го изуми като твърде странно, бе, че виждаше само част от много по-голям материал. Тя беше изрязана най-старателно, а започваше и завършваше насред изречението:

… заради разногласия. След като не успяват да открият сред своите хора подходящ владетел, кривичите, чудите и славяните се споразумяват да намерят в чужди земи княз или цар, който да ги управлява и да наложи правото на закона. Търсят го сред викингите във Франция, известни като нормани. Издирват го сред англите в Ютландия и Англия. А също и сред шведите. Маврите наричат тези шведи „руси“ и трима от тях, братята Рюрик; Синеус и Трувор идват със семействата си и налагат своята власт над племената около Днепър. Най-големият Рюрик става владетел на Новгород и земите и племената в тази област са известни като руски. Не след дълго двамата му братя умират и Рюрик се налага като единствен владетел. Съобщават му, че на юг има град, който е изпаднал в голяма беда. Основан е от лодкаря полянин Кий, братята му Шчек и Хорив и сестра им Либед. Градът взима неговото име и е известен като Киевец, или Киев, управляван е мъдро и добре. Ала след смъртта на Кий и на роднините му изпада в голяма беда и е опустошен от жестоките хазари. Рюрик се трогва от злочестините на…

Фабел прочете още веднъж частта от статията. Така значи Максуейн възприемаше себе си и Витренко: Витренко като някакъв Рюрик от ново време, а себе си — като негов верен родственик. Фабел продължи да обикаля нататък из пейзажа на тази добре онагледена психоза. Друга изрезка от вестник. Тя беше за един от пълководците на княз Игор, варяга Свенелд, или Свейналд. Име, далечно като време и география, но от същия корен, както името на Максуейн, който го доближаваше до себе си с увеличителното стъкло на своето безумие. Фабел продължи нататък. Множество изображения на едноокия Один. Пантеон върху една страница на дванайсетте основни божества сред асите. Втори за ваните, оглавявани от Локи. Имаше части от свалени от Интернет страници за асатру. Най-голяма беше репродукцията на гравюра на огромен ясен с клони и корени, които се гънеха и протягаха като пипала, за да обхванат изображенията на десетина различни свята. На най-горния клон беше кацнал голям орел. Фабел знаеше, че това е Игдрасил, дървото на всемира и ядро на древноскандинавската религия. Тъкмо Игдрасил свързваше всички неща: смъртните хора с боговете, миналото с настоящето и бъдещето, небето със земята и ада, доброто със злото.

Фабел се стресна от гласа на Мария.

— Екипът, който изпратихме на пристанището, се обади да докладва. Яхтата на Максуейн я няма.

— Мамка му! — изруга Фабел на английски в тясното пространство на стаичката.

— Но има и добра новина, шефе… — продължи Мария с блеснали бледосини очи. — По телефона с мен се свърза комисар Касел от водната полиция. Колегата, който ни помогна онази нощ, когато Максуейн пое към реката.

Фабел кимна нетърпеливо.

— В момента следи една яхта. Поела е на запад покрай южния бряг на Елба. Касел е сигурен, че това е Максуейн…

Фабел се завтече и Мария се видя принудена да се дръпне бързо, за да не я събори.

— Паул, Вернер, Мария, тръгвайте с мен. — Той се обърна към другите полицаи от отдел „Убийства“. — Ландсман, Шюлер… вие чакайте тук, да не би да се върне.

Фабел отвори припряно клетъчния си телефон. Заговори, докато излизаше едва ли не на бегом от жилището на Максуейн.

— Свържете ме с началника на управлението Ван Хайден — нареди той. — Незабавно.

 

 

Ван Хайден беше уредил на площадката край Полицейската академия недалеч от управлението да кацне хеликоптер, който да вземе Фабел и екипа му. Бухолц и Колски вече бяха в предварителния арест и както беше помолил Фабел, адвокатът на Норберт Айтел беше уведомен, че офицер от полицията е бил отвлечен от Максуейн. Точно според предвижданията на Фабел въпросният адвокат бе проявил изключителна отзивчивост и беше настоял клиентът му да даде час по-скоро показания.

Фабел и останалите се снишиха и притичаха до хеликоптера, чиито витла вече пореха въздуха, изпълнен с миризмата на керосин и с тътена на двигателите. След като затегнаха коланите, вторият пилот подаде на Фабел карта на реката в голям мащаб, както и микрофон и слушалки, а после му показа с ръка да ги сложи. Сега Фабел имаше връзка с екипажа на полета.

— Знаете ли накъде се отправяме?

Пилотът с шлем на главата кимна рязко.

— Тогава да тръгваме. И ме свържете с капитана на полицейския катер.

 

 

Сега Касел се намираше недалеч от южния бряг на онази част от Елба, която е известна като Мюленбергер Лох. Приближаваха Щаде и не след дълго щяха да навлязат в мястото, където Елба разширяваше ръкавите си, за да прегърне Северно море: Касел обясни, че са загубили зрителен контакт с яхтата на Максуейн, която плавала прекалено бързо. Той обаче я следял с радар и бил повикал от управлението на водната полиция в Куксхафен още два катера.

Фабел осмисли казаното от Касел. Не след дълго щяха да минат покрай брега на ниската равнина, където бяха изхвърлени упоените момичета. Тази мисъл го удари като с парен чук. Направи знак на Мария, Паул и Вернер да се наведат към него. Свали микрофона, за да е по-далеч от устата му, и изкрещя, за да надвика воя на двигателите.

— Не са закарали с автомобил момичетата до мястото, където са били изнасилени: Максуейн ги е довел с яхтата, а после той или някой друг от участвалите в ритуала ги е качил на кола и ги е изхвърлил някъде наблизо. — Фабел отново доближи микрофончето до устата си. — Свържете ме с полицейския участък в Куксхафен. Трябва да говоря с главен комисар Зюлберг, и то незабавно.

Бяха далеч от града, когато от другия край на радиовръзката се чу гласът на Зюлберг. Фабел му обясни как Максуейн не подозира, че го следят, и вероятно е поел към района, където са били изоставени другите две момичета.

— Този път обаче е отвлякъл млада жена, офицер от полицията, която може да го разпознае — допълни Фабел. — Максуейн няма намерение да я пуска, упоена или не.

— Веднага ще пратя екипи — отвърна Зюлберг. — Ще заемем позиции и ще чакаме указанията ви.

Веднага щом Зюлберг прекъсна връзката, вторият пилот съобщи на Фабел, че се обажда Касел. Максуейн бил спрял. Малко след Фрайберг.

Фабел погледна картата.

— Районът на Аусендайх — изрече той толкова тихо, че другите не го чуха заради боботенето на витлата.

 

 

Неделя, 22 юни, 00:10 ч. след полунощ

Аусендайх, между Хамбург и Куксхафен

Яхтата на Максуейн беше привързана на стар изоставен дървен кей, който изглеждаше така, сякаш вълната, вдигната от някой минаващ катер, ще го направи на трески и ще го запрати в тъмната вода. Касел прецени, че яхтата е пристигнала цели десет минути преди тях. Достатъчно време Максуейн да извлачи Ана от каютата и да я дотътри в мочурливите ниви, които проблясваха студено на лунната светлина. Касел и Гебхард слязоха с насочени оръжия и се скриха тихо в шубрака покрай полето. Докато седяха свити в храстите, Касел усети, че Гебхард е страшно развълнуван — именно за такава акция беше мечтал. Хвърли му един поглед.

— По-спокойно, Гебхард, не се престаравай, чу ли? Свързах се по радиостанцията с полицейското управление в Хамбург, оттук нататък те поемат нещата. Ние само следим дали онзи тип няма да се върне и да се опита да избяга с лодката.

Гебхард кимна нетърпеливо, като тийнейджър, когото не са пуснали на купон. Касел огледа полето с бинокъла. Светлината, която луната хвърляше нехайно, не бе силна, но въпреки това беше почти сигурен, че отпред няма никого. Максуейн очевидно се беше прехвърлил в другия край на нивите. Полицаят вдигна съвсем леко бинокъла и разшири със стотина метра обхвата на видимост. Зад живия плет в дъното имаше две порутени постройки, приличаха на неизползвани плевни. Известно време полицаят ги разглежда през бинокъла, после пак го насочи към тъмния край на полето. Нещо го накара да погледне отново към плевните. Светлинка. Слаба движеща се светлинка в постройката вляво. Касел потупа два пъти с длан Гебхард по рамото, после му връчи бинокъла и посочи към плевните.

— Ето там! — изсъска той.

Доближи радиостанцията до устата си, натисна бутона и се свърза с хеликоптера.

 

 

Фабел превключваше от разговор на разговор: държеше в течение полицейското управление, откъдето научи, че отрядът за бързо реагиране вече е тръгнал, но ще успее да пристигне най-малко след около час. Фабел нареди на Касел да не мърда от полето и обясни подробно къде се пада то на пилота на хеликоптера, а също на Зюлберг и на полицаите от полицейския участък на Куксхафен. Пилотът потвърди, че ще намерят къде да кацнат край плевните.

— Не. Не искам да предупреждаваме прекалено рано Максуейн, че сме там. Това може да струва живота на Ана. Прелетете по-далеч от тях и се приземете някъде при главния път. Там ще се срещнем с хората на Зюлберг.

Фабел пак се свърза по радиостанцията със Зюлберг, който му посочи координатите по картата. После се обърна към Вернер, Мария и Паул. Върху лицата и на тримата се четеше твърда решимост. В изражението на Паул обаче имаше още нещо: тревога, която жегна Фабел, и той също се притесни не на шега.

 

 

Хеликоптерът кацна на поляна край главния път. Докато тичаше приклекнал под режещите му витла, Фабел видя, че са съвсем близо до мястото, където са били изоставени двете момичета. При него и останалите дотича Зюлберг — набита, неспретната сянка.

— Колите ни са на пътя. Елате.

Той нареди на патрулните автомобили да угасят фаровете веднага щом излязат на черния път за плевните. В предния автомобил бяха Зюлберг, Фабел, Мария и шофьорът. Пътят беше изровен, по него явно се минаваше рядко, ако изобщо се минаваше, и зелено-белият мерцедес се люшкаше силно, докато опознаваше хаотичната топография. Наближиха завой, където от плевните ги скриваше висок неподдържан жив плет. Зюлберг каза на шофьора да спре. Зад тях заковаха останалите три патрулни автомобила.

Зюлберг и Фабел тръгнаха отпред, свити одве, за да не се виждат над плета. Пред плевнята бяха спрени две големи беемвета, в които нямаше никого. Максуейн не беше сам.

От едната страна на постройката имаше доста голям прозорец, през който в нощта се лееше безрадостна мъждива светлина. Тя обаче падаше под такъв ъгъл, че Фабел и Зюлберг не видяха какво има вътре. Върнаха се внимателно на мястото, където ги чакаха Вернер, Мария, Паул и четирима униформени полицаи от участъка в Куксхафен. Събраха се в кръг като състезатели по американски футбол, които обсъждат как да играят оттук нататък.

— Вернер, вие с главен комисар Зюлберг ще минете отзад, за да проверите дали може да се влезе оттам. Ние с теб, Паул, ще се заемем с главния вход. Ти, Мария, заеми позиция отстрани, така че да виждаш прозореца, да не би някой да се опита да избяга пред него. — Фабел погледна Зюлберг, преди да се обърне към униформените полицаи от Куксхафен. Зюлберг кимна, че няма нищо против. — Вие двамата ще покривате другата страна на плевнята. Ако някой излезе, първо се уверете, че не е от нашите хора, и чак тогава стреляйте. А вие двамата — посочи той останалите униформени полицаи — заемете позиции от двете страни на главен комисар Клее. Колегите от водната полиция държат под око пътя към яхтата.

Пред луната лениво се понесе облак с неравни посребрени очертания и сенките около плевните и по нивите наоколо сякаш се издължиха и хлътнаха в нощта като черно мастило върху вече потъмняла попивателна хартия.

— Добре — каза Фабел, — да вървим.

 

 

Нощта сякаш се опразни от всякакви шумове и Фабел чуваше със свито сърце звука на дишането и стъпките им, докато вървяха наведени към спрените беемвета. Той извади валтера от кобура и го зареди. Паул, Вернер и Зюлберг също приготвиха оръжието. Фабел кимна на Зюлберг и двамата с Вернер се запътиха към стената на плевнята, където нямаше прозорец. Той им даде трийсет секунди, които му се сториха цяла вечност, после отново кимна на Паул.

За броени секунди тримата бяха при плевнята. Паул и Фабел застанаха с насочено оръжие от двете страни на тежката врата.

Фабел я натисна съвсем леко. Тя се отвори. Онези вътре не се бяха заключили, разбира се. Бяха сигурни, че са далеч от всички.

Сега беше време полицаите да проявят хладен професионализъм, но онези вътре държаха Ана и Фабел усети как кръвта му кипва от гняв и омраза. Паул беше стиснал зъби и мускулите по лицето му бяха изпъкнали като въжета под кожата. Виждаше се как една жила на врата му тупти. Той се извърна към Фабел, в очите му пламтеше черна ярост. Фабел го попита с физиономия: „Добре ли си?“, а Паул кимна така, че не успокои особено шефа си. Фабел доближи до устните си радиостанцията и прошепна една-единствена дума:

— Влизаме!

Паул изрита с подметката на обувката си вратата, която зейна широко, и Фабел нахълта пръв. Видя пред себе си четири силуета. От стара дъбова маса беше направено нещо като импровизиран жертвеник, върху който лежеше Ана. Беше заметната с хавлия за баня и не беше вързана, ако не броим опиатите, които бяха отслабили волята й за движение. Максуейн се беше надвесил над нея и се беше пресегнал към блузата й. Той погледна тъпо Фабел и Паул, после отметна глава точно когато на другата врата се появиха Вернер и Зюлберг. Фабел и Паул се отдалечиха един от друг, като внимаваха в обсега на стрелбата да не попаднат полицаите отсреща.

Фабел огледа и другите двама в помещението. Единият беше нисък, набит и як и човек имаше усещането, че в него като в капан е хваната огромна енергия. От снимките, направени при наблюдението, Фабел се досети, че това е Соловей, един от помощниците на Витренко. Другият мъж беше по-висок и беше облечен в дълъг черен шлифер. Дори отдалеч се виждаше как яркозелените му очи пламтят на слабата светлина.

Витренко.

В дясната му ръка проблесна нещо: нож. Острието беше широко и дебело като на меч, но късо и двуостро. Фабел не се и усъмни, че вижда пред себе си оръжието, с което бяха извършени убийствата.

Чу собствения си глас, висок и напрегнат:

— Полиция! Ръцете на тила! Застанете на колене!

Тримата мъже не се помръднаха. Максуейн от стъписване и нерешителност. Другите двама, както предположи Фабел, защото бяха намислили нещо. Паул Линдеман очевидно беше на същото мнение.

— Ако започнете да ми въртите номера, ще ви пръсна главите. Сериозно говоря.

В гласа на Паул се долавяше същото напрежение, като намотана до краен предел пружина, каквото Фабел беше доловил и в своя. Той изобщо не се съмняваше, че подчиненият му говори съвсем сериозно.

— Сигурен съм в това — каза Васил Витренко и впери зелен поглед в очите на Паул.

Всичко се разигра толкова бързо, че Фабел се усети твърде късно. Соловей се свлече, сякаш под него беше зейнал отвор в пода, и докато падаше, ръката му изчезна под черното кожено яке. Екна изстрел, Фабел чу нещо като пляскане до себе си. Без да се обръща, веднага разбра, че Паул е мъртъв. Витренко направи бързо движение встрани, сякаш отскочи на пръсти и изхвърча през прозореца. Фабел стреля по пода, където се беше свлякъл Соловей. Когато Вернер и Зюлберг също откриха огън, въздухът се изпълни с миризмата на кордит и оглушителния хор на гърмежите. Максуейн се метна в ъгъла и се сви на кълбо.

Фабел се извърна към мястото, където беше паднал Паул. Той се беше проснал и се беше вторачил невиждащо в тавана, а смъртта беше изличила яростта от лицето му. Широкото му бледо чело беше пробито точно в средата от куршума на Соловей.

Вернер и Зюлберг се завтекоха напред. Зюлберг изрита неподвижния Соловей, който лежеше ничком върху пръстения под, после сложи крак върху рамото му и го поразклати, след това го обърна с лице към себе си. Украинецът явно беше мъртъв. Вернер вече беше притичал при Ана. Прокара бързо и твърдо ръка по тялото й, като търсеше с очи някакви следи от кръв. Погледна към Фабел, сетне бързо и към Паул.

— Нищо й няма, Ян. Не е ранена.

Фабел извади припряно от вътрешния джоб на якето си радиостанцията. Антената се закачи в подплатата и я разкъса, докато той я дърпаше с безсмислена ярост. После натисна бутона и включи връзката.

— Мария… Витренко успя да избяга. Скочи от западния прозорец и се насочи към теб.

— Виждам го! Виждам го! — извика Мария с глас, който от статичния пукот на радиостанцията изглеждаше още по-писклив.

— Пази се, Мария. Идвам ей сега. Всички екипи да помогнат на главен комисар Клее.

Той изключи връзката и тръгна бързо към Максуейн, който още трепереше в ъгъла. В движенията на Фабел имаше невероятна решителност. Когато отиде при Максуейн, протегна ръка и заби дулото на валтера в бузата му. Максуейн изскимтя и стисна здраво очи — очакваше изстрелът на Фабел да пръсне лицето и живота му и да ги превърне в нищо.

— Негодник такъв! — рече тихо и бавно Фабел.

Погледна към Вернер и Зюлберг, които не казаха нищо. Пак извърна очи надолу към Максуейн. Поотпусна хватката върху пистолета, после, оголил зъби и изкривил лице, пак го стисна. Само за миг в съзнанието му изникнаха десетина образа. Уплашената Михаела Палмер, която гледаше като преследвано зверче. Четири невинни жертви, изкормени и убити по един и същ начин. Мъртвите очи на Паул Линдеман. Това обаче беше ученикът, а не учителят. Максуейн беше човек с болен ум, манипулиран от още по-голям и още по-извратен интелект. Именно Витренко беше убил младата украинка и стареца. Собствения си баща. Това не беше задача, каквато Витренко щеше да възложи на ученика си. Това беше неговият шедьовър. Фабел дръпна дулото от главата на Максуейн.

— Не го изпускай от очи! — ревна той към Зюлберг, който кимна мрачно и се доближи до Максуейн. — Ти, Вернер, имай грижата за Ана.

— А Витренко?

— Аз ще се заема с него — отговори Фабел и хукна към вратата.

Изскочи в нощта. Спря и огледа ниските широки полета. Доближи припряно радиостанцията до устата си.

— Мария!

Тишина.

— Мария! Отговори ми!

Пак никакъв звук.

Зюлберг явно го беше чул в плевнята. По радиостанцията екна гласът му — Зюлберг питаше всеки от четирите екипа от полицейския участък в Куксхафен дали са виждали Витренко или главен комисар Клее. Три отговориха отрицателно. Четвъртият мълчеше като Мария. Фабел присви очи и се взря в нощта, за да види дали има някакво движение при зелено-черния гъсталак от дървета и храсти в дъното на нивите. Забеляза нещо. Но не разбра какво, не разбра дори дали е човек. Хукна колкото му държат краката натам.

— Тръгнал е към реката. Но не към яхтата, а в другата посока — изкрещя Фабел по радиостанцията, като едвам си поемаше дъх. — Ще го изгубя сред дърветата.

Усети бодежи в белите си дробове. Сърцето му биеше като обезумяло.

Фабел намери първо униформения полицай от участъка в Куксхафен. Още стискаше пистолета „Зиг Зауер“ и лежеше на хълбок, в прегръдката на високата трева в ямата, образувала се от собственото му издъхващо тяло. Беше в положение, наподобяващо мумифицираните тела на хора, които в древността са били принесени в жертва и които археолозите откриваха от време на време сред торфа в тази част на Германия. На слабата лунна светлина проблясваше широка рана от нож, която започваше точно под ухото и обхващаше целия врат. По тревата лъщеше черна кръв. Тишината и смъртта бяха дошли при младия полицай едновременно и той бе бил лишен от правото да извика, докато животът го е напускал.

— Мария! — изкрещя в тъмнината Фабел.

Тишина. После нещо като въздишка. Той се завъртя на шейсет градуса вдясно. Мария лежеше на десетина метра, полускрита в тревата. Фабел изтича при нея и коленичи. Тя лежеше по гръб, с лице, обърнато към тъмното небе. Имаше едва ли не спокоен вид, сякаш бе потърсила усамотение, за да погледа луната и звездите. Обърна очи към Фабел, без да извръща глава. Устните й бяха стиснати, дишаше повърхностно и задъхано през устата. От стомаха, точно под гръдната кост стърчеше дръжката на широкия обреден нож. Цялото острие беше забучено в тялото й, но нарочно не бе пронизало сърцето, за да не причини моментална смърт, а само да нанесе вътрешни наранявания, заради които оцеляването й да виси на косъм.

Фабел се надвеси, обхвана главата й с длани и доближи лице като за целувка.

— Не искам да умирам, Ян — пророни тя едва ли не с детинско гласче. — Много те моля, не позволявай да умирам…

— Няма да умреш, Мария — каза Фабел нежно, но решително. — Погледни ме. Чуй ме. Помисли. Ако е искал, Витренко е щял да те убие. Но не го е направил. Защото е искал да дойда тук и да се опитам да ти помогна, вместо да преследвам него. Ти, Мария, не си сред жертвите. Ти си за отклоняване на вниманието. Тактика за забавяне. — Фабел усещаше накъсания дъх на Мария върху лицето си. — Няма да умреш.

Но изобщо не беше сигурен, че казва истината. Мария се усмихна и от ъгълчето на устните й потече струйка тъмна кръв.

Глас отвъд всемира, състоящ се от Фабел, Мария и малкия кръг тъмна трева. Глас по радиостанцията. Вернер.

— Ана е добре, шефе. Повтарям… Ана е добре… Залови ли Витренко? Край.

Фабел включи своята радиостанция. Чу собствения си глас, мъртвешки и глух, който съобщаваше, че полицаят от Куксхафен е убит и един офицер от полицията е тежко ранен и трябва незабавно да бъде откаран с медицински хеликоптер.

— Скоро ще дойде помощ, Мария. Ще се оправиш. Обещавам. Заловихме Максуейн.

Мария се усмихна едва-едва. Дишаше все по-трудно.

Фабел вдигна очи. Стори му се, че в другия край на нивите вижда висока сянка. Витренко, който тичаше към гората. Шлиферът му се вееше отзад като черни криле. Фабел скочи на крака и стреля, макар и да знаеше, че Витренко е извън обсега му. Че е недосегаем. След като изпразни пълнителя, Фабел чу няколко пъти безсилното потракване на ударника по пълнителя и отново си припомни думите от съобщението, получено по електронната поща. Думи, които Максуейн беше написал, но които му бяха продиктувани от Витренко:

Можете да ме спрете, но никога няма да ме заловите.