Басът тътнеше неуморно. Светлините се стрелкаха по четиристотинте лъскави от потта тела, които се гънеха като едно същество и следваха такта на музиката. Жената се вкопчи в мъжа, сякаш двамата се носеха напосоки из този човешки океан. Той прокара език по устните й и я опипа. Тя откъсна устни от неговите и ги долепи до ухото му, за да му извика нещо, то обаче бе удавено от оглушителната музика. Мъжът се усмихна и кимна въодушевено два-три пъти към изхода. Без да пуска ръцете й, се дръпна от нея и все така усмихнат, я поведе през навалицата към вратата. Божичко, беше красив. И секси. Тениската му беше мокра от потта и очертаваше добре оформените мускули. Беше висок и слаб, косата му бе тъмна и пригладена с гел, очите му бяха невероятно зелени. Жената го желаеше неудържимо.

Щом усети въздуха навън, тя изпита чувството, че е скочила от трамплин в басейн. Двамата изхвърчаха от заведението, все така прегърнати, а мъжът от охраната на входа дори не ги погледна. Улицата беше тиха, ако не се брои приглушеният тътен откъм клуба, и за миг жената спря — хапчето „Екстази“, което беше взела, вече ней действаше, хладният въздух я поободри и изведнъж тя се притесни. В края на краищата дори не знаеше как се казва този мъж. Той усети съпротивата в тялото й и се доближи до нея. Озари я с красива усмивка, при което съвършените му зъби проблеснаха като порцелан на уличните лампи.

— Ей, сладур, какво има?

Тя чуваше за пръв път ясно гласа му. В него се долавяше съвсем слаб акцент.

— Жадна съм. На „Екстази“ съм. Не искам да се обезводня.

— Тогава хайде у нас, да се поохладиш. Имам в колата минерална вода. Спрял съм зад ъгъла. Ела.

Хвана я здраво за ръката.

Автомобилът му беше лъскаво, ново, сребристо порше и след като се облегнаха на него, двамата отново се прегърнаха. Жената се дръпна.

— Наистина съм жадна… дали да не се върнем в клуба…

Мъжът изключи алармата, наведе се вътре в автомобила и извади две половинлитрови бутилки минерална вода „Евиан“. Отвъртя капачката на едната и я подаде на жената, после пийна от втората. Тя взе бутилката и загълта жадно.

— Солена е — рече му.

Мъжът прокара език по врата й, от презрамката върху рамото й до месестата част на ухото.

— И ти си солена.

Жената внезапно усети, че й се вие свят, и се отпусна върху автомобила. Мъжът я хвана бързо под мишниците.

— Не се притеснявай — рече й, за да я успокои. — Я поседни малко.

Поведе я към отворената врата на поршето. Тя погледна улицата в едната посока, после в другата, и се взря в очите на мъжа. Те се бяха преобразили: все така изумително зелени, но вече изцъклени и със студен блясък.

Но жената не се уплаши.

Петък, 13 юни, 11:50 ч. преди обяд

„Алстераркаден“, Хамбург

Фабел беше излязъл от управлението веднага след заседанието. Бяха обсъдили случая: за една седмица никакъв напредък. Клугман още беше на свобода и като бивш полицай знаеше как да не го заловят. Всички следи, свързани с последното убийство, водеха в задънена улица и в полицията още не бяха установили самоличността на убитата. Дори зеленоокият славянин на Фабел сякаш се беше изпарил безследно от местопрестъплението. Бяха много далеч и от залавянето на убиеца, ако не се брои това, че Дорн беше посочил името и произхода на ритуала, с който беше свързано жестокото престъпление. Фабел се притесняваше много и за Махмут, когото все още не беше намерил. Махмут се славеше с това, че е трудно откриваем, но той трябваше да знае, че Фабел ще се притесни до смърт, ако не отговори на обаждането му.

Фабел не беше единственият полицай в Хамбург, който не бележеше никакъв напредък. Почти всички, свързани с правоохранителните органи в града, бяха изнервени — така и не бе избухнала гангстерска война. Никой не беше тръгнал да отмъщава за убийството на Улугбей. На пръв поглед бандите бяха престанали да си оспорват територии и това само по себе си беше доста странно. Полицейското управление още гъмжеше от хора от ФРС и от Седми отдел, но зареденото с адреналин напрежение бе отстъпило място на отчаяната готовност.

Случаят беше започнал да изсмуква светлината от живота на Фабел. Не се случваше за пръв път и Фабел знаеше, че ще го изживява отново и отново. Все едно си проправяше път през непроходима джунгла: изсичаше гъстия храсталак долу, колкото да установи, че отново го е затиснал като стена отзад, и Фабел не може да се върне на светло, в живота си и в света, населен от любимите му хора. Единственият начин бе да продължи напред и да проправя пътека към светлината.

Беше се обадил по телефона на дъщеря си Габи. Тя смяташе да прекара с него края на седмицата, но той й обясни, че му се налага да работи. Беше му неприятно да се лиши от това скъпоценно време с Габи, но тя, както обикновено, беше проявила разбиране. Бившата му жена Ренате не бе откликнала толкова състрадателно и в гласа й по телефона се долавяше кисело примирение.

Вместо да отиде с колата, Фабел предпочете да спре такси, което да го откара при колонадата край Алстер. Грееше слънце и нямаше вятър, което беше необичайно за Хамбург. Бе приятно топло. Както винаги, под колоните беше пълно с хора, излезли на пазар, и Фабел си запроправя път през множеството целеустремено, но без да бърза. Беше тръгнал към книжарница „Йенсен“, държеше я един негов приятел от университета, Ото Йенсен.

Фабел харесваше книжарницата. Ото не се беше поскъпил да вложи пари във възможно най-стилното минималистично обзавеждане: изчистени прави лавици и маси от буково дърво и ярко осветление, за каквото по всяка вероятност беше настояла жена му Елзе, далеч по-организирана от Ото и с по-изострен вкус към красивото. От друга страна, Ото беше подвижен фокус на хаоса: висока метър и деветдесет върлина с недодялани крайници, с които сякаш постоянно преобръщаше нещо или събаряше водопади от книги и вестници, сипещи се от ръцете му. Върху всяка повърхност бяха струпани томове, по пода или щанда имаше камари от списания. Но многообразието от заглавия беше изумително, а безредието превръщаше всяко посещение тук в чудно пътешествие на откритията. По някакъв странен начин бъркотията бе най-чистият език на библиофила. Езикът, на който говореше и Фабел.

Той влезе и видя, че Ото седи зад щанда. Беше сложил върху коленете си книги, беше се облакътил на тях и се беше подпрял на дланите си. Това беше поза, която Фабел свързваше с приятеля си още от годините в университета: поза, в която Ото сякаш се затваряше в клетката на крайниците си, в някакъв пашкул, който да го предпазва от външния свят и чрез който да се отдаде изцяло на света, съществуващ между кориците на книгата, която четеше.

Фабел отиде при щанда и се облакъти на една от купчините книги. Трябваше да минат няколко секунди, докато Ото усети, че пред него стои някой.

— Извинявайте… какво обичате… — Въпросът беше последван от широка усмивка. — Бре, бре, бре… кой е дошъл при нас, човекът, охраняващ закона…

Фабел се усмихна.

— Здравей, Ото, здравей, стари приятелю!

— Здрасти, Ян. Как си?

— Криво-ляво. А ти?

— Хич и не питай. Книжарницата ми е пълна с хора, които разглеждат, докато открият нещо, което им харесва, а после си отиват вкъщи и го намират втора ръка по интернет. А наемът за помещението е астрономичен. Защото се намира в моден квартал, така поне твърди Елзе.

— Как е тя? — попита Фабел. — Още ли не е проумяла, че изобщо не я заслужаваш?

— А, повтаря ми го непрекъснато. Както личи, трябва да съм й признателен до гроб, че се е смилила над мен — усмихна се, както винаги добродушно, Ото.

— Права е. Получи ли книгите, които поръчах?

— О, да. — Ото се скри зад щанда и затършува. След малко се чу как на пода падат книги. — Чакай малко… — провикна се книжарят.

Фабел се усмихна. Добрият стар Ото: не се променяше.

Той се появи театрално и стовари цял куп книги върху щанда.

— Готово! — Дръпна талона за поръчки, прихванат с жълто ластиче към томовете. — Все английски писатели… и всичките в оригинал на английски. — Ото погледна Фабел. — Малко леко четиво, а? Ох, забравих, че си заклет англофил… майка ти беше англичанка, нали?

— Шотландка… — поправи го Фабел.

— А, това обяснява всичко! — плесна се театрално по челото книжарят.

— Какво да обяснява?

— Защо никога не черпиш ти!

Фабел прихна.

— Не черпя не защото съм половин шотландец, а защото съм фриз. Но при всички положения е твой ред да черпиш. Последния път платих аз.

— Такъв блестящ ум, а паметта слаба — рече замислен Ото. — А, между другото, искам да ти подаря нещо. — Отново бърникане под щанда. Книжарят добави към купчината и един справочник. — Някой от университета го поръча, а не дойде да си го прибере. Речник на английските фамилни имена. Запитах се кой ли сухар ще ме отърве от него… и се сетих за теб.

— Благодаря ти, Ото. Какво ти дължа?

— Нали ти казах, подарък! Радвай му се.

Фабел му благодари още веднъж.

— Намира ли ти се нещо за древноскандинавската религия?

— Разбира се. Може и да не ти се вярва, но има голямо търсене.

— Виж ти! — възкликна учуден Фабел.

— Да, моля ти се. Главно сред одинистите.

— Одинистите ли? Кои са тези? Хората, изповядващи тази религия ли? — Фабел усети как настръхва.

— Да. Струват ми се безобидни. И може би малко тъжни.

— За пръв път чувам — призна си Фабел. — И какво, тук наминават много от тях, така ли?

— А, не, двама-трима са. Особняци. Макар че един-два пъти е идвал един, който изобщо не изглежда странно и не прилича на хипар.

Фабел настръхна още повече.

— Кога за последно се отби?

Ото се засмя.

— Полицията ли ме разпитва?

— Много те моля, Ото, може би е важно.

Книжарят видя, че лицето на приятеля му е угрижено.

— Май преди около месец. Може да е идвал и след това, но да го е обслужвал друг.

— Какво купи?

Ото свъси съсредоточено огромното си чело. Фабел знаеше, че колкото и неподреден да изглежда приятелят му, умът му е като свръхмощен компютър, пълен със заглавия на книги и имена на писатели и издатели. От съсредоточаването не остана и следа, обработката на данните беше приключила.

— Ще ти покажа. Имам още една бройка от книгата.

Фабел отиде заедно с Ото при лавиците с окултна литература и с книги „Ню Ейдж“. Книжарят свали един дебел том и го подаде на приятеля си. Беше озаглавен „Руните. Обреди и ритуали на викингите“. Очевидно книгата не съдържаше научен труд и беше предназначена за широкия читател. Фабел отвори на показалеца и го прегледа набързо. Имаше и статия за Кървавия орел. Той хвърли един поглед на текста и видя, че на ритуала е посветена страница и половина.

— Ото, трябва ми името на този клиент. Или поне описанието му.

— Лесна работа. Май нямам адреса му, той никога не е поръчвал книги. Ще погледна обаче дали имам данните от кредитната му карта. Но както ти казах вече, името му се помни лесно. Той говореше чист немски със съвсем слаб акцент, ала името му е английско или американско: Джон Максуейн.

Петък, 13 юни, 3:45 ч. следобед

Ротербаум, Хамбург

Ако не заради друго, Фабел предупреди от любезност за намеренията си Колски от Седми отдел към управление „Борба с организираната престъпност“. Усети, че Колски не е доволен, но тъй като отделът му не бе особено отзивчив в предоставянето на информация, Фабел реши, че е в правото си да разшири обхвата на разследването.

Видя, че стои пред къща за три милиона евро. Тук живееше Мехмет Йелмъз. Сградата беше триетажна и се намираше в Ротербаум, само на десетина минути пеш от апартамента на Фабел. Фасадата в стил „Ар Нуово“ наистина се открояваше с изтънчеността си на улицата, от двете страни, на която имаше дървета. Освен тази къща в редицата имаше още четири сгради, всичките строени със замах, внушителни като присъствие и различни като стил: „Баухаус“ съжителстваше с „Ар Деко“ и неоготическия стил.

Фабел очакваше да му отвори някой едър мустакат турчин. Вместо това се появи красива млада икономка с къса, но гъста златисторуса коса, която го попита учтиво какво обича, а после го заведе през антрето от полиран камък в просторния кръгъл хол. Това беше центърът на къщата: помещението беше с височината на трите етажа и бе увенчано с купол, в средата на който имаше стъклопис, хвърлящ по пода многоцветни ярки петна. Някъде от другия край на къщата се чу как някой се упражнява да свири на пиано, екна и детски смях.

Върху огромната кръгла маса от орехово дърво в средата на хола имаше две купчинки книги с кожени подвързии. Фабел тъкмо беше взел една от тях — второ издание на „Страданията на младия Вертер“ на Гьоте, когато в помещението влезе висок и снажен, гладко обръснат мъж към петдесетте. Кестенявата му коса бе започнала да побелява по слепоочията.

— Чухме се по телефона, господин главен криминален комисар. Споменахте, че искате да поговорим — каза Мехмет Йелмъз без следа от турски акцент.

Фабел забеляза, че още държи в ръката си томчето на Гьоте.

— О, извинявайте… — Той остави книгата. — В чудесно състояние е. Колекционер ли сте?

— Всъщност да — потвърди Йелмъз. — Немските романтици, Sturm und Drang^[1], такива неща. Когато мога — когато ми е по джоба, предпочитам да купувам първи издания.

Фабел едва се сдържа да не се усмихне: в тази обстановка му беше трудно да си представи, че Йелмъз се затруднява да плати за каквото и да било. Турчинът се доближи до масата и взе друг, по-малък том с виненочервена подвързия.

— Теодор Щорм, „Ездачът на белия кон“… първо издание и последната ми придобивка.

Той подаде книгата на Фабел. Виненочервената кожа беше мека и поддаде. Сякаш излъчваше топлина. И усещането за отминалото време. Фабел изпита чувството, че върховете на пръстите му допират отпечатъците от всички други пръсти, докосвали книгата през последния век.

— Красива е — възхити се той искрено. Върна тома. — Извинявайте, че ви безпокоя у дома, господин Йелмъз, и ви благодаря, че се съгласихте да се видим толкова, бързо. Просто реших, че няма да е така официално… Бих искал да ви задам няколко въпроса, свързани със случай, по който работя.

— Да, споменахте ми по телефона. Сигурен ли сте, че не трябва да се направи по установения ред? И по-точно в присъствието на адвоката ми?

— Това, разбира се, ще решите вие, господин Йелмъз. Искам обаче да бъде ясно, че разговарям с вас не като със заподозрян, а като с човек, който може би е в състояние да предостави ценни сведения. Но преди да продължим, господин Йелмъз, моите съболезнования за братовчед ви.

Йелмъз отиде при масичката и двата кожени фотьойла до стената.

— Заповядайте, седнете, господин Фабел.

Русата икономка донесе кафеник. Напълни две чаши с кафе и излезе.

— Благодаря ви, господин Фабел. Не се случва често полицай от Хамбург да се държи с мен толкова… любезно. Тъжно е, но Ерсин открай време беше… как да се изразя… невъздържан. Но както и да е. Задайте си въпросите, а аз ще се опитам да ви помогна. За какъв случай става дума? Споменахте по телефона, че искате да разговаряте с мен за Ханс Клугман, нали така? Вече говорих за него с колегите ви господин Бухолц и господин Колски. Обясних им, че нямам, никаква представа къде е Клугман.

Чак сега Фабел разбра защо Колски е бил подразнен, че той смята да ходи при Йелмъз. Защо обаче и те издирваха Клугман?

— Да. Но аз не работя по този случай. Разследвам убийството на млада проститутка, която е живяла в апартамент, нает от Клугман. Знаем само, че са я наричали „Моник“.

Йелмъз отпи от кафето, без да сваля очи от Фабел. Не реагира по никакъв начин на името. Погледът му не трепна.

— За вас ли работеше тази Моник? — попита Фабел. — Дори косвено, чрез Клугман.

— Не, господин Фабел, не е работила за мен.

— Вижте какво, господин Йелмъз, не ме вълнува вашият бизнес и с какво се занимавате. Просто се опитвам да заловя сериен убиец, докато не е извършил поредното убийство. Това, което ми казвате тук, няма да влезе в никакъв протокол. Не сме на разпит.

— Признателен съм ви, господин Фабел, и ви повтарям: това момиче не е работило за мен пряко или косвено. Може да се занимавам с всичко, но не и с долнопробни проститутки…

— Дали Клугман не й е бил сводник по своя инициатива?

— Възможно е. Наистина няма откъде да знам. Клугман не е от моите хора, каквото и да твърдят колегите ви от Седми отдел в управление „Борба с организираната престъпност“.

— Няма как да не признаете, че човек с неговия трудов стаж би бил твърде полезен на организацията ви.

— Дотук бяхме откровени един с друг, господин главен комисар. В същия дух ще ви заявя най-чистосърдечно: както вече отбелязахте, не сме на разпит. Клугман е човек от периферията. Прав сте, с неговата трудова биография може да бъде много полезен, но никой от нашата страна на барикадата не му се е доверявал напълно. Всички си имат едно наум за човек, работил в полицията. — Йелмъз отпи от кафето. — Братовчед ми Ерсин ползваше понякога услугите на Клугман, но толкова.

— В такъв случай от какво живее той?

— Моята организация не е единствената в града, господин Фабел. Освен това Клугман се водеше на редовен щат, беше заместник-управител на един от клубовете ни, стриптийз бар „Рай“. Всичко там си е съвсем законно. — Йелмъз се подсмихна и пак отпи от кафето. — Е, почти всичко.

— Според нас в жилището на момичето е имало скрита камера. Тя липсва заедно със записите. Казахте, че не се занимавате с долнопробни проститутки. Е, лично аз не бих причислил момичето, към тази категория. То е било от скъпите проститутки. А изнудвачество? С това занимавате ли се?

Йелмъз трепна.

— Става малко досадно, господин Фабел. Вече ви обясних, че изобщо не съм знаел за съществуването на момичето, още по-малко за взаимоотношенията му с Клугман. — Турчинът замълча, облегна се и се поотпусна. — Вижте какво, нека ви обясня нещо. Почти половината си живот съм прекарал в Германия. Когато дойдох тук, бързо установих, че за турци гастарбайтери са отворени само някои врати. За мен се отвори само вратата на братовчед ми Ерсин. Двайсет години работих за организацията му. Последните десет от тях правих всичко възможно да узаконя онова, което беше под мое ръководство. Сега, след смъртта на братовчед ми, всичко премина в мои ръце и аз го узаконявам.

— Но бъдете откровен, вие и досега държите голяма част от наркобизнеса в Хамбург…

— Нали не очаквате изповеди — усмихна се студено Йелмъз; — Знам, че Бухолц ме смята за турския Ал Капоне, и доброволно си признавам, че съм нарушавал и продължавам да нарушавам закона, но съм престъпник по-скоро случайно, отколкото умишлено. Може и да не ви се вярва, но съм човек с висока нравственост. За мен обаче законът далеч не се покрива с правдата и справедливостта. Понякога си мисля, че ако има нещо, което да дразни особено много главен комисар Бухолц, това е, че аз, турчинът и според него негодникът, съм в състояние да направя с един замах онова, което той се опитва да постигне от години: да заличи престъпната организация на Улугбей. Признавам, Ерсин не се свенеше и да изнудва, особено ако това му носеше пари и му даваше достъп до влиянието на жертвата. Аз обаче не го правя.

Най-неочаквано Йелмъз стана, прекоси помещението и отиде при богато украсената мраморна камина. Взе една снимка в сребърна рамка и я донесе на Фабел. Беше на усмихнато момче, около четиринайсетгодишно. Детската мекота вече се бе позаличила от лицето, за да отстъпи място на същата волева брадичка, както при Йелмъз.

— Това синът ви ли е?

— Да. Йохан. Немско име за немско бъдеще. Знае съвсем малко турски, при това го говори със силен немски акцент. Неговото бъдеще е тук, в Германия, господин Фабел. Правя всичко възможно, когато синът ми поеме от мен семейния бизнес, той да е съвсем чист. Законен бизнес. Германски бизнес.

Фабел му върна снимката.

— Вярвам ви, господин Йелмъз. Но междувременно вие продължавате да пласирате дрога на деца и да воювате по улиците с украинците.

Лицето на турчина стана сурово.

— Няма никаква война с украинците. Всичко това е минало.

— А аз си мислех, че те са основните заподозрени за убийството на братовчед ви.

По лицето на Йелмъз се мерна нещо като усмивка, той обаче не свали черните си очи от Фабел.

— Да ви кажа ли какво мисля за вас, господин Фабел?

Фабел се постъписа, но сви рамене.

— Защо не! Слушам ви.

— Вие сте полицай, според мен честен и почтен. Очевидно сте умен мъж, но гледате на работата си опростенчески. Всъщност го наричате не работа, а свой дълг. Смятате се за призван да защитавате невинните и да залавяте онези, които могат да им навредят. Хора като мен. Или психопати и други болни хора, за които не съществува добро и зло. За вас законът е всичко. Той е ваш щит, щитът, с който браните останалите.

— И греша ли някъде?

— Както казах, възприемате нещата опростено. Страдате от нравствен далтонизъм. За вас силите на закона са сили на доброто, а хора като мен са злото. Някои от колегите ви обаче забелязват и оттенъците. Понякога всъщност именно те са оттенъците.

— Нима намеквате, че в смъртта на Улугбей са замесени и полицаи?

— Казвам само, господин Фабел, че стават неща, които човек като вас не може да проумее. И моите уважения към вас, но ви препоръчвам да стоите настрана. — Йелмъз се изправи. — Съжалявам, но не мога да ви помогна в разследването.

Фабел остави чашата на старинната масичка отстрани.

— Господин Йелмъз, там някъде се спотайва чудовище. Този човек буквално изтръгва белите дробове на жените. Нуждая се от помощ, за да го спря. Ако можете да ми кажете нещо…

— Да лъжа полицията, е умение, което бях принуден да усвоя през годините. В този случай обаче ви уверявам, че ви казвам истината. Наистина не познавам момичето и не знам какви са били отношенията му с Клугман. — Йелмъз замълча, сякаш премисляше нещо. — Знаете ли какво, ще накарам някои от моите хора да поразпитат. Те вероятно имат достъп до източници, които отказват да говорят пред полицията. Освен това ние можем да бъдем и по-… по-прями в подхода. Обещавам да ви съобщя, ако науча нещо.

Йелмъз изпрати сам Фабел до входната врата. Преди да си тръгне, той се обърна към турчина.

— Едно не разбирам. Щом имате такова голямо желание да узаконите бизнеса си, защо не прекратите всякаква незаконна дейност, вместо да я прикривате с красиви имена?

Йелмъз се засмя.

— Попитайте, който и да е бизнес консултант: диверсификацията се финансира и се гради при силен основен бизнес. Веднага след като оборотът от законните сделки — най-вече в строителството и в областта на недвижимите имоти, — се изравни с оборота от основната дейност, ще разполагам със сигурността, необходима, за да узаконя целия си бизнес. — Той излезе заедно с Фабел на улицата, обърна се и погледна нагоре към къщата си. — Харесва ли ви моят дом, господин Фабел?

— Да. Наистина е възхитителен.

— Строен е през двайсетте години на XX век. Архитектът, който го е проектирал, е правил и много други сгради в Ротербаум. Германски архитект, най-прочутият и един от най-преуспелите в Германия. Богат, уважаван и преуспял. — Йелмъз се извърна към Фабел. — Освен това е бил евреин. Умрял е в концентрационен лагер „Дахау“. Както вече ви обясних, господин Фабел, правя разлика между закон и нравственост и има граници, в които се придържам към представата за самобитността на германците. Надявам се синът ми да има добро бъдеще, но знам, че винаги ще бъда чужденец. Затова и досега има „алтернативен“ елемент в бизнеса ми. Довиждане, господин Фабел. И успех в разследването.

Фабел се обади от автомобила си в отдел „Убийства“. Беше възложил на Мария да издири Джон Максуейн — името беше твърде особено, сигурно щяха да го открият лесно в Хамбург и Мария вероятно щеше да се справи по-бързо, отколкото Ото, който трябваше да търси из отчетите. Фабел се свърза с Вернер, който му обясни, че вече разполагат с адреса на Джон Максуейн в Харвестехуде, но че засега не са научили нищо друго за него.

— Имам още нещо странно за теб, шефе — продължи Вернер. — Обади ми се някой си главен комисар Зюлберг от Куксхафен. Помоли да се свържеш незабавно с него. Имал два случая на ритуално изнасилване. Смятал, че може би има някаква връзка с нашия сериен убиец. А, да, отново те търси и онази журналистка, Анжелика Блюм.

— Добре, връщам се веднага.

Фабел сгъна клетъчния телефон и го пъхна в джоба си. Докато потегляше, забеляза в страничното огледало красиво момиче. Качваше се на автомобил, спрян малко по-надолу на улицата. Беше с гъста руса лъскава коса и излъчваше жизненост и младост. Фабел така и не успя да се сети къде го е виждал.

Гласът от другия край на линията беше плътен и сърдечен, с едва доловим Plattdeutsch^[2] акцент, сред който Фабел беше израсъл. Още в началото на разговора той си даде сметка, че зад познатите провинциални тонове се крие остър ум.

— И вие смятате, че може би има връзка между тези случаи и убийствата, които разследвам. Въз основа на какво, главен комисар Зюлберг? — попита Фабел.

— Не е изключено да греша и това да са само предположения. Но те не са съвсем лишени от основания. Тук, в държавната болница, лежат две млади жени, едната е на лечение, другата е в моргата.

— Убита ли е?

— Не… най-малкото не пряко. Но за мен това си е предумишлено убийство. И на мъртвото момиче, и на момичето, което лежи в болницата, е даван хипно-халюциноген, без те да подозират.

— Някакъв вид наркотик ли?

— Поне така показват изследванията. И двете момичета са били с вързани китки и глезени и са били изнасилени по време на някакъв ритуал. Прочетох в полицейския бюлетин подробностите за вашите две убийства и открих някои прилики. Снощи втората жертва е била при братовчедка си в Хамбург. В един нощен клуб в Санкт Паули се е запознала с някакъв тип и смята, че той й е дал упойващо вещество, сложено в бутилка с минерална вода. Така че първоначално местопрестъплението се е намирало във вашия район.

Фабел се усмихна. Провинциалното ченге си разбираше от работата.

— Защо смятате, че във всичко това присъства някакъв ритуал?

— Както знаете, тези упойващи вещества причиняват тежка загуба на паметта, но въпреки амнезията жертвата си спомня смътно, че е била завързана за нещо като жертвеник. Твърди и че е видяла нещо като истукан.

— Благодаря ви, че се обадихте, господин Зюлберг. Според мен наистина си заслужава да проверим. С мен по случая работи и криминалист психиатър, доктор Екхарт. Нали нямате нищо против да доведа и нея?

Зюлберг каза, че не възразява, и двамата си уговориха среща за следващия ден.

Петък, 13 юни, 7:30 ч. вечерта

Харвестехуде, Хамбург

Фабел беше на мнение, че в разпита на заподозрените и свидетелите има повратни моменти: част от секундата, когато хората се държат естествено и непринудено и дори най-добре заучената измислица не им помага. Такъв момент е, когато полицията отиде без предизвестие при някого. Официалните контакти с полицията са изключение в живота на обикновения гражданин и когато на вратата позвъни полицай, този обикновен човек реагира по строго определен начин. Най-разпространена е тревогата: най-често се смята, че полицаят носи лоши новини, главно за смъртта на близък човек. При всички положения полицаят на входната врата се разглежда като знак за неприятности, за престъпление или злополука и хората обикновено го посрещат с широко отворени очи и нещо средно между безпокойство и сприхавост.

А Джон Максуейн дори не трепна. Когато Фабел и Вернер му показаха овалните си полицейски значки, той само се усмихна нехайно, дръпна се встрани и ги покани да влязат.

За втори път този ден Фабел се озова в дом, който беше далеч над възможностите му. Жилището на Максуейн беше огромно, със скъпо обзавеждане. Вкусът беше безупречен. Самият Максуейн беше висок и тъмнокос мъж към трийсетте, облечен спортно, но скъпо. Имаше мускулестия мъжкарски вид на киноактьор. Фабел забеляза, че най-изумителното в него са очите, светлоизумрудени, почти като очите на славянина, когото беше видял онази нощ пред блока на убитото момиче. Чертите на лицето обаче бяха съвсем различни.

Максуейн ги заведе в огромния хол с лъснат до блясък буков паркет. По няколко стъпала се слизаше на по-ниско равнище, където домакинът се отпусна изискано на едно от двете огромни канапета, после махна с ръка към другото.

— Какво обичате, господа?

Немският му беше безупречен, почти без никакъв акцент. Фабел се усмихна и отговори на английски:

— Доколкото разбирам, не сте германец. Англичанин ли сте? Или може би американец?

Максуейн изглеждаше изненадан.

— Всъщност съм шотландец… английският ви е изключителен, господин…

— Фабел. Главен криминален комисар Фабел. Всъщност и моята майка е шотландка. Учил съм известно време в Англия.

— Изумително. — Максуейн впери зелени очи в него, сякаш търсеше нещо. — С какво мога да ви бъда полезен, господин Фабел?

— Разследваме един случай… убийство, извършено като ритуал. Според нас този ритуал вероятно е свързан с древноскандинавската митология, с одинизма или… с ас…

Фабел не успя да си спомни думата, която му беше казал Ото. Максуейн му се притече на помощ.

— Асатру. Означава „вяра в асите“. Или, ако искате да бъдете съвсем точен, Fom Siar, което ще рече „древният път“.

— Благодаря ви, точно така, асатру. Разбрахме, че в известен смисъл сте експерт в тази област, и се запитахме дали няма да ни помогнете и да ни разкажете за тези обреди.

Доста дълго Максуейн не свали зелен поглед от Фабел, после отговори:

— Господин Фабел, аз съм консултант по информационни технологии, а не първосвещеник одинист.

— Но се интересувате от въпроса, нали?

— Аз се интересувам от много неща. Сред тях е и окултизмът. Но не членувам в никаква група на одинисти. Не е ли по-разумно да потърсите информация от някой по-подготвен източник, например от преподавателите във факултета по история на средновековието?

— И това ще направим. Но междувременно търсим съдействие навсякъде, където можем да го намерим.

Вернер се прокашля силно и изкуствено. Фабел го разбра: досега разговорът се водеше само на английски.

— Извинявайте — продължи той на немски, — но нека говорим на немски, за да ни разбира и главен комисар Майер.

— Нямам нищо против. Значи разследвате убийство.

— Да. Жертвите са убити по начин, който много прилича на ритуала „Кървавия орел“.

Фабел не сваляше очи от лицето на Максуейн. Единственото, което се изписа върху него, беше любопитство.

— Какво прави, изтръгва белите дробове или изрязва върху гърба им изображение на орел?

— Не знаех, че има две разновидности.

Максуейн стана и отиде при голямата библиотека от пода до тавана, изработена от същото брястово дърво, само че не полирано, и разделяща на две огромното помещение. Взе две книги: първата беше томът, който Фабел беше видял в книжарницата на Ото. Максуейн или се владееше безупречно, или нямаше какво да крие.

Той разлисти втория том и накрая намери каквото търсеше.

— Всъщност съвсем не е изключено ритуалът изобщо да не е бил изпълняван в никоя от разновидностите си.

— Така ли?

— Според някои историци всички предания за Кървавия орел са измислица, разпространявана от пострадалите от нашествията на викингите. В летописите са посочени примери, но те са доста противоречиви… В някои се твърди, че жертвата била изкормвана, в други пък се казва, че орелът бил изрязван от плътта по гърба й. И това, че в летописите се разказва за такъв ритуал, съвсем не означава, че наистина го е имало.

— А асатру? Едва ли има много последователи.

Максуейн го озари със съвършената си усмивка.

— Тук грешите, господин Фабел. Напоследък одинизмът, или асатру, е много разпространен. Особено в Щатите. Официално се смята за неоезичество. Сега е изчистен от много подробности, Хитлер обаче е заимствал в нацизма доста от митовете и символите му. Ако трябва да съм откровен, одинизмът присъства осезаемо и в направлението „Ню Ейдж“, наред с будизма, шаманизма на индианците, уика и така нататък.

— Знаете ли дали в Хамбург има хора, изповядващи тази религия?

Максуейн си потърка брадичката.

— Тях ли подозирате за тези убийства? Те са по-скоро безобидни и се прекланят главно пред Балдър. — Младежът забеляза, че Фабел не го е разбрал. — Балдър е нещо като Христос в пантеона на асите. Добро божество на викингите. Но да отговоря на въпроса ви: да, има такава общност. Наричат се Храм на асатру. Поне доколкото съм чувал, се събират в изоставен склад в Билщет.

— Благодаря ви за съдействието, господин Максуейн — каза Фабел на английски и стана от канапето.

Докато слизаха с асансьора в жилищния блок на Максуейн, той гледаше невиждащо вратата.

— Има нещо гнило в този тип. Дори и да няма нищо общо с убийствата, изобщо не се изненада, че на гости са му дошли хора от полицейското управление в Хамбург.

— Понякога имам чувството, че половината население на града има нещо за криене — отбеляза Вернер.

— Ще поставим Максуейн под денонощно наблюдение. И искам да го проверите много добре.

— Имаме ли основания да заделим хора, които да го следят денонощно? Все пак единственото, на което се осланяш, е някакво предчувствие… Макар че съм съгласен. Владееше се прекалено добре.

— Организирай го, Вернер. А аз ще уредя формалностите с Ван Хайден.

Петък, 13 юни, 11:00 ч. вечерта

Хамбург-Билщет, Хамбург

Празният плувен басейн беше осветен от яркия диск на луната, която блестеше през големия прозорец на покрива, единствения, който заради недостъпността си не беше счупен от хулиганите. Лъчът на електрическото фенерче се плъзна по напуканите плочки на басейна и по стените. Плувният басейн не се използвате от години. Веселият стенопис с изобразени на него яркосини делфини и деца с поясчета почти не се виждаше под пластовете прах и графити. Всички прозорци в дъното бяха счупени, а самият басейн, който не беше пълнен отдавна, беше затлачен с боклуци и мръсотии. Навсякъде се виждаха употребявани спринцовки. Някой дори се беше облекчил в ъгъла.

— Навремето това беше приличен работнически квартал — каза мъжът, който стоеше в другия край на басейна и гледаше през счупените прозорци. Той насочи фенерчето към двойната врата, от която беше оцеляло само едното крило. — Провери дали има някой…

По-младият мъж отиде при вратата и освети с фенерчето помещението, което някога бе служило за съблекалня.

— Празно е.

По-възрастният мъж продължи със спомените:

— Излизах с едно момиче, което живееше само на пресечка оттук. Дори съм я водил на този басейн.

Докато разказваше, сякаш възстановяваше миналото и се опитваше да види нещата такива, каквито са били, а не каквито бяха сега. Погледна към по-младия мъж — той вече беше опрял пистолета до покритата с груба торба глава на човек, който беше коленичил до басейна с ръце, вързани на гърба. По-възрастният мъж си пое дълбоко въздух. Когато заговори, в гласа му нямаше гняв, нямаше злоба, нямаше вълнение:

— Убий го!

Писъкът на коленичилия: „Не!“, беше удавен в пукота на автоматичния пистолет със заглушител. Човекът залитна и падна в басейна.

— Приличен квартал… — повтори по-възрастният мъж, докато вървеше към вратата.

Събота, 14 юни, 11:00 ч. преди обяд

Куксхафен

Минаха близо два часа, докато пристигнат в Куксхафен, но пътуването беше приятно: денят беше ясен и топъл, а и по време на пътя Фабел успя да поговори със Сузане, която се беше възползвала от възможността да смени пейзажа. Той уточни и подробностите около вечерята, на която я беше поканил. Вече се държаха по-спокойно и между тях имаше някаква неизречена близост.

По пътя Фабел спря само веднъж — на отбивката за почивка при Аусендайх, за която Зюлберг му беше разказал по телефона. Мястото беше отделено от пътя от гъста гора, която спираше и вездесъщият брулещ вятър. Именно от тази гора мъртвото момиче беше изскочило пред камиона. Фабел плъзна поглед по паркинга. Неговото беемве беше единственият автомобил и той си каза, че нощем мястото сигурно е още по-самотно. Второто момиче беше зарязано на същия път, но на двайсетина километра оттук по посока на Хамбург.

Седеметажната сграда на държавната болница в Куксхафен се намираше в зелен квадрат от залесени площи и дървета край Алтенвалдерското шосе. Заведоха Фабел и Сузане в светла чакалня с големи прозорци, гледащи към безупречно поддържани цветни лехи и малка квадратна морава. След десетина минути вратата се отвори и при тях влезе нисък, размъкнат на вид полицай. Цялото му лице сякаш грееше от лъчезарната сърдечна усмивка.

— Главен комисар Фабел? Доктор Екхарт? Аз съм главен комисар Зюлберг.

Той се ръкува с тях и се извини, че доктор Щерн бил зает и щял да дойде след двайсетина минути, после предложи да отидат направо при момичето и да го разпитат.

Михаела Палмер беше висока, с дълги крайници. От доклада, предоставен му от Зюлберг, Фабел знаеше, че момичето е на двайсет и три години. Беше с пясъчноруса коса, която изглеждаше с естествен цвят. Михаела щеше да бъде красива, ако не беше въздългият й нос, който нарушаваше инак съвършеното равновесие на чертите й. Беше със златист тен, който, доколкото Фабел можеше да прецени, не беше от северногерманското слънце или от някакви пътешествия в по-топли страни — поне ако се съди от сведенията, които беше получил за нея. Това беше тен от солариум, който й придаваше прекалено здрав вид и изпъкваше заради парчето бяла марля, залепено на челото й. Само под сините очи неестественият загар не успяваше да прикрие тъмните сенки, останали след онова, което се беше случило на Михаела през последните четирийсет и осем часа. Стаята й беше на третия етаж в държавната болница и Фабел волю-неволю си помисли каква щастливка е тя, че не се е озовала в сутерена. Там беше моргата.

Фабел махна с ръка към леглото и я погледна така, сякаш искаше разрешение. Михаела кимна и се отмести малко. Белият й хавлиен халат се поразтвори и отдолу се видя бронзовото й гладко бедро. Тя го скри с бързо движение. Очите й шареха, държеше се като подгонена лисица, която всеки момент ще хукне да бяга. Фабел се усмихна, за да я поуспокои, доколкото може.

— Аз съм главен криминален полицай в полицейското управление на Хамбург — представи се той, като пропусна преднамерено да уточни, че е от отдел „Убийства“ — страхуваше се Михаела да не рухне. Трябваше да разпита свидетелката предпазливо, в противен случай тя щеше просто да се взриви. — А това е доктор Екхарт. Психолог е и разбира от вида наркотици, с които са те упоили. Бих искал да ти задам няколко въпроса. Нали нямаш нищо против?

Михаела поклати глава.

— Какво ви интересува? Не помня много. Точно там е работата… — Тя сбърчи чело. — Всъщност не помня почти нищо. И то не само отвличането, не помня доста неща и от предишните дни. — Момичето се взря изпитателно във Фабел и долната му устна потрепери. — Защо се получава така? Защо не помня какво се е случило, преди да ме дрогират?

Фабел се обърна към Сузане.

— Видът наркотик, който са ти дали, уврежда мозъчния център на паметта — обясни тя. — Ще установиш, че има и някои неща от времето, преди да те упоят, които сякаш са се заличили от спомените ти. Те ще изникват в съзнанието ти, поне отчасти. Но онова, което не помниш от времето, след като са те упоили… то няма да се възстанови. А това може би е добре. — Сузане се приближи. — Виж какво, Михаела, длъжна съм да те предупредя, че за съжаление понякога ще си спомняш много ярко някои подробности от отвличането, които не са се заличили от паметта ти.

Михаела изхлипа тихо.

— Не искам да си спомням нищо. — Тя се вгледа право в очите на Фабел. — Много ви моля, не ме карайте да си спомням.

— Никой не те кара да си спомняш, Михаела — отвърна Сузане, като вдигна от челото й кичура руса коса, сякаш успокояваше дете, събудило се от кошмар. — Каквото не помниш, не помниш. Но онова, което помниш, може да ни помогне да заловим този изверг.

— Не беше само един. — Момичето сведе очи и започна да си играе с хавлиения халат. — Бяха няколко. В началото мислех, че е само един, защото лицето беше едно и също. Но телата бяха различни.

— Извинявай, Михаела, но нещо не разбирам — рече Фабел. — Какво искаш да кажеш, как така мъжете са имали едно и също лице и различни тела?

— Ами така. Съжалявам, знам, че звучи глупаво, но помня, че единият беше дебел и по-стар, а другият — млад и тънък. Но всички бяха с едно и също ужасно лице.

„Мамка му“, помисли Фабел. Колкото и да му беше мъчно за момичето, напразно бяха били толкова път: нямаше да научат нищо полезно.

— Можеш ли да опишеш лицето, което си видяла? Лицето, което, както твърдиш, са имали всички те?

Михаела потрепери.

— Беше ужасно. Безизразно. Не го виждах много ясно, но съм сигурна, че беше с брада… и само с едно око.

— Моля?

Михаела поклати глава, сякаш за да се отърси от нещо.

— Да. Само едно око. Другото око сякаш беше празна дупка… черна и…

Тя се разхлипа.

— Не се притеснявай, Михаела — каза Фабел. — Успокой се.

Сузане прегърна през раменете разтрепераното момиче. Известно време седяха и мълчаха, докато Михаела дойде на себе си.

— Колко бяха според теб? — попита накрая Фабел.

— Не знам. Помня само откъслечни неща. Според мен трима. Най-малко трима…

Фабел я хвана за ръката. Тя я дръпна, сякаш я бяха ужилили. После се вторачи в дланта му.

— Имаше още нещо. Единият имаше белег върху ръката. Лявата. Всъщност по-скоро два белега, един до друг. Образуваха нещо като ядец.

— Сигурна ли си? — попита Фабел.

Михаела се засмя горчиво.

— Това е едно от малкото неща, които помня ясно. — Тя отново вдигна умолително поглед. — Няма никаква логика. Защо ще помня точно това?

— Не знам, Михаела. — Фабел се усмихна възможно най-успокоително. — Но може да ни бъде от полза. От голяма полза. — Той извади бележник и го сложи на леглото, после остави върху него и химикалка. — Можеш ли да нарисуваш белега?

Момичето взе химикалката и бележника, сбърчи чело, после прокара решително и бързо две черти. Наистина имаха формата на ядец, но с леко изкривяване в двата края.

— Ето — отсече Михаела.

— Благодаря — каза Фабел и стана. — Съжалявам за случилото се, Михаела. Обещавам ти, че ще направим всичко по силите си да открием извършителя.

Момичето кимна, без да вдига очи. После сякаш бе оборено от нещо. Очите му отново зашариха, а челото му се сбърчи от усилието и съсредоточаването.

— Чакайте… има още нещо… бях в един клуб… Не… не… помня как се казваше. Там имаше един мъж. Даде ми вода… солена на вкус…

— Знаем, Михаела, вече си казала на господин Зюлберг. Можеш ли да опишеш мъжа? Имаше ли нещо по-особено в него?

— Очите… очите му бяха зелени. Студени и ярки. И зелени…

Преди да си тръгнат, Фабел и Сузане се отбиха в кабинета на доктор Щерн. Високият лекар се беше надвесил над писалището, отрупано с папки, диаграми и жълти листчета, които бяха подредени на пластове като откъснати от вятъра листа. Фабел се замисли за своята подреденост — в кабинета, в дома, в живота му всичко си имаше място. Ако вещите се натрупаха, той се чувстваше длъжен да ги подреди, иначе даваше засечка. Смяташе го за слабост, за нещо, което вдигаше зидове около иначе интуитивната му природа. И което му пречеше.

Щерн се изправи и волевото му красиво лице грейна в широка лъчезарна усмивка.

— Главен комисар Фабел! Доктор Екхарт!

Фабел протегна ръка.

— Приятно ми е, доктор Щерн! Благодаря ви, че ни отделихте от времето си.

— За мен е удоволствие. — Щерн се пресегна към безредието по бюрото си и извади една папка. — Направих ви копие от доклада, който предоставих на местната полиция.

Щерн кимна по посока на Зюлберг, който беше влязъл в кабинета.

— Признателен съм ви. — Фабел взе доклада, но не започна да го преглежда веднага. — Правилно ли е предположението ми, че момичето е било упоено с рохипнол?

— Да, било е упоено. Да, с рохипнол. Но не само с него. Както съм подчертал и в доклада, в кръвта на пациентката има съвсем незначителни количества рохипнол. Той се разгражда бавно… след поглъщането обикновено се задържа в кръвта доста часове.

— Възможно ли е дозата да е била достатъчна, за да замае момичето, но и не много силна и затова да няма следи в кръвта?

Този път му отговори Сузане.

— Не. Дори и да не бъде открит в кръвта, през следващите седемдесет и два часа може да бъде намерен в урината. — Тя се извърна към Щерн. — Предполагам, че сте направили изследване на урината, нали?

Той кимна.

— Проверихме урината за аминофлунитрезапам седем. Съвсем малки количества в утайката. Както изтъкна и доктор Екхарт, ако през последните три дни Михаела е била упоявана с рохипнол, щяхме да открием значителни количества от препарата.

— Но момичето е било упоено, нали? — попита Фабел.

— Повече от сигурно е. Михаела има слаби изгаряния от химикал — наистина съвсем слаби, по-скоро нещо като кожно възпаление по устата и гърлото. А когато я попитах какво помни от това състояние на замаяност, тя ми отговори, че не е изпитвала никакъв страх.

— Ами да — намеси се отново Сузане. — Някакъв коктейл от опиати, сред които е имало и гама-хидроксибутират, нали?

— Не е изключено… — сви рамене Щерн. — Но гама-хидроксибутиратът се разгражда много бързо и не оставя следи, по които да докажем наличието му…

— Гама какво?

Разговорът се водеше прекалено бързо и Фабел не разбираше за какво точно става въпрос.

— Извинявайте — рече Щерн и направи движение, сякаш искаше прошка. — Гама-хидроксибутират, или ГХБ. Познат е още като гук и цонкед.

И този път по-нататък с обясненията продължи Сузане.

— Много коварен препарат, потиска централната нервна система. Причинява същото, както рохипнола, но може да бъде много по-опасен. Колкото и да не ти се вярва, доскоро се продаваше в магазините за здравословно хранене, като добавка за хора, които се занимават с бодибилдинг. В медицината се прилага рядко, затова се произвежда предимно в нелегални лаборатории.

— А там няма контрол — допълни Щерн — и в състава се срещат невероятни отклонения. Химикалите, употребявани за синтеза и стабилизирането му, са силно отровни.

— И според вас именно тези отровни химикали са причинили изгарянията в устата, така ли? — попита Сузане.

— Да… освен това ГХБ може да има доста коварно странично действие. Дори малки дози причиняват гадене, повръщане, бълнуване, халюцинации, пристъпи и разбира се, загуба на съзнание. Понякога човек се отърсва от всякакви; страхове, както е било при Михаела. Ако са й дали флунитразепам или клоназепам, примесен с гама-хидроксибутират, тя е била изложена на опасността да получи обща амнезия, да диша трудно и дори да изпадне в кома. Пак е извадила късмет, че сега не е на командно дишане. Както каза и доктор Екхарт, ГХБ е изключително коварен препарат. Който й го е дал, го е смесил с други опиати, които взаимно засилват действието си. Те може би не са се опитвали да убият жертвите си, но със сигурност не ги е вълнувало особено дали ще оживеят.

— И ГХБ се произвежда незаконно колкото да се дава на момичетата и те после да бъдат изнасилвани? — попита Фабел.

— Не. Всъщност наркотикът е много разпространен по клубовете и дискотеките. Често го взимат хора, които искат да засилят въздействието на „Екстази“ и кокаина. Сигурен съм, че колегите ви от отдел „Борба с наркотиците“ го познават добре от хамбургските заведения.

— А как се взима? И той ли като рохипнола е без вкус?

— Почти. Разреден с вода, има възсолен вкус. Всъщност едно от имената му е солена вода. Освен това може лесно да се даде с някаква спиртна напитка, която ускорява въздействието му, или стрит на прах и сложен в храната.

— Михаела току-що ни каза, че е била в един клуб и някакъв тип й е дал вода, която й се е сторила солена.

— Това вероятно е било ГХБ.

Фабел извърна очи към доклада на Щерн.

— А изнасилването? Открихте ли някакви веществени доказателства?

— Единственото, което можем да кажем, е, че пациентката е била изнасилвана вагинално в продължение на два до четири часа… вероятно от няколко мъже. Няма следи от содомия. Или насилствен орален секс. И за съжаление няма и семенна течност, която да изследваме за ДНК. Той… или те явно са били с презервативи. Момичето не е било бито или насилвано по друг начин. Единствените други наранявания са ожулванията по глезените и китките. — Лекарят кимна към доклада в ръцете на Фабел. — Снимките са вътре.

Фабел отвори папката. На фотографиите се виждаха следите по китките и глезените на Михаела. И тя като убитите беше държана с разперени ръце и разкрачени крака. Но за разлика от тях беше жива. Имаше още една снимка — на женско чело с руса коса, вдигната нагоре, за да се види бледата, но все пак ясна червена следа.

— Това какво е?

Щерн се усмихна.

— Това, господин комисар, е улика, която изнасилвачът или изнасилвачите едва ли са смятали, че ще забележите. Михаела има много чувствителна кожа, страда от екзема. Това е една от причините за тена й — лечение с ултравиолетови лъчи. — „Е, дотук бяхме с теориите за солариумите“, помисли си Фабел. — И така — продължи Щерн, — който я е изнасилил, е нарисувал някакъв знак върху челото й. Опитали са се да го изтрият, но чувствителната кожа на Михаела е реагирала на боята или каквото там са използвали. Стори ми се много важно, затова го включих в обичайните при изнасилване снимки, макар че не е кой знае какво нараняване.

— Страшно съм ви признателен, докторе — каза Фабел. — Като доказателство знакът може да се окаже от огромно значение.

— Прилича ми на Х — отбеляза Щерн. — Имате ли представа какво означава?

Фабел се взря в знака и се свъси.

— Всъщност имам… според мен това е някакъв рунически символ.

Щерн сви неразбиращо рамене. Сузане отиде при Фабел, който наклони снимката към нея.

— Руни на викингите?

Фабел кимна и пъхна фотографията обратно в папката.

Събота, 14 юни, 3:50 ч. следобед

Йовергьоне, Хамбург

Преди да слезе от автомобила, Сузане се наведе, целуна Фабел и го помилва по бузата.

— Уговорката за довечера остава ли?

Фабел се усмихна.

— Естествено.

— Ще се срещнем там в осем.

Докато Сузане се качваше по стълбището пред входа на жилищния блок, Фабел я изпрати с поглед, възхитен от извивките на тялото й. При вратата тя се обърна и му махна, той й отговори. След като Сузане влезе във входа, той почака малко, извади клетъчния телефон и се обади на Вернер у тях. Когато той вдигна, на Фабел му се стори, че чува някъде в далечината деца. Най-голямата дъщеря на подчинения му Надя вече го беше направила на два пъти дядо. Фабел се извини, че го притеснява в събота.

— Няма проблем. Какво има, Ян?

Той му разказа за разпита на Михаела Палмер. Включи и описанието, което тя бе направила на очите на мъжа от клуба. Нарочно не наблегна на тази подробност: искаше да види дали и Вернер ще реагира по същия начин като него. Когато подчиненият му замълча, Фабел се досети, че и той вероятно си мисли за същото.

— Нашият приятел от снощи ли? Господин Англосаксонеца със страхотното самообладание?

— Възможно е. Дали да не го посетим отново?

— Внимавай, Ян — предупреди го Вернер, — само това оставаше — да го подплашим. Максуейн е под денонощно наблюдение. Сгафи ли някъде, ще го пипнем. Но това, че си купува книги и е със зелени очи, едва ли е повод да го посещаваме отново. И преди нямахме основания да ходим при него. Ако той отиде при адвоката си и се оплаче, че нарушаваме гражданските му права, едва ли някой ще признае за доказателства онова, което можем да кажем срещу него.

— Прав си, Вернер — съгласи се Фабел. — Но ти звънни на всички от екипа… и прати на Ван Хайден съобщение по електронната поща… Рано сутринта в понеделник искам да обсъдим още веднъж случая.

— Да звъня ли и на доктор Екхарт?

— За нея не се притеснявай, Вернер, аз ще имам грижата.

Вернер се засмя в другия край на линията.

— Не се и съмнявам, шефе. Никак.

Фабел се избръсна, взе душ и облече тъмносиня английска памучна риза и светлосив костюм с едноредно закопчаване. До срещата със Сузане имаше един час, затова прегледа още веднъж папката, която беше донесъл от Куксхафен. Смяташе се за всякакъв, но не и за закостенял и правеше всичко възможно да е в крак с времето, понякога обаче недоумяваше какво му става на този свят. Изнасилванията не бяха, разбира се, нещо ново, но сега се бяха навъдили младежи, които редовно упойваха жените с наркотици, увреждащи трайно мозъчната дейност, само за да спят с тях. Тази мисъл озадачаваше Фабел и го изпълваше със страх за бъдещето. Този тип обаче беше нещо различно. Беше част от някаква група. И деянията на членовете й определено имаха обредно значение и цел. Той смесваше наркотици, за да осигурява жертви за другите и за себе си. Може би дори не за себе си. Фабел извади листа хартия, върху който бе прерисувал белега от фотографията с прогореното чело на Михаела. Дали не му отдаваше прекалено голямо значение? В края на краищата това може би бе някакво произволно съчетание на черти, а не рунически знак. Но се губеше смисълът. Те бяха белязали момичето, бяха го дамгосали с нещо със символично значение. Фабел беше почти сигурен, че това е гебу на викингите — съответствието на буквата „Г“. Знаеше обаче и че руните имат не само фонетично значение и че във всяка е заложена символика, свързваща я със скандинавските богове и предания. Фабел отиде до библиотеката и взе два дебели справочника — единият беше екземплярът от книгата, която Максуейн също беше купил, Ото му беше услужил за малко с него. Прегледа го и накрая откри каквото търсеше. Прочете свъсен статията и си преписа най-важното върху същия лист хартия. Гебу беше руна, свързана с жертвоприношенията и с даровете на боговете. Жертвоприношение. Това беше и седмата руна. Числото седем: Фабел си спомни как Дорн му бе обяснил, че в религията на викингите числата имат строго определено значение. Гебу беше руната, свързвана най-вече с Blot, или обреда на жертвоприношението.

Дали имаше някаква връзка между тези отвличания двете убийства? Михаела Палмер не само беше белязана с обреден знак, той представляваше и руна, свързвана с жертвоприношенията. Но ако тя и другото момиче е трябвало да бъдат принесени в жертва, защо са ги пуснали? Защо са хвърлили толкова усилия да заличат всички следи от знака и защо момичетата са били упоени, за да не помнят почти нищо за нападателите си? На първото заседание след убийството в Санкт Паули, Сузане беше изказала предположението, че това може би са сухи тренировки за най-важното събитие, то обаче вече не се вписваше в образа на убиеца, когото Фабел инстинктивно усещаше, че издирва. При всички положения тези нападения не бяха сухи тренировки. Нямаше ескалация: и двете момичета бяха отвлечени вече след убийствата. Фабел остави книгата до себе си на канапето и погледна през прозореца на жилището към Алстер. Провери колко е часът: седем и половина. Трябваше да тръгва — не искаше Сузане да отиде първа и да го чака.

Ако не беше почти маниакалната му подреденост, нямаше да забележи илюстрацията. Стана от канапето, за да върне двата справочника върху лавицата. Точно преди да сложи книгата от магазина на Ото, я разлисти разсеяно, като остави страниците да падат покрай пръстите му. И ето! Цветна илюстрация върху цяла страница на дървено изображение на Один. Тъмното дърво беше издялано грубо, но така, че да се получи изумително лице с брада и с оголените зъби на храбър воин, надал боен вик. Беше ликът на премъдрия Один. Той трябвало да плати, задето е пил от извора на мъдростта, с това, че изгубил едното си око.

Ето защо всички са били с еднакво лице, докато са изнасилвали Михаела, помисли Фабел. Всички са носели маска. Същата маска. Маската на едноокия Один.

Събота, 14 юни, 8:00 ч. вечерта

Пьозелдорф, Хамбург

На Фабел не му се наложи да се обръща, за да разбере, че тя е влязла в заведението. Барманът, който беше с лице към него, погледна разсеяно над рамото му и застина, както бършеше една чаша. Фабел чу и как разговорът на двамата мъже отдясно заглъхва и те се дръпнаха, за да й направят път. Усети присъствието й, когато се наведе до него към барплота й го лъхна едва доловимото чувствено ухание на парфюма й. Той се усмихна и без да извръща глава, поздрави:

— Добър вечер, доктор Екхарт.

— Добър вечер, главен криминален комисар.

Фабел се извърна. Сузане беше облечена в черна рокля без ръкави с проста кройка, а гарвановочерната й коса беше прихваната на ниска опашка. Фабел все пак се окопити и си пое въздух.

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза той.

— Аз също.

Той поръча нещо за пиене и отидоха на една от масите при прозореца. Милхщрасе гъмжеше от хора, излезли на разходка или седнали в кафенетата на открито, за да се порадват на залеза.

— Твърдо съм решен тази вечер да не говорим по работа — подхвана Фабел, — но в десет сутринта в понеделник свободна ли си, защото смятам да свикам заседание, на което да обсъдим случая.

— Няма проблем — отговори Сузане. — Този случай наистина те е погълнал, нали?

Фабел се усмихна едва-едва.

— Всички случаи ме поглъщат. Но да, този е по-особен. В него има прекалено много неща, които не се вписват, и прекалено много неща, които се вписват твърде добре.

Фабел изложи набързо предположението си за маските на Один.

— Не знам, Ян — каза Сузане, като въртеше между пръстите си столчето на чашата с виното, — продължавам да мисля, че убиецът е един. И че нямаш доводи за предположението си за някакви скрити подбуди. Според мен това е психопат единак, който си изкарва яда, като подбира произволно жени и ги убива.

— Това, докторе, не прозвуча никак професионално.

Сузане се засмя.

— Понякога самата аз не се чувствам никаква професионалистка. И аз съм най-обикновен човек и от време на време не мога да се сдържа и реагирам емоционално на целия този ужас. Вероятно и ти понякога се чувстваш така.

Фабел се засмя.

— Всъщност почти през цялото време. Но щом гледаш така на нещата, защо изобщо си се хванала на тази работа?

— А ти защо си се хванал на твоята?

— Защо съм полицай ли? Защото някой трябва да върши и това. Някой вероятно трябва да застане между обикновения мъж, жена, дете и онези, които искат да ги наранят. — Фабел внезапно млъкна — беше усетил, че повтаря почти дословно онова, което Йелмъз бе казал за него. — При всички положения — продължи той — ти си лекарка… можеш да помагаш на хората по стотици други начини. Защо си избрала този?

— Вероятно случайно. След като завърших обща медицина, записах като специализация психиатрия. После психология. След това криминалистика и съдебна психология. Още преди да се усетя, получих подготовката, необходима единствено за тази работа.

Фабел грейна в усмивка.

— Е, радвам се, че е станало така. Иначе нямаше да се озовеш случайно на пътя ми. Но стига сме говорили за работа…

Той повика сервитьора.

Събота, 14 юни, 8:50 ч. вечерта

Уленхорст, Хамбург

Анжелика Блюм разчисти широката ниска масичка и сложи на нея голяма подробна карта на Средна и Източна Европа. Отгоре нареди снимките, изрезките от вестници, подробностите за фирмите и листчета, върху които беше написала имена: Клименко, Кастнер, Шрайбер, Фон Берг, Айтел (младши), Айтел (старши). В средата на картата сложи последното име. Всички останали бяха написани с черно, а това бе с главни букви и с червен флумастер: Витренко.

Всичко беше тук. Но връзките, които образуваха спойката в нейната теория, бяха прекалено тънки и нямаше да издържат пред съда. Единственото, което Анжелика Блюм можеше да направи, беше да опише всичко и да го предостави на хора, които разполагаха с по-големи възможности от нея, за да проведат разследване. Защо ли този проклет полицай не й се обаждаше? Анжелика знаеше, че Фабел разследва убийството на Урсула, и онова, което тя можеше да му съобщи, щеше да хвърли повече светлина върху случая. Журналистката беше прочела и за второто убийство: момичето, чиято снимка бяха поместили във вестниците с надеждата да установят самоличността му. Анжелика не познаваше жената и не виждаше как тя е свързана с Урсула и с другите елементи в разследването й. Второто убийство може би беше извършено от човек, повторил стила на първия убиец, но не беше изключено и да има някаква връзка, която журналистката нямаше сили да установи.

Тя се подпря с лакти върху коленете си и стиснала чашата с кафе между дланите си, огледа снимките и листчетата. Приличаха на машинни части, които чакат да бъдат сглобени, но Анжелика не знаеше как работи тази машина и какво всъщност е предназначението й. Ако всичките части се съединяха, щеше да се получи, разбира се, страхотна история: градски съветник от Хамбург, кабинетът на кмета, неонацисти, водеща медийна групировка и точно в епицентъра на всичко това безлик украинец, командир от специалните части с такава неутолима жестокост, че другите дори не смееха да изрекат името му: Васил Витренко.

Анжелика отпи от кафето и за миг се опита да откъсне мислите си от пъзела. Понякога се налагаше човек да извърне поглед, а после да се съсредоточи отново, за да види онова, което през цялото време е било пред очите му. На вратата се позвъни и жената подскочи. Въздъхна, сложи кафето върху разтворената карта и отиде на домофона.

— Кой е?

— Госпожа Блюм ли е? Аз съм главен криминален комисар Фабел от полицейското управление на Хамбург. Опитвали сте се да се свържете с мен. Мога ли да се кача?

Анжелика погледна халата за баня и пантофите, с които беше, и изруга тихо. Въздъхна и каза:

— Разбира се, господин Фабел. Заповядайте, елате.

Натисна бутона, за да отвори входната врата долу, и след броени мигове чу как стъпките на посетителя кънтят по стълбището. Отвори вратата на апартамента, но без да маха веригата. Мъжът на стълбищната площадка показа овалната полицейска значка, Анжелика се усмихна и вдигна веригата.

— Извинете ме, господин Фабел. Не очаквах посещение.

Тя се дръпна встрани, за да го пусне да влезе.

Събота, 14 юни, 11:30 ч. вечерта

Пьозелдорф, Хамбург

Лунната светлина, която проникваше през огромните прозорци, очертаваше геометрични фигури по пода и стените в спалнята на Фабел и на нея извивките и гънките по тялото на Сузане изпъкнаха още повече, когато тя се надвеси над него. Сянката й върху стената се задвижи бавно и спокойно, после ускори ритъма си, когато двамата започнаха да се любят все по-страстно.

Сетне продължиха да лежат заедно: Сузане по гръб, а Фабел на една страна, подпрял с ръка главата си, за да вижда по-добре откроения в лунната светлина профил на своята любовница. Повдигна се на лакът и я погледна. Вдигна нежно кичура коса, паднал върху челото й.

— При мен ли ще спиш?

Сузане простена лениво.

— Тук ми е много хубаво, не ми се става и облича. — Извърна се към него и му се усмихна закачливо. — Но не съм чак толкова уморена, че да спя.

Фабел понечи да отговори, но иззвъня телефонът. Той се усмихна примирено на Сузане и рече:

— Запомни какво искаше да кажеш. Връщам се веднага.

Стана и отиде гол при телефонния апарат. Обаждаше се Карл Цимер, дежурният в отдел „Убийства“.

— Извинявайте, че ви безпокоя, господине — подхвана той, — но се получи нещо, за което трябва да знаете.

— Какво?

— Още едно съобщение по електронната поща от Сина на Свен.

До полицейското управление на Хамбург

Отдел „Убийства“

От: СИНА НА СВЕН

До: ГЛАВЕН КРИМИНАЛЕН КОМИСАР ЯН ФАБЕЛ

Относно: ДУМИТЕ

14 юни 2003 г., 23:00 ч.

КАКТО ВЕРОЯТНО СТЕ СЕ ДОСЕТИЛИ, АЗ СЪМ НЕМНОГОСЛОВЕН ЧОВЕК. НО МОЯТА ЖЕРТВА БЕШЕ МНОГОСЛОВНА ЖЕНА.

НЕНАВИЖДАМ ЖЕНИ, КОИТО НЕ ИЗПЪЛНЯВАТ СВОЕТО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ, А ПРЕДПОЧИТАТ СЕБИЧНО ДА ПРАВЯТ КАРИЕРА, ЗАГЪРБВАЙКИ ПОВЕЛЯТА НА МАЙКАТА ПРИРОДА ДА РАЖДАТ ДЕЦА. ТАЗИ ЖЕНА БЕШЕ ОТ НАЙ-ПРЕЗРЕНИТЕ. СМЯТАШЕ ЗА СВОЕ ПРИЗВАНИЕ ДА СЕ ОПЪЛЧВА СРЕЩУ ОНЕЗИ, ЗА ЧИЕТО БЛАГОРОДСТВО НЕ МОЖЕШЕ И ДА МЕЧТАЕ: ВОЙНИ, ВДИГНАЛИ СЕ НА БИТКА СРЕЩУ АНАРХИЯТА И ХАОСА.

ТОЗИ ПЪТ ДОБАВИХ ОЩЕ НЕЩО. ЖЕНАТА СМЯТАШЕ, ЧЕ Я УБИВАТЕ ВИЕ, ГОСПОДИН ФАБЕЛ. ИМЕННО ВАС УМОЛЯВАШЕ ДА ПОЩАДИТЕ ЖИВОТА Й. ИМЕННО ВАШЕТО ИМЕ СЕ ЗАПЕЧАТА В СЪЗНАНИЕТО Й, ДОКАТО ИЗДЪХВАШЕ.

ЖЕНАТА РАЗПЕРИ КРИЛЕ.

СИНЪТ НА СВЕН.

Неделя, 15 юни, 1:30 ч. след полунощ

полицейското управление на Хамбург

— Извинявайте, че ви повиках в такъв нечовешки час — започна Фабел, изражението му обаче беше много угрижено и от това се виждаше, че го казва само от любезност. Всички около масата бяха с подпухнали лица, но никой не недоволстваше, че са го вдигнали посред нощ от сън: всички съзнаваха колко е важно, че по електронната поща се е получило поредното съобщение. — В това ново писмо има някои добавки, които, меко казано, са доста неприятни.

Вернер, Мария, Ана и Паул кимнаха мрачно. Сузане също седеше в стаята и останалите се бяха спогледали съзаклятнически, когато тя беше дошла заедно с Фабел.

— И какво ни казва това ново електронно съобщение? — попита Фабел и подкани с ръка всичките си подчинени да отговорят.

Първа се обади Мария.

— Колкото и да е неприятно, съобщението потвърждава, че този човек се представя за полицай. В случая за теб.

— Аз не съм униформен. Значи нашият човек не носи униформа.

— Очевидно се е сдобил отнякъде с полицейска значка или карта… или и с двете — предположи Вернер.

— А жертвата му? — попита Фабел и това му напомни думите в електронното съобщение: че жената е издъхнала, смятайки, че я е убил той. Тази мисъл го прониза като с нож в гърдите и Фабел усети как му се повдига. — Описва я като „многословна жена“…

— Дали не се занимава с политика? — каза Мария. — Или може би е актриса… писателка, журналистка?

— Възможно е — съгласи се Сузане, — не забравяйте обаче, че той е психопат с изопачена представа за света. Може би просто смята, че жената е приказвала прекалено много.

— А какво да кажем за това, че, както се е изразил той, жената се е опълчила срещу воините? Явно е имала достъп до широка аудитория — намеси се и Паул Линдеман.

— А какво мислите за самото електронно съобщение? — продължи с въпросите Фабел. — Предполагам, че и идентификационният номер на компютъра в интернет е фалшив.

— От техническия отдел го проверяват — поясни Мария. — Вдигнах шефа от сън. Сега ми е сърдит.

Вернер най-неочаквано се изправи, лицето му беше помръкнало от гняв и отчаяние. Отиде до обсидиановата плоскост на прозореца, която отразяваше помещението.

— Единственото, което можем да направим, е да чакаме, докато открият трупа. Този не оставя никакви следи, за които да се заловим.

— Прав си, Вернер — съгласи се Фабел. Погледна си часовника. — Мисля да се опитаме да поспим. Ще се съберем отново тук в десет сутринта.

Всички станаха уморено от столовете, но точно тогава телефонът в заседателната зала иззвъня. Най-близо до него беше Ана Волф, която вдигна. Умората в миг изчезна от лицето й. Тя махна със свободната си ръка, за да покаже на останалите да не се разотиват.

— Обадиха се от техническия отдел — обясни младата жена. — От интернет доставчика сме получили истински номер на компютъра. Регистриран е на името на Анжелика Блюм. Имаме и адреса й в Уленхорст.

— Господи! — възкликна Фабел. — Това е журналистката, която се опитваше да се свърже с мен.

— Журналистка ли? — учуди се Мария.

— Да — потвърди шефът й, — многословна жена.

Неделя, 15 юни, 2:15 ч. след полунощ

Уленхорст, Хамбург

Жилищната сграда отговаряше на всички изисквания за хамбургски шик. Беше строена през двайсетте години на XX век и както личеше, наскоро беше ремонтирана основно. Фабел, който поназнайваше някои неща за модернистичната архитектура, бе готов да се обзаложи, че сградата е дело на Шнайдер или поне на някого от неговата школа. По нея нямаше остри ръбове: там, където се срещаха, белосаните стени образуваха меки извивки, а не ъгли, а прозорците бяха високи и широки. Уленхорст никога не беше имал славата на Ротербаум, но пак се смяташе за моден квартал на заможни хора.

Точно пред вратата от стъкло и месинг на ярко осветения мраморен вход бяха спрели два полицейски автомобила, пратени, както предположи Фабел, от участъка в Уленхорст. На самия вход на пост стоеше униформен полицай, втори слушаше някакъв висок мъж, прехвърлил шейсетте, който му обясняваше нещо разгорещено. Фабел спря зад полицейските автомобили и докато тримата с Мария и Вернер слизаха, се появи и колата на Паул и Ана. Фабел отиде при униформения полицай, който слушаше търпеливо по-възрастния мъж. От еполетите му разбра, че е полицейски комисар. Показа му служебната си значка и полицаят кимна. По-високият възрастен мъж, който имаше неугледния вид и зачервените очи на човек, вдигнат от дълбок сън, понечи да каже нещо. Фабел го прекъсна, като се обърна направо към полицая:

— Още никой ли не се е опитал да влезе вътре?

— Не, господине. Реших, че е най-добре да ви изчакаме. Сложил съм двама души пред жилището на госпожа Блюм, отвътре не се чува нищо.

Фабел погледна към цивилния.

— Това е домоуправителят — отговори полицаят на неизречения му въпрос.

Той се обърна към мъжа и протегна ръка.

— Дайте ми резервния ключ от апартамента на госпожа Блюм.

Домоуправителят имаше надменния полублагороднически вид на английски лакей.

— И дума да не става. Това е частна собственост и наемателите имат правото да…

И този път Фабел го прекъсна.

— Разбрах. — Той се извърна към Вернер. — Донеси от багажника лоста, ще разбием вратата.

— Ама как така ще разбивате… — подвикна домоуправителят. — Трябва да имате заповед…

Фабел дори не го погледна.

— Не ни трябва заповед. Разследваме убийство и имаме основание да смятаме, че наемателката е в опасност. — Той кимна рязко към автомобила. — Вернер… лоста!

Домоуправителят, който беше на ръба на припадъка, смотолеви ядосано:

— Не… не… Ще донеса ключовете.

Вратите на асансьора се плъзнаха и се отвориха на стълбищната площадка на третия етаж, просторно безупречно пространство, ярко осветено от вградените в тавана лампи, които хвърляха локвички светлина върху снежнобелия мрамор. Фабел махна с ръка, за да покаже на домоуправителя да води. Завиха зад меката чупка в коридора и се озоваха пред двама полицаи, застанали от двете страни на входната врата на апартамента. Фабел сложи ръка върху рамото на домоуправителя, за да го спре, и тръгна напред, като показа на Вернер и Мария да дойдат с него. Махна на Ана и Паул да застанат от другата страна на вратата, при втория полицай. Всички погледи бяха вперени във Фабел. Той повика домоуправителя и долепил пръст до устните си, прошепна:

— Кой ключ?

Мъжът го затърси и го показа. Фабел взе връзката и вдигна длан, та домоуправителят отново да се дръпне. Пантомимата продължи: Фабел посочи себе си и Вернер и вдигна един пръст, после два, с което да покаже, че двамата с Вернер ще минат отпред. Те извадиха оръжието и Фабел натисна звънеца. Чуха електронното жужене вътре. После тишина. Фабел кимна на Вернер и пъхна ключа в ключалката. Завъртя го, отключи и отвори вратата с едно-единствено плавно движение. В жилището светеше. Вернер влезе пръв, следван по петите от Фабел.

— Госпожо Блюм!

Викът му беше посрещнат от тишина. Той огледа каквото се виждаше от апартамента. До входната врата имаше стол и масичка. На стола нехайно беше метнато скъпо на вид дамско яке, на масичката беше оставена италианска кожена дамска чанта. Фабел отпусна хватката върху валтера. Вече знаеше, че в жилището няма хора. Най-малкото живи.

Антрето беше боядисано в бледосиньо и по стените бяха наслагани големи картини: абстрактни платна с наситенолилави и червени багри, които сякаш тлееха върху хладната боя.

Фабел тръгна по коридора и надзърна вляво, през отворената остъклена двойна врата на хола. Там нямаше никого. И тук хладни, подбрани с вкус тонове като фон на скъпите мебели и на няколкото произведения на изкуството. Докато оглеждаше набързо помещението, Фабел мерна източените линии на скулптура на Джакомети. Беше малка, но очевидно оригинална. Фабел продължи нататък. Вдясно — банята. Празна. Пак вдясно — спалнята. Празна. Последната врата в коридора беше затворена и когато Фабел я отвори, вътре беше тъмно. Пресегна се и плъзна ръка по стената до вратата, докато намери ключа. Поставените под ъгъл аплици удавиха стаята в светлина.

Ужас.

Фабел не проумяваше защо е неподготвен за това. Знаеше, че ще намери жената мъртва в жилището, и когато видя, че вратата е затворена и стаята е тъмна, инстинктът му подсказа, че трупът е именно тук. Въпреки това се почувства, сякаш го бе блъснал камион.

— О, Господи… — Въздухът сякаш бе изсмукан от гърдите му. Усети, че му се повдига. — Божичко!

Помещението беше предвидено за спалня, но бе превърнато в кабинет. Върху трите стени имаше лавици, отрупани с книги и папки. Почти върху цялата четвърта стена имаше прозорец, скрит зад отвесни щори. До него имаше широко писалище с лаптоп. Както навсякъде в жилището, и тук обзавеждането беше изискано и подбрано със сдържаност и вкус.

В средата на стаята се виждаше взрив от плът, кръв и кости. Труп на жена. Гърбът беше разрязан с два удара успоредно на гръбначния стълб. Ребрата бяха изтръгнати и се виждаше стомашната кухина, а белите дробове бяха извадени и метнати отвън.

Жената беше гола, само по хавлиени пантофи с платнени подметки. В единия ъгъл беше захвърлен хавлиен халат за баня в тон с чехлите. Ако не се брои това, в стаята нямате други дрехи.

Освен обезобразеното тяло Фабел забеляза голямото кърваво ветрило, което започваше от главата на жената и се разпростираше по боровия паркет. Тилът й представляваше сплъстено валмо от кръв и светлокестенява коса.

— Ах, мамка му… — възкликна между два пристъпа на гадене Вернер, който беше дошъл при Фабел. — Ах, мамка му.

Влязоха и Мария и Ана Волф. Ана се задави и изтича обратно в коридора. Фабел я чу как повръща в тоалетната чиния в банята на Блюм. На криминалистите щеше да им хареса: те държаха да затварят местопрестъплението непокътнато. Фабел обаче не можеше да вини дребната сърцата Ана. На самия него му се наложи да затвори за миг очи и да се опита да изтрие образа от ретината си, докато възвърне самообладанието си. Запита се дали Ана е приключила в тоалетната. Пое си бавно и дълбоко въздух. Не се доближи до трупа: знаеше, че местопрестъплението трябва да остане непокътнато, затова, когато и други започнаха да се трупат на вратата, им заповяда да се отдръпнат и да излязат от жилището.

След час цялата сграда вече гъмжеше от хора. Фабел беше помолил полицая от участъка в Уленхорст да повика още свои униформени колеги, които да разпитат един по един съседите. Криминалистите бяха пристигнали начело с Холгер Браунер, с тях беше и патологът доктор Мьолер. Фабел познаваше Браунер от предишни случаи и го уважаваше много. Единственият проблем беше, че онзи наглед Мьолер сякаш постоянно се надпреварваше с Браунер. Колкото и да беше неприятно на Фабел да признае, истината бе, че и Мьолер беше отличен патолог и имаше остър като бръснач ум.

Фабел беше отцепил местопрестъплението, когато дойдоха криминалистите. По правилник пръв оглед правеше Браунер, без да пипа трупа, и чак след като екипът му приключеше, се включваше и Мьолер. Затова сега Мьолер стоеше свъсен като буреносен облак на входната врата.

Накрая Браунер излезе от стаята. Без да обръща внимание на Мьолер, той повика Фабел.

— Искам да видиш нещо, преди да го опаковаме за лабораторен анализ.

Браунер го отведе на местопрестъплението. Фабел трябваше да мине покрай трупа, като се провираше между криминалистите в предпазни гащеризони. Фотографът от полицията прибираше оборудването си и в стаята бе пълно с хора. Браунер го заведе при бюрото и му посочи лаптопа. На екрана се виждаше съобщение, изпратено наскоро по електронната поща. Беше същото, което се беше получило малко след единайсет снощи в полицейското управление и ги беше насочило към жилището. Убиецът не само го беше изпратил от компютъра на Анжелика Блюм, но и беше оставил лаптопа отворен, така че, щом дойдат, да го видят.

— Негодникът му с негодник!

Фабел усети как някъде от дълбините на душата му се надига черна ярост. Гордееше се, че винаги е спокоен и запазва самообладание, този тип обаче му беше влязъл под кожата и сега Фабел не се сдържа.

— Подиграва се с нас. Точно това е искал, представял си е точно такава сцена… как стоя в стаята с трупа на жената и чета за втори път тъпото му съобщение! — Фабел се обърна към Браунер. — Значи е бил тук около единайсет часа.

— Не е задължително. Съобщението е пратено с предварителна настройка на времето. Но има още нещо. — Браунер, който беше с латексови ръкавици, натисна предпазливо с пръст един от клавишите, после започна да отваря една по една папките. Всички бяха празни. — Странна работа — отбеляза криминалистът. — Кой сериен убиец ще си прави труда да влиза в папките на жертвата и да ги трие?

— Може ли да взема лаптопа, искам да го погледнат в техническия отдел.

— Чакай малко. Проверихме за пръстови отпечатъци, но искам да отворя клавиатурата. Компютърните клавиатури се състоят от точно толкова процепи, колкото и клавиши… под които се събират какви ли не неща. С повечко късмет можем да открием някой косъм или епителий на нашия убиец.

— Силно се съмнявам — отвърна посърнал Фабел. — Този тип не допуска грешки. Въпреки хаоса, който създава по време на убийството, го извършва едва ли не в стерилна обстановка. Не оставя нищо от себе си.

— Все пак си заслужава да опитаме — каза Браунер, като се постара да звучи насърчително, но не успя. — Може пък да ни провърви.

— Съмнявам се. Да кажа ли на Мьолер, че може да идва?

Браунер се усмихна.

— Вероятно да.

Докато вървеше към коридора, Фабел провери как е Ана Волф, която изглеждаше съвсем пребледняла с острата черна коса, скъпата спирала за мигли и огненото червило.

— Добре съм, шефе… съжалявам. Този път просто не издържах…

Фабел се усмихна, за да я успокои.

— Не е нужно да се извиняваш, Ана, случва се на всички ни. Така или иначе наказанието ти ще е достатъчно сурово: Браунер и останалите криминалисти от екипа няма да ти простят до гроб.

Вернер потупа Фабел по рамото.

— Направо няма да повярваш, Ян… знаем кога точно е дошъл убиецът, имаме и свидетелка.

— А описание?

— Да, и описание, макар и твърде приблизително.

Фабел направи нетърпелива физиономия.

— На долния етаж живее едно момиче — продължи Вернер. — На около трийсет години е, работи в рекламна агенция или в нещо, не по-малко значимо и важно. Та момичето има ново гадже. Ходили да спортуват във фитнес зала и към девет часа снощи се върнали тук. Останах с впечатлението, че приятелят на момичето си е правел устата за още една тренировка, този път от хоризонтален вид, но понеже е нов, не е бил поканен. Към осем и половина е спрял колата от другата страна на улицата. Седели са с момичето вътре на изгасен двигател, той очевидно се е опитвал да я убеди да го пусне в жилището си. Точно тогава са видели онзи тип, дошъл пеш. Не са забелязали кола, така че, и да е имало, той я е спрял някъде по-далеч оттук. Обърнали му внимание, защото точно преди да натисне звънеца, оглеждал дълго улицата първо в едната, а после и в другата посока. Момичето твърди, че дори е проверил през стъклената врата и входа.

— Значи го е разгледало добре.

— Да, доколкото е възможно от такова разстояние. — Вернер разлисти с рязко движение бележника си, за да провери какво точно е записал. — Висок и добре сложен. Момичето наблегна, че бил широкоплещест. Вписвал се напълно в квартала, бил добре облечен, в тъмносин костюм.

„Значи не е моят нисък и набит славянин със зелените очи“, помисли Фабел.

— Бил рус, с късо подстригана коса — допълни Вернер. — Но има още една важна подробност… момичето твърди, че мъжът носел светлосив шлифер, метнат над голям сак.

— Оръдията на труда — отбеляза горчиво и тихо Фабел.

— Момичето каза, че снощи е видяло за пръв път мъжа, а домоуправителят се сети само за един от живеещите тук, който отговаря на такова описание, но младата жена го познава по лице и се кълне, че не е той. При всички положения е видяла как нашият човек натиска звънеца на един от апартаментите, така че е изключено да живее в сградата. Остава ни да проверим още няколко апартамента, някои от които са празни, дотук обаче всички твърдят, че не са имали посетители, които да отговарят на описанието.

— Някой видял ли го е, когато си е тръгнал?

— Не. И никой не е чул боричкане или викове за помощ. Стените в сградата са дебели, но все някой е щял да чуе нещо.

— Не се заблуждавай от тази бъркотия тук, Вернер. Този тип е много хладнокръвен и обмисля всичко до най-малките подробности. Ще изчакаме цялостната аутопсия, но от състоянието на тила и сега можем да кажем, че жената е била мъртва или почти мъртва още преди да се свлече на пода. Негодникът очевидно се е представил за полицай, вероятно за мен, и я е оставил да го доведе дотук. Докато жената е била с гръб към него, той я е ударил с все сила по тила. Така си е осигурил цялото време на тоя свят, за да извади инструментите и да се заеме с работа.

Вернер се почеса по острата коса.

— Този тип наистина е чудовище, Ян. Явно никога не допуска грешки. Освен снощи. Не е огледал достатъчно добре улицата. Но не ни е оставил нищо, освен приблизително описание.

— Нека чуем какво имат да ни кажат Браунер и Мьолер. — Фабел стовари насърчително ръка върху огромното рамо на Вернер. — Може пък нашият приятел да е имал лош ден.

След като се върна в апартамента, Фабел видя, че патологът Мьолер още стои край трупа и си води записки. Обърна се към двамата криминалисти в гащеризони.

— Ако фотографът е приключил, можете да отнесете трупа в моргата.

Докато говореше, Мьолер забеляза Фабел и кимна. Явно се беше отказал от доста грубото си поведение и в очите му се четеше нещо като скръб. „Този тип извади от равновесие всички“, помисли си Фабел.

— Едва ли е нужно професионалното ми мнение, за да видите, че убийството е извършено по същия начин, както предишните две.

— Не — потвърди Фабел. — Убиецът ми е пратил електронно съобщение ей от онзи компютър там.

Мьолер поклати глава.

— И все пак за протокола ще кажа, че и за миг не се съмнявам, че това е дело на същия човек или същите хора. След като приключа с аутопсията, ще ти пратя, разбира се, заключението. Ела да видиш нещо.

Патологът се наведе и показа с върха на химикалката мястото, където плътта беше разрязана и ребрата издърпани. Фабел се доближи, за да разгледа по-добре. Имаше чувството, че е в касапница. „Съсредоточи се — заповтаря си той, — съсредоточи се, не гледай човека, гледай подробностите. Не се разсейвай.“ Но пак трябваше да хвърли доста усилия, за да преодолее гаденето.

— Виждаш ли къде нашият приятел е допуснал малка грешка? — Мьолер проследи с върха на химикалката чертата, образувана от дълбокия разрез, който беше направен под ъгъл спрямо основната рана, нанесена с ножа. — Личи формата на острието — то е широко и дебело, по-скоро като на къс меч или на много тежък ловджийски нож. По време на аутопсията ще направя няколко снимки.

Фабел си пое бавно въздух, после каза:

— Това единственото отклонение от основния разрез ли е?

Мьолер се почеса по прошарената брада.

— Да… Точно там е работата. Не става въпрос за нападение, извършено набързо. Убиецът е разполагал с време. — Патологът посочи тила на Анжелика Блюм. — Отново смъртоносната или почти смъртоносна рана на тила, която и този път е нанесена с много тежък инструмент, отново дисекцията, за да стигне до белите дробове и да ги изтръгне… това му е нещо като запазена марка.

— Страхотна запазена марка, няма що — каза Фабел.

Мьолер не отговори веднага. Беше приклекнал и се изправи със стон. Погледна трупа, но така, сякаш не го виждаше, а се взираше отвъд него.

— Този тип има огромна физическа сила, най-меко казано. За да разтворят тялото, хирурзите използват пила и щипци, с които раздалечават ребрата. А този приятел разрязва жертвите си с изумителна точност и после изтръгва ребрата. Наистина е много силен.

В стаята влезе Мария, която повика Фабел:

— Шефе!

Той отиде с нея в хола. Там с екипа си беше Холгер Браунер.

— Погледни — подкани той Фабел, като посочи масичката. — Какво виждаш?

Фабел се взря в големия правоъгълник светло дърво. Изглеждаше масивно и скъпо. Фабел сви рамене.

— Нищо, освен масичка.

— Точно така, масичка — потвърди Браунер. — И по нея нищо. Никакви пепелници, керамични съдове, книги. — Криминалистът вдигна един от мощните ръчни прожектори на екипа. Той окъпа масата със студена бяла ослепителна светлина. — Виж тук… — Браунер се наведе и описа квадрат върху плота. — Тук е имало нещо. И тук. — Нарисува с пръст кръг в другия край на масата. — Тук също. — Браунер изключи прожектора и се извърна към прозореца, който беше скрит зад спуснатите щори. — Тези прозорци са невероятни, нали? Проверих с компаса: стаята е обърната точно на юг. През целия ден в нея има дневна светлина. Така обстановката е много ведра и приятна.

— Ти, Холгер, да не си решил да си сменяш професията и да ставаш брокер на недвижими имоти? — учуди се Фабел.

Криминалистът се засмя.

— Със сигурност ще печеля много повече. Но не… просто искам да ти обясня, че от светлината мебелите избеляват. Включително дървото. На тези по-тъмни петна по масичката Анжелика Блюм е държала книги или някакви други неща… които са били там почти през цялото време.

— А сега ги няма.

— Точно така. И според мен не ги е махнал нашият извършител.

Браунер отиде при каменната камина, която работеше на газ. Взе от горната рамка три сложени една върху друга книги и ги премести върху масичката. Корицата на най-долната запълни малко по-тъмния правоъгълник, който патологът беше показал. После Браунер взе от високата маса зад Фабел кръгъл керамичен съд. Той също запълни сянката върху масичката.

— Нашият приятел внимава много да остави всичко, както го е заварил. Моето предположение е, че Анжелика Блюм е разчистила малката масичка, за да сложи нещо върху нея. Някакви документи или папки. И каквото е било на масичката е взето от убиеца. Той обаче не е знаел какво е имало преди това на нея.

— Доколкото разбирам, твърдиш, че краде разни вещи като трофеи?

— Не, Ян. — Гласът на Браунер изведнъж прозвуча по-напрегнато. — Според мен този тип не е сериен убиец психопат, който подбира случайно жертвите си. Повечето серийни престъпници психопати наистина си взимат нещо за спомен, като се почне от лични вещи и се стигне до вътрешни органи. Докато трофеите на това приятелче винаги са някакви документи. Помниш ли, попита ме дали сме намерили в жилището на второто момиче някакъв дневник или бележник с уговорените срещи? И онова, което всъщност ме кара да се замисля, е, че нашият човек е изтрил всички файлове в компютъра. Обзалагам се, че ако се разтърсим, ще установим липсата на още файлове и папки. Жената е била журналистка, нали?

Фабел кимна.

— Работила е на свободна практика, нали? В кабинета в съседната стая.

— Предполагам — потвърди Фабел.

— В такъв случай прегледай архива й. Сигурно и там липсват някои неща.

Фабел премести поглед от Браунер към Мария, после и към Вернер, който беше дошъл при тях в хола и бе чул основната част от теорията на Браунер.

— Твърдиш, че тук има някакви скрити, обективни подбуди, така ли? Този тип със сигурност е психар…

Браунер сви рамене.

— Нека каже криминалният ви психолог, но да, съгласен съм, че убиецът е психопат. Това обаче не означава, че се вписва в портрета на серийния убиец. Чувал ли си за Иван Грозни?

— То оставаше да не съм чувал.

— Иван Грозни е обединил Русия. Той е баща на народа. Превърнал го е от сбирщина феодални владения в обединена държава. Такива са били неговите подбуди. Но освен че е бил монарх и пълководец, Иван Грозни се е вписвал напълно в описанието на серийния убиец психопат: свито, кротко, чувствително дете, което от съвсем невръстно било малтретирано. Още като дете започнал да изтезава и да убива малки животни. Първия човек убил едва тринайсетгодишен. След това извършил безброй изнасилвания и убийства, изтезавал хора по неописуем начин… слагал ги в нагорещена мазнина и във вряла вода, набучвал ги на кол или ги давал за храна на дивите зверове. Тук говорим за хиляди изнасилвания и за стотици убийства, извършени собственоръчно от Иван Грозни. — Браунер кимна по посока на съседната стая. — Дори имал вкус към ритуалите. Имал войска главорези наемници — така наречените опричници. Създал я едва ли не като свещен орден, оглавяван от него. Те изнасилвали, изтезавали и осакатявали жертвите като пародия на богослужението в руската православна църква.

— Какво искаш да кажеш, Холгер?

— Само че Иван Грозни очевидно е бил психопат. Всъщност социопат, който не е изпитвал и сянка от състрадание към жертвите си. Същевременно обаче е бил изключително умен човек и най-страшните му престъпления са извършени в строго определени рамки. Иван Грозни е използвал психопатията си като средство да всява ужас и да заздравява властта си в държавата и сред народа. Мисълта ми е, че неговото социопатско поведение е било не цел, а средство за постигането нададена цел. Той е направлявал психопатията си, за да осъществи своята стратегия и да постигне задачите си.

— И ти смяташ, че тук става въпрос за същото, но в по-малък мащаб? — попита Фабел.

Всичко, което беше казал Браунер, съответстваше на онова, в което и Фабел лека-полека се убеждаваше след второто убийство.

— Да, но всъщност искам да подчертая, че твоят убиец се прикрива с психопатията си. Иска да ти внуши, че това са произволни злодеяния, за да прикрие истинските си цели.

— А какви са те? — попита Мария, която се беше свъсила и гледаше повърхността на масичката, сякаш за да види какво е махнато от нея. — Той убива една журналистка и както смятаме, отнася част от документацията й.

— Неща, свързани със статия, върху която тя е работела. Вероятно ги е сложила върху масата, за да прави справки — добави Вернер.

— Убива журналистката, за да унищожи и статията?

Мария вдигна очи и се извърна към Фабел.

— Възможно е. Но не се връзва с другите убийства. На проститутка и на юристка.

— Може и да се връзва — възрази Вернер, — а ние още да не знаем как. В края на краищата не знаем почти нищо за мъртвата проститутка. Дали тя няма нещо общо с материала на Анжелика Блюм? Например да е забъркана в сексуален скандал?

— Анжелика Блюм не е работела за жълтите издания, но ако в този сексуален скандал са замесени и политици, може би си прав. — Фабел потърка отчаяно брадичката си, сякаш това щеше да ускори мисловната му дейност. — Просто трябва да разберем коя е била Моник. И да се върнем към случая Кастнер. Трябва да прегледаме по-внимателно личната й документация. Не проучихме и професионалните й дела, защото решихме, че е убита случайно. Трябва да се върнем отново на случая. Мария… нали ще се заемеш с това? Знам, възложихме ти да установиш самоличността на втората жертва, но ми се иска да поемеш и Кастнер.

— Разбира се, шефе — отвърна тя без особен ентусиазъм.

Фабел очакваше Вернер да се зарадва, че не са го възложили на него. Но се излъга. Знаеше, че не му е особено приятно, задето Мария получава такива отговорни задачи, но сега не му беше до това да се упражнява в добро управление на екипа.

— Ти, Вернер, проучи професионалните контакти на Анжелика Блюм и виж дали можеш да установиш върху какво е работила. И нека проверим дали още някой тук не е зърнал тайнствения ни посетител.

Браунер се намеси отново.

— Между другото, Ян, открихме пръстови отпечатъци на още един човек.

— Виж ти! — вдигна вежди Фабел.

— Не бързай да се радваш. Има ги навсякъде, някои са нови, други са по-стари и са по-трудни за снемане, но съм сигурен, че са на същия човек. Някой, който от известно време е познавал добре жилището на госпожа Блюм. Съмнявам се да са на нашия приятел.

Изведнъж Фабел се почувства капнал и изнемощял, сякаш адреналинът беше секнал и умората и отпадналостта го бяха застигнали телом и духом. Той се върна в кабинета на Анжелика Блюм.

Погледна обезобразеното й тяло. Патолозите бяха разгънали чувала и се готвеха да сложат трупа в него. Фабел загледа как вдигат ципа на чувала с останките на жената, която на няколко пъти се беше опитвала да се свърже с него. Той беше сметнал за излишно да отговаря на обажданията, защото имаше да провежда важно разследване на убийство. Сега журналистката се беше превърнала в част от това разследване. Фабел знаеше, че буцата, заседнала като олово в гърдите му, е вина. Заговори на жената, която вече не можеше да го чуе:

— Е, госпожо Блюм, ще се постарая да разбера какво толкова искахте да ми кажете.

Неделя, 15 юни, 9:45 ч. сутринта

Харбург, Хамбург

Ханзи Краус приличаше по-скоро на хрътка, отколкото на човек: дребен и неугледен, торба кости, които се крепяха от сивкава, изсъхнала кожа. Навремето очите му в дълбоките очни кухини върху изпитото като муцуна на гризач лице бяха воднистосини, но сега бяха помръкнали, безжизнени и синкавосиви от петнайсетте години, през които се беше тъпкал с чудовищни количества хероин. Ханзи лежеше на мръсния дюшек без чаршаф, който смърдеше на застояло и нечистотии, миризма, която не забелязваше главно защото я носеше постоянно със себе си. Лежеше, подпрял главата си на свитата в лакътя ръка, а с другата държеше цигарата до тънките устни.

Искаше да се почувства щастлив. И то час по-скоро. Знаеше, че болката, зараждаща се в изпосталялото му тяло, не след дълго ще стане непоносима. А за да се почувства щастлив, трябваше да плати, той обаче нямаше пари. Макар и да беше редовен клиент, който купуваше големи дози, доставчиците едва ли щяха да му отпуснат някаква форма на кредит. Мръсни турци! Но възможностите на Ханзи да се спазари най-неочаквано се бяха увеличили значително. Той свали крака от леглото и приседна на края му. Стиснал очи, за да не му люти от тютюневия дим, бръкна и с двете ръце под леглото. Вързопът още си беше там. Ханзи стоя така няколко минути, заслушан в звуците, раздаващи се из приюта: кашлица като на туберкулозен долу, радиоприемник в съседната стая. Ханзи издърпа малкия вързоп, омотан в два-три мръсни парцала, и го сложи на дюшека. Отметна внимателно плата, изпод който се показа лъскав деветмилиметров автоматичен пистолет. Ханзи не разбираше нищо от оръжие, но въпреки това знаеше, че това тук е по-особено. Изглеждаше скъпо. Отстрани беше украсено с множество декоративни мотиви, по които май беше инкрустирано злато. Явно беше произведено някъде в чужбина: името на завода беше написано на кирилица — на руски или на нещо подобно, помисли си Ханзи, — виждаше се и цифрата дванайсет. Ханзи отново намота парчето плат около пистолета, като внимаваше да не го докосва: не искаше да се забърка в онова, което беше сполетяло клетника край плувния басейн.

Беше се случило по-предната нощ. Ханзи беше отишъл да си купи от турчина дрога. Често сключваше „сделките“ си на изоставения плувен басейн. Стига да имаше достатъчно пари в брой, купуваше повечко хероин, част от който препродаваше. Турците нямаха нищо против, стига да не го правеше често или да нагазваше в техни води. В петък Ханзи нямаше толкова пари и си купи доза само за себе си. Турчинът си тръгна, за да продължи обиколката, когато Ханзи усети, че трябва веднага да се облекчи. Беше свикнал, че пристъпите запек, при които стомахът го присвиваше ужасно, се редуват с разстройство, нещо обичайно при заклетите наркомани. Тъкмо се облекчи на пода, когато чу автомобила. Не видя предупредителната мърдаща светлина на фаровете — очевидно бяха угасени. Години наред Ханзи беше живял по улиците и това бе развило у него някакво шесто чувство, подсказващо кога да се направи на невидим, затова вдигна дънките, закопча ги припряно и се шмугна зад вратата, откъдето навремето къпещите се в басейна бяха влизали в съблекалните.

Инстинктът не го подведе. В сградата на плувния басейн влязоха трима мъже: един по-възрастен, един млад, който приличаше на културист, и някакъв клетник с платнена торба на главата и ръце, вързани на гърба. В този миг Ханзи разбра, че са дошли трима, но ще си тръгнат само двама. Загледа ги през полукръга на прозореца върху оцелялото крило на двойната врата. По-младият мъж, който беше с ръкавици и в едната ръка стискаше пистолет, а в другата — електрическо фенерче, дойде при вратата. Ханзи успя да се дръпне в последния момент — внимаваше да не се спъне или да не вдигне шум, като настъпи някой от многото боклуци по пода, и се пъхна в онова, което бе останало от една кабинка. По-младият мъж огледа с фенерчето съблекалнята, за да се увери, че няма никого. Ханзи издиша бавно въздуха. Чу, че по-възрастният мъж казва нещо, и се върна предпазливо при вратата. Бяха накарали онзи тип с торбата на главата да коленичи край басейна и Ханзи чу как той крещи: „Не!“ После се видя искра и пистолетът гръмна. Ханзи очакваше блясъкът да е по-ярък и гърмежът — по-силен, но забеляза, че оръжието изглежда по-дълго от обикновено. Заглушител. Чу се кънтящо потропване, когато гилзата падна на напуканите плочки.

Двамата мъже си тръгнаха, без да бързат. Тогава Ханзи видя, че правят възможно най-странното нещо. Преди да излязат, вдигнаха капака на старата боклукчийска кофа при вратата и по-младият пусна вътре пистолета. Очевидно не се притесняваха, че оръжието, с което бе извършено убийството, ще бъде намерено. На неколкостотин метра оттам имаше изкуствен канал, който вероятно служеше за хранилище вече на десетки улики и веществени доказателства. Да хвърлиш оръжието тук, означаваше да очакваш то да бъде намерено. И след като мъжете си тръгнаха, Ханзи нямаше нищо против да го направи.

Сега имаше какво да предложи вместо пари в брой. Знаеше наизуст номера на клетъчния телефон на турчина, знаеше и че сега има най-голяма вероятност да го намери. Ханзи стана от леглото и облече стария шинел, който носеше в дъжд и пек, зиме и лете. Взе старателно сгънатия вързоп и го пъхна в широкия джоб на шинела. Не му се искаше да носи със себе си оръжието, но знаеше, че каквото и да остави в приюта, то има навика да изчезва.

Отиде на стълбищната площадка и слезе по паянтовото стълбище на улицата, като се опита да си спомни къде е най-близкият уличен телефон, който не е разбит от хулигани.

Понеделник, 16 юни, 10:05 ч. преди обяд

полицейското управление на Хамбург

Фабел стоеше край масата от черешово дърво в заседателната зала и чакаше другите да седнат. Обърна се към дъската отзад. Върху нея отразяваха хода на разследването и сега тя бе запълнена с нови подробности. Имаше карта на Хамбург и на околността, върху която със знаменца бяха отбелязани двете места в Хамбург, където бяха извършени убийствата, и третото, където беше намерен трупът на Урсула Кастнер.

Снимките, които криминалистите бяха направили на обезобразеното тяло на Анжелика Блюм, бяха закачени до фотографиите на двете предишни жертви. До копията на електронното съобщение, получено от убиеца, бяха залепени копия на страници от научни трудове, посветени на обредите на викингите. В средата на бялата дъска Фабел беше написал имената на трите жертви, като втората беше обозначена само с „Моник?“. Отгоре беше добавил „Синът на Свен“ и думите „Кървавият орел“. Отдясно името „Ханс Клугман“ беше свързано с насочена нагоре стрелка с „Арно Хофкнехт“, който на свой ред беше свързан с друга стрелка с „Улугбей — Йелмъз“. След това Фабел беше написал „украинци“ също с въпросителен знак. От другата страна беше сложил имената на двете отвлечени и изнасилени жертви и между тях и думите „Кървавият орел“ беше прокарал черта, прекъсната от думите „одинистки култ?“

На масата пред Фабел беше сложена папката с документите по случая, към които той беше добавил разказа на професор Дорн и предварителното заключение на криминалистите и на патолога за убийството на Блюм. Върху папката беше оставен сложеният в найлонов плик клетъчен телефон, който бяха иззели от жилището на Клугман. Всички от основния екип на отдел „Убийства“, без Мария Клее, се бяха събрали около масата от черешово дърво: Фабел, Вернер Майер, Ана Волф и Паул Линдеман. Фабел се подразни, че Мария я няма.

— Отиде да проверява нещо — обясни Вернер. — Обеща да не се бави много.

Освен хората от отдела присъстваха и петима-шестима други следователи, които Ван Хайден беше привлякъл да помагат в разследването. Фабел се беше свързал по телефона със Сузане Екхарт и тя също беше дошла на заседанието. В другия край на масата Ван Хайден слушаше невъзмутимо, докато Фабел излагаше накратко разговора си с Дорн. След като приключи, първа се обади Сузане Екхарт.

— Виждам, че професор Дорн се е възползвал от опита си на историк, но защо се е запалил толкова по любителската психология? Той смята, че начинът, по който са извършени убийствата, наподобява този обред, свързван с жертвоприношенията, но доколкото виждам, се е опитал да състави и портрет на убиеца.

— От доста години професор Дорн работи с извършители на тежки престъпления — обясни Фабел.

— Това обаче едва ли му дава нужните познания, за да…

Фабел се извърна и се вторачи в очите на Сузане. В гласа му прозвуча студена стоманена нотка.

— В университета, Дорн ми преподаваше европейска история. Дъщеря му Хана беше отвлечена, изтезавана, изнасилена и убита. Преди около двайсет години. Момичето беше на двайсет и две години. Смятам, че професорът познава… — Фабел затърси точната дума. — Че познава по-отблизо убийствата, отколкото ние с вас.

Все пак не спомена, че по онова време е ходел с Хана Дорн. Виждаха се едва от половин месец. Тъкмо бяха стигнали прага между колебливата плахост и близостта, когато някакъв с нищо незабележим трийсетгодишен санитар на име Лутгер Фос я беше отвлякъл направо от улицата, докато тя се прибираше от среща с Фабел. В полицията го попитаха защо не я е изпратил до тях. Той отново и отново си задаваше същия въпрос и отговорът, че е имал да учи, все не му се струваше особено убедителен. Беше се дипломирал още преди съдебния процес. Веднага след него беше постъпил на работа в полицейското управление на Хамбург.

Неловкото мълчание беше нарушено от Ван Хайден.

— Доколко правдоподобно е всичко това, доктор Екхарт? Смятате ли, че този психопат вярва в небивалиците за „Кървавия орел“?

— Възможно е. Определено. И това обяснява религиозния дух на електронното съобщение. Но ако е вярно, значи имаме пред себе си много по-сложна психопатия. Според мен този човек обмисля предварително всичко до най-малките подробности. А това означава, че не оставя почти нищо на случайността.

Фабел въртеше между пръстите си молив. Въздъхна и го метна на масата.

— Което на свой ред означава, че има по-малка вероятност той да допусне грешка и да ни насочи по някаква следа. Както вече подозираме, религиозните подбуди означават, че този човек е предприел нещо като кръстоносен поход… освен ако всичко това не е димна завеса.

— В смисъл? — попита Сузане.

— И аз не знам точно. Не се и съмнявам, че нашият човек вярва в тези небивалици, но не е изключено подбудите му да са други и по този начин да ги прикрива. Защо е изтрил всичко в компютъра на Блюм? И защо е взел папките? И други са на това мнение.

Той им обясни накратко какво му е казал Браунер.

— Доктор Екхарт! — възкликна Ван Хайден в очакване да чуе мнението й за предположението на Фабел.

Сузане се свъси.

— Възможно е. Хора с подбуди да убиват често ги „разкрасяват“, за да ги вместят в друг психологически дневен ред. — Тя се извърна отново към Фабел. — Смяташ, че може би има разграничение между подбуди и начин? Че чрез убийството извършителят му извлича не само наслада и получава психологическо удовлетворение?

— Точно така.

— Възможно е. Не мога да твърдя, че истината е такава, но не е изключено.

Вратата на заседателната зала се отвори. Вътре влезе Мария Клее, която стискаше дебела папка и се извини, че е закъсняла, макар че не изглеждаше притеснена, обратното, имаше доста самодоволен вид. Фабел замълча и я изчака.

— Можем за проверим дали е така само като установим още факти — продължи той. — Длъжни сме да проникнем по-надълбоко. Трябва да намерим Клугман и да разберем какво крие от нас. Ако има някаква връзка между жертвите, трябва да установим каква е. Има ли надежда да открием Клугман?

— Не, шефе — отговори Ана Волф. — Съжалявам. Клугман очевидно знае как да се крие. Държим под око приятелката му Соня, но той не се е опитвал да се свърже с нея.

Фабел потърка с палец и показалец брадичката си.

Държа да отделим повече внимание на връзката с одинизма. Разполагам с едно име — Храма на асатру, което трябва да се провери. Не е зле, Вернер, да посетиш още веднъж господин Максуейн и да го попиташ къде е бил по времето, когато е убита Анжелика Блюм.

— Мислиш, че може да го е извършил той ли?

— Нямахме време да го поставим под наблюдение, а той донякъде отговаря на описанието, което даде съседката на Блюм. Но ако то е вярно, косата на Максуейн е прекалено тъмна. — Фабел замълча и се замисли. Върху лицето му се изписа горчиво раздразнение. — Няма как да установим дали има връзка между трите жертви, ако не знаем самоличността на едната от тях. Абсолютно задължително е да разберем коя е „Моник“. Това сега е най-важно. Със сигурност някой някъде знае коя е тя.

Мария Клее остави шумно върху масата папката, която беше донесла. Всички погледнаха към нея: беше грейнала в усмивка, нещо, което не правеше често.

— Аз знам коя е.

— Моля? — възкликнаха в един глас Ван Хайден и Фабел.

— Знам коя е „Моник“. И трябва да ти кажа, шефе, че това е бомба със закъснител. — Мария се извърна предизвикателно към Ван Хайден. — Някой някъде укрива сведения, които са изключително важни за разследването.

— За бога, Мария, казвай коя е жената — подкани с напрегнат, писклив глас Фабел.

Дотук това беше най-големият пробив в разследването.

— Жертвата се казва Тина Крамер. На двайсет и седем години. — Тези простички думи на Мария сякаш нажежиха спарения въздух в заседателната зала. — Добрата новина е, че установих самоличността й. Лошата е как го направих.

— Давай по същество, Мария — подкани пак Фабел.

— Както знаете, проверих пръстовите й отпечатъци тук при нас и в архива на Вътрешното министерство. По-точно в криминалните досиета. Не открих нищо. Затова разширих обхвата и включих и пръстовите отпечатъци, които не са на престъпници с влезли в сила присъди.

— Но така остават само отпечатъците на хората от полицията…

Още преди да е довършил изречението, Ван Хайден млъкна и изражението му се промени.

— Именно… — потвърди Мария.

Тя отвори рязко папката и извади портретна снимка с размерите на писмо. Заобиколи масата, мина зад Фабел и закачи с кабарче снимката на дъската, до думата „Моник“, която Фабел беше написал. Удари я с длан, сякаш за да я залепи неизличимо върху дъската, където отразяваха хода на разследването. Взе гъбата и изтри името „Моник“, после написа с червен флумастер „ТИНА КРАМЕР“. Фабел се изправи и се взря в лицето върху снимката: същото, както върху фотографията, направена в моргата. Косата беше по-тъмна, отколкото той я помнеше, и беше пригладена назад. Младата жена беше облечена в служебна риза с цвят на горчица, със зелени еполети. Фабел чу как зареденото с напрежение мълчание в помещението се взривява и прераства в оживен разговор. Накрая той се обърна към Мария.

— Господи, не мога да повярвам… Тя е от полицията?

— Да. Поне донякъде. Работи… — Мария се поправи: — Работела е към управлението в Хановер. Била е с чин комисар. Доколкото разбрах, е родом от Хамбург и — обърнете внимание — е била прикрепена към отдел „Подривна дейност“, или ПД, тук в нашия град. — Мария плъзна поглед по доклада в папката. — И това с пръстовите отпечатъци не е издънка на администрацията. През 1995 година жената е влязла в отряда за бързо реагиране в Хановер. При опит за кражба на камион със специално предназначение е избухнала престрелка между крадците и отряда. Тя е била ранена в крака. В дясното бедро. Със сигурност е нашето момиче.

— И е работила в отдел „Подривна дейност“? — попита студено и безизразно Фабел, след като се извърна към Ван Хайден.

— За пръв път чувам! — Ван Хайден направи физиономия и махна с ръка, сякаш отхвърляше обвинението. — А и няма откъде да знам. ПД е относително самостоятелен отдел… но за бога, ще направя всичко възможно да разбера кой е разрешил без мое знание и съгласие.

— Искам да си изясня какво представлява този отдел — намеси се Сузане. Той се занимава главно с борбата с международния тероризъм, нали?

— Да — потвърди Мария. — Създаден е съвместно от полицейското управление, от Министерството на вътрешните работи, от Федералната разузнавателна служба и американското ФБР. Основната му цел е да събира разузнавателни данни.

— И вероятно провежда операции под прикритие — допълни Фабел. Той се извърна към Мария. — Жената още ли се води към отдел „Подривна дейност“?

— Да. Зачислена е към него преди повече от година.

Ван Хайден и Фабел се спогледаха. Но не те, а Вернер изрази онова, което двамата мислеха.

— Точно преди Клугман да бъде уволнен от отряда за бързо реагиране. Жертвата…

Той погледна към Мария.

— Тина Крамер.

— Та жертвата Тина Крамер — продължи Вернер — е офицер от отдел „Подривна дейност“, строго поверителна служба за борба с тероризма и за събиране на разузнавателни данни, освен това е работила в полицията. Клугман също е бил в отряда за бързо реагиране.

Мария Клее се върна на мястото си край масата, облегна се на стола и прокара длани през късата си руса коса.

— Трябва да добавим, че е имало скрита видеокамера и че каквото се е записало на нея, е изчезнало от местопрестъплението. И всичко това съвпада по време с убийството на един от кръстниците на организираната престъпност. — Тя се наведе напред, преплете пръсти и се облакъти. — Помните ли, онзи път ми се стори, че познавам отнякъде Клугман?

— Да… Господи, точно така — потвърди Фабел. — Но не успя да се сетиш откъде.

— Тази мисъл не ми даваше мира. И все не можех и не можех да се сетя. Но след като разбрах коя е била Тина Крамер, реших да проверя досието на Клугман в Министерството на вътрешните работи. И сигурно вече се досещате, че данните, които се пазят в Централния архив, не съвпадат с данните в служебното му досие в полицейското управление на Хамбург. Датите се разминават. Особено за уволнението му от армията. Демобилизирал се е половин година по-рано, отколкото пише в досието му тук, и е отишъл на много любопитно място.

— Къде?

— Вайнгартен.

Върху лицето на Фабел се появи горчива многозначителна усмивка.

— Ами да! Трябваше да се досетя. Разузнавателната школа към НАТО?

— Именно.

Ван Хайден каза нетърпеливо:

— Фабел!

И показа с ръка, че не разбира.

— Сега ги знаем само по инициалите, толкова са много, че човек може да се обърка. — Той се отпусна тежко на стола и метна молива на масата. — Хората от ГГО-9 се обучават именно в Разузнавателната школа към НАТО във Вайнгартен. Това е елитна част за борба с тероризма, която поне на хартия се състои от полицаи и се числи към Федералната гранична полиция. Въпреки това нашите братовчеди от Британското военно управление за борба с тероризма пращат свои офицери, които да обучават кадрите на ГГО-9.

— Още щом прочетох това, и всичко си дойде на мястото — включи се отново Мария. — Срещала съм Клугман на семинар във Вайнгартен. По едно време и аз бях прикрепена към отряда за бързо реагиране. Разменихме си само две-три думи, не го познавах по име. Той беше с бръсната глава и много по-слаб. Но съм готова да се обзаложа на едномесечната си заплата, че беше именно Клугман. — Тя стисна устни, които се превърнаха в тънка права черта. — Това е някаква специална операция. Клугман е агент под прикритие, използва възможно най-много от истинската си биография, за да звучи правдоподобно. Тина Крамер е била човекът му за свръзка. Има фалшива самоличност и не е под дълбоко прикритие.

Фабел въздъхна тежко.

— Точно така! Да го вземат мътните! Именно това бях започнал да си мисля и аз. И какво излиза, нашият така наречен сериен убиец, който подбира уж случайно жертвите си, е убил федерален агент под прикритие! Ама че съвпадение! Сега трябва да се върнем към първото убийство на юристката и да проверим дали има някаква фактологична връзка между нея и полицайката. А след това да ги съпоставим и двете с Анжелика Блюм. — Той се извърна към Ван Хайден. — Май ще се наложи, господин началник на управление, да изритаме някого яко по задника. Затънали сме до гуша в изкормени жени, а тези малоумници ми се правят на Джеймс Бонд. Бяха длъжни веднага след убийството да ни съобщят кое е момичето.

— Ето го обяснението за онзи дванайсетминутен разговор с несъществуващия телефонен номер — намеси се и Вернер.

Фабел стовари ръка върху масата.

— Господи… прав си! Клугман явно се е обаждал за инструкции. Онази нощ клетникът наистина е бил в шок. Заварва жената за свръзка накълцана на кайма и се обажда на шефовете си, за да получи нареждане какво да прави. Те му казват да съобщи в полицията, но да остане под прикритие. Кретени! — Той се извърна отново към Ван Хайден. — Това е възпрепятстване на разследването и укриване на улики. Ще настоявам някой наистина да отиде зад решетките. Имам ли подкрепата ти?

Фабел очакваше Ван Хайден да се смути от такъв въпрос, зададен пред целия отдел. Но лицето му остана напрегнато и твърдо, белязано от решимост.

— Ще направя всичко възможно да получиш каквото е нужно, господин главен криминален комисар.

Фабел му благодари с кимване. Ван Хайден може да беше всякакъв, но беше честен и почтен полицай. Фабел се обърна към двамата си подчинени.

— Браво, Мария, справила си се страхотно. Ти също, Вернер… че се досети за телефонната връзка.

— И понеже стана дума за телефон… — каза Ван Хайден, след което притегли апарата в залата и натисна бутона на секретарката си. — Свържи ме с главен комисар Валенщайн от отдел „Подривна дейност“…

Фабел му замаха припряно да не се обажда. Ван Хайден затвори и отмести апарата.

— Какво си намислил, Фабел?

Той изсипа клетъчния телефон на Клугман от найлоновия плик за веществени доказателства. Погледна въпросително към Ван Хайден и той му кимна отсечено и угрижено. Фабел включи телефона и провери кой е последният номер, с който е говорено, после го набра на апарата в залата. След три позвънявания вдигнаха, но и този път не казаха нищо.

— Обажда се главен криминален комисар Фабел от отдел „Убийства“ към полицейското управление на Хамбург. Чуйте ме много, много внимателно и предайте каквото ще ви кажа на шефовете си. Операцията ви е провалена напълно. Знаем за Тина Крамер и за другия агент. — Фабел нарочно не спомена името на Клугман: той още се укриваше и ако Фабел бъркаше в предположението си за човека в другия край на линията, щеше да допусне пагубна грешка. — Сега съм заедно с началника на управление „Тежки престъпления“ Ван Хайден, двамата смятаме да напишем изчерпателен доклад до кмета и до Министерството на вътрешните работи. — Фабел спря отново. Човекът в другия край на линията продължаваше да мълчи, но не затваряше. Сега в гласа на Фабел се появи по-твърда, по-остра нотка. — Агентът ви е в опасност, човекът за свръзка е отстранен. Каквото и да сте се надявали да постигнете, то вече е неосъществимо. Сега единственото, което правите, е да възпрепятствате разследването на тежки убийства. Ако не съдействате напълно прозрачно на разследването ни, ви обещавам, че ще се постарая да се предявят обвинения към хората, които отговарят за операцията.

Последва цяла вечност тишина, после се чу отговорът на женски глас:

— Нашият агент задържан ли е?

Фабел погледна насъбралите се около масата едва ли не победоносно:

— Не. Още е на свобода. Издирваме го. С кого разговарям?

Жената не обърна внимание на въпроса.

— Загубихме връзка с агента. Много ви моля, съобщете ни, ако го откриете. На този номер. В най-скоро време някой ще се свърже с вас, господин главен криминален комисар.

Жената затвори. Фабел се засмя горчиво.

— Винаги съм смятал, че Клугман крие нещо. Но и през ум не ми е минавало, че го прави от благородни подбуди.

— Още се води полицай, така ли? — попита Вернер.

— Да. Не знам на чие подчинение е, но общо взето, се досещам. При всички положения ще разберем много скоро…

Никой не каза нищо. Сякаш не забелязваха колко нелепо е всичко: помещение, където във въздуха витае почти осезаемо напрежение и което е пълно с полицаи, вперили като онемели очи в клетъчния телефон на изчезналия агент под прикритие. Минаха няколко минути. После стаята се огласи от припряното електронно звънене на телефона. Всички подскочиха.

Беше ред на Фабел да помълчи, след като вдигна слушалката и натисна с палец бутона.

— Главен комисар Фабел ли е?

Той веднага позна колебливия глас в другия край, но не му беше до любезности — беше твърде разстроен.

— До един час бъдете в кабинета ми, полковник Фолкер.

После затвори.

Отне му само двайсет минути да разпредели задачите и да приключи съвещанието в заседателната зала. Зачака в кабинета си. Включи телефона си на гласова поща и каза на Вернер и Мария, че му трябват няколко минути, за да се съсредоточи за срещата с Фолкер. Искаше да подреди разхвърляните си мисли, фактите и предположенията, разпилени от удара, който беше нанесло разкритието коя всъщност е втората жертва. Фабел погледна през прозореца към парка Винтерхудер и града зад него. Но не видя нищо. Съзнанието му беше в зоната на здрача: в онзи сивкав полусвят, който Йелмъз беше описал и където пространството, заето от правоохранителите, е разположено между закона и целесъобразността и е обвито в сенки и мъгла.

Не е лесно да си германец. Носиш свръхбагажа на недалечната история, докато останалите европейци пътуват със сравнително малко багаж. Десетвековната култура и постижения са били засенчени от дванайсетте години в средата на XX век, дванайсет години, в които най-ужасното зло е ставало всекидневие. Именно тези дванайсет години са се превърнали за света в определение за германец, пак по тях повечето германци оценяват самите себе си. Сега не вярват на германците. А и самите те вече няма никога да си повярват.

За отделния германец това недоверие има свой фокус, проявление в живота на Германия, което носи някакъв несъзвучен, тревожен отзвук. За някои този фокус е географски: в Северна Германия не вярват на сънародниците си от Южна Германия заради тяхната ограниченост, западните германци, или Wessis, не вярват на Ossis, източните германци, защото се страхуват, че нацизмът е бил замразен в дълбокия фризер на комунизма и сега започва да набира сила. За други фокусът е поколенчески: демонстрантите от 1968 и 1969 година, опълчили се срещу военното поколение и традиционната германска закостенялост, новото поколение, което си говори помежду си на Du^[3] вместо на Sie^[4] и така преобразява самия немски език и го прави по-свободен и не така тежък.

За Фабел фокус на недоверието беше скритата държавна машина: дълбоко заложените вътрешни органи на една нова демокрация, присадена от издъхващия диктаторски режим. И точно в средата на този фокус, под прожекторите на недоверието, изпитвано от Фабел, беше Федералната разузнавателна служба, или ФРС.

Тя е създадена през 1965 година като част от механизмите на студената война и в противовес на източногерманското Щази. Пръв директор на ФРС е генерал Гелен. Истината е, че Разузнавателната служба е възникнала веднага след края на Втората световна война като „Организацията на Гелен“. Гелен е генерал от Абвера, нацистката разузнавателна служба, внедрявала шпиони във Великобритания, Съединените щати и навсякъде по света. Към Абвера е и контраразузнаването, което издирва агенти на Съпротивителното движение и на антифашистката коалиция в окупирана Европа. При изпълнение на задълженията си Абверът проявява почти същата жажда за изтезания, както Гестапо или СС. След войната американците са изправени пред нова заплаха — съветския комунизъм, а се оказва, че не разполагат с разузнавателна мрежа, обърната на изток. Затова пък познават хора с такава мрежа: германците. Така в Пулах, недалеч от Мюнхен, е създадена „Службата за икономическо развитие на Южна Германия“ и за неин ръководител е назначен Гелен, на когото е обяснено, че може да привлече целия необходим му личен състав.

Гелен обикаля лагерите за изселени и освобождава десетки есесовци, които се вливат в новата разузнавателна мрежа. И го прави с пълното съдействие и съгласие на американците и англичаните, които явно решават, че сега не му е времето да леят сълзи за няколкото милиона евреи.

Организацията на Гелен и Федералната разузнавателна служба, която я наследява, далеч не жънат само успехи. Още от първите дни източногерманското Щази внедрява в тях свои хора и така се стига до няколко твърде зрелищни и шумни провала. След обединяването на Германия ФРС осъмва без своя raison d’etre^[5] и започва да търси нова роля. Борбата срещу тероризма, с която службата се е нагърбила още от края на шейсетте години, вече заема по-предно място. Сега обаче възниква необходимостта от борба и срещу зараждащите се Rechtsradicale^[6] неонацистки групировки, както и срещу вече установената левичарска Фракция „Червената армия“. В средата на деветдесетте години се взима решение разузнавателните служби да се включат и в борбата срещу организираната престъпност. Нещо, на което Фабел и други полицаи от кариерата гледаха с подчертан скептицизъм. Фабел си даваше сметка, че злокобната държавна машина, създадена от нацистите, продължава да хвърля дълга тъмна сянка. И според него ФРС бе отчасти скрита в тази сянка. Той не вярваше на тайните служби. А Фолкер беше от тях.

По иначе ясното небе се носеха няколко облака. Фабел гледаше все така вторачено през прозореца към града, сякаш наблюдаваше невидимото. От Фолкер към Клугман. От ФРС към ГГО-9.

Върху бюрото му беше разтворено подправеното служебно досие на Клугман. Фабел откъсна очи от прозореца и пак погледна снимката. Мястото на Клугман в разследването се беше променило. Лицето в папката си беше същото, но сега Фабел го виждаше в нова светлина и разчиташе чертите по различен начин. Беше почти сигурен, че Клугман е агент от ГГО-9, а това означаваше, че още се води полицай. ГГО-9 — Grenzschutzgruppe Neun^[7], официално влизаше в състава на Федералната гранична полиция на Германия, но служителите й нямаха нищо общо с проверката на паспорти и на камиони, натоварени с плодове, в които се укриваха хора, надяващи се да получат политическо убежище. По ирония на съдбата ГГО-9 бе рожба на недоверието, което Германия изпитваше към самата себе си.

Решението Олимпийските игри от 1972 година да се проведат в Мюнхен е повратна точка в немската история. Представата, която е изниквала в съзнанието на хората, опитали се да свържат Германия с олимпийското движение, вече няма да започва и да завършва със знамената с пречупени кръстове, развявали се над Олимпийските игри от 1936 година в Берлин.

В четири и половина сутринта на пети септември 1972 година още е тъмно. През олимпийското селище в Мюнхен се промъкват няколко души, които са облечени като спортисти и носят сакове. Запътили са се към Конолищрасе номер 31. Там е настанен отборът на Израел. Шестнайсет часа по-късно пистата на военновъздушната база във Фюрщенфелдбрук на двайсетина километра от олимпийското селище е осеяна с огънатия метал на взривен хеликоптер и с труповете на петима терористи от движението „Черния септември“, на един полицай и на деветима души от Израел, взети за заложници. Други двама спортисти от делегацията на Израел са убити по-рано същия ден в селището.

Споменът за жестокостите, извършени от есесовците, все още е жив в народната памет и Германия си е отказала със закон правото да създава елитна военна част за борба с тероризма, каквато имат и американците, и англичаните. Това, че германците не са подготвени, води до ужасяващия импровизиран опит неколцина необучени лаици да освободят заложниците, при който под невъзмутимия поглед на световните средства за масово осведомяване загиват седемнайсет души. След половин година вече е създадена ГГО-9, замислена и оглавявана от Улрих Вегенер, четирийсет и две годишен офицер, потомък на патрициански род от Източна Германия. Навремето Вегенер е бил трън в очите на източногерманските власти и Щази го хвърля за две години зад решетките, защото се обявявал за демокрация и обединяване на Източна и Западна Германия. След като го пускат от затвора, Вегенер бяга на запад и постъпва на работа в западногерманските служби за сигурност.

Условието, с което е създадена тази част, е съвсем просто: в ГГО-9 ще служат само полицаи, а не хора от въоръжените сили. ГГО-9 влиза в състава не на Бундесвера, а на Федералната гранична полиция и се състои от триста и петдесет души. През 1977 година Вегенер се превръща в героя на най-успешната операция, осъществявана от частта. С подкрепата на двама „специални наблюдатели“ от Военното управление за борба с тероризма на Великобритания тя напада в Могадишу самолет на „Луфтханза“, отвлечен от терористи, които настояват за освобождаването на привърженици на Баадер-Майнхоф, задържани в Германия, и убиват пилота. Нападението се оглавява лично от Вегенер, който застрелва един от похитителите. Това е звездният час на ГГО-9.

После обаче блясъкът помръква. През юни 1993 година на една железопътна гара в Бад Клайнен в Източна Германия ГГО-9 се опитва да задържи Волфганг Грамс, член на Фракция „Червената армия“. Операцията се проваля — Грамс убива един полицай и ранява друг. Според официалното заключение, подкрепено от веществените доказателства, след това Грамс се самоубива. Но очевидци твърдят, че са видели как агенти на ГГО-9 притиснали Грамс до земята и са го застреляли от упор.

Избухва скандал, заради който някои губят министерските си постове. А ГГО-9 отново потъва в сянка.

Фабел не беше от привържениците на отдела. Или на отрядите за бързо реагиране, създадени към почти всички полицейски участъци в Германия, по подобие на американските отряди „Специални оръжия и тактика“. Така границата между полицай и войник се заличаваше още повече и това беше в разрез с всички разбирания на Фабел. Мнението му за тези почти военизирани отряди не му беше спечелило приятели сред висшите ешелони в полицейското управление, особено след като бе посочил за пример Кралската канадска конна полиция. В нея също бяха създадени части като ГТО-9. Наричаха ги специални отряди за реагиране в извънредни ситуации и те вършеха чудесна работа в борбата срещу тероризма. После обаче сами се разпуснаха. Канадските офицери в тях не можаха да се примирят, че операциите срещу терористи налагат да убиват хора, защото смятаха, че като полицаи са призовани да защитават и да отстояват човешкия живот. Фабел винаги беше мислил, че му се иска да работи именно с такива полицаи.

Насочи вниманието си към лицето на Клугман върху фотографията в служебното досие. Беше по-слабо, отколкото на човека срещу него в белосаното помещение за разпити в полицейския участък на Давидваше. Беше изопнато, кожата бе плътно прилепнала към едрия череп, виждаха се ясно очертаните мускули и жили. От такова лице човек разбираше, че тялото, което не се вижда, е яко и в добра физическа форма. Снимката не беше много стара: тъй като работеше под прикритие, Клугман се беше постарал да изглежда позанемарен.

Фабел не проумяваше едно: какво е наложило агент на ГГО-9 да работи под прикритие. Отрядът имаше тактически задачи, свързани с конкретни операции, и не беше създаден, за да събира разузнавателни данни. Фабел не се и съмняваше: щом Мария е убедена, че е срещала Клугман и преди, във Вайнгартен, значи наистина го бе виждала там. А агентите в ГГО-9 се обучаваха на две места: в Хангелар и Вайнгартен. В операцията бяха включени доста от специалните служби и не можеше да има съмнение, че тя е насочена към важен обект. Фолкер беше от Федералната разузнавателна служба, Клугман — от ГТО-9. Фабел предполагаше, че и мъртвото момиче — Тина Крамер, също се е числяла към разузнаването. Не участваше единствено самото полицейско управление в Хамбург. А Фабел нямаше основания да не вярва на Ван Хайден, че изобщо не е чувал за операцията. Защо ли държаха настрана основната правоохранителна служба в града?

На вратата на Фабел се почука, но не колебливо или натрапчиво. Фолкер влезе, без да чака покана. По лицето му сякаш беше минал булдозер, който беше заличил и последните следи от учтивост. Но по него не се четеше и враждебност; не се четеше нищо. Фабел си даде сметка, че всъщност това е Фолкер, без любезната маска. Тъмните очи бяха празни, устата приличаше на права решителна черта. Фолкер носеше под мишница дебела зелена папка. Фабел махна с ръка към един от столовете.

— Какво искате да знаете, Фабел? Ще ви кажа, каквото мога.

Когато Фабел му отговори, в гласа му имаше стоманена нотка:

— Не, Фолкер… няма да ми кажете, каквото можете… — Фабел повика и Вернер, който влезе, затвори много театрално вратата след себе си и се облегна на рамката, като държеше огромната си ръка пред гърдите. — Ще ми кажете всичко, каквото искам да знам. Не го ли направите, ви обещавам, че ще ви вкарам в предварителния арест, ще ви предявя обвинение, че възпрепятствате разследване за убийство, и ще разглася пред печата какво се е случило още преди приятелчетата ви в Пулах да са ви измъкнали от кашата.

— Имаме основателни причини да сме потайни, Фабел. Но продължаваме да бъдем от една и съща страна на барикадата.

Лицето на Фолкер си остана безизразно.

— Виж ти! Аз се опитвам да разкрия поредица от убийства, извършени по особено жесток начин, а вие укривате от мен информация… ключова при това. Пращам хората да си губят времето, да обикалят из цял Хамбург и да се опитват да установят коя е втората жертва, а вие, макар и да знаете коя е жената, си влизате и излизате от управлението, все едно не се е случило нищо. Междувременно убиват трета жертва. Вие се лигавите, играете си на тайни агенти, а някоя клета жена плаща с живота си.

— Няма връзка между Тина Крамер и останалите две жертви.

— Откъде сте толкова сигурен?

Фолкер почти метна тежката зелена папка върху бюрото.

— Всичко е тук, Фабел. Всичко, имащо отношение към операцията. Така и така щяхме да ви го съобщим, просто изчаквахме Клугман да се появи отнякъде. Проверихме другите ви две жертви, не са свързани с Тина Крамер. По една случайност тя просто се е озовала на неподходящо място в неподходящо време. Вашият убиец явно я е подбрал случайно, както и другите две жертви.

— Това са празни приказки, Фолкер. Просто няма чак такива съвпадения.

— Има, защо да няма, ето, да вземем този случай. Крамер не беше основният ни агент под прикритие. Такъв е Клугман. Крамер държеше под наем жилището, така че Клугман да има къде да се среща с информаторите от подземния свят. За прикритие го изкарахме продажно бивше ченге, и то от специалните части, което има зъб на полицията. Всичко е тук… — Фолкер посочи папката. — Официалната версия е, че Крамер е наела от Клугман апартамента като „Моник“, която уж е проститутка и се е договорила с него той да продължи да провежда в жилището тайните си срещи.

— Срещи с кого? Каква беше целта на операцията?

— Клугман трябваше да държи някои хора под наблюдение. Беше сложен в периферията на организираната престъпност, без да е свързан с конкретна банда. Водеше се на работа при Хофкнехт, който на свой ред се водеше служител на Улугбей, но не беше обвързан с турците. Дори за прикритие Клугман недоволстваше, че иска да го включат в по-сериозни акции.

— Това не е отговор на въпроса ми. Срещу кого беше насочена операцията и каква беше нейната цел?

— Задачата беше да се събере разузнавателна информация. Колкото до конкретната мишена, това е нова мощна украинска групировка, появила се в града. Подозираме, че именно нейни хора са очистили Улугбей.

Фабел си спомни какво му бе разказал Махмут. Остави Фолкер да продължи.

— Започнахме операцията, защото никой не иска да говори за новопоявилите се украинци. Обичайните ни информатори са уплашени до смърт. И с основание. Помните ли, споменах ви, че имаме причини да сме потайни?

Фабел кимна отсечено.

— Опасявам се, че няма да ви харесат. Никой не иска да говори за тази нова банда, защото хората в нея са невероятно безпощадни към информаторите и съперниците си и към всеки, изпречил им се на пътя. Освен това украинците са дали да се разбере, че имат свои хора в полицейското управление на Хамбург и веднага ще научат, ако някой пропее.

— Имат свои хора тук, при нас? Не мога да повярвам — изуми се Фабел.

— Поне така твърди нашето разузнаване. И ние не знаем със сигурност къде, но очевидно на доста високо равнище. Именно по тази причина управлението не е уведомено за операцията, която се провежда съвместно от Седми отдел и разузнавателните служби, привлякохме от ГТО-9 и Клугман. Съжалявам, но бяхме принудени да мълчим.

— А Бухолц и отдел „Борба с организираната престъпност“?

Фолкер поклати глава.

— Никой в полицейското управление на Хамбург не знае за операцията. Ако искате, вярвайте, но според мълвата тези украинци са бивши полицаи и хора от специалните части към съветското Министерство на вътрешните работи. Предполага се, че са установили връзка с полицаи в Германия. Точно заради това изкарахме Клугман продажно ченге — за да го внедрим по-лесно. Тъй като и той е от отряда за бързо реагиране, малцина ще се усъмнят, ако тръгнат да го проверяват. Но не можехме да се излагаме на опасността от изтичане на информация, затова никой тук не знае абсолютно нищо.

— И сигурно заради това сте променили служебното досие на Клугман тук и то не съответства на данните в досието в централния архив.

Фолкер кимна.

— Кой оглавява украинската групировка? — попита Вернер, без да се дръпва от вратата.

Вместо да се обърне, Фолкер отговори така, сякаш въпросът бе зададен от Фабел.

— Това беше една от основните цели на операцията. Не знаем кой е този човек. Засега е напълно безлик и безименен…

„Точно като нашата втора убита“, помисли Фабел.

Фолкер продължи:

— Чрез човек от бандата на Юрий Варасов… по-точно от бандата, която доскоро той ръководеше, Клугман е установил връзка с един от тези украинци, някой си Вадим… Според Клугман той наистина е от групировката, но съвсем ниско в йерархията, иначе нямаше да се разкрива. Според нас основната банда се състои едва от десетина-дванайсет души. Или, както ги наричаме, Ядрото, всеки от които ръководи петима-шестима от „главатарите“ на старите банди. Новопоявилите се пипат така, че организираната престъпност наистина става много организирана. Ядрото действа почти като командване на окупационна армия. Хората в него всъщност са отстранили ръководството на най-опасните банди в Хамбург, премахнали са босовете им. Така имат тяло без глава и го подчиняват на властта си. Започнаха с украинските, руските и другите източноевропейски банди, после насочиха вниманието си към групировката, подчинена на Улугбей. След това, разбира се, отстраниха от нея самия Улугбей.

— Защо от Ядрото ще разговарят с човек като Клугман, който поне според прикритието е толкова ниско в йерархията?

Фолкер се поколеба.

— Предоставихме на Клугман нещо, което да даде в замяна…

— Какво?

— Разберете, Фабел, имаме работа с изключително опасни противници. С хора, които често са непредсказуеми. Това означава, че понякога трябва да рискуваме… — Фабел не знаеше какво следва, затова пък знаеше, че няма да му хареса. Фолкер въздъхна. — Съобщихме им подробности за срещата, на която Улугбей беше убит.

Фабел го погледна невярващо.

— Използвали сте операция на правозащитните органи, за да помогнете в покушението срещу един от босовете на подземния свят? Господи, вие, хора, спирате ли се изобщо пред нещо?

— Не ние сме организирали покушението, разбира се! — Възмущението на Фолкер не беше особено убедително. Той се вторачи в една точка върху писалището на Фабел. — Но всичко се обърка. Може и да не знаем нищо за тази нова престъпна групировка, но за Улугбей имаме предостатъчно сведения. Съобщихме на Клугман подробности за крупна сделка с наркотици, от която Улугбей трябваше да спечели милиони. Но не очаквахме, че ще отиде лично. Клугман знаеше кога се е състояла първата среща, имената на колумбийците, количествата и така нататък. Казал, че е получил сведенията от човек в отдел „Борба с наркотиците“, за когото имал компромат. Това беше достатъчно, за да се появи човек от Ядрото. Вадим очевидно е от най-дребните риби там, но това е относително, ако вземем предвид властта и влиянието, с които разполага всеки от тях. При всички положения единственото, което целяхме, беше да повярват на Клугман. Не взехме никак лесно това решение. Можехме да заловим самите наркодоставчици, но преценихме, че си струва да се опитаме да проникнем в Ядрото. Смятахме, че украинците ще се полакомят и ще посегнат на дрогата. И се оказахме прави. Но излезе, че сме били по-прави, отколкото ни се е искало. Още преди да се усетим, колумбийците се качиха на самолета за Богота, а Улугбей завърши с пръснат череп на пода в подземния гараж.

— Улугбей е смятал, че ще се срещне с колумбийците ли?

— Да. Но вместо това се срещна с куршум. Но както вече казах, не очаквахме да отиде лично. Смятахме, че украинците ще поискат също да участват или в най-лошия случай ще отмъкнат дрогата.

— Господи, Фолкер, наистина е невъзможно да оплескате повече нещата.

Фолкер го погледна предизвикателно.

— Нямате представа, Фабел, пред какво сме изправени в този случай. Имаме си работа с десетина-дванайсет украинци, които не се спират пред нищо и които са обучени за бойци в специалните части, на всичкото отгоре всички, без един, са напълно безлики и безименни. Дори слухове вече не изтичат. Тези хора приличат на призраци, а същевременно са сложили ръка върху почти целия подземен свят в Хамбург. Извън властта им са само Йелмъз и остатъците от организацията на Улугбей, но и това е до време. Тази украинска банда е най-голямата криминална заплаха, пред която някога е бил изправен Хамбург. Длъжни сме да вземем крайни мерки, за да я спрем.

Докато осмисляше чутото, Фабел гледаше невиждащо Фолкер. Не можеше да повярва, че човекът от разузнаването не знае почти нищо повече от онова, което Махмут вече му беше казал.

— А водачът им? Не мога да повярвам, че не сте открили нищо за него.

— Наистина не сме. Единственото, което знаем, е, че Ядрото се оглавява от бивш високопоставен офицер от Министерството на вътрешните работи на Украйна. Нямаме име, описание, дори възраст, макар и да подозираме, че е служил в Чечня. Ако се вярва на мълвата, постигал целите си с нечувана жестокост.

— Тъкмо да си дойдем на думата. Откъде сте сигурни, че не той стои зад убийството на Тина Крамер?

— Просто няма логика. Клугман не е разкрит от никого, освен от вас сега, и се налага да го изтеглим. Но не виждам каква връзка има между нашата операция и вашите две жертви. Щом Клугман не е разкрит, защо им е на украинците да убиват Крамер?

— Какво ви каза Клугман, когато ви се обади онази нощ, точно преди да ни съобщи за убийството?

— Беше в ужасно състояние. Разказа какво се е случило с Крамер и ние разбрахме, че почеркът на убиеца е същият, както на онзи психар, който уби първото момиче. Както вече споменах, не видяхме някаква връзка, аз обаче трябваше веднага да взема решение дали да продължим операцията. Заповядах на Клугман да се изтегли и да зареже всичко. Не можехме да бъдем сигурни, че не е разкрит. Казах му, че след като бъде в безопасност, ще се обадим в полицейското управление на Хамбург и ще съобщим за убийството.

— И защо това не се е случило?

— Клугман е един от най-добрите офицери, с които някога съм работил. Той каза да не го изтеглям от операцията, щял да са справи, да го оставя да провери дали е разкрит и да съобщи сам в полицията за убийството.

Фабел си спомни разпита в полицейския участък на Давидваше. Клугман очевидно беше много силен човек. Без да трепне, беше понасял обидите на Вернер и въпросите на Фабел, беше се опитвал да преодолее шока от ужасното убийство на жената, служила му за свръзка. Не беше допуснал маската да падне. Фабел беше имал някакви съмнения, но и през ум не му беше минало за какво става въпрос. Вернер, който продължаваше да стои на вратата, изрази същото мнение:

— Мъж на място! Не може да му се отрече, владее се безупречно. В безопасност ли е?

— Не знаем. Изгубихме връзка. Вие сте му взели клетъчния телефон, който му бяхме дали, и сега не може да ни се обади. Разтревожени сме.

Точно в този миг Мария Клее почука на вратата. Лицето й беше сурово, върху него се четеше решимост. Тя махна с ръка на Вернер да излезе за малко.

Фолкер отново се обърна към главния криминален комисар.

— Повярвайте, Фабел, ако сме смятали, че има някаква връзка между смъртта на Крамер и операцията, щяхме да дойдем право при вас. При всички положения изчаквахме да открием Клугман.

Фабел понечи да каже нещо, но точно тогава в кабинета се върна Вернер, лицето му беше каменно.

— Както личи, вече е излишно да се притеснявате за Клугман — каза той. — От полицейския участък в Билщет току-що са намерили труп в изоставен плувен басейн. И по грубо описание това май е вашият човек.

Понеделник, 16 юни, 11:50 ч. преди обяд

Хамбург-Билщет, Хамбург

Фабел, Вернер и Мария Клее стояха край басейна с натрошени плочки, който не беше виждал вода от години. Фолкер също беше дошъл с тях, но Фабел го остави да чака при загражденията.

— Колкото по-малко хора на местопрестъплението, толкова по-добре… поне докато криминалистите не приключат с огледа — беше обяснил той унило на човека от разузнаването.

Истината беше, че му бе все по-трудно да преглътне присъствието на Фолкер. Той беше част от света на здрача, на сенките и сивите тонове, който Йелмъз беше описал, а Фабел искаше да има възможно най-малко общо с него и с този свят.

Наближаваше дванайсет на обяд, по прозорците, с които беше покрита едната стена, почти нямаше стъкла, ако не се броят няколкото парчета тук-там, и въпреки това плувният басейн тънеше в сумрак, сякаш прахта по стените и пода се беше просмукала и във въздуха и затулваше светлината. На ярката светлина на дъговите лампи, включени от криминалистите, мръсотията в басейна изпъкваше още повече. Виждаха се използвани спринцовки, презервативи и боклуци, в единия ъгъл имаше дори нещо като човешки изпражнения. Фабел не си представяше да има по-окаяно място, където човек да умре.

Шестимата криминалисти в бели гащеризони ровеха из отпадъците. Шефът им Браунер беше приклекнал край трупа. Ръцете на Клугман бяха завързани на гърба, на главата му беше надяната торба. Браунер беше разрязал внимателно зеблото, което се беше втвърдило от съсирената спечена кръв. Той забеляза, че Фабел стои зад него, в края на басейна, вдигна очи и му кимна.

— Бил е застрелян, докато е стоял на колене там, където си ти сега — обясни криминалистът. — Екзекутиран е, куршумът е минал точно през мозъчния ствол. Наистина работа на професионалист. Вероятно е издъхнал още преди да падне на дъното на басейна. Куршумът е излязъл през устата.

— От колко време е мъртъв?

— Трябва да питаш Мьолер, след като направи огледа, но ако се съди от температурата и степента на вкочаненост, най-малко от два дни. Може би три.

Един от криминалистите в ъгъла на басейна извика:

— Господин Браунер! Насам!

Фабел отиде с Браунер.

— Вижте!

Криминалистът посочи малък метален цилиндър, който проблясваше сред прахта и боклуците по дъното на басейна. Браунер приклекна и вдигна внимателно предмета.

— Деветмилиметров куршум.

Вдигна го предпазливо с палеца и показалеца на ръката си в латексова ръкавица.

— И е бил точно пред очите на стрелеца — отбеляза Фабел.

Достатъчно е било да се огледа набързо, за да ни лиши от това веществено доказателство. Аматьорска грешка за такъв професионален убиец.

Браунер сви рамене.

— Сигурно е било тъмно. Или онзи се е уплашил да не го затварят тук и се е изнесъл на пожар.

— Възможно е… — Фабел обаче съвсем не беше убеден в това. От бръчките по челото на Браунер се досети, че нещо го притеснява. — Какво има?

— Куршумът наистина е деветмилиметров, но не е от обикновен автомат. Ти с какво оръжие си? Със зиг зауер П-6 ли?

— С валтер П-99.

— И за този не става. Повечето деветмилиметрови куршуми са за системата „Смит и Уесън“ или „Валтер“. А този тук не е от обичайните боеприпаси за обичайни огнестрелни оръжия.

— Имаш ли представа за каква марка оръжие е?

— На този етап не. Ще успеем да сведем марките до няколко, но се иска време.

Появи се и патологът Мьолер. Фабел му кимна за добър ден.

— Мъртъв е от два-три дни — обясни му Фабел, след като тръгна към изхода на плувния басейн.

Усмихна се, задето Мьолер е възмутен, и излезе на чист въздух. Фолкер беше приседнал на калника на един от зелено-белите полицейски автомобили.

— Клугман ли е?

— Изглежда, че да. Но трябва да изчакаме Мьолер да го обърне, за да видим лицето.

Мина една минута мълчание, после Вернер и Мария се появиха откъм басейна, следвани от двама патолози, които тикаха количката с трупа, прибран в черен чувал.

— Наистина е Клугман — потвърди мрачно Вернер.

Фолкер излезе напред и спря с ръка криминалистите. Пое си дълбоко въздух през носа, сякаш да се подготви, и после кимна отсечено към чувала с трупа. Един от криминалистите дръпна ципа и го смъкна с кънтящо скърцане, от чувала се показа моравото лице на Ханс Клугман. Почти всичко между зъбите и носа му беше отнесено от кратера на изходната рана. Фолкер се свъси и кимна отново на криминалиста, който вдигна ципа и затвори Клугман в найлоновия пашкул. Фолкер се извърна към Фабел, тъмните му очи блестяха от нещо средно между мъка и гняв.

— Беше смел човек. Добър и честен полицай. Вие, Фабел, ще разберете. — Фолкер замълча и загледа как качват трупа на автомобила на моргата. — Именно аз го привлякох за операцията. А когато убиха момичето, не настоях да се изтегли. Аз съм виновен, че е мъртъв.

— И аз мисля така — съгласи се Фабел без следа от злост.

Понеделник, 16 юни, 2:00 ч. следобед

Алтона, Хамбург

Красивото лице на Соня Брун беше подпухнало и зачервено, беше плакала цял час. Дори сега, след като с усилие беше попритъпила болката в подутите си очи, тя кой знае как намираше сили да хлипа безутешно, от което се разтрисаше цялото й тяло. Фабел беше обяснил на вбесения Фолкер, че сега случаят е на отдел „Убийства“ и ще разглежда всяка негова намеса като възпрепятстване на разследването. Фолкер нямаше друг избор, освен да се примири, и докато Фабел и Вернер разпитваха Соня, стоеше свъсен отстрани. Намръщи се, когато Фабел разкри пред момичето, че Клугман е бил федерален агент под прикритие. Соня не намери сили да преглътне този факт и Фабел видя как тя си припомня всеки миг, всяка дума, която са си разменили с Клугман.

— Но той каза, че ще се оженим… че щом приключи с тази важна сделка, ще се махнем от Хамбург и ще започнем наново някъде другаде… това лъжа ли е било? — взря се тя умолително във Фабел.

— Не, Соня. Честно ти казвам, не смятам, че е било лъжа. Клугман държеше на теб. Сигурен съм…

Разпитаха Соня за украинците, за важната сделка, за която Клугман е споменал, преди да излезе, за хората, с които младата жена го е виждала. Фабел се опитваше да не бърза, да й оставя време да помисли, преди да отговори на всеки от въпросите му. Не, тя не била виждала никога Вадим. Не, Клугман не й го бил споменавал. Да, след работа често се случвало той да ходи някъде и да се среща с разни хора заради „важната сделка“.

Стигнаха до задънена улица. Соня отново се разрида и се извини, че не може да им помогне. Фабел предложи да спрат дотук, после прекоси хола, отиде в кухнята и с пакетчетата, които намери върху шкафовете, направи чаша зелен чай. Сложи я в ръцете на Соня.

— Само един последен въпрос. Ханс имаше ли видеокамера?

Тя сбърчи чело над зачервените си очи и поклати глава.

— А носил ли е някога камера вкъщи? Или може би кутийка от видеокасета.

И този път озадачен поглед, свити рамене и клатене на глава.

Оставиха я сама в апартамента — тук тя беше живяла с мъж, когото бе смятала, че познава, но който всъщност се беше оказал Bulle^[8], беше я лъгал и я беше използвал едва ли не за сценичен декор. Нямаше кой да остане със Соня: тя нямаше никакви роднини и приятели. Беше едно красиво момиче, останало само на празната сцена. Момиче, което само преди два-три дни беше носило с напета походка покупките към дома и своя любовник и беше мечтало за нов живот на ново място. Сега Соня безспорно щеше да се върне към проституцията и порнофилмите. Фабел нямаше представа дали Клугман я е обичал и е смятал да се ожени за нея, но беше сигурен, че той е държал достатъчно на нея, за да се опита да я измъкне от унизителния живот.

Докато затваряше след себе си входната врата на апартамента, Фабел даде безмълвно обещание на мъртвия полицай.

Понеделник, 16 юни, 10:50 ч. вечерта

Пьозелдорф, Хамбург

Вече наближаваше единайсет вечерта, когато Фабел се прибра. Преди това беше събрал отново екипа, за да обсъдят ставащото. Сега знаеха, че „Моник“ всъщност е Тина Крамер от Седми отдел на управление „Борба с организираната престъпност“. Клугман беше мъртъв. Фолкер твърдеше, че няма връзка между неговото разследване и ритуалното убийство на Тина Крамер. Максуейн вече официално беше под наблюдение. Фабел беше разговарял с Ван Хайден и той се беше съгласил чужденецът да бъде следен от екип от шестима души, ръководени от двама следователи от отдел „Убийства“. Ван Хайден не обичаше предположенията и предчувствията. Особено ако трябваше да заделя за тях пари от бюджета на полицейското управление, но реши да изпълни желанието на Фабел. Фабел беше посочил за водачи на екипа Паул и Ана, които имаха нужда да усетят, че пак се радват на доверието му, след като бяха изпуснали Клугман и той беше убит.

Бяха обсъдили отново и убийството на Анжелика Блюм. Ръководителят на криминалистите Браунер съобщи, че не са открили нищо в лаптопа на журналистката. Според техническия отдел човекът, изтрил файловете от харддиска на компютъра, го беше направил много умело, вероятно по нета. Това беше дело на експерт, който разполага със съвършена апаратура. Предварителното заключение на Мьолер от аутопсията потвърди мнението му от първоначалния оглед. Мария Клее съобщи, че е открила нещо, което обаче според нея не било от особено значение. Сложи върху масата програмата на изложба на Марлис Менцел в Бремен. Името не само беше познато на Фабел, но и се беше врязало неизличимо в паметта му. Марлис Менцел беше излязла съвсем наскоро от затвора Щутгарт-Щамхайм. Навремето беше членувала в Групата за радикални действия на Свенсон и беше участвала в грабежа, по време на който Фабел беше ранен и беше изстрелял два куршума в лицето на онова седемнайсет годишно момиче.

Изложбата се казваше „Германия, разпъната на кръста“. Докато гледаше снимките на картините, включени в нея, Фабел усети как го присвива под лъжичката. Всяко платно представляваше вихрушка от ярки петна и мазки в кървавочервено, огненожълто и черно: цветовете на германското знаме. Всяка картина беше леко различна, но всички бяха в едни и същи багри, сред които се долавяше едва забележима фигура, разпъната на кръст и крещяща. Фабел разбра на мига защо Мария бе донесла да му покаже програмата: нещо в платната напомняше смътно и тревожно убийствата, в които като че ли беше изпълнен ритуалът с Кървавия орел. Той кимна и Мария й каза, че не е зле да посетят госпожа Менцел.

След заседанието разговаря с Вухолц и Колски от Седми отдел на управление „Борба с организираната престъпност“ и им разказа за операцията на разузнавателните служби и за екзекуцията на Клугман на плувния басейн. През цялото време не ги изпускаше от очи: гневът им му се стори искрен, но не толкова силен, колкото беше очаквал — може би, ако се занимаваш с организирана престъпност, малко по малко претръпваш и свикваш с измамата. При всички положения Фабел нямаше причини да се съмнява, че Бухолц, точно както беше казал и Фолкер, не знае нищо за операцията.

Когато се прибра, беше смазан от умора. Наля си чаша вино и се свлече на кожения диван, без да включва осветлението в хола. Светлините на града зад огромния прозорец в жилището примигваха и се отразяваха в огледалото на река Алстер. Фабел се помъчи да не мисли за гласа на Анжелика Блюм по телефона, за разкъсаното й тяло, за Клугман, проснат на осеяното с боклуци дъно на неизползвания плувен басейн, за дрогираното момиче, изскочило пред камиона. Но образите се стрелкаха хаотично в главата му като пчели, затворени в стъкленица. Той отпи от виното и усети в устата си възкиселия му вкус. Остави чашата на масичката отстрани и реши да направи великанското усилие, необходимо, за да се пренесе на леглото. Но още преди да е станал от канапето, оловото в клепачите му се поддаде на земното притегляне и Фабел потъна в дълбок сън.

В един и половина след полунощ се събуди, стреснат от сън, в който бе принуден да гледа филм, какъвто беше виждал в предишно разследване на убийство. Този път лицето на Соня Брун беше почерняло и обезобразено от ужас и вместо плексигласови маски мъжете от видеото носеха маски на едноокия Один. Фабел се съблече и се премести на леглото, но установи, че изтощението не е в състояние да спре препускащия му ум. Цял час се мята и се въртя в кревата, след което стана и отново се облече. Грабна ключовете от автомобила и излезе в нощта.

Отби се до полицейското управление, за да вземе ключовете от жилището на Блюм. Не знаеше какво очаква да намери там, но изпитваше потребност да бъде заобиколен от вещите на журналистката, да мине през онова, от което се беше състоял нейният живот. В най-лошия случай защо да не помисли и там!

Беше три и петнайсет след полунощ, когато спря пред скъпата жилищна сграда. Остави колата точно там, където момичето от съседния апартамент твърдеше, че е стояло с приятеля си. Ярките лампи във входа още светеха и който и да се приближеше до стъклената врата, щеше да се види ясно. Но от такова разстояние всяко описание щеше да бъде съвсем приблизително, каквото всъщност бе и описанието, дадено от момичето. Добре облечен мъж, висок, рус и широкоплещест. Но дали това беше убиецът?

Фабел взе асансьора до третия етаж. Поизчака малко, преди да отключи. Взря се, сякаш можеше да види през дървото тъмния апартамент. Неволно си спомни последния път, когато беше отключил тази врата, за да се озове в ада, и как в съзнанието му се бе врязал друг образ на гротескна смърт. Отърси се от тези мисли и завъртя ключа. След като включи осветлението в коридора, се отправи към кабинета на Блюм. И този път усети, че набира смелост, преди да щракне лампите. И сега внезапната светлина разкри неочаквана гледка, този път обаче не ужасна, а изненадваща. Кабинетът на журналистката беше претърсен много професионално. Чекмеджетата на писалището и на шкафовете бяха внимателно извадени, книгите и папките по лавиците покрай стените бяха свалени, мебелите бяха преобърнати, за да се провери и под тях. Не можеше да се каже, че в помещението цари безпорядък — който беше тършувал, го беше правил старателно и целенасочено. Фабел знаеше, че хората на Браунер не са оставили стаята в такова състояние. Тук беше идвал някой друг. Тази мисъл блесна в съзнанието му само за стотна от секундата, после го обзе внезапно чувство, от което настръхна. Заслуша се в тишината в жилището толкова напрегнато, че бумтежът на кръвта в ушите му и звукът на метала, плъзгащ се о коравата кожа на кобура, когато Фабел извади валтера, станаха още по-силни. Долепи гръб до вратата на кабинета, но пак се чувстваше незащитен. Обърна се тихо и бързо и се върна в коридора. Тишина. Половин минута стоя, без да помръдва, за да провери дали в другите стаи не се чува нещо. Пак никакъв звук. Напрежението в тялото го поотпусна малко и той тръгна безшумно по коридора. Пак се долепи до стената и вдигнал оръжието в дясната си ръка, бутна вратата на спалнята. Изскочи иззад рамката и огледа помещението, като държеше пистолета насочен. Махна едната си ръка от оръжието и затърси опипом ключа на осветлението. В спалнята нямаше никого. Фабел се засмя тихо: държеше се като малоумен. Пусна ръката с пистолета до бедрото си и се върна в коридора.

Първата мисъл, която му мина през ума, беше изненада. Как ли мъжът се беше придвижил толкова тихо и бързо? Вероятно го беше причаквал в хола, за да го нападне. Ръката с пистолета на Фабел се вдигна светкавично, после обаче спря насред дъгата, която описваше, и Фабел я погледна невярващо. Нападателят имаше яка, неподдаваща хватка и Фабел изпита чувството, че костите на китката му са се натрошили на малки парченца. От натиска се видя принуден да отвори длан и валтерът изтрополи върху паркета. Сега мъжът беше съвсем близо до него и Фабел се опита да замахне с другия юмрук, нападателят обаче обви свободната си ръка около врата му. В забавеното от адреналина време на нападението Фабел усети, че непознатият не го души, само го натиска по врата, точно под брадичката. Опита се да извика, но от устата му не излезе и звук. Светът наоколо започна да се замъглява и да потъва в мрак, а единственото, което Фабел успя да направи, беше да се запита дали човек усеща точно това, докато умира, и, уплашен и безпомощен, да се взре в студените, блеснали зелени очи на мъжа, когото беше видял пред жилищния блок на убитата Тина Крамер.

Вторник, 17 юни, 5:20 ч. призори

Уленхорст, Хамбург

Първото, което Фабел усети, беше болка: болка, която не се вместваше в никакви определения на главоболието и надминаваше всякакъв махмурлук, сякаш някой въртеше свредел в черепа му. После забеляза и песента на птиците, които възвестяваха с хора си началото на новия ден. Понадигна глава и беше възнаграден със студената кама на болката, която го прониза. Отново отпусна глава. Нямаше представа къде се намира, как се е озовал тук и дори кой ден от седмицата е. Трябваше да мине близо цяла минута, докато си спомни. Славянинът. Седна рязко и беше зашеметен от още по-силна болка, този път съпътствана от световъртеж и гадене. Надвеси се от леглото и повърна. Острата болка в главата не го отпусна, но той й се зарадва. Щом го болеше, значи беше жив. Отпусна се отново на леглото и затърси в джоба си клетъчния телефон. Не го намери. И пистолета го нямаше в кобура. Фабел се понадигна бавно, за да огледа помещението. Лежеше на леглото на Анжелика Блюм. Славянинът явно го беше преместил тук. Болката в главата на Фабел обгръщаше като с пелена всяка негова мисъл. В сивкавата светлина видя, че клетъчният му телефон, пистолетът и портфейлът са сложени внимателно върху шкафчето. Трябваха му още пет минути, докато стане от леглото и отиде със залитане дотам. Приплъзна клетъчния телефон по повърхността от кленово дърво и натисна предварително настроения бутон с номера на полицейското управление.

До обед всички полицаи, униформени и цивилни, разполагаха с описанието на ниския як славянин, нападнал Фабел. Лекарят, който прегледа Фабел в Krankenhaus^[9] „Свети Георг“, не скри възхищението си от професионализма, с който е извършено нападението. Славянинът беше прекъсвал много умело достъпа на кръв до мозъка на Фабел и така той беше изпаднал в безсъзнание. Почти нямаше трайни увреждания, макар че болката, която Фабел изпитваше, бе причинена от това, че някои мозъчни клетки бяха останали без кислород и умираха. Персоналът в болницата настоя Фабел да остане до другия ден под лекарско наблюдение, а той се чувстваше прекалено отпаднал и замаян, за да спори. Остави се във властта на спокойния сън без сънища.

Събуди се малко след два следобед. Медицинската сестра доведе Вернер и Мария Клее, които бяха чакали търпеливо отвън. С неприсъщо за нея свойско държане Мария приседна в края на леглото. Вернер продължи да стои тревожно прав. Сякаш се чувстваше неудобно, че вижда шефа си уязвим. Придърпа от ъгъла един стол и седна едва след като Фабел настоя.

— Сигурен ли си, че е същият тип, когото си видял пред блока на втората жертва? — попита Вернер.

— Абсолютно сигурен. Гледах го право в очите.

Вернер се свъси.

— Значи е нашият човек. „Синът на Свен“…

Фабел сбърчи чело.

— Не знам. Ако е той, защо не ме е убил?

— Най-малкото е опитал — намеси се и Мария.

— Не… Според мен не е опитвал. Лекарят каза, че го е направил много професионално… знаел е къде да натисне, за да изгубя съзнание. Ако е искал да ме убива, е могъл да ме довърши на спокойствие, без да бърза, вместо да ме слага на леглото на Блюм.

— Да, но ние го засичаме вече на второ място, където е извършено убийство. Това го прави повече от заподозрян — възрази Вернер.

— Но защо се е появил там вече след убийството? И защо е решил да претърси жилището сега, а не след като е убил журналистката?

— Може би му се е сторило, че е забравил нещо — предположи Мария.

— Всички знаем, че този убиец не забравя нищо. Освен това хората на Браунер провериха апартамента едва ли не под микроскоп. Ако е имало някаква улика, нямаше да я пропуснат, и нашият човек го знае. Освен това мъжът, който ме нападна, не отговаря на описанието, дадено от момичето от долния апартамент.

Фабел замълча. Слънчевата светлина, която влизаше през високия тесен прозорец в болничната стая, прорязваше върху килима ярък триъгълник и блещукаше студено по батерията и тръбите от неръждаема стомана на мивката при вратата. Главата го болеше. Затвори очи и се облегна на възглавницата. Продължи, без да отваря очи:

— Онова, което наистина ме притеснява, са силата на този възрастен мъж и професионализмът, с който ми изкара въздуха. За това е нужна специална подготовка.

Вернер изпружи крака и ги подпря на металните пръчки в долния край на леглото на Вернер.

— И двамата с Мария твърдите, че онзи прилича на чужденец. На руснак. Щом е толкова подготвен, дали не е от така нареченото Ядро, от украинската банда, за която разказа Фолкер?

— Възможно е — отвърна Фабел пак, без да отваря очи. — Всичко в него навежда на мисълта, че е обучаван за специални части. Но защо все пак не довърши започнатото?

— Не е шега работа да убиеш полицай в Хамбург — каза Вернер. — Едно е Клугман, съвсем друго главен комисар, началник на отдел „Убийства“. Посегнеш ли на него, няма място на света, където да се скриеш.

— Който и да е той и каквото и да е правел в жилището на журналистката, сме вдигнали на крак цял Хамбург и го издирваме под дърво и камък — намеси се отново Мария.

Фабел се понадигна бавно и от усилието гласът му прозвуча някак напрегнато.

— Не съм толкова сигурен, Мария, че ще бъде лесно да го открием. А Максуейн? Държим ли го под око?

— Паул и Ана са там почти през цялото време, дори и да не са на смяна — отговори Вернер. — Очевидно се страхуват и този път да не се издънят, както с Клугман.

— Добре. Утре ще ме изпишат и ще обсъдим всичко. Междувременно ми съобщете, ако откриете нещо.

— Дадено, шефе — обеща Вернер.

Фабел затвори отново очи и отпусна глава върху възглавницата. Вернер погледна Мария и махна с брадичка по посока на вратата. Тя кимна и стана от леглото.

— Доскоро, шефе — пожела му младата жена.

Фабел прекара времето до вечерта, като гледаше през прозореца, превключваше с дистанционното устройство телевизионните програми с надеждата да намери нещо, което си струва да види, и спеше. Усещаше, че вратът му се сковава все повече и свивката под брадичката е омекнала там, където славянинът беше спрял с палец достъпа на кръв до мозъка му.

В късния следобед в стаята влетя Сузане, която тутакси се зае да преглежда Фабел, да вдига с палец клепачите му, да проверява ту едното, ту другото око и да върти между дланите си главата му, за да види доколко подвижен е вратът му.

— Ако така си представяш нежността между двама влюбени — усмихна се Фабел, — на мен не ми понася.

На Сузане не й беше до шеги. Фабел видя, че наистина е загрижена, и това го трогна. Сузане седна на леглото и държа ръцете на Фабел два-три часа: от време на време му говореше, друг път мълчеше, а той се унасяше. Когато една от медицинските сестри влезе, за да й каже да си тръгва, Фабел се изуми колко властно и яростно я отпрати Сузане. Тя стоя до шест и нещо, после вечерта се върна за още един час. В девет и половина Фабел се беше оставил да го погълне дълбокият, непробиваем сън без сънища.

Вторник, 17 юни, 8:30 ч. вечерта

Харвестехуде, Хамбург

Ана Волф можеше да бъде секретарка, фризьорка, учителка в детска градина. Беше дребна и преливаща от живот, с красиво кръгло лице, пълно с енергия и обикновено гримирано с тъмни сенки за очи, спирала за мигли и огненочервено червило. Късата й коса беше гарвановочерна и или пригладена назад, или вдигната нагоре с гел. Едно от нещата, което хвърляше в смут наблюдаващите я и им пречеше да се досетят, че всъщност е следовател в полицията, беше младостта й. Ана беше на двайсет и седем години, но можеше да мине и за осемнайсет-деветнайсетгодишна.

От друга страна, Паул Линдеман не можеше да бъде нищо, освен полицай. Подобно на бащата на Вернер Майер, и неговият беше работил във водната полиция и беше обикалял с патрулен катер реките, изкуствените канали, пристанищата и кейовете в Хамбург. Паул беше от северногерманците, които Фабел описваше като „спретнати лутерани“: чисти, добре поддържани, строги хора, които трудно се променят. Днес Паул Линдеман изглеждаше така, както би изглеждал и през петдесетте и шейсетте години на XX век, ако по онова време бе бил на същата възраст.

Фабел обикновено слагаше Ана и Паул в един екип. Те бяха като сиренето и тебешира, но Фабел беше убеден, че е много полезно да обединява хора, които гледат на нещата в съвършено различна светлина: така вероятността да видят повече беше по-голяма. Ана и Паул бяха странна двойка и месеци наред не можеха да се сработят в това наложено партньорство. Сега се разбираха и се отнасяха с уважение към различните си, но взаимно допълващи се дарби. Фабел се надяваше да постигне същия успех и при Мария и Вернер, чийто потенциал като екип още не беше дал плодове.

Тази вечер и Ана, и Паул бяха като на тръни. За тях Фабел беше нещо повече от началник. Беше им наставник и след като ги беше избрал да попълнят отдел „Убийства“, бе разчистил пътя пред професионалното им израстване. И двамата го смятаха за неуязвим. А сега той лежеше в болница „Свети Георг“. Биха дали всичко, за да се включат в издирването на нападателя му, вместо да следят някакво си английско юпи.

На ъгъла на улицата, където живееше Максуейн, имаше будка за вестници и цигари. Продаваха и кафе, а отпред се виждаха обичайните боядисани алуминиеви маси, високи до кръста, на които клиентите пиеха прави кафето си. Ана беше застанала до една от четирите маси, откъдето виждаше добре кръстовищата, жилищния блок на Максуейн и изхода на подземния паркинг. Ако някой излезете пеш или с автомобил, тя щеше да забележи в коя посока поема и да съобщи по радиостанцията на Паул, който беше спрял с колата по-надолу на пресечката, така че да я вижда от другата посока. Вече се беше мръкнало и Ана пиеше третото си кафе, което се опитваше да направи последно. Продължеше ли с кафетата, цяла нощ нямаше да мигне и щеше да се мята в леглото. Намусеният дебел мъж в будката почти не й обръщаше внимание, но когато трима скинари в задължителните зелени елеци отидоха да си купят цигари, той им каза нещо и кимна по посока на младата жена. Четиримата избухнаха в грубиянски кикот. Ана не сваляше очи от жилищния блок. Тримата скинари дойдоха на масата й: първият застана от едната страна, вторият и третият — от другата. Единият — висок младок с груба кожа и врат като на бик, се надвеси над нея.

— Какво има, сладур, май са ти вързали тенекия?

Ана нито отговори, нито погледна към тях.

Скинарят с бичия врат се ухили на приятелите си и се засмя.

— Лично аз нямам нищо против да ми вържеш тенекия…

— Притрябвал си ми с твоите десет сантиметра — подметна с въздишка Ана и пак не се извърна към скинаря.

Двамата му приятели се изкикотиха и го засочиха присмехулно. Лицето му помръкна, той се доближи до Ана, пъхна ръка под коженото й яке и я хвана за гърдата.

— Я да видим колко от мен ще поемеш.

Всичко се разигра светкавично и Бичия врат нямаше време да реагира. Ана се дръпна рязко от него, после се завъртя с лице и изтласка като с центрофуга ръката му. Когато пак застана с лице към скинаря, ръцете й направиха две резки движения. С лявата се пресегна и го сграбчи между чатала, а с десния лакът го фрасна по бузата, после бръкна плавно под якето си, извади зиг зауера и го тикна в лицето на младока. С все сила. Изтласка го назад, без да го оставя да се закрепи на краката си, които вече се подкосяваха, и го запрати към щанда на будката. С дулото на пистолета натисна носа му, после го завъртя и каза:

— Решил си да си поиграеш с Ана ли? — попита тя глезено и издала устни, заклати глава.

Бичия врат я загледа с ужасени очи и се взря в лицето й, сякаш да провери доколко наистина е луда и дали той е в опасност. Ана опъна ръка и насочи оръжието и към другите двама скинари.

— А вие, момчета? Искате ли да поиграете с Ана?

Приятелчетата на Бичия врат вдигнаха ръце, отстъпиха няколко крачки назад и си плюха на петите. Ана пак се извърна към Бичия врат, забучи дулото в носа му и го завъртя, сякаш наистина си играеше. Кръвта, бликнала от носа му, започна да се размазва по лицето му. Ана направи разочарована хлапашка физиономия.

— Не искат да си поиграят с Ана… — После подвикна вече по-сериозно. — Ами ти, кастрат такъв? Искаш ли да си поиграем?

Скинарят поклати рязко глава. Ана присви очи, които помръкнаха.

— Само да съм чула, че пак си посегнал на жена, ще си имаш работа с мен. Къде ти е личната карта?

Младежът затърси из джобовете на елека и я извади. Ана пусна тестисите му и разгледа картата.

— Добре, Маркус, вече знам къде живееш. Някой път може да ти дойда на гости и да си поиграем още. — Тя се надвеси до лицето му и изсъска: — А сега дим да те няма!

Метна личната му карта на земята, така че той да се наведе, за да я вземе, без да маха ръка от слабините си, после хукна в посока, обратна на тази, в която се бяха изнизали приятелите му. Ана прибра пистолета в кобура и се извърна към мъжа в будката.

— Някакъв проблем ли има, мой човек? — озари го тя с най-чаровната си момичешка усмивка.

Мъжът поклати глава и вдигна ръце.

— Няма никакъв проблем, Fraulein^[10].

— Тогава ми дай още едно кафе, дебелак такъв.

Ана се обърна отново и погледна към жилищния блок. Прозорците на Максуейн вече не светеха. Тя огледа входа на сградата и изхода на подземния паркинг, после и улицата отпред. Нищо. Извади от джоба на якето радиостанцията.

— Паул… Според мен Максуейн е излязъл… ти видя ли го?

— Не. А ти?

— Не. Пак я оплескахме.

Тя изключи радиостанцията, но веднага след това я включи отново, защото забеляза, че от подземния паркинг излиза сребристо порше.

— Видях го. Ела да ме вземеш, Паул. Бързо, бързо!

Само след броени секунди Паул вече беше при нея с очукания стар мерцедес, който използваха за наблюдение. Очукан отвън, но под капака работеше като часовник.

Лицето на Паул обикновено беше безизразно, сега обаче той се опита да потисне усмивката си, когато Ана се качи при него в колата. С щръкналата коса, със старателно положения грим и голямото кожено яке тя приличаше на гимназистка, която още не е усвоила тънкостите на козметиката и сега отива на първата си вечер в нощен клуб.

— Какво му е толкова смешното, Schlaks? — попита тя, като употреби северногерманската диалектна дума за „дългуч“.

— Пак се развихри, а?

— Нямам представа за какво говориш — отвърна Ана, без да сваля очи от сребристото порше два автомобила пред тях.

— Докато седях в колата по-надолу на пресечката, покрай мен профучаха двама скинари… бягаха така, сякаш са видели дявола. Да не са си имали работа с теб?

— Нямам си и понятие за какво говориш.

Спряха на един светофар, където имаше задръстване. Паул проточи дългия си врат, за да види дали поршето вече е минало. Не, беше отпред. Извърна се към Ана и зърна през страничния прозорец едър скинар, който се беше превил одве, беше се подпрял на коленете си и се опитваше да си поеме въздух. По лицето му се червенееше размазана кръв. Младежът погледна към другия край на улицата, сякаш за да провери дали го гонят. После се извърна към Паул. И видя Ана. Тя му прати дълга сладострастна въздушна целувка, като млясна звучно с красиви яркочервени устни. Скинарят се смрази от ужас, после започна да се озърта накъде да хукне. Светна зелено и мерцедесът потегли. Ана сбърчи носле и махна закачливо за „довиждане“ на скинаря.

— Ама никакво понятие — повтори тя. Беше самото въплъщение на невинността.

Паул погледна в огледалото за обратно виждане. Скинарят беше отпуснал облекчено рамене и беше вперил тъпо поглед в автомобила.

— Все пак внимавай, Ана. Някой ден ще си изпатиш.

— Ти мен не ме мисли.

— Нищо чудно да ти предявят обвинение в насилие над личността или жестоко отношение.

Ана прихна в гръмогласен смях. Показа с ръка на Паул да завие вляво — беше видяла, че левият мигач на поршето е включен.

— Никой уважаващ себе си скинар неонацист няма да признае, че по задника го е изритала Judin^[11], висока метър петдесет и осем. А и да признае, в съда ще си умрат от смях — каза тя.

Паул поклати глава. Знаеше, че Ана произхожда от семейство, което по време на войната бе успяло да се спаси — евреи от Хамбург, укривани от състрадателно германско семейство, докато англичаните и канадците превзели града. Беше се научила как да се пази и защитава, умение, усъвършенствано на тренировките по източни бойни изкуства и по време на трите години в израелската армия.

Небето беше станало лилаво-синьо. Паул насочи вниманието си към сребристото порше: Максуейн ги беше завел на Халещрасе. В мрака се извисяваха общинските жилищни небостъргачи в Гринделхоххаузер. Биха могли да са навсякъде — в Лондон, Бирмингам или Глазгоу. Бяха построени непосредствено след Втората световна война за семействата на войниците в британските окупационни части. След като англичаните се изнесоха, жилищата преминаха към общината на Хамбург. Сега в тях бяха настанени главно семейства на имигранти, тъй като жителите на Хамбург не искаха и да чуят да се нанесат там. Ако се вярваше на мълвата, украинците владееха изцяло вносната бетонена джунгла.

Максуейн прекоси кръстовището и навлезе в Байм Шлумп, сетне подмина парк Щерншанцен.

— Запътва се към Санкт Паули — отбеляза Ана.

— Където беше открита втората жертва. — Паул стрелна с поглед Ана. — Но може би е тръгнал просто да купонясва…

Човек би си помислил, че през деня Санкт Паули потъва в дълбок сън и поглъща слънчевата енергия. Всяка вечер обаче кварталът кипи от неукротим живот. Освен че тук се търгува с жива плът и можете да видите някой мюзикъл, в Санкт Паули е и една от най-добрите клубни сцени в Европа със заведения като „Академията“, „ПАТ“, „Място Първо“ и „Култ“, което привлича хора от целия град и извън него. Дори във вторник, който според северногерманския начин на мислене е един от най-неподходящите дни за забавления, купонът тече до зори.

Максуейн влезе в подземния гараж на Шпилбуденплац, явно смяташе да паркира поршето там. Паул остави Ана на входа, за да не изпуснат Максуейн, когато излиза, и спря по-надолу на същата улица. После застана срещу входа на паркинга, пред „Тиволи“ на Шмит. Максуейн се появи. Беше облечен спортно, но скъпо и вървеше самоуверено. Не забеляза Ана, която се обърна и прекоси улицата, после закрачи след младежа. През това време Паул вече беше тръгнал на три метра след него, но вървеше на отсрещния тротоар.

Максуейн ги изведе от Шпилбуденплац, пред полицейския участък на Давидваше прекоси напряко Давидщрасе и пое по Фридрихщрасе. Ана настигна Паул и го хвана под мишница, обикновено движение на близост, с което те в миг се превърнаха в двойка. Подминаха Алберс-Ек с ъгловата врата, превърнала се в нещо като запазена марка. Някъде по заведенията очевидно имаше вечер на Schager^[12] и по улицата ентусиазирано кънтяха стари германски парчета. Максуейн прекоси Ханс Алберс Плац и влезе в една дискотека, след като бе пуснат с кимване от единия от двамата мъже на входа, които изглеждаха така, сякаш именно те поддържат жива немската стероидна индустрия.

— Ужас — изруга Ана. — Сега какво ще правим?

Паул всмука въздух между зъбите си.

— Знам ли… май се налага да влезем. Но нищо чудно той да се изнесе още преди да сме го открили в навалицата. Ако висим тук обаче, веднага ще привлечем вниманието. — Той огледа припряно площада. — Можем да повикаме подкрепление, което да чака отвън, но докато то дойде, пак могат да ни забележат. Хайде да влезем и да го потърсим. Ако не го намерим, среща на входа след петнайсет минути. Разбрахме ли се?

Ана кимна. Тя тръгна първа нагоре по стълбите към дискотеката. Един от бабаитите на входа погледна коженото й яке и се изсмя презрително. Докато младата жена минаваше покрай него, той стовари върху лявото й рамо ръката си, за да я спре. Ана замахна светкавично с дясната си ръка и сграбчи месестия му палец. Мъжът се наведе на една страна и запя песента „Оххх“, после си погледна палеца, изумен, че може да се огъне толкова назад.

— Без да искам! — каза мило Ана.

Другият мъжага тръгна към тях. Паул му препречи пътя и доближи до лицето му полицейската значка. Бабаитът отстъпи назад и отвори вратата на Ана. Тя пусна палеца на втория мъж, който го стисна с другата си длан.

— Ходи на уроци по овладяване на гнева… — обясни Паул на мъжа с издутия палец и се засмя на собственото си остроумие.

Глухото тътнене на баса, което бяха чули пред дискотеката, сякаш се взриви и се превърна в оглушителна денс музика, когато двамата бутнаха летящата врата и от преддверието се озоваха в самото заведение. На дансинга, който се намираше на по-ниско равнище, имаше стотици хора. Гънещата се маса от тела не бе чак толкова непробиваема, както към края на седмицата. Въпреки това не беше никак лесно да откриеш някого сред множеството.

Ана се извърна към Паул и сви рамене под голямото кожено яке.

— Какво е първото, което правиш, след като се озовеш в дискотека?

— Поръчваш си нещо за пиене?

Паул кимна и огледа периферията на дансинга. В дъното имаше широк, огънат на дъга бар, който беше на малко по-високо равнище. Ана и Паул се разделиха и тръгнаха от двете страни на дансинга, като се оглеждаха за Максуейн. Излязоха едновременно при двата противоположни края на барплота с форма на подкова. Изкуство си е да търсиш с поглед заподозрян, без да привличаш вниманието, а Паул не го притежаваше. Природата и северногерманската генетика се бяха наговорили той да изглежда така, сякаш е роден да носи полицейска униформа. Тук Паул беше заобиколен от хора, облечени най-често оскъдно, по последната мода, и си даваше сметка, че най-доброто, което може да направи, е да се сниши, да се слее с околната среда и по възможност да не бие на очи. Успя някак да се добере през тълпата до бара и да си поръча бира.

Оттук виждаше добре Ана. Тя беше голяма майсторка и умееше да не привлича вниманието. Сега си беше придала вид, че е погълната от музиката и дансинга, и само от време на време поглеждаше отегчено към бара. Вече се приближаваше до Паул, когато зърна Максуейн. Първото, което я изуми, беше външният му вид — познаваше го само от снимката в документите за самоличност, която Фабел беше издействал от имиграционните служби. Максуейн беше с широко волево лице с ясно разделена по средата брадичка и с високи издадени скули. Очите му приличаха на блещукащи изумруди.

Максуейн беше погълнат от разговора с две блондинки на бара, които сякаш попиваха всяка негова дума, смееха се като по знак и се взираха прехласнати в зелените му като скъпоценни камъни очи. Ана се усети, че се е вторачила в младия мъж, и му обърна гръб. Плъзна бавно поглед по дансинга, докато не откри Паул. Показа му с леко движение на очите къде е Максуейн и Паул и кимна, че е разбрал. После се извърна нехайно, за да провери дали Максуейн още е там. Там си беше. И пронизващите му зелени очи бяха вперени в нея. Ана усети как изтръпва, но се постара да не се издава и нищо да не проличи по лицето й. Помъчи се да гледа навсякъде, но не към него или към Паул, за да не покаже на Максуейн къде е другият, който го държи под наблюдение. Сърцето й заби лудешки, но тя успя да запази самообладание.

Позволи си пак да погледне към Максуейн. Той още бе вторачен в нея. Двете блондинки си говореха нещо й се заливаха от смях. „Ужас! — помисли Ана. — Разкрил ме е.“ Максуейн се подсмихна многозначително. Единственото, на което можеше да се надява Ана, бе, че след като се изнесе, Паул няма да изгуби от поглед Максуейн, докато тя се свърже по радиостанцията и повика нови лица. Изруга наум. Бяха се издънили с наблюдението за втори път. Фабел лежеше в болницата и когато се върнеше в управлението, щеше да научи, че Ана е допуснала Максуейн да я разкрие. Многозначителната усмивчица върху лицето му стана по-широка. „Хайде, гадняр такъв — помисли младата жена. — Стига си разигравал това театро!“ После си даде сметка, че той изобщо не я е разкрил, а я сваля.

Тя отвърна на усмивката му. Максуейн каза нещо на двете блондинки и махна с ръка, сякаш се извиняваше — на тях явно не им стана никак приятно и се понесоха нанякъде в търсене на плячка, която няма да им се изплъзне толкова бързо. Максуейн направи няколко крачки към Ана, а на нея не й се налагаше да погледне към Паул, за да разбере, че е готов да скочи и, ако се наложи, да се намеси. Тя тръгна към бара, като подмина Максуейн и се облегна на плота. Поръча на бармана бърбън с тоник. Максуейн също се върна на бара и се усмихна.

— Може ли да ви почерпя аз?

— Защо? — попита хладно Ана, за да покаже, че не й е направил никакво впечатление.

Видя зад рамото на Максуейн, че Паул се приближава към тях. Направи едва доловимо движение с очите, което Паул разчете веднага и се обърна, за да се скрие отново сред дебрите от скъпи маркови дрехи.

— Защото ми се иска.

Ана сви рамене и Максуейн плати, когато й донесоха поръчката. Тя се опита движенията й да са спокойни, едва ли не нехайни, но мозъкът й работеше трескаво, за да догони развоя на събитията. Наблюдението се беше превърнало в акция под прикритие. А Ана не беше подготвена за това. И за подкрепа можеше да разчита единствено на Паул, който се стараеше да я държи под око. Нищо чудно Максуейн да беше безумецът, който за удоволствие изкормваше жени. „Съсредоточи се — заповтаря си тя. — Дишай бавно и спокойно. Не допускай да забележи, че си уплашена.“ Ана отпи от бърбъна и безалкохолната напитка.

— Никога досега не съм ви виждал тук — подметна Максуейн.

Ана се обърна с присмехулно лице към него.

— Не се ли сети да кажеш нещо по-остроумно?

— Бях искрен. Опитвам се да подхвана разговор, а не да остроумнича.

Докато той говореше, Ана за пръв път долови съвсем лек чужд акцент. Немският на Максуейн беше безупречен, макар и малко скован, а акцентът беше скрит зад усвоени с много учене пластове.

— Чужденец ли си? — попита тя без недомлъвки.

Максуейн се засмя.

— Толкова ли личи?

— Да, личи — потвърди тя и отпи отново от бърбъна.

„Май не ти хареса“, помисли си Ана. Максуейн явно не беше свикнал жените да не попиват прехласнати всяка негова дума. Лицето му се поотпусна и върху него се изписа примирена любезност.

— Наздраве — каза той. — Извинявайте за безпокойството.

После понечи да си тръгне.

„Ужас, ами сега? — каза си Ана. — Ако си тръгне, не мога да го проследя, не мога да остана и цяла вечер с него. Трябва да измисля нещо.“

— Ще дойда пак в петък… ако решиш да ме почерпиш отново — рече тя, без да се извръща към Максуейн. — Към осем и половина.

Тя се обърна. Може би петък беше прекалено далеч в програмата на Максуейн, може би Ана трябваше да се уговори за утре. Но ако Фабел одобреше тази внезапно хрумнала й идея, щеше да им трябва време, за да съставят план и да определят екип, който да им подсигурява тила.

Максуейн отново я ослепи с усмивка.

— Ще бъда тук. Но и сега съм тук…

— Съжалявам — прекъсна го Ана. — Тази вечер имам работа.

— Тогава в осем и половина в петък.

Той не даде никакви признаци, че смята да се мести. Ана изпи прекалено бързо бърбъна, който й прогори гърлото, но се постара това да не проличи на лицето й.

— Доскоро.

Докато излизаше, Ана усети как Максуейн я изпраща с поглед и стрелна с очи Паул. Той разчете знака: „Продължавай сам“. Стана от стола, отиде при металната преграда около дансинга и докато минаваше близо до Ана, без да я поглежда, пъхна й в дланта ключовете от автомобила.

Ана седя свита в мерцедеса цели два часа, докато накрая не видя, че Максуейн се връща към подземния паркинг на Шпилбуденплац. Беше с момиче — висока красива блондинка, която се беше облегнала на него и през няколко крачки се кикотеше и го целуваше.

„Охооо! — каза си Ана. — Вече ми изневеряваш, а!“

Зърна на няколко метра след тях и Паул. По Шпилбуденплац имаше доста нощни птици и Паул се стараеше между него и обекта на наблюдение да има повечко хора. Ана се смъкна на седалката, когато Максуейн и трофеят му минаха от другата страна и се отправиха към подземния паркинг. Паул се метна на седалката до нея.

— Как мислиш? Дали да не отида пеш и да продължа наблюдението?

— Не. Сигурно ще ги изгубим, докато излизат. Трябва да се убедим, че гаджето, което е забил, ще се прибере живо и здраво у дома.

Паул се засмя горчиво.

— Пак оплескахме всичко. Прикритието ти е направено на пух и прах.

— Не бих казала, че издънката е пълна — подсмихна се самодоволно Ана. — Все пак ми определиха среща…

Сряда, 18 юни, 11:00 ч. преди обяд

полицейското управление на Хамбург

Очите на Фабел бяха хлътнали, под тях имаше тъмни сенки. Единственото друго доказателство за нападението беше мораво бронзовата синина отстрани на врата. Освен това му беше трудно да движи главата си и решеше ли да погледне в някоя посока, извърташе и раменете. След като го изписаха в осем и половина сутринта, той се прибра да си вземе душ, за да отмие следите от болницата, и да се преоблече. От един час четеше папката за тайната операция, провеждана от Клугман и Крамер.

Според доклада на ФРС целта била да се съберат сведения за съперничеството между отделните банди и най-вече за опитите на украинците да завземат територии във властта на Улугбей. В папката имаше заповеди на Justizministerium^[13] за подслушване на стационарния телефон в апартамента. Никъде не се споменаваше за видеоапаратура или подслушване на самото жилище. Посочваше се, че Тина Крамер има задачата да осигурява връзка и да предава необходимите материали и пари в брой, така че на Клугман да не му се налага да има пряк контакт, с която и да е служба. Младата жена беше получила указания всеки път, когато осъществява връзка с Клугман, да остава за през нощта в жилището. Така, ако някой случайно държеше под наблюдение Клугман, нямаше да свърже Крамер със Седми отдел в управление „Борба с организираната престъпност“ или с Федералната разузнавателна служба. Самата Крамер беше живяла в Аймсбютел, достатъчно далеч от Санкт Паули — така се избягваше възможността някой да я срещне случайно, докато тя пазарува. Указанията за контраразузнавателните мерки, които трябваше да прилага, бяха твърде сложни. Имаше четири явочни квартири. След всяка среща с Клугман, докато се прибира, Тина Крамер бе длъжна да се отбие поне в една от тези квартири, където да остане в продължение поне на един час. Пак от тях взимаше материалите и парите. Подобно на Клугман, и Крамер не беше стъпвала от месеци във федералните служби. Идеята беше, ако някой я проследи, да реши, че ходи при клиенти. След това младата жена трябваше да обикаля доста, докато стигне в Аймсбютел и по пътя да прави допълнителни маневри и да проверява дали някой не я следи. Това означаваше, че е пътувала твърде дълго, докато се прибере.

Тук имаше някаква ирония. Тина Крамер наистина беше само куриер на Клугман и въпреки това всяко движение, което правеше, всяка връзка с Клугман бяха подплатени с какви ли не предпазни мерки. Колкото и да бе странно, самият Клугман се пазеше главно с едно: с начина си на живот. Трябваше да се вживее изцяло в ролята си на дребна риба в периферията на организираната престъпност, да се откъсне напълно от своите колеги и така да направи прикритието си непробиваемо. Можеше да се свърже със службите само по два начина: чрез Тина Крамер и по клетъчния си телефон. Така не само поддържаше контакт, но и не губеше почва под краката си — те го свързваха с онова, което всъщност бе, и с истинските му цели.

В доклада имаше много подробности за престъпните групировки на Улугбей и Варасов, както и за други по-дребни престъпни интереси. А за новопоявилата се банда, за така нареченото Ядро, нямаше почти нищо, макар и самият Фолкер да беше заявил, че именно то е основен фокус на операцията. Стенограмите на разговорите, подслушани в апартамента, също не съдържаха нищо важно. Липсваше нещо.

Фолкер беше обещал на Фабел да му каже всичко от начало до край — и го беше излъгал.

Фабел помоли Вернер да събере всички за съвещание в основното помещение на отдел „Убийства“. Когато излезе от кабинета си, усети, че всички в екипа са се вторачили в него. Изправи гръб и се опита да направи движенията си възможно най-бодри. Хората от екипа разговаряха тихо помежду си, Паул Линдеман беше на телефона. Фабел го изчака да приключи и плесна два пъти звучно с ръце.

— И така, какво ново? Мария?

Тя седеше на ъгъла на бюрото си. Беше облечена в скъпа светлосиня блуза и елегантен сив панталон. Тежкият черен автомат отстрани на хълбока й изглеждаше съвсем не на място. Мария се пресегна и вдигна бележника си.

— Открих един от членовете на Храма на асатру… някой си Бьорн Янсен. Държи книжарница за литература „Ню Ейдж“ или нещо от този род в Шванценфиртел. Поддържа в интернет и страница за одинизма или асатру, или както там го наричат…

— Бабини деветини — обади се Вернер.

Екна смях, разбил се върху скалите на деловитостта, с която говореше Мария.

— Издирих този човек именно по интернет страницата — продължи Мария. — Когато го попитах дали е чувал за Храма на асатру, той веднага и с готовност заяви, че членува в него — очевидно е сред „първожреците“. Твърди, че в асатру нямало нищо нередно, и го описва като „тържество на живота“. Уговорих си среща с него за осем и половина довечера.

— И аз ще дойда — заяви Фабел и се извърна към Вернер. — Нещо ново за Максуейн?

Беше ред на Вернер да си погледне бележките.

— Джон Андреас Максуейн… — Като всички в отдел „Убийства“, с изключение на Фабел, и на Вернер не му се обръщаше езика да изрече мекото англосаксонско „у“ в името на Максуейн. — Роден е през 1973 година в Единбург, Шотландия. Баща му е съдружник в счетоводна фирма в Единбург. Майка му е германка от Касел в Хесен. Самият Максуейн е завършил едно от ония тежкарски частни училища на англичаните и електроника в университета… — Вернер трябваше да хвърли доста усилия, докато произнесе името: — В университета „Хериот-Уот“. После е следвал приложна електроника в хамбургския Technische Unlversitat^[14]. Живее постоянно в Германия, но не е кандидатствал за гражданство. Работи в издателска групировка „Айтел“. Но не се води там на щат. Консултант е на свободна практика.

— Тъкмо човек, който може да праща безпрепятствено закодирани електронни съобщения — отбеляза Ана.

Фабел, който седеше в края на бюрото на Вернер, забоде брадичка върху гърдите си и осмисли казаното. Когато вдигна глава, усети как болката го пробожда с нож на мястото, където славянинът го беше стискал.

— Продължавай, Вернер.

— Няма криминално досие нито тук, нито във Великобритания. Не е глобяван дори за превишена скорост.

Вернер остави бележките и направи физиономия, с която сякаш казваше: „Е, това е“.

— Как върви наблюдението, Ана? Имаш ли нещо да съобщаваш?

Ана и Паул се спогледаха. Фабел си пое бавно въздух.

— Добре, Ана… хайде да чуем и ние.

Тя разказа какво се бе случило предната вечер.

— Виж ти! — възкликна Фабел уж много учуден. — Нима ми казваш, че резултатът от наблюдението е среща, която ти е определил обектът?…

— Какво друго да кажа? Или ти е определил среща, или не ти е определил.

Фабел изправи гръб.

— Радвам се, че смяташ това за забавно, комисар Волф.

— Виж какво шефе, от тая работа може да излезе нещо. Мога да се оттегля от екипа, който държи под наблюдение Максуейн, и да не отида на срещата… от друга страна, мога да отида и вероятно да науча за него повече, отколкото за един месец наблюдение.

— Ами ако е нашият човек? — възкликна Паул. — Можеш да се превърнеш в следващата жертва.

Фабел се взря в момичешкото лице зад грима, в крехкото, изпълнено с предизвикателство тяло и усети как го присвива под лъжичката.

— Тази работа не ми харесва, Ана. Не искам да се излагаш на опасност… но ще си помисля.

Паул Линдеман издаде звук, сякаш бе усетил вкуса на нещо противно, и метна химикалката върху писалището. Фабел не му обърна внимание, но реши, че ако Ана не избере сама Паул, той ще настоява именно Паул да оглави екипа, който ще я пази — той щеше да постави сигурността на момичето над собствения си живот.

— Съставете план за действие и още днес ми го донесете — продължи Фабел. — Дори да съществува и най-малкият риск, ще се откажем. И Ана, искам, да си сложиш подслушвателно устройство. Така екипът, който ще те пази, ще знае какво точно става.

— Ау… — Младата жена направи разочарована физиономия. — Опитваш се да промениш стила ми, а? — Но после видя, че шегата й не е била оценена, и добави: — Както кажеш, шефе.

Фабел усети как около главата му сякаш се затяга обръч. Очите го смъдяха от ослепителната светлина на луминесцентните лампи в помещението. Той си погледна часовника: наближаваше дванайсет и половина, имаше още цял час, докато стане време да вземе следващата порция хапчета против болка.

— Какво става с Анжелика Блюм? — попита Фабел, като разтриваше слепоочията си. — Имаме ли нещо ново за нея?

— Разполагам с пълната й творческа биография — оповести Вернер. — Има две-три прелюбопитни неща. Нали я помниш онази изложба в Бремен?

Фабел кимна, стана му интересно дали има някаква връзка.

— Преди да се отдаде на кариера на атентаторка, която залага бомби по оживени места, Марлис Менцел е работила като журналистка и карикатуристка в левичарско списание на име „Цайтгайст“^[15]. Анжелика Блюм също е работела там. По онова време е ходела с главния редактор.

— Менцел и Блюм приятелки ли са били?

— Още не знам. Надявах се с теб да поразпитаме бившето гадже на Блюм, за да разберем.

— Едва ли се налага да идвам и аз — възрази озадачен Фабел.

— О, според мен се налага. — Насечената топография върху лицето на Вернер се поразмести, за да направи място на кисела усмивка. — Всъщност няма да се изненадам, ако и началникът на управлението Ван Хайден реши да дойде с нас.

— Защо?

— По онова време Анжелика Блюм е ходела… общо четири години… с един млад юрист и журналист с леви убеждения и политически амбиции. Казва се Ханс Шрайбер.

Фабел се втренчи в подчинения си.

— Ханс Шрайбер ли? Кметът?

— Същият.

Фабел вдигна вежди.

— Какво друго откри?

— Блюм е имала приятелка, която работи в радио Ен Де Ер. Ерика Кеслер. Говорих с нея по телефона. Малко е дръпната, иначе е потресена от смъртта на Блюм. Доколкото разбрах, знае нещо, макар и не много, за журналистическото разследване, върху което Блюм е работела. Уредих среща с нея.

— Нещо за онзи тип, който ме нападна в жилището на Блюм?

— Нищо, шефе… но не защото не го издирваме.

После Фабел разпредели срещите и задачите. Тъкмо се канеше да закрие заседанието, когато клетъчният му телефон иззвъня. Той позна веднага гласа.

— Един момент. — Фабел махна телефона от ухото си и каза на екипа: — Дръжте ме в течение, ако има някакво развитие. — После влезе в кабинета си, затвори вратата и пак допря телефона до ухото си. — Къде се изгуби, Махмут? Щях да умра от притеснение. Виж какво, забрави, че съм те молил да разпитваш за онези украинци и за мъртвото момиче. Установихме коя е убитата и не е безопасно да се забъркваш…

— Знам, Ян. Мисля, че вече е малко късно. При всички положения гледам да не бия на очи. Може да ти прозвучи като реплика от долнопробен филм, но ми се струва, че ме следят. Ще се сниша за известно време, но искам да провериш едно име.

— Кое?

— Витренко. Васил Витренко. Мисля, че е познат като полковник Витренко.

— И какво той?

— Точно той е Дяволът, Ян.

Сряда, 18 юни; 3:00 ч. следобед

пристанището, Хамбург

Лятото беше дошло в Хамбург, беше станало по-топло. Паул, Вернер и Фабел си бяха съблекли саката, Мария седеше на ниската стена до масичките с височина до лакътя, беше кръстосала крака в елегантен панталон, беше сплела пръсти и беше обхванала с тях коленете си, а слънцето проблясваше по светлосинята коприна на ризата й. Вяха заключили кобурите и оръжието в багажника на беемвето на Фабел и ако не бяха грубите черти на Вернер и неопънкарският шик на Ана, можеха да минат за адвокати от голяма кантора, излезли в обедна почивка на доковете.

След като вечно веселият Дирк им донесе леденостудени бири, те се събраха около две от масичките малко по-встрани от двамата докери, които бяха единствените други клиенти.

— Нашият приятел Фолкер укрива доста от нас въпреки обещанието да бъде откровен — каза Фабел. — От неофициалния си информатор научавам повече, отколкото от машината на Федералната разузнавателна служба. — Всички знаеха, че Фабел си има свои хора, които му съобщаваха едно или друго, и които той не разкриваше. Останалите също имаха такива източници на информация и знаеха, че не бива да питат откъде са постъпили сведенията. — Длъжен съм да подчертая, че не съм сигурен дали всичко това има някакво отношение към нашето разследване, но става въпрос за опасен елемент, който поне отчасти вероятно има връзка със случаите. Няма да се учудя, ако точно тези хора са убили Клугман. И е почти сигурно, че именно те са извършили покушението срещу Улугбей, за да сложат ръка върху колумбийската дрога. — Всички продължиха да мълчат. Фабел отпи от бирата и глътна два кодеина. — Ядрото, както го нарича Фолкер, се състои от бивши офицери от специалните части. Това не са какви да е бандити. Според моя информатор всички са ветерани от Чечня и Афганистан. Ръководи ги някой си полковник Васил Витренко. Слави се като страшилище и дори името му е достатъчно, за да уплаши до смърт другите мафиоти от Украйна. Никой не знае със сигурност дори дали Витренко е тук, всички обаче знаят, че Ядрото се състои от офицери, които са служили под негово командване. Нямам представа какво е правил този тип, ала е прочут като изключително жесток и никой не дръзва да се изложи на опасността да не повярва, че той наистина е тук.

— Възможно ли е този Витренко да стои зад убийствата в стил „Кървавия орел“? — попита Мария.

— Съмнявам се. Синът на Свен се смята за нещо като германски кръстоносец. Витренко е чужденец. Но съм убеден, че операцията Клугман-Крамер всъщност е била насочена именно към него или към групата, която се възползва от славата му, за да всява ужас. Мерките за сигурност и контраразузнавателните средства, които са били пуснати в действие, навеждат на мисълта, че става въпрос за противник, който е подчинен на строга организация и има голяма професионална подготовка. Ако нещата стояха малко по-различно, щяхме да се обърнем за съдействие към отдел „Организирана престъпност“. Фолкер обаче твърди, че Ядрото има свои хора в полицейското управление на Хамбург. Точно по тази причина съобщавам информацията само на вас петимата.

— Господи, Ян! — поклати глава Вернер. — Наистина ли вярваш в тези небивалици?

— Не съм готов да поемам никакви рискове. Според Фолкер тези хора са заемали високопоставени длъжности в украинската полиция. А защо да си затваряме очите за истината: имаме колеги, които все не могат да решат дали са войници, или полицаи. Не мога да поискам помощ дори от Фолкер. Беше достатъчно откровен за Ядрото, но се кълне, че главатарят на престъпната групировка е безлик и безименен. Ала щом моят информатор му знае името, съм повече от сигурен, че то е известно и на ФРС. При всички положения докладът, който Фолкер ми предостави, е силно редактиран, за да се омаловажи ролята на Ядрото. Искам да се поразтичаме и да установим кой в полицейското управление на Хамбург е имал официални, полуофициални и неофициални връзки с тайните служби на Украйна. Мария, можете ли да се заемете вие с Вернер? Знам, че и двамата сте претоварени с работа, затова тази проверка не е сред най-важните ви задачи, но трябва да я направите. И, за бога, бъдете дискретни.

Мария кимна.

Вернер оповести:

— Второто ми име е Дискретния.

Всички се засмяха с глас.

Сряда, 18 юни, 7:00 ч. вечерта

Бланкенезе, Хамбург

Бланкенезе е разположен западно от Хамбург, на стръмния северен бряг на Елба, в който са направени нещо като тераси и по който тук-там се зеленеят широколистни гори. Районът е известен с това, че в него се срещат и старовремски рибарски къщурки, и големи, изискани вили, строени през XIX и XX век. Къщите на рибарите са струпани на едно място — за по-уютно, а собствениците на вилите избягват всякаква показност и скромно крият северногерманското си благоприличие зад паравана на дърветата и просторните градини. В Бланкенезе нашествието на съвременната архитектура е твърде ограничено и се е проявило избирателно, с много вкус. Заради всички тези причини Бланкенезе се слави едва ли не като най-предпочитаното предградие на Хамбург. Рибарите и занаятчиите, които са придали облика му, отдавна са изместени от предприемачи, медийни босове и шефове на многонационални корпорации в Хамбург.

Вернер се беше обадил по телефона на Ерика Кеслер в кабинета й в радио Ен Де Ер на Ротенбаумшосе, но тя беше помолила изрично разговорът да се състои същата вечер в дома й в Бланкенезе. Макар че парните чукове не спираха да блъскат по слепоочията на Фабел, той настоя да придружи Вернер. Искаше да си изгради някаква представа за Анжелика Блюм. Беше длъжен да разбере какви са били подбудите й и защо те я бяха довели до този край. Главните редактори и агентите, които редовно й възлагаха статии, твърдяха едно и също: никога не разкривала естеството на журналистическото разследване, докато не било готово за публикация. Така Ерика Кеслер, която познаваше Анжелика Блюм още от университета, се превръщаше в човека, който се доближаваше най-много до представите за приятелка.

Тя беше продуцентка в радио Ен Де Ер, а мъжът й беше съдружник в продуцентска фирма, снимаща телевизионни реклами. Новата им триетажна къща олицетворяваше високите им доходи и това, че професиите им се нареждат сред най-търсените. Съпругът на Кеслер, нисък, спретнат плешивеещ мъж в панталон на „Армани“, кашмирена блуза с шпиц яка и сандали, които похлопваха шумно по застлания с теракота под на атрия, ги заведе на дървената тераса, надвиснала над стръмната градина.

Веднага щом излезе на нея, Фабел разбра, че гледката, която се откриваше оттук, е добавила половин милион към цената на имота. Усети, че и Вернер, който обикновено не обръщаше внимание на естетиката, се любува безмълвно на пейзажа. Къщата на семейство Кеслер се намираше на една от терасите по брега на Бланкенезе. От балкона Фабел и Вернер виждаха цялата Елба, като се почне от широките пясъчни плажове покрай реката и се стигне до горите в резервата на остров Несзанд, който разделяше Елба на два ръкава, и Алтес Ланд на южния бряг. По Елба се белееха триъгълниците на десетина платноходки. Само огромният кораб, превозващ контейнери, напомняше, че истинското предназначение на реката са не развлеченията, а търговията.

През последната седмица Фабел се беше нагледал на внушителни жилища: огромната къща на Йелмъз, тузарския апартамент на Максуейн и жилището на Анжелика Блюм в изискан стил, но нито веднъж не беше усетил завист. А в тази къща с нейния непринуден изтънчен стил, с разположението й и изумителната гледка, която съперничеше с гледката към града, разкриваща се от неговите прозорци, той усети именно завист. Прииска му се да живее в такъв дом, но веднага си представи, че го дели с бившата си жена Ренате и с дъщеря им Габи. Тази мисъл му хрумна като горчив отглас от завистта и Фабел усети, че Кеслерови са му неприятни. Той отново се извърна към гледката, разкрила се от терасата.

Когато Ерика Кеслер дойде при тях, Фабел видя едва ли не съвършена студена красота, нарушавана единствено от брадичката, в която се долавяше почти мъжка сила. Във воднистосините очи имаше лед, жената държеше главата си под ъгъл, който издаваше наглост. Суровото й изражение беше посмекчено от пепеляворусата коса, която Ерика носеше пусната и която с нежните си къдрици обрамчваше лицето. Беше облечена в бяла памучна блуза с голямо деколте и широк бял ленен панталон. Махна с ръка към фотьойлите и масичката, които очевидно бяха от масивно дърво, и седна. Вернер и Фабел се разположиха срещу нея. Още при появата си бяха показали полицейските значки, но сега Ерика Кеслер настоя да види и полицейските им карти и дълго ги проучва, като сравняваше снимките с лицата.

— Искали сте да ме питате нещо за Анжелика — рече накрая жената и им върна картите.

— Да — потвърди Фабел. — Знам, сигурно сте много разстроена от смъртта на госпожа Блюм… и от начина, по който е била убита… и ви уверявам, че не искаме да ви причиняваме още болка, но сме длъжни да узнаем възможно най-много за нея, за да заловим убиеца й.

— Ще ви кажа каквото мога. Анжелика не беше човек, който… — Госпожа Кеслер се замисли, за да избере най-точната дума. — Който споделя. Не обичаше да говори много за себе си.

— Но вие сте били добри приятелки, нали? — попита Вернер.

— Бяхме приятелки. Следвали сме заедно. Разбирахме се. Анжелика беше умна и мъжете я харесваха, а това в ония години се денеше най-много.

— Каква беше? — попита Фабел.

— В университета или след това?

— И двете.

— Анжелика никога не е била човек, когото ще опишеш като вятърничав. Гледаше сериозно на следването, проявяваше остър интерес към политиката. Два-три пъти сме карали ваканцията заедно. Едно лято работихме в лозята на Испания. Спомням си, на връщане посетихме Герника… нали се сещате, града, за който Пикасо е нарисувал картина. Помня, там отидохме в мемориал в памет на убитите през 1937 година от легиона „Кондор“, който Хитлер изпратил да бомбардира града, за да помогне на Франко. Една възрастна жена ни чу, че говорим на немски, и почна да ни мъмри за онова, което сме били причинили на града. Обясних й без недомлъвки, че нямам нищо общо и съм се родила след цели десет години, но Анжелика се разстрои много. Дори бих казала, че това се превърна във важно събитие в политическата й осъзнатост.

— Казвате, че се е интересувала от политика. Вероятно е симпатизирала на левите.

— Определено. Но не на марксистите или на нещо от този род. Беше либерална по душа. И се интересуваше от опазване на околната среда. По едно време се беше присъединила към Die Grunen^[16]. След Обединението, когато Зелената партия се съюзи с различни опозиционни партии в Източна Германия и образува Bundms-90-Fie Grunen^[17], Анжелика дори обмисляше да се кандидатира на изборите за Бундестага.

— И защо не го е направила?

Госпожа Кеслер вдигна една от златните къдрици, паднала върху лицето й, и я прибра зад ухото си. Погледна към реката.

— Анжелика беше отлична журналистка и го знаеше. Предпочете да си остане такава, вместо да се превръща в посредствен политик. Смяташе, че със статиите си ще допринесе повече за социалната справедливост и опазването на околната среда.

— Кога за последно видяхте госпожа Блюм? — попита Вернер.

— Обядвахме заедно преди около половин месец. Май на четвърти.

— Как ви се стори тя? Спомена ли нещо необичайно?

— Не, не, не бих казала. Всъщност беше развълнувана. По-късно същия следобед смяташе да причака онзи кретен нациста Волфганг Айтел.

— Бащата на издателя Норберт Айтел ли?

— Бивш есесовец и водач на така наречения съюз „Германия за германците“.

— Защо госпожа Блюм е проявявала интерес към него?

Госпожа Кеслер кръстоса крака, при което лененият й панталон изшумоля.

— Не ми спомена. Както вероятно вече сте разбрали, Анжелика не издаваше подробности от журналистическите си разследвания, докато не беше готова да ги публикува в печата или да ги огласи в електронните средства за масово осведомяване. Опитваше се да ме убеди да направим съвместно радиопредаване въз основа на някакви документи. Единственото, което ми разкри на този етап, беше, че разполага с нещо, което изобличава Айтел и ще подкопае доверието на поддръжниците му. Все пак ми каза, че е свързано със сделки с недвижими имоти.

— Намекна ли, че разследването я излага на опасност?

Госпожа Кеслер сбърчи чело.

— Едва ли й е хрумвало такова нещо. На мен също не ми е минавало през ума. Да не подозирате хората на Айтел?

— Не. А госпожа Блюм работеше ли и върху нещо друго?

— Знам, че правеше проучване на ПБЗ-101. Но според мен основното й внимание не беше насочено натам.

Фабел се замисли. Преди и по време на Втората световна война Полицейският батальон на запасняците се е набирал сред обикновените хора, главно работници на средна възраст, в Хамбург, град, за който се смятало, че е сред най-незасегнатите от влиянието на нацистите в Германия. През 1942 година тези обикновени хора от Полицейския батальон на запасняците избиват близо две хиляди евреи в Отвок, Полша. До края на войната ПБЗ-101 е изтребил над 80000 евреи и други „нежелателни елементи“. Фабел се сети за грохналата госпожа Щайнер с очи като на кукумявка, която живееше на долния етаж, под апартамента, където беше убита Тина Крамер. Спомни си старите черно-бели снимки на мъжа в униформа на Полицейския батальон на запасняците.

— ПБЗ-101 ли? Това едва ли има нещо общо с настоящето.

Ерика Кеслер сви рамене.

— Не знам. Може би Анжелика е виждала нещата под друг ъгъл. Спомена, че жестокостта на батальона можела да се сравнява с акциите на руснаците в Афганистан и Чечня.

— А личният живот на госпожа Блюм? — попита Фабел. — Имаше ли тя някаква връзка?

Той долови, че Ерика Кеслер се колебае.

— Не… Според мен напоследък нямаше човек, на когото да държи. Преди време ходеше с един журналист. Паул Торстен. — Фабел си записа името. — Но скъсаха преди около година. Оттогава не знам да е имала сериозна връзка.

Фабел се взря в полярно сините очи на Ерика Кеслер. Тя издържа на погледа му, без да трепне. И сигурно щеше да се справи, ако за стотна от секундата, преди да отговори прекалено непринудено, с прекалено самоуверените си очи, тя не се разкри за пръв път, че лъже. Но защо й беше да лъже за връзките на Блюм?

— Познавате ли Марлис Менцел?

— Художничката ли?

— Терористката.

Кеслер се засмя, но ледът в очите й стана още по-студен и твърд.

— Дали да не я определим като бивша терористка, станала художничка? Знам за нея, но не я познавам лично.

— Анжелика Блюм обаче я е познавала.

— Ако не ме лъже паметта, навремето са работили заедно.

— В „Цайтгайст“, левичарското списание. По онова време главен редактор му е бил младият Ханс Шрайбер. В ония години госпожа Блюм е ходела с него, нали?

— Според мен да. Мисля, че известно време дори живяха заедно — потвърди Кеслер.

Фабел отново усети как зад очите на жената пада някаква преграда. За да провеждаш разпит, трябва да притежаваш изкуството да обобщаваш не само казаното — истините и лъжите, но да съединяваш в едно и мълчанието, движението, посоката, в която гледат очите. Фабел направи връзката и почувства тръпката на прозрението. Прииска му се да се заяде с Кеслер, но после реши засега да не изказва на глас мисълта, която го беше осенила.

По-нататък от разговора не се разбра нищо съществено. Фабел благодари на Ерика Кеслер за времето, което им бе отделила, и тя кимна любезно, но и някак рязко. Заведе Фабел и Вернер в покрития с плочки атрий, където беше няколко осезаеми градуса по-хладно, отколкото на терасата с южно изложение.

Фабел се затрудни да намери пътя обратно към града: постоянно се объркваше в сложната система от еднопосочни улици в Бланкенезе. Накрая излезе с беемвето на Елбшосе.

— Е, какво ще кажеш? — попита той Вернер.

— Премълчава нещо. Подозирам, че Блюм е имала връзка с някого и Кеслер се опитва да не го замесва във всичко това.

— И аз си помислих същото. — Известно време Фабел мълча. — Как би описал Ханс Шрайбер, драгия ни кмет?

Другият мъж се извърна към него и се свъси озадачено. Но Фабел го удостои единствено с профила си.

— Как ли… вероятно като висок. Скъпо облечен. Прошарено руса коса. Очевидно спортува… широкоплещест… Защо? — каза Вернер.

Сега вече Фабел се извърна към него.

— А сега ми опиши мъжа, когото твоята свидетелка е видяла да влиза в жилищния блок на Анжелика Блюм.

Бележки

[1] Букв. Буря и напор (нем.). — Литературно направление, което през 1770–1790 г. оказва мощно влияние върху немската литература и подготвя почвата за романтизма. — Б.пр. ↑

[2] Долнонемски (нем.). — Б.пр. ↑

[3] Ти (нем.). — Б.пр. ↑

[4] Вие (нем.). — Б.пр. ↑

[5] Смисъл на съществуване (фр.). — Б.пр. ↑

[6] Деснорадикални (нем.). — Б.пр. ↑

[7] Група за гранична охрана девет (нем.). — Б.пр. ↑

[8] Таен агент (нем.). — Б.пр. ↑

[9] Болница (нем.). — Б.пр. ↑

[10] Госпожице (нем.). — Б.пр. ↑

[11] Еврейка (нем.). — Б.пр. ↑

[12] Шлагер (нем.). — Б.пр. ↑

[13] Министерство на правосъдието (нем.). — Б.пр. ↑

[14] Технически, университет (нем.). — Б.пр. ↑

[15] Букв. „Духът на времето“ (нем.). — Б.пр. ↑

[16] Зелените (нем.). — Б.пр. ↑

[17] Съюз-90-Зелени (нем.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Крейг Ръсел Мръсният Хамбург (2)

Метаданни

Данни

Мръсният Хамбург

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частПетък, 13 юни — вторник, 17 юни

Крейг Ръсел
Мръсният Хамбург (2)

Втора част
Петък, 13 юни — вторник, 17 юни