Сюзън Белами
Обещание за Свети Валентин (2)

2

Лекарят бе мъж на средна възраст, с преметнат през врата стетоскоп. Изгледа я, сякаш разбира всичко, след което се обърна към Лука на италиански.

Стомахът на Серина се сви. Не й трябваше преводач, за да знае, че лекарят бе поканил младия мъж в стаята. Той нямаше работа по време на консултация за нейното здраве.

— Не е необходимо и той да идва, докторе.

— Но някой трябва да ти превежда.

Разумното обяснение на младия мъж не успокои нервите й. Лекарят затвори вратата зад мотоциклетиста и седна зад бюрото си.

Лука се намести на стола до нея. Коженият панталон обгръщаше мускулестите му бедра и когато се наведе напред, коляното му докосна нейното, а кичур тъмна коса падна над челото му.

Тя преглътна прилив на…

Какво? Да не би да желаеше този непознат? Напълно неподходящо.

С бърз като скоропоговорка италиански той обясни инцидента и участието си в него. Както бе научила вече, когато й се усмихна, мина на английски и преведе думите на лекаря.

Каква любезност към мен?

По-възрастният мъж се изправи, обърна се към Лука и посочи кушетката.

— Иска да ви прегледа зад този параван. Помоли да си свалите сакото и да си разкопчаете ризата.

— Когато излезете навън. — Серина прокара дланите си нагоре-надолу по ръцете си. Няма начин да се съблека, докато той е в стаята.

— Помоли ме да превеждам. За съжаление не говори английски. — Лука разпери ръце сякаш й казваше, че няма избор. — Ще бъдеш зад паравана.

— Наистина не е ваша работа — погледна го Серина.

Имаше ли начин да го убеди да излезе?

Той срещна погледа й и отново се облегна назад на стола. Беше очевидно, че не планира да си ходи.

— Но това е моя отговорност. Направихте го такава, когато се втурнахте пред мотора ми.

— Как смеете? Ако не карахте като луд по този път…

— Карах с по-малко от четиридесет.

— Четиридесет мили в час. Никога не трябва…

— Километра, не мили. Не по-бързо, отколкото бих карал покрай училище.

Жената се обърна към лекаря и повтори:

— Той няма място тук, докторе.

Мъжът сви рамене и потупа кушетката.

Нямаше спасение. Серина свали внимателно сакото от ударения си лакът и го наметна върху облегалката на стола.

Лекарят издърпа паравана и следващите минути преминаха в смесица от въпроси и отговори на италиански и английски. Когато прегледът й приключи, той подписа нещо, което приличаше на рецепта и й го подаде.

— Rilassati por un po, signorina.^[1]

— Схванах. Никакви близки срещи със земята или мотоциклети повече. — Метна сакото в скута си. Да го облече с превързания лакът щеше да отнеме повече от няколко секунди, а тя искаше да напусне кабинета. — Мога ли да си тръгвам?

— Доктор Аньоти е доволен, че нямате сътресение, но иска да бъдете, как го казвате на английски „по-добре предпазлива, отколкото да съжалявате“? Трябва да си починете тази нощ и някой да ви наглежда.

— Това е невъзможно…

Лука се изправи и подаде ръка на лекаря, като се обърна към него на италиански и английски.

— Ще се погрижа за това, благодаря ви. Отнехме достатъчно от времето ви. — Обърна се към нея. — Ще тръгваме ли?

Тя повтори благодарностите и го последва навън. Със стиснати от двете си страни ръце, успя да удържи гневните думи:

— Нямате право да казвате това.

Ама че нахалство! Чисто, абсолютно, арогантно мъжко нахалство. Когато излезеха оттук…

— Нямах право да кажа какво?

— Че ще ме наглеждате.

Едната му тъмна вежда се вдигна.

— Казах, че ще се погрижа някой да ви наглежда, не че аз ще го направя.

Страните й горяха. Разбира се не бе казал, че той ще го стори.

Какво ми става? Защо му отговарям така грубо? Той остави ангажиментите си, за да ми помогне. Насочи се към рецепцията.

Администраторката вдигна поглед от клавиатурата.

— Бих искала да платя сметката си.

— Che cosa?^[2]

Серина повтори молбата си.

Когато Лука се облегна на плота зад нея и зададе същия въпрос на италиански, очите на платиненорусата блондинка се разшириха. Нави кичур коса около пръста си, му се усмихна като пренебрегна Серина. Феромоните струяха от нея, когато се наведе напред.

— Когато приключите разговора си с Мис Блондор, моля да попитате за сметката ми. — Англичанката обърна глава твърде бързо. Пригади й се. Затвори очи и здраво стисна плота.

И този злобен коментар показва, че не съм на себе си.

Лука я докосна по рамото.

— Добре ли сте?

Тя примигна и си пое дълбоко дъх.

— Добре съм. Само… колко струва прегледът?

— Няма да плащате този път, само подпишете формуляра.

— Какво пише в него? Да не се отказвам от живота си или се съгласявам да даря първородното си дете?

— Като обществена услуга и в интерес на запазване на досието за инциденти по този отрязък на пътя чисто, лекарят се отказва от всички такси, ако подпишете, че това е било просто обикновен преглед.

— Какъвто и беше. Прегледа ме и съм добре. Окей.

Взе черния химикал и се подготви да подпише върху пунктираната линия. До нея Лука се наведе над рецепцията и вълна от скъп одеколон се разнесе покрай него. Обикновено прецизният й подпис малко заприлича на драсканица.

— Моля ви, не стойте толкова близо. Не мога да дишам.

— Само проверявам. — Тъмните му очи блестяха закачливо. — Не искат част от плътта ви. Не че можете да си позволите да загубите още.

— Много смешно. — Серина завъртя очи. — Сигурна съм, че всичко е коректно и правилно.

Написа името си и пусна химикалката върху плота толкова силно, че тя се търкулна по ръба и падна върху клавиатурата на администраторката.

Момичето я стрелна с поглед, преди да обърне снежнобялата си усмивка към Лука.

— Grazie, signorina. Ciao.^[3] — Той отвърна на усмивката на блондинката преди да хване Серина под ръка.

Тя трепна при докосването му.

— Не искате ли да останете и да опознаете по-добре малката Мис Слънчице?

— Che^[4]? Какво искате да кажете? — Лекото намръщване събра веждите му заедно.

Да не си мисли, че го ревнува от Блондинката?

Мисълта бе нелепа. Познаваше Лука от половин час и нямаше причина за подобна злобна реакция. Но все пак, топлина се разля по врата и нагоре към страните й.

— Нищо. Но си мисля, че тя се разочарова като си тръгнахте. Интересът й към вас бе прекалено явен.

— Да флиртуваш е също толкова естествено, както и да дишаш. Да не би да е по-различно там, откъдето идвате?

— Казвате го, но не го мислите. За вас може да е нормално, но за мен не.

— Как така? Не правите ли същото? Ако не го практикувате, умението не се развива и тогава, когато искате да очаровате някой представител от другия пол, как ще успеете?

— Не искам да очаровам никой мъж.

До сега, но нищо нямаше да я принуди да си го признае.

— А когато искате да покажете на някой мъж, че го харесвате, че го искате в леглото си, какво ще направите?

— Не е ваша работа. Вижте, благодаря ви, че се погрижихте за мен и ме заведохте на лекар, но имам много важна среща в Соренто. Днес. Този следобед. И…

Той изпсува.

И без да разбира езика, бе сигурна в това. Задържа погледа й за момент.

— Моля да ме извините, трябва да се обадя по телефона набързо. Ще поръчам кафе, докато намерим начин да ви заведем до там.

Изненадана да види, че са в trattoria, тя пусна сакото си на стола, премести се на място огряно от зимното слънце и отпусна глава на ръката си.

Плотът от травертин бе хладен и груб под ръцете й.

Нещата можеха да са по-зле. Изморителни полети, след които правя връзка с обикновен междуградски автобус, и през всичките тези часове на притеснение и пътуване свита на кравай, поради липса на достатъчно място, и което би се оказало напразно, ако не успееше да стигне до Соренто до три часа̀. Като се прибави натъртеното й дясно бедро, пулсиращ лакът и главоболие към цялото й нещастие и това, че е провалила татко. Направо страхотно.

Дори да успея да стигна навреме, как ще направя добра презентация на новата част за двигател на татко, докато главата ми бумти като метъл банда на пълна мощ?

Потърка челото си с ръце и миризмата на масло нахлу в носа й. Надигна леко глава и видя няколко капки кръв и дупка в ръкава си.

Как някой ще да я вземе насериозно, след като изглежда като че ли спала на улицата през последната седмица? Как мениджърът на компанията дори ще помисли да я изслуша във вида, в който е.

Бе й отнело толкова дълго време да стигне до главния изпълнителен директор на автомобилна компания „Луксиа“ и да го убеди да се срещне с тях. След няколко имейла и безброй телефонни обаждания до секретарката му, той най-накрая се бе съгласил да изслуша втория й баща този следобед. Секретарката беше много настоятелна.

— Трябва да е по това време, signorina. Той е много зает с откриването на новата фабрика.

И тогава татко се бе разболял от грип и тя се бе съгласила да замине вместо него.

Знаеш всички особености, всички стъпки. Можеш да го направиш, Серина. Моля те? За мен, за нас?

Заради втория си баща бе пренебрегнала срамежливостта си и бе опитала да се превърне в бизнесдама. Заради него, единственото семейство, което й бе останало, бе дошла до амалфийското крайбрежие за срещата. Но саможертвата й и всички уроци от татко щяха да са напразни, ако не успееше да стигне до Соренто навреме. За тази жизненоважна среща с „Луксиа“.

Новатори в дейността си, „Луксиа“ предлагаха възможността на живота на баща й да види дългогодишната си работа реализирана.

Ако Серина успее да се срещне с главния изпълнителен директор днес.

Ако той й даде втори шанс.

Преглъщайки чувството за наближаваща беда, тя се изправи при звука на стъпките от ботуши, приближаващи се по каменния под.

Лука носеше малък, кръгъл поднос с две кафета и две чаши вода.

— Ето, bella^[5]. Изпий това, докато измислим как да стигнете до крайната си точка.

— Благодаря. Не знам дали все още имам среща след… това. — Посочи скъсания си ръкав, преди да погледне китката си, за да провери колко е часът. — Страхотно! Часовникът ми се е счупил.

Вдигна дамската си чанта на масата и отвори ципа. Обикновено подреденото съдържание бе в безнадежден безпорядък. Шоколадът се бе размазал върху тефтера й и тя остави скъсаната опаковка в пепелника преди да изцапа още нещо. Хвана кутийката с тампони и едва не я извади по грешка.

Офф! Няма шанс да изсипя чантата си пред Лука.

— Надявам се, че телефонът ми не е счупен. Винаги се оказва на дъното на чантата.

— Тогава започнете да го търсите от дъното. — Устните му се извиха в усмивка, докато се наместваше на мястото си.

— Само мъж може да си помисли, че ще помогне с подобен коментар. — Най-накрая пръстите й докоснаха износената кожа. — Ето го! — Отвори капачето.

Два и петнадесет.

Сълзи нахлуха в очите й. Премигна бързо и си пое дъх със затруднение.

— Е, това е. Съмнявам се, че ще успея да стигна до Соренто, да намеря куфара си от автобуса и да открия непознат адрес за по-малко от час.

— Защо не позвъните и не информирате човека, че сте претърпели инцидент? Със сигурност може да се разберете за друг час.

Като след спускане с влакче на ужасите, енергията й бе изцедена. Шансът й за успех никога не е бил голям. Сякаш вселената се бе намесила с падането й на брега на Амалфи, да я накара да разбере, че няма да успее да стигне до целта си. Двете бяха свързани.

— Малко е вероятно. Отне ми седмици да уредя срещата.

— Значи ще се откажете без да опитате? — Една черна вежда се повдигна, но не можеше да прецени дали с неодобрение, или понеже Лука бе разочарован от нея.

Имаше ли значение?

Сви рамене. Нямаше как мъжът да знае колко кръв, пот и сълзи е вложила в уреждането на тази среща или какво й струваше да се пребори със страха си да говори пред публика?

— Въпросът не е в това да се откажеш, а да знаеш кога да приемеш реалността. Причина и следствие. Първо, нямам транспорт, така че не мога да стигна до мястото на срещата. Второ, дори и да успея да стигна навреме, загубих куфарчето и лаптопа си, когато автобусът потегли без мен. Трето, без багажа си не мога да направя презентацията, така че…

— Мога да ви помогна с транспорта, ако искате да се возите на задната седалка.

— На задната седалка? Зад вас?

Мама лети във въздуха… дамската й чанта пада на метри настрани… тялото на майка й се удря в тротоара.

Стомахът й се сви.

Образи, отдавна потиснати, изплуваха в ума й.

Затвори очи и се пребори с желанието да се хване за масата и никога да не я пуска.

— На мотора ви?

Две гуми вместо четири, които стабилно докосват пътя? Тази сутрин бе летяла за първи път. Сега той й предлагаше да се вози на мотор… с непознат.

Мили Боже, мотоциклет!

Не беше сляпа, бе забелязала кожените дрехи на Лука.

Но разсеяна от инцидента, не ги бе свързала съзнателно с мотора. Седяха му толкова естествено, че бе забравила смисъла им, мотоциклетистите караха мотори, кожата ги предпазваше от удари. Като този, при който тя бе полетяла.

Като този, който уби мама.

— Пътниците обикновено седят там. — Устните му се извиха в полуусмивка. — Имате ли проблем с това?

Цял куп.

— Никога не съм се возила на мотор.

— Трябва само да седите и да се държите.

— За какво?

— За мен.

Ухили се и започна да набира нещо по телефона си.

— Преди да отхвърлите идеята ми, защо не проверите дали няма да пренасрочат срещата ви. Опишете ми чантите си. Ще звънна на автобусната компания. Може би заедно ще разрешим проблема ви.

Тя би приела всякаква помощ, за да даде възможност на баща си. А този сексапилен, грижовен мотоциклетист й бе помогнал достатъчно, особено след като тя бе причинила инцидента с откачените си действия, докато се опитваше да тича след автобуса в безполезен опит да го настигне.

Може би изпълнителният директор би разбрал?

Когато цъфнат налъмите.

— Ще опитаме ли? — Дори очите на Лука се усмихваха.

Това й даде надежда, точно когато смяташе, че няма такава, и я окуражи да опита.

Можеше да го направи. Щеше да го направи. С помощта на Лука. Кимайки, тя отвърна на усмивката му.

— Много е мило, че го предлагате. Те са надписани.

Той почака няколко секунди.

— Какво… Мини Маус?

— Серина Банън.

— Банън? — Усмивката му стана още по-широка. — Добре. Опишете ми ги. Който приключи последен разговора си, плаща кафетата.

С повишено настроение, тя описа липсващите си чанти. Лука не си записа, но поведението му разкри естествените му лидерски качества, докато измъкваше детайлите от нея.

Повечето мъже фиксираха вниманието си върху гърдите й, но сексапилният Лука, облечен в кожени дрехи, обръщаше внимание на онова, което казваше. Разликата бе освежаваща, особено от гледната точка на най-добрата й приятелка и коментарите й за италианските мъже и секса. Но все пак, Елиса бе целенасочена в преследването на действието.

— Bene^[6]. Автобусът ще пристигне в автогарата скоро. Обадих им се и организирах някой да прибере чантите. Вие сте наред. Buona fortuna^[7]. — Стана и се отдалечи, като й даде уединение, докато се уговаряше за нова среща. Потърси сред контактите си, намери номера на производителя на автомобили и се приготви за битка.

Задържаха я докато рецепционистката опита да открие необходимия й човек, а тя гледаше как Лука се разхожда, докато говори по телефона.

Строен и облечен в черна кожа, той й напомняше за пантерата в лондонския зоопарк — блестяща черна козина, бродещ и мощен, господар на своя свят.

Тъмната му коса, черна като среднощно небе, бе подстригана късо отзад и отстрани, в корпоративен стил. Гладко избръснатото му лице беше ъгловато, със силни черти. Беше спретнат и добре облечен, въпреки че бе с дрехи на мотоциклетист. Скъпа, висококачествена кожа, доколкото можеше да прецени Серина. Не дрехите на обикновен мотоциклетист, каквито бе виждала. Чак сега я осени мисълта, че Лука не е просто необуздан моторист, на когото тя едва ли би обърнала внимание.

Шоколадови очи със златисти точици срещнаха погледа й.

Трябва да си бе ударила главата. Защо бе толкова фокусирана върху апетитната сексуалност на моториста, който я бе блъснал и след това й се бе притекъл на помощ?

Нямаше съмнение защо рецепционистката бе флиртувала с него.

Басирам се, че тя не само се пробваше. Та той е страхотен.

Разгорещена и внезапно останала без дъх, младата жена вдигна тежката коса от врата си и наведе глава назад. Небрежният й кок се бе развалил и ластичето й липсваше. Досега сигурно вече се бе разпаднало, прегазено от стотиците гуми на пътя.

Но Лука спря, за да й помогне.

Лука, мотоциклетистът с кожени дрехи и очарователна усмивка. Лука със сексапилните очи — дали това бяха очите, приканващи към секс, по които Елиса въздишаше, докато гледаше филми по „Нетфликс“?

Разсеяно, тя се наведе по-напред на стола си.

И цялата тази стаена сила. Целият този сексапилен мъж.

Стисна бедрата си едно в друго.

Това е само резултат от сушата в любовния ти живот, която те кара да мислиш по този начин.

Бе я носил на ръце сякаш бе лека като перце, държал я бе до широките си гърди, главата й бе почивала на рамото му.

Надяваше, че ще може да запомни усещането за гърдите и ръцете му, които я бяха прегръщали.

Бризът донесе дъх на лимони от терасовидните горички над тях и ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, правеше яркожълтия им цвят още по-ярък. Ароматът на Лука, свеж и приятен, и толкова скъп — лимоните й напомняха за това. Носът й се бе пристискал във врата му, толкова близо че можеше да го вкуси.

Изпусна шанса си, Серина.

Затвори очи, наклони глава назад и се концентрира. Ралф Лорън смесен с чистата мъжка пот, мускусен аромат, типичен за него. Дори сега, когато бе на няколко ярда разстояние, чувственият спомен я караше да реагира. Поклати се напред на стола, за да облекчи болката между краката си.

— Мис Банън? Още ли сте там?

Боже, дали бе казала нещо? Изстенала по телефона? Какво?

Прочисти гърлото си:

— Да, тук съм.

— Извинявам се, че ви задържах толкова дълго. Президентът помоли срещата да бъде изместена за утре в десет. Ще ви бъде ли удобно?

Вълни от благодарност към Лука, че я бе окуражи да се обади, се смесваха с облекчението. Все още имаше възможност да направи презентацията си. И ще бъде освежена след един добър сън.

— Това ще бъде чудесно. Благодаря ви.

Приключи разговора и въздъхна дълбоко с облекчение. Оставаше само Лука да има същия късмет с чантите й.