Джон Лескроарт
Клетвата (34)

33

Сега вече Джеф Елиът нямаше причина да използва нещо от злепоставящите материали за Ерик Кенсинг, които Дрискол му бе предоставил. Щом докторът вече не бе заподозрян за убийството на Маркъм и семейството му, тогава бе просто частно лице със свои собствени лични проблеми, които не представляваха материал за новини — или поне не за онзи вид новини, които намираха място в „Градът говори“.

Харди седеше в стаичката на Елиът, а купчината листа, които Дрискол бе оставил там, стояха на масичката на колелца пред него. Бавно, една по една, той цял следобед прелиства страниците, докато Джеф работеше над следващата си колонка. Беше истински миш-маш от данни. Писмата до Кенсинг, които Елиът бе показал на Харди онзи ден например, се появяваха в течение на няколко месеца и бяха широко разпръснати сред другите документи. Също така докладните до Рос и до борда по различни въпроси, включително бебето Емилия и момчето Лопес — бяха подредени хронологически. Харди осъзна, че само грижливият прочит на всички документи, свързани с даден въпрос, можеше да доведе до някакво действително разбиране за значимостта на това нещо във времето.

Също така имаше поне сто докладни „към дело“. Официални протоколи — вероятно диктувани на Дрискол — за различни срещи и решения. Нищо не му се видя ново или важно. По-интересни за Харди, макар и далеч по-непонятни, бяха онези трийсет-четирийсет бележки и коментари, които Маркъм бе нахвърлял в съкратен вид вероятно за своя употреба. Бе очевидно, че е смятал тези документи за сигурни — вероятно защитени с парола, но Дрискол бе разбил защитата и се бе добрал до тях. Но колкото и да се опитваше, Харди не можеше да разбере кой знае какво от записаното.

Ранните докладни на Маркъм до администрацията на „Портола“ по случая „Лопес“ бяха посветени главно на фактите в ситуацията. Те съдържаха съображения по отношение на застраховката и изброяване на медицински обяснения за конкретни решения, които биха могли да смекчат наказателната отговорност при неизбежния съдебен процес.

Няколко докладни — както „към дело“, така и до лекарската група — се занимаваха с виновността на доктор Джадра, първия лекар, който бе прегледал Рамиро Лопес в клиниката. Някак си бе установено, че в действията на Джадра не е имало небрежност, разбра Харди. Температурата на момчето при това първо посещение не била висока. Възпалението на гърлото още не се било развило до точката, когато един опитен диагностик непременно би предписал антибиотик или изследване за стрептококи. Освен това Джадра не бил вписал раната на устната на Рамиро в дневника и когато бил питан по-късно за това, не си спомнял за нея. Коментарите за Джадра се видяха на Харди интересни, защото разчиташе очевидния подтекст — Маркъм си търсеше изкупителна жертва, а обвинението срещу Джадра не би било така убедително, както срещу Коен. Ето защо за Харди документите по отношение на Джадра носеха, малко странно, защитен характер.

В пълна противоположност на това, когато Маркъм в крайна сметка препоръчваше да се подготви „805“ за Коен — документ, който се вписваше в постоянното й досие към щатското медицинско управление и националната лекарска база данни — написаното бе остро и извънредно критично: „… Неспособността на доктор Коен да разпознае ранните признаци на некротизиращ фасциит и пропускът й да препоръча силно активно лечение е със сигурност основният фактор, допринесъл за смъртта на пациента. По времето, когато той е бил приет в интензивното отделение, заболяването се е развило до точка, в която и най-дълбоката интервенция вероятно не би била ефикасна. Препоръчваме «Портола» да прекъсне клиничните правомощия на доктор Коен за трийсет дни, да представите доклад «805» за този инцидент, както се изисква, и да проведете пълно разследване за установяване целесъобразно ли е по-нататъшното оставане на доктор Коен в лекарската група на «Парнас»…“.

Харди разбираше какво цели Маркъм с това — опитваше се да дистанцира себе си и болницата от пропуска на Джудит да постави своевременно диагноза. И отново решението бе свързано главно със застраховката, със съдебния процес, с парите. От гледна точка на Кенсинг, макар и наистина пристрастна, истинският основен виновник за тази трагедия бе Малачи Рос, който дърпаше конците и отказваше нужната помощ отгоре. Вместо това целият позор се стоварваше тежко единствено върху сравнително отскоро постъпилата млада лекарка. Дори ако Джудит наистина не се бе справила по най-добрия начин с диагнозата, очевидно бе несправедливо тя да бъде отделно посочвана като причина за смъртта на момчето. За това бяха „допринесли“ много хора, както и самата корпоративна организация. И Харди си помисли, че цялата тази работа е много мръсна.

Обаче даваше солиден мотив на Джудит да мрази Маркъм.

Той обърна страницата и се вгледа неразбиращо в следващата. Беше нещо за Рос, без съмнение. Инициалите „М. Р.“. След това „час. раз.“. Но дали това се отнасяше за частни разходи, свързани с някоя от лекарствените компании, с които „Парнас“ имаше делови отношения, или за частно разследване, което Маркъм може би бе поръчал, за да държи под око медицинския си директор? Просто нямаше как да узнае. Премина на следващата страница.

* * *

— Не си спомням — тъжно поклати глава Раджан Бутан.

Фиск имаше няколко неща, които искаше да провери — за колата и по други въпроси — затова Глицки бе поканил Дарел Брако да поседи с него, ако иска, докато лейтенантът разпитва Раджан Бутан, който се бе съгласил да дойде в залата в ранния следобед. Независимо от отзивчивостта си, когато се появи точно навреме за разпита, Бутан изглеждаше нервен и затворен. Той няколко пъти попита дали има нужда от адвокат и веднъж — дали Глицки смята да го арестува. Глицки го успокои, че е свободен да тръгне, когато си поиска. Днес никой никого нямаше да арестува.

Бутан каза на Глицки, че не му харесва, дето някои хора мислят, че може да е убил някого. Глицки го успокои, че искат само да изяснят някои неща, които е казал по-рано, може би да установят малко повече факти. Но, разбира се (Глицки подчерта това), господинът можеше спокойно да повика адвокат във всеки един момент, ако искаше да си похарчи парите.

Но сега, без адвокат, Бутан казваше, че не си спомня деня след Коледа.

— Не си спомняте дали изобщо сте работили в този ден?

Брако играеше лошият полицай. Глицки вече се бе посприятелил с Бутан в предишния им разговор и предпочиташе нещата да останат така.

— Сигурен съм, че е записано някъде — отговори Бутан, стремейки се да помогне. — Бихте могли да проверите в „Личен състав“.

— Вече направихме това, Раджан, и ни казаха, че този ден сте работили, и ми се струва, че бихте си го спомнили. Знаете ли защо? Помните ли Шърли Уотръс? Тя е умряла този ден. Била е убита този ден.

Глицки седеше отстрани на масата, напречно и на двамата, и протегна ръка, за да въздържи Брако в полза на Бутан.

— Спомняш ли си нещо по-конкретно за Шърли Уотръс, Раджан? Беше ли трудна пациентка, или нещо такова?

Бутан клюмна глава, после отново с усилие я изправи.

— Спомням си това име. Тя беше… Не, не беше трудна. Всъщност никой пациент не е по-труден от друг в интензивното отделение. Те всички са просто хора, които страдат.

— Страданието ви измъчва, нали, Раджан?

Брако седеше срещу него. В ъгъла на тавана имаше видеокамера, скрита в отдушника, невидима аудиолента се въртеше под масата.

— Да. Тъкмо затова започнах да работя в болница. Жена ми страдаше ужасно, преди да умре, и така научих, че мога да помагам.

Глицки наля малко вода от каната в картонената чаша на Бутан.

— Помислял ли си някога, че можеш да помагаш повече на пациентите си, като ги освободиш от мъката им?

— Не. Никога не съм правил подобно нещо. Нито веднъж.

— Никога не си изключвал системата на някой, когато е било ясно, че ще умре? Или нещо такова? — попита Глицки внимателно.

Бутан отпи от чашата си и поклати глава.

— Не. Това винаги е решение на лекаря. Аз съм там само да помагам, не да решавам. Ако имам въпрос, питам лекаря. — Отново отпи от водата. — И аз никога не знам кога хората ще умрат, лейтенант. Никой не знае това, нито дори лекарите. Никой освен Бог. През тези години, откакто работя в интензивното, съм виждал да идват хора, които сякаш няма да дочакат нощта. Обаче седмица по-късно стават и си отиват вкъщи. Ей такива неща се случват.

Брако прескочи всичко това.

— Е, с Шърли Уотръс просто не се е случило така. Нещо й се е случило на самата нея. Същото като и Марджъри Лоринг. А вие сте бил дежурен и при двете. Какво ще кажете за това?

Глицки се наведе напред услужливо.

— Може би бяха досадни, Раджан. Не са искали да ги закачаш, да им сменяш чаршафите? Може би са пречили на другите в стаята?

Погледът на Бутан се премести от единия инспектор на другия.

— Не знам какво да кажа. Какво искате да кажа?

— Вие сте общият знаменател на двете смени, когато тези жени са умрели, Раджан. — Брако смяташе, че приближават до целта и нетърпението му си пролича. — В интензивното са умрели още девет-десет души и вие сте били там при всичките. Ако бяхте на наше място, какво щяхте да помислете?

Бутан вдигна ръце към черните кръгове под очите си.

— Бих помислил, че аз самият трябва да съм ги убил. — Очите му потърсиха последователно погледа им. — Но, кълна ви се, това не е вярно.

Брако хвърли на Глицки кратък поглед, после заговори по-високо.

— Очаквате да ви повярваме, че нямате нищо общо със смъртта на тези жени и другите? Кой друг беше там, Раджан? Кой друг би могъл да го направи?

— Не зная. Кой би го направил? Трябва да има запис кои други са били там. Някой лекар, може би. Дори портиер или понякога някой от охраната. Те идват и си отиват, разбирате ли?

Глицки се пресегна и докосна ръкава на Бутан.

— Спомняш ли си някого, Раджан?

Брако удари по масата, после се изправи, събаряйки при това стола зад себе си.

— Няма никакви призрачни пазачи или лекари, Раджан! Там сте само вие, не разбирате ли? Имаме всичките ви данни. Вие сте бил дежурен при всеки известен ни смъртен случай, даже на Тим Маркъм.

— О, не. — Очите на Раджан се разшириха от обвинението. — Не съм го убил.

— Но убихте другите?

— Не! Казах ви. Не.

— Раджан — подхвана тихо Глицки, — чуй ме. Ние няма да си тръгнем. Ще продължим да разследваме, докато не намерим доказателството, което ни трябва, и ще го намерим. Когато си убил десет или повече души, казвам ти със сигурност, все си оставил някъде следа — когато си изписвал лекарствата или някъде другаде. Може да имаш скрити някъде някакви стъкленици. Може да си споделил нещо с някой от партньорите си за бридж. Или с някоя сестра. Каквото и да е, ще продължим да търсим, докато не го намерим. Ще разпитваме приятелите ти, твоите колеги. Ще се държим много неприятно и в крайна сметка, след всичките ти усилия, скритото така или иначе ще излезе наяве. Трябва да разбереш това. Ще излезе.

Брако:

— А бихте могли да ни кажете още сега.

— Направи услуга на себе си — добави Глицки. — Всичко би могло да свърши още сега. Знам, че сигурно те измъчва. Знам, че трябва да обясниш защо ти се е наложило да направиш това. — Той се изправи и махна на Брако. — Нека да го оставим за няколко минути сам, Дарел.

* * *

Глицки не искаше да оставя на Харди съобщение, признавайки грешката си с Кенсинг. Ако бе сгрешил, а изглеждаше, че е така… е, бе грешил преди, щеше да греши и занапред. Но нямаше намерение да оставя на Харди запис на гласа си със своето собствено признание за това. Приятелят му сигурно щеше да го прибави към постоянното съобщение на телефонния си секретар. Затова се бе обадил веднъж, изрече обичайното си бодро „Глицки. Обади ми се!“ и зачака.

Обаждането дойде малко след три часа.

— Имам въпрос — каза Харди.

— Чакай! Дай ми минутка. Петдесет и четири.

— Добър отговор. За съжаление не е верният.

— Не искаше ли да ме питаш на колко години ще съм, когато се роди детето ми?

— Не, но това е впечатляващ факт. Петдесет и четири? Това са си доста години, за да има човек нови деца. Ами то аз още не съм на петдесет и четири, а децата ми са почти пораснали и излезли от вкъщи!

— Моите също — изръмжа Глицки. — Та какъв ти беше истинският въпрос?

— Всъщност са два въпроса. Мислех, че сме се споразумели да ме информираш, когато правиш нещо срещу моя клиент.

— Това въпрос ли е?

— Въпросът е защо реши снощи да претърсваш дома му и да не ми кажеш преди това.

— Няма да удостоя с отговор втората половина. А по това защо се спряхме на вчерашния ден — искахме да знаем какво може да имаме за него, преди да излезе пред големия съдебен състав. Щеше да бъде малко неудобно, ако имаше план на къщата на Маркъм с кръстчета там, където бяха намерени телата, и Марлин не знае за това, когато му задава въпросите. Нали ме разбираш?

Харди разбираше и всичко бе напълно логично, както и отсъствието на предупреждение. Ако Глицки му се бе обадил предварително, че ще претърсват, Харди щеше да отиде там по-напред и да отстрани и най-малкото нещо, което би могло да бъде изтълкувано като инкриминиращо. Реши да продължи.

— Вторият въпрос е по-лесен. Говори ли вече с двамата си каубои или пък знаеш ли къде са сега? Смятахме да се съберем отново и мислех да почерпя.

— Излязоха да говорят с някого за колата от инцидента… Е, неслучайно си ги наричаме „пътни полицаи“, но трябва да се върнат преди пет. Инспектор Фиск има отвращение към оставането след работно време, по неизвестни причини. Ако решиш да се отбиеш тук, като се прибираш, сигурно ще са наоколо. Моите поздравления, че отърва клиента си.

— Значи си научил?

— От Марлин, точно преди обяд.

— И докъде си с останалата част?

— Съвсем близо.

Харди се изкикоти.

— Добър отговор.

— А какво те е грижа, щом вече не е твой случай?

— Случаят е все още мой, Ейб. Просто нямам клиент. — Пауза. — Бяхме се споразумели. Може да съм открил някои нещица.

Глицки реши, че това му харесва.

— Ще се видим след два часа — каза той.

* * *

Последния път, когато Харди се бе вдигал и бе посещавал без предупреждение работещ лекар в клиниката „Джуда“, бе когато се опита да убеди Кенсинг да разговаря с него, а лекарят имаше в графика си преглед на пациенти. Тогава не се бе получило много добре. Но след два и повече часа с документите на Джеф Елиът в мазето без прозорци на „Кроникъл“ Харди просто не можеше да понесе мисълта да се върне в кабинета си. Когато каза на Коен каква е целта на непредвиденото му посещение в клиниката, бе уверен, че тя ще се срещне с него, дори да е заета.

Но май не беше така. Чакаше отвън и мозъкът му работеше на пълни обороти вече повече от двайсет минути, а тя все още не се бе появила. Смяташе да й отпусне още десет, преди да влезе отново вътре и да настоява по-решително. Беше шестият пореден слънчев ден и той искаше да се възползва максимално от него, преди юнската мъгла да захлупи отново града.

— Господин Харди?

Той погледна нагоре, скочи на крака, протегна ръка.

— Същият.

Лицето на Джудит Коен изразяваше тревога, причината за която се разкри незабавно. Същият въпрос, който бе задала най-напред по телефона вчера:

— За Ерик ли сте тук? Всичко ли е наред с него?

— Той е добре. Всъщност, по-добре е, отколкото през последните две седмици.

Обясни й само, че свидетелстването му пред големия съдебен състав ги е убедило да решат, че вече е извън подозрение. Не й каза нищо за действителното алиби, за отбиването в бара на Хари. Ако Кенсинг искаше да й разкаже за това, решението щеше да бъде негово.

— Значи е извън подозрение?

— Може да се каже.

— О, Господи! — Тя сложи артистично ръка на сърцето си и сега вече му се усмихна широко. — Това е такова облекчение. Толкова се радвам. — После усмивката й помръкна. — Но не сте дошли тук да ми кажете това, нали?

— Не, не е за това.

Ръката й още лежеше на сърцето.

— Какво има?

Започна от самото начало — как й се е обадил вчера и е станало ясно, че няма потвърждение за това къде е била в десет и четирийсет и пет онзи вторник вечерта. Освен това случаят „Лопес“. Проблемите й с Маркъм. Успиването сутринта, когато Маркъм е бил блъснат.

— Не казвам, че имате нещо общо с каквото и да е от този случай, но от полицията може да не са на същото мнение, ако разберат. Като се има предвид, че сега на екраните на радарите им са останали много малко хора, вероятно е да постъпят така. По-добре ще е да сте подготвена за въпросите им.

Бе го изслушала внимателно и сега лицето й помръкна от смущение.

— Но аз… аз наистина бях у Ерик. Никога не съм мислила, че ще трябва да доказвам това.

— Говорихте ли с някой друг, видяхте ли някого в коридора? Спомняте ли си дали някой случайно не ви е видял?

Тя непрекъснато клатеше глава, зашеметена от новото разкритие, така обръщащо нещата.

— И значи ще помислят… че може да съм убила госпожа Маркъм и децата им?

— Разследването не би могло да ви елиминира. Там е работата. А те се придържат към разбирането, че същият човек е убил и Тим.

— В болницата?

— Да.

За момент Харди помисли, че тя ще изпадне в паника. Впи очите си в неговите, после огледаха улицата пред тях, като че ли търсеше път за бягство. Но след това почти също тъй внезапно напрежението по изразителното й лице се стопи. Тя протегна ръка и докосна дрехата на Харди.

— В такъв случай това ще има значение — каза тя — само ако съм била в интензивното поне няколко минути преди смъртта на Тим, нали?

— Не зная точно. Колкото време е достатъчно, за да подейства калият.

— Добре, нека да кажем даже петнайсет минути и повече, а и това ще е много дълго време. През това време би трябвало да съм там, нали?

— Точно така. Но доколкото разбрах — вие ми казахте снощи всъщност — вие сте били там веднага след синия код.

— Бях след, но не преди. Преди това — половин час най-малко, може би повече — бях в спешното отделение, зашивах устната на едно бебе. Малкото си изпуснало шишето с биберона, после паднало отгоре. Беше цялото в кръв. Но с мен бе сестрата, а също и майката на бебето. Всъщност всички. Всички, които познавам, бяха там. Когато се задейства синият код, тъкмо се миех след шевовете и се обърнах към сестрата с думите: „Трябва да отида да видя дали не е господин Маркъм“. Тя ще си спомни.

* * *

Когато Харди влезе в отдел „Убийства“, там сякаш се провеждаше Седмица на родния дом. Макар Брако и Фиск още да не бяха пристигнали, осем от четиринайсетте инспектори по убийствата бяха на бюрата си или край тях. Харди реши, че това трябва да е близко до рекорда за отдела. Закачките с новите момчета продължаваха, забеляза той: детска играчка „полицай от Кийстоун“ — две меки кукли полицаи — висяха от полицейска кола, разположена в средата на събраните им бюра, до светофара. Докато Харди чакаше, трима инспектори поотделно му посочиха, че ако натиснеш колата, тя надава вой. Когато Харди отказа да опита, всички те изглеждаха много разочаровани. Като допълнение към атмосферата за купона Джакман се бе отбил в края на работното време с Трея и, научил за очакваното пристигане на Харди, бе решил да изчака. Марлин Аш бе приключила с големия състав за деня. Искаше да научи от Глицки за разпита на Раджан Бутан, а и каквито други последни новини би могъл да има за другите заподозрени във връзка с Маркъм, които и да са те. Кабинетът на Глицки не би могъл да побере тълпата, затова всички се бяха прехвърлили в първата зала за разпит и там Харди се присъедини към тях.

След като сподели очакваната скръб на Джакман по отношение резултата от сделката, която бяха договорили за неговия клиент, Харди изслуша с нарастващ интерес информацията на Глицки за Раджан Бутан и втората доказана жертва в „Портола“ — Шърли Уотръс. Общото мнение изглежда бе, че двете поредици убийства не са свързани и че Бутан остава основният заподозрян за хората в списъка на Кенсинг. Този следобед бяха разговаряли с него продължително и малко след това Глицки бе изпратил двама инспектори в дома му с разрешително за обиск.

Когато новаците пристигнаха, инспекторите нададоха бурни викове. Глицки се обърна и в погледа му си личеше, че е гневен на целия свят, а след това привика с ръка Фиск и Брако, да поговорят с големите момчета.

Дарел и Харлен, според оценката на Харди, бяха постигнали твърде много за съвсем кратко време. Тъй като пристигаха от квартала на Маркъм и от разследването си за колата, Глицки остави Фиск да се впусне в тази тема, макар че скептицизмът му бе очевиден. Фиск гордо показа на събралите се изготвена скица на шофьора на колата. Харди забеляза с удоволствие, че жената не прилича на Джудит Коен, освен по разбърканата тъмна коса оградила лицето й.

Докато съставеният портрет минаваше от ръка на ръка през стаята, Фиск обяви, че тяхната свидетелка — момичето на име Лекси Рат — е идентифицирала приблизително направата и модела на колата, която почти я е блъснала и за която се предполага, че е ударила Тим Маркъм. Беше додж дарт, вероятно модел от самия край на шейсетте или началото на седемдесетте. Фиск вече се бе свързал с автомобилната инспекция и бе установил, че в целия окръг Сан Франциско има регистрирани само двайсет и три такива коли. Щом бе съобщил на инспекцията, че разследват убийство, бяха му предоставили веднага имената. Сега разполагаше с адресите и регистрираните собственици на всяка от колите и с малко късмет до утре щеше да се е срещнал с повечето.

— Някое от имената да ви изглежда познато, Харлен? — попита Глицки. — Да е свързано с „Парнас“ или Маркъм по някакъв начин?

— Не, сър.

— Е, добра находка, така или иначе. Ако се доберем до колата, това само по себе си ще е нещо. Продължавайте издирването.

Харди познаваше Глицки достатъчно добре, за да разбере, че приятелят му се забавляваше с предполагаемата детективска работа на Фиск, но не искаше да провали деня на инспектора си или да го полее със студена вода. Човекът беше вложил значителни усилия, а все пак това можеше и да доведе донякъде. Харди реши, че малко интерес от негова страна няма да е излишен.

— Може ли да получа копие от този списък, инспекторе?

Фиск погледна въпросително към Глицки, който кимна. Но беше ясно, че истинският интерес на лейтенанта лежеше другаде, в алибито за времето на смъртта на Карла.

— Дарел — обърна се той към Брако, — намери ли нещо повече за Дрискол?

— Мисля, че Харлен още не е свършил, сър.

Напрягайки търпението си, Глицки отстъпи трибуната отново на Фиск.

— Реших да се опитам да поправя грешката си, задето се изпуснах пред доктор Рос. Затова се обадих на моята леля Кати… Кати Уест — обясни той на останалите в стаята, — и й разказах какво съм направил и какво се е случило.

— А какво беше то, Харлен? — попита го Глицки, за голямо удоволствие на Харди.

Той преразказа историята накратко — Рос, съпругата му и неговото алиби. После продължи:

— Попитах я — леля Кати — дали не би могла да се свърже с Нанси Рос, по приятелска линия, и да разбере дали съпругът й се е обадил или е поискал от нея да промени спомена си.

— Но това няма значение. Съпругата така или иначе няма да свидетелства — възрази Марлин Аш, повтаряйки по-ранния аргумент на Глицки.

Към това Джакман добави:

— Свидетелството на вашата леля така или иначе няма да се основава на преки впечатления и най-вероятно няма да бъде приемливо в какъвто и да е случай. Не съм ли прав, Диз?

Но Харди вече не се интересуваше от юридическите тънкости. Той искаше отговори и информация. Видя, че Фиск започва да се огъва под натиска на адвокатските въпроси. Искаше да го накара да продължи да говори, да разбере какво се бе случило.

— Та какво ви каза тя, инспекторе? Вашата леля?

— Че Рос се е обадил на жена си и казал, че тя нещо бърка за тази вечер. Бил се прибрал преди десет. Тя трябвало да си спомни това. Било важно. — Фиск изгледа отново хората в стаята. — Но Нанси казала на леля Кати, че всъщност не си е бил вкъщи преди десет, макар че тя, разбира се, ще го подкрепи, ако това е важно за Малачи. Сигурно ставало дума за някоя голяма шушу-мушу сделка. Но била сигурна, че се е прибрал доста след полунощ, когато вече си е била легнала.

— И все пак — възрази Глицки, — всичко това само показва, че той не си е отишъл направо вкъщи. — Харди си спомни за Ерик Кенсинг и за всички променливи величини в това уравнение. — Има ли обаче някакъв признак, че е отишъл у Карла? Имате ли някакви доказателства или свидетелство, или нещичко, което да показва, че е бил там?

Лицето на Харди угасна.

— Не, сър.

Глицки му подхвърли спасителен пояс.

— Не казвам, че това не е важно, Харлен. И това наистина те реваншира за сутринта. Продължавай така. Сега, Дарел, какво ще ни кажеш за Дрискол?

— Наистина е разговарял по телефона. Разпитах Роджър — с когото живее — и прегледах сметката за телефона. Четирийсет и осем минути, с начало в девет и четирийсет и шест.

Всички сметнаха това наум.

— Значи не би могъл да успее за Карла? — заключи Глицки.

Брако изглеждаше съгласен.

— Освен ако не е летял.

* * *

Това бе краят на четвъртия ининг и Харди стоеше на треньорската скамейка при трета база на „Поп Хикс Фийлд“ в „Пресидио“. Бе страхотно игрище в блестящо състояние в един град, който изпитваше остър недостиг на спортни площи, но по типичен за Сан Франциско начин Детската лига сигурно много скоро щеше да бъде изритана от него. Може би щеше да се наложи да се преместят на игрище на Трежър Айланд, насред Залива. Това бе така, защото някой бе вдигнал шум, че в праха може да има токсини. Макар че такива още не бяха намерени, всички материали по проблема посочваха, че в края на краищата „Пресидио“ години наред е било военна база и кой знае какви неща са изсипали там военните. Вероятно навсякъде беше пълно с отрови. Иприт, антракс, сярна киселина. Харди смяташе затварянето на игрището за предопределено.

Но тази вечер то бе все още прекрасно място за бейзбола на хлапетата и Винсънт току-що бе открил половината от ининга на „тигрите“, като дублира дупката в лявото поле — вторият му дубъл за вечерта. Сега той се носеше надолу по бейс линията, опитвайки се да привлече хвърляне от питчъра.

Мислите на Харди не бяха така съсредоточени върху играта, както можеше да се очаква. След като събирането в отдела бе приключило и Фиск и Брако си бяха тръгнали, той бе останал да побъбри за няколко минути с Глицки и Трея, с Марлин и Кларънс. Марлин изглеждаше много въодушевена от перспективата да се добере до дискетите на Брендън Дрискол, но след като бе прекарал голяма част от следобеда в безплодно разглеждане на разпечатките, Харди не споделяше много ентусиазма й. Все още носеше копия от загадъчните бележки на Маркъм в чантата си — смяташе да поработи върху тези ребуси пред следващите няколко дни, в свободното си време.

И всъщност го правеше сега, макар че все още не бе стигнал доникъде.

Кларънс бе очевидно разочарован от напредъка в разследването досега и обяви, че му се е обадил кметът. Господин кметът бе подразбрал за второто потвърдено убийство от списъка на Кенсинг и не бе много впечатлен от финия подход на прокурора към „Парнас“ и неговите проблеми. Здравната организация бе един от основните партньори на градската управа, а тяхната бизнеспрактика изглеждаше сериозно подозрителна.

Сега Кларънс вече бе решил да задържи цялата им документация, за да бъде разгледана от големия съдебен състав и да не се тревожи от опасността да се предизвика паника сред служителите на града. Хората и без това започваха да се тревожат — в канцеларията на кмета имаше по петдесет обаждания дневно. Бе крайно време да се натисне „Парнас“ и да се насочи голямото жури и още един екип от инспектори по тази втора поредица убийства. Независимо дали имаше или нямаше връзка между тях и убийството на семейство Маркъм, сами по себе си новите смъртни случаи бяха нещо много значително.

Кметът бе непреклонен, че трябва да има поне някакъв видим напредък — дори бе споменал, че може да се създаде специална работна група, ако скоро няма резултати. Всички знаеха какво би означавало това: намеса на аматьори, политически уговорки, компромиси и най-вероятно — никакво решение. Посланието бе ясно: ако Джакман искаше да получи някакво признание, че се е справил с тази бъркотия, това бе неговата възможност и той трябваше да се възползва от нея.

Следващият батър нанесе остър единичен удар към левия фийлдър и Винсънт, затичан по посока на удара, стигна до трета база и до него, преди Харди да успее да се ориентира отново в играта. Хвърлянето изпревари сина му с около пет метра. След играта Мич, мениджърът, дойде до навеса.

— Диз — каза той настойчиво. — Трябва да му кажеш да издържи на тази игра. Дай му знак. Хайде! Ти си треньорът. Заеми се с играта.

* * *

„Тигрите“ спечелиха въпреки разсеяния пропуск на Харди и отборът отиде да яде пица в едно заведение на „Клемънт“. Цялото семейство бе дошло да гледа играта и не се прибраха вкъщи до девет и половина. Франи и Ребека бяха станали поклонници на „Сървайвър“ — бяха си записали вечерното шоу и отидоха веднага да гледат видеото, докато Винсънт си взе душ, довърши си домашното и успя да хване втората част на предаването. Ритуалите с лягането погълнаха още един час, така че когато Харди и Франи уморено се заизкачваха към спалнята си, бе станало почти полунощ.

Той се приближи отзад и я обгърна с ръце, докато тя си миеше зъбите. После допря устни отстрани на врата й.

— Ще дойда направо в леглото, ако си поне мъничко жива. — Двамата поддържаха задоволяващ ритъм на физически контакти и той искаше да й каже, че могат да продължат серията, ако тя пожелае — но разбираше, че е изтощена. Тя се облегна назад върху него и пусна през пастата за зъби една лековата усмивка в огледалото.

— Мисля, че не съм. Ти не си ли уморен?

— Всъщност не. Изглежда спах по време на играта на Вини.

— Не бе чак толкова лоша. И какво ще правиш?

— Имам в чантата малко неща за четене. Може би ако си разтрия очите добре, ще мога да проумея нещо от тях.

* * *

Седеше на бюрото си в спалнята, а пред себе си бе подредил пет от откраднатите страници на Дрискол. Не можеше съвсем да разбере защо бе взел тъкмо тези пет — на всяка имаше само по ред-два. Но във всички имаше като че ли някакво скрито значение, което изискваше още един опит за разгадаване.

„Вж. МА отн. преп. за СС. Срвн. МР док. 10/24.“

„Разг. с МР — мерки по опл. отн. надзор в Порт. ЛГП улт.“

„Медрас/Биосинт/МР.“

„Фоли. Разх. $$$. Саратога. ОП? Уво? Обс. с К.“

„Вж. Коз. отн. дисц. уволн. — МР. Пълна документация. Подг. док. за УС. Скъсване?“

После се обади един тих глас: „Отивай да си лягаш. Няма да се получи“. Очевидно бе успял да се добере до леглото, защото това бе мястото, където се събуди.