Джон Лескроарт
Клетвата (21)

20

В осем часа на следващата сутрин Харди беше на път. Той не знаеше в кой от десетките, ако не и стотици хотели и мотели са отседнали Франи и децата, но ако бяха в Монтерей, струваше му се абсолютно сигурно, че първото нещо, което ще направят, е да отидат в аквариума.

До отварянето имаше още петнайсет минути, но от входа нагоре по хълма вече се виеше дълга опашка от посетители. Той започна от началото й, стигна до края, после си намери една ниска стена от отсрещната страна на улицата, където можеше да седне, като не изпуска от поглед опашката, която продължаваше да нараства.

Докато беше карал по първа магистрала, не беше видял крайморска мъгла, сега също нямаше. Обикновено Монтерей беше също така обвит в мъгла като Сан Франциско, но очевидно днес денят щеше да бъде като на пощенска картичка — скоро нямаше да му трябва даже лекото сако, което носеше.

Те се появиха иззад ъгъла, две пресечки нагоре. Хлапетата бяха насред някоя от типичните си закачки — даже от това разстояние до него достигна кикотенето на Винсънт, после пищенето на Ребека, когато тя се нахвърли в отговор срещу брат си. Франи вървеше няколко крачки зад тях, главата й беше наведена, може би в израз на търпеливост и дори безразличие, а ръцете й бяха мушнати в джобовете на станфордския й блузон. Беше по къси панталони и маратонки и с дългата си червена коса, пусната свободно, лесно можеше да мине за по-голямата сестра на хлапетата, може би осемнайсет- или двайсетгодишна.

Харди се изправи до ниската стена и продължи да наблюдава приближаването им. Хлапетата си играеха като кученца, закачаха се едно друго, гъделичкаха се и се смееха. Тези глуповати игри често (ако не и винаги) подлудяваха Харди вкъщи, особено през последните няколко месеца. Внезапно от това разстояние той съумя да види нещата малко по-обективно. Децата му се държаха точно така, както можеше да се очаква да се държат. Бяха добри деца, озовали се внезапно на приятно изненадваща ваканция, и съответно си прекарваха чудесно заедно, здрави и безгрижни.

Тогава, помисли си Харди, какъв беше неговият проблем — да не може да им се радва по-силно?

Сега Ребека беше сложила ръката си на рамото на Винсънт — бяха почти еднакво високи. Изведнъж Франи прескочи няколко стъпала надолу и ги настигна с весел вик, гъделичкайки ги под мишниците:

— Хванах ви!

Още писъци, още смях, сега хлапетата се обърнаха срещу майка си, хвърляха се срещу нея, отбягваха я, докато тя се бранеше и отблъскваше атаките им. Харди просто не можеше да си представи онова чисто удоволствие, което очевидно изпитваха.

Той започна да пресича улицата, когато Винсънт се отскубна след поредното си нападение. Бяха стигнали вече на около една пресечка от Харди, когато синът му спря и се взря в него. След един миг разпознаването се превърна в увереност и той извика с вид на пълно щастие и самозабрава:

— Татко!

Пет секунди по-късно той връхлетя Харди с пълна скорост, увивайки ръце и крака около него. Последва една истинска прегръдка, преди баща му да го сложи на земята.

— Мислех, че няма да дойдеш. Мама каза, че си много зает.

— Реших да бъда свободен.

Ребека също се втурна надолу и го прегърна.

— Толкова се радвам, че дойде, татко. Какъв чудесен ден, нали? Просто не мога да повярвам колко е хубаво тук. Толкова съм щастлива.

— Аз също.

Харди я задържа за миг, после вдигна ръка и плахо поздрави жена си.

Тя остана със скръстени ръце.

— Здрасти!

Ребека, която никога не изпускаше нищо, попита:

— Вие двамата да не сте си сърдити? Нали няма да се развеждате?

— Никога — отговори Харди, все още прегърнал дъщеря си. — Даже да бяхме луди, пак нямаше да се разведем.

— Наистина ли?

— Стига, Бек. — Винсънт не можеше да търпи страховете на сестра си. — Колко пъти трябва да ти го повтарят? Не се развеждат. — После се обърна към родителите си: — Нали така?

— Така е — потвърди Харди.

Франи още не беше казала нищо по темата, но изведнъж престана да изглежда толкова стресната и озадачена и измина останалите няколко стъпала до Харди, който стоеше, прегърнал Бек.

— Много обичам баща ви — каза тя, като му лепна една целувка на бузата. — И никога няма да се разведем, никога. — После го изгледа продължително. — Макар че някой ден може да се наложи да го убия.

Дъщеричката й отвори уста, очите й се разшириха от ужас.

— Мамо!

— Шегува се, Бек, шегува се. — От името на родителите си Винсънт направи гримаса, за да изрази глупостта на сестричката си. — Как не, наистина, да убие татко!

После изведнъж, виждайки пролука, той я смуши отново с пръст. Бек незабавно изпищя от удоволствие, извъртя се, измъкна се от прегръдката на Харди и се втурна подир брат си надолу по хълма.

Харди и Франи останаха на място, заедно.

— Искаш ли ме тук? — попита той.

— Разбира се. Макар че ми се иска да не се налага да отвличам децата, за да ти привлека вниманието.

— И на мен ми се иска. Но май понякога това помага.

— Надявам се, че не ми се сърдиш много. Може би ще се постараеш в тази насока.

— Точно това и правя, ако щеш вярвай. Старая се. Даже и в тоя момент — добави той. После поклати глава. — Извинявай.

Тя го прегърна през кръста и двамата тръгнаха надолу по хълма.

— Ще го преживея.

* * *

Брако живееше в три превърнати в стаи помещения върху сградата на гаража зад къщата на баща му в „Сънсет Дистрикт“ на улица „Пачеко“.

През изтеклата седмица бе работил до късно, затова тази сутрин си отспа. След като отдели един час на гиричките, той направи малък крос, а после изяде пет банана с по-голямата част от кутия царевични пръчици. Сега, като си взе душ и се облече, Дарел седеше с баща си на дървена маса до отворения прозорец в кухнята. Задната част на къщата имаше южно изложение и слънчевата светлина заливаше половината маса. От време на време полъх на бриз раздвижваше дантелените пердета на прозореца.

Анджело Брако някога бе изглеждал много подобно на сина си, а и сега все още приликата в чертите се усещаше. Преди шест години обаче бе починала жена му, която му беше готвила здравословно и се бе старала той да се поддържа в добра форма. След като нея я нямаше, той започна отново да си хапва месо и картофи. Освен това започна работа като шофьор на кмета и по цял ден седеше. През последните няколко години беше понапълнял, така че при ръст 170 сантиметра тежеше около сто килограма. Тази сутрин бе облякъл тениска, която прилепваше по тялото му. След като отпиха първите глътки от кафето, Дарел реши да каже нещо.

— Знаеш ли, ако искаш, можеш да използваш моите гирички понякога. Те си стоят ей там.

Баща му предпочете да не отговаря пряко.

— Видях те, като излезе тази сутрин. Колко пробяга?

Синът сви рамене.

— Не знам. Може би седем-осем километра. Денят беше добър.

— Не те сдържа, а? Да чувстваш как смъкваш килограмите — нали така се казва? — Анджело отпи от кафето. — Аз ако пробягам осем километра, ще падна мъртъв.

— Много е вероятно, но човек не почва оттам. Постепенно стигаш до това.

Анджело усети, че синът му проявява загриженост и кимна с одобрение.

— Е, може и да го направя.

— Ще ти правя компания, ако искаш. Трябва да започнеш да спортуваш, татко. Малко да го намалиш това. — Той посочи корема. — Казват, че ходенето пеша е също толкова полезно, колкото бягането.

— Нима? Вярваш ли го?

Дарел не се сдържа и се усмихна.

— Не. Но като начало… Или пък гиричките… Изобщо сега има много начини. Може дори да се запишеш в клуб за фитнес.

Това предизвика изблик на смях.

— За ходенето — може и да се съглася, окей. Наистина. Ще си помисля. Но за клуб дума да не става, ясно? Ако ще хвърлям толкова труд, не искам никой друг да ме гледа. — Той се поизправи на стола, прибра малко корема си, после отново го отпусна. — Значи затова ми почука на вратата? Да ме агитираш за ползата от упражненията?

— Не — отвърна сериозно Дарел. — Просто случайно забелязах, че баща ми е сложил малко килограми в повече и че това може би няма да му е съвсем от полза. Това е всичко. Може би просто искам той да е край мен малко по-дълго, нали?

— Ясно.

— Всъщност дойдох заради Харлен.

— Какво става с него?

— Ами ето, сега е събота и двамата сме в почивка, което нямаше да е проблем, ако не се случваше нищо. Обаче сега сме затънали в разследването на това убийство и трябва да разпитваме свидетели, ако искаме да стигнем донякъде, което може и да стане, ако сме по-упорити. Но той има семейство и днес е събота… Току-що говорих с него.

— И какъв ти е проблемът?

— Проблемът ми е, че сме партньори и не искам да го прескачам. Но искам да говоря с някои хора.

— Ами обаждаш му се пак, казваш му какво смяташ да направиш, отиваш и го правиш.

— Толкова просто, значи?

— Нещата обикновено са прости — кимна баща му.

* * *

Днес е дата 14 април 2000 година, неделя. Часът е дванайсет и двайсет. Говори инспектор сержант Дарел Брако, значка номер 1689. Намирам се в жилище №2555 на булевард „Лейк“. С мен е госпожа Джейми Рат, дата на раждане 12 юни 1958 година. Разпитът се провежда във връзка със случай номер 002231977.

Въпрос: Госпожо Рат, колко добре познавахте Карла Маркъм?

Отговор: Тя беше най-добрата ми приятелка. Познавам я, откакто нашите момиченца ходеха на детска градина заедно.

Въпрос: Кога я видяхте за последен път?

Отговор: Във вторник миналата седмица. Отидох в къщата й, когато разбрах какво се е случило с Тим.

Въпрос: Колко време останахте там?

Отговор: Тръгнах си около девет и половина — десет без четвърт вечерта.

Въпрос: Кои, освен членовете на семейство Маркъм бяха там, когато си тръгнахте?

Отговор: Доктор Кенсинг беше все още във всекидневната. Ние, останалите, си тръгнахме заедно, почти накуп.

Въпрос: Познавахте ли доктор Кенсинг?

Отговор: Бях чувала за него, но не се бяхме запознавали. Усетих, че Карла беше малко изненадана, когато той пристигна.

Въпрос: На какво го отдавате?

Отговор: Ами… Беше малко неловко. Двамата с господин Маркъм не са се разбирали много, а и освен това е бил дежурен през този ден. Разбира се, това беше преди да науча, че доктор Кенсинг е убил Тим.

Въпрос: Не мисля, че все още знаем дали той е убил господин Маркъм.

Отговор: Е, аз знам. И мисля, че той едва ли не очакваше Карла да му благодари, че я е отървал от него. Само че доктор Кенсинг не знаеше, че те се бяха сдобрили.

Въпрос: Искате да кажете, че преди смъртта на господин Маркъм той и госпожа Маркъм не са били в добри отношения, така ли?

Отговор: Така си беше. Но после, миналия уикенд, Карла ми каза, че са се сдобрили. Тим разголил бедната си душа — разказал й всичко: за връзките си, за проблемите в работата, за невероятния стрес, за страховете си. Така че тя се надяваше. Отново. Това беше положението във вторник и затова тя просто не можеше да повярва, че си е отишъл така внезапно. Беше като удар с камшик.

Въпрос: Струваше ли ви се потисната? Изглеждаше ли като човек, който може да извърши самоубийство?

Отговор: В никакъв случай. Познавам Карла от дванайсет години, инспекторе. Последните три от тях тя свикваше с мисълта да живее без Тим. Защо ли? Защото знаеше, че рано или късно един ден ще го напусне. Усещаше го.

Въпрос: Но току-що казахте, че са се сдобрили.

Отговор: За момента. Но кой можеше да каже докога? Тим щеше отново да се провали — защото просто си беше такъв — и най-накрая тя щеше да го напусне. Сигурна съм, че дълбоко в себе си Карла разбираше това. Така че бе изпълнена с разочарование от смъртта му, може би дори сърцето й бе разбито в някакъв смисъл, но също така имаше и някакво облекчение. И в никакъв случай, за нищо на света, не би се самоубила заради това.

* * *

Кенсинг се изкачи по шестте стъпала и натисна звънеца на старата си къща на улица „Анза“. Той все още мислеше за нея като за своята къща и му стана болно, когато видя колко я е запуснала Ан. Някога светлата и приятна жълта боя бе избеляла до мръснобледо и се лющеше навсякъде. Белите линии бяха станали сиви. Капакът на най-близкия прозорец висеше накриво. В продълговатите саксии по прозореца дори и пръстта сякаш беше разбъркана, да не говорим за цветята, които със старание беше посадил. Някога, когато той и Ан се разбираха, винаги поддържаха къщата, колкото и часове да прекарваха на работа. Намираха време.

Сега погледна надолу и видя, че ъглите на стълбището бяха събрали поне шестмесечни отпадъци — смачкани кутии от газирана вода, стари вестници и рекламни приложения, прогизнали от неотдавнашната буря, опаковки от бонбони и достатъчно пръст, помисли си той, за да се напълнят отново саксиите по прозорците.

Къде беше Ан? По дяволите, ако още спеше, щеше да се наложи да направи нещо, макар че не се сещаше какво би могло да е то. Би трябвало да се е събудила поне за да нахрани децата. Натисна отново звънеца, реши, че сигурно не работи, и почука. Силно. Още три пъти — с юмрук, разтърсвайки вратата. Вече се обръщаше да си тръгне, когато чу гласа й.

— Кой е?

— Аз съм, Ан. Ерик. Отвори.

— Не прослуша ли обаждането ми? — попита тя. — Позвъних ти преди два часа.

— Здрасти, татко — обади се деветгодишният отвътре.

— Тери, мълчи там!

— Здрасти, Тер, здрасти, момичета. Там ли сте?

Чу ги и двете — Амбър и Кейтлин.

— Стига! — викна жена му на момичетата, после отново заговори през вратата. — Оставих ти съобщение да не идваш.

Това беше един от любимите номера на Ан. Макар да знаеше, че Ерик има мобилен телефон и пейджър, обаждаше се само в дома му и оставяше съобщения, които той не получаваше. След това можеше да му се ядосва, че е неоткриваем.

— Ами не съм го получил. Опита ли на мобилния?

— Не се сетих. Мислих, че ще си у дома.

— Е, беше хубава сутрин. Излязох да закуся навън.

— С приятелката си, предполагам.

Реши, че няма нужда да отговаря. Вместо това натисна дръжката на вратата.

— Хайде, Ан. Ще отвориш ли тази врата?

— Нямам такова намерение. Не.

— Ами така ще ми е малко трудно да изведа децата за мача, нали? — Натовареният график рядко му оставяше време за децата през седмицата, затова настояваше да ги взема през уикендите. Ан, достатъчно обременена от своя си живот, досега винаги с удоволствие му ги предаваше. Досега. — Ан? Какво има?

— Не може да се видиш с тях.

Той сдържа гласа си.

— Не искаш ли да отвориш вратата и да поговорим?

— Няма за какво да говорим. Върви си, Ерик, или, кълна се в Бога, ще извикам полиция.

— Ан, хайде да не правим това пред децата. Просто отвори.

— Не! Няма да влезеш. Няма да позволя на един убиец да ми вземе децата.

Плачът започна. Най-напред звучеше като Амбър, средната. Но незабавно и другите се включиха в хора. Гласът на Ан, висок и писклив, обаче се извиси над всички.

— Спрете! Млъквайте всички! Престанете веднага!

— Ан! — помоли Кенсинг през вратата.

— Мамо! — Синът му Тери беше в истерия. — Излизам с татко! Не можеш да ме спреш.

— Мога и още как!

Нещо се блъсна във вратата.

— Господи, Ан! Какви ги…

Още шум от ръкопашна разправа. След това:

— Тери, качвай се горе, чуваш ли ме? Момичета, вие също!

Кенсинг сграбчи дръжката на вратата и я разтърси с две ръце.

— Ан, пусни ме! Хайде! Отвори!

Тя ги поведе нагоре по стълбите към стаите им. Той постоя още един момент на площадката, после изтича надолу по стъпалата и заобиколи по обрасналата пътека отстрани на къщата. Задната врата също бе заключена. Но за разлика от предната тя имаше шест малки стъклени прозорчета в горната част.

Кенсинг съжали, че денят не бе студен, както обикновено, и не носеше яке, което би могъл да увие около ръката си. Единственото, което носеше, бе на гърба му — фланелката за голф с якичка. И все пак той сви юмрук. С гола ръка, щом трябваше. Но после си спомни мъжа, който миналата година беше умрял, след като си бе прерязал артериите, опитвайки се да направи точно това. Кръвоизливът го беше довършил за шест минути. Моментното колебание му даде време за още един проблясък на мисълта, който го накара да застине на мястото си.

Вече бе заподозрян в убийство. Дори да имаше всички основания на света, не трябваше сега да влиза с взлом в къщата на жена си. Но децата — Ан беше изгубила контрол и макар че никога не беше удряла никое от тях, сега можеше да бъде способна на всичко.

Извади мобилния си телефон и набра 911, после изтича обратно отпред. Диспечерът се обади и той даде адреса, като описа накратко ситуацията.

— Аз съм отвън. Нужна ми е помощ, незабавно.

Завърнал се на площадката, чу как Ан горе продължаваше да крещи на хлапетата. Горе се тресна някаква врата. Най-накрая чу стъпките й по стълбата вътре, слизаха надолу. Тя дойде до вратата.

— Ерик! Ерик, там ли си още? — попита тя.

Той не каза нищо. Бе се притиснал до стената, свит под перилото на площадката. Знаеше, че тя няма да може да го види, дори ако се наведе от предните прозорци. Сърцето му бумтеше в ушите. В далечината се носеше вой на сирена.

Тогава чу ключалката да изщраква, видя как дръжката на вратата започва да се движи. Сграбчи я, завъртя я бързо, после блъсна вратата с рамо. Когато силният тласък я отпрати назад, Ан изпищя.

Но не се предаде.

Напротив, събра сили и се нахвърли върху него.

— Махай се оттук! Махай се от къщата ми!

Хвана я за ръцете, но тя продължаваше да го рита — по краката, в слабините. Улучи го и дъхът му излезе. Хватката му за секунда отслабна. Тя изтръгна едната си ръка и го удари през лицето. Той усети горещия тласък на удара и разбра, че го е издрала. Вдигна ръка, отдръпна я и видя кръв.

— Господи! — възкликна той.

— Татко! Мамо! — чуваше се отгоре.

— Недейте! — изпищя Ан. — Стойте горе!

Тя обаче така и не се обърна, а отново се нахвърли върху му. Продължи да го блъска, избута го към вратата, а после навън, на площадката. Ритна го отново в слабините, почти го улучи, но ударът го завъртя настрани. Сетне се устреми с пълна сила към него, насочила ноктите си към лицето му.

Предпазвайки се от ръцете й, той отстъпи в самозащита. Устремена напред, тя се понесе край него. Оказа се, че стъпи върху един от влажните вестници и се подхлъзна. Извика от болка и падна. Главата й се удари в бетона, а инерцията я отнесе напред. Претърколи се по стъпалата надолу, чак до тротоара, където остана да лежи неподвижна.

Децата се втурнаха покрай Кенсинг надолу по стълбите. Тъкмо бяха стигнали до нея, коленичиха и нареждаха, когато полицейската кола с виеща сирена се приближи и рязко спря. Двама патрулиращи полицаи изскочиха с извадени пистолети и ги насочиха към Кенсинг.

— Не мърдай! Горе ръцете!

* * *

Глицки и Трея бяха станали от леглото късно, усетиха какъв прекрасен ден е навън и решиха импулсивно да отидат с колата до Дилънс Бийч, на около шейсет километра северно от града. По пътя нагоре те се отбиха в „Хог Айланд“ за час, час и нещо, и ядоха миди по всички начини, за които се сетиха — сурови, на скара с три различни соса, панирани със сос тартар. Подкрепили се, дори заситени и щастливи, те поеха по дългия път на север покрай океана по пътища с едно платно, които се извиваха в зигзаг покрай кравеферми, гори от секвоя и евкалипти, отдавнашните и сякаш забравени селища в западния окръг Марин.

Това бе наистина съвсем различен свят от където и да е другаде в областта на Залива, още по-вълшебен поради близостта си с малко кичозната Мека за туристите Сосалито, модният мравуняк, където се тълпяха юпитата, наречен Мил Вали. От тази страна на Тамалпаис главни улици с дървени тротоари и десетина вековни сгради наричаха себе си „градове“. Единственият признак за живот бяха двайсетте харлита, паркирани пред единствената салун — винаги имаше кръчми. По пътя минаваха покрай надписи на ръка, заковани на старите букове и предлагащи живи пилета, прасета и овце. Пресни яйца и мляко се продаваха на всеки няколко километра.

По-голямата част от областта изглеждаше малко по-западнала, а Глицки беше идвал тук много пъти, когато с почти постоянната през годината мъгла и вятър местността беше изглеждала почти необитаема, същинска пустош. Днес, на топлото слънце — на плажа щеше да стигне до 27 градуса по Целзий, преди да се върнат у дома — запуснатият и изоставен пейзаж внезапно му се стори нарочно такъв. Много хипита от шейсетте години, изпаднали и опарили се хора от седемдесетте и осемдесетте се бяха заселили тук и не искаха мястото да променя облика си. Не искаха нови коли и псевдоимения, предпочитаха по-спокойното темпо, разбраните съседи, усамотението. През повечето време Глицки осъждаше този начин на живот — тези хора бяха без ориентир, те не живееха в истинския свят.

Днес на плажа обаче той наблюдава един човек, който беше въплъщението на застарелия хипи. Мъж горе-долу на неговата възраст, към петдесет и няколко, вплиташе пролетни цветя в косата на малкото си момиченце. Глицки се улови, че почти му завижда за простотата на този живот. Жената с него — може би майката на момичето? — също беше клише. Дългата й коса беше пусната свободно надолу по гърба. Беше я оставила посивее. Тя дърпаше струните на акустична китара и припяваше мелодии на Джони Мичел, когато се сещаше за думите. Възможно бе — полицаят у Глицки заговори — и двамата да бяха дрогирани. Но можеше и да не са. Възможно беше просто да се радват на деня, точно като него и Трея.

— Заменям шоколадова бисквитка за това, което си мислиш.

Тя седеше до него, скривайки слънцето от лицето му.

Бе се изтегнал настрана върху одеялото им на топлия пясък.

— Първо бисквитката. — Лапна я наведнъж и я сдъвка. — Благодаря.

— Сега мислите — напомни тя. — Такава беше уговорката.

— Няма да ти харесат мислите ми. Страшни са.

— Мислиш си за страшни неща дори и тук?

— Харесва ми тук. Аз съм почти напълно щастлив. Това ме плаши.

— Удобството и щастието те плашат?

— Те не траят дълго. Човек не трябва да свиква с тях.

— Не, пази боже. — Тя протегна дланта си и я прокара по ръката му. — Ако забравим, разбира се, че ти и аз живяхме много хубаво тези последни няколко месеца.

Той сложи ръката си върху нейната.

— Не съм забравил това и за секунда. Нямах предвид нас.

— Добре. Защото планирам да продължа това нещо още известно време.

— Известно време става. Това го приемам.

— Най-малкото, да кажем, още деветнайсет години.

— Какви деветнайсет… — Глицки спря и я погледна косо, въпросително.

— Деветнайсет години. — Тя говореше с тон на сериозна загриженост. Като се имаше предвид разликата от деветнайсет години помежду им, въпросът за това дали трябва да имат свое дете някой ден едва не ги беше разделил, преди да се сгодят. Глицки вече бе минавал през „децата“ три пъти. Бе приключил с това, информира я той.

Това беше едно от най-тежките неща, които бе правила някога, но Трея му каза, че ако е така, трябва да престанат да се срещат. Тя не желаеше да използва този проблем в играта за надмощие, за да се добере до него или да го задържи. Ако не му се иска да минава отново през състоянието на родител, тя напълно го разбираше. Оставаше си хубав мъж и тя го обичаше, но също така знаеше коя е и какво иска.

Известно време Глицки бе живял с нейното решение и със своето собствено. Един ден се събуди и разбра, че е променил решението си. Присъствието й в живота му беше по-важно от всичко друго. Не можеше да я загуби — нищо не можеше да бъде причина за това.

Но сега този, някога далечен, един ден беше дошъл и Трея хапеше устни от напрежението дали нейният съпруг ще приеме реалността.

— Според мен за децата е по-добре, ако израснат в дом, където родителите се чувстват удобно и са щастливи, затова си мисля, че ще трябва да запазим това поне докато бебето излезе от дома и си стъпи на краката. Не си ли съгласен? — Опитвайки се да се усмихне, тя сграбчи здраво ръката му с двете си ръце и го погледна в очите. — Исках да ти кажа снощи, когато се прибрахме, но твоите инспектори бяха там, а когато си тръгнаха, беше толкова късно…

Треперещият й от вълнение глас затихна.

Той се взира в нея дълго и чертите му постепенно омекнаха в израз на почуда.

— Защо ли ни отне толкова дълго време? — Той приближи ръцете й до устата си и ги целуна. — Не може да се каже, че не се стараехме.