Гийом Аполинер
Историята и приключенията на барон ДʼОрмезан (1)

1. Екскурзоводът

От петнадесетина години не бях виждал ДʼОрмезан — мой съученик от колежа. Знаех само, че след като бе натрупал и пропилял значително богатство, сега развеждаше чужденци из Париж.

Един ден го срещнах пред някакъв голям хотел на централен булевард. Беше захапал пура и търпеливо чакаше клиенти.

Той пръв ме позна и ме спря, когато минавах край него. Виждайки, че лицето му нищо не ми говори, порови из джобовете си и ми подаде визитна картичка, на която пишеше: „Барон Иняс дʼОрмезан“. Стиснах го в прегръдките си и без да се учудвам на несъмнено скорошната му благородническа титла, го запитах дали работата върви и дали чужденците кълват тази година.

— Да не би да ме мислите за екскурзовод — възкликна той възмутен, — за обикновен екскурзовод?

— Смятах, че… — смънках аз — бяха ми казали…

— Дрън-дрън! Тези, които са ви го казали, са се пошегували. Приличате ми на човек, който пита известен художник дали бояджийството върви добре. Аз съм човек на изкуството, драги приятелю — нещо повече, аз сам изобретих своето изкуство и единствен го упражнявам.

— Ново изкуство! Виж ти, по дяволите!

— Не се подигравайте — каза той строго, — говоря съвсем сериозно.

Извиних се и той продължи със скромен израз:

— Изучил съм всички изкуства и ги владея до съвършенство, но всички художествени поприща се оказаха вече пренаселени. Отчаях се, че някога ще си създам име като художник, и изгорих всичките си картини. Отказах се от поетическите лаври и накъсах около сто и петдесет хиляди стиха. След като по този начин си утвърдих свобода в естетиката, измислих ново изкуство въз основа на Аристотеловия перипатетизъм. Нарекох това изкуство „амфиония“ по името на Амфион^[1], който притежавал странна власт над камъните и различните градивни материали, използвани при строежа на градовете.

Впрочем тези, които се занимават с амфиония, ще се наричат „амфиони“.

Като ново изкуство, то се нуждаеше от нова муза, но, от друга страна, аз сам бях създател на това изкуство и следователно негова муза, така че чисто и просто присъединих към групата на деветте сестри своето собствено олицетворение в женски образ под името баронеса ДʼОрмезан. Нека добавя, че съм ерген, така че нямах никакви задръжки да увелича на десет броя на музите, като в това се придържах към законите на моята страна по отношение на десетичната система.

А сега, след като, вярвам, ясно ви изложих историческите корени и митологическите предпоставки на амфионията, искам да ви изясня и самата нея.

Инструментът на това изкуство и неговата материя са даден град, от който трябва да се обходи определена част, така че да се пробудят в душата на амфиона или на любителя чувства, произтичащи от досега с прекрасното и възвишеното, както това става при музиката, поезията и прочее.

За да се съхранят композициите, сътворени от амфиона, и да могат те отново да се изпълняват, той ги отбелязва върху карта на града посредством линия, обозначаваща съвсем точно пътя, който трябва да се следва. Тези композиции, тези поеми, тези амфионични симфонии се наричат „антиопеи“ в памет на Антиопа, майката на Амфион.

Що се отнася до мен, аз упражнявам амфионията в Париж.

Ето една антиопея, която композирах точно тази сутрин. Озаглавих я „Pro Patria“^[2]. Както сочи наименованието, тя е предназначена да вдъхва възторг и патриотични чувства.

Тръгва се от площад Сент Огюстен, където се намират една казарма и статуята на Жана дʼАрк. После се продължава по улица Ла Пепиниер, улица Сен-Лазар, улица Шатодюн до улица Лафит, където се прави поклонение пред банката „Ротшилд“. Връщането е по централните булеварди до църквата „Ла Мадлен“. Възвишените чувства се разпалват пред Камарата на депутатите. Министерството на корабоплаването, край което се минава, създава високо мнение за националната отбрана, а след това се продължава нагоре по Шанз-Елизе. Изключително затрогващо действа извисилият се силует на Триумфалната арка. Пред купола на Дома на Инвалидите^[3] очите се насълзяват. Бързо се завива по авеню Марини, за да се съхрани този възторг, който достига връхната си точка пред Елисейския дворец.

Не крия от вас, че тази антиопея би била по-лирична и по-величава, ако можеше да завърши пред двореца на някой крал. Но какво да се прави? Нещата и градовете трябва да се приемат такива, каквито са.

— Но — казах аз със смях — аз всеки ден се занимавам с амфиония. Та това си е просто разходка…

— Точно така, господин Журден! — възкликна барон ДʼОрмезан. — Занимавали сте се с амфиония, без сам да знаете.

В този момент група чужденци излезе от хотела. Баронът се завтече към тях и им заговори на техния език. После ме привика:

— Както виждате, аз съм полиглот. Хайде, елате с нас. Ще изпълня пред тези туристи съкратена антиопея, нещо като амфионичен сонет. Това е една от композициите, които ми носят най-много печалба. Нарича се „Лутеция“^[4] и с цената на известни волности — не поетически, а амфионични — успявам да покажа изцяло Париж за половин час.

Туристите, баронът и аз се качихме на втория етаж на омнибуса с маршрут Ла Мадлен — Бастилията. Когато минахме пред Операта, барон ДʼОрмезан я посочи и я назова гласно, сетне добави, показвайки филиала на „Контоар дʼЕсконт“^[5]:

— Люксембургският дворец, Сенатът.

Пред „Льо Наполитен“^[6] прочувствено изрече:

— Френската академия.

„Креди Лионе“^[7] обяви за Елисейския дворец и продължавайки все в този дух, когато стигнахме Бастилията, бе показал най-значителните музеи, Парижката Света Богородица, Пантеона, Ла Мадлен, универсалните магазини, министерствата и домовете на живите и мъртвите ни знаменитости — с една дума, всичко, което един чужденец трябва да види в Париж. Слязохме от омнибуса. Туристите щедро платиха на барон ДʼОрмезан. Бях удивен и му го казах. Той скромно ми поблагодари и се разделихме.

След известно време получих писмо от затвора Френ. Бе подписано от барон ДʼОрмезан:

„Драги приятелю — ми пишеше човекът на изкуството, — бях композирал антиопея, озаглавена «Златното руно». Изпълних я една сряда вечер. Тръгнах с параходче от улица Грьонел, където живея. Както можете да видите, това бе веща преработка на легендата за аргонавтите. Към полунощ на улица Дьо Ла Пе строших няколко витрини на бижутерийни магазини. Арестуваха ме твърде грубо и ме затвориха в тъмница под предлог, че съм задигнал различни златни предмети, които всъщност представляваха златното руно — цел на моята антиопея. Съдия-следователят нищо не разбира от амфиония и ще бъда осъден, ако вие не се намесите. Знаете, че съм велик артист. Разгласете го и ме освободете.“

Тъй като не можех нищо да направя за барон ДʼОрмезан, пък и не обичам да си имам вземане-даване с правосъдието, дори не му отговорих.